Скот Линч
Червени морета под червени небета (22)

5

— Копеле! — изрева Джийн и скочи на крака.

— Джентълмен копеле.

— Ти, шибан, жалък кучи сине! — Джийн скочи яростно и Локи тревожно отскочи назад. Приятелят му грабна масата и я запокити в морето, а остатъците от вечерята им се пръснаха по палубата. — Как можа?! Как можа да постъпиш така с мен?!

— Не бих понесъл да те гледам как умираш — отсече Локи. — Не мога. Не би могъл да искаш от мен да…

— И дори не ми остави избор!

— Ти щеше да ми я излееш насила в гърлото, бе, да му се не види! — Локи се изправи и изтръска трохите и парченцата пилешки кости от туниката си. — Знаех си, че ще се пробваш. Обвиняваш ли ме, че те изпреварих?

— И сега аз да те гледам как умираш, така ли? Първо нея, а сега и теб? И на това му викаш услуга?

Джийн рухна на палубата, зарови лицето си в шепи и се разрида. Локи коленичи до него и обви с ръце раменете му.

— Услуга е. Услуга в моя полза. Ти непрекъснато ми спасяваш живота, защото си идиот и не се сещаш, че може и иначе. Нека… Нека те отменя поне този път. Защото в действителност го заслужаваш.

— Нищо не разбирам — прошепна Джийн. — Копеле шибано, как можа? Искам да те прегърна. И да ти откъсна проклетата глава. Едновременно.

— А… — възкликна Локи. — Доколкото разбирам, току-що изказа определението за „близък“.

— Но ти ще умреш! — прошепна Джийн.

— Все някога щеше да стане — отвърна Локи. — Все някога щеше да стане и единствената причина досега да не е станало… всъщност… си ти.

— Гадно ми е!

— И на мен, но това е положението. Сигурно трябва да се примиря.

„Спокоен съм — помисли си той. — Май мога да го кажа. Спокоен съм.“

— И какво ще правим сега?

— Каквото сме си намислили — отвърна Локи. — Ще хванем нанякъде, накъдето си щем, с най-ленивата възможна скорост. Ще си скитосваме покрай брега. Никой не ни преследва. Никой не ни се пречка, няма кого да обираме. Никога досега не сме правили такова нещо — ухили се Локи. — По дяволите, представа си нямам дали ни бива за това, честно.

— Ами ако ти…

— Е като стане, ще стане — въздъхна Локи. — Прости ми.

— Да… И не. Никога.

— Мисля, че те разбирам. Ставай и ми помогни да вдигна котвата, ако обичаш!

— Какво си наумил?

— Този бряг е толкова ужасно стар. Направо се разпада. Видял съм го, всичките тия брегове съм ги видял. Я да видим дали не можем да насочим това чудо нанякъде другаде.

Той се изправи, положил длан на рамото на Джийн.

— Към някой нов бряг.