Денис О'Конър
Следи от лапи на лунна светлина (5) (Историята на Тоби Джъг, един прекрасен котарак)

Време за сбогуване

Тоби Джъг остана с мен още единайсет години, през които двамата споделихме безброй преживявания, а аз продължих да се впечатлявам от забележителния му характер. Питомецът ми по природа си беше изключително мила котка и освен това подхождаше към житейските ситуации съвсем непринудено, така че след онази драматична, но едновременно с това прекрасна първа година, двамата изживяхме още много невероятни приключения.

Смъртта на черно-белия котарак е много болезнена тема за мен, така че подхождам към описването й с огромна мъка. Мисля, че всички ние имаме склонност да си представяме бъдещето от гледна точка на настоящето заедно с всичките му предимства и че очакваме хубавото да продължи вечно. С течение на годините Тоби Джъг се превърна в чудесна котка, но скоро животът му приключи и то така внезапно, че и до ден-днешен не мога да си го обясня. Явно съдбата не му беше отредила плавно преминаване към старостта, а накрая — спокойна смърт по време на сън след един пълноценен и щастлив живот. Вместо това питомецът ми завърши дните си, покосен от ужасно страдание, което бях неспособен да облекча. Разбира се, ако можех, щях да сторя всичко по силите си, за да му спася живота, но на него просто не му беше писано да оцелее. Тоби Джъг умря само два дни след дванайсетия си рожден ден, след няколкоседмично боледуване. Боя се, че през 70-те години на XX век ветеринарната наука все още не беше толкова напреднала, колкото сега, и че тогава нищо не можеше да се направи за състоянието му.

Ето какво се случи. Един ден, докато се хранеше, питомецът ми простена от болка, а после цяла вечер изглеждаше умърлушен. Аз внимателно прегледах устата и зъбите му, но не открих нищо тревожно. На другата сутрин той излезе за обичайната си разходка в градината, но после прекара целия ден, лежейки на пода в къщата и дишайки тежко. По време на обедната си почивка аз се прибрах, за да проверя как е, но не установих нито подобрение, нито влошаване на състоянието му. Както би казала баба ми, Тоби Джъг просто нещо не го биваше.

Когато му дадох да яде вечерта, той погълна храната си, но нещо определено не беше наред — този път стоновете придружаваха всеки залък, който сдъвкваше. Предположих, че има абсцес или някакъв друг проблем със зъбите. По онова време клиниката на Мак отдавна беше разрушена, а на мястото й беше построена жилищна кооперация, така че ми се наложи да се разровя в телефонния указател, за да намеря друг ветеринар.

Накрая открих някакъв адрес и занесох Тоби Джъг до колата. Когато седнах зад волана, той се настани в скута ми и остана да се гуши там до края на пътуването ни до новата ветеринарна клиника в близкото селце Стобсуд. Това беше изключително необичайно за него и постепенно аз започнах да се чувствам повече от разтревожен — почувствах се уплашен. В самата клиника беше доста оживено — някои от посетителите водеха със себе си различни малки животинки, а други — шумни кучета, но други котки нямаше. Докато чакахме, Тоби Джъг остана отчаяно вкопчен в мен, а после ни въведоха в лекарския кабинет.

Положих го внимателно върху масата в стаята и се отдръпнах, за да дам възможност на ветеринаря да го прегледа. Стори ми се, че процедурата трая ужасно дълго, но въпреки това питомецът ми изобщо не се възпротиви. Накрая лекарят се обърна към мен:

— Не открих никакъв проблем, свързан с устата и зъбите. Освен това, докато опипвах корема му, той по никакъв начин не показа, че го боли. Вероятно става дума за някаква инфекция, която му причинява стомашно неразположение, така че предлагам за няколко дни да го сложите на млечна диета. Ако след това състоянието му не се подобри, доведете ми го пак. Ама че е дребосък!

Така и не можах да разбера тази последна забележка, но при всички положения, ми се стори доста обидна.

Все едно, състоянието на Тоби Джъг не се подобри напротив. Няколко дни след посещението при ветеринаря той съвсем спря да яде и започна да се изпуска. Когато го заведох обратно в клиниката, лекарят ми даде някакви таблетки, но питомецът ми отказа да ги взема. Вместо това просто продължи да лежи в коша си, докато аз се грижех за него като през първите дни след запознанството ни. Дори се опитах да го храня с бебешката смес, която му бях приготвял тогава, но всичките ми усилия отидоха на вятъра. Тоби Джъг не помръдваше и току изплакваше от болка. На мен, разбира се, ми беше непоносимо да го гледам как страда, така че двамата отново се отправихме към ветеринарната клиника.

Докато трая прегледът, котето повърна, след което издаде поредния изпълнен с болка стон. При вида на мъките му потръпнах от ужас, да не говорим пък колко ми беше тежко, че не мога да сторя нищо, с което да ги облекча. Дежурният ветеринар онази сутрин — млада жена беше много нежна с него и освен това си личеше, че харесва котките, тъй като по време на прегледа не спря да гали Тоби Джъг и да му говори. После повика сестрата и я помоли да донесе някакъв инструмент, който, когато се появи в кабинета, ми заприлича на офталмоскоп. И така, с помощта на инструмента ветеринарката внимателно прегледа очите на питомеца ми, след което му взе кръвна проба и я анализира, използвайки някаква модерна на вид машина.

Когато приключи, лекарката ме погледна толкова тъжно, че сърцето ми падна в петите.

— Съжалявам — каза тя, бавно прокарвайки ръка по гърба на Тоби Джъг. — Виждам колко много обичате котарака си, но се боя, че той има мозъчен тумор. Не мога да направя за него нищо друго, освен да го отърва от мъките му.

В онзи миг почувствах как една част от мен умира. После погледнах към питомеца си и по очите му познах, че и той знае, че краят му е дошъл. Ветеринарката се отдалечи от масата и тръгна да излиза от кабинета.

— Ще ви оставя да се сбогувате — каза тя. — Това е най-доброто, което можете да направите за него предвид обстоятелствата, и освен това ви уверявам, че той няма да изпита никаква болка.

След тези думи лекарката затвори вратата след себе си и двамата с Тоби Джъг останахме сами.

— Съжалявам, момчето ми. Нищо повече не мога да направя за теб — казах вяло. — Ще ми се да можеше да ми кажеш как би желал да постъпя… — прошепнах повече на себе си, отколкото на него, след което, давайки си ясна сметка какво предстои, заплаках.

Накрая въздъхнах дълбоко, изтрих очи с ръкава на сакото си и се наканих да повикам лекарката, за да отнесе Тоби Джъг. Изведнъж обаче питомецът ми се размърда и въпреки състоянието си бавно тръгна към мен. Всяка крачка му причиняваше невероятни болки, но въпреки това той продължи и когато стигна до края на масата, започна да се катери по сакото ми. Когато предните му лапи стигнаха до лявото ми рамо, черно-белият мъник решително се вкопчи в дрехата ми и аз нямаше как да не се просълзя отново. Тоби Джъг беше отговорил на въпроса ми — той искаше да се прибере у дома и да умре там.

Ситуацията много напомняше за случилото се преди почти дванайсет години, когато се бях прибрал заедно с едно много болно коте, за да се опитам да го върна към живота. Сега отново щях да отведа Тоби Джъг у дома, само че този път — за да го предам в ръцете на смъртта. В този момент вратата се отвори и ветеринарката влезе в кабинета. Жената явно очакваше, че ще оставя питомеца си с нея, така че доста се изненада, когато го видя вкопчен в рамото ми. И така, аз й обясних как се чувствам и как предполагам, че се чувства Тоби Джъг. Тя прие решението ни много добре и дори предложи да ми даде две спринцовки, съдържащи някакво много силно успокоително, които ми каза да използвам, когато настъпи моментът. Накрая лекарката ме осведоми и за своята прогноза, а тя гласеше, че Тоби Джъг най-вероятно ще умре в рамките на следващите четирийсет и осем часа.

— Гледайте да му е топло и удобно и оставете останалото на природата — посъветва ме тя, докато излизах от стаята с питомеца си и двете спринцовки.

Когато се прибрахме у дома, аз изнесох Тоби Джъг от колата и ми се стори, че той се оживява при вида на познатите гледки и миризми, но същевременно виждах, че е много слаб. По едно време дори ми хрумна да го убия, за да му спестя мъките, но после бързо отхвърлих тази идея. Най-малкото нямах представа как да го сторя, а дори да имах — едва ли щях да мога да го понеса. Същевременно нямах сили да го заведа и при ветеринаря, за да го приспи. Не и моя Тоби Джъг. Двамата бяхме преминали през какво ли не заедно; щяхме да се справим и с това.

В крайна сметка спринцовките с успокоително не ми потрябваха, тъй като в един момент черно-белият дребосък престана да стене. Предполагам, че ендорфините в мозъка му са изпълнили ролята си и са облекчили страданията му в онези последни мигове от живота му. И така, две седмици и половина след първоначалното ни посещение в клиниката Тоби Джъг умря.

Беше изминал един ден от срещата ни с ветеринарката, тоест прогнозата й се сбъдна съвсем точно. В нощта преди смъртта на питомеца ми аз го почистих старателно и го сложих да спи върху нова постелка, за да му е възможно най-удобно и приятно, след което изведнъж се почувствах напълно изтощен. Трябваше да поспя, но нито можех да оставя Тоби Джъг сам, нито щеше да е подходящо да го взема в леглото с мен. И така, аз преместих коша му близо до канапето в дневната, където двамата бяхме прекарали толкова прекрасни мигове. После хвърлих още подпалки в огъня, за да държа зимния студ далеч, и запалих свещите.

Въпреки че бях ужасно изморен, не пропуснах да пожелая на питомеца си лека нощ, да го уверя колко много го обичам и какъв чудесен котарак е. При нежните ми думи той се надигна от лежащата си поза, притисна муцунката си към ръката ми, която го галеше, и шумно измърка. В онзи момент усетих такава силна обич към него, че идеята да го изгубя някога, ми се стори почти нереална. Тоби Джъг беше забележителен котарак и можеше да преживее всичко. До онзи момент бях смятал, че на двамата ни предстоят още много години, в които да се наслаждаваме на живота заедно.

И така, аз легнах на канапето в дневната, осветявана единствено от свещите и огъня в камината, завих се със зимното си яке и още веднъж пожелах на Тоби Джъг лека нощ. После съм потънал в един от онези дълбоки сънища, в които само изтощението може да те потопи. Повече не видях Тоби Джъг жив.

На следващата сутрин го намерих мъртъв в коша. Телцето му вече беше започнало да се вкочанява, тоест сигурно беше издъхнал малко след като аз бях заспал. Въпреки че част от мен знаеше, че той умира, смъртта му ме шокира повече от всичко, което бях преживявал някога. Бях напълно съсипан. Бях загубил нещо, което нямаше как да си върна и което беше представлявало безценно съкровище за мен.

Докато механично отпивах от сутрешната си чаша чай, осъзнах какво трябва да направя. Тоби Джъг вече не беше до мен, но аз трябваше да бъда до него. Обръснах се и започнах да се приготвям за работа. Наскоро бях назначен като преподавател в университета в Нюкасъл и същата сутрин двайсет и девет студенти ме чакаха да им изнеса лекция. Не знаех как ще се справя с тази задача, но от друга страна, нямаше кой да ме замести. Скръбта за Тоби Джъг трябваше да почака. Погребението му обаче трябваше да се състои веднага. Не можех да си представя да се прибера вкъщи след работа и да съм принуден да се изправя пред трупа му.

И така, аз се качих на горния етаж и облякох най-хубавия си пуловер, син, от агнешка вълна, който си бях купил предишната Коледа. По сантиментални причини бях запазил и всичките си раздърпани пуловери, в които Тоби Джъг с такова удоволствие се беше гушил. После нахлузих ботушите, които обикновено използвах за работа в градината, и изнесох мъртвия си питомец навън. В мъгливата сутрин изкопах една дълбока около метър дупка в замръзналата земя, под любимото му ябълково дърво. След това задържах студеното и вкочанено телце на Тоби Джъг в ръцете си, давайки си сметка, че това е последният път, в който го виждам, и се утеших с мисълта, че където и да е в момента, той вече не е тук. Накрая го увих в пуловера и го погребах заедно с няколко от останалите му червени топки и паничките му, а на дъното на изкопа поставих една възглавничка, върху която беше обичал да лежи.

След като запълних гроба с пръст, аз дадох на черно-белия мъник тържествено обещание. Зачервен от вълнение и мокър от сълзи, му се заклех, че един ден ще напиша и ще публикувам историята на живота му. Спомените ми за него и за времето, което бяхме прекарали заедно, бяха толкова хубави, че аз исках да ги споделя и с останалата част от света. Чувствах, че трябва по някакъв начин да съхраня уникалните ни преживявания, дори само за да облекча собствената си болка и тъга, които изпитвах след загубата му. Да, Тоби Джъг си беше отишъл от мен, но аз никога нямаше да го забравя.

Погребах го под ябълковото дърво, по което обичаше да се катери, и му дадох тържествено обещание.

И така, аз дадох своето обещание, но в онзи момент изобщо не си давах сметка колко сложно ще е да го осъществя. По време на съжителството ми с Тоби Джъг си бях водил дневници и бях правил снимки, но последните се загубиха по време на преместването ми в друга къща. За щастие имам отлична памет, която неведнъж ми е била от полза, докато работех като учител и като лектор. През годините на няколко пъти правих опити да опиша приключенията на черно-белия мъник, но така и не доведох нещата докрай. После обаче се пенсионирах и подтикван от съпругата си Катрин, която много пъти беше чувала историите ми за Тоби Джъг, реших да опитам още веднъж. Тази книга е свидетелство, че съм изпълнил обещанието си, а също и че голямата ми любов към котките, вдъхната ми от Тоби Джъг, изобщо не е изтляла.

Пет месеца след смъртта на питомеца ми аз продадох къщата, тъй като установих, че не мога да продължа да живея в нея сам, а после се преместих надалеч, за да мога да започна отначало. Приятелите ми ме съветваха да си взема друго коте и дори ми правеха конкретни предложения, но по онова време аз все още не бях готов за нов домашен любимец. Чувствах се толкова тъжен, че нямаше да бъде честно нито към мен, нито към котето. Освен това не вярвах някога да видя Оул Котидж отново, но съдбата явно си има начини да сбъдва невероятното. Това обаче е друга история.

* * *

Около четири години след смъртта на Тоби за кратко работих като психолог-консултант в едно предаване на Тайн Тийс Телевижън, наречено „На живо в петък вечер“. Една студена януарска вечер, след поредното издание на предаването, посветено на екстрасензорните умения, когато аз и гостуващите знаменитости вече се наслаждавахме на гостоприемството на телевизията в местния хотел, една от ясновидките, която беше демонстрирала уменията си по-рано, спря до стола ми, докато аз си бъбрех с един от другите участници.

Жената постави ръка върху рамото ми, за да привлече вниманието ми, след което се наведе ниско над мен и ми прошепна нещо наистина смайващо. В онзи момент думите й ме накараха да се просълзя, но едновременно с това, колкото и невероятно да прозвучаха, и до ден-днешен ме успокояват, когато си ги спомня.

— Доста се уморих тази вечер — каза тя, — но въпреки това трябва да ви кажа какво видях, тъй като то може да се окаже важно за вас. Когато преди малко станахте, за да отидете до бара, усетих, че ви следва дух на животно. Имали ли сте някога черно-бяла котка, която е означавала много за вас? В главата ми се въртят инициалите Т. Дж. Това говори ли ви нещо?

При тези думи аз останах безмълвен и едва сдържайки вълнението си, кимнах.

— Е — продължи тя, усмихвайки се на изражението ми, — тогава трябва да знаете, че в момента тази котка стои на рамото ви!