Филипа Грегъри
Вещицата (17)

Глава 17

Катрин боледува в продължение на много дни — през пролетните майски дни, когато слънцето изгряваше рано, а птиците пееха до здрач, до края на този бурен и слънчев месец; но не се оплакваше. Лежеше тихо в леглото си, което бе пренесено до малкия прозорец, така че тя можеше да сяда подпряна на възглавниците си, да вижда вътрешния двор и градината, и кипящия живот в замъка. Уморяваше се лесно и държеше Алис да бъде до нея, за да й чете.

— Не мога да виждам печатния текст — казваше тя. — Толкова ме боли главата. А Алис чете толкова сладко.

Лорд Хю й носеше книги и поеми, а дори и някои от писмата, които получаваше от Лондон — онези, в които се съобщаваше за процеса срещу кралица Ан и нейната екзекуция.

— „От френски палач, специално обучен и доведен оттам“ — прочете Алис на Катрин.

Катрин поклати глава.

— Никога не съм я харесвала — каза тя меко. — Кръстена съм на кралица Катерина, знаеш ли, Алис. Винаги съм мислела, че Ан Болейн ще се провали. Тя се провини в прелюбодеяние, първо с краля, а после с придворните му. Няма да скърбя за нея. Нейното издигане беше безбожно бързо.

— Не по-бързо от това на Джейн Сиймор — каза Алис благоразумно. — Тя е била придворна дама и на двете. И ще стане кралица на свой ред. Ако един мъж е крал или дори господар на съдбата си, той избира жената, която иска. И тя може да се издигне, стига той да пожелае.

Катрин обърна глава на възглавницата и се усмихна на Алис.

— Бракът по любов е най-добрият — каза тя доволно. — Бракът по любов между равни е най-добрият.

Хюго идваше всяка сутрин и седеше с нея до обяд. Обядваха заедно в стаята й по пладне, и масата в голямата зала изглеждаше странно празна без тях. Алис често им прислужваше в стаята на Катрин, докато се хранеха. Хюго приемаше услугите й, без да й обръща внимание. Той гледаше само Катрин, настоявайки тя да яде най-хубавите неща, да пие малки чаши вино от Гаскония, за да се подсили кръвта й. Катрин бе тази, която благодареше на Алис.

Следобед, когато Хюго излизаше на лов, Алис пееше на Катрин и свиреше на лютня. Четеше й и преписваше пасажи от книги, които Катрин искаше да изучи.

— Толкова се радвам, че си тук, Алис — каза кротко Катрин един ден. — Толкова се радвам, че си тук да се грижиш за мен. Чувствам се толкова слаба, Алис: на теб мога да кажа — но не казвай на Хюго. Чувствам се толкова слаба, че не мога да си представя да се почувствам някога отново силна. Радвам се, че си тук да се грижиш за мен. Не мисля, че щях да се съвзема след давенето без твоите грижи.

Морах, седнала бездейно край огъня в спалнята на Катрин, хвърли бърз, развеселен поглед към лицето на Алис. Алис й отвърна с невъзмутим поглед.

— Кой би си помислил, че вие, двете момичета, ще станете толкова близки! — зачуди се Морах на глас. — Такива приятелки, каквито сте сега!

Алис разтегли устни в усмивка.

— За мен е голямо щастие да бъда ваша приятелка, милейди — каза тя вдървено. — Може би е редно да си починете сега.

Всеки следобед Катрин спеше във високото си легло, докато станеше време за вечеря, и тогава се обличаше, за да слезе в залата заедно с дамите си. Сред жените и мъжете, събрали се за вечеря, се понасяше лек одобрителен шепот, когато виждаха, че силите й се възвръщат с всеки изминал ден.

— На косъм беше — каза Морах със задоволство, докато посягаше за ново парче бял пшеничен хляб на масата за дамите. — Наистина на косъм. За малко си помислих, че може да я изгубим.

— Това е истинско чудо — каза Рут набожно. — Истинско чудо, че тя бе спасена от удавяне, а после не умря от простуда, нито пък изгуби бебето. Благодарих на Бог за това.

— Истинско чудо е, че е станала толкова мила — прошепна богохулно Илайза. — Докато не се потопи във водата, беше кисела и стипчива като лимон. Сега е сладка като мед. И се държи мило с теб. — Тя кимна на Алис.

— Бебето ще се бои ли от вода? — попита любопитно мистрес Алингам. — Помня едно дете в Ричмънд, чиято майка падна в реката, то не можеше да докосне вода, без да потрепери.

— Помня я — кимна Морах. — Да, понякога им действа така, понякога пък плуват като рибки в буйната вода. Помните ли Джейд Малоумния? Майка му се удави, и аз самата пъхнах ръка в мъртвото й тяло и го измъкнах като агънце от мъртва овца. Повихме го на самия бряг на реката, докато се надигаше големият потоп! А той можеше да плува така, сякаш беше по-скоро риба, отколкото човек!

Марджъри закима оживено и заговори за друг добър плувец. Алис се облегна назад, оставяйки разговора да се лее около нея. Тази вечер светлината на восъчните свещи беше много чиста и ярка, а виното беше сладко. Когато погледнеше наляво, виждаше гърба на Хюго, широките му рамене в уплътнения жакет, диплите на пелерината му. Гъстата му, тъмна коса се къдреше на тила, шапката му беше накривена по новата мода. Тя се взираше възможно най-упорито, призовавайки го със силата на волята си да усети присъствието й, да се обърне, да я види.

Не успяваше. Той беше изгубил усет за нея.

— Бледа си, Алис — каза Илайза. — Пак ли ти е лошо?

Алис поклати глава.

— Не, добре съм — каза тя. — Малко съм уморена, това е всичко.

Марджъри духна върху късовете месо с подправки, които бе натрупала върху парче хляб пред себе си, и започна да се храни с наслада.

— Струва ми се, че не си добре от Коледа насам — каза тя. — Беше толкова лъчезарна и весела, когато най-напред дойде в замъка, а сега кожата ти е бледа като суроватка.

— Ще разцъфне през лятото — каза Морах. — Алис никога не е обичала да стои затворена вътре, а четенето и писането, с които се занимава, биха уморили всеки.

— За една жена не е естествено да има такива познания — каза безцеремонно мистрес Алингам. — Нищо чудно, че изглежда толкова слаба и безцветна. През цялото време работи с ума си, затова не изглежда закръглена и здрава, каквото трябва да е едно момиче.

— Безцветна? — повтори Алис, потресена.

Илайза кимна, с дяволито изражение.

— Защо мислиш, че нейна светлост стана толкова благосклонна към теб? Защото Хюго вече изобщо не поглежда към теб! Станала си слаба и кокалеста, Алис, и бяла като скреж. Той се гушка под завивките с Катрин, притиска се в тлъстия й корем и благодари на Бог, че може да се докосне до повечко топла плът в тези студени нощи.

— Ще разцъфне през лятото — повтори Морах. — Оставете момичето на мира. Дългите, студени и мрачни дни на тази пролет биха уморили всекиго.

Морах успя да насочи разговора към други въпроси, но по-късно същата вечер, след вечеря, Алис се вмъкна в стаята на лейди Катрин, докато останалите пиеха медовина около огъня в галерията. Донесе със себе си свещ и я постави пред огледалото, за да види лицето си. Огледалото беше голямо и красиво, благодарение на сребристия му блясък отражението, което показваше, винаги беше приятно, смекчено. Алис остави свещта и се погледна.

Беше отслабнала. Роклята на блудницата Мег й беше по-широка от всякога, коланът обхващаше талията й и висеше ниско надолу, а корсажът, пристегнат възможно най-здраво, сплескваше малките й гърди, но висеше отпуснато над корема й. Тя отметна шала си назад. Раменете й бяха мършави като на старица, костите на ключицата й бяха като на врабче. Пристъпи малко по-близо да види лицето си. Под очите й имаше тъмни сенки, а около устата — горчиви бръчки. Беше изгубила детската си закръгленост, страните й бяха слаби и бледи. Сините й очи изглеждаха огромни, като на изоставено дете. От нея лъхаше на студ, самота и неутолен копнеж.

Алис направи кисела гримаса.

— Няма да си го върна, докато изглеждам така — промърмори тя под нос. Пристъпи малко по-близо. Сенките под очите й бяха тъмни като синини. — Няма да си го върна изобщо — каза тя тихо. — Можеше да ме обикне, когато бях току-що пристигнала от пустошта, обучена от майката игуменка, и опитна като Морах. Можеше да ме обикне тогава и да ми бъде верен, и нищо от тези ужасни неща никога нямаше да се случи. Сега посегнах към магията, той беше омагьосан, и тя също, а мен нещо ме разяжда отвътре като огромен, ненаситен червей, така че цялата ми сила изтича и у мен е останал само копнежът ми по него.

Лицето в огледалото беше изпито. Алис вдигна ръка и усети сълзите по бузата си.

— И моята магия — каза тя меко. — Достатъчно копнеж и магия, за да наранявам и причинявам болка. Само това ми остана. Няма магия, която да принуди някой мъж да ме обича.

Тя въздъхна, пламъчето на свещта се олюля от дъха й и изпусна димна следа. Алис загледа как димът се виеше към ярко боядисания таван от дървени греди.

— Стигнах твърде надалеч в желанието си да се освободя от него — каза тя тихо на себе си. — Използвах цялата сила, която имах, за да отвърна от себе си очите и ума му. Ще трябва да нагазя отново толкова дълбоко, за да си го върна.

Пламъкът на свещта потрепна, сякаш в знак на съгласие.

Алис се наведе напред.

— Да го направя ли? — попита тя жълтото пламъче.

То се наклони отново. Алис се усмихна и лицето й отново светна от младост и радост.

— Разговор с пламъка! — каза тя тихо. — Пламъкът като съветник!

Стаята беше много тиха: тя чу как в галерията някой взе лютня и изсвири няколко акорда, за да опита звука. Акордите увиснаха във въздуха, сякаш Алис задържаше самото време, докато вземаше решение.

— Това е по-дълбока магия — каза тя замислено. — По-дълбока от това, което аз знам. По-дълбока от магията, която Морах познава.

Пламъкът на свещта потрепна, сякаш я слушаше внимателно.

— Ще го направя! — заяви Алис внезапно. — Ще спечеля ли така Хюго?

Пламъкът подскочи и една искрица се стрелна от неравно място във фитила. Алис трепна изненадано, а после притисна ръце към устата си, за да удържи един изблик на смях.

— Ще спечеля Хюго! — възкликна тя с наслада. — Ще получа онова, което искам!

Тя грабна поставката със свещта и се обърна да излезе от стаята. Докато вървеше, пламъкът се диплеше като гирлянда, осветявайки стените и голямото легло със завеси на Хюго и Катрин, сянката му се надигаше и подскачаше като едро дебнещо животно. Алис отвори вратата към галерията и пристъпи напред, сред светлината и музиката. Свещта в поставката незабелязано примигна и угасна.

Жените се бяха събрали около огнището. Катрин, закръглена и затоплена, се беше облегнала назад в стола си със затворени очи и слушаше как Илайза подръпва струните на лютнята. Алис мина като блед, студен призрак през стаята, носейки покритата свещ с поставката й, и влезе безшумно в спалнята си.

Затвори вратата зад гърба си, но фалшивият тъничък гласец на Илайза продължаваше да прониква през стената. Алис се облегна на вратата, сякаш искаше да попречи на всички, които бяха отвън, да проникнат в стаята. После сви рамене, както прави някой комарджия, когато няма повече какво да губи, прекоси стаята, отиде до нужника и запретна ръкави.

Сбърчвайки нос от миризмата, тя пъхна ръка надолу в пролуката на стената, за да напипа връвта и торбичката с восъчните кукли. Торбичката беше залепнала към стената на замъка, покрита със спечени изпражнения. Пръстите на Алис дращеха, опитвайки се да захванат нещо. Тя хвана едно ъгълче, откъсна торбичката от стената и се качи в стаята.

— Ъх! — промърмори полугласно. Отнесе торбичката до каменното огнище и дръпна горната част. Вкоравената връв поддаваше трудно, но накрая се скъса и восъчните кукли се изсипаха върху плочата на огнището.

Алис беше забравила колко са грозни. Малката кукла, която изобразяваше Катрин, с широко разтворени крака и гротескния тлъст корем, старият лорд с острото, алчно лице, и Хюго — обичният Хюго — с ослепените очи, с изтритите уши, с устата, подобна на размазано петно, и с пръсти, превърнати в тромави чуканчета. Алис потръпна и хвърли кесията в огъня: тя засъска и противна воня на бунище изпълни стаята. Алис придърпа едно столче, сложи трите кукли в скута си и се взря в тях.

Вратата зад гърба й се отвори много тихо. Морах влезе, пристъпвайки едва чуто.

— О — каза тя тихо. — Почувствах магията ти още докато клюкарствах с останалите за новините от Лондон. Но не вярвах, че ще посегнеш отново към куклите.

Алис я погледна с безизразно лице. Дори не се опита да скрие как ужасно беше обезобразила малките фигурки на Морах.

— Приемаш отново силата си, така ли? — запита Морах.

Алис кимна, без да казва нищо.

— Чу какво казаха за вида ти на обяд — каза Морах, наполовина на себе си. Приседна на килимчето пред огнището до Алис. — Чу какво казаха за теб, че Хюго обича Катрин, че Катрин вече не се страхува от теб, защото си изгубила хубостта си.

Алис остана безмълвна, с малките кукли, подредени една до друга в скута й. Морах взе ръжена и разбърка огъня, така че пънът падна назад и разкри дълбока червена пещера от жарава.

— Горчиво беше да чуеш това за себе си — каза тя, загледана в огъня. — Неприятно и горчиво е да съзнаваш, че външността ти повяхва, а пък ти е донесла толкова малко радост.

Алис не каза нищо. Куклите в скута й блестяха влажно на сиянието от огъня, сякаш се стопляха и се връщаха към живот след дългото си бдение в студа, окачени пред стената на замъка.

— Ти понесе зле това, че Хюго те изостави — каза Морах меко. Не гледаше Алис, а се взираше в сърцето на огъня, сякаш можеше да види там повече неща. — Видя го как се гмурва в реката и измъква Катрин. Видя го да я увива в топли дрехи и да я прибира у дома. Видя го да я прегръща и целува, а сега го виждаш как, без тя да го вика, той е до нея всеки ден, и в леглото й всяка нощ. Виждаш как тя наедрява, сияе и цъфти от любовта му! Докато ти — бедната, кисела малка Алис — ти си като кокиче в някой сенчест кът на гората. Растеш и цъфтиш в студ и тишина, а после умираш.

Мирисът от горящата кесия се виеше спираловидно около тях, като дим от дълбините на ада.

— Значи искаш да върнеш силата си — каза Морах. — Искаш отново да подчиниш куклите, искаш отново да ги накараш да изпълняват волята ти.

— Оформи го отново — каза Алис внезапно, като протегна към Морах обезобразената кукла на Хюго. — Направи го отново цял. Наредих му да не ме вижда, да не ме чува, да не ме докосва. Наредих му да легне с Катрин и да й направи дете. Освободи го от заповедта ми. Направи го отново цял, нека отново бъде обзет от страст по мен. Направи го отново такъв, какъвто беше по Коледа, когато ме отнесе от празненството, за да легне с мен, независимо от волята ми. Направи го, какъвто беше, когато я укротяваше с поглед и даваше лъжливи клетви, за да ме опази в безопасност. Направи го, какъвто беше, когато седеше край огъня — в същата тази стая, където седи тя сега — и ми казваше, че тя го отвращава, че ляга с нея само за да ме предпази, и че копнее с душа и тяло да бъде с мен. Направи го отново такъв, Морах! Нека бъде такъв, какъвто беше преди!

Морах седеше много неподвижно, после бавно, почти тъжно, поклати глава:

— Това не може да се направи — каза тя тихо. — Няма магия, която може да го постигне. Ще трябва да върнеш назад самото време, да върнеш назад сезоните до Коледа. Всичко, което се е случило тук оттогава, вече е станало, Алис. Не може да бъде променено.

— Някаква част от него може да бъде развалена — настоя Алис. Лицето й бе дребно и изпито, а гласът изпълнен с жлъч. — Детето може да бъде премахнато, Морах. Детето може да бъде унищожено в майчината утроба. Детето може да се роди мъртво. Катрин може да умре. Тогава, дори ако той не ме обича — то поне няма да обича и нея. А когато тя си отиде, и детето също вече го няма, той ще се обърне пак към мен.

Морах поклати глава.

— Няма да го направя — каза тя меко. — Дори не и за теб, Алис, дете мое, мое бедно дете. — Тя поклати отново глава. — Помагала съм на жени да помятат — каза тя. — Урочасвала съм добитък, о, да, и съм помрачавала живота на хората. Но това винаги са били хора, които са ми били непознати, или такива, които съм имала причина да мразя. Или пък бебетата са били нежелани и жените отчаяно са искали да се отърват от тях. Не бих могла да навредя на детето на жена, с която живея, чийто хляб ям. Не бих могла да го направя, Алис.

Възцари се мълчание. Последният остатък от горящата кесия потрепна и се разпадна на пепел.

— Тогава ми кажи как да го направя аз — изсъска Алис. — Аз мога да й го причиня. Щях да я удавя онзи ден, ако ти не се беше намесила, Морах. Ще приключа с нея сега. И те предупреждавам да не се бъркаш.

Морах поклати глава.

— Недей, Алис — каза тя предупредително. — Не мога да видя края на всичко това, а има толкова малко време…

Алис я погледна остро.

— Какво си видяла? — запита тя. — Какво време? За какво има малко време?

Морах сви рамене.

— Не мога да видя ясно — каза тя. — Виждам заек, пещера, студ и удавяне. И знам, че остава малко време.

— Заек? — попита Алис. — Мартенски заек? Магически заек? Заек, който всъщност е бягаща вещица? Какво означава това, Морах? Пещера? Удавяне? Това ли е трябвало да се случи с Катрин? Да се удави в пещера, да бъде завлечена под водата, и реката да я погребе?

Морах отново поклати глава:

— Заек, пещера, студ, удавяне, и много малко време — повтори тя. — Не ме разпитвай, Алис, защото няма да предприема нищо, ако не мога да видя пътя си. Познавам опасността, когато съм тласната към нея. Познавам страха от огъня и страха от юдата. Не ме принуждавай да вървя напред, когато долавям опасност пред себе си, Алис.

В стаята настъпи изпълнена със страх тишина. Жените седяха, неподвижни като подплашени сърни, очаквайки обзелият ги ужас да отмине. Минаха минути, преди някоя от двете да проговори. После тази, която проговори, беше Алис, но гласът й изобщо не приличаше на нейния.

— Трябва да направиш нещо — каза тя бавно. Гледаше надолу, към куклите в скута си. Смесица от страх и възторг озари лицето й.

— Защо?

— Защото куклите оживяха — каза Алис. Докато говореше, тя се наведе по-близо и видя как гърдите на фигурките се повдигат и спускат в бавен, вял ритъм, сякаш дишаха. — Живи са — каза тя. — Ще трябва да направим нещо с тях, Морах, или ще започнат да действат по своя воля.

* * *

Алис никога преди не беше виждала Морах изплашена. Жената сякаш се прегърби и се присви в себе си — като че ли й беше студено, като че ли бе гладна. Дългите, тежки години в пустошта, през които се изхранваше от зеленчуковата леха и малобройните, неохотно давани подаръци, в крайна сметка явно я бяха белязали, и последиците от удобния живот в замъка отминаха, сякаш никога не са били.

Бяха скрили куклите под възглавницата. Нощем Алис ги усещаше как се гърчат под главата й. През деня чувстваше, че очите им я следят, през възглавницата, през завивката, докато се движеше из стаята. Те живееха редом с двете жени — три чудовищни малки призрака, призовани към живот, които вече не можеха да бъдат унищожени.

Двете жени се страхуваха. И Морах, и Алис се страхуваха, че някой ще види как покривката на леглото се раздвижва и ще я повдигне. Опасяваха се, че някоя старателна прислужница ще влезе, неповикана, да изтърси завивките. Бояха се от любопитно шарещите очи на Илайза Херинг или от някое изненадващо посещение от отец Стивън. Малките кукли бяха така живи в мислите им, та им беше трудно да повярват, че никой друг не ги виждаше, че никой друг не чувстваше присъствието им, че никой друг не чуваше от време на време по някой сподавен вик, заглушен от възглавницата, иззад затворената врата.

— Какво ще правим с тях? — обърна се Алис към Морах, на разсъмване на третия ден.

Никоя от двете жени не беше спала: малките кукли бяха шавали под възглавницата цяла нощ. Накрая те се бяха увили, за да се предпазят от студения утринен въздух, бяха хвърлили още дърва върху огъня, и бяха седнали, сгушени една в друга, на плочата на огнището, докато пламъците се разгоряха буйно.

— Можем ли да ги изгорим? — попита Алис.

Морах поклати глава.

— Не смея — каза тя. — Не и сега, когато се съживиха дотолкова. Не знам какво биха направили. — Лицето й беше изпито и посивяло от страх и изтощение. — Ами ако изскочат от огъня и хукнат, целите топящи се и горещи, след нас? — попита тя. — Ако самите кукли не ни изгорят, тогава лорд Хю ще ни обвини в магьосничество. В името на всички богове, иска ми се никога да не ти ги бях давала.

Алис сви рамене.

— Ти ме научи на заклинанието, с което да им дам сила — възрази тя. — Трябва да си знаела, че ще оживеят и че ще се заробим с тях завинаги.

Морах поклати глава.

— Никога преди не съм чувала такова нещо — каза тя. — Никога не съм чувала да е толкова силно. Това е твое дело, Алис. Това е твоята сила. Твоята сила и голямата омраза, която вля в тях.

Алис стисна ръцете си в юмруци върху завивката.

— Ако имам такава сила, защо не мога да получа нито едно от нещата, които искам? — запита настойчиво тя. — Мога да правя толкова големи грешки, че да излагам на опасност живота си. Мога да предам майка си и всичките си сестри. Но малкото умение, необходимо да спечеля един мъж, отнемайки го от друга жена, ми убягва. Нямам голяма полза от силата си, Морах.

Морах поклати глава.

— Ти си изтъкана от противоречия — каза тя. — Затова силата ти идва на приливи и отливи. Едно след друго си обичала и предавала. А сега искаш Хюго. Какво би сторила, ако го имаш?

Алис затвори за миг очи. Зад тях, под възглавницата, в обвитото в сенки легло, оградено с плътни завеси, малките кукли лежаха неподвижно, сякаш се бяха заслушали.

— Бих го обичала — каза тя с натежал от желание глас. — Бих го превърнала в свой любим. Ще го накарам да се опие от мен, така да се опие от мен, че никога да не погледне друга жена. Ще го превърна в свой слуга и свой роб. Ще го накарам да полудее по мен.

Морах кимна и придърпа малко по-плътно завивката около себе си.

— Тогава ще унищожиш и него — каза тя.

Алис трепна и отвори уста да възрази.

— Не — каза Морах. — Вярно е. Ако превърнеш един млад благородник в свой роб, ти го унищожаваш също както унищожават някоя старица, изгоряла на кладата. Твоята сила е по-тъмна сила от всяка друга, която съм познавала или за която съм чувала, Алис. Чудя се откъде ли дойде в онази тъмна нощ, когато те намерих, изоставена пред вратата ми.

Алис поклати глава.

— Искам само нещата, които другите жени имат — каза тя. — Мъжът, когото обичам, дом, в който да живея, удобства. Катрин притежава толкова много. Не искам нищо повече от онова, което има тя. Какво е това право, което тя има, а аз нямам?

Морах сви рамене.

— Може би ще го получиш — каза тя. — В малкото време, с което разполагаш.

— Колко малко? — попита Алис настойчиво. — С колко време разполагам, Морах?

Старицата сви рамене, лицето й беше станало още по-сиво.

— Не мога да видя — каза тя. — Всичко помръкна за мен. Костите, огънят, кристалът, дори сънищата. Единствените неща, които виждам, са заек, пещера и студ. — Тя потръпна. — Смъртен студ — каза тя. — На стари години се научавам на страх.

Алис тръсна нетърпеливо глава.

— Аз също се страхувам — каза тя. — Всеки ден сме във все по-голяма опасност, докато куклите са тук. Хайде да вземем решение и да приключваме с тях. Не е безопасно да отлагаме.

Морах кимна.

— Има едно осветено място — там е издигнат малък кръст, край който четат проповеди, в пустошта край Боус — каза тя бавно. — От другата страна на реката, срещу моята колиба.

Алис кимна.

— Тинкърс Крос — каза тя.

— Да — отвърна Морах. — Това е осветена земя. Това е мястото за тях. А кръстът е близо до усамотен път. Никой не ходи там. Можем да тръгнем оттук на развиделяване, да бъдем там по пладне, да ги заровим в осветената земя, да ги поръсим със светена вода, и да се върнем тук до вечеря.

— Можем да кажем, че отиваме да вземем растения за засаждане — каза Алис. — От мочурището — пирен и цветя. Мога да взема коня.

Морах кимна.

— Заровим ли ги веднъж в осветената земя, те ще бъдат на сигурно място — каза тя. — Нека твоята света Богородица се погрижи за тях вместо нас.

Алис снижи гласа си до шепот.

— Няма да ни заровят, нали? — попита тя. — Помниш ли какво ти разказах за куклата на Катрин? Тя ме дръпна в рова, Морах. Искаше да ме удави, когато се опитах да я потопя. Нали малките кукли няма да намерят начин да ни погребат за отмъщение?

— Не могат да го сторят на осветена земя — каза Морах. — Със сигурност няма да имат сили на осветена земя, нали? Аз ги направих, а ти изрече над тях заклинанието. Заедно би трябвало да имаме власт над тях. Ако ги вземем скоро и ги сложим в осветена земя, преди да наберат сили…

Нещо в неподвижността на Алис я накара да застане нащрек. Гласът й заглъхна и тя погледна Алис, а после проследи втренчения й поглед. Върху покривката на леглото, излезли от укритието си, трите восъчни кукли стояха в редица, привели се напред, сякаш за да слушат. Докато двете жени гледаха, безмълвни от ужас, трите кукли пристъпиха с олюляване по-близо.