Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 31 гласа)

Четиридесет и осма глава. Грейс
9°С

Сам никога не беше закъснявал. Винаги ме чакаше в бронкото, когато излизах от училище след часовете, така че досега не ми се бе налагало да си задавам въпроса къде е или да се чудя с какво да си убивам времето, докато дойде.

Но днес се наложи да чакам.

Чаках, докато учениците се качиха на автобусите, а други — в колите си. Чаках, докато учителите си тръгнаха. Замислих се дали да не си извадя домашното и да свърша малко работа, след като така или иначе висях тук и не правех нищо. Замислих се за бавно потъващото отвъд хоризонта слънце и за това колко ли студено беше на сянка.

— Транспортът ти ли закъснява, Грейс? — попита ме вежливо господин Ринк, докато минаваше покрай мен. Беше сменил ризата, с която беше в час, и от него се носеше лекият аромат на одеколон.

Сигурно съм изглеждала самотна и изгубена, приседнала върху ниската тухлена ограда на градинката пред училището, прегърнала раницата в скута си.

— Мъничко.

— Искаш ли да се обадя на някого?

С периферното си зрение забелязах как бронкото влиза в паркинга и въздъхнах облекчено. Усмихнах се на господин Ринк.

— Не. Моят човек току-що пристигна.

— Това е чудесно. Напоследък започва да захладнява сериозно. Снегът иде!

— Яко — промърморих кисело, той се засмя и ми помаха, докато се отдалечаваше към колата си. Метнах раницата на рамо и се насочих с бързи крачки към бронкото. Отворих вратата до шофьора и се шмугнах вътре.

Едва след като затворих, осъзнах, че нещо с миризмата в колата не е наред. Вдигнах очи към шофьора и кръстосах ръце пред гърдите си, потрепервайки.

— Къде е Сам?

— Имаш предвид онзи пич, който трябваше да седи на това място, а? — попита Джак.

Макар да помнех умоляващите му очи, които ме гледаха от вълча муцуна, макар да бях чула думите на Изабел, че го е виждала, и от няколко седмици знаех, че е жив, не бях подготвена да го видя пред мен, от плът и кръв. С къдравата му черна коса, по-дълга от последния път, когато го бях засичала в училищните коридори, с пронизващите му лешникови очи, със силните му ръце, стиснали волана. Истински. Жив. Сърцето препускаше в гърдите ми.

Джак бързо извади колата от паркинга и я насочи към пътя. Предполагам беше решил, че няма да се опитам да скоча в движение. Истината обаче бе, че бях прикована на мястото си от нещо далеч по-силно от страха да не се натъртя при удара в асфалта. От въпроса къде беше Сам.

— Да, точно този пич имам предвид. — Гласът ми прозвуча като ръмжене. — Къде е той?

Джак отклони очи от шосето и ми хвърли бърз поглед. Беше нервен, трепереше. Каква беше думата, която Сам бе използвал, за да опише новите вълци? Нестабилни?

— Не се опитвам да изиграя ролята на лошия, Грейс. Но имам нужда от някои отговори и държа да ги науча скоро, защото в противен случай ще приключа адски бързо с културното държание.

— Шофираш като идиот. Ако не искаш да те спрат ченгета, ще бъде добра идея да намалиш. Къде отиваме всъщност?

— Нямам идея. Ти ще ми кажеш. Искам да знам как да спра с преобразяването, при това веднага, защото нещата стават все по-лоши.

Така и не разбрах дали има предвид застудяването на времето, или говори за настоящия момент, в който вече усеща пристъпите на трансформацията.

— Няма да ти кажа нищичко, докато не ме отведеш при Сам — отсякох. — Изобщо не се шегувам. Къде е той?

Джак извърна лице към мен.

— Не мисля, че схващаш. Аз съм този, който шофира, аз съм този, който знае къде е гаджето ти и аз съм този, който ще ти откъсне шибаната главичка, ако се превърне във вълк, затова ми се струва, че е крайно време да започнеш да се напикаваш от страх и да отговаряш на въпросите ми.

Ръцете му, стискащи волана, трепереха. Божичко, той наистина щеше да се трансформира съвсем скоро. Трябваше да го накарам да отбие колата от пътя.

— Как да го спра? Знам, че си наясно как се лекува това проклето нещо. Знам, че си била ухапана.

— Джак, нямам представа как да го спреш! Не мога да те излекувам.

— Помислих си, че ще кажеш нещо такова. Именно затова ухапах тъпата ти приятелка. Защото ако се инатиш и не пожелаеш да излекуваш мен, ще го направиш заради нея. Трябваше да съм сигурен, че и тя ще бъде застигната от същото проклятие.

Дъхът ми секна. Гласът ми прозвуча тихо и дрезгаво:

— Ухапал си Оливия?

— Абе ти да не си малоумна? Нали току-що ти казах точно това. Най-добре е да започнеш да говориш, защото… ааааарг… — Джак отметна глава назад, вените на шията му изпъкнаха и запулсираха по странен начин. Вълчите ми сетива запищяха, усетили понесените от вълните на миризмата му усещания опасност страх ужас гняв.

Пресегнах се към таблото и увеличих парното до максимум. Не знаех дали ще свърши работа, но със сигурност нямаше да навреди.

— Целият проблем е в студа. Студът те превръща във вълк, а топлината ти връща човешката форма — говорех много бързо, за да не му дам възможност да каже още нещо и в резултат да се вбеси повече. — Най-страшно е в началото, след като си ухапан. Променяш формата си непрекъснато, но с времето нещата ще се стабилизират. Ще бъдеш човек за по-дълго време. През цялото лято… — Нов спазъм на Джак накара колата да поднесе към канавката, но той успя да я върне обратно на пътя. — Виж, не можеш да шофираш в момента! Моля те. Няма да избягам или да опитам някоя глупост… Искам да ти помогна, наистина. Но първо ще трябва да ме заведеш при Сам.

— Млъквай — изхриптя Джак. — И оная кучка каза, че иска да ми помогне. Не искам проклетото ви състрадание. Тя ми каза, че си била ухапана и не си се променила. Проследих те. Беше студено. И ти наистина не стана вълк. Кажи ми веднага как да се оправя! Оливия каза, че не знае.

Кожата ми гореше от топлината в бронкото и напиращите в мен емоции. Всяко произнасяне на името Оливия ми действаше като удар в стомаха.

— Тя не знае. И аз бях ухапана. Но никога не се трансформирах. Нито веднъж. Не знам за никакъв лек. Просто не се трансформирах, това е. Никой не знае защо. Моля те…

— Спри да ме лъжеш! — Вече ми беше трудно да различавам ясно думите, които излайваше. — Искам истината веднага или ще те нараня лошо.

Затворих очи. Чувствах, че пропадам, а целият свят се върти край мен. Трябваше бързо да измисля начин, за да се измъкна от тази ситуация. Отворих очи.

— Хубаво. Добре. Има лек. Но няма достатъчно за всички и затова никой не иска да сподели тайната с теб. — Трепнах, когато удари с длан по волана. Ноктите му бяха дълги, закривени и черни. Спомних си как сестрата в болницата забива инжекцията с ваксината против бяс в ръката на Сам. — Лекарството трябва да бъде инжектирано директно във вената ти. Но трябва да знаеш, че боли зверски. Наистина зверски. Сигурен ли си, че би искал да се подложиш на нещо подобно?

— В момента също ме боли — изръмжа Джак.

— Добре. Ще те заведа на мястото. Ще ми кажеш ли къде е Сам?

— Да! Кажи ми накъде да карам. Ако ме лъжеш, кълна се в Господ, че ще те убия.

Обясних му как да стигне до къщата на Бек, молейки се, че ще успее да издържи до там. Извадих телефона от раницата си.

Бронкото отново изви встрани, когато Джак погледна към мен:

— Какво правиш?

— Обаждам се на Бек. Това е човекът с лекарството. Трябва да го предупредя да не дава последната доза на никого. Нали може?

— Само ако се опиташ да ме излъжеш…

— Погледни. Виж номера, който набирам. Не звъня в полицията. — Бързо си спомних номера на Бек; бях далеч по-добра с цифрите, отколкото с думите. Чух сигнала свободно. Вдигни. Вдигни. И дано постъпвам правилно.

— Ало?

Разпознах гласа.

— Здрасти Бек. Аз съм, Грейс.

— Грейс? Съжалявам, гласът ти ми звучи познато, но…

Прекъснах го.

— Имаш ли още от субстанцията? От лекарството? Моля те, кажи ми, че не си използвал и последната доза!

Бек замълча. Престорих се, че ми е отговорил.

— Ох, слава Богу. Виж, аз съм с Джак Кълпепър и пътуваме към теб. Той държи Сам някъде и няма да ми каже къде е, докато не получи лекарството. Ще дойдем след около десетина минути.

Бек произнесе меко:

— Проклятие.

Не зная защо, но гърдите ми се разтресоха. Едва миг по-късно осъзнах, че съм потиснала хлипане.

— Да. Нали ще си бъдеш у вас?

— Да. Разбира се. Грейс… там ли си още? Той може ли да ни чуе?

— Не.

— Бъди твърда. Опитай да не се страхуваш. Не го гледай в очите, но бъди настоятелна. Ще ви чакаме в къщата. Вкарай го вътре. Не мога да изляза, защото ще се трансформирам и тогава всички сме прецакани.

— Какво ти приказва? — попита Джак.

— Казва ми през коя врата да влезем. Трябва да те вкарам на топло максимално бързо, за да не се трансформираш. Лекарството няма да подейства, ако си вълк.

— Добро момиче — каза Бек.

Не знам защо, но ми беше адски трудно да понеса тежестта на тази добрина. За разлика от заплахите на Джак тя накара очите ми да се насълзят, а в гърлото ми да заседне буца.

— Скоро ще сме при теб. — Затворих телефона и погледнах към Джак. Не директно в очите, а към бузата му. — Отбий директно в алеята. Предната врата ще бъде отключена.

— Как мога да ти вярвам?

Свих рамене:

— Ти сам го каза. Знаеш къде е Сам. Нищо няма да ти се случи, защото искаме да го спасим.