Иван Мариновски
Руфо, червенокосия (1)

ПЪРВА ГЛАВА

В името на техниката Вихър се лишава от доста шоколади и се прави на кон, а заради рисунките на Вихра идва лекар и майчето пищи пред огледалото в хола

Тази нощ, трийсетата след като го донесоха от родилния дом, Вихър не мигна. Лежа, въртя се, лежа, въртя се и накрая дръпна сестра си за косата.

— А-гу? — попита я той, което значеше: защо спиш, а не разсъждаваш за смисъла на живота? Или вече ти е ясен, но криеш от мен? Не бива така, Вихре, не бива! Нали сме близнаци…

— Гу-а! Гу-а! — отвърна Вихра. Нещо като обещание, че ако я събуди още веднъж по същия начин, ще му оскубе цялата глава косъм по косъм. Въпреки че са близнаци!

Тъй рече нашата Вихра и пак заспа. Само че по корем.

Вихър реши да дочака утрото и да пита майчето. Нейното държание поне досега показваше, че тя едва ли ще го скубе косъм по косъм. По-вероятно беше да го погали, да приседне до него и да си поприказват дълго. От душа.

И щом майчето влезе в стаята, я посрещна:

— А-гу?

Майчето отговори доста уклончиво: нежно тикна биберона в устата му и си излезе, та Вихър нищо не разбра. Мислите му се завъртяха като грамофонна плоча, пусната на други обороти. Хм. Ами ако отговорът се крие в биберона? Вихър настървено засмука, но понеже не потече ни мляко, ни смисъл, с отвращение плю и залъгалката увисна на полилея. Там й е мястото!

После повтори въпроса си по-ясно, за да не стане нова грешка.

— А-гу? А-гу?

Сега се отзова бабчето. Тя пък го препови (оказа се излишно) и тръгна към банята. В походката й напираше желание да пере. Голямо пране. Какво иска да каже? Че смисълът на живота е той да я снабдява с мокри пелени, а тя да ги върти в пералнята?

Невъзможно!

Вихър изрева. (Така бе ревал само веднъж, когато акушерката го плесна отзад, за да го подсети да глътне въздух. Той помисли, че го парна с коприва. Взря се сърдито в нея и разбра, че не. Тя не би го парнала с коприва по петите, камо ли по това чувствително място. От усмивката лицето й бе покрито с едни такива добри бръчици, като че ято врабци доскоро са подскачали по него.)

— Агу-у-у!!!

Дотърча татко. Даже възелът на зелената му вратовръзка изразяваше загриженост за детето.

Той също го препови (пак излишно) и взе да търси биберона в гънките на одеялото, зад леглото, под мокета. Там го нямаше, а биберонът не си направи труда да викне от полилея: „Ето ме!“, тъй че татко не го намери.

И се разтревожи:

— Да не си го изял?

И стисна с два пръста бузите му.

— Я си отвори устата!

И каза:

— Ами щом си го изял, на ти водичка.

Според него след биберон се пие много вода и той донесе пълна кана. Както я наклони към Вихър, каната тутакси отгатна намерението му да я излее наведнъж и му помогна. Изля се.

Интересно как, ама Вихър не се удави. Само заприлича на бебе, къпано ведно с дрехите и леглото. После разсъди, че студеният душ е задължителна процедура при мъжките разговори и зачака и татко да се залее с вода. С три кани. Понеже е по-голям.

Смутен от стореното, татко се опита да изцеди чаршафите, без да маха Вихър от тях, а вината си изкупи с щедрост. Даде му краставица. Едно малко парченце.

Вихър изръмжа като вълче, което насилват да хрупа зеленчук, пое дълбоко въздух и, фу, духна.

Докато татко нервно търсеше краставицата във възела на зелената си вратовръзка, часовникът се изтърси от джоба на жилетката му и тупна на възглавницата до ухото на Вихър. До дясното му ухо.

Вихър притаи дъх: часовникът цъкаше. Защо цъка? Какво има в него? Скоро часовникът не се чуваше да цъка, обаче се виждаше какво има в него: зъбни колелца, пружинки и други такива, които направо омагьосаха нашия Вихър. Ето това е! Техниката! Тя е смисълът на живота му!

А в същото време Вихра се посвети на изкуството. Зърна на масата маминото червило и се заля в пухкав смях — сега да й вземеха дюшека и възглавницата, пак щеше да остане на мекичко. Стига да й хрумнеше да легне на смеха си. Тя протегна ръка и, хоп, грабна червилото. Как да свали капачето? В съзнанието й се мярнаха няколко лисици и тя си внуши, че ще направи нещо хитро — ще пробута червилото на брат си. И му го пробута. Той първо провери дали цъка, после го отвори и като не видя вътре колелца, пружинки и други такива, равнодушно й го върна.

— Женски работи! — каза, без да отваря уста и без да издаде звук — просто изразът на лицето му говореше.

— Гу-а, гу-а! — рече Вихра, което значеше: женски, ама не съвсем!

И една мисъл-откритие разтърси крехкия й ум: ето как започва големият път към изкуството. Ох, а някои разправят, че нямало щастливи обстоятелства! От прилив на чувства тя нежно поглади червилото и се зае да рисува.

Защо избра бузите на брат си не беше ясно. Вероятно защото кожата им беше добре опъната и подходяща за рисуване. Или искаше да го разкраси? Едва ли — тя го намираше за съвсем хубав. Както и да е, но скоро лицето му се покри с червени точки. Едни такива мънички, изящнички… Вихра много си ги хареса.

А Вихър не й попречи да го нашари, понеже беше всецяло погълнат от първото си откритие: да завиеш една гайка, трябва да я въртиш от ляво на дясно, да я отвиеш — от дясно на ляво.

Отвиването беше по-лесно и когато на леглото остана само една неразвита гайка, той викна на сестра си:

— Агу-гу! — В смисъл: видя ли какво нещо е техниката! Сега, щом отвия и последната гайка, леглото ще направи бум-тряс-джанг на пода и родителите ще ни търсят до утре из треските. Голям смях ще падне!

Гледайки грейналото му лице, Вихра се заблуди, че той се радва на нейните точки и раззина уста колкото можеше. Призоваваше цялото семейство да дотича й да се възхити от рисунката й, да я похвали. И други такива. Нещо като признание на таланта й.

Цялото семейство дотича, но в очите на никого не се мярна нещо като признание на таланта й. Напротив:

— Вихър е болен от шарка! — изстена майчето и се хвърли към телефона да звъни за лекар.

— Вихър е болен от шарка! — изтръгна се и от бабчето. Тя препусна от стая в стая, обвинявайки всички подред, че са й скрили очилата. Без очила не можела да намери термометъра.

— Вихър е болен от шарка! — кимна разбиращо татко и хукна към аптеката по риза. Като го попитаха какво му трябва, се сети, че няма рецепта, и не знае какво му трябва. Все пак купи десет кутийки аспирин, защото Вихър бил болен от шарка.

Междувременно нашият Вихър разтърка бузите си, червилото се размаза и бабчето, сложила в същия миг очилата, писна:

— Не е шарка, ами скарлатина!

Посрещнаха лекаря в антрето с дълги извинения, че не било шарка, ами скарлатина. Сякаш този лекар беше специалист само по шарките и понятие си нямаше от скарлатина!

Лекарят прегледа внимателно Вихър.

— За да натрупате такъв дебел пласт червило върху лицето на детето — втренчи се в устните на майчето той, — вие сте го целунали най-малко хиляда пъти — констатира той, — което, извинете, ми се струва прекалено…

И си замина безкрайно озадачен защо другото дете не е целунато нито веднъж. А са близнаци!

По-късно съседите твърдяха, че видели от асансьора да излизат две неща: лекарят и учудването му, което било дотам голямо, че асансьорът си знае как не е паднал! Все пак издържал до двеста и петдесет килограма…

Майчето беше уверена, че днес не е целунала Вихър хиляда пъти.

— Нарочно си дал червилото на децата, признай си! — нахвърли се върху татко тя.

— Както часовника например — доля масло в огъня бабчето.

Татко категорично отказа. Дори намекна, че ако в тяхното семейство имало по-малко разсеяни, щели да забележат, че напоследък избягвал да се черви…

Подхванатият разговор не се съмняваше, че майчето, татко и бабчето ще си кажат още какво ли не, ала при изводите накрая ще бъдат единодушни: да внимават къде какво оставят — деца има в къщи!

До изводи обаче не се стигна. Вихър най-сетне разви последната гайка и леглото, бум-тряс-джанг, се сгромоляса на пода.

Тримата изведнъж си представиха какво биха правили при пожар и започнаха да го правят.

— Ще полудея! — заканваше се майчето, измъквайки Вихър изпод треските.

— И аз! — обещаваше татко, измъквайки Вихра.

— Хайде, хайде! — повтаряше бабчето, ала не беше ясно дали се съмнява в полудяването им, или се радва, че на децата нищо им няма. И с очила не намери драскотини по тях.

После затърсиха червилото. Разбира се, без особен резултат, понеже Вихра, гледайки как мерят температурата на брат й, го пъхна под мишницата си. Вместо термометър.

— Да не са го изяли? — пълзеше татко под масата, защото на него се падна този участък за претърсване. — Тия деца какво ли не ядат вече! — пухтеше татко (имаше пред вид биберона) и рече да стане, а нали беше под масата, удари главата си и седна с израза на човек, който мисли нещо за масата и ще й го каже. Ей сега.

Обаче майчето го изпревари.

— Може и да са го изяли — съгласи се тя, — но не с гилзата! — не се съгласи тя и даде пример: — Многократно съм била очевидка как излапваш цяла консерва, но без кутията.

Когато останаха сами, Вихра пак се зае да рисува. Този път не брат й, а възглавницата се покри с червени точки. Пак много хубави.

Шум от приближаващи се стъпки я подсети, че отдавна не си е мерила температурата, тя стисна червилото под мишница и се престори на заспала.

— Ама какво става в тая къща? — развика се майчето.

— Кой шари децата с червени точки? — развика се татко.

— И възглавниците! — развика се бабчето.

Паниката — същинска буйна река — заля апартамента, ала това не помогна за намирането на червилото. При все че търсеха навсякъде — дори на полилея. И? Намериха биберон. Биберон на полилея!!

Ставаше все по-страшно!!!

Едва в края на седмицата точките спряха да се появяват, а майчето откри празна гилза от червило в малкия джоб на татковото сако. Оправданието му, че сутринта носил Вихра на ръце и сигурно тя е мушнала гилзата в джоба му, не бе прието от майчето.

— Не зная, не зная — овладя се след час тя. — В тази къща напоследък има достатъчно разсеяни — каза с добре прикрита ирония тя — и е напълно възможно да не забележат, ако почнеш да се червиш! — И тя наговори още неща в същия дух.

— Изобщо историята е твърде съмнителна — вметна бабчето, но настъпилото неловко мълчание я стресна и тя поясни: — Тайнствените точки, де…

А точките хич даже не се смятаха за тайнствени. Знаеха, че Вихра ги рисува; знаеха, че Вихра ще продължи да ги рисува; и не само по близките предмети, а като проходи, и на още по-интересни места…

Нашата Вихра проходи рано в понеделник. Всички спяха, когато тя се смъкна от леглото и, шляп-шляп, право при огледалото. Ух, какво е чистичко, гладичко — тъкмо за рисуване! На тоалетната масичка имаше червила, кремове, сенки, тушове за мигли и други такива.

— С черен туш май не съм рисувала — поколеба се Вихра, — а моментът е тържествен, все пак проходих — одобри избора си Вихра и с веща ръка нанесе сто и двайсет черни точки върху огледалото. После, шляп-шляп, отиде да си доспи. В леглото.

За отиване — отиде, обаче да си доспи не успя.

Почти веднага я събуди писък, по който се отгатваше, че някой се е погледнал в огледалото и оплаква загубената си хубост или нещо подобно. Да пищи така можеше само жена, на чието лице за една нощ са се появили сто и двайсет черни бенки. Даже за полусънената Вихра беше ясно, че тази жена е майчето, защото й се струваше малко вероятно бабчето хем да трака с чиниите в кухнята, хем да пищи пред огледалото в хола. Човек смогва да бъде на две места едновременно. Но доста рядко.

В същия ден проходи и Вихър. Като гледаше как Вихра шляпа насам-натам, си рече:

— Ми аз не мога ли тъй?

И защъпурка към кабинета на татко.

Там, на масата, лежеше чертеж на някаква машина. Много хубава машина, с много колелца и пружинки, но не се движеше.

— Защо не се движиш, а? — скара й се Вихър. — Щом аз съм проходил, значи трябва и ти! — задължи я Вихър.

Донесе жълтото си камионче, извади му колелата и ги втъкна в чертежа. Където им беше мястото. Сега вече машината се задвижи и обиколи целия апартамент (а че Вихър теглеше чертежа с връвчица и бръмчеше, не намаляваше достойнствата на самата машина).

Това, което последва, не угаси страстта му към техниката.

Татко се върна с два шоколада в джоба (по телефона го бяха зарадвали, че децата са проходили), ала като чу как бръмчи чертежът му, даде и двата на Вихра. Тя ги изгълта на бърза ръка и се врече да прохожда всеки ден, щом е такава работата.

Вихър не заплака. Че защо? Смее ли шоколадът да се мери с техниката! С изобретенията!

Заради изобретенията той се отказа от доста шоколади.

В главата му се раждаха всевъзможни идеи за машини, машинки и машинчици, ама нали нямаше къде да ги записва, така си пропадаха. Забравяше ги.

— Нанасям големи щети на техниката — призна след закуска Вихър. — А не бива — упрекна се Вихър.

Но не биваше и да влиза в кабинета на татко, както гласеше табелата на вратата: „Вход за Вихър строго забранен!!!“

— Забранен — сумтеше той. — За Вихър — сочеше се с пръст той. — С три удивителни — негодуваше той, колчем минеше край табелата, а неизвестно защо, накъдето и да тръгнеше, се озоваваше все пред кабинета. Изглежда голяма сила го теглеше натам.

Вихър просто се раздираше от съмнения: да влезе или да не влезе. Вътре имаше всичко необходимо за чертане и машините, машинките и машинчиците щяха да бъдат спасени. Но татко като едното нищо щеше да го лиши от шоколад. Поне за един месец.

Въздишайки горчиво и увещавайки се, че техниката иска жертви, нашият Вихър скришом отмъкна от кухнята пакет захар на бучки и го приюти под възглавницата си.

— Тук ще стоиш — заръча той на захарта. — Лишат ли ме от шоколад за един месец, ще те ям бучка по бучка — обясни и той защо трябва да стои там. — Техниката иска жертви — пожертвува се той и на четири крака отиде да преговаря със сестра си.

— Виж какво, Вихре, аз съм кон.

Вихра отвърна, че не виждала да прилича на кон. Нямал опашка.

— Не чуваш ли: и-и-и — цвиля!

Чувала, но нямал опашка.

— Мога да тропам с копита! — Вихър забарабани с лакти и колене по паркета и Вихра бе принудена да потвърди, че може.

Но нямал опашка.

Вихър си припомни с какъв глас говорят конете без опашки и със същия глас каза:

— Такъв съм по рождение. Яхни ме!

Цял час Вихра язди. Ако се съдеше по лицето й, беше щастлива. По лицето на Вихър обаче нищо не можеше да се отсъди, защото той много се стараеше да придобие напълно конска физиономия. Дори ушите му се бяха променили. Горките му уши! Те, естествено, не намираха кой знае какво сходство между себе си и юзда, но щом Вихра така ги тегли, вероятно точно това иска да им внуши. И коремът му се чувствуваше зле. Откъде у Вихра тоя кавалерийски маниер да забива час по час шпорите си в него? То пак добре, че шпорите й са чифт щипки за пране, ами ако бяха истински?

— Техниката иска жертви! — ободряваше се Вихър, съвестно препускайки из апартамента, но когато сестра му особено въодушевено го пришпорваше, ставаше необязден мустанг и я хвърляше от гърба си. Нещо като предупреждение да не се самозабравя.

Хвърлянето продължи, докато и Вихра закопня да стане необяздена мустангица (както каза на Вихър) и да го метне веднъж, ама така, че да я запомни (което не каза на Вихър).

Той това и чакаше. Лицето му светна — досущ телевизионен екран след свършване на програмата, когато яхна сестра си. Хайде, галоп! А пред кабинета на татко разсеяно изтърва юздите. Вихра не пропусна момента да го запрати вътре с отмъстително изцвилване, ала се сепна и забравила, че е кон, проговори:

— Ама на теб ти е забранено да влизаш тук!

— Ти ме вкара! И то с отмъстително изцвилване! — Вихър трескаво смиташе от масата моливи, линии, тушовки, пергели, някакви листове, изписани от едната страна, но да търси чисти нямаше кога. (Нали колкото по-малко стои в кабинета, толкова по-малко ще бъде наказанието му!)

— Ами сега как ще излезеш?

— Излизането не е забранено — подсети я Вихър, че вече не е кон и може да прочете табелата.

Той напусна кабинета пешком и макар да беше грохнал от конските тупурдии, се зае да чертае. Черта, черта, докато заспа. От умора.

Сега дойде редът на Вихра. Тя застла пода с останалите листове и се въоръжи с химикалка. Работлива мравчица — зърнеше ли празно местенце, веднага го украсяваше с точка. И тъй, докато и тя заспа. Не от умора — листовете свършиха.

Събудиха се от шумолене на хартия, сподавено хълцане и ужасни викове, сякаш някой беше загубил дисертацията си. Ами, загубил! Вихър и Вихра я били съсипали! Унищожили я до последния лист! До последната буква! И други такива! Татко яростно крачеше от ъгъл до ъгъл и Вихър и Вихра се уплашиха, че той ще продължи през стената и ще нахлуе в банята на съседите. Майчето и бабчето тичаха по него и го успокояваха. Децата били още малки. Нормално било да правят бели.

Татко си знаеше своето:

— Те като са малки, ние не сме! Не се ли заловим от днес с възпитанието им, утре ще бъде късно!

Майчето и бабчето в един глас го уверяваха, че утре няма да бъде късно. Утре било вторник, хубав ден.

— Късно ще е! — настояваше татко. — Сега трябва да им кажем за Руфо! Да им обясним, че Руфо е…

Вихър и Вихра писнаха. Не искали Руфо! За нищо на света! Вихър подозираше, че Руфо ще му пречи на изобретенията, Вихра беше сигурна, че Руфо ще й пречи да рисува точки.

— Чакайте, чакайте — утеши ги татко. — Руфо е нещо много хубаво…

— Много голям шоколад! Познах ли? — покатеря се на коленете му Вихра. — Къде си го скрил? — затършува из джобовете му Вихра.

Майчето и бабчето се подсмихваха — малки са децата, за шоколад си мислят и това си е!

Да. И Вихър вярваше, че Руфо е много голям шоколад, но не вярваше, че ще го получи. Нервните движения, мачкането на листовете на дисертацията и едва ли не готовността на татко да ги сдъвче, подсказаха на Вихър бъдещата му съдба.

— Няма да ми дадеш тоя Руфо, нали? Един месец без шоколад, нали? — потърка брадичката си той.

Татко скръцна със зъби.

— Два!

— И три ще издържа — безропотно прие наказанието Вихър. — Даже четири — увери го Вихър и със самодоволството на котарак, научил се сам да отваря хладилника, се завтече към захарното скривалище.

Късно. Скривалището беше ограбено.

— Пакетът от захарта го няма под моята възглавница — отрече Вихра и тутакси схвана, че за това Вихър нито я беше питал, нито щеше да му дойде на ум да я пита. Сега трябваше да се измъква някак!

За по-малко от секунда тя се съблече и се просна в леглото, прегърнала с две ръце възглавницата.

— Не ме безпокой! — писна. — Аз вече спя! — зажумя.

— Спи си — рече Вихър, дръпна възглавницата и Вихра се пренесе да спи на пода.

В леглото остана само онова, за което тя предупреди, че го няма — пакетът от захарта. Празен.

— А бучките? — надвеси се над сестра си Вихър. Тя изхърка няколко пъти, за да му покаже колко дълбоко е заспала.

— Къде са бучките? — раздруса я за рамото Вихър.

Въпреки непробудния си сън, нашата Вихра се учуди за какви бучки става дума.

— Такива едни бели. — Вихър посочи за сравнение чаршафа. — Направени от захар. — Вихър нямаше какво да посочи за сравнение и кресна в ухото й: — Захар на бучки, не си ли яла? Не била яла.

— Е, щом не си яла, продължавай да спиш! — притисна я към възглавницата Вихър. — Спи и сънувай как някой, когото си ограбила, те налага по врата!