Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Двадесет и осма глава: Грейс
9°С

Днес училището ми изглеждаше като някаква чужда планета. Седях зад волана на бронкото и наблюдавах сякаш някъде от много далеч как учениците крачат по тротоарите, колите обикалят, търсейки място на паркинга, а автобусите отварят врати на спирките. Отне ми доста време, за да осъзная, че всъщност нищо в училището не се бе променило. Променената бях аз.

— Трябва да отидеш на училище — беше ми казал Сам и ако не го познавах, може би нямаше да доловя леката и трептяща от надежда въпросителна нотка в думите му. Чудех се къде ще отиде, докато аз седя в час.

— Знам — отвърнах, гледайки разноцветния поток от пуловери и шалове, насочил се към главния вход, ясно доказателство за наближаването на зимата. — Просто ми се струва толкова… — Не знаех как да го кажа. Струваше ми се… неуместно. След последната нощ някакви връзки между мен и предишния ми живот се бяха разкъсали. Беше ми трудно да си спомня какво му беше важното на седенето в класна стая и воденето на записки, които щяха да са ми съвършено ненужни още на следващата година.

До мен Сам подскочи, когато вратата от моята страна се отвори. Рейчъл се вмъкна в бронкото с раницата си и ме избута настрани, за да може и тя да се настани на широката седалка.

Затръшна вратата зад себе си и въздъхна. Колата ми се струваше буквално претъпкана сега, когато и тя беше тук.

— Чудно камионче — отбеляза. После се приведе и огледа Сам. — Охо, момче. Здрасти, момче! Грейс, направо предрусах с кафе днес! Сърдиш ли ми се?

Примигнах изненадано.

— Не?

— Чудничко! Защото не си ми се обаждала цяла вечност и реших, че или си умряла, или ми се сърдиш. А ти очевидно си жива, така че явно трябва да е другото — забарабани с пръсти по волана. — Обаче си бясна на Оливия, а?

— Да — промърморих, въпреки че не бях особено сигурна дали все още е така. Спомнях си за какво се бяхме карали, но не можех да се сетя защо това изобщо бе имало някакво значение. — Всъщност не. Не мисля. Беше тъпо.

— Да бе, и аз така си помислих. — Рейчъл облегна брадичка на волана и отново се загледа в Сам. — Е, момче, защо си в колата на Грейс?

Усмихнах се въпреки неловката ситуация. Знаех, че Сам беше огромна тайна, но сега седеше тук, в колата ми, в съвсем нормален облик, така че защо да го крия? Изведнъж ме обзе желание Рейчъл да го хареса и одобри.

— Да, момче — извърнах се аз към него. По изражението му се четеше, че едновременно се забавлява и притеснява. — Какво правиш в колата ми?

— Радвам ти се — отвърна Сам.

— Яко! — обади се Грейс. — В дългосрочен или в краткосрочен план?

— За толкова дълго, колкото ми е интересно — извърна той изпълнен с обожание поглед към мен и трябваше да положа усилия, за да не се ухиля като идиот.

— Ами щом е така, аз съм Рейчъл, малко съм прекалила с кафето и съм най-добрата приятелка на Грейс — каза тя, протягайки му ръка през мен. Носеше ръкавици без пръсти в цветовете на дъгата, които стигаха до лактите й. Сам стисна дланта й.

— Сам.

— Радвам се да се запознаем, Сам. Тук ли учиш? — Той поклати глава. — Да, и аз така си помислих. Е, ще трябва да ти открадна тази прекрасна млада дама и да я заведа в час, защото ще закъснеем, а и имам да й разказвам много неща, най-вече разни ужасяващи вълчи истории, които тя пропусна, защото не говори с другата си най-добра приятелка. Така че ще трябва да тръгваме. Бих ти казала, че обикновено не се държа така и причината за всичко е в кафето, ама май няма смисъл да се лъжем от самото начало. Хайде, Грейс, да вървим!

Сам и аз разменихме погледи и долових за миг тревогата в очите му, но след това Рейчъл отвори вратата и ме измъкна навън. Той се настани зад волана. За секунда си помислих, че може би ще ме целуне за довиждане, но вместо това той погледна към Рейчъл и докосна ръката ми за момент. Беше се изчервил.

Тя не каза нищо, но му се усмихна, преди да ме повлече към училището.

— Значи затова не се обаждаш, а? Момчето е суперсладко! На домашно обучение ли е?

Докато влизахме във входа, погледнах към бронкото през рамо. Видях как Сам вдига ръка, за да ми помаха, преди да включи двигателя.

— И двете ти предположения са точни — отвърнах. — Кажи ми какво става? Каква е тази история с вълците?

Рейчъл ме прегърна през раменете.

— Оливия е видяла един. Бил се качил на предната й веранда. Освен това е имало следи от нокти, Грейс. По вратата. Пълна ужасия.

Спрях се по средата на коридора и предизвиках раздразнените коментари на няколкото ученици, които се блъснаха в нас.

— Чакай малко. Къщата на Оливия?

— Не бе, на майка ти. — Рейчъл тръсна глава и започна да сваля дългите си ръкавици. — Да, къщата на Оливия. Ако по някое време спрете да се цупите една на друга, може и сама да ти разкаже. За какво толкова се скарахте всъщност? Боли ме да гледам как моите пиленца отказват да си играят едно с друго.

— Казах ти — за тъпотии — отвърнах. Искаше ми се да млъкне за малко, за да мога да помисля. Вълк пред къщата на Оливия. Дали отново беше Джак? И защо се беше появил точно там?

— Е, време ви е да започнете със сдобряването, защото ви искам и двете с мен през коледната ваканция. Която, ако не си забелязала, идва съвсем скоро. Трябва да започваме с планирането. Хайде, Грейс, просто кажи „да“ — примоли се Рейчъл.

— Може би.

Не ме притесняваше появата на вълк край дома на Оливия, а следите от нокти. Трябваше да разговарям с нея, за да разбера дали всичко е истина, или Рейчъл беше поразкрасила леко историята, за да звучи по-ефектно.

— Заради момчето ли се колебаеш? И той може да дойде! Нямам проблем с това!

Коридорът бавно се изпразваше, звънецът нададе пронизителния си призив над нас.

— Ще говорим за това по-късно — казах и се забързах с Рейчъл за първия ни час. Седнах на обичайното си място и започнах да преглеждам домашното.

— Трябва да поговорим — трепнах при звука на неочаквания глас. Изабел Кълпепър. Високите й токчета изтракаха, когато се настани на съседния чин, привеждайки към мен обрамченото си от съвършени къдрици лице.

— В момента сме насред нещо като час, Изабел — отбелязах и махнах с ръка към утринните съобщения, които вървяха по телевизора пред нас, и учителката, която вече бе застанала зад бюрото си. Не че тя в момента обръщаше някакво внимание на класа, но не бях особено очарована от перспективата за разговор с Изабел. В най-добрия случай имаше нужда от помощ с домашното си или нещо подобно. Носеше ми се славата, че съм добра по математика.

В най-лошия искаше да говорим за Джак.

Сам беше казал, че единственото правило на глутницата беше да не говорят за върколаци пред обикновените хора. Нямаше да наруша това правило.

Лицето на Изабел бе все така мило и чаровно, но в очите й се надигаше буря, способна да разрушава малки селища по пътя си. Тя бързо погледна към учителката, след това отново се обърна към мен. Усетих аромата на парфюм, когато косите й се раздвижиха. Ухаеше на рози и лято, промъкнали се някак насред къдриците й, докато в Минесота настъпваше зима.

— Ще ни отнеме само секунда.

Погледнах към Рейчъл, която се намръщи зад гърба на Изабел. Не исках да говоря с нея. Всъщност не я познавах особено добре, но знаех, че е доста опасен извор на клюки, които изненадващо бързо можеха да съсипят репутацията ми в училище. Определено не бях най-популярният човек наоколо, но си спомнях какво се случи с последното момиче, което бе разгневило Изабел. Горкото, все още се опитваше да се измъкне някак изпод тежката сянка на слуха, включващ ефектен стриптийз и целия отбор по футбол. Въздъхнах:

— За какво става въпрос?

— Насаме — просъска Изабел. — В коридора.

Завъртях очи, но се измъкнах иззад чина си и я последвах. Рейчъл ме погледна със скръбно изражение. Предполагам моето беше доста подобно.

— Две секунди, толкова мога да ти отделя — казах на Изабел, докато ме водеше към дъното на коридора, където имаше една празна стая. Черната дъска беше изрисувана с анатомични фигури, като някой беше доразкрасил едната по доста циничен начин.

— Хубаво. Както кажеш. — Тя затвори вратата зад гърба си и ме погледна очаквателно, сякаш очакваше да запея или нещо от сорта.

Скръстих ръце:

— Добре де, какво искаш?

Смятах, че съм подготвена за това, което ще чуя, но когато тя произнесе думите, сърцето ми заби по-силно:

— Брат ми. Джак.

Не казах нищо.

— Видях го, докато тичах тази сутрин.

Преглътнах:

— Мъртвият ти брат?

Изабел насочи към мен пръста си със съвършено оформен нокът, по-лъскав и от новата боя на бронкото ми. Гривните й тихичко зазвъняха.

— О, не започвай с тези глупости. Видях го. Той не е мъртъв. Опитах се да си я представя по време на джогинг. Не се получи. Може би имаше предвид, че е тичала след своето чихуахуа. — И?

Изабел пристъпи напред.

— Имаше нещо прецакано в него. И само не ми казвай: „Това е така, защото е мъртъв“. Понеже не е.

Нещо, свързано с прелестния характер на Изабел, подпомогнато от факта, че бях пределно наясно, че Джак е жив, ми пречеше да й съчувствам особено.

— Изабел, струва ми се, че нямаш нужда от мен, за да водиш този разговор. Справяш се чудесно и сама.

— Млъкни! — сряза ме тя, с което само подкрепи теорията ми. Канех се да й кажа точно това, но следващите й думи ме смразиха. — Когато видях Джак, той каза, че в действителност не е умрял. След това започна… да се гърчи… и простена, че трябва веднага да си върви. Когато се опитах да го попитам какво му е, той ми каза, че ти знаеш.

Гласът ми прозвуча странно:

— Аз?

Спомних си молбата в очите му, докато лежеше на земята с двата вълка, надвесени над него. Помогни ми. Беше ме познал.

— Е, не е най-голямата изненада на света, нали? Всички знаят, че двете с Оливия Маркс сте пълни откачалки на тема вълци, а това очевидно има нещо общо с тях. Какво става, Грейс?

Не ми харесваше начинът, по който зададе въпроса — сякаш вече знаеше отговора. Кръвта пулсираше в ушите ми; всичко това ми идваше в повече.

— Виж. Разстроена си, разбирам го. Но сериозно смятам, че трябва да потърсиш помощ. Остави мен и Оливия на мира. Не знам какво си видяла, но това със сигурност не е бил Джак.

Лъжата остави горчив вкус в устата ми. Осъзнавах ясно причините за правилото на глутницата, но Джак беше брат на Изабел. Нямаше ли правото да знае?

— Не ми се привиждат неща — отсече Изабел, докато отварях вратата. — Ще го открия отново. И ще разбера по какъв начин си забъркана във всичко това.

— Не съм забъркана. Просто харесвам вълците. А сега трябва да се връщаме в час.

Изабел ме изгледа, докато прекрачвах прага, и аз се зачудих какво ли е очаквала да й кажа. Съвършената й маска се бе пропукала и зърнах отчаянието под нея. Но може би и това беше просто поредната й поза. Така или иначе, казах малко по-мило:

— Изабел, просто потърси помощ.

Тя кръстоса ръце.

— Мислех, че правя точно това.