Филипа Грегъри
Вещицата (3)

Глава 3

Алис никога не беше яздила галопиращ кон. Беше се вкопчила в лъка на седлото пред себе си, подмятана и тръскана при всяка едра крачка, която правеше препускащото животно. Вятърът брулеше лицето й, а здравата хватка на мъжа зад нея беше като на тъмничар. Когато погледнеше надолу, тя виждаше надигащите се плещи на едрия кон; погледнеше ли напред, виждаше мятащата се грива. Минаха по малкия каменен мост, който водеше от пътя, прекосяващ пустошта, към Касълтън. Изпод копитата на конете хвърчаха искри. Те затрополиха по калдъръмената улица между дузината каменни къщи със същата главоломна бързина. В прозорците със затворени капаци не се виждаше нито една светлинка; по-малките къщи, разположени назад от главната улица по черните пътища, както и хижите зад тях, из пустошта, бяха тъмни и смълчани.

Алис беше толкова уплашена, че не й стигна дъх да извика, дори когато конят зави рязко наляво, премина с гръмотевичен тропот по подвижния мост и през зиналата като черна паст голяма порта на замъка. Двама войници, невидими в тъмнината на входа, подвикнаха рязко, искайки парола, последва дрезгавият отговор от ездача, после навлязоха в осветеното от луната землище на замъка. В ума на Алис се запечатаха объркани впечатления от същински лабиринт — конюшни и стопански сгради от дясната й страна, кръглата стражева кула отляво, носеше се воня на прасета; после прекосиха втори подвижен мост над дълбок ров със застояла вода, съпровождани от гръмотевичния тътен на конските копита по дъските на моста, и се гмурнаха в тъмнината на друг вход.

Конете спряха, когато още двама войници пристъпиха напред с въпроса кой идва и се вгледаха в ездачите и Алис, преди да ги пропуснат с махване на ръка да влязат в една градина. Алис видя зеленчукови и билкови лехи, и силуетите на ябълкови дървета с голи клони; а точно пред тях имаше продълговата двуетажна постройка с големи двойни врати точно в центъра. Тя се очертаваше, масивна и солидна, на фона на нощното небе. Алис дочу отвътре виковете и смеха на много хора. Вратата се отвори, един мъж излезе и се изпика безцеремонно срещу стената; ярка светлина на факли се разля в двора и до Алис долетя мирис на горещо печено месо. Поеха по дължината на сградата. Алис видя сиянието на огън от пекарница в малка, кръгла, подобна на кошер сграда, отделена от останалите вдясно от тях, а после пред тях се извисиха две зловещи кули, построени от сиви камъни, едри като скални блокове — тук не се виждаха светлини.

— Къде сме? — попита сподавено Алис, вкопчена в ръцете на мъжа, който я избута да слезе от седлото.

Той кимна към кулата, която се намираше в съседство с дългата сграда и каза кратко.

— Кулата на лорд Хю.

Вдигна поглед над главата й и извика. От вътрешността на кулата отговори друг вик и Алис чу как някакво резе се плъзва леко назад.

— А онази кула каква е? — попита тя настойчиво и посочи зад тях, към отсрещната кула, по-малка и по-тумбеста, разположена във високата външна стена на замъка, без никакви прозорци в подножието и с каменно стълбище, издигащо се от външната страна до първия етаж.

— Моли се да не узнаеш никога! — каза мрачно мъжът. — Това е тъмничната кула. На първия етаж е помещението за стражата, а отдолу са килиите. Там е дибата, има менгемета за стискане на палци, преса и оглавник. Моли се никога да не ги видиш, момиче! Човек излиза оттам по-приказлив — но и по-висок! Много по-висок! По-слаб! А понякога и беззъб! По-евтино е, отколкото да платиш на зъбаря! — Той се разсмя грубо. — Насам! — Повика един войник, който излезе от сенките. — Ето я знахарката от Боус. Веднага я отведи с вързопа й при лорд Хю. Никой да не я закача. Заповед на негова светлост!

Той бутна Алис към войника, а войникът я поведе нагоре по каменното стълбище към сводестия вход. Дебелата, масивна врата стоеше отворена. Вътре припламваше факла и оставяше по стената отзад ивица черни сажди. От замъка лъхаше мраз, по стените избиваше влага. Алис потръпна и придърпа шала върху неравно остриганата си глава. Беше дори по-студено, отколкото във ветровитата хижа на Морах. Тук стените на замъка не позволяваха на вятъра да нахлува вътре, но никога не грееше слънце. Алис се прекръсти под шала. Имаше предчувствието, че върви към смъртна опасност. Тъмният коридор пред нея — осветен по ъглите с димящи факли — напомняше на най-ужасните й кошмари за манастира: мирис на пушек, пукот на пламъци, и безкрайно дълъг коридор без изход.

— Ела — каза мрачно мъжът и хвана Алис здраво под ръка. Тя се повлече зад него, нагоре по стълбище, което се извиваше и лъкатушеше във вътрешността на кулата, докато най-сетне той каза: „Ето тук“, и почука — три къси почуквания и две дълги — по масивната дървена врата. Тя се отвори със замах. Алис примигна. Вътре беше светло, половин дузина мъже се изтягаха по пейки до дълга маса: пред тях бяха разпръснати останките от вечерята им, две едри ловни кучета се бореха с ръмжене за няколко кокала в ъгъла. Във въздуха витаеше горещ, зловонен дим и миризма на пот.

— Девойче! — възкликна един. — Много любезно от ваша страна!

Алис се сви и се отдръпна зад войника, който още я държеше. Той поклати глава.

— Не — каза. — Това е знахарката от Боус, идва да види негова светлост. Той добре ли е?

Млад мъж в далечния край на помещението ги повика с жест да се приближат.

— Не е по-добре — каза той полугласно. — Иска да я види веднага.

Мъжът отметна назад един гоблен на стената зад гърба си и отвори тясна, сводеста врата. Войникът пусна Алис и тикна вързопа в ръцете й. Тя се поколеба.

— Върви — каза младият човек.

Тя отново спря. Войникът зад нея постави ръка върху долната част на гърба й и я побутна напред Алис, изгубила равновесие, влезе с препъване в стаята и мина покрай мъжете, които я гледаха. Пред нея, през отворената врата, се виждаше каменно стълбище с плитки стъпала, осветено от самотна мъждива факла. В горния край на стълбите имаше малка дървена врата Докато Алис се качваше, вратата бавно се отвори.

Стаята беше тъмна, осветена само от светлината на огъня и от бледия пламък на восъчна свещ, сложена върху една ракла до малко, високо легло. До горния край на леглото стоеше дребен мъж, не по-висок от дете. Тъмните му очи бяха приковани в Алис, а ръката му приглаждаше възглавницата.

Върху възглавницата почиваше главата на стар човек с измършавяло лице, белязано от болестта и страданието, с кожа, жълта като листата на бреза през есента. Но когато натежалите клепачи се отвориха рязко и очите се взряха в Алис, те бяха ясни и черни като на стар сокол скитник.

— Ти знахарката ли си? — попита той.

— Притежавам много малко умения — каза Алис. — И съвсем малко знания. Добре е да повикате някой начетен човек, аптекар или дори бръснар. По-добре е да повикате лекар.

— Те ще ме тормозят с поставяне на вендузи, докато умра — каза бавно болният. — Вече ми поставяха вендузи, и ме оставиха полумъртъв. Преди да ги изхвърля, казаха, че не могат да направят нищо повече. Оставиха ме да умра, момиче! Но аз няма да умра. Още не мога да умра. Още не съм осъществил плановете си. Можеш да ме спасиш, нали?

— Ще опитам — каза Алис, като стисна устни, за да не отрече уменията си. Обърна се към огнището и сложи върху плочата шала на Морах. На светлината от огъня развърза възела, разстла плата и подреди вещите. Дребният мъж се приближи и приклекна до нея. Главата му стигаше едва до рамото й.

— Служите ли си с черни изкуства, мистрес? — попита той тихо.

— Не! — възкликна Алис на мига. — Нямам големи умения в билкарството — само каквото ме научи господарката ми. Трябваше да повикате нея.

Джуджето поклати глава.

— В цял Боус говорят за новата млада знахарка, която се появила незнайно откъде и живее със старата вдовица Морах край реката. Той не иска да си има вземане-даване с черните изкуства — каза, като кимна към неподвижната фигура в леглото.

Алис кимна. Оправи подвързания в черно молитвеник, и сложи билките, чукалото и хаванчето от дясната си страна.

— Какво е това? — попита джуджето, като посочи камъка и панделката.

— Кристал — каза Алис.

Дребосъкът моментално се прекръсти и захапа връхчето на палеца си.

— За гадаене на бъдещето? — запита той. — Това са черни изкуства!

— Не — каза Алис. — За откриване на огнището на болестта. Като търсенето на вода с върбова клонка. Търсенето на вода не е черно изкуство, всяко дете може да го направи.

— Да. — Мъжът кимна, приемайки довода. — Да, вярно е.

— Стига бъбрене! — разнесе се внезапната заповед от леглото. — Ела и ме излекувай, знахарке.

Алис се изправи, като държеше разнищената панделка на кристала между показалеца и палеца си, така че той висеше като махало. Докато вървеше, шалът, покриващ главата й, се плъзна назад. Джуджето възкликна, когато видя покаралата нова коса.

— Какво е станало с главата ти? — попита то. После изражението му внезапно стана лукаво. — Обръсната ли е била, моя хубава девойко? Нима си избягала монахиня, побягнала от някое охолно абатство, където стариците богатеят и говорят изменнически приказки?

— Не — каза Алис бързо. От вътрешния двор под прозореца един петел изкукурига кратко, а после отново заспа. — Боледувах от треска в Пенрит и ми обръснаха главата — каза тя. — Не съм монахиня, и не разбирам за какви изменнически приказки говорите. Аз съм просто едно обикновено момиче.

Джуджето кимна с недоверчива усмивка, после скочи на мястото си до таблата на леглото и отново започна да милва възглавницата.

Алис се приближи.

— In nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti^[1] — промърмори тя под нос. Камъкът върху панделката се залюля от само себе си в ленива дъга, в посока на часовниковата стрелка. — Това е богоугодно дело — каза Алис. Камъкът се залюля малко по-широко, малко по-бързо. Алис задиша малко по-спокойно. Никога не бе използвала махало в абатството, монахините гледаха на него с лошо око, като на свръхестествена сила. Камъкът беше на Морах. Благославяйки го, Алис се надяваше да остане в рамките на неясната граница, която отделяше богоугодните дела от тези на дявола. Но докато старият лорд я гледаше сърдито, а джуджето се усмихваше с лека, злобна усмивка, тя се чувстваше също толкова застрашена да бъде изгорена като еретичка, кол кого и да бъде обвинена, че е вещица и удушена.

Тя положи върху челото на стария лорд ръката си, която потрепери съвсем леко.

— Болестта му е тук — каза тя, както беше виждала да прави Морах.

Джуджето изсъска, когато кристалът спря да се люлее кръгообразно и вместо това започна да се движи напред-назад.

— Какво значи това? — попита.

— Означава, че болестта не е в главата му — отвърна Алис тихо.

— Не видях пръстите ти да движат кристала?

— Стига си дрънкал — гневно се сопна старият лорд на джуджето. — Остави момичето да си свърши работата.

Алис отметна скъпите завивки, покриващи стария човек. Веднага видя как той потръпна от въздушния полъх, въпреки че в стаята беше топло. Тя предпазливо положи опакото на ръката си върху съсухрената му буза. Той гореше.

 

 

Започна предпазливо да движи ръка по плоския му корем. Прошепна: „Болестта му е тук“, и изведнъж почувства промяна в движението на камъка. Той започна да описва ясни кръгове, отново и отново и Алис кимна на лорда с подновена увереност.

— Стомахът ви е възпален — каза тя. — Ядете ли, или постите?

— Ям — каза старият човек. — Насилват ме да се храня, а после ме налагат с вендузи, и всичко хубаво от храната отива на вятъра.

Алис кимна.

— Ще ядете каквото пожелаете каза тя — Дребни неща, които ви изкушават. Но трябва да пиете изворна вода. Колкото можете. По четвърт литър на всеки половин час днес и утре. И водата трябва да е изворна, не от кладенеца във вътрешния двор. Нито от кладенеца в града. Пращайте някой да ви носи изворна вода от пустите земи.

Старият човек кимна.

— Когато ви е студено, поръчайте да ви донесат още завивки — каза Алис. — А когато ви е горещо, ги свалете от себе си. Трябва да се нагласите, както ви е удобно, и треската ще мине.

Тя се извърна от леглото към шала си, разстлан пред огъня. Поколеба се за миг при вида на фунийките с изгорен копър, а после сви рамене. Не мислеше, че ще помогнат с нещо, но нямаше и да навредят.

— Вземайте по едно от тези прахчета всяка вечер, преди да заспите — каза тя. — Повръщате ли много?

Той кимна.

— Когато усетите, че ще повърнете, трябва да наредите да отворят прозореца. — Дребосъкът до горната табла на леглото ахна приглушено. — И прочетете написаното на глас.

— Нощният въздух е опасен — заяви твърдо джуджето. — А какво е написано там? Заклинание ли?

— От чистия въздух ще престане да му прилошава — каза Алис спокойно, сякаш беше сигурна в действията си. — И не е заклинание, а молитва.

Мъжът в леглото се изкиска немощно.

— Ти си истински философ, момиче! — възкликна той. — Не заклинание, а молитва! В днешни дни може да увиснеш на въжето както за едното, така и за другото.

— Това е молитвата „Отче наш“ — каза Алис бързо: шегата беше твърде опасна в тази тъмна стая, където дебнеха за магьосничество и въпреки това искаха чудо, за да излекуват един старец. — А за треската ви ще ви счукам малко прах, който да вземате с питието си — каза тя. Посегна към малките сушени плодове на беладоната, които Морах беше сложила във вързопа. Взе само един и го счука в хаванчето.

— Ето — каза, като взе щипка прах. — Изпийте това сега. По-късно ще ви трябва още. Ще ви оставя малко за тази нощ, а на сутринта ще дойда пак.

— Оставаш — каза тихо старецът.

Алис се поколеба.

— Оставаш. Дейвид, намери й сламеник. Тя ще спи тук, ще се храни тук. Не трябва да се вижда с никого. Не искам клюки.

Джуджето кимна и се измъкна безшумно от стаята; завесата над вратата се люшна едва доловимо, когато мина през нея.

— Трябва да се прибера вкъщи, милорд — каза Алис задъхано. — Моята сродница ще ме търси. Мога да се върна отново, толкова рано, колкото поискате, утре.

— Оставаш — повтори той. Черните му очи я огледаха от глава до пети. — Ето какво ще ти кажа, девойче: има хора, които се готови да ти платят, за да ме отровиш зад тези стени още тази нощ. Има такива, които ще те заловят като измамница, ако не успееш да ме излекуваш. Навън има хора, които са готови да се възползват от теб и да те хвърлят в крепостния ров, след като ти се наситят заради младото ти тяло. Ако оживея, ще бъдеш в най-голяма безопасност при мен. Оставаш.

Алис сведе глава и отново завърза вещите в шала на Морах.

* * *

През следващите пет дни Алис живя в малка стаичка близо до стаята на стария лорд. Не виждаше никого, освен лорд Хю и джуджето. Храна й носеше джуджето; един ден тя го хвана да я опитва, а после опита и храната за лорд Хю. Тя го погледна въпросително, а той се ухили подигравателно и каза:

— Да не мислиш, че си единствената билкарка в областта, момиче? Могат да се намерят много отрови. А не са малко онези, които биха спечелили от смъртта на негова светлост.

— Той няма да умре този път — каза Алис. Говореше с истинска увереност. — Вече оздравява.

Всеки ден лордът ядеше все повече, сядаше в леглото, говореше с джуджето и с Алис с глас, силен и ясен като звън на камбана. На шестия ден каза, че иска да обядва в залата с хората си.

— Тогава ще се сбогувам с вас — каза Алис, след като го бяха издокарали с черна шапка върху дългата бяла коса, с обточена с кожа мантия върху дебелия подплатен жакет, и с бродирани пантофи на краката. — Сбогом, милорд. Радвам се, че можах да ви услужа.

Той я погледна с блеснал поглед:

— Още не си приключила със службата си — каза. — Още не съм свършил с теб, момиче. Ще се върнеш в дома си, когато аз кажа, не по-рано.

Алис наведе глава и не каза нищо. Когато вдигна поглед, очите й бяха мокри.

— Какво има? — запита той. — Какво ти става?

— Заради моята сродница — каза Алис тихо. — Морах, която живее в пустошта край Боус. Получих вест, че е болна. Тя е единствената ми близка на този свят…

Тя хвърли крадешком поглед към него и видя, че той кима съчувствено.

— Ако бих могла да се прибера у дома… — почти прошепна тя.

Лорд Хю щракна с тънките си бели пръсти. Джуджето дойде при него и се поклони ниско. Последва приглушена, бърза размяна на реплики на език, който Алис не разбираше. После лорд Хю я погледна с широка усмивка.

— Кога се е разболяла твоята сродница? — попита той.

— Вчера… — каза Алис.

— Лъжеш — каза лорд Хю с благ тон. — Дошла е тук тази сутрин, питала за теб на портата, и заръчала на Дейвид да ти съобщи, че е добре и че ще дойде другата седмица да ти донесе още билки.

Алис стана аленочервена и не каза нищо.

— Хайде — каза лорд Хю. — Отиваме на обяд.

На половин път до вратата той спря отново и възкликна:

— Тя изглежда ужасно раздърпана! — обръщайки се към Дейвид. Старото расо на Алис, опърлено от огъня и оваляно в калта, беше вързано на кръста й с шал. На главата й беше наметнат друг сив шал, завързан под брадичката.

— Намери й рокля, някоя от старите рокли на Мег — подхвърли лорд Хю през рамо. — Можеш да й я подариш. И свали оня проклет шал от главата й!

Джуджето махна на Алис да почака и разтвори една ракла в ъгъла на стаята.

— Мег беше последната му блудница — каза той. — Имаше една красива червена рокля. Умря от шарка преди две години. Прибрахме дрехите й тук.

— Не мога да нося нейните дрехи! — възкликна Алис отвратено. — Не мога да нося червена рокля!

Джуджето измъкна една вишнева рокля от раклата, намери раменете, тръсна я и я разгъна пред Алис.

Алис се взря в цвета, сякаш го изпиваше с очи.

— О! — възкликна тя с копнеж и пристъпи напред. Платът беше изтъкан от мека фина вълна, топла, почти копринена на допир. Деколтето, бухналите ръкави и подгъвът бяха обточени с тъмночервена копринена панделка. Мег беше горда жена, готова да се опълчи срещу законите, които забраняваха на хората с неблагороден произход да носят цветни дрехи. Имаше дори сребърен шнур, който се връзваше около талията.

— Никога не съм виждала толкова фин плат! — възкликна Алис благоговейно. — Какъв цвят само! И колко е приятна на допир.

— Към нея има бродиран корсаж — каза джуджето, като подхвърли роклята на Алис и се обърна отново към раклата. — И горна фуста в тон с нея. — Той затършува из раклата и измъкна корсажа с дълги надиплени ръкави и изящни сребристи връзки отзад, както и пищна червена пола със сребърна бродерия.

— Сложи я — каза нетърпеливо — Трябва да бъдем в залата, преди негова светлост да пристигне.

Алис посегна да вземе от него корсажа и фустата, но спря изведнъж.

— Не мога да нося рокля на блудница — каза тя. — Освен това от нея може да прихвана шарка.

Джуджето ахна, а после се задави от злобен смях.

— Не си чак толкова мъдра в края на краищата! — възкликна той; от очите му се процеждаха сълзи. — Да прихванеш шарка от рокля! Това е най-хубавото оправдание, което съм чуват — Той рязко хвърли корсажа и фустата към нея и Алис ги улови — Облечи я — нареди той, внезапно навъсен.

Алис все още се колебаеше. В ума си чу вик — нечий глас, нейният глас, който зовеше майка Хилдебранд да дойде и да я отведе. Да я спаси от този срам, точно както я беше спасила, преди толкова много години, от Морах. Тя поклати глава. Загубата на абатството и на майка й бяха като кошмар, който хвърляше сянката си над всеки миг от деня й. Дълга сянка на самота и опасност. Нямаше майка, която да я обича и закриля, вече не.

— Не мога да нося рокля на блудница — прошепна тя тихо.

— Облечи я! — изръмжа джуджето — Изборът е или това, или погребалният саван, госпожичке. Не се шегувам с теб. Старият лорд постига своето и не търпи възражения. Ще те намушкам, както си стоя тук, и ще отида на вечеря сам, ако предпочиташ. Ти избираш.

Алис развърза колана си и плъзна робата си на пода. Джуджето я зяпаше, сякаш оценяваше кобила за разплод. Очите му се плъзнаха по издутината на гърдите й под грубата, тъкана долна риза, огледаха преценяващо тясната талия и гладките й млади и мускулести хълбоци. Устните му се присвиха в беззвучно изсвирване.

— Старият лорд винаги е имал набито око за хубавите девойки — каза си той тихо. — Изглежда, че е запазил най-доброто за предсмъртния си час!

Алис нахлузи роклята през главата си и я издърпа надолу; провря ръце през меките тъкани ръкави. Бяха подплатени отвътре с бяла коприна и имаха прорези, така че фината бяла тъкан се показваше през тях; захванати бяха на китките с тесни маншети с рогови копчета. Тя се обърна с гръб към Дейвид, а той пристегна алените връзки на гърба на роклята и ги завърза мълчаливо. Алис се обърна отново и измери с поглед корсажа и горната фуста.

 

 

— Не знам как се облича това — призна тя.

Дейвид я погледна любопитно.

— Мислех, че девойките не мечтаят за нищо друго — каза той. — Горната фуста се слага след корсажа и се връзва отзад. — Той вдигна фустата и Алис стъпи в нея, обърна се под ръцете на Дейвид и го остави да завърже полата на кръста й. Тя се спусна от талията й до пода с шумолене, оставяйки открит процеп отпред, през който да се показва чисто червеният цвят Алис приглади с ръце полата: сребристата бродерия беше студена и бодлива под дланите й. Полата беше прекалено дълга — Мег, държанката на стария лорд, беше висока жена. — Сега това — каза Дейвид. — Побързай, момиче!

Той протегна към нея корсажа и ръкавите, Алис промуши ръце през широко скроените висящи ръкави и отново се обърна с гръб към Дейвид, за да й завърже връзките отзад.

— Като някаква проклета камериерка съм — изръмжа той, докато придърпваше сребристите връзки и ги промушваше през дупките. Завърза стегнато панделката в основата на корсажа и я напъха така, че да не се вижда, на талията под корсета, който я пристягаше. Алис се обърна и застана с лице към него.

— Издърпай я отпред — нареди той. — И смъкни ръкавите надолу.

Алис издърпа корсажа надолу по талията си. Той също бе прекалено дълъг за нея: свършваше при извивката на хълбоците й, а острото деколте отпред се спускаше твърде ниско. Обгръщаше я сковано, така че гърдите й бяха притиснати и тялото и се очертаваше в една равна линия от пищната извивка на полата до квадратното деколте на роклята, което се показваше в горната част на корсажа. Тя дръпна горните ръкави от двете страни. Бяха дълги и широки, загънати назад, за да се покажат долните ръкави с прорезите по тях. Дейвид кимна.

— А коланът се поставя свободно отгоре — каза той. Алис завърза сребърния колан и го нагласи така, че дългият край се спускаше отпред, подчертавайки тясната й талия и острата линия на корсажа, едва забележимо загатвайки съблазнителния триъгълник в горната част на бедрата й. Тя прокара ръка по неравно подстриганата си глава; растящата й коса беше златиста и остра като четина.

Дейвид кимна.

— Сладка като мед, по-сладка дори от Мег — каза той — Кой ли ще си натопи езика в това гърне?

Алис не му обърна внимание.

— Няма ли нещо, с което да си покрия главата?

Джуджето затършува из раклата.

— Нищо, което може да носиш, ако нямаш коса, на която да го закрепиш — каза той. — Най-добре да отидеш гологлава.

Алис направи гримаса:

— Предполагам, че никой няма да гледа в мен — каза тя.

— Няма да гледат нищо друго! — възкликна той със злобно задоволство — Половината смятат, че си свята лечителка, а другата половина те смята за негова държанка. А пък младият лорд… — гласът му заглъхна.

— Какво? — попита Алис. — Какво за младия лорд?

— Той има набито око за хубавите девойки — каза простичко джуджето. — Освен това има сметки за уреждане с теб. Ако старият лорд беше умрял, той можеше да си спечели място в кралския двор, да напусне онази проклетия, дето му е жена, и да се издигне в света, редом с великите лордове. Няма да ти благодари за стореното.

— Проклетия ли? Жена му? — попита Алис.

Джуджето й направи знак да го последва през вратата, а после я поведе надолу по витото каменно стълбище. Докато минаваше покрай един прозорец, Алис вдъхна студения вятър, който пухаше откъм скованата от зимата пустош на запад от тях, през река Тийс. Носеше мириса на дома й, на нейното детство. За миг тя дори закопня за малката колиба край реката и за притихналата пустош наоколо.

Джуджето се ухили.

— Тя се оплаква от него на стария лорд — каза. — Бил съм там, чувал съм я. Лорд Хюго не желае да идва в леглото й и отказва да се държи мило с нея. Веднъж тя го разгневи толкова много, че той наби любимата й камериерка пред нея. Твърде горд е, за да докосне жена си, но има толкова гневлив нрав, че би изплашил и самия дявол! Едно време старият лорд държеше Хюго изкъсо, но проклетницата е омръзнала и на двама им. Той внимаваше младият лорд да не я тормози прекалено, и все й носеше разни дреболии и парфюми — дребни неща, които да подслаждат киселия й като оцет нрав. Но тя започна твърде често да отприщва над тях бурите на гнева си; и двамата копнеят да се отърва, от нея.

— Не могат да го направят, така ли? — попита Алис смръщено.

Дейвид сви рамене.

— Кой знае какво може да се направи сега? — попита той. — Сега Църквата се управлява от краля, а не от наместника на Рим. Кралят прави с жените си каквото му е угодно. Защо младият лорд да не последва примера му? Законната съпруга е безплодна, но ако я прогонят, губят земите, които е донесла със себе си, и зестрата й. А въпреки всичките си лудории Хюго никога не е направил дете на никое момиче. Така че проклетницата остава тук докато намерят начин да се отърва от нея, но да задържат богатството й.

— Как може да стане това? — попита Алис.

 

 

— Ако бъде заловена в прелюбодейство — прошепна Дейвид. — Или умре.

Около тях цареше студено мълчание, докато вървяха през празното помещение за стражите и надолу по стълбите към входа за голямата зала.

— А тя? — попита Алис.

Дейвид се покашля и плю презрително.

— Тя би направила всичко, за да се хареса на младия лорд — каза. — Би сирила всичко, за да се вмъкне в леглото му. Тя е страстна жена, която се е озлобила, похотлива жена, която не може да намери насита. Няма нещо, което не би направила за младия лорд. Чувал съм какво говорят жените от прислугата й. Тя се моли всеки ден за наследник, за да подсигури положението си. Всеки ден се моли младият лорд да се обърне към нея и да я дари със син. Моли се всеки ден старият лорд да я подкрепи, да не приеме новите порядки, според които една съпруга може да бъде напусната с такава лекота, с каквато се сменят ловните коне. И гори от страст към Хюго. — Той направи пауза и допълни: — Всички жени са така.

— А той — подхвана Алис. — Той дали…

— Шшт — каза рязко джуджето. Хвърли поглед през рамо, да види дали Алис е готова, и когато тя кимна, той отвори една от масивните дървени врати в стената на голямата зала.