Метаданни
Данни
- Серия
- Малкият Никола (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Petit Nicolas et les Copains, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Венелин Пройков, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рьоне Госини
Заглавие: Малкият Николà и приятелчетата
Преводач: Венелин Пройков
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: френски
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: сборник разкази
Националност: френска
Художник: Жан-Жак Семпе
Художник на илюстрациите: Жан-Жак Семпе
ISBN: 978-954-529-983-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2192
История
- — Добавяне
Новата книжарница
Близо до училище отвориха нова книжарница, там, където по-рано беше пунктът за пране и чистене. След уроците отидохме с приятелчетата да я видим.
Витрината на книжарницата е адски щура, пълна е със списания, вестници, книги, писалки, така че всички влязохме, а господинът в книжарницата, като ни видя, се засмя широко и каза:
— Я какви клиенти са ми дошли! Сигурно сте от съседното училище? Вярвам, че ще станем добри приятели. Аз се казвам господин Ескарбий.
— А аз — Никола̀ — казах аз.
— А аз — Рюфюс — каза Рюфюс.
— А аз — Жофроа — каза Жофроа.
— Имате ли списанието „Икономически и социологически проблеми на западния свят“? — попита един господин, който бе влязъл току-що.
— А аз — Мексан — каза Мексан.
— Да, ъъъ… чудесно, моето момче… — отвърна господин Ескарбий. — Веднага ще ви обслужа, господине.
Той започна да рови из един куп списания, а Алсест го попита:
— Тия тетрадки по колко ги давате?
— Ммм? Какво? — каза господин Ескарбий. — А! Тези ли? Петдесет франка, моето момче.
— А в училище ни ги продават за по трийсет — рече Алсест.
Господин Ескарбий спря да търси списанието на господина, обърна се и каза:
— Как така по трийсет? Тетрадки по сто страници с листове на квадратчета?
— А, не! — каза Алсест. — Онези в училище са по петдесет страници. Може ли да я видя тая тетрадка?
— Да — отвърна господин Ескарбий, — но си избърши ръцете; целите са мазни от филиите ти.
— Какво става сега, имате ли списанието „Икономически и социологически проблеми на западния свят“, или не? — попита влезлият господин.
— Да, господине, разбира се, господине, ей сегичка ще го намеря — каза господин Ескарбий. — Отскоро съм тук и не всичко е добре подредено… Ти какво правиш там?
Алсест, който беше влязъл зад щанда, му обясни:
— Понеже сте зает, взимам си сам тетрадката, дето според вас била със сто страници.
— Не! Не пипай! Всичко ще събориш! — изкрещя господин Ескарбий. — Цяла нощ съм ги нагласял… Ето ти тетрадката и недей да ръсиш трохи с този кроасан!
После господин Ескарбий измъкна едно списание и каза:
— А! Ето и „Икономически и социологически проблеми на западния свят“.
Обаче господинът, който искаше да купи списанието, си беше отишъл, така че господин Ескарбий въздъхна тежко и го върна на мястото му.
— Я! — каза Рюфюс, като пипна едно списание. — Ей това списание мама го чете всяка седмица.
— Чудесно — каза господин Ескарбий. — Сега вече твоята майка ще може да си купува списанието оттук.
— Ами, не вярвам — рече Рюфюс. — Тя мама никога не го купува това списание. Госпожа Боатафльор, дето живее до нас, го дава на мама, след като го прочете. И госпожа Боатафльор също не купува списанието; всяка седмица го получава по пощата.
Господин Ескарбий погледна Рюфюс, но не каза нищо, а Жофроа ме дръпна за ръката и ми рече: „Я ела насам“. Отидох. До стената имаше сума ти купища книжки с картинки. Жестоко! Започнахме да разглеждаме кориците, после взехме да ги отгръщаме да видим какво има вътре, ама не се отгръщаха добре, понеже списанията бяха защипани на местата си с едни щипки. Не посмяхме да дръпнем щипките, господин Ескарбий може би нямаше да е съгласен, а пък не ни се щеше да го притесняваме.
— Я — каза ми Жофроа, — тая я имам. Разправя се за едни летци, рръммм. Единият е адски смел, ама всеки път разни хора се мъчат да му свалят самолета. А когато самолетът пада, вътре не е летецът, ами негов приятел. Другите приятели мислят, че летецът е свалил самолета, за да се отърве от приятеля си, обаче не е вярно и накрая летецът открива истинските бандити. Не си ли я чел?
— Не — рекох аз. — Аз съм чел оная за каубоя и изоставената мина, знаеш ли я? Пристига там и едни с маски почват да стрелят по него. Бам! Бам! Бам! Бам!
— Какво става? — извика господин Ескарбий, който тъкмо убеждаваше Клотер да не си играе с въртележката, на която се слагат книгите, та хората да си ги избират и да ги купуват.
— Разправям му една книжка, която съм чел — обясних аз на господин Ескарбий.
— Нямате ли я? — попита Жофроа.
— Каква книжка? — попита господин Ескарбий и се среса с пръсти.
— Един каубой пристига в една изоставена мина — започнах аз. — В мината го чакат едни…
— Чел съм я! — извика Йод. — И почват да стрелят: „Бам! Бам! Бам!“.
— … Бам! После шерифът казва: „Здрасти, чужденецо — продължих аз. — Тук не обичаме любопитните посетители…“.
— Аха — каза Йод, — и каубоят вади револвера и: „Бам! Бам! Бам!“.
— Стига де! — каза господин Ескарбий.
— На мен по̀ ми харесва онази с летците — каза Жофроа. — Рръммм! Прааас!
— Тия твои летци са пълна смехория — казах аз. — Ако видиш моите каубои, ще разбереш колко тъпи са твоите летци!
— А, така ли? — рече Жофроа. — Да знаеш, че твоите каубои са най-тъпите на света!
— А искаш ли да те фрасна по носа? — попита Йод.
— Деца!… — развика се господин Ескарбий.
После се чу един адски силен шум и онова нещо с книгите падна на земята.
— Почти не съм го пипнал! — извика Клотер, който беше станал целият червен.
Господин Ескарбий не изглеждаше хич доволен и заяви:
— Е, толкоз! Повече нищо не пипайте. Ще купите ли нещо, или не?
— Деветдесет и девет… сто! — каза Алсест. — Без майтап, тетрадката ви наистина била със сто листа. Страхотно, аз бих си я купил.
Господин Ескарбий измъкна тетрадката от ръцете на Алсест съвсем лесно, понеже ръцете на Алсест са винаги хлъзгави. Надникна в тетрадката и рече:
— Как можа! Изплескал си всички страници с пръстите си! Нищо, сам си си виновен. Дължиш ми петдесет франка.
— Да — каза Алсест. — Само че нямам пари. Като се прибера у дома да обядвам, ще питам татко дали е навит да ми даде. Ама не се надявайте много, защото вчера направих беля и татко обеща да ме накаже.
Беше вече късно и всички си тръгнахме, като извикахме:
— Довиждане, господин Ескарбий!
Господин Ескарбий не ни отговори; беше се загледал в тетрадката, която Алсест може би ще купи от него.
Много се радвам, че си имаме нова книжарница и знам, че сега вече винаги ще бъдем добре посрещнати в нея. Нали мама все казва: „Човек трябва да се сближава с търговците; запомнят ли те веднъж, после все те обслужват добре“.