Филипа Грегъри
Вещицата (2)

Глава 2

Непосредствено след опожаряването на абатството плъзнаха войници и грабители, последвали слуховете за скрито съкровище и златни бокали. Нямаха голям късмет в селото Боус, където половин дузината семейства не се отнасяха любезно към непознати, и където повечето от тях сега бяха останали без работа, след като абатството бе разрушено и услугите им не бяха необходими. Морах разгласи, че си има нова ученичка, а ако някой помнеше предишното момиче, изчезнало преди четири дълги години, никой не спомена това. Не беше време за предположения и клюки. Около развалините на абатството още сновяха дузина скитници — бегълци от приюта на монахините, които нямаше къде другаде да отидат. Селяните от Боус заключваха вратите си, прогонваха всички, които предявяваха права над някое жилище, и предпочитаха да не говорят за абатството, за монахините, за нощта на пожара или пък за дребните кражби и плячкосването на разрушеното абатство, които продължиха и по-късно.

Говореше се, че опожаряването на абатството било грешка. Войниците водени от младия лорд Хюго, се връщали у дома от набег срещу разбойниците по шотландската граница, и спрели в абатството само да сплашат монахините, да ги накарат да се подчинят на кралската воля, да предадат съкровището си и да се откажат от лошите си папистки порядки. Всичко започнало с разюздано забавление, с накладения буен огън от парчета дърво и катран. Щом пламъците плъзнали по манастира, Хюго вече не можел да направи нищо, а освен това всички монахини бяха загинали в първите минути. Така или иначе, младият лорд бил пиян и не можеше да си спомни нищо. Той се изповяда и се покая пред личния си свещеник — отец Стивън, поклонник на новата вяра, който не виждаше кой знае какъв грях в потъпкването на едно гнездо на вероломни паписти — а селяните събраха каквото можаха от разрушената сграда и после започнаха да извозват камъните. Само няколко седмици след завръщането си в колибата на Морах, Алис вече можеше да ходи където пожелае: никой не разпозна в нейно лице полумъртвото от глад бездомно дете, което беше напуснало селото преди четири години. Дори да я познаеха, никой не би поел риска да съобщи за нея, защото това би накарало лорд Хю, или, което би било по-лошо — сина му, необуздания млад лорд — да връхлети върху селото.

Алис можеше да ходи свободно в селото, когато пожелаеше. Но тя кръстосваше най-вече земите около реката. Всеки ден, след като беше копала и плевила прашните буци пръст в зеленчуковата леха, тя слизаше до реката да си измие ръцете и да наплиска лицето си с вода. В първите няколко дни се разсъбличаше и нагазваше във водата с тракащи зъби, за да отмие от себе си мириса на пот, дим и бунище. Нямаше полза. Пръстта под ноктите и мръсотията в гънките на кожата й не можеха да се изчистят в студената, дъхаща на тиня вода, а и без друго, когато изгазеше обратно до заскрежения бряг, трепереща и с настръхнала кожа, Алис имаше само мръсни дрехи за обличане. След няколко седмици престана да потръпва от отвращение при миризмата на собственото си тяло, скоро вече едва усещаше дори силната воня на Морах. Все още плискаше лицето си с вода, но вече не се надяваше да се поддържа чиста.

Подсуши лицето си, разтри го с мръсната си дреха от дебел вълнен плат и тръгна нагоре срещу течението, покрай речния бряг, докато стигна до моста, където реката течеше под път с естествена настилка от варовикови плочи — достатъчно широки, за да може да мине каруца по тях, достатъчно яки, за да издържат тежестта на воловете. Спря там и погледна надолу, в кафявата от торфа вода. Тя течеше толкова бавно, че сякаш почти не се движеше, сякаш реката беше мъртва, беше се отказала от живота, застивайки в неподвижни, тъмни езерца.

Алис не се лъжеше. Когато двамата с Том бяха малки, бяха разучили една от пещерите, осеяли речния бряг. Провирайки се като лисичета, те бяха слизали надолу и все по-надолу, докато проходът се стесни и те заседнаха — но отдолу бяха чули силния, екнещ тътен на течаща вода, и разбраха, че са близо до истинската река, тайната река, която течеше по цял ден и цяла нощ във вечна тъмнина, скрита дълбоко под сухото речно корито.

Том се беше уплашил от отекващия, бушуващ шум толкова надолу под тях.

— Ами ако се надигне? — попита я той. — Ще излезе тук!

— Наистина излиза тук — бе отговорила Алис. Сезоните на младия й живо; бяха белязани от прииждането и оттеглянето на речните води: сива суша лете, буйно течение по време на есенните бури. Клокочещите дупки, в които мудната вода се оттичаше през лятото, се превръщаха в ручеи и водоскоци през зимата: водовъртежи, където кафявата вода се издигаше с кипене нагоре, бълбукайки от избухващото налягане на подземните потоци и подземните реки, преливащи от каменните си подземни корита.

— Там долу е Старият Таласъм — каза Том уплашено, с потъмнели очи.

Алис беше изсумтяла и беше плюла презрително в тъмнината пред тях.

— Не се страхувам от него! — заяви тя. — Мисля, че Морах може като нищо да се справи с него!

Том беше кръстосал палеца и показалеца си в знака за предпазване от магьосничество, беше изпълзял заднешком от дупката и бе излязъл на слънчева светлина. На Алис й се искаше да постои още. Не се беше хвалила напразно пред Том, вярно беше: отгледана от Морах, тя не се боеше от нищо.

— Досега — каза си тя тихо. Вдигна поглед към ясното небе над нея и към слънцето, което прежуряше безучастно. — О, Майко Божия… — подхвана тя, после млъкна рязко. — Отче — започна отново, и пак замлъкна. После устата й се отвори в безмълвен писък и тя се хвърли по лице върху ниската, груба трева на мочурището. — Бог да ми е на помощ! — изрече със скръбен шепот. — Твърде много се страхувам, за да се моля!

Струваше й се, че дълго е лежала отчаяна там. Когато отново се надигна, седна и се огледа наоколо, слънцето се беше изместило — беше средата на следобеда, време за службата в три следобед. Алис се изправи бавно, като старица, сякаш всички кости я боляха. Отправи се с малки, бавни крачки нагоре по хълма, натам, където пъпките на цъфтящия рано пирен блестяха като бледоморава мъгла по склоновете на хълма. Една калугерица се обади над главата й и се спусна с пърхане надолу недалече от нея. Още по-високо в синия въздух кръжеше и се издигаше чучулига, която чуруликаше призивно, отново и отново: всяка по-висока нота бе придружена от размахване на малките криле. Пчели се лутаха като пияни сред подранилите цветчета на пирена, мочурището се къпеше в мед. Всичко около нея беше живо, цъфтеше и ликуваше в топлия кипеж на късното лято — всичко, освен Алис, обхванатата от леден студ Алис, изстинала чак до костите си.

Тя се препъваше леко, докато вървеше: очите й следяха овчата пътека в краката й. От време на време тя простенваше съвсем тихо, като животно, заклещено в капан през безкрайно дълга тъмна нощ.

— Как ще се върна? — каза си тя, докато вървеше. — Как изобщо ще се върна някога? Как ще привикна да понасям това място?

Досами мочурището, където земята ставаше равна и правеше завой под ширналото се, безстрастно небе, Алис спря. Овчари бяха струпали малка пирамида от камъни, която показваше пътя. Алис приседна на един камък и се облегна на другите, затвори очи и вдигна към слънцето лице, застинало в гримаса на печал.

След няколко мига тя присви очи и погледна на юг. Пустите, мочурливи земи бяха съвсем равни, стелеха се и прехвърляха хоризонта в хиляда оттенъка на зеленото — от тъмния, пищен цвят на мъха около някое мочурище, до бледожълтия цвят на немощна трева, порасла върху камениста почва. Корените на пирена и на изсъхналите цветя се подаваха над пръстта, бледосиви и зелени — мрачен пейзаж със сурова, неуловима красота, наполовина пасище, наполовина пустош. Стъблата на младия пирен бяха тъмнозелени, цветчетата му — бледи като тънка мъгла. Алис погледна по-зорко. Някакъв мъж крачеше през пустошта, с шотландско наметало, преметнато през едното рамо, с решителна стъпка. Алис се изправи тихо, готова да се обърне и да побегне. Когато забеляза движението, мъжът се провикна, но гласът му бе отнесен от неспирния вятър, който духаше над мочурището дори в най-тихите дни. Алис се поколеба, готова да побегне, после мъжът извика отново, и гласът му долетя едва чуто:

— Алис! Чакай! Аз съм!

Реката й посегна към джоба, към заоблените и топли зърна на броеницата. „О, не“, изрече тя. Седна отново на камъните и го зачака да се приближи до нея, гледайки го, докато той крачеше решително през мочурището.

Беше наедрял през четирите години на отсъствието й. Когато тя замина, той беше момче, върлинест и непохватен, но със светлата хубост на младо жребче. Сега беше як, набит. Когато приближи, тя видя, че лицето му беше зачервено от слънцето и вятъра, осеяно с тънки като паяжина спукани вени. Очите му, все още с онзи пронизващ син цвят, бяха приковани в нея.

— Алис — каза той. — Току-що научих, че си се върнала. Веднага дойдох да те видя.

— Фермата ти е в другата посока — каза тя сухо.

Той се изчерви още по-силно.

— Трябваше да отведа едно агне до Троухедс — каза. — Оттук минава пътят ми на връщане.

Тъмните очи на Алис обходиха бързо лицето му.

— Никога не би могъл да ме излъжеш, Том.

Той сведе глава и запристъпва от крак на крак с тежките си обувки.

— Заради Лиза е — каза. — Тя ме следи.

— Лиза? — попита Алис, изненадана. — Коя Лиза?

Том се приведе и седна сред пирена до нея, извърнал лице, загледан назад към пътя, по който беше дошъл.

— Лиза е жена ми — каза простичко. — Ожениха ме набързо, след като ти положи свещените си обети.

Алис трепна, сякаш някой я беше ощипал.

— Не знаех — каза тя. — Никой не ми съобщи.

Том сви рамене:

— Щях да ти изпрал вест, но… — той млъкна и остави изречението недовършено — Каква полза би имало? — попита после.

Алис извърна поглед и стисна зърната на броеницата в джоба си толкова силно, че пръстите я заболяха.

— Никога не съм си те представяла женен — каза тя. — Предполагам, трябваше да очаквам, че ще се ожениш.

Том сви рамене:

— Променила си се — каза той. — По-висока си, така ми се струва, и по-закръглена. Но очите ти са си същите. Отрязаха ли ти косата?

Алис кимна, като придърпа шала малко по-плътно около обръснатата си глава.

— Прекрасната ти златна коса! — възкликна Том, сякаш се сбогуваше с нея.

Възцари се мълчание. Алис се взря в него.

— Значи се ожени веднага щом заминах? — попита тя.

Том кимна.

— Живи ли са още майка ти и баща ти?

Той кимна отново.

Лицето на Алис омекна — тя търсеше съчувствие от Том, надяваше се той да й помогне.

— Те постъпиха жестоко с мен в онзи ден — каза тя. — Бях прекалено малка, за да бъда изпратена сред чужди хора.

Том сви рамене:

— Направили са каквото са сметнали за най-добре — каза той. — Не е имало как да предвидят, че абатството ще бъде изгорено, и в крайна сметка ти ще останеш бездомна и без съпруг.

— И в гибелна опасност — каза Алис. — Ако войниците се върнат може да ме заловят. Няма да кажеш на никого, че съм била в абатството, нали?

Погледът, с който той я стрелна, беше достатъчен отговор.

— По-скоро бих умрял, отколкото да видя как някой ти причинява зло — каза той с потиснат гняв. — Знаеш това! Винаги си го знаела! За мен никога не е имало друга, а и никога няма да има.

Алис извърна лице.

— Не ми е позволено да слушам това — кача тя. Той въздъхна, приемайки упрека, и каза:

— Ще опазя тайната ти. В селото мислят просто, че Морах има нова ученичка. Казвала е и преди, че търси момиче, което да върши тежката работа. Никой не се е сетил за теб. Ти си забравена. Говори се, че всички монахини са мъртви.

— Тогава защо дойде насам? — запита Алис.

Той сви рамене: грубата му кожа стана червена като тухла.

— Мислех си, че ще разбера — каза навъсено. — Ако беше загинала, щях да го знам. — Потупа се по гърдите. — Тук вътре — каза. — Където нося болката си по теб. Ако беше загинала, болката щеше да си отиде… или да се промени. Щях да разбера, ако беше умряла.

Алис кимна, приемайки предаността на Том.

— А твоята женитба? — попита тя. — Разбирате ли се? Имате ли деца?

— Две живи — момче и момиче — каза той с безразличие. — И две мъртви. — Той направи пауза. В гласа му се долавяше събиран четири години копнеж. — Понякога момичето прилича малко на теб — каза.

Алис обърна към него ясното си, сърцевидно лице.

— Чаках да те видя — каза тя. Том потръпна безпомощно. Гласът й беше вълнуващ и сладък като църковно песнопение. — Трябва да ми помогнеш да се махна.

— Блъсках си ума да измисля как мога да ти помогна, как мога да те отведа от онази проклета старица и онзи бордей! — възкликна Том. — Но не мога да измисля начин! Лиза наглежда фермата, знае какво сме спечелили до последния грош. С майка ми са много близки. Поех риск, като изобщо дойдох тук да те видя.

— Винаги си бил готов на смели постъпки, за да бъдеш с мен — каза Алис насърчително.

Том заразглежда съсредоточено един мазол на дланта си. Зачопли мрачно твърдата кожа с късия си твърд нокът.

— Знам — каза навъсено. — Тичах при теб като кученце, когато бях дете, а после те чаках отвън, пред абатството като бито куче.

Той премести поглед към съсредоточеното лице на Алис.

— Сега, когато ти излезе от абатството, всичко отново се промени — каза колебливо. — Реквизиторите на краля заявиха, че не сте истински монахини, а свещеникът на лорда казва, че Хюго е сторил добре, като ви е прогонил. Абатството вече го няма, ти отново си свободна жена, Алис. — Той не смееше да я погледне, а беше забил поглед в земята под краката си. — Никога не съм преставал да те обичам — каза. — Ще бъдеш ли моя любима сега?

Алис поклати глава с инстинктивно отвращение.

— Не! — възкликна. — Клетвите ми все още са в сила. Не мисли така за мен, Том. Аз принадлежа Богу.

Тя помълча и го стрелна с кос поглед. Предстоеше й да открие труден път. Той трябваше да бъде изкушен да й помогне, но не и изкушен да прегреши.

— Иска ми се да ми помогнеш — каза тя внимателно. — Ако имаш пари, или кон, който мога да заема, бих могла да намеря абатство, което може да ме приеме. Мислех си, че може би знаеш за някое такова място, или че можеш да ми намериш място някъде?

Том се изправи на крака.

— Не мога — каза той простичко. — Фермата върви зле, имаме само един работен кон, и никакви пари. Бог е свидетел, че бих сторил всичко на света за теб, Алис, но нямам нито пари, нито кон за теб.

Бледото лице на Алис беше спокойно, макар тя да крещеше вътрешно.

— Навярно все пак ще измислиш нещо — каза тя. — Разчитам на теб, Том. Не знам какво ще стане с мен без твоята помощ.

— Ти беше тази, която винаги мислеше — припомни й той. — Аз просто дойдох да те видя, тичайки, както куче се отзовава на свирката на господаря си, както съм правил винаги. В мига, когато научих, че абатството е опожарено, се сетих за теб. После, когато чух, че Морах си има ново момиче, си помислих, че може да си ти. Дотичах при теб. Нямах планове.

Алис също се изправи и застана до рамото му, много близо. Усети мириса на застояла пот по кожата му, вонята на стара кръв от клането на животни и на вкиснато мляко от доенето. Той миришеше като бедняк, като стар човек. Тя отстъпи назад.

Том сложи длан върху ръката й и Алис застина, заставяйки се да не го отърси от себе си. Той се взря в лицето й. Тъмносините очи на Алис, искрени като на дете, срещнаха погледа му.

— Ти не ме желаеш като мъж — изрече той с внезапно прозрение. — Искаше да ме видиш и говориш сладко, но единственото, което искаш, е да те спася от живота с Морах, точно както твоята стара игуменка те спаси от нея преди.

— Защо не? — запита настойчиво Алис. — Не мога да живея там. Морах е затънала в грях и мръсотия. Не мога да остана там! Не те желая като мъж, моите обети и желания не са такива. Но отчаяно се нуждая от теб като приятел, Том. Не знам какво бих правила без твоята помощ. Ние си обещахме да си бъдем верни и винаги да си помагаме, когато единият от нас е в нужда или в беда. — Тя още по-упорито продължи да му внушава чувство за вина. — Аз щях да ти помогна, ако беше изпаднал в нужда, Том. Ако имах кон, ти никога нямаше да ходиш пеш. Знам, че обетите ни са дадени отдавна — каза тя искрено. — И че ако абатството съществуваше, аз бих била там и сега, като предпочитана дъщеря на игуменката, най-обичана от сестрите — гласът й затихна и тя се загледа към далечния хоризонт, като че ли все още виждаше топлата билкова градина и залеза над притихналите дървета. — Знам, че нямам никакви права над теб — продължи тя с много тих глас. — Но, Том, аз няма към кого да се обърна. Няма кой да ми помогне, нямам нито един приятел на този свят, освен теб. Ако не ми помогнеш, съм обречена на греха и мръсотията на Морах, без надежда за спасение.

Том поклати бавно глава, сякаш за да я проясни.

— Объркан съм! — възкликна той. — Алис, кажи ми простичко какво искаш да направя! Знаеш, че ще го направя. Знаеш, че винаги съм правел каквото си искала.

— Намери ми място, където мога да отида — каза тя бързо. — Морах не научава нищо, а аз не смея да отида по-далече от Касълтън. Но ти можеш да обиколиш и да разпиташ хората. Намери ми някой манастир, където е безопасно, а после ме отведи там. Лорд Хюго не може да вилнее из целия север. Трябва да има други абатства, които не са застрашени от злобата му: Хартълпул, Дърам или Уитби. Намери място, на което мога да отида, Том, и ме заведи там.

— Нима се надяваш да откриеш отново твоята игуменка? — попита Том. — Разбрах, че всички монахини са загинали.

Алис поклати глава. Помнеше горещината в пушека, която я беше предупредила, че пламъците са много близо. Спомни си тънкия ясен писък от болка, който бе чула, докато се хвърляше през градинската врата.

— Ще намеря нов орден, ще приема ново име, и отново ще положа обетите си — каза тя.

Том примигна.

— Позволено ли е да направиш това? — попита той. — Няма ли да се запитат коя си и откъде идваш?

Алис му хвърли преценяващ, кос поглед:

— Навярно би могъл да се застъпиш за мен, Том. Би могъл да им кажеш, че съм ти сестра, нали?

Том отново поклати глава:

— Не! Не знам! Предполагам, че бих могъл. Алис, не знам какво мога да направя и какво не мога! Главата ми се върти!

Алис протегна към него меката си бяла ръка и го докосна леко в средата на челото, между очите, влагайки цялата си сила във върховете на пръстите си. Почувства как пръстите й се затоплят, когато силата потече през тях. За един замайващ миг си помисли, че можеше да прави с Том каквото си пожелае, да го накара да повярва във всичко, да направи всичко. При докосването й Том затвори очи и се олюля към нея, както се олюлява калината под полъха на вятъра.

— Алис — изрече той, и гласът му беше изпълнен с копнеж.

Тя отдръпна ръка и той бавно отвори очи.

— Трябва да вървя — каза тя. — Обещаваш ли, че ще ми намериш място?

Той кимна и каза:

— Да — подръпвайки наметката на рамото си.

— И ще ме заведеш там?

— Ще направя всичко, каквото мога — каза той. — Ще разпитам кои абатства са безопасни. И когато намеря място, ще те заведа дотам, каквото и да ми струва.

Алис вдигна ръка за сбогом и го загледа как се отдалечава. Когато той беше твърде далече, за да чуе, тя изрече едва чуто след него волята си.

— Направи го, Том — каза тя. — Направи го начаса. Намери ми място. Отведи ме отново в някое абатство. Не мога да остана тук.

* * *

Застудя. През септември цяла седмица бушуваха бурни ветрове, а когато утихнаха, мочурищата, хълмовете и дори долината се забулиха в гъста мъгла, която не се вдигна с дни. Морах се залежаваше в леглото все до по-късно и по-късно всяка сутрин.

— Ще стана, когато огънят е запален, а овесената каша — гореща — казваше тя, като гледаше Алис от леглото. — Няма голяма полза и двете да мръзнем до смърт.

Алис държеше главата си наведена и не говореше много. Всяка вечер вдигаше ръце към светлината на огъня и разглеждаше дланите си, за да види дали са загрубели. Кожата се беше зачервила и възпалила, после се беше покрила с мехури, а мехурите се бяха спукали и после бяха заздравели. Закръглената възглавничка под палеца й вече бе загрубяла, а в основата на всеки пръст кожата ставаше суха и твърда. Тя втриваше лойта от овчите руна в мазолите, като се мръщеше отвратено на наситената, неприятна миризма, но въпреки това ръцете й се втвърдяваха и ставаха червени и груби.

— Все още съм годна да бъда монахиня — шепнеше си тя. Прехвърляше зърната на броеницата си, преди да си легне, и казваше вечерните молитви, без да знае кое време е, далеч от дисциплината, налагана от камбаната в параклиса. Една вечер се запъна и осъзна, че вече забравя думите. Забравяше молитвите си. „Още съм годна да бъда монахиня“, изрече мрачно, преди да заспи. „Още съм годна да бъда монахиня, ако се добера скоро до някое абатство“.

Чакаше вести от Том, но новини не идваха. В Боус научаваше само объркани истории за огледи и промени. Реквизиторите на краля ходеха навсякъде, настояваха за отговори в смълчаните обители, проверяваха съкровищата на ордени, дали обет за бедност. Никой не знаеше колко далеч ще стигне кралят. Той беше екзекутирал един епископ, беше обезглавил Томас Мор, най-почитания мъж в Англия, бе изгарял монаси на кладата. Твърдеше, че цялото духовенство му принадлежи — енорийски свещеници, викарии, епископи. А сега ламтеше за абатствата, за мъжките и женските манастири. Искаше тяхната власт, искаше земята им, не можеше да оцелее без богатството им. Не беше време да се опиташ да постъпиш в орден с лъжливо име и обгорено расо.

— Аз съм прокълната и моето проклятие ме следва — казваше си Алис с негодувание, докато наливаше от кладенеца вода за Морах и вадеше репи от студената, лепкава земя.

Алис понасяше зле студа. След като четири години бе спала в каменна сграда, където огромни огньове биваха разпалвани, за да горят по цяла нощ, глиненият под в колибата на Морах й се струваше непоносимо влажен и мразовит. Започна да кашля през нощта, а кашлицата й преминаваше в разтърсващи ридания от тъга по изгубения й дом. Най-ужасни от всичко бяха сънищата — когато сънуваше, че е на сигурно място в абатството, че се обляга на коленете на майка Хилдебранд и чете на глас на ясната светлина на восъчни свещи. Една нощ сънува, че майка Хилдебранд бе дошла в колибата и я беше повикала, влачейки се по колене в калта на зеленчуковата леха. „Разбира се, че не съм мъртва!“ — бе възкликнала радостно майка Хилдебранд. Алис почувства как майчинските й ръце я обгръщат и я притискат плътно, усети чистия, сладък аромат на колосаната й риза. „Разбира се, че не съм мъртва“, беше казала игуменката. „Ела си у дома, с мен!“.

Алис се вкопчваше в дрипавата си възглавница и затваряше очи по-здраво, за да продължи да спи, да живее в съня. Но винаги я събуждаха студът на пода или гневният крясък на Морах, тя отваряше очи и отново познаваше болката от загубата, и биваше принудена да се изправи отново пред факта, че е далече от дома и далече от жената, която я обичаше, без надежда да види отново някога майката игуменка или някоя от сестрите си.

Валя със седмици — силен, пороен дъжд се лееше безспир от небесата като сълзи. Всяка сутрин, когато се събуждаше, Алис откриваше сламеника си мокър от пръстения под на колибата, а дрехата и наметката си — влажни от ситните капчици на утринната мъгла. Роптаейки, Морах й правеше място в леглото, и я будеше по един-два пъти на нощ, за да слезе по паянтовата стълба и да разпали наново огъня. Всеки ден Алис излизаше надолу по реката към Боус, където растяха дъбове, брястове и брези, за да търси подпалки. Всеки ден довличаше у дома повален клон от яко дърво и го насичаше със старата брадва на Морах. Носенето на дърва за подпалки можеше да отнеме повечето часове от деня, но трябваше също и да се изсипва нощното гърне на мокрото бунище, да се мъкне вода от реката, да се вадят репи и моркови от лехата със зеленчуците. Веднъж седмично трябваше да се ходи на пазар в Боус — изморителен, дълъг път — пет мили дотам и обратно по хлъзгавата крайречна пътека или по опасния главен път. На Алис й липсваше добре приготвената, богата храна в абатството, тя ставаше все по-бледа и слаба. Лицето й измършавя и се изопна. Когато отиде в Боус един ден, някакво дете я замери с камък зад гърба й, а когато тя се обърна и го наруга, момчето зави от страх, срещнало празния й, безумен поглед.

Със студеното време дойдоха и болестите. Всеки ден нов посетител тропаше на вратата на Морах, и искаше от нея или Алис заклинание, отвара или муска, за да се предпази от болки в стомаха, простуда или треска. В Боус имаше четири раждания, Алис придружаваше Морах и измъкваше на бял свят окървавени, недорасли, пищящи бебета.

— Имаш ръце за тази работа — каза Морах, като гледаше тънките, дълги пръсти на Алис. — И си се упражнявала с бебетата на разни просякини в онова твое абатство. Можеш да поемаш всички раждания. Имаш нужните умения, а аз вече остарявам твърде много, за да излизам среднощ.

Алис я гледаше с безмълвна омраза. Израждането на бебета беше най-опасната задача за една знахарка. Твърде много неща можеха да се объркат, на риск бяха изложени два живота, хората искаха и майката, и бебето да оцелеят, и виняха акушерката, ако бебето беше болно или умреше. Морах се опасяваше от провал, боеше се от омразата на селото. По-безопасно беше за нея да изпраща Алис сама.

Хората в селото бяха напрегнати, изпълнени с подозрения. Една знахарка бе заловена в Болдрън, на по-малко от четири мили разстояние: заловена и обвинена, че е изпратила мор по добитъка на съседа си. Свидетелствата срещу нея бяха впечатляващи. Съседите се кълняха, че са я виждали да тича по реката, краката й се движели бързо по водата, но оставали сухи. Някой я видял да шепне в ухото на кон, и конят окуцял. Една жена каза, че се били сдърпали заради парче бекон на пазара в Касълтън и че оттогава насам ръката я боляла и тя се страхувала, че може дори да изгние и окапе. Някакъв мъж се кълнеше, че бил настигнал знахарката в мъглата на Болдрън Лейн, а тя го проклела и изведнъж конят му се подплашил и той паднал. Едно малко момче от селото свидетелстваше, че я видяло да лети и да говори с гълъбите в гълъбарника на имението. Хора от цялата област сипеха доказателства срещу нея, процесът отне дълги дни.

— Всичко това са глупости — каза Алис, връщайки се от Боус с новините. — Това би могло да се случи на всеки; може да е детски кошмар. Сякаш всички са полудели. Вярват на всичко. Всеки може да каже всичко срещу нея.

Изражението на Морах беше мрачно.

— Това е лоша привичка — каза тя навъсено. Алис стовари торба с продукти на пода до огъня и хвърли три тлъсти резена бекон в супата, която къкреше в гърне, поставено на триножник. — Лоша привичка — повтори Морах. — Виждала съм да се разпространява и преди, също като чума. Понякога по това време на годината, понякога посред лято. Това става винаги, когато хората са неспокойни и бездейни, и изпълнени със злоба.

Алис я погледна уплашено.

— Защо го правят? — попита тя.

— За забавление — каза Морах. — Есента е скучен и унил сезон. Хората седят около огньовете и разправят истории, за да се плашат взаимно. Има настинки и пристъпи на треска, които нищо не може да излекува. Зимата и гладната смърт ги дебнат. Хората имат нужда от някого, върху когото да хвърлят вината. Освен това им харесва да се събират заедно, да крещят и да сипят обвинения. Тогава заприличват на едно животно, животно със сто усти и сто биещи сърца, и без никаква мисъл. Само настървение.

— Какво ще й направят? — попита Алис.

Морах плю право в огъня.

— Вече започнаха — каза тя. — Провериха я за белези, че е кърмила дявола, и изгориха белезите с нажежен ръжен. Ако раните загноят, това е доказателство за магьосничество. Ще й завържат ръцете и краката, и ще я хвърлят в река Грета. Ако изплува жива — това е магьосничество. Може да я накарат да пъхне ръка в огъня на ковача и да се закълне, че е невинна. Може да я вържат навън в тресавището за цяла нощ, за да видят дали дяволът ще я избави. Ще се гаврят с нея, докато наситят страстта си.

Алис подаде на Морах купа бульон и панер с хляб.

— И после?

— Ще издигнат клада на поляната сред селото и свещеникът ще се помоли за душата й, след това някой — вероятно ковачът — ще я удуши и после ще я изгорят на кръстопътя — каза Морах. — После ще започнат да търсят друга, сетне — трета. Докато се случи нещо друго — празник или ден, в който се чества някой светец — и си намерят различно забавление. То е като лудост, която прихваща цяло село. Това е лошо време за нас. Няма да ходя в Боус, докато знахарката от Болдрън не бъде погребана и забравена.

— Как ще си купуваме брашно? — попита Алис. — И сирене?

— Може ти да ходиш — каза Морах безчувствено. — А можем да караме и без тях седмица-две.

Алис стрелна Морах със студен поглед.

— Ще се справим без тях — каза, макар че стомахът й къркореше от глад.

В края на октомври внезапно застудя рязко, и всяка сутрин имаше твърд бял скреж. Алис се отказа да се мие през зимата. Речната вода течеше буйна и кафява между камъните, които сутрин бяха бели и хлъзгави от лед. Всеки ден тя с усилие замъкваше по склона до колибата пълна кофа вода за готвене; нямаше нито време, нито енергия да носи вода за миене. Растящата й коса гъмжеше от въшки, черната й монашеска роба вонеше на гранясало. Улавяше бълхите между пръстите си и без свян мачкаше малките им телца между показалеца и разръфания нокът на палеца си. Беше привикнала към миризмата и мръсотията. Когато изливаше съдържанието на напуканото нощно гърне на бунището, вече не се налагаше да извръща глава и да потиска порива си да повърне. Изпражненията на Морах и нейните собствени, торът от кокошките и отпадъците се трупаха високо на сметището, а Алис ги разстилаше и ги вкопаваше в зеленчуковата леха, без да обръща внимание на вонята.

Чистите бели чаршафи и сладкото ухание на билки в помещението за приготвяне на отвари и цветята върху олтара на абатството й се струваха като сън. Понякога Алис имаше чувството, че лъжата на Морах е истина и че тя, Алис, никога не е била в абатството, никога не е познавала монахините. Но после се събуждаше през нощта, мръсното й лице бе изтръпнало и солено от сълзи, и разбираше, че отново е сънувала майка си и живота, който беше изгубила.

Можеше да забрави удоволствието от това да бъде чиста, но гладното й, растящо, младо тяло й напомняше всеки ден за храната в абатството. Цяла есен Алис и Морах се хранеха с рядка зеленчукова супа, в която понякога сваряваха парче бекон и мазнината от него се носеше отгоре на златисти кръгове. Понякога имаха резен сирене, винаги имаха черен ръжен хляб, а тестото от плътното, зле смляно зърно беше грубо и им присядаше. Понякога някоя благодарна фермерска съпруга им даваше вътрешности от току-що заклано прасе. Понякога им попадаше заешко. Морах имаше примка, а Алис стъкми мрежа за лов на риба. Двете кокошки на Морах, които живееха долу в къщата, изхранващи се мизерно с остатъци, снасяха добре в продължение на няколко дни, и Морах и Алис хапнаха яйца. В повечето дни закусваха с рядка каша, а след това гладуваха цял ден до свечеряване, когато хапваха супа и хляб, и понякога по някой резен сирене или месо.

Алис помнеше вкуса на задушения шаран от рибарниците на абатството. През постните дни ядяха сьомга или пъстърва, или морска риба, донесена специално за тях от крайбрежието. Мирисът на печено телешко в плътни пухкави пудинги, топлата, питателна овесена каша рано сутрин след молитвите, с малко добиван в абатството мед в средата, и с жълта като масло сметана за заливане, топъл ейл преди лягане, лакомствата в празничните дни — марципан, печени бадеми, захаросани плодове. Копнееше за тежката, топла сладост на греяното вино с подправки след празнична гощавка, еленовото месо в сос от портвайн, задушеното заешко, зеленчуците, изпечени в масло, за острия вкус на пресни череши. Понякога Морах я сритваше, за да я събуди през нощта, и подмяташе със сънено кискане „Стенеш насън, Алис, пак сънуваш храна. Упражнявай се в умъртвяване на плътта, мое малко ангелче!“ Алис откриваше, че устата й се налива със слюнка в сънищата й за обедите в тихата трапезария, докато някоя монахиня им четеше на глас, а начело на масата винаги седеше майка Хилдебранд, с протегнати ръце, благославяше храната и въздаваше благодарност за спокойното изобилие на живота им, и понякога хвърляше поглед надолу по масата към Алис, за да се увери, че малкото момиче има храна в изобилие. „Изобилие“, изричаше Алис с копнеж.

В края на октомври в Боус избухна епидемия от някаква болест, от която половин дузина деца и някои възрастни започнаха да повръщат и да се задушават с повърнатото. Всеки ден майки изминаваха пеша няколкото мили до колибата на Морах с някакъв подарък — кръгла, жълта пита сирене или дори по някое пени. Морах препече корени от копър на малкия огън, остави ги да се изсушат, а после ги счука на прах и даде на Алис лист хубава хартия, перо и мастило.

— Напиши молитва — каза тя. — Някоя хубава молитва на латински.

Пръстите на Алис приеха с радост допира на перото. Тя го хвана неумело в подутите си, мазолести ръце, сякаш беше ключът към кралство, което беше изгубила.

— Напиши я! Напиши я! — възкликна Морах нетърпеливо. — Една хубава молитва срещу болести.

Много внимателно, Алис натопи перото и започна да пише простичките думи на Господнята молитва: устните й се движеха в такт с ритъма на латинския. Това беше първата молитва, на която майка Хилдебранд я беше научила.

Морах наблюдаваше любопитно.

— Готово ли е? — попита тя, и когато Алис кимна, безмълвно, защото гърлото й се беше стегнало, Морах взе листа и го накъса на половин дузина квадратчета, изсипа ситния прах в тях, и подгъна краищата на хартията, за да запази праха.

— Какво правиш? — запита настойчиво Алис.

— Магия — отвърна Морах иронично. — Това ще ни поддържа сити през зимата.

Оказа се права. Хората в Боус и фермерите в цялата околност купуваха черния прах, загънат в специалната хартия, по едно пени фунийката. Морах купи още хартия и накара Алис отново да се залови с писане. Алис знаеше, че не може да има нищо грешно в изписването на Господнята молитва, но се смущаваше, когато Морах късаше хартията на парчета.

— Защо го правиш? — попита любопитно Алис един ден, докато гледаше как Морах стрива корена в хаван в скута си, докато седеше на столчето си край огъня.

Морах й се усмихна:

— Прахът помага срещу болен стомах — каза тя. — Но онова, което му придава сила, е заклинанието, което пишеш.

— Това е молитва — каза Алис презрително — Не правя заклинания и не бих предавала изгорен копър и част от молитва срещу едно пени за фунийка.

— От него на хората им става добре — каза Морах — Вземат го и казват заклинанието, когато ги връхлети пристъпът за повръщане. Тогава пристъпът отминава.

— Как е възможно? — попита Алис нетърпеливо. — Защо един ред от молитва да ги изцелява?

Морах се засмя:

— Чуйте я само — монахинята бегълка! — възкликна тя, вгледана в огъня. — Чуйте момичето, което е работило в градината с билките и в помещението за приготвяне на отвари, и в лечебницата на монахините, и въпреки това отрича силата на растенията! Отрича силата на молитвата! Изцерява ги, моето момиче, защото в нея има сила. А за да кажат молитвата, трябва да си поемат дъх. Това ги успокоява. Нареждам им да отправят молитвата към небето, така че се налага да отворят някой прозорец и да вдишат чист въздух. Всички, които са умрели от повръщането, са били слаби и болнави, и са живели сред панически страх в мръсни стаи. Заклинанието действа, защото е силно. И помага, ако вярват в него.

Алис се прекръсти — незабележим жест между гърдите. Морах щеше да й се подиграе, ако беше видяла.

— А щом могат да платят за заклинание, значи могат да плащат за добра храна и чиста вода — каза разумно Морах. — Има вероятност да са по-силни, преди болестта да ги повали. Богатите винаги са благословени.

— А ако заклинанието не помогне? — попита Алис.

Лицето на Морах стана сурово.

— По-добре се моли на твоята Повелителка никога да не се провали — каза тя. — Ако не подейства, мога да кажа, че са били омагьосани от друга сила, или че заклинанието не е подействало, защото не са го направили както трябва. Ако не подейства, ще отида начаса при наследниците и ще се опитам да купя приятелството им. Но ако са жадни за мъст и добитъкът им също умре, тогава ние с теб трябва да стоим далеч от Боус, да се скрием и да гледаме да не се мяркаме пред очите на хората, докато тялото не бъде погребано и те не забравят.

— Това е грешно — заяви убедено Алис. — В абатството следвахме написаното в старите книги, познавахме билките, които отглеждахме, правехме от тях настойки и ги пиехме от размерени чаши. Това не е билкарство, а безсмислица. Лъжи, облечени в простонароден латински за страх на децата!

— Безсмислици, тъй ли? — запита Морах: бързо пламващият й гняв се бе разбудил. — В това село има хора, готови да се закълнат, че мога да накарам някоя жена да пометне, като й намигна! В това село има хора, които си мислят, че мога да убия здраво животно, като щракна с пръсти над ведрото, от което пие вода. В това село има хора, които мислят, че дяволът ми говори в съня ми и че всички негови сили са на мое разположение!

— Не се ли страхуваш? — попита Алис.

Морах се изсмя, дрезгаво и диво.

— Дали се страхувам? — попита тя. — Че кой не се страхува? Но повече се страхувам да не загина от гладна смърт тази зима, или да не умра от студ, защото нямаме дърва за горене. Откакто ми откраднаха земята, нямам избор. Откакто ми отнеха земята, се страхувам. Та аз съм знахарка — разбира се, че се страхувам!

Тя остави настрана чукалото и хавана, а после започна да изсипва с лъжица праха; в едно късче хартия, после — в друго, без да й трепнат ръцете.

— Освен това — каза тя лукаво, — сега се страхувам много по-малко отпреди. Много, много по-малко отпреди.

— Наистина ли? — попита Алис, разпознала заядливата нотка в гласа на Морах.

— О, да — каза Морах весело. — Ако потърсят вещица в Боус сега, кого мислиш, че ще хванат най-напред? Една дребна старица с няколко билки в кесията, която си е тук от години и никога не е сторила голяма вреда — или една греховно красива девойка, която не говори с никого, нито пък се задява с мъжете. Момиче, което не е нито девица, нито жена, нито светица, нито грешница. Момиче, което виждат в Боус много рядко, но винаги загърнато с наметка и с покрита с шал глава. Момиче, което не разговаря с никого, и няма приятелки на своята възраст. Девойка, която отбягва мъжете, и свежда поглед, когато мъж пресече пътя й. Ти си тази, която би трябвало да се страхува, Алис. На теб гледат като на странна жена, като на необикновен човек. Затова мислят, че ти притежаваш умението да лекуваш повръщането. Теб ще възхваляват или обвиняват Ти си тази, която би трябвало да се страхува!

— Невъзможно е да мислят, че това са заклинания! — възкликна Алис. — Още отначало ти казах, че са молитви! Ти ме помоли да напиша молитва и аз го направих! Невъзможно е да мислят, че правя магии!

— Хайде! — Морах махна нетърпеливо към нея. — Напиши още! Напиши още! Молитвата ми трябва, за да увия тези дози. Именно написаното от теб, Алис, кара праха да действа. Откакто ти се върна, копърът започна да лекува повръщането. Говори се, че ти си изкусната знахарка, а аз съм твоя прислужница. Казват, че дяволът те е пратил. Казват, че полите на расото ти са опърлени от огньовете на ада — и че си невеста на дявола.

— Кой казва това? — запита Алис храбро, макар че гласът й потрепери леко. — Не вярвам, че някой говори такива неща.

— Лиза — жената на Том — заяви тържествуващо Морах. — Тя казва, че си объркала съня на Том. Той изричал твоето име насън — сигурен признак за урочасване.

Алис се засмя горчиво.

— О, да — каза тя хапливо. — Вика ме да го избавя от острия й език.

— Прокълни я тогава! — Лицето на Морах светлееше в сенчестата колиба. — Опитай! Прокълни я да умре и направи Том вдовец, богат със зестрата й, за да може да се върне при теб и да можеш да работиш със загрубелите си ръце на неговата земя, където ще се възползваш от печалбата. Тя е безполезна, злобна жена, не е ничия приятелка. Няма да липсва на никого.

— Недей — каза Алис бързо. — Не говори такива неща. Знаеш, че не бих го направила, и че нямам нужната сила.

— Имаш силата — настоя Морах. — Знаеш това и аз също го знам! Ти избяга от силата си и се надяваше, че твоят Бог ще те опази, ако забравиш уменията си. Но ето те тук, обратно при мен, и сякаш никога не си отсъствала. Не останаха безопасни манастири, Алис! Нямаш къде да отидеш! Ще останеш с мен завинаги, освен ако не отидеш при някой мъж. Защо да не е Том? Харесваше го доста, когато беше малка, а той никога не е обичал друга жена. Би могла да убиеш Лиза. Би трябвало да убиеш Лиза. Мога да ти покажа начини да го направиш. Стотици начини. А после можеш да си живееш спокойно във фермата на Том, и да се миеш всеки ден, както копнееш да правиш, и дори да си казваш молитвите, а помисли си как ще се храним! Едно малко заклинание, а ще се променят много неща. Направи го, Алис!

— Не мога! — възкликна Алис отчаяно. — Не мога. А дори и да можех, не бих го направила. Нямам други сили, освен познанията, получени в абатството. Няма да прибягвам до твоите заклинания. Те не означават нищо, ти не знаеш нищо. Никога няма да използвам твоите умения.

Морах сви рамене и върза фунийките прах с конец.

— Мисля, че ще го сториш — каза тя полугласно. — И мисля, че чувстваш силата си във върховете на пръстите, и усещаш вкуса й върху езика си. Не е ли така, моя Алис? Нима, когато си сама в пустошта и вятърът повява тихо, не знаеш, че можеш да го призовеш? Да му повеляваш да вее натам, накъдето искаш ти? Да довее здраве или болест? Богатство или нищета? Нима, когато стоеше на колене в абатството, не можеше да почувстваш силата около теб и вътре в теб? Аз мога да почувствам силата в себе си — о, да, и мога да я почувствам и в теб. Старата игуменка я е виждала съвсем ясно. Искала я е за своя Бог! Е, сега твоята сила отново е свободна и можеш да я използваш както пожелаеш.

Алис поклати глава.

— Не — заяви тя решително. — Не чувствам нищо. Не зная нищо. Не притежавам сили.

— Погледни огъня — каза Морах изведнъж. — Погледни огъня.

Алис погледна към него — купчината зле нарязан торф, който сияеше в оранжево, и горящия пън, който лежеше върху жаравата.

— Накарай го да запламти в синьо — прошепна Морах.

Алис долови в ума си мисълта за сините пламъци, задържа за миг образа на сини пламъци пред вътрешния си взор. Пламъците се олюляха, потрепнаха, а после се разгоряха в равномерен синьо-лилав цвят. Жаравата сияеше като лятно небе пепелта имаше наситен тъмно виолетов цвят.

Морах се разсмя възхитено. Алис рязко откъсна поглед от огъня, пламъкът лумна и отново грейна в оранжево.

Алис се прекръсти припряно.

— Стига, Морах — каза раздразнено. — Глупави номера за плашене на деца. Сякаш бих се заблудила от тях след детството с теб и твоите измамнически трикове.

Морах поклати глава.

— Нищо не съм докосвала — каза тя спокойно. — Това беше дело на твоя поглед, на твоя ум и на твоята сила. Можеш да побегнеш и да избягаш от това така бързо, както побягна от благочестивия си живот. Но и двете вечно ще те настигат, Алис. Накрая ще трябва да избереш.

— Аз съм монахиня — процеди Алис през зъби. — За мен няма да има магии и нечестиви умения. Не ги искам. Не искам теб. И не искам Том. Чуй ме сега, Морах: в мига, щом мога да си тръгна оттук, ще си отида. Кълна ти се, че ако можех да си тръгна още тази нощ, щях да си отида. Не искам нищо от това. Нищо от това. Кълна се, че ако можех, щях да си тръгна от това място сега и да не се върна никога.

— Тихо! — наречи внезапно Морах. Алис застина в мълчание и двете жени напрегнаха слух да чуят.

— Има някой отвън, пред вратата — изсъска Морах. — Какво чуваш?

— Кон — прошепна Алис. — Не, два коня.

В бърз жест Морах събори гърнето с вода върху жаравата на торфения огън. Пламъкът угасна веднага, стаята се изпълни с гъст дим. Алис затули устата си с длан, за да не се задуши.

Блъскането по дървената вратичка отекна като гръмотевичен тътен. Двете жени се свиха една до друга, с очи, приковани върху входа, сякаш вратата щеше да се разцепи и да се разпадне. Някой удряше по нея с дръжка на меч.

— Аз ще я отворя — каза Морах. В тъмнината лицето й беше бяло като на удавница. — Ти се качи горе и се скрий под сламеника ми. Ако е ловецът на вещици, вероятно ще е за мен: ти може да се измъкнеш. Никой няма да послуша жената на Том, ако няма други, които говорят против теб; а и никой не е умрял тази седмица. Върви, момиче, само тази възможност мога да ти дам.

Алис не се поколеба: побягна към стълбата и нагоре като сянка.

— Идвам — изръмжа Морах дрезгаво — Не можете ли да не изтръгвате от пантите вратата на една старица?

Тя се увери, че Алис е скрита горе, а после махна дървеното резе, за да отвори вратата.

Двамата високи конници изпълниха хоризонта като великани. Около раменете им сияеха звездите, а високо над главите им се надбягваха върволици от облаци.

— Търсим младата знахарка — каза мъжът. Увил лицето си с шал, за да се предпази от студа, той беше въоръжен само с тояга и къс кинжал за намушкване. — Новата млада знахарка. Доведи я.

— Не съм съвсем сигурна… — подхвана Морах, с жален хленчещ глас — Тя не е…

Мъжът посегна надолу, сграбчи Морах за шала на врата й и я повдигна, докато лицето й се доближи до неговото. Конят се размърда неспокойно, а Морах изгъргори и се задави, ритайки с крака.

— Това е заповед на лорд Хю от замъка — каза мъжът. — Болен е. Иска младата знахарка и заклинанието срещу повръщане. Доведи я, и няма да ви се случи нищо лошо. Той ще ви плати. Ако я скриеш, ще изгоря тази воняща колиба, и ще закова вратата й с гвоздеи, за да изгориш и ти в нея.

Той отново пусна Морах да стъпи на крака, тя се препъна назад, докато се блъсна в рамката на вратата, и влезе обратно в колибата, притваряйки вратата зад себе си.

Алис гледаше надолу от леглото: очите върху бялото й лице бяха огромни.

— Не мога… — подхвана тя.

Морах дръпна шала от раменете си, разстла го върху плочата на огнището и натрупа в него шепи билки, молитвеник с черна корица, четири фунийки с прах, лъскава буца кварц, вързана с дълго парче панделка, както и хавана с чукалото.

— Ще трябва да опиташ, иначе ще убият и двете ни — каза тя мрачно — Има шанс, и то добър. Други са били излекувани от болестта. Ще трябва да рискуваш.

— Мога да избягам — каза Алис. — Мога да се скрия в тресавището през нощта.

— И да ме оставиш? До разсъмване ще съм мъртва — каза Морах. — Чу го. Жива ще ме изгори.

— Не им трябваш ти — каза настойчиво Алис. — Не биха го сторили. Можеш да им кажеш, че съм останала да нощувам в Боус. Мога да се скрия край реката, в някоя от пещерите, докато обикалят да ме търсят.

Морах я погледна сурово.

— Нещо у теб горчи — каза тя намръщено. — При всичката ти красота нещо у теб горчи, Алис. Готова си да избягаш, нали? И да ме оставиш да се изправя пред тях. Би предпочела аз да умра, отколкото ти да рискуваш.

Алис отвори уста да отрече обвинението, но Морах тикна шала в ръцете й, преди тя да успее да каже нещо.

— Готова си да ме изложиш на смъртна опасност, но аз няма да изложа себе си — каза Морах сурово, като я побутна към вратата. — Излизай, момичето ми, ще дойда в замъка, когато мога, за да разбера какво става с теб. Виж какво можеш да направиш. Там отглеждат и билки, и цветя. Може да успееш да използваш познанията си на монахиня, както и моите.

Алис вдигна вързопа. По лицето й преминаваха тръпки.

— Не мога! — възкликна тя. — Нямам никакви умения, не знам нищо! Садях билки, правех онова, което ми нареждаха в абатството. А твоите изкуства са лъжи и безсмислици.

Морах се засмя горчиво. Мъжът отвън заудря пак по вратата.

— Идвай, момиче! — нареди той. — Или ще те изкарам навън с дим!

— Вземи моите лъжи и безсмислици, и собственото си невежество, и ги използвай, за да си спасиш кожата — каза Морах. — Наложи се да побутне Алис към вратата — Омагьосай го! — изсъска тя, докато водеше момичето през прага. — Имаш силата, чувствам я в теб. Ти накара пламъка да се разгори в синьо с мисълта си. Вземи в ръце силите си и ги използвай сега, заради себе си! Трябва да направиш магия на стария лорд, за да оздравее Алис, или и двете сме осъдени.

Алис изстена тихо от ужас, а после конникът се наведе, хвана я под мишниците и я вдигна на коня пред себе си.

— Хайде! — нареди той на спътника си и те обърнаха конете си, чиито копита прегазиха зеленчуковата леха. После изчезнаха в тъмнината, а брулещият вятър отнесе звука на галопиращите копита.

Морах почака малко пред вратата на колибата, без да обръща внимание на студа и на дима от загасения огън, който се виеше на гъсти спирали зад нея, заслушана в тишината, която се бе възцарила сега, след като Алис замина.

— Тя има сила — изрече Морах към нощното небе, като гледаше как накъсаните облаци преминават покрай полумесеца. — Зарече се, че ще замине, и в този миг конете дойдоха за нея и тя замина. Какво ли ще е следващото й желание? Какво ще е следващото, което ще пожелае?