Скот Линч
Червени морета под червени небета (15)

1

Джафрим Роданов нагази в тъмното под обърнатия корпус на един рибарски кораб и се заслуша в прибоя на вълните, които се разбиваха в изпотрошените му греди и обливаха глезените му. Пясъкът и водите на залива Продигал тук, далече от града, бяха девствено чисти. По водата не плаваха пластове от нощни нечистотии, нито пък дъното бе обсипано с ръждясали парчета метал и чирепи. Тук не плаваха и трупове — мрачни салове за грачещи птици.

Здрачаваше се на седмия ден на Аурим. Дракаша я нямаше от цяла седмица. На хиляди мили оттук допускаха грешка — мислеше си Джафрим.

Идрена подсвирна. Беше се навела от корпуса на изоставения рибарски кораб, нито много близо, нито много далече, и просто напомняше с присъствието си, че Роданов не е сам и явяването му на тази среща е известно на екипажа.

Жаклин Колвард пристигна.

Тя остави помощника си при Идрена изхлузи ботушите си и нагази във водата, без да запретне брича си. Старата и непреклонна Колвард, обирала кораби в тези води, когато той е бил още момченце с нос, забит в плесенясали свитъци, и преди да е видял кораб не на рисунка върху пергамент.

— Джафрим, благодаря ти, че ми угоди — рече тя.

— В момента ти би искала да говориш само за едно — отбеляза Роданов.

— Да. И тебе те занимава същото, нали?

— Сгрешихме, като дадохме клетва на Дракаша.

— Дали?

Роданов пъхна палци в колана си и се загледа надолу в тъмнеещата вода и бледите си глезени, скрити под вълничките.

— Бях щедър, когато трябваше да проявя цинизъм.

— Значи си въобразяваш, че си единственият, в чиято власт е било да го забрани?

— Можеше да се въздържа от клетва.

— Но тогава щяхме да сме четирима срещу един, и този един щеше да си ти — изтъкна Колвард. — И Дракаша щеше да отплава на север и през целия път да се оглежда през рамо.

Роданов усети как от вълнение го изпълва хлад.

— През последните няколко дни забелязах интересни неща — продължи тя. — Твоят екипаж прекарва по-малко време в града. Готвите се за отплаване. Видях те на квартердека да си изпробваш инструментите, да си проверяваш такъмите.

Вълнението му се усили. Дали бе дошла тук сама, за да му се възпротиви или да го насърчи? Дали беше толкова луда, че да се приближи толкова до него, ако беше първото?

— Значи знаеш — рече той най-сетне.

— Да.

— Да не възнамеряваш да ме разубеждаваш?

— Възнамерявам да се погрижа всичко да се направи, както трябва.

— А…

— Ти имаш свой човек на борда на „Отровната орхидея“, нали?

Макар и слисан, Роданов не беше в настроение да се преструва.

— Ако ми кажеш как си разбрала, няма да те обиждам с отрицание — отвърна той.

— Беше догадка от опит. В края на краищата веднъж се пробва да пробуташ свой човек и на моя кораб.

— А… — Роданов всмука въздух през зъби. — Значи все пак Риела не е загинала при злополука с лодката.

— И да, и не — отвърна Колвард. — Случи се в лодка все пак.

— Дали…

— Дали те обвинявам? Не. Ти си предпазлив човек, Джафрим, точно както и аз съм фундаментално предпазлива жена. И точно общата ни предпазливост ни е събрала тук тази вечер.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не — отвърна Колвард. — И причините ми са чисто практични. Първо, „Владетелят“ е готов да отплава, а „Драконик“ не е. Второ, ако ние двамата се съберем, това би предизвикало… неудобно количество предположения, след като Дракаша не се върне.

— Предположения всякак ще има. Ще има и потвърждение. Моят екипаж няма вечно да си държи езика зад зъбите.

— Но какво ли не може да се случи, за да събере някого с другиго в открито море — отвърна Колвард. — Ако съберем ескадра, тайното споразумение е единствената разумна възможност.

— И предполагам, че по чисто съвпадение няколко дни след като забеляза подготовката ми, „Драконик“ още не е готов да отплава?

— Е…

— Жаклин, спести ми го. Бях готов за това още преди да дойдем тук тази вечер. Само не си въобразявай, че някак си ме изхитрила да дойда на твойто място.

— Джафрим. Мир. Ако стрелата улучи целта, няма значение кой дърпа тетивата. — Тя разпусна побелялата си коса и я остави едва забележимият полъх да я разпилее по раменете й. — Какви са намеренията ти?

— Явни, мисля аз. Да я намеря. Преди да е причинила достатъчно щети и да даде на Страгос каквото той иска.

— И като я догониш, после какво? Учтиви съобщения от борд на борд?

— Предупреждение. Последен шанс.

— Ултиматум за Дракаша? — Тя така се намръщи, че всички бръчки по лицето й застанаха отвесно. — Джафрим, твърде добре ти е известно как тя би реагирала на каквато и да било заплаха. Като акула в мрежа. Ако приближиш звяр в такова състояние, ще изгубиш ръка.

— Тогава битка. Предполагам, и двамата сме наясно, че ще се стигне дотам.

— А изходът на тази битка?

— Моят кораб е по-силен и разполагам с осемдесет души повече. Няма да е красиво, но възнамерявам да подходя математически.

— Значи Замира ще бъде убита.

— Това ще се случи най-вероятно.

— Ако предположим, че ще й окажеш любезността да загине в битка.

— Да й окажа?

— Помисли си — напомни му Колвард. — Курсът на действие на Замира е твърде опасен, че да го търпим, но логиката й в едно отношение е безупречна.

— И то е?

— Че ако просто я убият заедно с тоя Равел и Валора, това само ще превърже вече гнояща рана. Тя ще загние по-надълбоко. Трябва да удовлетворим стремежите на Максилан Страгос, не само да ги осуетим временно.

— Съгласен съм. Но колкото повече изчерпвам запасите си, толкова по-бързо губя чувството си за финес. Колвард, ще бъда прям с Дракаша. Окажи ми и ти тази любезност.

— Страгос има нужда от победа не за да задоволи суетата си, а за да вдигне на бунт населението на града си. И ако тази победа се спотайва във водите край Тал Верар и е достатъчно живописна, защо му е да ни безпокои тук долу?

— Ние полагаме жертва на олтара — прошепна Роданов. — Полагаме Замира на олтара.

— След като Замира направи белята. След като вдигне достатъчно патърдия, че да всее паника в града. Ако прочутата пиратка и печално известната разбойничка Замира Дракаша, за чиято глава е обявена награда от пет хиляди солария, бъде прекарана през Тал Верар в окови. Изправена пред правосъдието бързо-бързо, след като глупашки отново е заплашила града…

— Страгос тържествува. Тал Верар обединен във възхищението си — въздъхна Роданов. — Замира увиснала над Дълбината Бунище в клетка.

— И пълно задоволство — заключи Колвард.

— Но може би няма да успея да я пленя жива.

— Каквото и да дадеш на Архонта, ще е равностойно на това. Труп или не, жива или мъртва, той ще получи трофея си и верарците ще се тълпят по улиците да го видят. Подозирам, че ще е най-добре, ако му предоставим и останките от „Отровната орхидея“.

— Аз ще свърша мръсната работа, а после ще му връча лаврите на победителя.

— И Островите на призрачните ветрове ще бъдат пощадени.

Роданов дълго се взира над водите на залива, преди отново да проговори:

— Така предполагаме. Но нищо по-добро не ни хрумва.

— Кога потегляш?

— Със сутрешния прилив.

— Не ти завиждам, че ще направляваш „Владетелят“ през Търговския проход…

— Сам не си завиждам. Ще мина през Приемната проход.

— Дори денем, Джафрим?

— Всеки час има значение и няма да ги пропилявам повече. — Той се обърна към брега, за да нахлузи ботушите си и да си върви по пътя. — Не можеш да вземеш последна ръка, ако не си стигнал там навреме и не си седнал на стола.

2

Локи усети как внезапни сълзи опариха очите му, свали пръст от спусъка на арбалета и бавно го насочи нагоре във въздуха.

— Поне ще ми обясниш ли защо?

— По-късно. — Джийн не свали оръжието си. — Дай ми арбалета. Бавно. Бавно!

Ръката на Локи трепереше — изнервеността бе придала на движенията му нежелана рязкост. Той се съсредоточи, мъчейки се да овладее чувствата си, и подаде оръжието на Джийн.

— Добре. Дръж ръцете горе. Вие двамата нали носите въже?

— Да.

— Държа го под прицел. Завържете го. Ръцете и краката, и затегнете здраво възлите.

Единият от нападателите насочи арбалета си във въздуха и бръкна за въже в джоба на връхната си дреха. Другият свали цевта и извади нож. Тъкмо бе отместил поглед от Локи към съучастника си, когато Джийн предприе следващия си ход.

С арбалет в едната ръка и Локи в другата, той се завъртя хладнокръвно и пусна по една стрела в главите и на двамата нападатели.

Локи чу рязкото изщракване на двата изстрела, но чак след няколко секунди смисълът му успя да стигне от очите до дълбините на съзнанието му. Стоеше там разтреперан и с увиснала челюст, а кръвта на двамата непознати шурна, те се сгърчиха и издъхнаха. Единият импулсивно натисна спусъка на арбалета си и с едно последно щрак, накарало Локи да подскочи, стрелата изсвистя в мрака.

— Джийн, ти…

— Толкова ли трудно беше да ми подадеш проклетото оръжие?

— Ама ти… Ти каза…

— Казал съм бил… — Джийн го награби за реверите и го разтърси. — Какво „съм казал“ бе, Локи? Защо ме слушаше какво говоря?!

— Ти не…

— О, богове, та ти трепериш! Ти си ми повярвал?! Как си могъл да ми повярваш?! — Джийн го пусна и се вторачи в него отвратен. — Аз си мислех, че само се престараваш с вживяването в ролята!

— Ти не ми даде знак с ръка, Джийн! Какво, по дяволите, да си помисля?

— Не съм ти дал знак с ръка? Дадох ти сигнала за лъжа съвсем ясно, както се вижда оня проклет горящ кораб! Като вдигнах длан срещу ония кретени!

— Ти не…

— Дадох ти го! Мога ли да забравя! Не мога да повярвам! Как можа да ти мине през ума. Откъде според теб да намеря време да сключа сделка с когото и да било? От два месеца сме заедно на проклетия кораб!

— Джийн, без сигнала…

— Дадох ти го бе, балама! Дадох ти го, когато изиграх цялото хладнокръвно предателство по неволя! „Всъщност знам кой ги праща“, сети ли се?

— Да…

— И после знака с ръка! Сигнала „Я виж, Джийн Танен лъже, че е предал най-добрия си приятел в целия шибан свят на двама верарски главорези!“. Тогава да го отрепетираме още веднъж? Ама дали е нужно?

— Не видях знак, Джийн, честно, заклевам се пред всички богове!

— Проспал си го.

— Проспал съм го?! Аз… Е, добре де, пропуснал съм го. Беше тъмно, навсякъде арбалети, трябваше да се досетя. Трябваше да се досетя, че не е нужен. Извинявай.

Той въздъхна и погледна двата трупа. Накичените с пера стрели стърчаха нелепо от главите им.

— Но трябваше, наистина трябваше да разпитаме единия от тия копелдаци, нали?

— Да — отвърна Джийн.

— Но… изстрелите бяха добри, независимо от това.

— Да.

— Джийн?

— Мм?

— Сега трябва здраво да си плюем на петите.

— А, да. Давай!

3

— Поздрав на кораба! — провикна се Локи, щом лодката се чукна в корпуса на „Отровната орхидея“, и пусна с облекчение веслата. Калдрис би се гордял с темпото, с което офейкаха от Тал Верар — през цяла флотилия жречески делегации и пияници, покрай пламтящия галеон и почернелите черупки на предишните жертви, порейки въздуха, все още напоен със сива мъгла.

— Богове! — възкликна Делмастро, докато им помагаше да се качат на борда. — Какво стана? Ранени ли сте?

— Чувствата ми са малко понащърбени, но цялата тази кръв я взехме назаем за случая — отвърна Джийн.

Локи огледа собствените си елегантни одежди, омазани с живота на поне двама от нападателите им. Двамата с Джийн мязаха на пияни касапи любители.

— Получихте ли нужното? — попита Делмастро.

— Нужното? Да. Онова, което може би сме искали? Не. А пък от тайнствените нападатели, които и за миг не ни дадоха мира в града? Твърде много.

— И кои са те?

— Нямаме представа — отвърна Локи. — Откъде знаят тия копелета къде сме и кои сме? Близо два месеца минаха! Къде сме проявили непредпазливост?

— В Кулата на греха — обади се малко стеснително Джийн.

— Тогава как така ни причакваха на пристана? Много са сръчни тия, бе!

— Проследиха ли ви до кораба? — попита Делмастро.

— Поне ние не забелязахме, но ако се бяхме туткали, щяхме да сме глупаци — отвърна Джийн.

Делмастро кимна, извади свирката си и свирна трите познати резки ноти.

— В средата на палубата! На лостовете на кабестана! Готови за вдигане на котва! Хората на боцмана, готови за вдигане на лодката!

— Изглеждате разстроени и двамата — обърна се тя към Локи и Джийн, щом екипажът се развихри около тях.

— А защо да не сме? — Локи разтърка корема си. Все още усещаше тъпа болка на мястото, където го беше ударил биячът на кулата. — Да, измъкнахме се, но в замяна ни стовариха цяла камара неприятности.

— Знаеш ли какво обичам да правя, когато съм в скапано настроение? — попита мило Езри. — Да оплячкосвам кораби. — Тя вдигна показалец и бавно посочи над палубата и суетящите се по нея моряци към морето. Там се виждаше още един кораб, фенерите на кърмата му го осветяваха на фона на късния мрак. — Я вижте, един се задава!

Няколко мига по-късно те вече чукаха на вратата на Дракаша.

— Ако тая кръв беше ваша, нямаше да се държите на крака — отбеляза тя, след като ги покани да влязат. — Прекалено ли е да се надявам, че е на Страгос?

— Да.

— Жалко. Е, поне се върнахте, а това вдъхва известна увереност.

Паоло и Косета се бяха оплели един в друг на малкото си легло и мирно хъркаха. Дракаша като че не смяташе за нужно да шепне в тяхно присъствие. Локи се ухили — спомни си, че на тяхната възраст се беше научил да спи сред истински ужаси.

— Някакъв истински напредък отбелязвате ли? — попита Дракаша.

— Получихме отсрочка — отвърна Локи. — И се измъкнахме от града, вероятността, за което беше доста съмнителна.

— Капитане, чудехме се дали да не подхванем малко по-рано следващата част от заговора — обади се Делмастро.

— Например веднага.

— Искате да се качите на чужд борд, да си пообщувате с хора?

— Има един подходящ ухажор, който ни кани на танц на около две мили оттук, на югозапад. Далече от града, отвъд рифовете…

— А градът в момента е доста погълнат от феста — додаде Локи.

— Съвсем бърза визита, както сме обсъждали — продължи Езри. — Да ги стреснем и да ги накараме да се напикаят в бричовете, да заграбим кесията и преносимия товар, да метнем това-онова през борда, да резнем някоя верига, да осакатим такелажа…

— Все отнякъде трябва да започнем — отбеляза Дракаша.

— Дел, прати Утгар долу да вземе от моите коприни и възглавници. Искам да постелят с тях легло за децата ми в склада за въжета. Редно си е, щом ще ги будя да ги крия.

— Готово — отвърна Делмастро.

— Какъв е вятърът?

— Духа от северозапад.

— Насочи ни на кръг, така че да се извърнем ляво на борд. Свийте марселите, бавно и постепенно. Кажи на Оскари да спусне лодките отзад, зад кораба, така че нашият приятел да не види, че са на вода.

— Ест, капитане. — Делмастро се измъкна от връхната си дреха, остави я на масата на Дракаша и хукна навън. Малко по-късно Локи чу, че на палубата настъпи суматоха — Оскари крещеше, че току-що са им наредили да вдигнат лодката, а Делмастро — нещо по адрес на някакви кьопави малоумни безделници.

— Вие двамата сте в страшен вид — рече Замира. — Трябва да взема още една ракла и да отделя прогизналите с кръв дрехи от чистите. Следващия път се ограничете до червено и кафяво.

— Знаете ли, капитане… — Локи заоглежда окървавените ръкави на връхната си дреха. — Това ме навява на една мисъл. Много, ама много забавна мисъл…

4

Малко след втория утринен час, когато Тал Верар най-сетне изпадаше в пиянски сомнамбулизъм, а огньовете на феста гаснеха, „Отровната орхидея“, предрешена като „Химера“, се промъкна покрай „Щастливата сардина“ подмина очукания, заспал кеч^[1] на разстояние около двеста ярда с възможно най-малко навигационни светлини и не го поздрави. Това не бе чак толкова необичайно във води, където повече от седем години не бе известно да са се навъртали пирати.

В тъмното не се виждаше, че на палубата на „Орхидеята“ няма лодки.

Три лодки бавно изплуваха от сянката изпод левия борд на кораба и по безмълвен знак гребците налегнаха здраво на веслата. Толкова бързо гребяха, че черното море побеля. Три бледи пенливи линии тръгнаха от „Орхидеята“ към „Сардината“ и когато самотният постови на кърмата на кеча забеляза, че става нещо, отдавна вече беше късно.

— Равел! — провикна се Джийн, пръв изкачил се на борда му. — Равел! — Все още облечен в окървавените скъпи дрехи, той бе увил главата си с парче червен лен, а от една от оръжейните бе взел подкована с желязо тояга. Орхидеите се покатериха подире му — Джабрил и Малакасти, Стрева и Раск награбили боздугани и сопи. Сабите им си стояха в окачените на коланите ножници.

Три лодки пирати нападнаха от три посоки и кряскащите, размахали тоягите луди събраха малобройния екипаж на кеча в средата на палубата. Всички крещяха име, което не говореше на моряците нищо, докато най-сетне сганта бе озаптена и вождът на насилниците се качи на борда, за да възликува с победата си.

— Името е Равел!

Локи закрачи по палубата пред тринайсетте свили се моряци и странния им, облечен в синьо пътник. Локи също като Джийн не бе съблякъл окървавените дрехи и ги бе допълнил с вързан на кръста червен шал, червена кърпа на косата и няколко от бижутата на Замира за блясък.

— Орин Равел! Завърнах се, за да поднеса своята почит на Тал Верар!

— Не ни убивайте, господине! — примоли се капитанът на корабчето, мършав, около трийсетгодишен мъж със загар на човек, плавал цял живот по моретата. — Та ние дори не сме от Тал Верар, наети сме оттам да…

— Вие прекъсвате решаващи хидрографски експерименти! — кресна мъжът в сини одежди и понечи да стане на крака, но отряд злобно ухилени Орхидеи го блъснаха обратно. — Тези сведения са жизненоважни за интересите на всички мореплаватели! Сами си прерязвате гърлото, ако…

— Какво, по дяволите, означава „решаващ хидрографски експеримент“, старче?

— Като изследваме състава на морското дъно…

— Състава на морското дъно? Това яде ли се? Или се харчи? Мога ли да си го закарам в каютата и да го еба странично?

— Не, не и със сигурност не!

— Точно така — потвърди Локи. — Метнете тоя смотаняк зад борда.

— Вие, копелета невежи! Вие, маймуняци лицемерни! Пуснете… пуснете ме!

Локи доволно наблюдаваше как Джийн изпълни поръчението и повлече учения по палубата — човекът не само щеше да загуби и ума, и дума от страх, но и Джийн щеше да овладее положението, точно, за да го опази и той да не пострада.

— О, моля ви се, господине, недейте! — извика капитанът на „Сардината“. — Мастер Донати е безобиден, господине, моля ви…

— Виж какво, всички, освен мен на това корито идиоти ли са? — попита Локи. — Защо да си цапам подметките, като стъпвам на тоя срам за корабите, освен ако вие нямате нещо, което искам аз?

— Хи… хидрографските експерименти ли? — попита капитанът.

— ПАРИ! — Локи го сграбчи за туниката и го вдигна на крака. — Искам всяка ценност, всяко пиене и всичко, годно за употреба, което може да предложи тая разраснала се ладийка, или ще видите как дъртакът ще се удави! Това как ти се вижда като хидрографски експеримент?

5

Явно един толкова малък кораб не беше предвиден за толкова голям товар. Донати си беше развързал кесията, за да го возят насам-натам за експериментите му, и нямаше желание да се лишава по време на плаването от домашния си уют. Една лодка, натоварена с питиета, хубав тютюн, копринени възглавници, книги, занаятчийски инструменти, алхимични опиати и торби със сребърни монети скоро беше изпратена на „Орхидеята“, докато пиратите на Равел досъсипваха корабчето.

— Въжетата на руля прерязани, капитане! — докладва Джийн половин час след като се качиха на борда.

— Фаловете прерязани, въжетата на платната прерязани! — провикна се Делмастро. Личеше си, че ролята на обикновен корсар в тази атака й допада. Тя се разхождаше покрай парапета на левия борд с брадва и кълцаше привидно както й падне. — Каквото и да беше това, по дяволите, прерязано!

— Господине, моля ви, ще го поправяме цяла вечност, вече взехте всичко ценно… — примоли се капитанът.

— Не ща да измрете тук — отвърна Локи с прозявка на молбите му, преструвайки се на отегчен. — Искам само няколко спокойни часа, преди новината да стигне в Тал Верар.

— О, господине, ще направим всичко, както кажете! Каквото поискате! На никого няма да кажем…

— Моля ви, запазете поне малко достойнство, мастер Сардина — призова Локи. — Аз искам да известите за това. Навсякъде! Използвайте го, за да предизвикате съчувствие у курвите. Може и за крънкане на почерпка в кръчмите. А най-важно е да повтаряте името ми. Орин Равел.

— О-орин Равел, господине!

— Капитан Орин Равел — уточни Локи, извади кама и я опря в гърлото на капитана. — На кораба „Спукана му е работата на Тал Верар“! Отбийте се и им дайте да разберат, че съм в махалата!

— Аз, ъъ… ще го изпълня, господине.

— Добре. — Локи пусна мъжа на палубата и си прибра камата. — Да приключваме тогава. Сега ще ти върна твоето забавно корабче играчка!

Двамата с Джийн се засякоха на кърмата, преди да се качат на последната лодка за „Орхидеята“.

— Богове! — възкликна Джийн. — Архонтът просто ще се влюби в това.

— Е, не сме го излъгали, нали? Обещахме пиратски нападения по всички направления на компаса. Обаче не сме казали, че Замира ще участва във всички тях като основна атракция. — Локи прати въздушна целувка на града, ширнал се на северния хоризонт. — Честита ти феста, Протекторе.

6

— Ако има нещо, което няма никаква нужда да правя отново в живота си, то е по цял ден да вися тук и да вапцам гъза на тоя проклет кораб — заяви Локи.

В третия следобеден час на другия ден двамата с Джийн висяха на груби въжени люлки, вързани за парапета на хакборда на „Отровната орхидея“. Снощната набързо намацана тъмна боя завинаги бе заличила надписа „Химера“ и сега те усърдно прекръщаваха кораба на „Наслада“. Ръцете и туниките им бяха гъсто наплескани със сребърни петна.

Бяха изписали вече „Насла“, а Паоло и Косета им правеха физиономии през задните прозорци на Замирината каюта.

— Това пиратството е малко като пиенето — заключи Джийн. — Щом искаш да се занимаваш с това чак до сутринта, на другия ден си плащаш.

Същата сутрин „Орхидеята“ беше обърнала на север на удобното разстояние четирийсет-петдесет мили западно от града. Дракаша набързо се бе изнесла от района, в който бяха нападнали „Сардината“, и реши цял ден да не мърда и да донатъкмява новата маскировка на своето старо дървено момиче. По-точно възложи това задължение на Локи и Джийн.

Към четвъртия следобеден час те най-сетне успяха да изпишат и „да“-то на „Наслада“. Делмастро, Дракаша и Насрин ги издигнаха на квартердека, жадни и обгорели от слънцето. След като изгълтаха предложените им халби с хладка вода от буретата, Дракаша им кимна да я последват в каютата й.

— Снощи се справихте добре — похвали ги тя. — Добре свършено и всяващо хубавичко объркване. Не се и съмнявам, че Архонтът доста ще се ядоса.

— Доста бих платил да съм муха на стената в някоя талверарска кръчма през идните няколко дни — заяви Локи.

— Но това ме накара и да се замисля над общата ни стратегия.

— Която е?

— Ти ми каза, че капитанът и екипажът на кеча не били верарци — това ще понамали въздействието на разказа им. Ще възникнат въпроси дали са достойни за доверие. Невежи сплетни и слухове.

— Да…

— И така стореното току-що от нас ще загние — завърши Замира. — Ще приказват за това, ще възникнат догадки и много ще ядоса Страгос, но няма да предизвика паника, нито ще изкара верарците на бунт на улицата, за да може да се застъпи за тях. В известен смисъл, като наше първо пиратско дело в негова полза, работата е попретупана.

— Обиждаш ни на професионална гордост! — възкликна Джийн.

— И себе си също! Но помислете си… Може би имаме нужда от цяла върволица подобни попретупани нападения.

— Звучи ми така, сякаш обяснението за това ще е презабавно — отбеляза Локи.

— Днес следобед Дел ми каза, че вие двамата възлагате надеждите си за спасение на личния алхимик на Страгос — да си осигурите по някакъв начин съдействието му чрез частно предложение.

— Горе-долу е вярно — призна Локи. — Тъкмо в това отношение снощното ни посещение в Мон Магистерия не мина много добре.

— Значи очевидно трябва да ви дадем още един шанс да се запознаете с този алхимик — рече Дракаша. — Тоест приемливо основание да посетите Мон Магистерия, и то скоро. Добрите малки слуги, които жадуват да чуят мнението на господаря си за хода на тяхната работа.

— Ахххх! — въздъхна Локи. — И ако той иска да ни навика, то със сигурност поне ще ни пусне да си поприказваме.

— Точно така. И затова трябва да извършим… нещо ярко. Нещо поразително, нещо, което е неоспорим искрен израз на това, че влагаме всичките си усилия за полза на Страгос. Но… то не може да заплашва пряко Тал Верар. Не до такава степен, че Страгос да го сметне за полезна стъпка в предначертаната от него посока.

— Хммм — проточи Джийн. — Поразително. Ярко. И да не заплашва. Не съм твърде убеден, че тези схващания се съчетават добре с пиратството.

— Коста, много странно си ме зяпнал — забеляза Дракаша.

— Нещо хрумна ли ти, или съм те оставила днеска прекалено дълго на слънце?

— Поразително, ярко и да не заплашва пряко Тал Верар — прошепна Локи. — Богове! Капитан Дракаша, ще ми окажете ли честта да се съгласите с едно скромно предложение…

7

Тази сутрин, на двайсет и пети Аурим, планината Азар бе спокойна, а небето над Салон Курбо — синьо като речните дълбини и неомърсено от сивия дим на вулкана. Поредната мека зима по северния бряг на Пиринчено море в климат, по-надежден и от верарски часовников механизъм.

— Идат нови тузове — отбеляза Зоран, началник на помощниците на кея от сутрешната смяна!

— Ама чакай, ние не играем на карти — отвърна по-младият му помощник Гиати, загледан в пристанището.

— Не карти бе, идиот, а тузове. Земевладелци и търбуховладелци. — Зоран пооправи масленозеления си плащ и го изтръска. Как му се искаше да се отърве от проклетата филцова шапка на графиня Салджеска! Правеше го по-висок, но главата му непрекъснато се потеше и потта му влизаше в очите.

Под естествените скални стени на пристанището Салон Курбо един величествен бриг, двумачтов и с тъмен корпус от вещерско дърво, току-що се бе присъединил към двете лашейнски фелуки, закотвени в кроткото море. От новопристигналия се отдели голяма лодка и заплава към пристана. В нея се возеха четирима-петима благородници, а дузина гребци налягаха веслата.

Щом лодката спря на кея, Гиати се наведе и заразвива въжето от единия кол. Вързаха носа, Зоран застана отстрани, поклони се и протегна ръка на първата млада жена, станала от мястото си.

— Добре дошли в Салон Курбо — поздрави той. — Как ви наричат и за кого да съобщим?

Ниското момиче, необичайно мускулесто за жена с нейното обществено положение, пое ръката му и се усмихна чаровно. Беше облечена с горскозелен жакет над няколко подхождащи му по цвят поли на волани. Цветът доста отиваше на къдравата й кестенява коса. Ала носеше доста по-малко грим и бижута от очакваното. Недотам богата роднина на собственика на кораба?

— Простете, госпожо, но трябва да зная за кого да съобщя. — Тя стъпи сигурно на кея и той пусна ръката й. За негова изненада тя не пусна неговата и само с едно плавно движение застана плътно пред него, опряла в сгъвката на слабините му заплашителната тежест на кинжал от закалена стомана. Той изпъшка.

— Тежковъоръжени пирати, деветдесет и осем на брой — съобщи жената. — Ха си изпищял или си се опитал да се съпротивляваш, и ще се превърнеш изненадващо в евнух.

— Спокойно! — продължи Делмастро, когато Локи изведе Джийн, Стрева, Джабрил и Големия Конар на кея. — Тук всички сме приятели. Просто богато семейство, дошло да посети прелестното ви селце. Град. Нещо си там. — Тя все така държеше ножа между себе си и стария помощник и нямаше как някой да го види от по-далече от няколко стъпки. Конар пое по-младия — прегърна го през рамо, все едно се познаваха, и измърмори в ухото му нещо, от което завалията пребледня като платно.

Бавно и внимателно всички Орхидеи се качиха на кея. В центъра на групата облечените с няколко пласта изящни одежди се опитваха да не вдигат много шум, накичени с цял арсенал дрънчащи оръжия под мантиите и фустите. Предположението, че помощниците няма да забележат сабите и брадвите, затъкнати в поясите на гребците, бе твърде самонадеяно.

— Пристигнахме значи — отбеляза Локи.

— Изглежда приятно местенце — додаде Джийн.

— Външността несъмнено е измамна. А сега да изчакаме капитанът да даде начало.

8

— Извинете? Извинете, господине?

Замира Дракаша, сама на най-малката лодка на „Орхидеята“, гледаше отегчения страж зад богато украсения планшир на яхтата, закотвена най-близо до кораба. Яхтата беше дълга около петнайсет крачки и беше с една мачта и по четири гребла от всяка страна. Сега греблата бяха вдигнати и стърчаха като криле на препарирана птица на поставка. Зад мачтата, към кърмата, имаше подобие на палатка, чиито копринени стени леко се ветрееха. Тази палатка отделяше стража от континента.

Стражът присви очи и се вторачи в нея. Замира носеше плътна, безформена жълта рокля, почти роба. Беше оставила шапката си в каютата и махнала украшенията и панделките от косата си.

— Какво искаш?

— Господарката ми нареди да туря в ред кораба, докато тя се забавлява на брега — обясни Замира. — Трябва да преместя няколко тежести и се чудех дали не бих могла да ви помоля за помощ.

— Искаш да дойда там и да ти бъда муле?

— Ако бъдете така любезен.

— А ти… ти какво си готова да ми дадеш в замяна?

— Ами че да поднеса най-сърдечните си благодарности на боговете за добротата ви — отвърна Замира. — Или може би да ви сваря чай?

— Имаш ли каюта там?

— Да, господарката ми е така любезна…

— Няколко минути насаме с тебе и тая твоя уста, и с удоволствие ще ти преместя простотиите.

— Колко… Колко непристойно! Господарката ми ще…

— Коя ти е господарката?

— Бъдещата господарка Езриан де ла Мастрон от Никора…

— Никора? Ха! Все едно на някого му пука! Я се разкарай.

И стражът й обърна гръб, като се кискаше.

— Е, тъй да е — въздъхна Замира. — Знам кога не ме искат.

Тя посегна и махна сиво-кафявото покривало от дъното на лодката, точно пред краката й. Под него се показа най-тежкият арбалет от арсенала на „Отровната орхидея“, зареден със стоманена стрела с шипове, дълга колкото от лакътя до рамото й.

— А мен просто не ме е грижа.

Стражът несъмнено се стресна от внезапната поява две секунди по-късно на стрела от арбалет, забита в гръдната му кост. Замира се почуди дали е имал време да се замисли откъде ли му е дошло, преди да се строполи. Горната и долната половина на гръбнака му вече не си говореха.

Замира изхлузи жълтата рокля презглава и я метна отзад в лодката. Под нея носеше жилетката си от елдерглас, лека туника и брич, ботуши и чифт фино изработени кожени предпазители на ръцете. Коланът за мечове беше опасан на кръста й, празен. Тя бръкна под пейката, извади сабите си и ги пъхна в ножниците, после върза лодката си за яхтата и махна на Насрин, застанал на носа на „Орхидеята“. Двама от екипажа прескочиха парапета и се гмурнаха във водата.

Минута по-късно плувците вече бяха до нея. Замира им помогна да излязат от водата и ги прати на единия чифт весла. После извади щифтовете и освободи веригата на котвата. Нямаше смисъл да губят време, за да я вдигат. С двамата моряци на веслата и Замира на руля им отне само няколко минути да преместят яхтата зад „Отровната орхидея“.

Екипажът й безшумно заслиза в яхтата въоръжени и с брони, и изглеждаха съвсем не на място натъпкани в крехкия и покрит с дърворезба плавателен съд. Замира преброи четирийсет и двама и прецени, че лодката не можеше да побере повече — хората клечаха на палубата, тъпчеха се в каютата и бяха се хванали за всичките весла. Щяха да стигнат — почти две трети от екипажа щеше да нанесе основния удар на брега, а останалата една трета щеше да нападне корабите в пристанището от „Орхидеята“.

Тя махна на Утгар, застъпил на последното си дежурство. Той се ухили и се запъти да започне последните приготовления.

Гребците на Замира изкараха яхтата иззад „Орхидеята“, точно след кърмата й завиха ляво на борд и се насочиха право към брега. Зад него се виждаха сградите и етажните градини на богатата долчинка, наредени като ястия преди гощавка.

— Кой ще положи финалния щрих? — попита Замира.

Един от моряците й разгъна червено копринено знаме и започна да го връзва за въжето за вимпели, окачено на мачтата.

— Така. — Замира коленичи на носа и нагласи по навик колана си. — Налягай на веслата! Закарайте ни до тоя бряг.

Докато яхтата пореше временно спокойните води на залива, Замира забеляза, че няколкото фигурки върху близките скали най-сетне се разтревожиха. Един-двама побягнаха към града — изглежда, щяха да пристигнат точно когато Замира очакваше да усети пясъчния плаж под краката си.

— Готово! — провикна се тя. — Развейте червеното знаме и нека музиката засвири!

Щом аленият флаг се стрелна нагоре по въжето и заплющя във вятъра, всички Орхидеи на яхтата нададоха дивашки нечленоразделен вик. Крясъците им отекнаха из цялото пристанище, предрешените Орхидеи на кея започнаха да вадят оръжия. Всички, които се виждаха по скалите, вече тичаха към града, а сабите на Замира засияха на слънцето, щом ги извади, готови за бой.

Това бе самото въплъщение на прекрасна утрин.

9

— Абсолютно необходимо ли беше да опоскате Салон Курбо до шушка? — попита Страгос.

Локи и Джийн седяха в кабинета на Архонта сред лекото, безшумно пърхане на стотиците му механични насекоми. Вероятно беше само заради сенките в мъждиво осветената стая, но на Локи му се струваше, че бръчките на Страгосовото лице са се вдълбали, откакто го видя за последно.

— Някаква особена привързаност ли лелеете към това място?

— Не заради самия мен, Ламора… Просто бях останал под явното впечатление, че ще съсредоточите дейността си на кораб в близост до Тал Верар.

— Салон Курбо, общо взето, се смята за разположено в близост до…

— То кораб ли е, Ламора?

— В пристанището имаше кораби…

— Разполагам с проклетите числа, докладвани ми от моите агенти! — Той забоде два пръста в един пергаментов лист. — Две фелуки — потопени. Четирийсет и шест яхти, шлепове за развлечения и по-малки лодки изгорени или потопени. Сто и осемнайсет роби откраднати. Деветнайсет души от личната стража на графиня Салджеска — убити, шестнайсет ранени. Огромното мнозинство от именията и вилите за гости в Салон Курбо — изгорени, градините — унищожени. Арената й — изтърбушена. Разнообразни щети и загуби на стойност над деветдесет и пет хиляди солария според първоначалната оценка. Комай единственото, което сте пропуснали, са няколко работилници и резиденцията на самата графиня Салджеска!

Локи се ухили самодоволно. Така го бяха предвидили — след като най-важните гости на Салджеска избягаха в подобното на крепост нейно имение и се барикадираха вътре заедно с оцелелите войници, нападението над дома щеше да е безплодно. Орхидеите щяха да бъдат избити под стените. Но след като единствената им съпротива се залости най-горе в долината, екипажът на Дракаша бе свободен да вилнее повече от час — оплячкосваше и палеше на поразия. В нападението бяха изгубили едва четирима души.

Що се отнася до работилниците, да, Локи специално помоли да не закачат района около семейното предприятие на Бомонден.

— Нямахме време да опустошим всичко — обясни той. — И сега, след като Салон Курбо е кажи-речи съсипано, някои от занаятчиите могат да решат да се установят в Тал Верар. Тук долу е по-сигурно, с вас и вашата войска, нали?

— Как можете да си уплътните така времето в подобно нападение, когато усилията ви, насочени към основната ми цел, са толкова повърхностни?

— Възразявам…

— Едно нападение на Орин Равел — благодаря ти за него, прочее — в нощта на феста, срещу иридански кеч, нает от луд особняк. Известия за още две нападения, и двете в близост до Салон Курбо, едното предвождано от Равел, а другото — от неизвестния „Капитан де ла Мастрон“. Да не би Дракаша да се бои да признае собствените си заслуги?

— Опитваме се да изградим впечатлението за многобройни пирати в действие…

— Опитвате се да изчерпите търпението ми. Нито сте откраднали големи товари, нито сте горили кораби в морето, дори моряци не сте убивали! Задоволявате се с пари и преносими ценни стоки, унижавате и плашите пленниците си, повреждате корабите им, ала нищо повече, и изчезвате.

— Не можем да се обременим с по-тежък товар, предстоят ни много скиталчества.

— На мен ми се струва, че ви предстоят доста убийства — заяви Страгос. — Сега градът по-скоро се развлича, отколкото се плаши. Аз продължавам да падам в очите на обществото заради аферата с Равел, но малцина се боят, че това развилняло се… хулиганство наистина не вещае нищо добро за верарската търговия. Дори оплячкосването на Салон Курбо не предизвика тревога. Скорошните ви нападения създават впечатлението, че се боите да приближите отново града, че безопасността на водите е ненакърнена. — Страгос ги изгледа сърдито и тогава продължи: — Ако в момента купувах стока от търговец, нямаше да съм доволен от качеството й.

— Разликата, разбира се, е в това, че когато меря нови жакети, да речем, аз не тровя шивача си, докато уцели дължината на ръкавите…

— Животът и съдбините ми са заложени на карта. — Страгос стана от стола си. — Както и вашите, и зависят от вашия успех. Трябват ми касапи, не шутове! Нападнете кораби пред градските стени, така че да се вижда. Изколете екипажите им. Вземете им товара или го изгорете — дойде време за сериозни дела. Това и само това ще разтресе града из основи.

— И не се връщайте — продължи той, като наблягаше на всяка дума, — докато не сте пролели кръв в тези води. Докато не сте се превърнали в напаст.

— Тъй да бъде — съгласи се Локи. — Още една глътка от противоотровата…

— Не.

— Ако желаете да работим с пълна увереност…

— Ще издържите — възрази Страгос. — Като мариновани яйца в буркан. Откакто взехте последната доза, не са минали и две седмици. Още шест нищо няма да ви заплашва.

— Но… Почакайте, Архонте! — намеси се Джийн тъкмо когато той се готвеше да напусне. — Само още едно нещо! Когато пристигнахме в града в нощта на феста, отново ни нападнаха.

Страгос присви очи.

— Същите убийци като преди?

— Ако искате да кажете също толкова тайнствени, да, така смятаме — отвърна Джийн. — Причакваха ни на пристанището след посещението ни при Рекин. Ако някой им е подсказал, че сме в града, много бързо са действали, по дяволите.

— А единственото място, на което се отбихме, преди да отидем в Златните стъпала, е тук — додаде Локи.

— Моите хора нямат нищо общо с това — възрази Страгос. — В действителност за пръв път чувам.

— Оставихме подир нас четири трупа — осведоми го Джийн.

— Не е кой знае какво. След феста стражите намериха близо трийсет мъртъвци из целия град. Винаги стават караници и кражби, които да ги подсигурят. — Страгос въздъхна. — Очевидно аз нямам пръст в тази работа и нямам какво повече да ви кажа по въпроса. Предполагам, че оттук ще се върнете направо на кораба.

— По най-бързия начин — увери го Локи. — И възможно най-далече от островите.

— Усложненията, породени от някое предишно злодеяние, са се завърнали, за да ви впримчат — заключи Страгос. — Тръгвайте сега. Никаква противоотрова и никакви съвети повече. Ще си удължите отново отсрочката само след като пратите уплашени търговци на прага ми да ми се молят за помощ, защото отвъд пристанищата дебне смъртта. Вървете и си свършете работата.

И той се завъртя на пети и излезе, без да каже дума повече. Миг по-късно отряд Очи излезе през главния вход и зачака.

— Их, да му се не види! — възкликна Джийн.

10

— Ще пипнем копелето! — закани се Езри в леглото още същата нощ. „Отровната орхидея“, сега под името „Меркуриал“, газеше бурното море около двайсет мили югоизточно от Тал Верар. Двамата се бяха вкопчили един в друг и се лашкаха напред-назад в хамака.

— Мъчно ще е — рече Джийн. — Не иска да ни вижда, докато не свършим нещо сериозно в негова полза… а ако го свършим, може да тласнем нещата дотам, че вече да не сме му нужни. Ще изядем ножа, а не противоотровата. Или… ако се опре до това, той ще извади ножа…

— Джийн, не искам да слушам такива приказки — сряза го тя. — Не говори за това.

— Но не можем да го отричаме, любов моя.

— Не вярвам в това! — заяви тя. — Не вярвам. Винаги има как да нападнеш или да избягаш. Така е тук, в морето. — Езри се претърколи върху него и го целуна. — Казах ти да не се предаваш, Джийн Танен, а пък характерно за мен е, че успявам да се наложа.

— Богове! — възкликна Джийн. — Как съм живял, преди да те срещна?

— Тъжно, бедно и нещастно — отвърна тя. — Аз правя всичко много по-хубаво. Затова боговете са ме пратили тук. А сега стига си хленчил и ми кажи нещо приятно!

— Нещо приятно?

— Да, тъпоумнико. Чувала съм, че другите влюбени понякога си говорят приятни неща, когато са сами…

— Да, но с теб това си е жива смърт, нали?

— Би могло. Чакай да си намеря сабята…

— Езри! — Той внезапно заговори сериозно. — Виж… след като всичко това, със Страгос и така нататък, свърши, ние с Леоканто може да станем… много богати. Ако другата ни работа в Тал Верар мине добре.

— Не „ако“, а „когато“ — поправи го тя.

— Добре де — съгласи се той. — Когато мине… ти наистина би могла да дойдеш с нас. Ние с Лео поговорихме за това. Не е нужно да избираш един или друг живот, Езри. Можеш просто да… излезеш малко в почивка. Всички ние.

— Тоест как?

— Можем да купим яхта — обясни Джийн. — Във Вел Вирацо има едно място… частната марина, където всички тузове си държат лодките и шлеповете. Обикновено имат по няколко за продан, ако имаш няколкостотин солария на ръка, каквито са нашите намерения. И без това трябва да ходим във Вел Вирацо, за да… да си довършим работата. За два дни могат да ни подготвят лодка и после… да се помоткаме малко! Да се носим по течението. Да си правим кефа. Да се престорим за известно време на безполезни благородници.

— Значи после да се върнем към всичко това?

— Когато си поискаш — отвърна Джийн. — Нека е, както искаш ти. Ти винаги успяваш да се наложиш, нали?

— Да поживея на яхта с тебе и Леоканто — рече Езри. — Джийн, не се обиждай, ти за сухоземен ставаш, но той по свое собствено признание не би могъл да прекара и обувка през локва пикня…

— А защо, смяташ, те вземаме и тебе, а?

— Е, все щях да се досетя, че е и заради това. — И тя стратегически премести ръцете си на по-интересно място.

— А, така си е — отвърна той, — но тебе можем да те направим и нещо като почетен капитан…

— Може ли аз да кръстя лодката?

— То пък все едно щеше да позволиш на някой друг!

— Добре — прошепна Езри. — Щом планът е такъв, значи е такъв. Ще го направим.

— Ти сериозно ли…

— По дяволите! — сопна се тя. — Само с плячката от Салон Курбо, като се върнем на Островите на призрачните ветрове, целият екипаж може да не изтрезнява с месеци!

Доста време няма да потрябвам на Замира. — Целунаха се. — Половин година. — Отново се целунаха. — Може би година-две.

— Винаги има как да нападнеш — повтори Джийн между целувките. — И да избягаш.

— Разбира се — прошепна Езри. — Дръж се здраво и рано или късно непременно ще намериш онова, което търсиш.

11

Джафрим Роданов крачеше по квартердека на „Владетелят на ужаса“ в сребристо оранжевите лъчи на зората. Плаваха на север запад, вятърът духаше отдясно на борд и се намираха на около четирийсет мили югозападно от Тал Верар. Вълните бяха пет-шест стъпки високи.

Тал Верар. На половин ден плаване от града, който бяха избягвали като колония на болни от кожопукница от седем години насам. Домът на флота, която, разгневена, можеше да смачка дори и неговия „Владетел“. В тези води нямаше истинска свобода, а само бледа илюзия. Тлъсти търговски кораби, които той не можеше да пипне; богат град, който никога не би могъл да оплячкоса. Но и с това се живееше. Велико беше, стига само да им останеха свободата и плячката в южните морета.

— Капитане. — Идрена излезе на палубата с нащърбената си глинена чаша подсилен с ракия сутрешен чай в ръка. — Не искам да ти развалям прекрасното утро…

— Ако имах по-голяма нужда от целуване на задника, отколкото от управляване на кораба, щях тебе да викна първа.

— Седмица плаваме тук без посока, капитане.

— Видяхме две дузини платна на търговски кораби, лагери и галери за развлечения само през последните два дни — изтъкна Роданов. — А тепърва ни предстои да видим флотски вимпел. Още има време да я намерим.

— Тази логика е неоспорима, капитане. Намирането й е онова, което…

— Досада, достойна за царе, знам.

— Тя надали скита наоколо, обявявайки се като Замира Дракаша от „Отровната орхидея“. — Идрена пийна от чая си. — Добра среща, ние сме печално известните морски разбойници от Островите на призрачните ветрове, нещо против да спрем да ви погостуваме?

— Тя може да действа, под каквото си ще име — отвърна Роданов — и да изписва каквото си ще на кърмата, да си омотае платната така, че да замяза на тримачтов кораб, болен от запек, но има само един корпус. А ние го гледаме от години.

— Всички корпуси са тъмни, докато не дойдеш ужасно близо до тях, капитане.

— Идрена, ако ми беше хрумнало нещо по-добро, досега да сме се задействали, повярвай. — Той се прозя, протегна се и усети как натежалите мускули на ръцете му се изпъват приятно. — Единственото, което стигна до слуха ни, е, че са нападнали няколко кораба, а сега и Салон Курбо. Тя обикаля някъде тук, в западна посока. И аз бих постъпил така… повече открито море.

— Да — потвърди Идрена. — Страшно много открито море.

— Идрена, идвам отдалече, за да наруша клетва и да убия приятелка — напомни й Роданов меко. — Ще стигна, докъдето е необходимо, и ще я следвам, докогато е нужно. Ще кръстосваме това море, докато единият от нас не намери другия.

— Или екипажът реши, че му е…

— Дълго още ще плаваме, докато прекосим тази черта. Междувременно удвои постовете по мачтите нощем. Денем ги утрои. Ще качим половината шибан екипаж по мачтите, ако трябва.

— Нов кораб на хоризонта! — провикна се глас от върха на фокмачтата. Викът бе подет на палубата и Роданов, неспособен да се удържи, се втурна напред. Бяха чули този вик цели петдесет пъти през тази седмица, но всеки път можеше да е точно този път.

— В коя посока?

— Три румба дясно на борд!

— Идрена, опънете още платна! — кресна Роданов. — Право към находката! Рулеви, насочи ни на север-североизток дясно на борд!

Какъвто и да беше този кораб, „Владетелят на ужаса“ беше у дома си при такова вълнение и вятър. Размерите и тежестта му му позволяваха да мачка вълните, които биха намалили скоростта на по-леки плавателни съдове. Много скоро щяха да го настигнат.

И все пак минутите се точеха до безкрайност. Те поеха по новия си курс и впрегнаха мощта на вятъра, който сега духаше откъм кърмата, малко по-назад от корабната греда отдясно на борд. Роданов сновеше по бака и чакаше…

— Капитан Роданов! Двумачтов е! Пак повтарям, две мачти!

— Много добре! — извика той в отговор. — Идрена! Помощник-капитанът на бака!

След минута тя вече беше там и вятърът развяваше светлорусата й коса. Гаврътна остатъка от сутрешния си чай.

— Занеси най-хубавия ми далекоглед на марса — нареди Роданов. — И ми се обади… веднага, щом разбереш нещо.

— Ест! — отвърна тя. — Поне да се намирам на работа.

Сутринта напредваше мъчително бавно, но поне небето беше безоблачно. Добри условия за наблюдение. Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо, докато най-сетне…

— Капитане! — провикна се Идрена. — Корпус от вещерско дърво! Двумачтов бриг с корпус от вещерско дърво!

Той не можеше повече да чака в бездействие.

— Качвам се горе!

Изкатери се с мъка нагоре по вантите на фокмачтата до наблюдателната площадка на гротмарса, място, което бе оставил от много години на по-дребните и по-млади моряци. Идрена стоеше там заедно с един моряк, който се дръпна, за да му направи място на платформата. Роданов пое далекогледа и се взря в кораба на хоризонта. Гледа го, докато и най-дълбоките му съмнения отпаднаха.

— Той е — заяви. — Направила е нещо завързано с платната, но това е „Орхидеята“.

— И сега какво?

— Опънете и последното платно! — изкомандва той. — Да откраднем колкото се може повече океан от нея, преди да ни е разпознала!

— Искаш ли да се опиташ да я извикаш със сигнали? Да й предложиш преговори и после да я нападнеш?

— Зад длани да говорим, по устните ни да не прочетат като по книга нашите кроежи — отвърна Роданов.

— Пак ли твоята поезия?

— Стихове, не поезия. Не, не е. Тя рано или късно ще ни разпознае и тогава ще се досети съвсем точно по каква работа сме дошли.

Той върна далекогледа на Идрена и се подготви да слезе долу по вантите.

— Курс право към кораба, хвърлете наметалата, извадете оръжията. Поне това можем да й дадем в последната в живота й битка.