Астрид Линдгрен
Кале Детектива (7)

Седма глава

— Всяко нещо е най-приятно с приготовленията за него — заяви най-неочаквано Андерс на следващия ден. Самото представление беше доста вълнуващо и забавно за повечето зрители, но онова, за което момчето си спомняше с най-хубаво чувство, бяха първите репетиции за него и дните на подготовката му.

Доскорошните циркови артисти сега се размотаваха насам-натам и не знаеха с какво да се захванат. Единствено Кале не скучаеше. Професията на детектив придаваше смисъл на дните и дори на нощите му. Разследванията, които доскоро бяха разследвания изобщо, сега вече бяха насочени към един-единствен обект — чичо Ейнар. Андерс и Ева-Лота често повтаряха, че горят от нетърпение той да си замине, ала Кале се боеше тъкмо от това, че ще дойде ден, в който неговият престъпник ще си събере багажа и ще го остави без Загадъчна Личност, превзела изцяло мислите му. Още по-неприятно щеше да е, ако чичо Ейнар си тръгнеше, без Кале да е разбрал какви шашми прави. А в това, че е мошеник, момчето изобщо не се съмняваше. Вярно, всички хора, които досега той бе обявявал за престъпници, се оказваха напълно почтени граждани или поне не се намираха доказателства за някакви нарушения на закона от тяхна страна, но този път момчето изобщо не се колебаеше в предположенията си.

— Толкова улики има, другояче не би могло и да бъде — опитваше се то да си вдъхне кураж, когато го обземаха съмнения, че не е изключено и да греши.

Ала на Андерс и Ева-Лота, които пет пари не даваха за борбата с престъпността, бе извънредно трудно да запълнят с нещо дните си. За щастие, въпреки подписания договор за мир между бандата на Сикстен, синът на пощаджията, и бандата на Андерс, един ден Сикстен викна след Андерс „женчо“, защото го видя да минава по улицата в компанията на Ева-Лота. На Сикстен сигурно също му беше скучно и тъкмо заради това той изрови томахавката на войната.

Андерс замръзна на мястото си. Ева-Лота — също.

— Я повтори! — рече Андерс.

— Женчо! — изстреля в упор Сикстен.

— Аха! Мислех, че не съм чул добре. Не ми се щеше да те правя на кайма в тази жега.

— О, не се притеснявай! Ще ти донеса лед, да си охладиш челцето, ако си още жив.

— Ще се срещнем тази вечер в Прерията — отсече Андерс. — Иди си вкъщи и подготви майка си колкото можеш по-внимателно.

След това се разделиха. Андерс и Ева-Лота се прибраха в превъзходно настроение и започнаха да търсят Кале, за да му съобщят новината. Отваряше се възможност за война между двете банди, което значително щеше да разнообрази летните дни.

Кале бе страшно ангажиран да следи чичо Ейнар през процепа в оградата и крачеше нагоре-надолу от своята страна зад нея като неспокоен дух. Никак не му се искаше да го безпокоят точно сега. И въпреки това не успя да сдържи радостта си при вестта, че бойната томахавка е изровена. Тримата веднага се настаниха в беседката на Ева-Лота, за да обсъдят подробно въпроса. В този миг отнякъде изникна чичо Ейнар.

— Никой не иска да си играе с мен — оплака се той шумно. — Какво всъщност става тук?

— Ще се бием! — заяви Ева-Лота. — Андерс ще се бие със Сикстен.

— А кой е Сикстен?

— Едно от най-силните момчета в града — обади се Кале. — Сигурно е, че Андерс ще бъде напердашен.

— Така си е. И аз съм сигурен — ведро се съгласи Андерс.

— Да дойда ли да ви помогна?

Трите деца се вторачиха в него с широко отворени очи. Наистина ли си въобразяваше, че някакъв там възрастен може да се меси в техните битки? И да развали цялото удоволствие?

— Хайде, Андерс, казвай! Да идвам ли?

— Не, разбира се — троснато рече момчето, на което никак не му бе приятно да отговаря на тъпи въпроси. — Няма да е честно.

— Е, тогава наистина ще е май по-добре да не се бъркам — призна чичо Ейнар леко смутен. — И въпреки всичко си мисля, че би било целесъобразно. Ти вероятно не знаеш значението на тази дума. Когато пораснеш ще го разбереш.

— Надявам се, че няма да му се наложи да учи подобни тъпотии — прекъсна го Ева-Лота.

Чичо Ейнар им обърна гръб и си тръгна.

— Да пукна, ако не го вбесих — обади се след малко момичето.

— Възрастните са странни, но този наистина бие всички по точки — въздъхна Андерс. — От ден на ден става все по-досаден.

„Ех, да знаеше само…“, помисли си Кале.

 

 

Прерията беше просторно игрище на края на града, обрасло с храсталаци — запазена територия на местните младежи. Тук те живееха по време на Златната треска в Аляска, мускетари се дуелираха на живот и смърт, палеха лагерни огньове сред чукарите на Скалистите планини, стреляха по африкански лъвове, благородни рицари препускаха на пламенни жребци, страховити чикагски гангстери безмилостно натискаха спусъците на автоматите си — всичко зависеше от това какъв филм даваха в момента в местното кино. През лятото то бе затворено, но това не значи, че дечурлигата не знаеха какво да правят. Все възникваше по някой личен спор, чието разрешаване изискваше ръкопашен бой, а тук можеха да се разгръщат и мирновременни игри.

Андерс, Кале и Ева-Лота се отправиха към Прерията, обзети от напрегнато очакване. Сикстен и цялата му банда, тоест Венка и Йонте, вече бяха там.

— Ето един, който ще види как кръвта изтича от сърцето му — провикна се Сикстен и размаха яростно юмруци.

— Кои са ти секунданти? — попита Андерс, без да обръща внимание на заплахите. Въпросът му бе напълно формален, защото чудесно ги знаеше.

— Йонте и Венка!

— Ето, тези тук са моите. — Андерс посочи Кале и Ева-Лота.

— Какво оръжие ще избереш? — зададе той следващия въпрос съгласно правилата. Всички знаеха, че няма никакви други оръжия освен юмруците, но процедурата беше задължителна.

— Боксьорски ръкавици — отвърна без колебание Андерс, както впрочем и се очакваше от него.

И схватката започна. Четиримата секунданти, застанали на предвиденото от правилата разстояние, следяха действието с такова напрежение, че от челата им обилно се лееше пот. От момчетата, които се биеха, личаха само ръце, крака и разрошени глави. Сикстен бе по-силният, но Андерс бе бърз и гъвкав като катерица. Още в самото начало той успя да насини на няколко места своя противник, като това обаче го ожесточи още повече. Положението на Андерс никак не изглеждаше добро. Ева-Лота прехапа устни. Кале крадешком й хвърли поглед. Колко би искал да можеше да се бие за нея. Ала за зла врага, Андерс бе този, когото бяха нарекли „женчо“.

— Ура за Андерс! — провикна се от все сърце Ева-Лота.

В резултат Андерс също се настърви и обсипа своя противник с множество бързи удари, като го принуди да отстъпи. Съгласно правилата подобна схватка не можеше да продължи повече от десет минути. Кале наблюдаваше с часовник в ръка. Двамата, които се биеха, знаеха, че времето им е ограничено и правеха всичко възможно, за да го използват изцяло.

В този миг Венка извика:

— Край!

Сикстен и Андерс с огромно усилие се овладяха и прекратиха схватката.

— Равен резултат — обяви важно Венка.

Сикстен и Андерс си стиснаха ръце.

— Обидата е изличена — рече Андерс. — Но утре смятам аз да те обидя, така че ще продължим.

Сикстен кимна в знак на съгласие.

— Това означава война между Бялата и Червената роза.

Сикстен и Андерс се бяха вдъхновили от историята на Англия при наименованието на своите банди.

— Да, война между Бялата и Червената роза! Нека хиляди и хиляди храбреци паднат в битките и бъдат погълнати от нощта на смъртта — заключи Андерс с израз, също заимстван от учебника по история. Сторил му се беше много красив и най-вече подходящ за приключването на една схватка в Прерията.

Воините на Бялата роза — Андерс, Кале и Ева-Лота, стиснаха ръцете на тези на Червената роза — Сикстен, Бенка и Йонте. После се разделиха.

Странно бе, че Сикстен, уж убеден, че има пълното право да нарече Андерс „женчо“, само загдето го е видял да върви по улицата с Ева-Лота, нямаше нищо против да я счита за равноправен противник и представител на Бялата роза.

Трите „бели рози“ си тръгнаха към къщи. Кале бързаше най-много, обзет от безпокойство, че вече няколко часа не знае какви ги върши чичо Ейнар.

От носа на Андерс капеше кръв. Сикстен се бе заклел, че ще го накара да види как кръвта изтича от сърцето му. Не се стигна чак дотам.

— Ти се би много добре — отбеляза Ева-Лота с възхищение.

— Нищо особено — скромно сведе очи Андерс и се загледа в петната кръв по ризата си. Щяха да му трият сол на главата у дома. Най-добре да се прибира час по-скоро. — Ще се видим утре — махна им той и хукна към къщи.

Кале и Ева-Лота продължиха да вървят заедно. Внезапно момчето се сети, че бе обещало на майка си да й купи вечерния вестник.

— До утре! — рече той на Ева-Лота и се запъти към будката.

— Вечерните вестници свършиха — сви рамене продавачката. — Я виж дали не е останал някой непродаден брой в хотела.

Пред вратата на хотела Кале срещна полицая Бьорк.

Изпитваше към него искрена професионална симпатия. Кале беше частен детектив, а в класацията частните детективи са няколко ранга по-високо от обикновените полицаи, които често демонстрират пълно неумение да се справят и с най-простите криминални случаи, но при все това Кале усещаше някакво духовно родство с Бьорк. И двамата се бяха заели с нелеката задача да спасят обществото от престъпността. На момчето много му се искаше да попита за някои неща, свързани с неговия проблем. Нямаше никакво съмнение, че великият детектив е свръхталантлив, но самият той не забравяше, че е едва на тринайсет години. Опитваше се, естествено, да омаловажава този факт и по време на своята работа като детектив се виждаше като възрастен и зрял човек със строги пронизващи очи и лула, увиснала в крайчеца на устата му. Мъж, към когото хората се обръщат с „господин Бломквист“, и от когото всички нарушители на закона се боят, но пък обикновените граждани го тачат и ценят. В този момент обаче Кале се чувстваше точно на тринайсет години и бе готов да признае, че полицаят Бьорк в работата си може да се опре на своя голям опит, какъвто на момчето липсваше.

— Здрасти — поздрави полицаят.

— Здрасти — отвърна Кале.

Бьорк проследи с поглед черното волво със стокхолмска регистрация, което спираше пред хотела. Кале застана до полицая, скръстил ръце зад гърба си. Двамата дълго стояха така, потънали в мълчание, и наблюдаваха неколцината пешеходци, които минаваха забързано през площада.

— Господин Бьорк — обади се по едно време Кале. — Ако според вас един човек е мошеник, какво бихте направили?

— Ще го ощипя за носа — добродушно се усмихна полицаят.

— Исках да кажа, ако е извършил престъпление — поясни момчето.

— Ще го арестувам, разбира се.

— Ами ако само го подозирате, но ви липсват нужните доказателства? — не се успокояваше Кале.

— Бих тръгнал по петите му, а от мен отърване няма! — Широка усмивка грейна на лицето на Бьорк. — Виждам, че се опитваш да упражняваш моя занаят, нали? — добродушно попита той.

„Опитвал се“, реагира възмутено и наум Кале. Как пък никой не се отнася сериозно с него!

— Виж какво, Кале, ще отскоча до гарата. Постой тук за малко вместо мен, а? — след тези думи полицаят сякаш се изпари.

Би тръгнал по петите му, повтори си Кале. Но как можеш да вървиш след някой, който не излиза от градината. Чичо Ейнар не предприемаше абсолютно нищо. Или седеше на някой от плетените столове, или крачеше напред-назад като звяр в клетка, при това изисквайки от тримата приятели да го забавляват, та да му минавало по-приятно времето. Не приличаше на отпускар, а по-скоро на човек, който изчаква.

Но какво, ето това не мога да проумея, мислеше си момчето, докато изкачваше стъпалата пред входа на хотела, за да попита при портиера за вестник. В момента оня беше зает, та се наложи Кале да го почака да свърши с група клиенти. Пред администратора на хотела застанаха двама души.

— Можете ли да ми кажете дали тук имате гост на име Бране? — попита единият. — Ейнар Бране.

Администраторът поклати глава.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Двамата непознати си продумаха нещо тихичко, а след това единият, този, дето пръв бе заговорил, отново попита:

— Ами някой на име Линдерберг?

Кале подскочи. Ейнар Линдерберг — ами това беше самият чичо Ейнар. Винаги е приятно, когато можеш да услужиш някому и тъкмо се готвеше да отвори уста и да обясни, че Ейнар Линдерберг е отседнал у господин Лизандър, хлебаря, когато неочаквано се усети и от устните му се отрони само едно „ахм“.

За малко да се проявиш като пълен идиот, укори се той. Нека изчакаме да видим как ще се развият събитията.

— Нямаме гост с това име.

— Разбрах. Предполагам, не знаете и дали има човек с фамилията Бране или Линдерберг, който да е отсядал някъде в града през последните една-две седмици.

Човекът отново поклати глава.

— Е добре, а може ли да наемем една двойна стая?

— Да, заповядайте. Давам ви стая номер трийсет и четири. Сигурен съм, че ще ви хареса. Можете да се нанесете след десет минути. Колко време ще останете?

— Зависи. Няколко дни, предполагам.

Администраторът им подаде книгата на хотела, за да впишат в нея имената си. В това време Кале купи своя вестник. Момчето бе обхванато от невероятна и страшна възбуда.

— Напипах гореща следа, сигурен съм — прошепна си то. Немислимо бе да се прибира у дома точно сега, преди да е открило нещо повече за онези двамата, които питаха за чичо Ейнар. И макар да знаеше, че служителят на хотела щеше да се стъписа от подобно нахалство, Кале се разположи в едно от кожените кресла във фоайето и разгърна вестника. Нищо друго не успя да измисли. Просто се направи на тежък бизнесмен и само искрено се молеше никой да не го изхвърли навън. За щастие телефонът звънеше непрекъснато и администраторът си имаше достатъчно работа, за да обръща внимание на дръзкото поведение на някакво хлапе.

Кале проби с показалец две дупки във вестника и веднага си помисли, че ще трябва да скалъпи някаква лъжа за пред майка си, та да й обясни как е било повредено нейното вечерно четиво. След малко се впусна в догадки относно самоличността на онези двамата. Детективи? Те често се движеха по двойки, поне така ги показваха във филмите.

Какво ли би станало, ако се приближи до тях и ги поздрави с думите: „Добър вечер, колеги“. Щеше да е страшно глупаво, да не кажем идиотско. Никога не изпреварвай събитията!

Всемогъщи боже, как понякога му работеше късметът! Ето ти ги и непознатите, които потърсиха къде да седнат и най-накрая се настаниха в две кресла право срещу него. Нищо не пречеше да ги наблюдава през дупките във вестника.

„Аналитично описание“, напомни си великият детектив. Обикновена рутинна работа! Първият — леле, истинско престъпление е да имаш такова лице! Кале не помнеше да е виждал нещо толкова отблъскващо. Сигурно „Службата за естетическо поддържане“ на града би била готова да отдели почти целия свой бюджет, за да го отърве от това грозило. Трудно бе да се определи какво го правеше толкова отблъскващо — ниското чело, прекалено близко разположените очи, изгърбеният нос или устата, изкривена в ко̀са, неприятна усмивка.

— Ако този тип не е престъпник, аз съм архангел Михаил — рече си Кале.

С изключение на невероятната, почти болезнена бледност на другия, в лицето му нямаше нищо чак толкова забележително. Сравнително нисък и светлокос, той безспир се оглеждаше наоколо с безцветните си сини очи.

Кале се взираше така упорито в двамината, че погледът му сякаш изскачаше през дупките на вестника. Целият се бе превърнал в слух. Онези отсреща разговаряха тихо и спокойно, ала за съжаление Кале не можеше да долови кой знае какво от думите им. Неочаквано бледият повиши тон.

— Изобщо не се съмнявам в това. В този град е. Видях писмото до Лола с очите си. На печата ясно личеше: „Лилшьопинуг“.

Писмото до Лола ли? Лола Хелберг, разбира се!

— Мозъчните ми клетки започват да се размърдват — почти на глас промълви Кале, който щеше да се пръсне от самодоволство. Лично бе пуснал в пощенската кутия писмото до тази дама, която и да беше тя. Името й надлежно бе записано в тефтера му.

Напразно Кале правеше всичко възможно, за да схване за какво си говорят двамата отсреща. Скоро администраторът на хотела дойде, за да им съобщи, че стаята им е готова. Гадният и Бледият станаха от местата си и се отдалечиха. Малко след това и Кале реши да си върви. Минавайки покрай рецепцията забеляза, че служителят е отишъл някъде и в момента до книгата за регистрация в хотела няма никой. Без да се замисли, момчето отгърна тежките й корици и погледна последните два реда. Гадният пръв бе записал името си, това Кале добре бе запомнил. Туре Крук, Стокхолм. А името на Бледия се оказа Ивар Редиг, пак от Стокхолм.

Извади бележника си и старателно вписа имената на двамата непознати и техните описания. Разгърна и страницата, посветена на чичо Ейнар, където добави: „Вероятно се представя и като Бране“. После сгъна вестника, пъхна го под мишница и се отправи за дома, свирукайки си весело.

Оставаше му да свърши още само едно нещо — да провери колата. Сигурно беше тяхна. В града нямаше чак толкова много автомобили със стокхолмска регистрация. Ако бяха пристигнали с влака в седем, щяха да поискат стая в хотела преди няколко часа. Кале си записа номера, както и другите отличителни белези на возилото. След това огледа внимателно гумите. С изключение на задната дясна, останалите бяха доста протрити. Задната дясна обаче бе нова-новеничка, шведско производство. Кале на бърза ръка начерта релефа й.

„Обикновена рутинна работа!“, рече си той и мушна бележника обратно в джоба си.