Маги Стийвотър
Тръпка (42)

Четиридесет и втора глава: Сам
12°С

Първите думи, които чух от Изабел, бяха:

— Мога ли да попитам защо по дяволите ще правим киш^[1], вместо да говорим за брат ми?!

Току-що се бе измъкнала от огромен бял джип, който на практика беше заел цялото място пред къщата на семейство Брисбейн. Първото ми впечатление за нея беше висока — най-вероятно подпомогнато от петинчовите токчета на гъзарските й ботуши, а второто — къдрици, защото имаше по главата си повече дори и от порцеланова кукла.

— Не — отсече Грейс и аз усетих, че я обичам заради твърдостта, с която бе произнесла тази едничка дума, и нетърпящия й възражение тон.

Изабел изсумтя по начин, който подсказваше, че ако това сумтене се превърнеше в балистична ракета, в нея щеше да има достатъчно мощ, за да заличи някоя малка държава от лицето на земята.

— А мога ли да попитам този кой е?

Погледнах към нея тъкмо навреме, за да забележа, че ми оглежда задника. Бързо извърна очи, докато аз повторих като ехо:

— Не.

Грейс ни поведе към къщата, обръщайки се към Изабел, преди да влезем:

— Не задавай въпроси за Джак. Мама е у нас.

— Ти ли си, Грейс? — провикна се майка й от горния етаж.

— Да. Ще си правим киш! — Грейс окачи палтото си на закачалката и ни показа с жест да направим същото.

— Донесох си някои неща от ателието, сбутайте ги някъде, защото в момента из кухнята няма много място — чу се от горния етаж.

Изабел сбърчи носле, докато наблюдаваше как Грейс размества някакви кашони, за да си проправи път в безпорядъка, и мушна ръце в джобовете на палтото си с пухкава яка, което явно нямаше никакво намерение да сваля. Изглеждаше адски не на място сред тази спонтанно превърнала се в склад кухня. Не можех да реша дали съвършените й руси къдрици караха неособено белия линулеум да изглежда толкова жалък, или пък старият напукан под просто осигуряваше фон, на който косите й изглеждаха още по-блестящи и изкуствени. Истината обаче беше, че никога досега тази кухня не ми се бе струвала толкова мизерна.

Красавицата леко отстъпи назад, когато Грейс нави ръкави и изми ръцете си на мивката.

— Сам, моля те, включи радиото и намери нещо добро за слушане.

Открих малкия приемник на плота сред няколко кутии със сол и захар и завъртях копчето.

— Всемогъщи Боже, ама ние наистина ще правим киш, а? — простена Изабел. — Все си мислех, че това е кодово название за нещо друго.

Ухилих й се, а тя ми се начумери в отговор.

Но изражението й беше някак пресилено — не вярвах, че в действителност й е чак толкова неприятно. Нещо в очите й ми подсказваше, че е най-малкото любопитна как ще се развие тази ситуация. А ситуацията беше следната: нямах намерение да се доверя на Изабел, докато не разбера що за човек е.

Майката на Грейс се появи от горния етаж, следвана от уханието на някаква козметика с портокалов аромат.

— Здрасти, Сам. И ти ли ще се включиш в правенето на киша?

— Поне ще се пробвам — отвърнах със сериозен тон.

Тя се засмя:

— Ще бъде забавно. А това е…?

— Изабел — каза Грейс. — Мамо, знаеш ли къде е зелената готварска книга? Търкаляше се наоколо цяла вечност. Рецептата за киш е в нея.

Майка й вдигна безпомощно рамене и приклекна до един от кашоните:

— Може да й е писнало от неразборията в кухнята и да си е тръгнала. Какво, в името Божие, са пуснали по това радио? Сам, ще му се помолиш ли да зарадва ушите ни с нещо по-добро?

Докато Грейс се ровеше сред някакви готварски книги, сбутани в единия ъгъл на плота, аз започнах да превключвам между радиостанциите до момента, в който майка й не изкомандва:

— Спри на място! Остави това. — Бях попаднал на някаква поп песен с фънки звучене. Тя се надигна с кутия в ръце. — Приключих тук. Забавлявайте се, деца. Ще се върна… все някога.

Грейс сякаш изобщо не забеляза напускането й. Махна с ръка към мен.

— Изабел, яйцата, сиренето и млякото са в хладилника. Сам, трябва да приготвим корите. Би ли включил фурната на 450, а после намери някакви тигани.

Изабел разглеждаше съдържанието на хладилника:

— Тук май има осемстотин вида сирене. Всичкото ми изглежда еднакво.

— Добре, заеми се с фурната, Сам ще вземе сиренето и другите неща. Той разбира от храна.

Грейс се изправи на пръсти, за да вземе брашното от един висок шкаф. Изпъна тяло по толкова прелестен начин, че разпали в мен неконтролируемото желание да докосна кожата на оголения й кръст. Но тя се смъкна бързо обратно долу с брашното в ръце и аз пропуснах шанса си. Разменихме местата си с Изабел, взех бучка чедър, яйца и мляко и ги стоварих на плота.

Грейс наряза масло на бучки и ги изсипа заедно с брашното в една купа, докато аз разбивах яйца и майонеза. Кухнята се оказа преизпълнена с активност — ние бяхме сплотеният и добре сработен трудов колектив за производство на киш.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Изабел, загледана в пакета, който Грейс току-що й беше подала.

Грейс се разсмя:

— Гъби.

— Приличат на нещо, излязло от задника на крава.

— Бих искала да имам такава крава — отбеляза Грейс, пресягайки се покрай Изабел, за да сипе мазнина в тигана. — Задникът й ще струва милиони. Запържи ги за няколко минути, докато станат съблазнително вкусни.

— Колко точно значи няколко минути?

— Нали ти каза — докато станат съблазнително вкусни — повторих аз.

— Чу младежа — ухили се Грейс. После протегна ръка — Тигани!

— Помогни й — казах на Изабел. — Аз ще се справя със съблазнителните гъбки, щом това за теб е проблем.

— Аз съм си съблазнителна и без гъбки — измърмори тя, докато подаваше на Грейс два тигана, в които моето прекрасно момиче с едно-единствено магическо движение разстла едновременно корите. Зае се да показва на Изабел как да ги завива. Изглеждаше наистина опитна в кухнята. Всъщност хрумна ми, че щеше да се справи забележително по-бързо с готвенето, ако двамата с Изабел не й се пречкахме.

Изабел забеляза, че се усмихвам, докато ги гледах как подгъват корите:

— Ти пък на какво се хилиш? Гледай си гъбите.

Добре беше да го направя наистина. Спасих ги от препържване точно навреме, за да не навредя на съблазнителността им, след което добавих спанака, който Грейс ми набута в ръцете.

— Гримът ми! — изписка Изабел. Хвърлих поглед към нея и видях как двете с Грейс се смеят и плачат, докато режат лука.

След това острият аромат достигна до мен и запари собствените ми очи.

Подадох им тигана си.

— Мятайте го тук. Ще убие малко ефекта на сълзотворен газ.

Изабел изсипа лука от дъската, а Грейс междувременно ме шляпна по задника с покритата си с брашно ръка. Извих врат, за да видя дали е оставила отпечатък, и забелязах как потапя длан в остатъците от брашното, за да повтори процедурата с по-добър резултат.

— Това е моята песен! — обяви внезапно тя. — Увеличи! Увеличи!

Беше Марая Кери с най-ужасния си възможен вой, което не пречеше на песента да пасва някак перфектно на този момент. Завъртях копчето за звука, докато мъничките говорители накараха кутиите край тях да завибрират. Хванах Грейс за ръцете и я придърпах към себе си. Започнахме да танцуваме така, сякаш бяхме готини, ужасно нетактични и непоносимо секси. Тя притискаше тялото си в моето, вдигнала ръце във въздуха, докато аз я бях подхванал през кръста… е, добре де, малко под кръста, по начин, който трудно можеше да мине за целомъдрен. Изабел започна да се кълчи като стриптийзьорка, щракайки с пръсти край нас, след което и тримата избухнахме в смях.

Помислих си: животът ни има смисъл точно заради такива моменти. Грейс изви бледата си дълга шия, за да ме целуне, и точно преди да го стори, мернах изпълнените с копнеж очи на Изабел, които проследиха докосването на устните ни.

— На колко да наглася таймера? — попита тя, когато улови погледа ми, и бързо се извърна.

Грейс продължаваше да се притиска към мен, сгушена в сигурния уют на прегръдката ми, покрита с брашно и толкова неустоима, че нищо в този момент не беше по-силно от желанието ми да бъда насаме с нея, тук и сега. Тя махна разсеяно с ръка в посока на разтворената върху плота готварска книга, опиянена от присъствието ми. Изабел се консултира с написаното там и настрои таймера.

Осъзнах с леко закъснение, че песента е свършила. Поех си дълбоко дъх и се обърнах към Изабел:

— Добре, ще ти кажа какво не е наред с Джак.

Двете с Грейс ме погледнаха изненадано. Изабел проговори първа и веднага разбрах, че съм взел правилното решение, защото очевидно беше схванала смисъла на цялото това изпълнение.

— Нямаше да ми кажеш, ако не бях направила това с вас, нали? — попита, посочвайки с брадичка покритата с брашно и сирене кухня.

Кимнах.

— Не схващам с какво малко готвене променя ситуацията — промърмори тя, но после сведе очи към наплесканата си с брашно минипола и се усмихна накриво.

— Нека да седнем — предложи Грейс, отдръпвайки се от обятията ми. — Холът е ей там. Ще донеса кафе. Имам неистова нужда от кофеин.

Изабел и аз влязохме в хола. Също като кухнята и той ми се стори ужасно разхвърлян и бедняшки сега, когато Изабел пристъпи в него. Тя премести купчина изпрани дрехи, за да седне на канапето. Не исках да сядам до нея, така че се настаних на люлеещия се стол от другата страна на ниската маса. Тя ме изгледа, наклонила глава на една страна:

— Защо не си като Джак? Защо не променяш непрекъснато формата си?

Дори не трепнах. Ако Грейс не ме беше предупредила за колко много неща може да се е досетила Изабел, най-вероятно бих се стреснал.

— Защото съм в това състояние от доста години. Ставаш по-стабилен с времето. В началото се трансформираш почти непрекъснато. Температурата също влияе на процеса, но не толкова, колкото в по-късните етапи.

Тя веднага изстреля нов въпрос:

— Ти ли направи това с Джак?

Оставих отвращението да се изпише върху лицето ми:

— Не знам кой го е сторил. Аз не съм единственият, а не всички от нас са добри хора.

Не споменах нищо за въздушната пушка.

— Защо е толкова зъл?

Свих рамене:

— Не знам. Може би е бил злобен човек?

Изражението на Изабел стана някак… изострено.

— Виж, ухапването не те превръща в чудовище. Просто те превръща във вълк. Ти си оставаш такъв, какъвто си. Но когато се трансформираш във вълчата си форма, губиш всичките си човешки задръжки, така че ако по природа си склонен към гняв или насилие, нещата стават още по-лоши.

Грейс влезе, крепейки несигурно три чаши с кафе. Изабел взе една с нарисувано на нея бобърче, а аз — чаша с логото на някаква банка. Грейс погледна към мястото на канапето, а след това към скута ми. Мъничката й вътрешна борба трая не повече от две секунди, след което тя сбута още малко прането и седна до Изабел, явно в опит да не подклажда допълнително усещането за „ние срещу теб“. Разумно и тактично решение, въпреки че скутът ми би предпочел другия вариант.

Изабел затвори очи за миг:

— Добре, нека си изясним нещата. В действителност брат ми не е бил убит от вълците. Те просто са го ранили, което го е превърнало във върколак? Ще ме извиняваш, ама май вариантът със смъртта му вече ми липсва. Освен това не трябваше ли цялата тази работа да бъде свързана с пълнолуния, сребърни куршуми и прочее простотии от сорта?

— Тялото му се е излекувало, но за това му е било необходимо известно време. Не е бил действително мъртъв в нито един момент. Нямам идея как е успял да избяга от моргата. Това с луната и среброто са си точно простотии. Не знам как да ти го обясня. Това… това е болест, която е директно свързана с температурата. Мисля, че митът за луната се е появил, защото нощем е по-студено, а когато сме по-млади върколаци, често се трансформираме именно през нощта. Така хората са решили, че причината е в луната.

Изабел възприемаше всичко това повече от добре. Не пребледняваше, нямаше признаци, че скоро ще припадане, и не надушвах страх. Отпи от кафето си.

— Грейс, това е отвратително!

— Нес кафе е — извини се Грейс.

Изабел отново се обърна към мен:

— Брат ми може ли да ме разпознае, когато е вълк?

Забелязах, че Грейс ме гледа. Не можех да отвърна на погледа й.

— Най-вероятно те разпознава съвсем бегло. Някои от нас не си спомнят нищо от живота си като хора. Други помнят много малко.

Грейс вдигна чашата към устните си, преструвайки се, че думите ми не са я жегнали.

— Значи си имате глутница?

Задаваше наистина правилни въпроси. Кимнах.

— Но Джак все още не ги е открил. Или те не са открили него.

Изабел прокара пръст по ръба на чашата си, смълчавайки се за известно време. След това отмести очи от мен към Грейс и после отново към мен:

— Добре, каква е уловката тук?

Примигнах:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти си стоиш и говориш спокойно, а Грейс доста неуспешно се преструва, че всичко е наред, но нещата всъщност не са наред, нали?

Предполагам, че нямах повод да се изненадвам от интуицията й. Човек не се изкачва до върха на хранителната верига в гимназията, без да притежава умението да анализира добре хората. Погледнах към все още пълната си чаша. Не обичах кафе… Вече не обичах. Бях прекарал във вълчата си форма прекалено дълго време и някъде по пътя желанието ми за подобна напитка се беше изгубило.

— Имаме си срок на годност. Колкото по-дълго време е минало от момента, в който сме били ухапани, толкова по-малко студ е необходим, за да ни превърне във вълци. Както и толкова повече топлина, за да станем отново хора. Така идва денят, в който просто оставаме вълци завинаги.

— Колко дълго?

Не погледнах към Грейс:

— Различно за всекиго. Доста години за повечето от нас.

— Но не и за теб.

Млъкни, Изабел. Не желаех да подлагам неутралното изражение на Грейс на допълнителни изпитания. Поклатих глава съвсем леко, с надеждата, че тя наистина гледа към прозореца, а не към мен.

— Ами ако живеете във Флорида? Или на някое наистина топло място?

Почувствах облекчение от смяната на темата.

— Някои от нас се опитаха. Не свърши работа. В един момент просто ставаш свръхчувствителен дори към най-малката промяна в температурата.

Улрик, Мелиса и един от вълците на име Бауер бяха отишли в Тексас една година, опитвайки се да избягат от зимата. Още помня възбуденото телефонно обаждане от Улрик след няколко седмици, в които не се бе трансформирал… а след това и обезсърченото им завръщане. Без Бауер. Бяха влезли в някакъв магазин с климатик и Бауер се бе трансформирал почти мигновено. А в организацията за контрол на животните в Тексас явно не признаваха приспивните стрелички като заместител на добрите стари куршуми.

— Ами екваторът? Там, където температурата никога не се променя?

— Не знам — опитах се да не прозвуча раздразнено. — Никой от нас не е пробвал да отиде в дъждовните гори, но ще го имам предвид, ако някой ден спечеля от лотарията.

— Няма нужда да ставаш гаден — отбеляза Изабел, оставяйки чашата си върху купчина списания. Беше я пресушила. — Просто питах. Значи всеки, който е ухапан, се трансформира, така ли?

Всеки, освен единствения човек, когото бих искал да взема със себе си.

— Общо взето. — С изненада установих колко уморено прозвуча гласът ми, но не ми пукаше.

Изабел избърса устни и бях сигурен, че ще започне да задава още въпроси, но тя не го стори.

— Значи всичко е истина. Брат ми е вълк, истински върколак, и за това няма лек.

Очите на Грейс се разшириха. Искаше ми се да знам за какво си мисли.

— Аха — каза тя. — Правилно си схванала. Но ти така или иначе вече знаеше всичко това. Защо изобщо ти трябваше да разговаряш с нас?

Изабел сви рамене.

— Предполагам, че просто очаквах някой да изскочи иззад завесите и да извика: „Хе-хе, върза се! Върколаци не съществуват, къде изобщо ти беше умът?“.

Искаше ми се да й кажа, че върколаци наистина не съществуват. Да й кажа, че съществуват хора, съществуват вълци, съществуват и тези от нас, на които им предстои да извървят пътя между двете форми, което не бе съвсем същото като върколаците от митовете. Но наистина бях прекалено уморен, така че просто замълчах.

— Обещай ми, че няма да кажеш на никого — настоя Грейс. — Не мисля, че вече си го сторила, но сега, когато знаеш всичко, наистина нямаш правото да го споделяш.

— За пълна идиотка ли ме мислиш? Баща ми застреля един от вълците, защото беше прекалено разгневен след случилото се. Как очакваш да споделя с него, че Джак в момента е един от тях? Колкото до майка ми, тя непрекъснато е надрусана до козирката с успокоителни. Може да ми бъде от страхотна помощ, няма що. Ще трябва да се оправям в тази ситуация сама.

Разменихме погледи с Грейс. В нейния се четеше: добре я прецени, Сам.

— Можеш да разчиташ и на нас — каза Грейс. — Ще ти помогнем, с каквото можем. Не е нужно Джак да бъде сам. Но първо трябва да го открием.

Изабел изчисти някаква невидима прашинка от ботуша си, сякаш не знаеше как точно да реагира при подобна проява на добрина. След няколко секунди промълви, все още загледана в ботуша си:

— Не знам. Не беше най-милият човек на света последния път, когато го видях. Не съм сигурна, че искам да го откривам.

— Съжалявам — промълвих.

— За какво?

Задето не ти казах, че гадният му нрав е резултат от ухапването и нещата ще се оправят. Свих рамене. Май прекалявах с този жест напоследък.

— Задето нямах по-добри новини за теб.

От кухнята се чу остро и дразнещо жужене.

— Кишът е готов — усмихна се Изабел. — Е, поне ще получа компенсация за лошите новини. Погледна към мен, а после към Грейс. — Значи съвсем скоро ще спре да се трансформира непрекъснато, нали? Понеже вече е почти зима?

Кимнах.

— Чудесно — каза тя, загледана през прозореца в оголените клони на дърветата. Загледана в гората, която вече беше дом за Джак, а скоро щеше да бъде и мой. — Надявам се проклетият сняг да побърза.