Серия
Звездни асове (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017)
Допълнителна корекция
Андрей Христов

Глава 1
Всеки край е ново начало под прикритие…

Това беше последният полет на Александър Стаматов с учебната совалка. Той искаше да запомни тези минути, защото знаеше, че никога повече няма да се повторят. Животът му, такъв какъвто го знаеше през последните пет години, щеше завинаги да се промени. Никога повече нямаше да бъде ученик в професионалната гимназия „Стар пойнт 7“ — училище, подготвящо кадри за Звездния флот на Земния съюз. Алекс постави внимателно ръка на дросела и леко ускори при издигането. Извърши маневрата Имелман, след което се спусна в спирала. Последва боен завой с максималното за совалката претоварване, а сетне отново набра височина и се стрелна в пикиране. Той изпълни всички тези маневри с абсолютна лекота и финес. Алекс познаваше кокпита по-добре от дланта на ръката си и бе свикнал да усеща поведението на совалката както движението на собственото си тяло.

Учебната година отдавна приключи, изпитите преминаха, както и абитуриентския му бал тук в Ротария — многомилионен град, намиращ се на гъсто населената планета Сердика. И все пак, Алекс толкова обичаше да пилотира, че помоли учителя си да му позволява през лятото да идва на учебното летище и да лети със совалката. Тъй като притежаваше феноменален пилотски талант, учителят нямаше как да му откаже. Но сега щеше да е за последно. Днес излизаха разпределенията, а след два дни Алекс трябваше да напусне планетата Сердика и да замине във все още неизвестна за него посока.

— Кула до „Учебна совалка 7“. Времето ви изтече, моля приземете се на писта номер едно!

— Разбрано, Кула! — отговори с ясен глас Алекс. Наклони лоста за управление и извърши безпогрешно захождане към пистата. Сетне се снижи под перфектен ъгъл и с най-добрата скорост, която можеше да се очаква. Корпусът на совалката едва доловимо се разклати, когато колелата леко допряха пистата.

— Е, това беше! — каза си Алекс, докато сваляше каската. Люкът над него се издигна и автоматичните стъпенки се спуснаха. Както винаги обаче, вместо да ползва стъпенките с един скок се озова на крилото, а с втория вече беше на пистата.

— Чудесно пилотиране, Алекс! — каза високият възрастен мъж, който се доближи до него. — Не вярвах, че ще го кажа, но се справи по-добре, отколкото на дипломния си полет.

— Благодаря, господин Гейл.

— Разбра ли къде те пращат?

— Не. Проверих, преди да излетя, разпределенията още не бяха излезли.

— Пожелавам ти успех и късмет, момчето ми.

— Благодаря, господин Гейл, винаги ще си спомням, че вие ми дадохте основата.

Двамата се прегърнаха и Алекс излезе от хангара. Слънцето се спускаше ниско зад хоризонта и обливаше сградата на старото му училище със златисторозовата си светлина. Ускори крачката, защото имаше среща.

Александър Стаматов беше роден преди осемнадесет години на планетата Сара в звездна система Омега 4, но когато стана на десет заедно с майка си Мария се преместиха на планетата Сердика — част от звездна система Гама 358. Мечтаеше да стане пилот на космически изтребител, също като своя баща на млади години.

След десет минути достигна двора на училището. Седна на една пейка и зачака. Скоро към него се присъедини Закъри Горан. Алекс беше висок на ръст, със заресана надолу кестенява коса и кафяви очи. Не много хилав, но и не много силен. Зак беше малко по-нисък от него, но много по-едър, чернокос, с тъмни очи и широка челюст. Прическата му — канадска ливада във войнишки стил. Закъри също искаше да служи във флота, но за разлика от Александър, се стремеше да стане космически пехотинец. Ето защо много повече залагаше на физическите упражнения и издръжливостта. Зак седна до Алекс на пейката в двора на училището с изглед към пистата. Сега всичко беше тихо и спокойно. По време на учебната година дворът и сградата на училището гъмжаха от ученици, а на пистата непрекъснато излитаха и кацаха учебни совалки. Сега обаче спокойствието бе нарушавано единствено от крясъка на ято птици високо в небето.

— Всеки момент ще излязат резултатите от класирането — каза Зак. Обикновено звучеше мъжкарски самоуверено, но сега дори в неговия глас се долавяше нотка на несигурност. Съдбата им щеше да се реши от това къде щяха да бъдат разпределени. Можеше да попаднат в някой забутан край на Земния съюз, където да умрат от скука или пък да се озоват на място в близост до пограничния район с „Тъмния сектор“, където винаги се случваха вълнуващи неща.

— Мисля, че е време да проверя — каза Зак и извади старфона си. Старфоните представляваха невероятни устройства, навлезли дълбоко в бита на хората през двадесет и трети век. С тяхна помощ можеше да се провежда разговор навсякъде в обитаемия космос, а освен това имаха връзка със старнет — космическата компютърна мрежа.

Докато говореше, Зак влезе в профила си в социалната мрежа Спейсбук, и провери страницата на Звездния флот. Там се качваха класиранията на новите кандидати за учебната 2238/2239 година.

— Еха! — извика той и въодушевено скочи на крака.

— Къде си?! — попита Алекс, също нетърпелив да разбере.

— Седми флот, ще бъда част от звездните пехотинци на кръстосвача „Перперикон“!

— Супер яко! — отговори Александър, който искрено се радваше за приятеля си. Това беше един от най-добрите варианти. Шести и Седми флот на Земния съюз, както и Четвърти флот на мараите — извънземна цивилизация в съюз с хората — патрулираха в пограничната зона на Тъмния сектор.

Тъмният сектор беше владение на аркусианците — по името на родната им планета Аркус. Те представляваха войнствена и хищническа раса, водила в миналото най-тежката война в историята на човешката и марайската цивилизации.

Зак се чувстваше особено щастлив и заради назначението си на кръстосвача „Перперикон“. Този кораб не само, че се славеше като един от малкото оцелели от времето на Голямата война с аркусианците, но също така взимаше редовно участие във важни мисии в пограничната зона, за които Зак и Алекс бяха чели и слушали много.

— Е, поздравления! — каза най-накрая Алекс. — Това назначение го дължиш на упоритата си работа и на чудесните резултати, които винаги даваш. Да видим сега къде са ме набутали мен — и започна да се логва в собствения си акаунт.

— Ти също си един от най-добрите пилоти на випуска, би трябвало…

— Не може да бъде! — извика Алекс.

— Къде?

— Седми флот, кръстосвача „Перперикон“!

— Това е супер, братле, ще сме заедно! — извика Зак и подаде ръка за поздрав, но приятелят му не изглеждаше съвсем въодушевен.

— Какво има? — бъдещият звезден пехотинец не разбираше защо най-добрия му приятел не се радваше. Назначението беше прекрасно, а и щяха да са заедно.

— Баща ми… — промълви Алекс. — Знаеш, че той командва Седми флот!

— А да…

— Сега не само, че не съм сигурен дали заслужавам мястото или баща ми ме е изтеглил, за да съм му под око, ами и никога няма да мога да избягам от сянката му. Винаги ще ме сравняват с великия Юлиян Стаматов.

Опасенията на младия Александър никак не бяха безпочвени. Адмирал Стаматов беше най-знаменитият човек във вселената. Точно преди осемнадесет години, в деня, когато Александър се раждаше, в бомбоубежище на планетата Сара, се състоя най-важната битка в историята на човечеството. Космическата флота на аркусианците заплашваше да достигне Земята — родният дом на човешката цивилизация. До този момент хората воюваха, но постепенно губеха планета след планета, звезда след звезда. Виждайки, че вече няма на къде да отстъпват, тогавашното човешко правителство реши да хвърли всичките си сили в една последна решаваща битка. Координирайки се с мараите, хората се надяваха с един решителен удар да извадят от строя нападателната сила на аркусианците. Хората и мараите мобилизираха всичките си налични космически кораби формирайки гигантска флотилия. Командир на тази сила беше именно Юлиян Стаматов. Не би било преувеличено ако кажем, че съдбата на хората и мараите лежеше на плещите на този човек. Той беше на път да изиграе една игра, и ако ходовете му се окажеха погрешни, двете раси щяха да изчезнат от лицето на вселената. Битката, станала известна като „Орионският сблъсък“, най-голямата в познатата история, се оказа победоносна за предвожданият от тридесет и шест годишният адмирал Стаматов флот. Тази битка доведе до обрат във войната и последвала контраатака на хората и мараите. Те успяха да си възвърнат загубените планети и да унищожат голяма част от силите на аркусианците.

— Виж — каза Зак, — погледни го от добрата страна! Все пак поне няма да си на един и същи кораб с баща си.

Адмирал Стаматов, сега петдесет и четири годишен, бе отказал да се занимава с политика след края на войната, оставайки на активна служба във флота. На него беше поверено командването на изключително важния Седми флот, който пазеше пограничната зона с Тъмния сектор. Той беше капитан на флагманския кораб „Мадара“. Това представляваше лека утеха за Александър, който страшно много обичаше и уважаваше баща си, но това, което желаеше беше да създаде своите подвизи самостоятелно. Не искаше всички да го смятат за мамино синче и за „сина на големия шеф“.

Зак, който междувременно възвърна типичната си самоувереност стана от пейката и, потупвайки приятеля си по рамото, каза:

— Виж, братле, трябва да се радваш за това назначение. На „Перперикон“ ще имаме възможността да покажем наистина на какво сме способни — там попадат най-добрите.

— Знам, но…

— Тръгнал си да се сдухваш заради баща си. Той дори няма да е на същия кораб! В крайна сметка хората ще те оценяват спрямо това, което правиш!

— Надявам се…

— Нали няма да забравиш за прощалния купон тази вечер? Ще бъде епично! — след тези думи Зак си тръгна, защото наистина имаше много работа във връзка с предстоящия купон на вилата на родителите си извън града. Все пак имаше толкова много бира, която трябваше да бъде занесена до там.

 

 

Купонът, както Зак се изрази, беше наистина епичен. Той покани почти цялото училище. Вилата на родителите му се издигаше на три етажа, а в двора имаше и басейн. За Александър обаче предстоеше още едно мъчително изживяване. Щяха да се разделят с приятелката му Мила. Тя получи назначение на другия край на галактиката, а двамата си бяха казали, че няма смисъл в поддържането на връзка от разстояние.

— Утре заминавам и сигурно няма да се видим с години… — промълви Мила. Двамата бяха излезли на терасата и лунната светлина се отразяваше в пепеляворусата й коса.

— Да, ще ми липсваш… — отговори Алекс и силно я прегърна. Скоро Мила си тръгна от купона, беше прекалено тъжна, за да се забавлява. Александър остана сам на терасата, взирайки се в светлините на града, намиращ се в низината. В този момент се появи отново Зак, който тъкмо беше приключил с демонстрацията си на това колко момичета може да носи едновременно.

— Виждам, че пак са ти потънали гемиите.

— Да разделихме се с Мила. Беше неизбежно.

— Виж, разбирам те, но на мен ми е много по-тежко! Аз трябва да се разделя с целия мажоретен състав. — Тук и двамата се засмяха. След това Алекс каза:

— Знаеш ли, ще ми липсва още нещо — въртенето!

— Да — въздъхна Зак.

Двамата бяха спинъри — хобито им беше да въртят огнени уреди. Александър въртеше пой — двойка вериги със закачена накрая огнена глава, а Закъри въртеше стаф — тояга с два горящи края. Знаеха, че на борда на кръстосвача „Перперикон“ няма да им бъде позволено да въртят огън, което означаваше, че щяха да са лишени от любимото си хоби поне една година, до първата им ваканция. Напоиха уредите си с газ и започнаха да въртят на двора пред басейна. Огънят се отразяваше в огледалната водна повърхност и създаваше още по-красива картина. Всички на двора ги наблюдаваха, а хората в къщата започнаха да се редят по прозорците и терасите, за да могат да виждат. Докато се намираше сред фучащите пламъци Алекс остана за момент сам със себе си. Едва сега си даде сметка, че съвсем скоро всичко щеше да се промени. Напускаше света, в който бе израснал. Скоро щеше да попадне на място, където не познава никого, освен Зак, трябваше да изгради живота си наново. Поят му угасна и ръкоплясканията на хората го върнаха към действителността.

 

 

Три дни по-късно Алекс и Зак се намираха в секцията „отпътуващи“ на космодрума в град Ротария. Те се движеха заедно със своите родители през претъпкания салон. Майката на Александър, Мария, беше леко притеснена, че синът и е попаднал в Седми флот.

— Не си мисли, че баща ти има пръст в това! — казваше му тя. — Истината е, че с баща ти много повече бихме се радвали, ако те бяха разпределили някъде другаде. Пограничният район е опасно място и баща ти го знае най-добре. Сега ще трябва да ви мисля и двамата.

Това беше лека утеха за Алекс. Родителите му не желаеха да се намира в близост до пограничния сектор, значи най-вероятно баща му наистина не беше замесен в избора на местоназначението му. Междувременно Зак преживяваше истинска агония. Движеше се заедно със своите родители. Баща му — едър и силен като него, крачеше тежко, без да казва нищо, но майка му — ниска и слаба женица — не спираше да му напомня за нещата, които не бива да забравя докато живее сам.

На лицето на Зак беше изписано нещо средно между срам и отегчение, докато майка му не спираше да нарежда на висок глас:

— Нали няма да забравиш да си миеш зъбите? Много е важно!

— Не, мамо… — отговаряше монотонно той.

— След тренировка не забравяй да се преоблечеш бързо. Ако останеш потен, лесно ще настинеш!

— Да, мамо…

— И да се храниш добре!

За щастие двамата приятели скоро се качиха на военния транспортен кораб от клас TS-7. Корабите от този клас бяха масивни, с мощни двигатели и подсилена броня. За разлика от цивилните кораби, оцветени по всевъзможен начин, военните се отличаваха със своята светлосива окраска и обозначителни надписи. Двамата се настаниха в пасажерския отсек. Полетът щеше да трае само няколко часа. Корабите от клас TS-7 развиваха четвърта светлинна скорост, което ги правеше добри за полети до близко намиращи се звездни системи.

korab.pngТранспортен кораб TS-7 на Седми флот

След около два часа полет те наближиха планетата Скайла, намираща се в звездна система Сигма 4865. За разлика от Сердика, Скайла не беше приветлива, нито гъсто населена. Характеризираше се със скалиста и пуста повърхност, лишена от естествена атмосфера и живот. Намиращите се на повърхността военни бази и мини за добив на полезни изкопаеми се подсигуряваха с изкуствена атмосфера чрез масивни прозрачни куполи, които ги покриваха напълно.

Транспортният кораб кацнаха в една от тези бази, използвана като разпределителен център. За да могат да кацнат, в купола се отвори временен вход, който автоматично се запечата, след като корабът премина през него. Скоро двамата се озоваха в грамадно помещение, подобно на хангар. Там имаше още много младежи на техните години, на които им предстоеше да започнат кариера в космическия флот. Те още не знаеха какво предстои и се оглеждаха объркано, докато най-сетне на нещо като метална рампа се качи един майор. Беше сравнително нисък, но за сметка на това имаше суров вид.

 

 

— Здравейте, новобранци. Аз съм майор Мартин Зафиров! — Мощният глас сякаш разсече въздуха в хангара и резонира в металните му стени. — Искам да ви поздравя с добрия избор да се посветите на кариера във флота. Повечето ваши връстници вероятно са избрали по-безопасни и комфортни специалности като маркетинг, графичен дизайн, право, счетоводно дело и други подобни. — При произнасянето на последните думи в гласа на майора се четеше едва доловима насмешка. — Вие обаче сте избрали най-благородната професия — да браните човечеството. — Тук майор Зафиров направи драматична пауза, последвана от колебливи аплодисменти.

— В миналото — продължи вдъхновената си реч той — ролята на воина е била поставяна под въпрос. Това е така, защото в миналото хората са воювали едни срещу други. Човешкото оръжие е убивало други хора, а това не е гот — тук отново направи пауза и си пое дъх.

— Сега обаче нещата не стоят по този начин. Земният съюз обединява всички човешки колонии и ролята на флота е да брани човечеството и неговите съюзници. За разлика от войните от миналото, вие няма да изпитвате угризения да използвате оръжието си, защото то ще поразява аркусианците, а само мъртвият аркусианец е добър аркусианец, нали така?! — в отговор слисаната тълпа новобранци отговори с неясно мънкане.

— Искам да чуя „ДА, СЪР“! — изкомандва Зафиров.

— ДА, СЪР!!! — изкрещяха всички в един глас.

— Така, сега ще заминете от тази база за Седми флот. С някои от вас може би ще се видим, защото аз отговарям за обучението на пехотинците от кръстосвача „Перперикон“…

— О, боже… — затюхка се Зак и закри очите си с ръка.

 

 

След кратката, но мотивираща реч на майор Зафиров, курсантите трябваше да бъдат разпределени към съответните транспортни кораби. Всички, които бяха за кръстосвача „Перперикон“ например, бяха в един общ транспортен кораб. Седми флот се стоеше от общо шест тежки кръстосвача (сред които флагманският „Мадара“ и корабът „Перперикон“ на който бяха разпределени нашите герои), дванадесет разрушителя и множество други по-малки кораби, някои от които имаха и цивилно предназначение, като например „Оазисът“ — интересен кораб, представляващ същински летящ парк. Използваше се от много хора като място за отдих, а също така там се намираше и ректората, мястото, където кадетите от целия флот провеждаха теоретичната си подготовка. Кръстосвачите, освен със собственото си тежко въоръжение също така разполагаха с по няколко ескадрили от космически изтребители, които представляваха главната ударна мощ на флота. Те бяха и мечтата на Александър, той нямаше търпение да дойде моментът, в който ще седне в кабината на някой от тях.

Местата в транспортния кораб бяха разпределени подобно на тези във влак. Имаше малки купета, в които се събираха по шестима. Тъй като местата бяха почти винаги повече отколкото пътниците, купетата рядко се пълниха с максималния им капацитет. Александър и Закъри естествено седнаха заедно. Те все още не се бяха запознали с никого от бъдещите си колеги. Скоро вратата се отвори. Две момичета плахо надникнаха и едната от двете попита:

— Свободно ли е?

Толкова беше хубаво, че звездният флот позволяваше носенето на цивилни дрехи извън работно време, помисли си Алекс.

— Аха, разбира се — отговори Зак. Дори той звучеше леко смутено.

Момичетата засенчваха по хубост целия мажорен състав, за който Зак толкова тъгуваше. Те се запознаха. Едното момиче се представи като Мегън Паркър. Тя имаше стройна фигура и дълга къдрава руса коса, която се спускаше на букли по раменете. Беше с лек грим, розово червило и маникюр. Очите й бяха сини и носеше големи кръгли обеци, които подчертаваха къдриците й. Облеклото й се състоеше от розово потниче, тъмносини дънки и черни ботуши, каквито бяха на мода в момента. Другото момиче се казваше Габриела Каменова. Косата й беше тъмнокестенява и леко начупена, вързана на конска опашка. Имаше кафяви очи и почти незабележим грим. Носеше съвсем малки обеци, синьо потниче и черна къса поличка, която разкриваше красивите й крака. От пръв поглед си личеше, че Мегън беше момиче, което много държи на личната си популярност и беше свикнала да се държи като звезда. Характерните отсечени черти на лицето на Габриела говореха за това, че тя е волева личност със склонност към лидерство.

— Нещо ми подсказва, че вие, момичета, не сте влезли в пехотата — пошегува се Алекс.

— Хей — възнегодува Зак.

— Така е. Ние сме пилоти — отговори с усмивка Мегън.

— Много искам да стана пилот на изтребител! — каза Габриела с блясък в очите.

— Аз също — добави Алекс.

— Ами ти? — поинтересува се Зак поглеждайки към Мегън.

— Аз искам да стана пилот от мостик екипа. — Екипът на мостика, още наричан капитански екип, се състоеше от хората, които управляваха кораба. В една смяна на голям кораб от класа на кръстосвачите или разрушителите се включваха двама пилоти, дежурен инженер, офицер по сигурността, отговарящ за оръжейните системи и вътрешната сигурност, и командващ офицер, който можеше да е капитанът на кораба или някой от преките му заместници. Към висшия команден състав се числеше и главният инженер, макар че единствено той не се намираше на мостика, а в машинното отделение.

— Значи ти обичаш да движиш големи неща — заключи Зак подхилвайки се.

— Наистина предпочитам корабите пред тесните кабини на изтребителите — отговори Мегън, игнорирайки просташката шега.

Четиримата продължиха да си говорят. Оказа се, че двете момичета също са учили заедно в гимназията и са израснали не къде да е, а на Земята. Това беше много интересно, тъй като Александър и Зак никога не бяха посещавали лоното на човешката цивилизация.

За момент Александър погледна през люка на купето, където се виждаше безкрайния и загадъчен космос. Преди да замине се притесняваше, че старото училище и приятелите ще му липсват, както и всичко, с което беше свикнал и обичаше. Но сега, едва няколко часа след началото на новия си живот, той се чувстваше щастлив. Нещо му подсказваше, че предстои да се запознае със страхотни хора и да преживее незабравими моменти.