Иван Мариновски
Руфо, червенокосия (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Абат Крос обявява Руфо червенокосия за светец, скочил в кладенеца, от което Вихър и Вихра си правят извод, че брат им е бил блъснат от метеор в главата

Абат Крос бе на прага на пълното отчаяние. От двете вещици нямаше ни следа. И това донякъде той разбираше: щом вещиците летят с метла по небето, каква следа ще търси по земята? Но въпреки това ги търсеше по земята. Защо ли? Защото божият служител не откриваше начин да хвръкне и той в небето и се блазнеше от мисълта вещиците по някое време да кацнат. Всички истински вещици имат вземане-даване със земята, нали?

— Върни ми ги, господи! — мушкаше се из храстите той. — Върни ми ги, че много ми трябват! — катереше се по дърветата той. — Ох, къде са ми двете вещици? — бъркаше по хралупите той.

Че молбата му е пламенна се чуваше — гласът му се извиваше нагоре като дим от огън, накладен с мокри дърва. Но абатът искаше тя и да се вижда, та сегиз-тогиз падаше на колене и му дръпваше по две-три молитви. Тези престои отнемаха ценно време и той направи сметка, че ако върви по колене, хем господ ще вижда как пламенно се моли, хем няма да се бави.

Въобще абат Крос обичаше да си прави сметката. Още от времето, когато беше амбулантен търговец. Наистина в амбулантната търговия той не си направи добре сметката и фалира. В смисъл, че се разори.

Но не се отчая, а се попита защо.

— Защото търгувах на дребно — отговори си и стана божи служител.

Дадоха му расо — облече го. Посочиха му килия — влезе в нея. Седна срещу иконата, прекръсти се и поведе делови разговор с бога.

— Тъй — рече абат Крос, — надявам се, че и двамата сме умни и ще се споразумеем.

Той разгледа иконата, забеляза, че бог не е прекалил с облеклото — освен ако тръненият венец на главата му не е някакъв вид дреха — и отново подхвана:

— Тъй както те гледам, и ти си фалирал. До трънен венец си се докарал. Що тъй?

Образът от иконата засрамен мълчеше.

— Аз ще ти кажа: щото и ти търгуваш на дребно. Че какво ти дават църквата, разните там божи служители, та ако щеш и Светата инквизиция? Какво ти дават? А?

Образът от иконата притеснен мълчеше и абат Крос остана доволен, че е поставил бога натясно с прямите си въпроси.

— Нищо, я! — потвърди той и наковлади църквата, разните там божи служители, та и Светата инквизиция. — Нищо не ти дават! Веднъж в месеца изгорят по някоя набедена вещица, колкото да ти духнат дим в очите. Веднъж на десет години организират по някой хилав кръстоносен поход уж да освободят гроба ти от ръцете на неверниците. Пък то? Де откъде минат, плячкосват, себе си обогатяват. А твоят гроб пак в ръцете на неверниците. И ти няма къде да си легнеш като хората, нали тъй?

Образът гледаше тъжно (значи му беше мъка за гроба) и строго (значи не искаше да продължава повече тъй).

— Не бива да се отчайваш — аз съм насреща! — утеши го абатът и да имаше как, щеше приятелски да потупа бога по рамото. — Затова съм облякъл расото, затова съм седнал срещу теб да си кажем думата очи в очи. В голямата търговия не бива да има посредници, тъй викам аз. Слушай сега какво ще сторя за теб.

И той обясни как земята ще добие приличен вид. Като за пред божите очи.

— Първо ще ликвидирам наведнъж вещиците. Събирам ги на куп — с твоя помощ, разбира се — и ги палвам на една огромна клада. Световна клада! След такава клада на всички ще им секне меракът да се къпят, да си режат ноктите, да правят магии, да рисуват картини, да свирят дяволска музика…

Абатът изреди още пагубни за душата дейности, които всъщност спреше ли да ги върши човек, и човек би престанал да бъде.

— Тъй! — наведе се към образа абатът и вардейки се да не се убоде на трънения венец, доверително зашепна: — На второ място ще решим квартирния ти въпрос. Свърша ли с вещиците, тръгваме на кръстоносен поход. Световен поход! И децата ще участвуват в него. Ще събера на куп — с твоя помощ, разбира се — рицарите и войските на всички християнски императори, крале, царе, та да изтребим неверниците до крак. Изгодно и за двама ни: за мен — златото на неверниците, за теб — гробът. Прибирай се там, лежи си и ме споменувай с добро.

Залязващото слънце блесна за миг връз иконата, образът сякаш лъчезарно се усмихна, че квартирният му въпрос се решава тъй сполучливо, и абатът побърза да използува благосклонното знамение. Знаеше той: в пазарлъка изпуснеш ли мига, ходи гони вятъра подир туй!

— Пък сетне — с твоя помощ, разбира се — ще събера всички империи, кралства, царства на куп и ще издигна голям манастир. Световен манастир! Целият свят ще натъпча вътре, за да ти служи и да ти се моли. От голяма полза ще е туй. Аз какво? — на мен нищо не ми трябва. Да ме оставиш само да оглавя манастира, пак благодарен ще ти бъда. А за другото не бери грижа — и със злато ще се сдобия, и с еликсира на безсмъртието. Душичките им ще извадя на разните му там алхимици, ама ще се сдобия!

Абат Крос изпадна в едно от любимите си състояния — нещо като полусън, полумечта. Съвсем като дон Есклависта. Но за разлика от дон Есклависта, не му се привиждаха гробници и роби, а световен манастир и кръстоносни походи. Което всъщност не беше кой знае каква разлика. (Ако се вземе пред вид, че и двамата искаха да станат господари на света.)

Абатът естествено очакваше бог още на другия ден да уреди всичко и къде пладне той да оглави световния манастир. Обаче денят превали, а господ си траеше.

— Що ли се бави? — чудеше се абатът. — Що ли се бави? Все пак договор сме сключили! Е, нищо де, докато се накани, аз ще свърша някоя и друга работа сам.

И развъртя търговия. На едро. Взе да се мъкне ден и нощ по кръстовищата, дето гъмжеше от народ, и да продава индулгенции. Нещо като разписки за опрощаване на греховете. Който дадеше повече злато, по-безгрешен ставаше. Тъй твърдеше абат Крос. Пък който нямаше злато и не можеше да откупи греховете си, обявяваше за вещица и хайде на кладата! За икономия абат Крос ловеше по две вещици, защото не беше изгодно да гори кубик дърва за един грешник.

В останалото време се кръстеше и молеше, кажи-речи, все на колене се тътрузеше.

И сега, придвижвайки се по този своеобразен начин, той стигна до хълма, където Вихър и Вихра бяха оставили летящата чиния.

— Върни ми ги, господи! — подхвана за кой ли път абатът и изведнъж зърна потулената в храстите летяща чиния. — Благодаря ти, господи, за метлата! — прекръсти се абатът и забравил, че е на колене, се опита да коленичи още веднъж, което едва не завърши със счупване на по-важните кости от скелета му.

— О, господи, колко съм щастлив! — изтръгна се от абата, макар общият му вид след току-що преживяното премеждие съвсем да не съвпадаше с твърдението му.

Онзи храст — с жилавите, с големите, с острите бодли — беше смаян до върха на бодлите си: днес още едно живо същество се навираше в него. Какъв срам! Какъв срам! Да си най-бодливото нещо на тоя хълм, че и на съседните, а в теб да се пъхат като в бала памук!

Колкото успя, храстът задигна от расото и кожата на абата. Той обаче нищо не усещаше — пред очите му беше кръглата метла на вещиците и бързаше час по-скоро да се добере до нея.

— Пипнах ги най-после! Пипнах ги! — ликуваше абатът: рано или късно вещиците ще се върнат за метлата си и тогава… — Ох, тогава! — потриваше набучените си с бодли ръце абатът.

Беше щастлив. Пак му се пританцува сегидиля.

Буйна. Но внезапно го споходи такава мисъл, че той крякна „йох“ и рухна в снега.

Лежеше захлупен по очи и трепереше.

— Метлата е на вещиците… ох, господи… тоест на нечистата сила… ох, господи… творение на дявола, така да се каже… ох, господи… а пък аз още не съм я прекръстил, за да й отнема нечистата сила… ох, господи… и съм се разтанцувал… ох, господи!

Схванал какво точно трябва да стори, той се успокои до известна степен и го стори. Летящата чиния (метлата според него) бе прекръстена толкова пъти, че всички гайки в нея заедно с багажа получиха по няколко кръста.

— Сега вече не си страшна — приближи се до летящата чиния абатът, за да разгледа отблизо дяволското творение.

— Интересна метла — опипа я той. — И удобна за сядане — настани се в нея той. — И дръжка има — хвана скоростния лост той.

Кой знае защо летящата чиния не излетя. Вероятно божият служител бе дръпнал нескопосано скоростния лост. Или просто Вихър предвидливо бе натегнал ръчната спирачка. Тъй ли, иначе ли, но летящата чиния само се завъртя и абатът, изхвърлен от центробежната сила, увисна в познатия ни бодлив храст.

Абатът дълго призоваваше бога да му помогне, да го извади от тръните и накрая се обиди, че всевишният се занимава с излишни работи — вади някого другиго от бодливи храсти.

— Зарежи го! — замоли той. — Зарежи го! Щом се е наврял дето не му е мястото, хак му е! На мен помогни…

Бог не му помогна и той се извади сам. Не целия. Половината от расото му остана да чернее на храста.

Въпреки бедата, сполетяла расото му, абатът се зае с онова, което беше замислил.

Какво ли не беше срещала летящата чиния в досегашните пътешествия, какво ли не бе преживяла, но да я обръщат с дъното нагоре и да я подпират в единия край с чатал, още не беше й се случвало. Тя предположи, че от днес нататък вече ще бъде капан за врабци и дълго щеше да си остане в това мило заблуждение, ако абатът не беше се разприказвал, докато мъкнеше камъни и ги трупаше върху нея.

— Значи — пъшкаше абатът под тежестта на първия камък, — идват вещиците и гледат: метлата им стои накриво. — Абатът донесе още един камък. — Що ли тъй стои накриво, викат си глупавите вещици и влизат под метлата да разберат. — Абатът довлече още един камък. — Аз в това време ритвам чатала и, захлуп, вещиците остават отдолу! — Абатът дотътри още един камък. — Що ли тъй стана тъмно, викат си глупавите вещици, ама не могат да излязат, защото аз съм натрупал много камъни върху метлата. — И абатът натрупа още много камъни.

Идеята да провери дали капанът действува безотказно не се породи изведнъж в главата му. Преди това той дълго умува и чак тогава се навря под летящата чиния. Ритна чатала и стана тъмно. Абатът имаше въображение и си представи какво ще изживеят вещиците в тоя момент.

— А — ще кажат, — защо стана тъмно? И ще видят, че метлата ги е похлупила.

— О — ще се спогледат, — ами сега как ще се измъкнем оттук?

Те ще се опитат да повдигнат метлата, ама къде ти — камъните тежат!

Дали камъните тежат достатъчно, той провери няколко пъти: първо с рамене, после присъедини към тях и гърба си, после се извъртя и напъна с ръце и крака — ставите му изпращяха, метлата не шавна.

Какъв капан! Солиден капан! Вещиците няма да му избягат! Абатът беше доволен. От напиращите чувства по лицето му минаваха такива вълнообразни движения, че да го бяха налепили с яйчени черупки, пак по-гладко би изглеждало.

Сега оставаше да излезе и да ги чака. И тъкмо се накани да изпълни намерението си (интересно как би го сторил!), долови приближаващи се стъпки и гласове.

— Ужасен студ!

— И аз казвам същото.

— Голяма грешка е, че човек е произлязъл от маймуната. Много по-целесъобразно би било да води началото си от полярните мечки или тюлените. Тогава нямаше да му е студено.

В скривалището си абатът се прекръсти. Вещиците богохулствуваха. Не вярваха в божествения произход на човека!

— А сега?

— Сега продължаваме да търсим Руфо, червенокосия. Ако не в това кралство, в съседното.

— Значи тичаме от кралство на кралство и се представяме: тъй и тъй, ние сме Вихър и Вихра. Да сте виждали брат ни случайно?

— Аз лично възнамерявам да летя от кралство на кралство, а ти, ако искаш, тичай — много ще ти прилича! — И други такива наприказва нашият Вихър на сестра си.

Да имаше как, абатът би превърнал всички части на тялото си в уши. Изглежда успя, защото чу всичко, каквото си казаха вещиците, и дори онова, което не си казаха. И се разплака. А нали вратът му беше изкълчен (главата му лежеше на рамото), сълзите от лявото око се стичаха в дясното и създаваха впечатление, че абатът е много милозлив, но само с едното око.

След малко Вихър и Вихра щяха доста да се озадачат, че летящата чиния е затрупана с камъни, а видеха ли под нея и плачещия тъй оригинално абат, удивлението им щеше да е безмерно.

Така и стана.

Божият служител се погрижи удивлението им да няма мяра. Съобщи им, че плачел от щастие; че ги чакал отдавна; Руфо го пратил тук, техният брат значи.

— Руфо?! — Вихра не можеше да повярва. — Изпратил те тук?! — Вихър не можеше да повярва. — Да ни заведеш при него?! — двамата задърпаха абата да разказва по-бързо.

И абатът разказа наистина бързо.

— Тъй. Бях в килията си. Молитва, пост, самобичуване, нали знаете? Както обикновено. Изведнъж чувам шум. Радостен. Викове. Също радостни. Излизам, гледам, не вярвам на очите си. Тъй. Двайсто число миналия месец. На десет крачки от мен каца метла. Като вашата. На осем крачки от кладенеца. Руфо скача в кладенеца. Дълбок пет крачки. Остава там. До колене във вода. Молитва, пост, самобичуване, нали знаете? Аз го каня да дойде в моята килия. Той — не. Той искал да няма покрив над него. Искал пряка връзка с бога. Голям грешник бил.

Абатът пак запрелива сълзи от лявото в дясното си око.

— Тъй. Още седи в кладенеца. А какъв грешник е той? Светец е той, светец!

Настроението на Вихър и Вихра помръкна.

— Сигурно е настинал в кладенеца. При висока температура често се говорят глупости — потърси Вихра оправдание за Руфо.

С помощта на показалеца и слепоочието си Вихър намекна, че Руфо изглежда не е бил с всичкия си още преди да се навре в проклетия кладенец.

— Сигурно при полета го е блъснал някой метеор в главата — потърси и Вихър оправдание за Руфо.

И двамата търсеха оправдание за Руфо.

Все така шепнешком решиха, че каквато и да е причината за умствената му повреда, длъжни са да му помогнат.

— Наблизо ли е манастирът? — попита Вихър.

Абатът го успокои:

— До довечера ще стигнем.

— Ти ще стигнеш до довечера — помисли си Вихър, но гласно произнесе: — След няколко секунди сме там. Качвайте се!

Вихра скочи в летящата чиния и абатът също (с усмивка, представи си!). Тази му постъпка обаче не беше продиктувана от някаква смелост, а от увереността, че метлата няма да полети. Нали я прекръсти! Нали нечистата сила е изфирясала от нея!

Летящата чиния се стрелна нагоре и абатът толкова бързо изгуби съзнание, че не успя да смъкне уверената усмивка от лицето си.