Андрей Христов
Звездни асове (24)

Глава 24
Непредвидена ситуация

На следващата сутрин петимата се събраха в лобито на хотел „Дженезис Централ“. Полетът, който трябваше да ги върне в Седми флот, щеше да пристигне чак в 17:00 часа, а дотогава имаше много време. Те решиха да използват свободните часове, като пообиколят още малко, започвайки с „Центъра за Разработка на Нови Космически Апарати“. Говореше се, че този институт има голям принос за новите технологии, които се внедряват в корабите на флота, включително и в изтребителите. Центърът имаше открита за посетители експозиция, където петимата можеха да разгледат най-новите прототипове.

Те напуснаха хотела и отново се озоваха сред оживените улици на космическия град.

— Хей, забелязвате ли, че почти не сме видели никаква охрана или военни? — отбеляза Зак. Контрастът беше видим в сравнение с „Оазисът“ на Седми флот, където цивилните бяха малцинство.

— Ами това не е военна станция, населението на „Дженезис 27“ са предимно хора на науката. Едва ли се случват често пиянски свади и обири, че да имат нужда от много полиция — предположи Мегън.

Петимата минаха през един площад в центъра, на който имаше шадраван с висока, обрасла с мъхове скала, по която се стичаше вода, имитирайки водопад. Нямаше нищо чудно в отсъствието на въоръжена полиция или охрана. Това място приличаше на самото въплъщение на мира и добрите обноски.

Когато пристигнаха на мястото на експозицията, петимата не разполагаха с бащата на Силвия, който да ги развежда нагоре-надолу и да им показва разни неща. Един човек от института обаче, веднага щом ги зърна, се насочи към тях и радушно ги поздрави:

— Здравейте, не сте оттук, а?

— Да, ние сме само за малко, по работа и си тръгваме скоро — отговори Алекс.

— Изглеждате ми познати. Да не сте от вчерашното огнено шоу? — попита човекът с жив интерес. Той, както повечето хора, беше облечен в бяла престилка, имаше дълга черна брада и кръгли очила.

— Да, от огненото шоу сме… — усмихна се Габриела.

— О, това е чудесно! Тук рядко идват артисти. Искате ли да ви покажа най-интересните неща? — предложи той и така те се сдобиха с нов екскурзовод, който започна да им обяснява за част от проектите, над които работеха учените в центъра. Най-впечатляващият експонат, представляваше макет в мащаб едно към едно на командна зала от ново поколение, каквито се очакваше да бъдат изграждани на бъдещите кръстосвачи. Не само, че уредите за навигация бяха много по-прецизни и функционални, но и вътрешният дизайн на мостика изглеждаше фантастично. Мегън, която мечтаеше да командва такъв кораб, седна на капитанското кресло и заяви с наслада:

— Невероятно е! Все едно наистина се намираш на мостика на кръстосвач и то какъв!

— Креслото, освен всичко друго, може да прави седемдесет и четири вида масаж — не пропусна да отбележи с гордост ученият.

В отделна зала се пазеше прототип на най-новите двигатели за транспортни кораби. Те щяха да могат да развиват до девета светлинна скорост. Техният доброволен екскурзовод отдели петнадесетина минути, за да им разяснява невероятните възможности на новите двигатели. Те щяха да са не само по-мощни, но и по-икономични, а също и по-евтини за направа.

— А защо тогава не се инсталират вече в транспортерите! — попита с негодувание Мегън. — Звучи като истинско пропиляване на прекрасна възможност, защо продължават да се произвеждат старите двигатели?

— О, Госпожице — отговори ученият, — съвсем скоро ще започне серийно производство на новите двигатели и те ще заменят старите във всички транспортни кораби на флота, а и повечето търговски кораби ще се възползват от тях. Само че в момента това, което виждате, е все още експерименталният вариант на двигателя. Има дребни недостатъци, които трябва да се отстранят, преди да го пуснем в производство.

— Като например? — поинтересува се Зак.

— Ами един от по-съществените проблеми е, че избухват след достигане над седма светлинна скорост…

Всички зяпнаха от изненада.

— Е, спокойно, въпрос на време е проблемът да бъде решен — добави уверено ученият.

Петимата прекараха още известно време, разглеждайки експозицията, след което отново не знаеха къде да отидат и безцелно се лутаха из града. До полета им все още оставаха твърде много часове.

— Хей, вижте! — възкликна Зак, показвайки едно информационно табло. На него тъкмо течеше реклама за предстоящ футболен мач между отборите на катедрата по биополимери и тази по астрофизика.

— Звучи интересно! — ентусиазира се Алекс, спомняйки си как, преди да постъпят във флота със Зак често посещаваха футболни мачове на родната им планета Сердика. Момичетата от своя страна не бяха особено очаровани от идеята, но тъй като нямаше какво друго да се прави, за да убият времето, те в крайна сметка се съгласиха, при условие че ако е скучно ще си тръгнат преди края на срещата.

Стадионът представляваше една от най-големите структури на станцията. Капацитетът му вероятно предвиждаше да побере цялото население на космическия град. В момента обаче едва една трета от местата бяха запълнени.

Скоро на терена се появиха двата отбора. Този на катедрата по биополимери носеше логичното име „Полимер“. Екипите на играчите бяха в жълто с отпечатани структурни формули на сложни въглеводородни вериги. От своя страна, отборът на астрофизиците носеше далеч по-атрактивното име „Комета“. Екипите бяха в тъмносиньо и изрисувани с ярки цветове комети.

Съдията свири начало. Почти веднага дори момичетата забелязаха, че това няма да е като обичайните мачове, които са гледали. Срещата приличаше повече на някаква пародия на футбол. Когато играч се опиташе да ритне топката, тя отлиташе обикновено в посока, различна от желаната. Често пъти се случваше някой да се засили и даже да не уцели изобщо, извършвайки някакво комично залитане, след като крака му е ритнал в празното пространство. Ако пък по случайност футболист успееше да подаде точно, топката обикновено се блъскаше в съотборника му като в неодушевен предмет и отскачаше в произволно направление. Коженото кълбо се озоваваше от време на време пред едната или другата врата по-скоро вследствие на случайност, отколкото от преднамерените действия на играчите. Първият гол падна след двадесет и шестата минута, когато защитник на „Полимер“ се опита да изчисти от наказателното поле, но вместо това си вкара автогол. Все пак към края на полувремето „Полимер“ успяха да изравнят, когато след центриране топката се отби в един от нападателите и случайно попадна в мрежата на „Комета“. Мачът всъщност се оказа доста забавен за петимата приятели, тъй като те не спираха да се превиват от смях след поредното неадекватно действие на някой от играчите. Останалата част от публиката обаче сякаш приемаше случващото се напълно сериозно. Агитката на „Полимер“ и тази на „Комета“ не спираха да окуражават своите отбори и реагираха бурно на всяко едно, макар и случайно, положение.

Изведнъж, без другите да забележат, усмивката на Габриела помръкна. Беше получила текстово съобщение на старфона си и в момента го препрочиташе с напрегната физиономия.

— Трябва да излезем от стадиона, бързо! — извика тя.

— Но защо?! — учудено попита Зак. Останалите също гледаха озадачени.

— Налага се да ви кажа нещо, а тук е прекалено шумно. Сериозно е!

Петимата напуснаха стадиона тъкмо когато съдията свиреше край на първото полувреме. Вече на улицата Габриела спря и се обърна към останалите:

— Слушайте! Имаме сериозен проблем!

— Какво се е случило?! — попита почти уплашена Мегън.

— Търговският конвой от осем кораба, който трябваше да пристигне в 17:00 часа и да ни вземе, ще закъснее. Забавили са ги поради техническа неизправност в станцията, където е трябвало да презаредят с гориво.

— Кога ще пристигнат? — попита с напрегнат тон Алекс.

— Най-рано утре сутринта — отговори Габриела.

— Това е напълно недопустимо! — започна да роптае Алекс, сякаш протестът му можеше да промени по някакъв начин нещата. — Утре сутринта трябва да сме на упражнение по бойно пилотиране. Кърт ще ни убие, ако не се появим!

— Знам! — съгласи се Габриела. — При мен нещата са дори по-лоши. Както знаете, едва ми се размина да не ме изключат от флота при онзи гаф с ягуара. Получих последно предупреждение, но ако сега сгафя така, със сигурност ще ме изхвърлят от флота.

— Ужасно! Ако утре не се появим на упражненията, всички ще загазим, но Габриела наистина ще го отнесе най-тежко! — намеси се Мегън. — Не можем да го допуснем!

— Ще намерим начин да се приберем! — опита се да успокои нещата Силвия.

— Баща ти може ли да ни помогне? — попита Алекс.

— Едва ли. Дори да намери отнякъде кораб, няма да се съгласи да ни го даде, защото ще е в нарушение на разпоредбите на флота да се пътува с по-малко от осем кораба в конвой.

— Да, за да се избегнат атаките на тъпите аркусианци! — ядоса се Зак.

— Обаче можем да намерим нещо и сами — продължи Силвия.

— Какво имаш предвид?

— Израснала съм на такива станции и знам, че когато нещо ти трябва, почти винаги може да се открие, ако търсиш достатъчно. Предлагам да започнем търсенето си с единствения търговец на „Дженезис-27“, когото познаваме — професор Голдмакс.

Петимата бързо се насочиха към магазина за експериментални стоки. Когато го откриха, той беше пълен с купувачи.

— О, здравейте! — поздрави ги бодро професорът.

— Как вървят продажбите? — попита дружелюбно Зак.

— А, отлично. Вашето шоу вчера привлече вниманието на толкова много хора, че сега едвам смогвам. Кажете, какво ви интересува? Може би искате да си вземете един лазерен пасатор?

— Ами, всъщност ни трябва космически кораб — отговори Габриела.

— Космически кораб?!

— Нещо малко, с което ние петимата да се приберем до Седми флот. Транспортът ни закъснява, а утре имаме упражнения.

— Може да вземем и под наем, ако е много скъпо да се купи — допълни Силвия.

— О, скъпи деца, аз не съм в бизнеса с кораби. Освен това дори да намерите нещо, знаете, че е забранено да се пътува в пограничната зона с по-малко от осем кораба в конвой.

— Така е, но е много важно да се приберем навреме, така че смятаме да поемем риска! — отговори Габриела. — Сигурни ли сте, че не познавате някого, който може да ни помогне?

— Ами, във вашето положение единствено се сещам за Мазния Мъри.

— Мазният кой? — попита недоверчиво Габриела.

— Мъри Браун, търговският инспектор, наричаме го още Мазният Мъри. Той отговаря за тази част от космоса и често пъти създава проблеми на всички собственици на магазини на станцията. Прави проверки на счетоводните ни документи, изискванията за противопожарна безопасност и т.н. Ако не е в настроение, винаги може да открие някаква нередност.

— И как точно този инспектор може да бъде от полза в нашия случай? — попита почти отегчено Зак. Той имаше чувството, че старият професор Голдмакс съвсем е изперкал и само им губи времето.

— Ами чух, че наскоро си е купил нов персонален кораб, за да се придвижва измежду станциите. Старият май в момента все още стои на някой от портовете на нашата станция и чака купувач. Ако имате късмет, може още да не е купен.

— Чудесно, как можем да се свържем с този Мъри? — попита нетърпеливо Габриела.

— Лесно — и Голдмакс посочи малък стикер на витрината си, на който с червени символи пишеше „В случай на нередност, моля позвънете“.

— Благодаря ви, професоре! — каза ентусиазирано Габриела и петимата напуснаха магазина. Навън тя извади старфона си и веднага набра номера на инспектора.

— Отдел по контрол и стандартизация на Земния съюз, сектор А37. С какво мога да ви помогна? — чу се гласът по старфона.

— Ъ-ъ-ъ, вие ли сте г-н Мъри Браун? — попита леко неуверено Габриела.

— Да, оплакване ли искате да направите, слушам ви? — беше отговорът от другата страна на линията.

— Всъщност, г-н Браун, търся ви по лични причини… разбрах, че продавате стария си персонален кораб и бих искала да го огледам, ако е възможно.

— А това ли… свършвам работа след час и можете да ме чакате на докинг станция девет.

В пет и половина следобед те се намираха на докинг станцията. Габриела веднага разпозна Мазния Мъри, тъй като го беше виждала вече по време на разговора им чрез старфона — висок и слаб, леко прегърбен господин, наближаващ четиридесетте. Косата му, плътно пригладена по черепа, имаше черен гарванов цвят и омазнен вид. Носеше очила с дебели рамки и имаше тънки, добре подрязани мустаци. За разлика от повечето обитатели на станцията не носеше престилка или друго подобно облекло, ами кафяв официален костюм и червена вратовръзка.

— А, здравейте, вие трябва да сте Габриела! — каза той, като мазната му усмивка трябваше да изразява добронамереност.

— Здравейте, г-н Браун.

— Старият ми кораб все още се намира на съхранение в един от хангарите на тази докинг станция.

Всички го последваха към хангарите. Там изглеждаше празно, тъй като рядко някой се отбиваше за по-продължително време. Най-вече се виждаха личните кораби на учените, с които те пътуваха от време на време. Един такъв малък транспортер представляваше и този на Мазния Мъри. Изглеждаше доста стар модел, но поне външно имаше запазен вид.

— Това е, използвал съм го само в работата си, за да прескачам от една станция на друга. Двигателите не са били пренатоварвани никога, а навигационната система е в изправност.

Петимата се захванаха енергично да оглеждат кораба отвън и отвътре. В този момент Алекс си помисли, че щеше да е полезно, ако поне един от тях бе внимавал повече в часовете на Лейтенант Багман по „Техническа Поддръжка“.

— Колко ще искате за него? — попита накрая Габриела.

— Ще ви го дам за хиляда звездолара, което уверявам ви, си е направо без пари.

Те се спогледаха. Хиляда звездолара беше цялата сума, която взеха от професор Голдмакс за шоуто. В нея се включваха личните им хонорари, транспортните разходи и остатъка за клуб „Инсиниум“, който те се бяха разбрали да заделят от всяко шоу.

— Мога да ви предложа осемстотин — каза с предпазлив тон Габриела. Тя забеляза как тънките мустачки на Мазния Мъри потръпнаха едва забележимо.

— Деветстотин е последната ми оферта! — отвърна той с твърд тон. Габриела се съгласи. Останаха им сто звездолара, които едвам щяха да стигнат да заредят с гориво.

— Между другото, ако искате да летите по-далеч от Космическа Станция „Дженезис-25“, ще трябва да сте в конвой с други поне седем кораба, нали знаете? — предупреди ги Мъри.

— Смятаме да летим с това нещо до Седми флот, в конвой с други кораби, разбира се! — отговори Габриела. Тя усети как физиономията на Мазния Мъри едва забележимо се промени, сякаш се колебаеше дали да каже каквото мисли, или не.

— Е, след като ще пътувате толкова надалеч… ви съветвам да помолите някой специалист да погледне кораба. Все пак е старичък.

Настъпи кратко мълчание. След това Зак попита:

— Г-н Браун, ние не познаваме много хора тук. Можете ли да ни препоръчате някой, който да прегледа кораба?

Мазният Мъри се замисли, след което отговори:

— Бих ви препоръчал да се свържете с професор Хенри Клод. Той работи в Центъра за разработка на нови космически апарати, но като допълнителна работа държи сервиз, където ремонтират малки транспортери. Съставял съм му три или четири акта за данъчни нарушения, по-добре не споменавайте, че аз ви пращам.

— Как да го намерим? — попита Зак.

— Потърсете в Старнет „Космическа работилница Клод“.

След тези думи петимата купиха от Мазния Мъри старият му кораб и веднага потърсиха на електронната карта работилницата на професор Клод. Оказа се в близост до Центъра за разработка на нови космически кораби, където се бяха отбили по-рано през деня.

— Добре, там има и малък паркинг, на който можем да кацнем — предложи Габриела, — но първо нека да видим дали изобщо това нещо може да се вдигне във въздуха. Петимата се настаниха. Имаше шест места за пътници, плюс двамата пилоти. Товарното отделение не беше голямо, но щеше да побере оборудването им. Мегън беше най-наясно с приборите за управление, тъй като те приличаха повече на тези в транспортните кораби на флота, отколкото в изтребителите, които Алекс, Габриела и Силвия пилотираха. Все пак Габриела зае мястото на втория пилот.

— Добре, затегнете коланите и да тръгваме! — изкомандва Мегън. Двигателите изкашляха и макар и трудно, се приведоха в действие. Апаратът се издигна над града. Горе трафикът на малките персонални транспортери беше строго организиран, по същия начин както на наземните превозни средства. Те се движеха по определени въздушни коридори така, че да не се допуска хаос. Полетът трая около пет минути, след което те се снижиха и кацнаха на паркинга пред „Космическата работилница на Клод“. Наближаваше деветнадесет часа и вече се притесняваха дали изобщо ще открият някого. За щастие, влизайки в работилницата, забелязаха фигура в работнически комбинезон, която обикаляше около един полуразглобен кораб. Когато се приближиха, фигурата се спря и ги погледна. С изненада те разпознаха човека от експозицията сутринта, който така мило ги беше развел и показал най-важните експонати.

— Ха? Какво ви води насам, младежи?

— Здравейте, търсим професор Хенри Клод — отговори внимателно Габриела.

— Ами че аз съм!

— Професоре, нещата с транспорта ни се объркаха и се наложи да купим един стар кораб, за да се върнем в Седми флот. Много е важно до утре сутринта да се приберем. Можете ли да погледнете кораба ни и да кажете дали е годен за такова дълго пътуване?

Професорът хвърли един съжалителен поглед на машината, над която работеше в момента, сякаш изобщо не искаше да се отделя от нея, но после каза с благ тон:

— Е, добре, вкарайте го тук да го погледна!

Изминаха около четиридесет минути, в които, без да казва нищо, професорът отвори и огледа всички важни сегменти от кораба, отделяйки специално внимание на двигателите. След това се изправи пред петимата и заяви:

— Това нещо изобщо няма да издържи и една трета от пътя. Налага се да се сменят много от частите по двигателите, също така препоръчително е да инсталираме нови навигационни системи. Да не говорим, че плазменото оръдие срещу метеорити не работи, но това ви е най-малкият проблем.

— Можете ли да го оправите за няколко часа?! — попита развълнувано Габриела.

— За щастие имам автоматизирана поточна линия, където, ако задам програмата, ще подмени частите за по-малко от час.

— Чудесно!

— Понеже сте ми приятели, ще ви взема пари само за цената на частите. Мисля, че две хиляди и петстотин звездолара са напълно справедлива цена.

След тези думи всички погледнаха като втрещени. Габриела имаше в банковата сметка на „Инсиниум“ няколкостотин звездолара от членски внос. Ако и петимата изтеглеха всичките си джобни за месеца пак не беше ясно дали щяха да успеят да съберат сумата.

— Но… но… ние купихме този чайник за деветстотин звездолара! — отчаяно възрази Зак.

— Е, аз и толкова не бих дал, но подобренията, необходими, за да може да го ползвате за такъв дълъг маршрут, ще струват много повече! — категоричен бе професорът.

Всички гледаха отчаяно и всеки смяташе наум колко пари са му останали от джобните, когато старфонът на професор Клод иззвъня.

— Ще ме извините ли за момент? — каза той учтиво, след което се отдалечи, но те все още го чуваха.

— Здравей майко. Какво?! А… да, да, естествено, че не съм забравил! Да, майко, знам, че с Вероника правим двадесет години брак днес. Е, как бих могъл да забравя, не ставай смешна. Да, да, естествено, приготвил съм ѝ нещо специално, как иначе… да, да, не се притеснявай. Чао!

Когато Професорът затвори, не беше останала и следа от ведрата му физиономия. Сега той имаше изражение на престъпник, бягащ за живота си.

— Съжалявам, но няма да мога да ви помогна тази вечер, аз…

— Но, професоре! — опита се да го спре Габриела.

— Как можах да забравя, мътните ме взели! — вайкаше се Клод. — Нямам време, трябва светкавично да измисля нещо впечатляващо, нещо мило и красиво, един букет цветя няма да е достатъчен! О, боже, тя ще се досети, че… — В този момент професорът се спря, загледан в петимата с безумен поглед, сякаш току-що го беше осенила гениална идея.

— Вие! Вие сте огнените артисти, нали?

— Ами да… — отговори Габриела.

— Вие можете да ме спасите! Много е важно!

— Но ние трябва да открием начин да се приберем до сутринта, професоре!

— Не го мислете! Ще ви дам моя кораб! Зарежете тая барака! Но първо трябва да направите огнено шоу, за да изненадаме жена ми! Тази вечер под терасата на моята къща, след час и половина! Ще можете ли да го направите? — в лицето му се четеше отчаяние. Петимата се спогледаха.

— Тръгнем ли след два часа, мисля, че ще успеем до сутринта да стигнем! — прецени Мегън. Останалите кимнаха.

— Добре, професоре, ако ни предоставите кораба си, за да можем да се върнем в Седми флот, ще направим шоуто, нямате грижи! — каза най-сетне Габриела.

В следващите минути те се натовариха на личния кораб на професора. Изглеждаше много по-нов и модерен в сравнение с този, който купиха от Мазния Мъри. Първо се отбиха до хотела, за да вземат цялото оборудване, необходимо за шоуто. След това се насочиха към предградието, където се намираше къщата на Клод. Тя беше спретната двуетажна постройка. Професорът им показа терасата, на която щеше да се появи заедно с жена си. Разбраха се в момента, в който това се случи, долу на улицата да започне изненадващо огнено представление. Музиката щеше да идва от паркирания наблизо кораб на професора. Петимата се преоблякоха в сценичните си костюми и започнаха бързо да поят уредите си с гориво. Когато приключиха, дадоха знак на професора, че са готови. Той приглади косата и ризата си, пое дълбоко въздух и влезе през входната врата на къщата си. Минаха няколко напрегнати минути на очакване. Габриела стоеше с чадъра си зад ъгъла, а останалите държаха запалки в ръце, готови всеки момент да възпламенят чадъра, с което щеше да се даде начало на шоуто. Всички бяха вперили поглед в терасата, чакайки професор Клод и съпругата му да се появят. Най-сетне бялата врата на втория етаж се отвори и двете фигури се появиха на терасата. Мегън, Силвия и Зак бързо запалиха чадъра на Габриела, докато Алекс пусна музиката от кораба на Клод. Габриела излезе на средата на пустата улица и се завъртя ефирно с горящия чадър. Това беше началото на шоуто. Те успяха да чуят възклицанието, дошло от госпожа Клод. Това беше може би най-доброто им шоу досега. Тъй като само преди ден имаха същото представление, сега знаеха много добре последователността и хореографиите и всеки изпълняваше своята част, без да се притеснява, че може да сбърка. В началото двамата съпрузи бяха единствената публика, но скоро по прозорците на съседните сгради се появиха любопитни наблюдатели. Случайните минувачи в този час бяха малко, но също се спираха и към края на представлението на улицата около тях се събра малка тълпа, която ги аплодира дълго след приключването на изпълнението.

След края на шоуто петимата енергично прибраха всички все още топли уреди и се приготвиха за отпътуване. Чакаха единствено професор Клод да слезе и да им даде ключовете от кораба, който вече щеше да бъде техен. Професорът обаче се бавеше.

— Спокойно, няма как веднага след шоуто да зареже жена си и да дойде при нас! — успокояваше ги Силвия. Според нея беше нормално професора да се забави.

— Нямаме време да го чакаме да приключи с романтичната си вечеря, трябва веднага да тръгнем! — възмущаваше се Зак. След петнадесетина минути Клод все пак се появи.

— Съжалявам, че се забавих! — каза той извинително. — Нека ви обясня няколко неща за този кораб. Предполагам с управлението ще се справите, то е стандартно. Двигателите, които ползвам са прототипове, разработени в нашия център — всички ахнаха при тези думи. — Предполага се, че могат да развият до девета светлинна скорост, но вие можете да ги ползвате безопасно до седма, което ще ви бъде предостатъчно.

— Да позная, след седма светлинна избухват? — попита саркастично Зак.

— Това е само хипотеза, но да, има такава възможност — съвсем сериозно отговори професорът.

— Има ли още нещо, което да е в експериментален стадий? — попита с напрегнат тон Габриела.

— Да, корабът е оборудван с ново поколение стелт заглушители. Те са също експериментални прототипове. Ще се наложи да ги ползвате, ако случайно се натъкнете на аркусианци. Счита се, че тези заглушители ще ви дадат много по-добра защита срещу радари от това, с което разполага флотът в момента.

— Счита се? — попита Силвия.

— Прототипът никога не е бил тестван срещу истински аркусиански радари, а само срещу човешки такива. Знаем, че технологията на аркусианците е малко по-различна и за да сме сигурни трябва да се проведат тестове при реална бойна обстановка, каквито ние не сме имали шанса да направим. Така че, предположенията ни за реалното функциониране на заглушителите си остават на теория.

— Но иначе корабът е безопасен във всяко отношение, за да ни закара оттук до Седми флот? — попита Габриела.

— Да, ако не вдигате повече от седма светлинна и не ви срещнат аркусианци, предполагам, че е безопасно.

— Благодарим ви, професоре, без вас нямаше да се справим! — каза Алекс.

— И аз ви благодаря, деца, ако не бяхте вие, щях да загазя сериозно! — отвърна професорът и подаде ключовете на Габриела.