Иван Мариновски
Руфо, червенокосия (2)

ВТОРА ГЛАВА

Появява се един робот, който изчезва, но той няма нищо общо с полудяването на кучето и убодения пръст на Вихра

Часовниците какво? — цъкат си. Времето какво? — тече си. Децата какво? — растат си. А възрастните ето какво: майчето препуска след Вихра с кърпа в ръка да трие точките, появяващи се непрекъснато и на най-невероятни места; татко постоянно притичва до кабинета да проверява дали вратата е заключена, защото все му се счува, че Вихър шумоли вътре с листовете на новата му дисертация. Но най-тежко е на бабчето. През деня тя хем наглежда децата, хем час по час дава сведения по телефона.

В 9 часа сутринта:

— Вихра нарисува петдесет точки на пердето — докладва на майчето и протяга слушалката към Вихра, за да се чуе как тя се заканва:

— И още петдесет ще нарисувам!

В 10 часа:

— Вихър свърши дебелата тетрадка, дето му я подари да записва изобретенията си, нашари тапетите и сега се е заел с плочките в банята — докладва на татко и протяга слушалката към Вихър, за да се чуе как той забранява:

— Никой няма да се къпе! Ще ми измиете чертежите!

В 11 часа:

— Вихър направи робот. Кибер I. Кики му вика… — И в слушалката се чува възхитеният (очевидно от робота) глас на Вихър:

— Гледай ти какъв живак се извъди! Още не съм му завил-дозавил последната гайка и хукна — гони го Вихър с масльонка в ръка. — Чакай да ти туря малко гресчица да не ти скърцат лагерите в лактите и коленете!

В 12 часа:

— Вихър и Вихра се скараха и не щат да обядват. Тя — докато роботът не напусне апартамента, той — докато сестра му не се извини на Кики, задето го нарекла „глупава ютия“. Само Кики яде — включил се е в контакта и зарежда батериите си.

В 1 часа следобед:

— Един от двама ви веднага да се върне, иначе аз си отивам!… Не, не от къщи — от този свят ще си отида!

Въпреки че майчето й напомня къде е валерианът, в 2 часа все пак се връща да поеме дежурството. В 4 часа я хваща мигрената, защото Вихър обявява за съмнителни законите на физиката, и татко идва да я смени.

— Не че се съмнявам — оправдаваше се пред сестра си Вихър, — законите съществуват обективно, независимо от моите съмнения. Но са ги формулирали хора — такива като теб и мен — и може да са сгрешили…

Той записа на лист законите, за да не изтърве някой, и хвана Вихра за краката. Въртя я около себе си, додето тя се развика, че всичката й кръв отишла в главата. Тогава Вихър я пусна и тя, плъзгайки се по паркета, спря чак в кухнята. В ъгъла между хладилника и печката.

— Защото вратите бяха отворени и антрето е без чупка — обясни Вихър, щом сълзите на сестра му секнаха. После застана пред огледалото, направи си прическа на професор, отличен с Нобелова награда, и отметна в списъка: верни са и двата закона — за центробежната сила и за инерцията.

Сега вече можеше да влезе в банята. Заедно с Вихра.

В началото тя не знаеше какво точно се иска от нея, но когато брат й напълни ваната и крещейки „еврика“, се бухна във водата, проумя. Изпищя сърцераздирателно „еврика“ и, бух, след него.

Проверката на закона продължи, докато изплисканата вода заля кухнята и бабчето дотича. Полусуха. Изгледаше съвсем сносно за човек, прегазил река, дълбока до кръста.

— Къде е Еврика? — надникна във ваната тя. — Забранявам да каните в банята непознати момичета, които не живеят в нашия блок! — разпореди се тя. — И занапред се къпете без Еврика, без дрехи и със сапун — посъветва ги тя.

Бабчето даде и други полезни съвети, но за жалост те нямаха нищо общо със закона на Архимед.

Вихър и Вихра се преоблякоха и дойде ред на закона за земното притегляне.

Вихра пак се навря в банята, понеже по откъслечни реплики на брат си подразбра, че щял да си хареса нещо от покъщнината (Вихра улови одобрителния му поглед върху себе си) и да го хвърли от терасата. За да видел накъде ще полети — нагоре или надолу.

— Ще се къпя със сапун — обади се иззад вратата тя, пусна водата и учудено я загледа как шурти.

След час хавлията се зачуди защо неокъпаната Вихра се увива тъй грижливо с нея.

Вихра излезе от банята доволна като мишка, изобретила капан за котки, и с ужас откри, че капанът не е проработил — Вихър охраняваше вратата.

— Чакам те. Хайде!

Вихра се огледа безпомощно.

— Чакаш ме значи…

Вихра потърси изход.

— Защо не прилъжеш онова желязо — Кики? Него и да го хвърлиш от терасата, все толкоз!

Вихра предвиди всичко. Дори му направи комплимент.

— И да се разглоби тоя глупав робот, пак ще го сглобиш. Нали си майстор-тенекеджия…

— Кики още не е готов, зарежда си батериите — отърва изобретението си Вихър. — Аз те викам за свидетел — ядоса се Вихър. — Законът за земното притегляне се проверява само с ябълки! — излезе от кожата си Вихър, че трябва да затъва в подробности от времето на Нютон.

Експериментът започна.

Ябълките си знаеха, че са отредени за десерт, но когато полетяха от балкона, прозряха великото си предназначение: да докажат една истина. В името на истината първите няколко загинаха на тротоара, ала другите имаха по-весела съдба. Пустата допреди малко улица изведнъж се напълни с деца, които се надпреварваха да ги ловят. Децата изскачаха от вратите, от прозорците, спускаха се по водосточните тръби, а едно момче изпълзя (както се стори на Вихра) направо изпод паважа и улови най-едрата ябълка.

— Ти продължавай да експериментираш — заръча тя на Вихър и под предлог, че е любопитна да разбере откъде децата са научили закона за земното притегляне, изтича при тях.

А на вечеря демонстрира неочаквано внимание към брат си. Нещо като загриженост. Заяви на всеослушание, че Вихър й се вижда доста блед — вероятно му липсват витамини — и насила му натика десерта си. Три ябълки.

Нашият Вихър не оцени жеста на сестра си. Държеше под око хладилника. Хладилникът дори се почувствува неудобно: нима заради десетте лимонади в камерата му трябва да го гледат с подозрение? Какво толкова е станало?

Стана голяма олелия. Капачките на лимонадите изхвърчаха почти едновременно с неописуем трясък и издъниха вратичката на хладилника.

Първа писна майчето, че върху блока е паднал метеор и е огънал телевизионната антена.

Бабчето се развика, че има земетресение. Епицентърът му бил в мазето. Под шишетата с доматен сос. Чула как се счупили.

— Къде са очилата ми? — щураше се из апартамента тя, обвинявайки всички подред, че пак са й скрили очилата. Без очила не можела да намери децата и да ги изведе, преди да се е срутил блокът.

Единствен татко запази присъствие на духа и макар лампите да светеха, предположи, че бушоните са гръмнали. Отви ги да провери и вече на тъмно Вихър набра кураж да признае какво се е случило.

— Край на съмненията! При замръзване водата се разширява — завърши той и предупреди бабчето: — Не слагай шишета с лимонада в камерата на хладилника, защото ако гръмнат посред нощ, могат да уплашат някого…

Думите на Вихър успокоиха донякъде майчето. Значи метеорът не е огънал телевизионната антена. Пипнешком (събори само кристалната ваза), тя се добра до телевизора, включи го и седна да гледа. Добре че татко в това време зави бушоните, иначе щеше да се получи страшно недоразумение.

Екранът светна, мярна се опънат лък и стрелата литна. Един мъж се хвана за гърдите и рухна ничком. Нещо като убит.

— Ай че точна стрелба! — писна възторжено Вихра. В гласа й личеше желание да се любува на още точни стрелби. — Хайде пак!

— Хайде! — хвана я за ръката Вихър и я замъкна в другата стая.

Дали винаги носеше игла в джоба си, или случайно му бе попаднала, Вихра не беше сигурна. Но че той без всякакво състрадание я убоде нарочно по пръста, не се усъмни нито за миг. Твърде осезателно беше.

— Ай! — проплака тя. Гласът й молеше да не я боде повече. — Боли!

— Нека! — Излизайки, Вихър рязко се обърна и така връхлетя, че Вихра приклекна, за да я прескочи. Нали затова се е засилил? Той обаче не я прескочи, а се разкрещя, че всичките й пръсти да убоде — и на ръцете, и на краката — пак ще е малко! Защото и тогава едва ли щяла да се сети, че стрелата е сто пъти по-дебела от игла и значи болката от нея е сто пъти по-голяма. А да те улучи граната е направо ужасно. Пък да те гази танк — свръх. Въобще войната не я показвали по филмите, за да се цвили възторжено: „Ай, хайде пак!“ и други такива.

Когато се върнаха в хола, филмът беше свършил и дежурният синоптик с радостта на запален скиор прогнозираше обилни снеговалежи.

Утрото наистина беше бяло. От снега, от веселото настроение на Вихра, че ще има пързалка, и от киселото мляко, което бабчето отиде да купи за закуска. Всичко се белееше.

Само на Вихър му чернееше пред очите.

Кики беше изчезнал. В смисъл, че го нямаше никъде в къщи.

— Ей тук го оставих снощи — тюхкаше се той. — Зареждаше батериите си — въртеше се около контакта той и заничаше в дупките, сякаш Кики можеше да се навре там.

По едно време телефонът звънна и му подсказа, че е готов да му помогне. Вихър се обади и на майчето, и на татко.

— Как ще взема Кики със себе си на работа? — озадачи се майчето.

— Как ще взема Кики със себе си на работа? — озадачи се и татко.

Да е тръгнал с бабчето на пазар, беше съвсем изключено. За бабчето Кики беше играчка. Нещо като кукла, дето вика „ма-ма, ма-ма“.

— Да нямаш ти пръст в изчезването му?

Вихра му показа ръцете си: и десетте й пръста били на място (включително и убоденият), тъй че да я оставел на мира!

Вихър обиколи съседите.

— Добро утро. Дали по погрешка Кики не е спал при вас тази нощ? — питаше той.

Почти всички веднага отговаряха, че — не, Кики не бил спал снощи при тях. Останалите първо претърсваха спалните си и чак тогава клатеха отрицателно глави.

Вихър тръгна по улицата да разпитва минувачите.

Хората бяха отзивчиви. Изслушваха внимателно техническите данни на робота и съжаляваха. Не бяха виждали подобно чудо. Дори в романите с научна фантастика не бяха чели.

Нашият Вихър отгатна:

— Смайвам ги с техническите подробности. Трябва да питам по-накратко.

Всъщност хората се смайваха от косата на Вихър — облак от ситно навити като стружки къдрици с неповторим платинено-алуминиев блясък. Но това не му пречеше да спира минувачите и да пита по-накратко:

— Извинете, да сте срещали Кики?

Никой не беше го срещал. Само един мъж, прегърнал рошаво пуделче, каза, че току-що се сблъскал с Кики на хей онзи ъгъл. И като видя радостта на Вихър, поиска да му достави пълно удоволствие — заведе го до ъгъла.

— Ето го вашия Кики — посочи той седнало на опашката си куче.

Все пак Вихър събра сили да отрони:

— Благодаря! — Хвана кучето за каишката и го поведе към къщи.

А на стълбището пред апартамента го предупреди:

— Без лай! Иначе бабчето ще изхвърли и двама ни, още преди да сме влезли!

Кучето размаха опашка и щом стъпи в антрето, така се разлая, че Вихър се обърна да провери да не е довел няколко кучета.

За щастие бабчето не беше се върнала, а Вихра възприе лая като музика.

— Куче и половина! — възхити се тя.

— Къде я виждаш тая половина? — пак се обърна да провери Вихър. — Кучето е едно, но ще свърши работа!

Работата беше проста: кучето трябваше да подуши контакта, където за последен път са видели Кики, и да го открие по следите.

— Тегли ме към терасата — учуди се Вихър. — Как мислиш, дали Кики е скочил оттам с парашут? — не вярваше сам на думите си Вихър.

Сестра му не се увличаше по парашутизма. Тя рисуваше.

Вихър излезе на терасата. По снега нямаше следа от врабец, камо ли от Кики. Въпреки това кучето ровеше упорито в ъгъла и скоро щеше да открие какво има там, ако нашата Вихра не му беше показала рисунката си. По лицето й се четеше удовлетворението на грънчар, изваял от глина чудо и половина (както би се изразила Вихра).

— Виж какъв портрет съм ти направила! Портрет и половина!

Вихър остана завинаги с впечатлението, че кучето притежава необикновена интелигентност. Първо, то не понесе рисунката и възмутено лавна срещу незаслужената обида. Второ, веднага намери външната врата, отвори я с предните си лапи и се търкулна надолу по стълбите, за да не слуша теориите на Вихра защо го е нарисувала във вид на оранжева точка.

— То ще полудее — предположи Вихър. — И никога вече няма да го видим — многозначително пророкува Вихър. — Заради твоите точки!

Вихра гледаше към вратата. Очите й ставаха все по-кръгли и по-кръгли, докато накрая придобиха друга форма. Четвъртита. Може би защото дълго се взира в рамката на вратата, затова. На прага стоеше бабчето — бяла-беленичка, окъпана с кисело мляко.

— Днес няма да ядете кисело мляко! — тросна се сърдито тя, сякаш не кучето, а Вихър и Вихра я бяха съборили на стълбите.

— Няма да ядем — съгласи се Вихър и се върна на терасата. Разравяше снега и благодареше на кучето. За неговата интелигентност. За неговия нюх. Кики беше тук. Покрит с два пръста лед и безмерно щастлив. И той проверил един физичен закон и вече не се съмнявал, вече знаел: ледът се образува точно при нула градуса. По Целзий.