Андрей Христов
Звездни асове (3)

Глава 3
Първата лекция

Адмирал Стаматов затвори старфона си с думите:

— Синът ми е същият глупак, какъвто бях аз на неговите години! — намиращите се в просторния му кабинет висши офицери се разсмяха. Извън това, разговорът им беше повече от сериозен. Адмиралът се съвещаваше с най-висшия команден състав на Седми флот — това бяха командващите на другите пет големи кръстосвача, освен „Мадара“. Капитан на „Перперикон“ беше вицеадмирал Лао Ян. Възрастният азиатец имаше такава дълга и тънка прошарена брада, че ако не беше флотската униформа можеше спокойно да мине за монах от легендарния манастир Шаолин. Останалите бяха както следва: капитан на кръстосвача „Хелзинг“ беше контраадмирал Жерад Бове, на „Дунав“ — капитан Густав Емерсон, на „Еверест“ — капитан Теодор Златев и на „Ливингстън“ — капитан Джордж Пиърс.

— Днес беше един от най-ужасните дни в живота ми — започна контраадмирал Бове, — трябваше да подпиша всичките 157 известия за смъртта на младите кадети, които се очакваше да постъпят на обучение на борда на „Хелзинг“.

Кораб номер четири от конвоя не оцеля след битката и се взриви, като всички на борда му, повечето бъдещи кадети, загинаха. Това беше най-тежката загуба, която флотът преживя в последните десет години и стана причина за свикване на командния състав на Седми флот.

— Днес говорих с президента — каза адмирал Стаматов — той иска подробен доклад за степента на опасност в пограничния район.

След тези думи капитан Пиърс нервно вдигна ръце и каза:

— Ние от години им пишем доклади, че е необходимо подсилване на защитата на пограничния сектор. Би било чудесно, ако правителството на Земята се вслуша и ни прати подкрепления от още два кръстосвача и десетина разрушителя!

— Най-добре би било, ако направо изпратят още един постоянен флот в пограничния район — добави капитан Емерсон.

— Не се надявайте! — отсече адмирал Стаматов. — Правителството в момента се старае да намали бюджетния дефицит, орязвайки всякакви разходи, включително и за отбрана. Трябва да се радваме, че не са решили да намалят броя на корабите под наше командване.

— Няма какво да се оплакваме! — добави вицеадмирал Лао Ян. — Ние сме воини и трябва да изпълним задачата си с наличните ресурси. Въпросът, който стои пред нас е: колко е сериозна опасността? — при последните думи Ян приглади дългата си посивяла брада.

— Командирът на конвоя е на служба на „Еверест“ — започна капитан Златев — прочетох доклада му. Ако го сравним с докладите на командирите от нападенията през последните два месеца, можем да забележим специфичен почерк. Система.

— Какво е заключението ви? — попита адмиралът.

— Това не са пирати. Прекалено добре организирани са, използват стандартизирано въоръжение, и имат поведение на добре обучени професионалисти. И което е най-показателно, вместо да атакуват търговския флот, от който могат да извлекат печалба, през последните два месеца имаме три нападения само над военни конвои.

— Така е, пиратите избягват флота! — намеси се контраадмирал Бове. — Това, което наблюдаваме ми прилича повече на целенасочени набези върху снабдителните ни линии, и то от много добре въоръжена и обучена сила!

Адмирал Стаматов стана от мястото си, направи няколко крачки, и застана с лице към панорамния прозорец, гледащ към безграничния космос:

— По всичко личи, че най-лошите ми очаквания се сбъдват… — промълви той.

— Какво искате да кажете, адмирале? — попита капитан Пиърс.

— Преди половин година елитен отряд пилоти от екипажа на „Перперикон“ осъществи строго секретна разузнавателна мисия в тъмния сектор, дълбоко зад граничната плоскост — докато адмиралът казваше това, Лао Ян, който командваше „Перперикон“, отново поглади многозначително брадата си. — Резултатите — продължи Стаматов — ме накараха да направя тези обезпокоителни изводи. По всяка вероятност фракцията, ръководена от Гразър, е успяла да погълне другите две големи аркусиански групировки. Ако това е вярно, сега Гразър реално е поел контрола на седемдесет процента от аркусианското пространство, заедно с неговите ресурси и армия.

С изключение на вицеадмирал Ян, останалите изглеждаха сякаш са ги полели със студен душ.

— Кой знае за това? — попита Бове.

— Президентът е уведомен веднага щом получихме доклада — каза адмирал Стаматов обръщайки се отново с лице към останалите си колеги — но тъй като информацията е несигурна, заповедите са да не се създава излишна паника.

— Сър, предлагам да променим разпоредбите за придвижване на снабдителните конвои. Нека да се движат минимум по осем съда, за да имат по-сигурна защита. Освен това е хубаво да преминем в повишена бойна готовност — предложи капитан Пиърс.

— Одобрявам предложението относно транспортерите и ще издам такава заповед до всички командири на Седми флот. Ще изпратя също така препоръка до командването на Шести флот и мараите да предприемат същото — отговори адмирала. — Що се отнася до повишената бойна готовност, тя е в разрез с желанието на президента да не се създава излишна паника. Нашите добре обучени екипажи би трябвало към момента да са достатъчно добре подготвени, за да реагират ако събитията го изискват! — последното изречение на адмирала прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като констатация.

* * *

Александър влезе в новата си квартира и стовари куфарите си на пода, след което се тръшна на леглото. Кадетските квартири на борда на „Перперикон“ бяха самостоятелни, макар и не много просторни. Обзавеждането беше семпло, но имаше всичко необходимо, за да могат кадетите да се учат и живеят, без да изпитват никакви затруднения. Тъкмо когато Алекс започна да се унася, старфонът му иззвъня. Беше Габриела:

— Бързо ела в стаята на Мегън! Сериозно е! — Алекс веднага скочи от леглото и излезе навън. В коридора, вратата намираща се срещу неговата квартира се отвори и от там се показа Зак, очевидно и той получил същото тревожно повикване. Стаята на Мегън се намираше малко по-надолу по коридора. Когато влязоха двете момчета видяха тяхната приятелка Мегън, седнала на леглото с лице скрито между двете ръце. Тя очевидно плачеше, а Габриела седеше до нея и се опитваше да я успокои.

— Изпадна в нервна криза — каза просто Габриела. В първия момент момчетата не знаеха какво да кажат.

— Аз не съм за тук… — изхлипа Мегън, — няма да се справя… — Явно събитията от днес й бяха дошли в повече.

Зак подви коляно и застана близо до нея:

— Глупости, разбира се, че мястото ти е тук.

— Не е…

— Днес реагира страхотно — продължи той, — спаси целия кораб. Двете с Габриела постъпихте много смело, а твоите пилотски умения спасиха близо двеста човека от сигурна гибел!

— Мислиш ли? — продължаваше да хлипа Мегън.

— Да! Виж какво се случи с другия кораб!

Мегън сякаш се поуспокои и започна да говори по-отчетливо:

— Днес за малко не умряхме… не съм сигурна, че мога да живея така. Страх ме е…

— Всички ни е страх, но щом сме тук, значи сме най-добрите и можем да се справим с всичко! Сигурен съм, че и ти можеш да се справиш! — каза Зак с уверен, но мек тон. Четиримата приятели останаха още малко заедно докато Мегън се успокои, след което другите я оставиха да си почине. В коридора Алекс се обърна към Габриела:

— Ами ти добре ли си? — Габриела се усмихна горчиво и отговори:

— Все пак съм решила да ставам пилот на изтребител, би трябвало да съм подготвена за стресови ситуации.

Александър отново се прибра в стаята си, най-сетне сам. През главата му започнаха да хвърчат мисли, свързани с неговото собствено представяне до момента. Беше кадет от съвсем скоро, баща му беше легендарният Юлиян Стаматов. Той много силно искаше да се докаже, да бъде най-добрия, но за тези по-малко от двадесет и четири часа, в които беше кадет от флота му се струваше, че се представя по-зле в сравнение с неговите приятели. Когато аркусианците заплашваха да превземат кораба, Зак беше този, който предложи да се включат в битката. Също така Зак изцяло ръководеше действията им по време на престрелката с аркусианците, заслугата беше изцяло негова. Момичетата пък спасиха целия кораб от гибел с адекватната си намеса, а той не беше в състояние да измисли дори едно свястно изречение, с което да успокои Мегън, та отново Зак свърши цялата работа. Да, той се представяше зле според собствените си изисквания.

Докато тези неудовлетворителни мисли прескачаха през главата му, Алекс за първи път използва чисто новият компютър в стаята си, за да провери няколко новинарски сайта в старнет. Компютърът представляваше широка около 20 инча плоскост, върху която можеха да се появяват триизмерни изображения, но за по-простите приложения, се ползваха двуизмерни картини, подобно на таблет. Алекс отвори браузъра и потърси новини за последните събития. Навсякъде имаше статии за нападението над конвоя и трагичната смърт на 180 души екипаж, от които 157 флотски кадети. Президентът беше обявил утрешния ден за траурен в целия Земен Съюз. Великият вожд на мараите също изразяваше съболезнованията си в официално обръщение. Алекс се почувства още по-потиснат от новините и се логна в Спейсбук. Разцъквайки попадна на профила на Мегън, която тъкмо си беше написала нов статус на стената:

„Няма да се предам!“ Алекс се усмихна и натисна бутона „Харесвам“ под съобщението.

* * *

На следващата сутрин Александър щеше да има лекция по Основи на бойното пилотиране в открития космос. В този клас щяха да са заедно с Габриела, докато другите му двама приятели, Зак и Мегън, имаха различни занятия. За разлика от практическите упражнения, които щяха да се състоят на борда на „Перперикон“, лекциите се провеждаха в ректората, който се намираше на Оазиса.

Александър и Габриела се засякоха в транспортната совалка, с която тръгваха от „Перперикон“ към мястото на лекцията им.

— Чувала ли си се с Мегън? — попита Алекс.

Двамата седнаха заедно. Цялото пасажерско отделение беше пълно с кадети в униформите на „Перперикон“. Те бяха сребристо сиви със сини елементи по раменете, яката, лактите и маншетите. При мъжките коленете също имаха декоративни сини наколенници, докато дамските униформи бяха със сини полички.

— Да, видях се с нея преди малко. Тя има лекция по Основи на навигацията на средни и тежки космически съдове. Изглеждаше ентусиазирана.

— Това е хубаво!

Совалката плавно се скачи с една от многобройните докинг станции на Оазиса. Този космически комплекс представляваше най-просто казано кръгла плоска платформа покрита с огромен, прозрачен похлупак представляващ енергийно поле. Вътре под похлупака имаше цяла изкуствено поддържана екосистема, гори, потоци, езера, поляни. Между тях имаше прокарани многобройни алеи. Оазисът можеше да се оприличи на подвижен парк. В периферната му част имаше множество места за отдих, барове, заведения, два шопинг мола и дори един средно голям увеселителен парк. В централната част се намираше ректората — достолепно здание с блестяща фасада, изградена изцяло от метал и стъкло, което се издигаше високо почти докосвайки горната част на купола. Там се провеждаха лекциите на кадетите от целия флот. Около него бяха разположени още няколко по-малки постройки, които представляваха лаборатории и научноизследователски центрове, тъй като към всеки един флот бяха прикрепени цивилни научни екипи, използващи обиколките на военните, за да събират научни познания за космоса. Там се намираше и контролния център, откъдето Оазиса се управляваше, подобно на другите космически кораби. Като площ и размер той превъзхождаше дори флагманския кораб „Мадара“, но като възможности беше доста по-ограничен. Двигателите му можеха да развият едва четвърта светлинна скорост и му липсваше сериозно въоръжение, затова беше по-уязвим за атаки. Ето защо Оазисът и други подобни на него цивилни кораби съпровождаха флота в рутинните му патрули, но станеше ли напечено бързо се евакуираха на безопасно разстояние.

Всички кадети слязоха от совалката и се прекачиха в малко влакче, което бързо потегли към ректората. По пътя кадетите с разширени очи се наслаждаваха на красивите природни картини, покрай които преминаваха. Габриела беше особено впечатлена от едно малко и спокойно езеро, където причудливи птици подобни на жерави извършваха синхронни акробатични номера, досущ като ескадрила самолети. В центъра на езерцето с грация се извисяваше мраморната статуя на някой легендарен адмирал, служейки като ос на спиралите, които съществата оформяха. Когато влакчето профуча покрай него, птиците за момент се стрелнаха в неговата посока, подредени една зад друга. „Сякаш за да видят новодошлите кадети“ — с усмивка забеляза Габриела.

— Хубаво е, че природата няма да ни липсва — коментира тя. — От един ден съм затворена между четири стени и вече започвах да се потискам.

Скоро влакчето достигна до дестинацията си. Кадетите слязоха и се качиха в обширен асансьор, който ги издигна точно в аулата, където щеше да се проведе тяхното първо занятие. Това, което направи впечатление на Алекс, когато за първи път прекрачи прага на аулата беше пъстротата, създавана от различните униформи. Кадетите от различните кръстосвачи бяха облечени в различни нюанси. Униформите на тези от Хелзинг бяха сребристо сиви, като Перпериконските, но с оранжеви елементи вместо сини. Тези от Дунав бяха отново сиви, но с лилави елементи, Мадара бяха облечени с черни униформи и червени елементи, Еверест и Ливингстън бяха съответно черно със зелено, и черно с оранжево.

Алекс веднага забеляза, че различните цветове си стояха скупчени поотделно. Първокурсниците все още не се познаваха и всеки стоеше близо до хората, които чувстваше най-близки — тези от неговия кораб. Габриела се заговори с едно момиче на име Мария, с което се бяха запознали малко по-рано. Към тях скоро се присъединиха и други две момичета. Алекс от своя страна, който до този момент не се беше запознал с никого реши, че сега е моментът да навакса този пропуск. Той се обърна към най-близко намиращия се до него кадет.

— Здрасти, аз съм Алекс.

— Здравей, казвам се Джери!

— Какво ти е на главата? — Джерълд Хъгинс беше средно високо и слабо момче носещо масивни очила и рошава русолява коса, която се подаваше изпод бинтовата превръзка. Имаше вял, но усмихнат поглед, което го правеше приветлив.

— Пострадах при атаката над конвоя, когато идвахме насам. Един куфар ме цапардоса!

— О… — Алекс съвсем беше забравил, че голяма част от кадетите пострадаха при атаката. Сам се учуди как можа да зададе такъв глупав въпрос. Но пък събеседникът му никак не изглеждаше засегнат.

— Един съученик от гимназията беше в кораба дето се взриви, така че смятам, че аз доста леко се отървах — продължи Джери.

— Съжалявам… — продума с видимо съчувствие Алекс. За момент си помисли какво би било, ако някой от приятелите му беше загинал при атаката.

— Аз и без това не го харесвах, беше задник! — отговори Джери равнодушно. — Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се — отговори Алекс.

— Това момиче, с което се движиш, Габриела… гаджета ли сте? — Алекс не очакваше такъв въпрос. Явно приятелката му вече беше успяла да привлече внимание. Погледна към нея. В този момент тя продължаваше да говори с новите си познати.

— Не, не сме гаджета, запознахме се в транспортния кораб на идване.

— Да, чух, че заедно с другата мацка, Мегън са успели да спасят целия кораб. Много смело от тяхна страна!

— Да, вярно е.

— А знаеш ли дали си има гадже? — попита отново Джери.

— Мисля, че не. В профила й в спейсбук пише, че е необвързана.

— Чудесно! — каза Джери потривайки ръце, а мислено скрои план да поиска по-късно от Алекс приятелство в спейсбук и после чрез него да се добере до профила на Габриела.

— Харесваш ли я? — попита Алекс.

— О, да! За мен тя е идеалът за момиче — отговори Джери, докато не спираше да се взира към мястото, където Габриела говореше с останалите.

Алекс също неволно погледна натам. В този момент Габриела тъкмо се смееше с характерната си ослепителна усмивка. Тя грациозно отметна с ръка кестенявата си коса, която този ден беше пусната и разкриваше пълната си красота, разливайки се на меки вълни около шията и рамото й. Погледите им продължиха надолу, следвайки извитите й черти. По устав поличките трябваше да покриват коляното, но днес никой не спазваше това правило и Габриела не правеше изключение. Нейната поличка беше с поне три номера по-къса от позволеното.

— Ако искаш, мога да ви запозная — предложи Алекс правейки крачка към мястото, където момичетата разговаряха.

— Не, не, не, не, не!!! — възпротиви се Джери. — Не съм подготвен!

— За какво?!

— Ако сега се запозная с нея, няма да има какво да й кажа и ще приличам на глупак. Освен това с тази превръзка изглеждам ужасно и ще направя лошо впечатление!

— Ама…

— Първото впечатление е най-важно! — продължаваше Джери. — Мисля да изчакам по-подходящ момент, за да се запозная с нея, но ти благодаря за предложението!

Алекс седна заедно с новия си приятел. Лектор бе капитан Джордж Пиърс, който командваше кръстосвача „Ливингстън“. Той беше четиридесет и осем годишен едър мъж с посивяла коса и твърд поглед.

— Здравейте, кадети! Трябва да започнем днешното първо занятие с едноминутно мълчание в памет на загиналите вчера младежи и екипаж на транспортния кораб, част от нападнатия конвой, идващ от сборния пункт на планетата Скайла — всички замълчаха. Алекс се огледа и едва сега забеляза, че сиво-оранжевите униформи са с около една четвърт по-малобройни в сравнение с останалите. Това беше така, защото унищожения кораб превозваше именно бъдещи кадети, които трябваше да постъпят на кръстосвача „Хелзинг“. Очакваше се другата седмица липсващите бройки да бъдат запълнени с кандидати разпределени на други места.

Лекцията започна. Високо над главите на кадетите се появи триизмерно холограмно изображение на изтребителя „MPSI Ягуар 7“ — Многоцелеви Космически Прихващач „Ягуар“ седем.

— Ягуар 7 въплъщава в себе си най-модерната технология на човечеството в областта на космическата отбрана — започна капитан Пиърс. — Ягуарите са основната ударна сила на флотските кръстосвачи, а името им от тяхната експлозивна маневреност, комбинирана със светкавично ускорение. Ягуар 7 има два мощни реактивни двигателя, които го изстрелват с девета светлинна скорост, въоръжени са с две 30-милиметрови плазмени оръдия и могат да носят набор от максимум 16 ракети с различно предназначение. MPSI Ягуар 7 е предназначен за водене на бой в открития космос и за поразяване на цели, намиращи се на орбитални платформи или планети с ниска атмосферна плътност. Модификацията Ягуар 7S позволява и навлизане в гъстите слоеве на атмосферата, каквато имат повечето обитаеми планети…

Докато слушаше лекцията, Александър не откъсваше поглед от проекцията на космическия изтребител, която се въртеше високо над тях. Това беше и причината той да е тук. Просто изгаряше от нетърпение да дойде момента, в който ще пилотира един от тези прихващачи.

По време на почивката Алекс остави за момент новия си другар Джери, който пък говореше в този момент с друг негов приятел на име Димитър. Двамата явно се познаваха от гимназията. Алекс реши да се възползва от възможността и да се запознае с хора от други кръстосвачи, тъй като щеше да има предостатъчно време, за да опознае колегите си от „Перперикон“. Той започна да обикаля, чудейки се към кого да се присъедини. Доближи се до група от две момчета и едно момиче от кръстосвача Дунав. След като размени няколко общи приказки, той усети, че разговорът замира и се раздели с тях. Това обаче не го обезсърчи и той продължи да обикаля, считайки, че непременно трябва да завърже по-сериозен контакт с хора от друг кръстосвач. Изведнъж пред погледа му попадна групичка от две момичета и едно момче облечени в черно-червени униформи. По-точно вниманието му привлече едно от момичетата. Тя беше висока и стройна, с яркочервена искряща коса, светла кожа с лунички и кристалносини, леко игриво присвити очи. Алекс веднага я намери за изключително привлекателна, но с това се появи и притеснението да се запознае с нея и приятелите й. В момента, в който се хвана, че се страхува дали ще направи добро впечатление, Алекс си каза, че заприличва на Джери. Затова смело се насочи към малката групичка и ги заговори:

— Здрасти, аз съм Алекс! Вие май сте от Мадара, а? — тримата изглеждаха дружелюбни и също се представиха. Момичето с червената коса се представи като Силвия Пламенова. Другото момиче, което беше с кафява коса и малко по-дребничка, но също много симпатична се представи като Беки Логън, а момчето се оказа нейния брат Бен Логън. Разговорът започна добре. Алекс се пошегува, че те са от „елитния отряд“ защото са от флагманския кораб „Мадара“. Хубавото беше, че и тримата се оказаха общителни и явно имаха желание също като него да опознаят колегите си и от други кораби. Стигна се и до темата за това кой от коя планета е:

— Аз съм от Сердика — каза Алекс. — Готино място е, но вече започва да се пренаселва, а и на места кварталите никак не се поддържат, особено улиците.

— Ние сме от Зебра 9 — отговори Беки. Това беше провинциална планета с добре развито селско стопанство. В умерения климатичен пояс се отглеждаха предимно зърнени култури, а в екватора и тропиците плодове, които после заминаваха за полюсите, където в обширни комплекси се замразяваха без разход на енергия и след това се изпращаха до други краища на Земния съюз.

— Родителите ни са много горди, че ни приеха като кадети във флота. Досега от семейството ни има само фермери — отбеляза Бен.

— Ами ти от къде си? — Алекс отправи въпроса си към Силвия.

— Аз не съм от никоя планета… — отговори многозначително тя.

— Сериозно?

— Родителите ми са изследователи. Родена съм на изследователския кораб „Джеронимо 270“. После обаче със семейството ми сме сменили много кораби и космически станции, а на планети рядко се задържахме, за повече от десетдневна почивка. Последните пет години живях на космическа станция „Дженезис 27“, която изследва пулсиращата звезда Аурея 5.

— Значи би трябвало да се чувстваш като у дома си на борда на „Мадара“? — заключи Алекс.

— Да, аз съм дете на космоса.

Докато говореха, към групата се приближи друго момче с униформа на Мадара. Той беше висок колкото Алекс, но малко по-едър, със заресана нагоре и леко щръкнала руса коса. Имаше широка челюст и самоуверена походка. Без да каже нищо, той се приближи, прегърна Силвия през кръста и я целуна страстно по устните. Когато двамата приключиха с целувката, която на Алекс му се стори цяла вечност, новодошлият поздрави небрежно, без да сваля ръката си от ханша на Силвия:

— Беки, Бен, как сте?

— Бива, Стийв, запознай се с Алекс, той е от „Перперикон“ — отговори Беки.

Стийв хвърли изпитателен поглед върху Алекс. Изобщо не изглеждаше дружелюбен. Сякаш отдалече беше надушил намеренията на Алекс по отношение на Силвия и това никак не му харесваше.

— Гледам, че имаш желание да запознаваш с хора от нашия кръстосвач. Да не би да обмисляш да подадеш молба за трансфер след края на първия семестър? Алекс се учуди от този странен въпрос. Последното, което искаше, беше да попадне на кораба на баща си. Все пак му беше любопитно защо Стийв си мисли, че той би искал подобно нещо за това отговори на въпроса с въпрос:

— Че защо да искам да се местя?

— Е… — тук Стийв сви рамене и направи лека пауза — все пак да си на борда на „Мадара“ е по-престижно, при нас са най-добрите! — последното изречение силно разгневи Алекс, който и без това не хареса особено много Стийв. Той обаче успя да се овладее и да не даде видим изблик на гнева си.

— „Перперикон“ е кораб с много подвизи и е чест за всеки, който е приет да служи на борда му…

— Но не толкова голяма чест, колкото да служиш на „Мадара“! — продължи да упорства Стийв.

— Стига! — опита се да го скастри Силвия, но той не и обръщаше внимание.

Разговорът обаче беше дочут от минаващи наблизо момчета, облечени в черно-зелени униформи. Единият от тях, доста едър, се намеси:

— Така ли, спорите кой кораб е по-велик, „Мадара“ или „Перперикон“!?! Само да ви светна, че последните две години военните игри на кадетите се печелят от кръстосвача „Еверест“. Така че приятели, най-добрите са при нас! — в този момент към разговора, заприличващ все повече на скандал, се присъединиха и кадети от другите кораби.

— Беше ми приятно! — каза Алекс обръщайки се към новите си познати, преди да си тръгне. Беки, Бен и Силвия му махнаха, а Стийв само го изгледа заплашително, докато си тръгваше.