Скот Линч
Червени морета под червени небета (4)

2

Махането на качулките беше истинско облекчение, което трая около два удара на сърцето.

Първо незнайно колко време се препъваха в задушния мрак, дърпани и ръчкани от похитителите им, които като че бързаха. Последва и истинско пътуване с лодка — Локи усещаше мириса на топлите солени мъгли, надигащи се над градското пристанище, докато палубата се полюшваше леко под него, а греблата скърцаха ритмично в улеите си.

Най-сетне и това свърши — лодката се заклатушка, когато някой стана и се размърда, прибраха греблата и един непознат глас се провикна за пръти. Малко по-късно лодката се блъсна в нещо и чифт силни ръце отново изправиха Локи на крака. След като му помогнаха да слезе от лодката на твърда каменна повърхност, изведнъж свалиха качулката от главата му. Той се огледа, примига срещу внезапната светлина и възкликна:

— Ох, мамицата му.

В сърцето на Тал Верар, между трите острова полумесеци на Великите гилдии, се намираше Кастелана, имението крепост на херцозите на Тал Верар преди векове. След като градът се отървал от титулуваната аристокрация, замъкът Кастелана се превърнал в дом на нова порода заможни благородници — съветниците от Приори, независимите богаташи и водачите на гилдии, чието обществено положение изискваше най-биещи на очи прояви на възможностите им за харчене.

В самия център на Кастелана, опасан от празен ров, подобен на кръгъл каньон от елдерглас, се намираше Мон Магистерия, дворецът на Архонта — внушително човешко постижение, което се извисяваше над чуждото великолепие. Изящен каменен бурен, израсъл в стъклена градина.

Бяха довели Локи и Джийн на едно място точно под него. Локи предполагаше, че се намират в кухината, която отделяше Мон Магистерия от обкръжаващия я остров — пещера с милиони фасети от потъмнен елдерглас се издигаше нагоре около тях, а земите на горния остров се намираха на петдесет-шестдесет стъпки над главите им. Каналът, по който лодката бе стигнала дотук, лъкатушеше надалеч от лявата му страна, а далечен тътен, без видима причина за него, заглушаваше плискането на водата.

В основата на отделния остров, на който се намираше Мон Магистерия, имаше обширна каменна площадка, покрай която бяха вързани няколко лодки, включително покрита церемониална баржа с копринени балдахини и позлатени дървени части. Алхимични лампи, излъчващи меко синьо сияние, окачени на железни пръти, осветяваха площадката, а зад прътите стояха мирно десетина войници. Дори и бързият поглед нагоре да не бе разкрил на Локи самоличността на техния похитител, тези войници щяха да разкрият всичко.

Бяха облечени с тъмносини жакети и бричове, с черни кожени предпазители на ръцете, жилетки и ботуши, всичките украсени с релефни фигури от лъскав месинг. Тилът им бе покрит със сини качулки, а на лицата си носеха гладки овални маски от излъскан бронз. Решетки от малки дупчици им позволяваха да виждат и да дишат, но отдалече всякакви признаци на човешкото бяха изтрити — войниците бяха оживели скулптури без лица.

Очите на Архонта.

— Ето че пристигнахме, мастер Коста и мастер Де Фера — рече жената, която ги бе причакала, застана между тях, хвана ги за лактите и им се усмихна, все едно бяха излезли да гуляят вечер из града. — Мястото тук не е ли по-уединено и подходящо за разговор?

— Какво сме направили, че да заповядат да ни докарат тук? — попита Джийн.

— Не мен трябва да питате за това — отвърна жената и ги подбутна леко напред. — Моята работа е да намирам и довеждам.

Тя пусна Локи и Джийн точно пред първата редица от войници на Архонта. В десетината лъскави бронзови маски се отразяваха собствените им тревожни лица.

— А понякога — продължи жената, щом се качи обратно в лодката, — когато гостите не се върнат обратно, моята работа е да забравя, че изобщо съм ги виждала някога.

Очите на Архонта се раздвижиха без видим сигнал — по няколко войници обкръжиха плътно и Локи, и Джийн. Един от тях заговори — отново се оказа жена, чийто глас отекна злокобно:

— Ще се качим горе. Не бива да се съпротивлявате и трябва да мълчите.

— Или какво? — попиша Локи.

Окото, което бе заговорило, пристъпи без колебание към Джийн и го удари в корема. Едрият мъж издиша изненадано и лицето му се изкриви, а жената Око се обърна към Локи.

— Ако, който и да било от вас ни причини неприятности, наредено ми е да накажа другия. Ясна ли съм?

Локи заскърца със зъби и кимна.

Широко лъкатушно стълбище водеше нагоре от площадката — стъклените стъпала бяха груби като тухла. Стъпало подир стъпало войниците на Архонта водеха Джийн и Локи нагоре покрай блестящите стени, докато влажният вечерен бриз откъм града отново облъхна лицата им.

Те излязоха на площадката, обрамчена от стъклената пропаст. От тази страна на дълбоката трийсет стъпки пропаст имаше караулно помещение, а до него — подвижен мост, който в момента беше изправен във въздуха и подпрян с тежка дървена рамка. Локи предположи, че това е обичайният вход към владенията на Архонта.

Мон Магистерия беше херцогски замък в истинския стил на Теринския трон, извисяващ се цели петнайсет етажа в най-високата си точка и три-четири пъти по-широк. Редица след редица назъбени бойници, иззидани от черни плоски камъни, които сякаш поглъщаха струите светлина, изливащи се от десетките фенери, горящи на територията на замъка, се издигаха нагоре. Акведукти с колони обкръжаваха стените и кулите на всеки етаж и декоративни водни струи се изливаха от скулптурите на дракони и морски чудовища в ъглите на крепостта.

Очите на Архонта поведоха Локи и Джийн към фасадата по широка пътека, посипана с бял чакъл. От двете й страни се ширеха тучни зелени поляни, обградени с декоративни каменни бордюри, които ги караха да наподобяват острови. Още облечени в синьо стражи с черни брони и бронзови маски стояха неподвижно край пътеката, стиснали алебарди от закалена стомана с алхимични светлини, вградени в дървените им дръжки.

Докато повечето замъци имаха параден вход, Мон Магистерия имаше буен водопад, по-широк от пътеката, на която се намираха — тъкмо той бе източникът на шума, който Арки бе чул да отеква, когато лодката пристана долу. Многобройни водни потоци се изливаха от огромни тъмни отвърстия, наредени в колона в стената на замъка. Те се сливаха и се изсипваха в кипящ ров в самата основа на постройката, ров, дори още по-широк от каньона със стъклени стени, ограждащ земите на замъка от останалата територия на Кастелана.

Леко извит мост се губеше в бучащия бял водопад почти в средата на рова. Топла мъгла се виеше около тях, докато се приближаваха към него — сега Локи забеляза, че в моста е изрязана някаква ниша, която се спускаше от центъра му по цялата му видима дължина. До моста на една тънка каменна колона бе окачена желязна верига. Офицерът Око я хвана и я дръпна три пъти.

Миг по-късно откъм моста се чу метално дрънчене. Един тъмен силует се очерта във водопада, разрасна се и после се втурна към тях, а от покрива му отскочиха водни пръски и мъгла. Беше огромен дървен сандък, обкован с желязо, петнайсет стъпки висок и широк колкото моста. Той се приплъзна с грохот по улея, издълбан в моста, и спря с металическо стържене точно пред тях. Вратите му се отвориха отвътре от двама служители с тъмносини мундири, поръбени със сребърен гайтан.

Въведоха Локи и Джийн в просторното транспортно средство, което имаше прозорци на стената, обърната към замъка. През тях Локи не виждаше нищо, освен леещата се вода. Водопадът загърмя по покрива — шумът бе подобен на този, когато се намираш в карета по време на свирепа буря.

Когато Локи, Джийн и всички Очи влязоха в сандъка, служителите затвориха вратата. Единият дръпна веригата, вградена в стената отдясно, и сандъкът с грохот и скърцане бе изтеглен обратно там, откъдето бе дошъл. Докато минаваха през водопада, Локи прецени, че той е дълъг около петнайсет-двайсет стъпки. Незащитен човек никога не би успял да премине през него, без да бъде съборен в рова. Локи предположи, че тъкмо това му е предназначението.

А освен това беше страхотен начин да се изфукаш.

Скоро те преминаха от другата му страна. Локи видя как ги изтеглят в голяма полукръгла зала, чиято отсрещна стена бе резбована, а таванът й бе висок около трийсет стъпки. Алхимични полилеи я осветяваха — сребърни, бели и жълти, и цялата зала сияеше като съкровищница с блясък, пречупен в мокрите прозорци. Когато сандъкът спря, служителите дръпнаха няколко невидими резета и отвориха предните прозорци като грамадна порта.

Пак избутаха Локи и Джийн от сандъка, но по-внимателно отпреди. Камъните под краката им бяха хлъзгави от водата и те последваха примера на стражите и запристъпваха внимателно. Водопадът тътнеше зад гърба им, а после огромната двойна порта зад сандъка се затръшна и оглушителният грохот се превърна в приглушено ехо.

В една ниша в стената отляво на Локи се виждаше някаква водна машина. Няколко мъже и жени стояха пред лъскавите месингови цилиндри и местеха лостове, прикрепени към механични приспособления, чиито функции Локи изобщо не можеше да разгадае. Тежки железни вериги потъваха в тъмни дупки на пода точно до улея, по който влезе огромният дървен сандък. Джийн също изпружи врат, за да огледа по-добре любопитната машинария, но щом преминаха отвъд опасните хлъзгави камъни, краткият изблик на търпимост от страна на войниците приключи и те отново започнаха да бутат двамата крадци.

Те преминаха набързо през преддверието, толкова широко и величествено, че в него можеха да се проведат няколко бала едновременно. Залата нямаше прозорци, които да гледат навън, а изкуствени панорами от стъклопис, осветени изотзад. Всеки прозорец представляваше стилизирано изображение на онова, което би се виждало през истински отвор, изрязан в камъка — бели сгради и имения, притъмнели небеса, терасите на островите отвъд пристанището, десетки платна на главния пристан.

Поведоха Локи и Джийн по един страничен коридор, нагоре по стълбище и после по друг коридор, покрай облечени в сини мундири стражи, вцепенени в стоика мирно. Дали това бе плод на въображението на Локи, или наистина в израженията им се промъкна нещо повече от обичайното почитание, докато бронзовите маски на Очите се редяха покрай тях? Но не остана време за размишления, защото изведнъж ги спряха пред явната им крайна цел. В един коридор, целият в дървени врати, те стояха пред единствената метална.

Едно Око излезе напред, отключи вратата и я отвори. Стаята, към която водеше тя, беше малка и тъмна. Войниците бързо развързаха ръцете на Локи и Джийн и избутаха и двамата в стаичката.

— Хей, чакайте малко, да му се не види! — възкликна Локи, ала вратата се затръшна и те внезапно се озоваха, сред пълен мрак.

— Переландро! — въздъхна Джийн. Двамата с Локи се препънаха на няколко пъти един в друг, докато успеят да възстановят равновесието и достойнството си. — Как така, пусто да остане, успяхме да привлечем вниманието на тия проклети гадове?

— Не знам, Жером. — Локи съвсем леко наблегна на псевдонима. — Но може би и стените имат уши. Хей. Гадове проклети! Няма нужда да хитрувате! Ние се държим напълно възпитано, когато ни задържат любезно!

Той се запрепъва към мястото, където бе запомнил, че се намира най-близката стена, и задумка с юмруци по нея — и за пръв път откри, че тя бе груб тухлен зид.

— Проклятие! — смънка Локи и засмука охлузеното си кокалче.

— Странно — отбеляза Джийн.

— Кое?

— Не мога да съм сигурен.

— Кое?

— Аз ли си въобразявам, или тук като че става по-топло?

3

Времето течеше със скоростта на безсънната нощ.

Локи виждаше цветове, проблясващи и трепкащи в нощта, и макар и част от него да знаеше, че те не са истински, с всяка изминала минута тази част ставаше все по-малко настоятелна. Жегата притискаше като тежест всяка частица от кожата му. Туниката му беше широко разтворена и беше махнал шалчетата си, за да ги увие около дланите си, за да се подпира, докато се облягаше на Джийн.

Когато вратата изщрака и се отвори, той чак след няколко мига осъзна, че не си го въобразява. Пролуката, изпълнена с бяла светлина, се разрасна до квадрат и той вдигна ръце, за да затули очите си. Въздухът от коридора го лъхна като хладен есенен вятър.

— Господа — обади се глас отвъд квадрата от светлина. — Стана ужасно недоразумение.

— Унгх-гах-ах — беше единственият отговор, който Локи успя да даде, докато се опитваше да си спомни как точно се задействат коленете му. Чувстваше устата си толкова суха, все едно бе натъпкана с царевично брашно.

Силни хладни ръце се протегнаха и му помогнаха да се изправи. Стаята заплава около него и двамата с Джийн отново бяха изведени в блаженството на коридора. Отново ги обкръжиха сини жакети и бронзови маски, но Локи присвиваше очи срещу светлината и чувстваше повече срам, отколкото страх. Знаеше, че е объркан, все едно беше пиян, и че не може да направи нищо повече от това да се вкопчи в смътното осъзнаване на това какво ставаше. Водеха го по коридори, изкачваха го по стълбища (Стълбища! О, богове! Колко стълбища можеше да има в тоя проклет дворец?), а краката му само от време на време носеха тежестта му, както им се полага. Чувстваше се като марионетка, участваща в жестока комедия, която се разиграваше сред необикновено голям декор.

— Вода! — успя да изпъшка той.

— Скоро — отвърна един от войниците, които го носеха. — Много скоро.

Най-сетне двамата с Джийн ги въведоха през високи черни порти в приглушено осветен кабинет, чиито стени сякаш бяха направени от хиляди и хиляди малки стъкълца, изпълнени с малки трептящи сенки. Локи примига и прокле състоянието си — беше чувал моряците да говорят за „сухото пиянство“ — затъпяването, слабостта и раздразнителността, които обземаха човек, изгарящ за вода, но и през ум не му бе минавало, че някога ще го изпита непосредствено. Това правеше всичко да изглежда много странно и несъмнено разкрасяваше обстановката в една съвсем обикновена стая.

В кабинета имаше масичка и три обикновени дървени стола. Локи, изпълнен с благодарност, се завтече към единия, но войниците от двете му страни го стиснаха здраво и го изправиха.

— Трябва да изчакате — каза единият от тях.

Но не чакаха дълго — само след няколко удара на сърцето се отвори втора врата и в стаята влезе мъж, облечен в дълги, поръбени с кожа одежди, забележимо възбуден.

— Боговете да пазят Архонта на Тал Верар — произнесоха в един глас четиримата войници.

„Максилан Страгос — осъзна слисано Локи. — Проклетият върховен военачалник на Тал Верар!“

— Бъдете милостиви, оставете тези мъже да седнат — рече Архонтът. — Вече постъпихме с тях печално несправедливо, префект-меченосецо. Затова сега ще се отнасяме с тях възможно най-любезно. Не сме каморци в края на краищата.

— Разбира се, Архонт.

Бързо настаниха Локи и Джийн да седнат. Когато войниците се увериха, че няма веднага да се катурнат, те отстъпиха и застанаха мирно зад тях. Архонтът махна раздразнително.

— Свободен сте, префект-меченосецо.

— Но… Ваше благородие…

— Махай се от очите ми. Вече сериозно се изложи, като престъпи съвсем ясните ми нареждания относно тези хора и вследствие на това те са в такова състояние, че не могат да бъдат никаква заплаха за мен.

— Но… да, Архонт.

Префект-меченосецът се поклони вдървено, а след него и тримата останали войници, а после четиримата припряно напуснаха кабинета. Вратата зад тях се затвори с щракането на сложен механизъм.

— Господа — рече Архонтът, — моля, приемете моите най-искрени извинения. Нарежданията ми са били разбрани погрешно. Трябваше да се отнесат с вас с най-голяма любезност. Вместо това сте били натикани в жежката стая, в която затварят само най-долните престъпници. Убеден съм, че моите Очи в битка са десетократно по-добри от всеки противник, ала в тази най-обикновена задача те ме опозориха, и трябва да поема своята отговорност. Трябва да ми простите това недоразумение и да ми окажете честта да се отнеса по-гостоприемно с вас.

Локи събра воля, за да се опита да отговори подобаващо, и отправи наум благодарствена молитва към Уродливия страж, когато Джийн заговори пръв.

— За нас е чест, Закрилнико. — Гласът му бе дрезгав, но способността му да мисли явно се възстановяваше по-бързо от тази на Локи. — Тази стая бе твърде малка цена за удоволствието за една толкова… толкова неочаквана аудиенция. Няма за какво да ви прощаваме.

— Вие сте необикновено любезен — рече Страгос. — Моля ви, зарежете излишните неща. Достатъчно е да ме наричате „Архонт“.

На вратата, през която бе влязъл Архонтът, тихо се почука.

— Влез — подкани той и вътре нахлу дребен плешив мъж с натруфена ливрея в синьо и сребристо. Носеше сребърен поднос с три кристални чаши и голяма бутилка с някаква течност в бледокехлибарен цвят. Локи и Джийн впиха очи в бутилката като ловци, готвещи се да хвърлят последните си копия по нападащия ги звяр.

Щом прислужникът остави подноса и посегна към шишето, Архонтът му направи знак да се отдръпне и го пое сам.

— Върви — рече той. — Аз сам мога идеално да обслужа тези клети господа.

Прислужникът се поклони и изчезна през вратата. Страгос извади вече разхлабената тапа на бутилката и напълни два от бокалите чак догоре. От бълбукането и плискането Локи чак го заболяха бузите отвътре.

— В този град е обичайно домакинът да пие пръв, когато сервира — обясни Архонтът. — За да възбуди доверие към онова, което се поднася. — Той сипа два пръста от течността в третата чаша, вдигна я към устните си и я изгълта на един дъх.

— Ааа — въздъхна той и подаде без повече протакане пълните чаши на Локи и Джийн. — Вземайте, пийте. Няма нужда от деликатности. Аз съм стар боец.

Локи и Джийн проявиха всичко друго, но не и деликатност и гаврътнаха предложените им питиета с благодарна невъздържаност. На Локи не би му пукало, ако ще да им бяха предложили и изстискан сок от червеи, но всъщност напитката беше някакъв вид крушов сайдер, съвсем леко тръпчив. Детско питие, което и врабче не можеше да напие, и прозорлив избор, като се имаше предвид състоянието им. Възкиселият студен сайдер се плъзна в измъченото гърло на Локи и той потръпна от удоволствие.

Двамата с Джийн, без да се замислят, протегнаха празните си чаши, но Страгос вече ги чакаше с бутилката в ръка и напълни отново чашите им с великодушна усмивка. Локи пресуши половината от новата си чаша на една глътка и се насили да изпие остатъка по-бавно. От стомаха по тялото му вече се разливаше нова сила и той въздъхна облекчено.

— Хиляди благодарности, Архонте — каза Локи. — Мога ли да запитам с какво сме ви обидили ние с Жером?

— Да сте ме обидили? В никакъв случай. — Страгос, все така усмихнат, остави бутилката и се настани на масичката. Протегна се към стената и дръпна една копринена връв. От тавана се спусна бледокехлибарен лъч и освети центъра й. — Това, което сте сторили, младежи, е, че привлякохте интереса ми.

Страгос седеше, очертан от светлинния лъч, и Локи за първи път го разгледа внимателно. Мъж на прага на старостта, със сигурност гонещ шейсетте, ако не ги бе и минал вече. Странно изискан мъж, с будно изражение. Кожата му беше розова и повехнала, косата — като плосък сив покрив. Според досегашния опит на Локи повечето влиятелни мъже бяха или аскети, или лакомници, но Страгос явно не беше от тях — уравновесен човек. А погледът му беше проницателен, проницателен като на лихвар, който си има работа със закъсал клиент. Локи пиеше крушовия си сайдер и се молеше да му дойде ум.

Стъкълцата, с които бе облицована стаята, улавяха и отразяваха златистата светлина и когато Локи остави погледа си да се зарее из нея, той стреснато забеляза, че сенките вътре в тях се движат. Тези малки трепкащи сенки бяха пеперуди, нощни пеперуди, бръмбари — стотици, може би хиляди, и всяко насекомо бе затворено в малкия си стъклен затвор… Стените в кабинета на Архонта бяха покрити с най-голямата сбирка от насекоми, която Локи не само бе виждал някога с очите си, но и за която изобщо бе чувал. Джийн хлъцна до него — очевидно и той бе забелязал същото. Архонтът се позасмя снизходително.

— Колекцията ми. Не е ли поразителна?

Той отново посегна към стената и дръпна друга копринена връв. Мека бяла светлина грейна зад стъклените стени и вече се виждаха и най-малките подробности на всеки образец. Имаше пеперуди с алени крила, сини крила, зелени крила… рисунките по крилете на някои от шарените бяха по-заплетени и от татуировки. Имаше сиви, черни и златни нощни пеперуди с къдрави антени. Имаше бръмбари с лъскави черупки, които блестяха като благородни метали, и оси с прозрачни криле, трепкащи над злокобните им заострени тела.

— Невероятно! — възкликна Локи. — Как е възможно?

— О, не е възможно. Всичките са изкуствени — най-доброто, което могат да създадат изкуството и занаятчийското майсторство. Един механизъм няколко етажа по-надолу задвижва няколко мяха, които издухват въздушни потоци нагоре по шахти зад стените на този кабинет. Всяка кутийка има малък отвор отзад. Трептенето на крилцата изглежда съвсем произволно и истинско… в полумрак човек никога не би разбрал истината.

— Но въпреки това е невероятно — обади се Джийн.

— Е, намираме се в града на изкусните изобретения — отвърна Архонтът. — Живите същества изискват такива тягостни грижи! Смятайте Мон Магистерия за хранилище на изкуствени вещи. Хайде, пийте, позволете ми да ви налея последния остатък от бутилката.

Локи и Джийн му подадоха чашите си, Страгос им сипа още няколко пръста питие и бутилката се изпразни до дъно. Той седна отново на масата и вдигна нещо от сребърния поднос — тъничка папка, увита в кафяв лист и със счупени восъчни печати от трите страни.

— Изкуствени вещи. Точно както и вие сте изкуствени, мастер Коста и мастер Де Фера. Или по-добре да ви наричам мастер Ламора и мастер Танен?

Ако Локи имаше силата да строши тежкия верарски кристал с голи ръце, Архонтът щеше да загуби една чаша.

— Моля за извинение — пусна Локи отзивчива и малко объркана усмивка, — но не познавам хора с подобни имена. Жером?

— Сигурно е станала грешка — отвърна Джийн със същия учтиво сконфузен тон.

— Няма грешка, господа — рече Архонтът, отвори папката и прегледа набързо съдържанието — десетина пергаментови листа, изписани с черно мастило със старателен почерк. — Преди няколко дни получих едно крайно любопитно писмо по секретните канали на моите разузнавателни служби. Писмо, съдържащо изключителен набор от истории. От един личен познат — източник от йерархията на Вързомаговете от Картейн.

Дори и ръцете на Джийн не могат да стиснат чаша от верарски кристал така, че да я пръснат на парченца — помисли си Локи, — иначе в този миг избухнал облак от отломки и кръв щеше да украси кабинета на Архонта.

Локи вдигна дръзко вежда — все още не искаше да се предава.

— Вързомаговете? Богове, това звучи зловещо. Обаче какво общо могат да имат Вързомаговете с Жером и мен?

Страгос гладеше брадичката си и преглеждаше документите в папката.

— Очевидно и двамата сте крадци от някакъв таен анклав, чието седалище преди е било в Дома на Переландро в храмовия квартал на Камор — ама че наглост! Действали сте без разрешението на капа Венкарло Барсави, който вече не е сред живите. Откраднали сте десетки хиляди крони от няколко каморски донове. Носите обща отговорност за смъртта на някой си Лучано Анатолиус, пиратски капитан, наел Вързомаг, за да му помогне да осъществи плановете си. И може би най-важното — вие сте осуетили тези планове и сте осакатили Вързомага. Победили сте го в ръкопашен бой. Необикновено. Върнали сте го в Картейн полумъртъв и напълно полудял. Без пръсти, без език.

— Всъщност ние с Леоканто сме от Талишам и сме…

— И двамата сте от Камор. Джийн Естеван Танен, което е истинското ви име, и Локи Ламора — което не е вашето истинско име. Това, кой знае защо, е подчертано. Присъствието ви в моя град е част от заговор срещу онази мижитурка Рекин… предполага се, че се подготвяте да проникнете в съкровищницата му. Е, в това ви пожелавам много късмет. Има ли нужда да продължаваме с вашия маскарад? Разполагам с още много подробности. Явно Вързомаговете ви имат зъб.

— Гадове долни — измърмори Локи.

— Виждам, че действително ги познавате лично — рече Страгос. — Наемал съм някои от тях в миналото. Много са докачливи. Значи ще признаете, че съдържанието на този доклад е истина? Хайде. Рекин не ми е приятел. Той е с Приори, нищо чудно дори да е член на проклетия им съвет.

Локи и Джийн се спогледаха и Джийн вдигна рамене.

— Много добре — рече Локи. — Явно сте ни хванали натясно, Архонте.

— Тройно натясно, по-точно. Разполагам с този доклад, който описва нашироко вашите действия. Държа ви тук, където е съсредоточена цялата ми власт. А за да съм по-спокоен, вече ви държа и на каишка.

— Което ще рече? — попита Локи.

— Може би моите Очи не са ме изложили, господа. Може би вие двамата нарочно сте били вкарани за няколко часа в жежката стая, за да ви обземе жажда, която трябваше да се утоли. — Той посочи чашите на Локи и Джийн, в които вече имаше само утайка.

— Сложили сте нещо в сайдера — досети се Джийн.

— Разбира се — потвърди Страгос. — Една отлична отровичка.

4

Стаята потъна в пълно мълчание — чуваше се само тихото пърхане на крилцата на изкуствените насекоми. После Локи и Джийн се надигнаха едновременно от столовете си, ала Страгос дори не трепна.

— Седнете. Освен ако не предпочитате да не изслушате какво точно става.

— Вие пихте от същата бутилка — рече Локи, без да помръдне.

— Разбира се. Веществото не беше в сайдера. Беше в чашите ви, размазано по дъното. Безцветно и без вкус. Патентовано алхимично вещество, доста скъпо. Трябва да се чувствате поласкани. Увеличих чистата ви лична стойност, хе-хе.

— Аз разбирам туй-онуй от отрови. Каква е?

— Какъв смисъл има да ви го обяснявам? Може да се опитате да хванете някого да забърка противоотрова. А така единственият ви възможен източник на противоотрова съм аз. — Той се усмихна и цялата разкаяна любезност се отлюспи от изражението му като стопената обвивка на насекомо. Сега пред тях беше един съвсем различен Страгос и в гласа му се долавяше плющенето на бич. — Седнете. Очевидно е, че сега сте на мое разположение. Боговете са ми свидетели, че не сте онова, което съм искал, но може би сте онова, от което мога да се възползвам най-добре.

Локи и Джийн седнаха отново, сконфузени. Локи запокити чашата си на килима, тя отскочи, търколи се и спря до масата на Страгос.

— Може да знаете, че и преди са ме тровили, с цел да ме поставят под принуда — рече Локи.

— Така ли? Колко удобно. Тогава несъмнено ще се съгласите, че е по-добре, отколкото да ви отровят с цел убийство.

— Какво искате да извършим?

— Нещо полезно — отвърна Страгос. — Нещо величествено. Според този доклад вие сте Трънът на Камор. Моите агенти ми разказаха разни истории за вас… най-нелепи слухове, които сега излиза, че са били истина. Мислех, че сте мит.

— Трънът на Камор е мит — отвърна Локи. — Освен това никога не съм бил само аз. Винаги сме действали като група, задружно.

— Разбира се. Няма нужда да подчертавате пред мен колко е важен мастер Танен. Всичко е описано тук, в тази папка. Ще запазя живота и на двама ви, докато се подготвям за задачата, която смятам да ви възложа. Все още не съм готов да я обсъждаме, затова нека кажем, че междувременно ще ви държа под запор. Вървете и се занимавайте със своите си работи. Когато ви повикам, ще дойдете.

— Дали? — изплю Локи.

— О, имате пълната възможност да напуснете града — а ако заминете, ще умрете от бавна и много мъчителна смърт още преди да са се сменили годишните времена. А това ще бъде разочарование за всички нас.

— Може да блъфирате — рече Джийн.

— Да, да, но ако сте разумни хора, и блъфът ще ви задържи също така сигурно, колкото и истинската отрова, нали? Но стига, Танен. Разполагам с такива средства, че няма нужда да блъфирам.

— А какво ще ни задържи да не избягаме, когато получим противоотровата?

— Отровата е скрита, Ламора. Тя дреме в тялото много, много месеци наред, а може би и години. Ще ви отпускам противоотрова на периоди, стига да съм доволен от вас.

— А каква е гаранцията, че ще продължите да ни я давате, след като изпълним задачата, която ще ни възложите?

— Нямате такава.

— Нито пък имаме по-добър избор.

— Нямате, разбира се.

Локи затвори очи и ги разтърка леко с кокалчетата на показалците си.

— Тази ваша предполагаема отрова… ще ни въздейства ли по някакъв начин в ежедневието? Ще влияе ли върху преценките, жизнеността и здравето ни?

— Ни най-малко — отвърна Страгос. — Няма да забелязвате нищо, докато не отмине времето, когато е трябвало да вземете противоотрова, и тогава изведнъж ще усетите много неща. Но дотогава тя с нищо няма да ви затруднява.

— Но вие вече ни затруднихте — рече Джийн. — Ние сме в много деликатен етап от отношенията ни с Рекин.

— Той ни даде строга заповед да не вършим нищо подозрително, докато той души какви сме ги вършили напоследък. Изчезването ни от улиците, за да бъдем поставени под грижите на хората на Архонта, най-вероятно ще бъде отчетено като подозрително.

— Това вече сме го взели предвид — отвърна Архонтът. — Повечето от хората, които ви отмъкнаха от улицата, са членове на една от бандите на Рекин. Само че той не знае, че те работят и за мен. Те ще му докладват, че са ви видели тук и там, дори и другите да престанат.

— Сигурен ли сте, че Рекин е сляп за това на кого всъщност са предани?

— Боговете да благословят тъй забавната ви наглост, Ламора, но няма да се оправдавам пред вас за всяко свое нареждане. Приемете ги като другите ми войници и ако трябва да вярвате в нещо, вярвайте в преценките ми, които ме задържат на поста на Архонта вече цели петнайсет години.

— Ако грешите, Страгос, това означава, че животът ни зависи от милостта на Рекин.

— Така или иначе животът ви зависи от моята милост.

— Рекин не е глупак!

— Тогава защо се опитвате да го оберете?

— Ласкаем сами себе си — заобяснява Джийн — с това, че сме…

— Аз ще ви кажа — прекъсна го Страгос, затвори папката и сключи длани върху нея. — Вие не сте просто алчни. Вие двамата страдате от нездравословна жажда за приключения. Размишленията над вероятността да спечелите сигурно направо ви опияняват. Иначе защо ще избирате такъв живот, когато очевидно сте можели да преуспеете като най-прости крадци, в границите, позволени от онзи Барсави?

— Ако си мислите, че тези няколко листчета ви дават достатъчно знания, че да правите такива предположения…

— Вие двамата обичате да поемате рискове. Изключително. Рисковете са вашият занаят. И смятам да ви предложа един риск тъкмо като за вас. Може дори да ви хареса.

— Това можеше и да е вярно — намеси се Локи, — преди да ни кажете за сайдера.

— Очевидно съм наясно, че постъпката ми ще ви даде основание да се озлобите към мен. Оценете позицията ми. Постъпих така с вас, защото уважавам способностите ви. Не мога да си позволя да ви възложа да ми служите, без да имам някаква власт над вас. Вие двамата сте лост и опорна точка, и си търсите град, който да преобърнете.

— Защо, по дяволите, просто не ни наехте?

— Възможно ли е парите да са достатъчно средство за въздействие върху двама души като вас, които могат да се сдобиват с тях с такава лекота?

— Значи всъщност това, че се ебавате с нас като джеремитска гювендия, всъщност е един твърде ласкателен комплимент? — избухна Джийн. — Ах, ти, шибан…

— Успокойте се, Танен — сряза го Страгос.

— Защо да се успокоява? — Локи приглади пропитата си от пот туника и, навъсен, почна да връзва припряно шаловете на врата си. — Тровите ни, товарите ни с някакво тайнствено поръчение и не ни предлагате и грош! Усложнявате ни живота като Коста и Де Фера и очаквате да ни извикате, когато ви скимне, когато благоволите да ни разкриете що за задача е това. Богове! Ами разходите? Ние ли да ги покриваме?

— Ще разполагате с всички средства и материали, които поискате, за да ми служите. И преди да сте се зарадвали, си припомнете, че ще отговаряте за всяка една похарчена сентира.

— О, великолепно! А какви други облаги ще ни донесе тая ваша задача? Допълнителен обяд в казармата на вашите Очи? Болнични легла, когато Рекин ни отреже топките и ни ги зашие в очните орбити?

— Не съм свикнал да ми говорят с такъв…

— Свиквайте тогава! — кресна Локи, стана от стола и започна да изтупва връхната си дреха. — Имам контрапредложение и настоявам да се отнесете към него напълно сериозно.

— Така ли?

— Зарежете тая работа, Страгос. — Локи придърпа дрехата си, разтърси плещи, за да я нагласи, и се хвана за реверите. — Зарежете целия този нелеп план. Дайте ни достатъчно противоотрова, ако такава съществува, колкото да ни оправи засега. Или ни кажете каква е тя и ще накараме нашия алхимик да се погрижи за нея. Сами ще си я платим. Пратете ни обратно при Рекин, към когото не питаете особена любов, и ни оставете да го оберем. Не ни закачайте повече и ще ви се отплатим за услугата.

— И какво ще спечеля аз от това?

— По-скоро искам да ви кажа, че това ще ви позволи да запазите всичко онова, което имате сега.

— Драги ми Ламора! — Страгос се засмя с приглушен сух смях, който сякаш идваше от вътрешността на ковчег. — Вашето репчене може да успее да убеди някой каморски дон помияр с гръбнак от сюнгер да си даде кесията. Може дори да ви помогне да изпълните поръчението, което съм би намислил. Но сега бие сте мои, а Вързомаговете съвсем ясно обясниха как можете да бъдете усмирен.

— Нима? И как точно?

— Заплашете ме още веднъж и ще пратя Джийн обратно в жежката стая до съмване. Вие можете да почакате навън, прикован напълно удобно, и да си представяте какво му е. И обратното, Джийн, ако вие решите да ми се правите на бунтовник.

Локи стисна зъби и заби поглед в земята. Джийн въздъхна, пресегна се и го потупа по ръката. Локи кимна едва забележимо.

— Добре. — Страгос се усмихна студено. — Аз уважавам не само способностите ви, но и вашата взаимна преданост. Уважавам я достатъчно, че да я използвам за добро и за зло. И затова вие ще пожелаете да дойдете, когато ви повикам, и да приемете задачата, която съм ви приготвил… Когато аз откажа да ви видя, тогава вече ще имате причина за тревоги.

— Тъй да е — рече Локи. — Но искам да го запомните.

— Какво да запомня?

— Че ви предложих да зарежем това — отвърна Локи. — Че предложих просто да си тръгнем.

— О, богове, ама вашето самомнение наистина било твърде високо, а, мастер Ламора?

— Достатъчно високо. Не по-високо от това на Вързомаговете, бих казал.

— Да не ми намеквате, че Картейн се бои от вас, мастер Ламора? Моля ви се! Ако беше така, вече да са ви убили. Не. Те не се боят от вас, те искат да ви видят наказани. А това, че ви предадоха в ръцете ми, за да се възползвам от вас за собствените си цели, явно го постига в техните очи. Смея да кажа, че си имате основателна причина да таите злоба към тях.

— Така си е — потвърди Локи.

— Замислете се върху вероятността, че и на мен може да не са ми симпатични, не по-малко, отколкото на бас. И че аз може да ги използвам при нужда и да се възползвам от неочаквания късмет, който ми пращат, но онова, което вие ще извършите за мен, може да се обърне и срещу тях! Това не ви ли интригува?

— Нищо от онова, което казвате, не може да се приема на доверие — изръмжа Локи.

— Ех, ех… Точно тук грешите, Ламора. С времето ще видите, че почти няма нужда да лъжа за каквото и да било. Аудиенцията приключи! Обмислете положението си и не предприемайте нищо прибързано. Можете да напуснете Мон Магистерия и ще се върнете, когато ви повикат.

— Чакайте! — възкликна Локи. — Само…

Архонтът стана, мушна папката под мишница и излезе през същата врата, през която беше влязъл. Тя мигом се затвори след него с дрънченето на стоманени механизми.

— По дяволите! — изруга Джийн.

— Съжалявам — смънка Локи. — Страшно бях навит да дойда в тоя шибан Тал Верар.

— Не си виновен ти. И на двамата ни се щеше да се мушнем в леглото на момата. Ама извадихме кофти късмет, излезе, че тя има трипер.

Главният вход към кабинета се отвори със скърцане. В коридора ги чакаха десетина Очи.

Локи се загледа в тях, после се ухили и прочисти гърло.

— Е, хубаво. Господарят ви даде строги нареждания, с които ви постави на наше разположение. Трябват ни лодка, осем гребци, топла вечеря, петстотин солария, шест жени, които знаят как се прави масаж като хората, и…

Едно трябваше да признае Локи на Очите — когато ги сграбчиха двамата с Джийн, за да ги „изпратят“ до изхода на Мон Магистерия, те действаха твърдо, но без ненужна жестокост. Палките им си останаха закачени на коланите, а ударите, с които смекчиха съпротивата на пленниците си, бяха съвсем малобройни. Общо взето, гледаха си съвсем добросъвестно работата.

5

Откараха ги обратно до ниските кейове на Саврола с дълга лодка с покрита галерия. Вече се зазоряваше и водниста оранжева светлина обливаше сушата на Тал Верар, надничаше над островите и на нейния фон техните обърнати към морето лица изглеждаха по-тъмни. Заобиколени от гребците на Архонта и вардени от четирима Очи с арбалети, Локи и Джийн мълчаха.

Слязоха бързо — лодката просто пристана на един пустинен кей и двамата изскочиха на сушата. Един от войниците на Архонта хвърли кожена торба в краката им, а после лодката потегли обратно и цялата тази проклета случка приключи. Локи усети странно замайване и разтърка очи. Струваше му се, че са изсъхнали в орбитите си.

— Богове! — възкликна Джийн. — Сигурно изглеждаме като нападнати от разбойници.

— Така си и беше. — Локи се наведе да вдигне торбата и погледна какво има в нея — двете брадви на Джийн и разнообразните им кинжали. — Маговете. Проклетите Вързомагове!

— Сигурно точно това са имали предвид.

— Дано това е всичко, което са имали предвид.

— Те не са всезнаещи, Локи. И те трябва да си имат слабости.

— Нима? А ти знаеш ли ги какви са? Дали на някого не му понасят екзотични храни, или пък да страда от лошите отношения с майка си? Страшно ни е от полза, като са толкова далече от кинжалите ни! Уродливи страже, защо такива кучи задници като Страгос никога просто не ни наемат? Ще съм щастлив да работя срещу подобаваща сума!

— Не, няма да си.

— Айде бе!

— Стига си се зъбил и се замисли малко. Чу какво каза Страгос. Вързомаговете са знаели за подготовката ни да нападнем съкровищницата на Рекин, но не знаеха всичко. Не знаеха най-важното.

— Да… но каква полза за тях от това да кажат всичко на Страгос?

— Никаква, разбира се, но освен това… Знаели са къде е седалището ни в Камор, но не са казали нищо за историята ни. Страгос спомена Барсави, но не и Окови. Може би защото Окови умря, преди Соколаря да дойде в Камор и да почне да ни следи? Локи, убеден съм, че Вързомаговете не могат да четат мислите ни. Мисля, че са великолепни шпиони, но не са непобедими. Ние все още имаме тайни от тях.

— Хммм. Прощавай, ако това не е никаква утеха за мен, Джийн. Знаеш ли кой разнищва философски и най-дребните слабости на врага? Безсилните.

— Ти май си се примирил с това, без много-много…

— Не съм се примирил, Джийн. Вбесен съм. Трябва да се отървем от безсилието възможно най-скоро.

— Да. Откъде започваме?

— Ами, аз ще се върна в странноприемницата. Ще излея цял галон студена вода в гърлото си. Ще си легна, ще захлупя главата си с възглавница и ще остана в леглото до залез-слънце.

— Одобрявам.

— Добре. Значи и двамата ще сме си отпочинали, като му дойде времето да станем и да намерим черен алхимик. Искам да чуя и друго мнение за скритите отрови. Искам да знам всичко, което може да се узнае по темата, и дали има някакви противоотрови, които да започнем да изпробваме.

— Дадено.

— А след това можем да добавим още една дреболия към дневния ред на тази наша почивка в Тал Верар.

— Да изритаме Архонта в зъбите?

— О, богове, да! — възкликна Локи и удари с юмрук по дланта си. — Независимо дали сме приключили с Рекин преди това. Независимо дали отровата наистина съществува! Ще грабна целия му проклет дворец и ще му го натикам толкова надълбоко в гъза, че ще има каменни кули вместо сливици!

— Някакви планове как ще го постигнеш?

— Нямам представа. Абсолютно никаква. Но ще го обмисля, това е сигурно. Но че няма да действам невъздържано, виж, това не мога да ти обещая.

Джийн изсумтя. Двамата се обърнаха и се потътриха по кея към каменните стъпала, които с мъка щяха да ги изведат на горната тераса. Локи се потърка по корема и усети как кожата му се изхлузва… чувстваше се насилен по някакъв начин от знанието, че може би нещо смъртоносно неусетно се процежда през най-тъмните пролуки в тялото му и чака да напакости.

От дясната им страна слънцето приличаше на нажежен бронзов медальон, който се издигаше над хоризонта на града, увиснал в небето като някой от безликите войници на Архонта, втренчен непоколебимо в тях.

Спомен:
Дамата от стъкления пилон