Скот Линч
Червени морета под червени небета (18)

1

— Репродукции?! Но как, по дяволите?!

Локи, седнал на удобен дървен стол с висока облегалка в кабинета на Акастус Крел, главния търговец на изящни предмети от Вел Вирацо, стисна здраво фината си чаша с хладък чай, за да не я разлее.

— Няма как този термин да ви е непознат, мастер Феруайт — отвърна Крел. Старецът би приличал на съчка, ако не бяха грациозните му движения: той крачеше из кабинета си като танцьор на сцената и боравеше с лупите като дуелист, заемащ ефектна поза. Беше облечен със свободен брокатен халат от здрачно синя коприна. Той вдигна очи и лъскавината на плешивото му теме подчерта свръхестествената проницателност на погледа му. Кабинетът беше леговището на Крел, центърът на съществуването му и му придаваше някакъв спокоен авторитет.

— Да, когато става дума за мебели — отвърна Локи. — Но за картини…

— Това е още по-рядко, със сигурност, но няма никакво съмнение. Всъщност никога не съм виждал оригиналите на тези десет картини, господа, но има съществени несъответствия в пигментите, мазките и общото състаряване на повърхностите. Те не са действителни произведения на изкуството на Талатрийския барок.

Джийн преглъщаше думите му навъсен, скръстил ръце, безмълвно и без да докосва чая си. Локи усети как в гърлото му се надига жлъчка.

— Обяснете. — Той едва обуздаваше гнева си.

Крел въздъхна — очевидно собственият му гняв се смекчаваше от съчувствието към положението, в което бяха изпаднали двамата.

— Вижте… — Той внимателно вдигна една от откраднатите картини. Тя изобразяваше няколко благородници от Теринския трон на гладиаторски борби, приемащи почитта на смъртно ранен боец. — Онзи, който го е нарисувал, е истински майстор в занаята, притежаващ фантастично търпение и сръчност. За една картина са нужни стотици часове труд, и то при безпрепятствен достъп до оригиналите. Очевидно… господинът, от когото сте се сдобили с тези предмети, е имал скрупули относно излагането на оригиналите на опасност. Бих заложил къщата си и всичките си градини, че последните се намират в съкровищницата му.

— Ама… несъответствия. Как е възможно да ги различите?

— Майсторите, покровителствани от последния двор на Теринския трон, са си имали таен начин да отличат творбите си от произведенията на художници, служили на по-нископоставени покровители. Това се е разчуло извън императорския двор чак години след падането му. В своите картини майсторите, избраници на Талатри, и сътрудниците им умишлено са създавали почти незабележим недостатък в единия ъгъл на творбата чрез използването на мазки, чиито размер и посока не са съвпадали с околните. Всъщност несъвършенството е знак за съвършенство. Като белега за красота, който някои вадрани поставят на дамите си.

— И го разпознавате от пръв поглед?

— Мога да кажа със сигурност кога не съзирам и намек за това никъде, и в десетте творби.

— Проклятие! — изруга Локи.

— Нещо ми подсказва, че художникът, създал картините… или онзи, който ги е поръчал, са питаели такова искрено възхищение към оригинала, че са отказали да фалшифицират скрития отличителен белег.

— Много трогателно, няма що.

— Личи си, че настоявате за още доказателства, мастер Феруайт, и за щастие останалите са още по-ясни. Първо, невъзможно е пигментите да са толкова ярки предвид състоянието на алхимията преди четиристотин години. Свежестта на цветовете подсказва съвременен произход. И последно, за проклетия, на тези творби им липсва лустрото на столетията. Няма фини пукнатини в боята, обезцветяване от плесен и слънчеви лъчи, нито димни напластявания върху лакираната повърхност. Плътта им сама по себе си се отличава от истинския предмет така, както моето лице би се отличавало от лицето на десетгодишно момче. — Крел се усмихна тъжно. — Аз съм достигнал щастлива старост. А те не са.

— И какво означава това спрямо нашата уговорка?

— Съзнавам, че вие вероятно сте се подложили на необикновено големи трудности, за да се сдобиете дори с тези факсимилета от… господина в Тал Верар — изрече Крел, докато се настаняваше на стола зад писалището, и остави картината. — Поднасям ви своята благодарност и възхита.

Джийн изсумтя и се втренчи в стената.

— Вашата благодарност и възхита — обади се Локи, — колкото и добронамерени да са…

— … не са законно платежно средство — довърши Крел.

— Не съм глупак, мастер Феруайт. За тези десет картини все пак мога да ви предложа две хиляди солария.

— Две? — Локи се вкопчи в облегалката и се наведе напред.

— Сумата, която първоначално обсъждахме, беше петдесет хиляди, мастер Крел!

— За оригиналите аз с радост бих изплатил тази първоначално договорена сума — обясни Крел. — За истинските артефакти от периода на Последния разцвет аз бих намерил купувачи от далечни краища, които нямат представа за… потенциалното неудоволствие на господина в Тал Верар.

— Две — промърмори Локи. — Господи, докато киснехме в Кулата на греха, сме оставили там повече! Две хиляди солария за две години, това ли ни предлагате?

— Не. — Крел сплете издължените си пръсти. — Две хиляди солария за десет картини. Колкото и да съжалявам за онова, което вероятно сте понесли, за да придобиете тези предмети, в договора ни няма клаузи за трудности. Аз плащам за стоката, не за процеса, необходим, за да се сдобиеш с нея.

— Три хиляди — рече Локи.

— Две хиляди и петстотин и нито сентира повече! — отсече Крел. — Мога да им намеря купувачи — всяка от тях въпреки всичко е уникална творба на стойност стотици соларии и си струва и да я притежаваш, и да я покажеш. Ако съм принуден, след време мога дори да се опитам да ги препродам обратно на господина от Тал Верар с твърдението, че съм ги намерил в някакъв далечен град. Не се и съмнявам, че ще прояви щедрост. Но ако не желаете да приемете цената ми… свободни сте да ги занесете на пазарния площад или може би в някоя кръчма.

— Две хиляди и петстотин — повтори Локи. — В ада да горят дано.

— Подозирам, че като ни дойде времето, това ни се пише и на нас, мастер Феруайт. Но сега бих искал да чуя решението ви. Приемате ли моето предложение?