Маги Стийвотър
Тръпка (44)

Четиридесет и четвърта глава: Сам
0°С

Може и да звучи глупаво, но едно от нещата, които обожавах в Грейс, беше това, че не бе необходимо да разговаряме непрекъснато. Понякога просто имах нужда от тишина — изпълнена с мисли, изпразнена от думи. Друго момиче сигурно би се опитало да ме въвлече в разговор, изнервено от мълчанието ми, но Грейс просто сплете пръсти с моите и положи глава на рамото ми, докато излизахме от Дълът. Не попита защо познавах толкова добре града или защо очите ми се спряха на отбивката, по която родителите ми завиваха към нашия квартал. Не попита защо едно хлапе от Дълът е заживяло в глутница близо до границата с Канада.

Когато най-накрая заговори, след като махна ръката си от моята, за да си вземе сладка от пликчето, тя ми разказа как веднъж, като малка, е направила курабийки с остатъците от сварените за Великден яйца, наместо със сурови, а след това се смя на тъпите ми шеги за убитите по пътя животни. Беше точно това, от което имах нужда — да се разсея, да се откъсна от реалността.

Тогава чух от джоба си кресчендо от дигитални писукания. Звънеше телефон. Първоначално се изненадах какво прави той в джоба, който смятах за празен, докато не си спомних как Бек го бе поставил в ръката ми. „Обади ми се, когато имаш нужда от мен“ — беше казал.

Странен избор на думи. Когато, а не ако.

— Това телефон ли е? — попита Грейс, смръщвайки вежди. — Имаш телефон?

Откъсването ми от реалността се разпадаше на остри късове край мен, докато вкарвах ръка в джоба си.

— Нямам — казах тихо.

Тя продължи да ме гледа и болката в очите й накара сърцето ми да се свие. Бузите ми поруменяха от срам.

— Всъщност имам — признах.

Натиснах бутона за отговор. Нямаше нужда да поглеждам към дисплея, за да видя кой се обажда.

— Къде си, Сам? Студено е. — Гласът на Бек бе изпълнен с искрената загриженост, която толкова много бях ценял през годините.

Усещах прикования в мен поглед на Грейс.

Нямах нужда от тази загриженост.

— Добре съм.

Бек млъкна и аз си го представих как анализира тона ми.

— Сам, не всичко в този живот е черно или бяло. Опитай се да разбереш. Отказваш дори да ми дадеш шанс да поговоря с теб. Да ти обясня. Кажи ми кога съм грешал за нещо.

— Сега — отвърнах и затворих. Натъпках телефона обратно в джоба си, надявайки се донякъде да иззвъни отново, за да не вдигна.

Грейс не ме попита кой е бил. Не попита защо съм бил толкова лаконичен и защо тонът ми е бил толкова леден. Знаех, че очаква сам да й обясня всичко това, знаех също така, че трябва да го сторя. Но не исках. Аз просто… просто не можех да понеса идеята, че тя ще види Бек в подобна светлина. А може би самият аз не можех да понеса идеята да призная пред себе си, че виждам Бек в подобна светлина.

Не казах нищо.

Грейс преглътна и извади собствения си телефон.

— Това ми напомня, че трябва да погледна за някакви съобщения. Как ли пък не! Все едно някой от нашите ще се сети да ми се обади.

Тя се загледа в телефона си; синята светлина на дисплея осветяваше дланта й, хвърляше призрачни сенки върху лицето й.

— Е, звъняли ли са? — попитах.

— Разбира се, че не. В момента са прекалено заети да се хилят заедно със старите си приятели. — Набра някакъв номер. Чух мърморене от слушалката, твърде тихо, за да различа думите. — Здрасти, аз съм. Аха. Да, добре съм. Да. Да. Да. Хубаво, няма да ви чакам. Забавлявайте се. Чао.

Затвори капачето, извърна кафявите си очи към мен и се усмихна накриво:

— Хайде да избягаме някъде и да се оженим, а?

— Ще трябва да отидем до Вегас. Съмнявам се някой наоколо да се съгласи да ни венчае в това време на денонощието, освен ако не открием пиян свещеник или отзивчив елен.

— Бих заложила на елена — каза Грейс със сериозен тон. — Пияният свещеник ще ни бърка имената и това ще провали романтиката на ситуацията.

— Всъщност за сватбената церемония на върколак и момиче един елен ми се струва странно подходящ избор.

Грейс се разсмя:

— Пък и най-сетне ще успея да привлека вниманието на родителите си. Мамо, тате, аз се омъжих. Ама не ме гледайте така. Той ще споделя постелята ми само през част от годината.

Тръснах глава. Чувствах, че трябва да й благодаря за това, че е обърнала всичко в шега, но вместо това казах:

— Беше Бек. Той ми се обади.

— Онзи Бек?

— Аха. Бил е в Канада със Сейлъм — един от вълците в глутницата, който е напълно откачен. — Това бе само част от истината, но поне беше истина.

— Искам да се срещна с него! — отсече веднага Грейс. Сигурно съм я изгледал странно, защото уточни. — Имам предвид с Бек. Той на практика ти е баща, нали така?

Преместих очи от пътя към побелелите си от стискането на волана кокалчета. Странно бе как някои хора възприемаха кожата си за даденост и никога не бяха и помисляли за възможността да я загубят. Бели се плътта ми, за това не зная лек. Губя всичко аз от себе си./Да, боли да си човек. Помислих си за най-бащинския спомен, който имах от времето, прекарано с Бек.

— Той имаше една голяма скара в къщата и си спомням как един ден, по-точно една вечер, беше страшно уморен и не му се готвеше, така че ми каза: „Сам, тази вечер ти ще ни нахраниш“. Показа ми как да проверявам с вилица пържолите, за да знам до каква степен са се опекли, и как да ги обръщам бързо, за да останат сочни.

— Станали са страхотни нали?

— Изгорих ги, все едно ги бях стоварил директно в ада — отвърнах. — Бих ги сравнил с въглени, но би било нечестно, защото някои въглени все пак може и да стават за ядене.

Грейс се разсмя.

— Но Бек изяде неговата — казах и се усмихнах тъжно при спомена. — Каза, че това е най-добрата пържола, която е ял в живота си, защото не му се е налагало да я пече сам.

В момента всичко това ми се струваше толкова далечно.

Грейс се усмихваше, сякаш старите истории за мен и водача на глутницата ни бяха най-страхотното нещо на света. Сякаш я вдъхновяваха. Сякаш означаваха нещо. Бек и аз, баща и син.

Пред очите ми изникна образът на хлапето в тахото, което простена: „Помощ“.

Грейс попита:

— Колко време е минало? Имам предвид — не от пържолите. От момента, в който си бил ухапан.

— Бях на седем. Случи се преди единадесет години.

— А защо си бил в гората? Ти си от Дълът, нали? Или поне така пише в шофьорската ти книжка.

— Не бях ухапан в гората. Писаха за това във всички вестници.

Грейс ме гледаше напрегнато. Отклоних очи към тъмния път пред нас.

— Два вълка ме нападнаха, докато се качвах на училищния автобус. Един от тях ме задържа на земята, докато другият заби зъби в мен. — Всъщност го беше направил съвсем леко, почти нежно. Сякаш единствената му цел е била да ми пусне кръв. Но всъщност именно това е била целта му, нали? Сега, когато се връщах назад, всичко ми се струваше болезнено очевидно. Никога не ми беше хрумвало да погледна отвъд този простичък детски спомен за нападението, да се замисля за начина, по който Бек бе влязъл в живота ми, след като собствените ми родители се бяха опитали да ме убият. Бях толкова близък с Бек, а самият той беше толкова съвършен, че никога не се бях опитвал да потърся нещо под повърхността. Чак сега, докато разказвах историята си на Грейс, осъзнавах с кристална яснота, че нападението не е било инцидент. Бил съм избран. Бил съм предварително набелязана плячка в техния лов. Също като онези хлапета в тахото. Бяха разрушили живота ми, а после Бек бе дошъл, за да събере внимателно парчетата и да съгради от тях нещо ново.

Чувах гласа му в главата си: Ти си най-добрият сред тях. Беше вярвал, че ще го надживея и ще поема водачеството на глутницата. Трябваше да съм разгневен. Бесен заради начина, по който бяха отнели живота ми. Въпреки това не чувствах нищо. Бях съвършено лишен от емоции. Празен.

— Насред града? — попита Грейс.

— В предградията. Наоколо няма никакви гори. Съседите разказали, че са видели вълците да минават през дворовете им, докато са бягали след нападението.

Грейс не каза нищо. Сега, когато фактът, че съм бил предварително набелязан и ухапан съвсем преднамерено, ми се струваше толкова очевиден, просто я чаках да го потвърди с думи. Да изрази съчувствие за това колко е несправедливо да ми се случи нещо подобно. Но тя не каза нищо. Просто ме гледаше замислено. Най-накрая попита тихо:

— Кои са били вълците?

— Не си спомням. Единият може да е бил Пол, защото беше черен. Това е всичко, което знам.

Мълчахме през останалата част от пътя. Чак когато отбихме по алеята към тяхната къща, Грейс въздъхна дълбоко и каза:

— Е, отново сме сами. Стой тук, докато отключа.

Тя се измъкна от колата, при което хладният полъх заби острите си ледени игли в бузите ми. Увеличих парното до абсолютната крайност и се приведох над отворите на вентилаторите, сякаш можех да задържа топлината в себе си и да не усетя студа навън. Затворих очи, опитвайки отново да се откъсна от действителността, да се върна към всички нереално красиви моменти от изминалата вечер. Към мига, когато бях прегърнал Грейс в магазинчето за сладки и я гледах как души въздуха, знаейки, че всъщност души мен… Потръпнах. Не знаех дали мога да издържа още една вечер с нея, в която да запазя благоприличие.

— Сам! — повика ме тя от къщата.

Отворих очи и ги спрях върху главата й, подаваща се в процепа на входната врата. Опитваше се да запази топлината в антрето. Умно.

Беше време за тичане. Изскочих от бронкото, затръшвайки вратата, краката ми се пързаляха по леда на пътеката, кожата ме болеше от студа. Усукваше се.

Грейс затвори зад мен и заключи зимата далеч от нас. Прегърна ме, дарявайки ме с топлината на тялото си. Гласът й беше тих, дрезгав шепот близо до ухото ми.

— Стопли ли се?

Очите ми започнаха да привикват с тъмнината в антрето. Видях блясъка в очите й, спускащите се по раменете й коси, ръцете й, притискащи тялото ми към нейното. Огледалото на отсрещната стена отрази неясен портрет на силуетите ни в мрака. Останах в обятията й още малко, преди да кажа:

— Да. Добре съм.

— Искаш ли нещо за ядене?

Гласът й прозвуча много силно в празната къща, отекна в дървения под. Единственият друг звук бе тихият постоянен дъх на отоплителната инсталация. Преглътнах:

— Предпочитам да се мушнем между завивките.

— И аз.

В гласа й прозвуча облекчение.

Почти съжалих, задето се съгласи с мен. Може би, ако бях отишъл да хапна нещо, бях погледал телевизия или бях направил нещо друго, щях да отклоня съзнанието си от мисълта колко неистово я желая.

Но тя се съгласи да отидем право в леглото. Изрита обувките си зад вратата и тръгна пред мен по коридора. Влязохме в тъмната спалня, без да палим лампите, водени от слабата лунна светлина, която проникваше през заскрежения прозорец. Грейс затвори вратата с тихо щракване и облегна гръб на нея. Дълго време остана неподвижна, без да казва нищо, а после промълви:

— Защо си толкова предпазлив с мен, Сам Рот?

Опитах се да кажа истината:

— Аз… защото… аз не съм диво животно.

— Не се страхувам от теб.

Наистина не изглеждаше уплашена. Изглеждаше красива, осветена от луната, изкусителна, ухаеща на карамел, сапун и кожа. Потреперих. Бях прекарал години, наблюдавайки как останалите от глутницата се превръщат в зверове. Години, в които правех всичко възможно, за да потисна инстинктите си, да се контролирам, да запазя човешкото в себе си. Правех всичко възможно, за да постъпвам по правилния начин.

Сякаш прочела мислите ми, тя попита:

— Нима искаш да ми кажеш, че само вълкът в теб желае да ме целуне?

Всичко в мен желаеше да я целуна, толкова силно, че да се изгубя под устните й, да се разтворя в обятията на насладата. Положих длани върху бузите й. Вратата тихо проскърца, когато се облегнахме на нея, докато притисках устни към нейните. Те леко се разтвориха, езикът й се плъзна в устата ми. Грейс изви тяло назад. Исках да се притиснем толкова плътно един в друг, че между нас да не остане дори сантиметър разстояние, да се слеем в едно.

Тя ме целуна по-страстно, ухапа долната ми устна. Дяволите да го вземат, беше прекрасно. Изръмжах тихо, но страстта бушуваше в мен толкова дива и огнена, че дори не ми хрумна да се засрамя от това. Грейс обви шията ми с ръце, придърпвайки лицето ми по-близо до своето.

— Толкова си секси — прошепна дрезгаво. — Дори не мога да си представя как някой би могъл да бъде по-секси от теб.

Целунах я отново, преди да каже нещо друго, отстъпих назад и я поведох след себе си — бавен, страстен танц под лунните лъчи. Тя мушна ръце в задните джобове на джинсите ми и ме придърпа още по-близо.

— Божичко, Грейс — простенах. — Ти… страхотно надценяваш самоконтрола ми.

— Кой е казал, че искам да се контролираш?

Установих, че съм пъхнал ръце под тениската, плъзвайки длани по гладката кожа на гърба й, но изобщо не си спомнях кога точно съм го сторил.

— Аз… не искам да направим нещо, за което ще съжаляваш.

Тя изви тяло под досега на пръстите ми:

— В такъв случай не спирай.

Бях си представял как произнася тези думи по толкова много различни начини, но нито една от фантазиите ми не можеше дори да се докосне до силата на реалността, която ме оставяше без дъх.

Непохватно пристъпихме още една крачка назад, към леглото. Някаква запазила се по чудо частица здрав разум ми напомни, че е добре да бъдем тихи, в случай че родителите й се приберат. Миг по-късно Грейс ми помогна да сваля ризата си, прокарвайки длан по голите ми гърди, и вече всичко, за което можех да мисля, бе докосването на тези тъй нежни пръсти. Умът ми се опита да потърси някакви рими, които да опишат момента, но думите се бяха изпарили, давайки път на усещанията.

— Ухаеш прекрасно — прошепна Грейс. — Всеки път, когато те докосна, ароматът ти става по-силен.

Ноздрите й се разшириха, а вълчето й обоняние със сигурност й нашепваше колко много я желая. Самият аз усещах нейното желание. Желаеше ме, въпреки че знаеше какво представлявах.

Остави се да я бутна леко върху възглавниците. Приведох се и положих ръце от двете й страни.

— Сигурна ли си? — попитах.

Очите й бяха ярки, блестящи от възбуда. Кимна.

Плъзнах се надолу, целувайки я по корема. Всичко това ми се струваше толкова естествено, сякаш го бях правил хиляди пъти досега и щях да го правя отново още хиляди пъти.

Видях грозните белези, които й бяхме оставили — от шията до ключицата. Целунах и тях.

Грейс придърпа завивките и изритахме дрехите си под тях. А когато притиснахме голите си тела едно в друго, аз се отърсих от всичко с ръмжене. Вече не бях нито вълк, нито човек. Просто Сам.