Денис О'Конър
Следи от лапи на лунна светлина (3) (Историята на Тоби Джъг, един прекрасен котарак)

Лято

В Оул Котидж се считаше, че лятото е настъпило, когато лястовичките пристигнеха и започнеха да строят гнездата си под стрехите на къщата. Невероятно е да наблюдаваш как топките от кал и сламки постепенно приемат окончателната си форма и Тоби Джъг скоро го оцени. Питомецът ми прекарваше на поляната часове наред и изглеждаше като хипнотизиран от непрекъснато прехвърчащите птички. За мен лястовичките също винаги бяха добре дошли, макар че с течение на сезона курешките им почти напълно покриваха перваза на прозореца в спалнята ми и освен това доста загрозяваха наскоро покрития с плочи двор, с който много се гордеех.

През първото ми лято с Тоби Джъг се случиха много събития и всяко едно от тях беше далеч по-вълнуващо от всичките ми преживявания с котки до този момент. На първо място, черно-белият мъник обожаваше компанията ми и никога не се отнасяше към мен с високомерното презрение, което някои котки обичат да демонстрират пред стопаните си, за да изтъкнат независимостта си. Когато и да извиках името му, той веднага дотичваше, независимо къде се намираше и с какво се беше захванал. Изобщо питомецът ми беше толкова привързан към мен, че обожаваше да ме придружава дори когато излизах с колата. Работата ми в колежа беше свързана с доста посещения на училища и други институции, така че често ми се налагаше да пътувам из страната, и когато ми беше възможно, аз гледах да вземам със себе си и Тоби Джъг. В тези случаи дребосъкът се настаняваше зад задното стъкло и — за забава на пътниците в останалите коли и най-вече на децата, които отначало го мислеха за играчка — започваше да се плъзга наляво и надясно при всеки завой. Друг път котето се покатерваше върху рамото ми и сладко замъркваше в ухото ми, за да ми покаже колко му е приятно, че сме заедно. Не си спомням някога да му е трябвала специална покана да се качи в колата — питомецът ми никак не се страхуваше да се вози и освен това никога не му ставаше лошо.

Когато слизахме от колата обаче, Тоби Джъг винаги беше толкова превъзбуден, че аз започнах да се плаша от безразсъдството му. На мъника изобщо не му хрумваше да се пази от трафика, от големите кучета, които минаваха покрай нас, или пък от хората, които не харесваха котки. Разсъждавайки върху този проблем, накрая стигнах до решението, че отново се налага да поставя някои ограничения на питомеца си. За съжаление, каишката от морското свинче вече му беше станала малка, а пък кучешките каишки бяха твърде големи за него.

Въпросът се уреди един ден, когато обикалях из новооткрития зоомагазин в градския мол, в който се оказа, че продават каишки и поводи за онази порода малки мексикански кучета, наречени чихуахуа. По онова време тези дребосъци бяха много популярни домашни любимци. И така, тъй като каишките ми се видяха напълно подходящи за Тоби, аз веднага купих една, а впоследствие успях да убедя питомеца си да я носи. За разлика от старата каишка, която беше изработена от мек плат, новата беше от твърда кожа, но пък обхващаше гърдите и гърба, така че при нея нямаше опасност от задавяне. Черно-белият палавник определено не се зарадва на придобивката, но тъй като беше добро коте, в крайна сметка я прие, а след известно време дори свикна да не се дърпа. Е, от време на време ми се налагаше да го насочвам, но постепенно Тоби Джъг му хвана цаката и започна да припка до мен като някое малко кученце. Това си беше доста голям успех, тъй като повечето котки едва ли биха понесли подобно ограничение. Моят питомец обаче с охота възприемаше новостите и освен това се учеше бързо.

Благодарение на новата каишка двамата с Тоби Джъг имахме възможност да посетим най-различни места, на които едва ли бяха стъпвали много котки. Ако пък се натъкнехме на някаква опасност, като например голямо куче, аз веднага вземах мъника на ръце и ако се наложеше, прогонвах натрапника с пръчката, която винаги носех по време на разходките ни. За щастие подобни неща ни се случваха рядко и обикновено излетите ни преминаваха изключително приятно. Веднъж например трябваше да присъствам на някакъв урок в едно училище на Холи Айланд и тъй като вече можех да държа питомеца си изкъсо, реших, че ще е хубаво да го взема с мен. Така че, докато пиех чай с директорката на училището, аз непрекъснато ставах и надзъртах през прозореца на кабинета й, за да проверя как е Тоби Джъг, който бях оставил в колата. По принцип черно-бялото коте понасяше отсъствието ми в подобни случаи добре и докато аз бях зает със служебните си ангажименти, то просто лягаше и заспиваше, но понякога изпадаше в паника и започваше да обикаля из колата, плачейки за мен.

След поредната ми разходка до прозореца директорката ме попита каква е причината за странното ми поведение, а когато й обясних, поиска да й разкажа цялата история около спасяването на Тоби Джъг. Щом изпълних молбата й, тя сподели с мен, че самата тя обожавала котките, и настоя да се запознае с питомеца ми. Това искане доста ме смути, но въпреки това аз се съгласих — в крайна сметка какво друго можех да сторя? И така, не след дълго Тоби Джъг тържествено беше въведен в директорския кабинет. За моя изненада черно-белият мъник веднага хареса жената и шумно замърка, когато тя започна да го гали. Естествено, бях се притеснявал от реакцията му, но храненикът ми явно нямаше нищо против непознатите и аз се почувствах изключително горд с него. После обаче, докато го гледах как облизва една паничка със сметана от училищния стол, осъзнах, че малкият непрокопсаник просто си знае интереса. Добрата дама беше настояла да го нахрани, тъй като й се струваше, че трябва доста да е огладнял след дългото пътуване с кола.

Изобщо директорката беше толкова очарована от Тоби Джъг, че поиска да го разведе из училището, и след известно убеждаване аз дадох съгласието си. И така, хвърляйки ми по някой и друг поглед, за да се увери, че го следвам, черно-белият дребосък се отдаде на славата, благосклонно приемайки вниманието на децата. Това беше още едно доказателство, че котето ми няма никакви проблеми с приемането на чужди хора, и аз реших, че вече не е нужно да се притеснявам за това. Всъщност мъникът през цялото време примираше от удоволствие и се държа просто чудесно. Преди да си тръгнем пък, директорката ми каза, че има намерение да използва историята за спасяването на Тоби Джъг на училищната среща следващата сутрин, за да помогне на децата да разберат колко специални са животните и как ние, хората, трябва да се грижим за тях. Въобще преживяването през онзи ден беше изключително приятно за всички участници и аз и досега си го припомням, когато имам нужда да се уверя, че по света има много хора, които споделят чувствата ми към котките.

След като приключих със задълженията си в училището, реших да възнаградя Тоби за доброто поведение, така че го заведох на брега на морето и купих и за двама ни по едно парче риба от някакъв спрял на завет зад замъка фургон, където предлагаха риба и чипс. Питомецът ми, разбира се, нямаше и да помирише картофите, затова аз старателно ги махнах от неговата порция. След като приключихме с яденето, реших, че ще е грехота да не се възползваме от прекрасния слънчев ден, така че освободих Тоби Джъг от повода, за да се облекчи и да се поразходи. Междувременно не го изпусках от поглед и си отварях очите на четири за бездомни кучета. Черно-белият мъник подуши въздуха и тръгна да обикаля около пейката, на която бях седнал. Явно запленен от аромата на море, който се носеше от водораслите, пръснати по пясъка, той отдели доста време, за да ги проучи. Предполагам, че за него цялото това преживяване е било доста голямо разнообразие на фона на живота му в градината на Оул Котидж, но въпреки това той не се отдалечи много. Явно и най-изкусителната миризма не беше в състояние да го накара да се отдели от мен. Изобщо и двамата страшно много се забавлявахме на острова и с това приключи още един прекрасен ден.

* * *

Да, покрай професионалните ми задължения двамата с Тоби Джъг често пътувахме, но въпреки това у дома прекарвахме най-много време заедно. В градината мъникът не се отделяше от мен, а когато отивах на кратка разходка покрай брега на реката или из гората, обикновено идваше и той. Разбира се, през първата година от своя живот питомецът ми беше изключително впечатлителен, така че докато аз се наслаждавах на познатата провинциална обстановка, той изживяваше невероятни емоции, които понякога го объркваха, а друг път направо го плашеха.

Спомням си няколко забележителни случая, които добре характеризират първите сблъсъци на Тоби с външния свят. Да вземем например онзи горещ летен следобед, когато аз плевях някаква леха в градината, а питомецът ми проучваше обстановката из високата трева наоколо. Изведнъж някакъв ястреб прелетя ниско над живия плет и се устреми към поляната, на която Тоби Джъг безгрижно си ловеше скакалци. Когато мъникът вдигна глава и забеляза хищната птица, която летеше право към него, той хукна към мен, скочи на рамото ми и в израз на див ужас захапа ухото ми. В резултат и двамата се вцепенихме, но в следващия момент ястребът спокойно продължи по пътя си. Хищникът вероятно беше тръгнал на лов за дребни птички и не прояви никакъв интерес нито към Тоби Джъг, нито към моето стъписване. Въпреки това през останалата част от деня питомецът ми не откъсна очи от небето и накъдето и да мръднех, все ме следваше по петите.

В един друг случай двамата с Тоби си стояхме в градината и се наслаждавахме на една особено топла и напълно безветрена лятна вечер, на каквито в тази част на света нямаме късмета да се радваме особено често. Докато отпивах от чашата си с кларет, аз наблюдавах с възхита нетрепващите дървета и с пълни гърди вдишвах невероятните аромати, които се носеха от цветните лехи. Питомецът ми пък се щураше сред най-високите клони на киселицата и изглеждаше напълно погълнат от жуженето на насекомите и пърхането на дребните птички между листата. Междувременно небето над главите ни бавно се обагряше в най-различни цветове, придобивайки онова неповторимо качество, което шотландците наричат „дрезгавина“. Постепенно залезът отстъпи пред здрача, а здрачът беше времето, когато кафявите прилепи излитаха изпод стрехите на къщата и тръгваха на лов за насекоми. За беда ябълката, на която се намираше Тоби Джъг, бъкаше от насекоми, така че щом напуснаха леговищата си, прилепите мигновено се устремиха към нея, карайки горкия мъник да си мисли, че нападат него.

Котките обикновено доста лесно се справят с изкачването на дървета, но стане ли дума за слизане, изведнъж стават непохватни и току спират, страхливо оглеждайки се наоколо. Това важеше с особено голяма сила за Тоби Джъг, който винаги много внимаваше, когато се връщаше от катераческите си експедиции. В случая обаче край него фучеше цял ескадрон прилепи и той премина към тактиката „летяща катерица“. И така, опитвайки се да се измъкне от „нападателите си“, мъникът започна да скача от клон на клон и на няколко пъти беше на път да падне, но в крайна сметка стигна до земята благополучно и — което беше най-важното — бързо. После се втурна право към мен, изкатери се на рамото ми и ужасено започна да върти глава насам-натам, очевидно очаквайки атака откъм небето. Този път за щастие не ме ухапа по ухото, но затова пък успя да разлее виното ми. Прилепите от своя страна продължиха стремителните си набези из градината, а котето остана на рамото ми, докато не се прибрахме в къщата.

Не след дълго навикът на Тоби Джъг да се покатерва върху рамото ми, когато е уплашен, се прехвърли и към други ситуации и той започна да го прави, когато ме посрещаше след дълго отсъствие, когато почувстваше внезапен прилив на любвеобилност или просто когато искаше да го понося. Предвид маломерността на моя домашен любимец това си беше истинско постижение, а пък и, тъй като не бях виждал нито една от останалите ми котки да се държи по този начин, приемах покатерването на рамото за лично изобретение на Тоби Джъг! Понякога обаче питомецът ми не успяваше да улучи, скачайки, точното място и тогава се налагаше да допълзи до целта, възползвайки се от ноктите си, което изобщо не беше добре за дрехите ми. Извън всичко останало, подобно поведение можеше криеше известни рискове в социална среда, а черно-белият мъник обожаваше хората и когато беше в компания, непрекъснато ходеше от човек на човек, просейки си ласки и комплименти. Всичко това ме караше да се страхувам, че един ден може да реши да скочи върху рамото на някой нищо неподозиращ гост и да го стресне. Страховете ми обаче се оказаха неоснователни, тъй като Тоби Джъг пазеше скоковете върху рамото само за мен.

Когато питомецът ми заякна, а и след като се сдоби с новата си каишка, аз започнах да го вземам със себе си всеки път, когато ми хрумнеше да се поразходя вечер. В тези случаи двамата тръгвахме покрай един от притоците на река Кокет, превърнат в частна риболовна зона и по тази причина — ограден с висока мрежа. Това беше един от любимите ни маршрути, тъй като по него обикновено не срещахме кучета, но ако все пак някое се появеше, Тоби Джъг скачаше на рамото ми още при да съм успял да го дръпна за повода, а и аз винаги бях въоръжен със своята пръчка.

Една лятна вечер двамата с питомеца ми отново бяхме излезли на късна разходка покрай реката, но този път всичко по пътя ни изглеждаше някак различно. През деня ни беше морила голяма жега и сега над влажните поля се виеше призрачна бяла мъгла, която обвиваше всички дървета и живи плетове наоколо. Тоби Джъг, както винаги по време на разходките ни, вървеше пред мен и тъй като беше доста късно и наоколо нямаше жива душа, аз го освободих от повода, за да може да се поскита на воля. Мъникът скоро се изгуби в ниската мъгла, която на моменти стигаше до коленете ми, но аз не се разтревожих, тъй като знаех, че Тоби не обича да се отдалечава много от мен. Тъкмо бяхме отминали руините на някогашната воденица, наричана Воденица на доминиканците, когато питомецът ми изведнъж изскочи от стелещата се по земята мъгла и едва успявайки да запази равновесие, се приземи върху ронещата се каменна стена. После изпъна телцето си като някоя хрътка и се взря в мъглата. Ама че работа! На слабата светлина Тоби Джъг приличаше на миниатюрния призрак на някой доминикански монах^[1], върнал се от отвъдното! Очевидно нещо беше стреснало дребосъка, затова аз проследих вперения му поглед и в следващия момент видях от мрака да излизат три тъмни фигури, подобни на привидения. В крайна сметка не се оказа нищо страшно — една лисица, придружавана от двете си палави рожби, бързо премина покрай нас. Опитвайки се да не правя резки движения, за да не я уплаша, аз я проследих с удивен поглед. Тоби Джъг обаче не се впечатли от гледката. Вместо това ми хвърли един мрачен поглед и набързо приглади козинката си, преструвайки се, че изобщо не се е уплашил. После двамата продължихме призрачната си разходка.

* * *

Към края на лятото, когато Тоби Джъг стана на шест месеца, аз вече бях сигурен, че лошият му старт в живота няма да доведе до никакви фатални последици, но въпреки това често се притеснявах да не пипне котешки грип или пък някаква друга смъртоносна болест. Освен това черно-белият мъник скоро щеше да съзрее, а аз бях чувал много истории за котараци, които тръгвали да си търсят разгонена женска и понякога се запилявали далеч от дома за седмици наред. Всички тези потенциални проблеми имаха едно решение и то беше да отидем на посещение при ветеринаря.

Дори Тоби да пазеше някакъв спомен за запознанството си с Мак, по време на което беше загубил цялото си семейство и едва не се беше простил със собствения си живот, той изобщо не го показа. И така, аз го въведох в клиниката и го сложих на същата дървена маса, от която го бях грабнал през онази ужасна зимна нощ, буквално изтръгвайки го от лапите на смъртта.

— О, значи все пак си успял да спасиш мъника! — възкликна ветеринарят, а после се обърна към асистентката си и с усмивка на уста й разказа цялата история. — Е, в момента котето е силно и здраво, така че няма проблем да го кастрираме — добави той дружески, а Тоби започна да показва първите признаци на тревога от прегледа. — Междувременно ще му поставя и нужните ваксини.

— Чудесно животно си отгледал, момчето ми! — призна Мак, докато изнасяше питомеца ми от стаята. — Можеш да се върнеш да си го вземеш след около два часа.

В следващия миг останах сам и умът ми тутакси се изпълни с всякакви тревожни мисли. Ами ако Тоби Джъг не понесеше упойката? Защо изобщо ми беше трябвало да го подлагам на всичко това? Не можех ли просто да го оставя да си живее живота според повелите на природата?

Измъчван от мрачни предчувствия, аз се запътих към едно кафене в Аник, където прекарах следващите два часа. Точно в уреченото време се върнах в клиниката и влизайки в операционната, заварих Мак да преглежда някакъв огромен, но добродушен лабрадор. В следващия момент ветеринарят вдигна поглед и за мое огромно облекчение каза:

— Вече можеш да си прибереш котарака.

— Как е той? — попитах аз с разтреперан глас, но Мак не чу въпроса ми, тъй като вече беше излязъл от стаята.

Върнаха ми Тоби Джъг малко объркан и обиден от манипулациите, но иначе явно се чувстваше не по-зле от преди, така че щом ме видя, питомецът ми побърза да изпълни обичайния си ритуал и пъргаво скочи на лявото ми рамо. Да си призная, тази публична проява на привързаност доста ме зарадва и аз самодоволно отвърнах на удивения поглед на ветеринаря. После си прибрах документите за ваксинациите и разните други процедури и се отправих към колата заедно с черно-белия дребосък, който се беше вкопчил в рамото ми като някоя коала.

За щастие всичко беше минало по мед и масло, така че докато пътувахме към вкъщи, аз весело си заподсвирквах. Тоби Джъг пък продължи да стои върху рамото ми, като при всяка неравност по пътя забиваше нокти в кожата ми. Естествено, подобна дреболия изобщо не беше в състояние да помрачи доброто ми настроение, породено от факта, че питомецът ми е жив и здрав и двамата отново сме заедно.

По-интересното обаче беше, че преди да си тръгнем от ветеринарната клиника, асистентката на Мак ми беше връчила някаква таблетка, съдържаща антибиотик, и ме беше инструктирала да я дам на Тоби Джъг, за да го предпазя от инфекция. Аз обаче й бях обяснил, че и преди съм се опитвал да давам на питомеца си разни хапове, но всеки път съм претърпявал грандиозен провал.

— О, не ставайте смешен! — беше възкликнала тя. — Ей сегичка ще ви покажа как се прави.

След тези думи асистентката беше хванала главата на питомеца ми и за негова огромна изненада беше натъпкала таблетката в насилствено отворената му уста.

— Виждате ли колко е лесно? — бе добавила тя, а котето беше затворило здраво уста и се беше взряло в мен с ококорени от удивление очи.

Малко по-късно, докато шофирах към вкъщи, изведнъж чух Тоби Джъг да издава някакви странни звуци и в следващия момент таблетката падна в скута ми. Голяма вещина беше проявила младата асистентка, няма що! Явно мъникът изобщо не беше имал намерение да гълта таблетката, така че я беше задържал в устата си и просто беше изчакал да се отдалечим от клиниката, за да я изплюе. Впечатлен от хитростта му, аз се изкисках тихичко, а питомецът ми, очевидно също много доволен от себе си, шумно замърка в ухото ми и продължи в същия дух през целия път до Оул Котидж.

Изобщо черно-белият дребосък очевидно не страдаше от никакви следоперативни симптоми, така че когато се прибрахме, се нахвърли върху вечерята с обичайния си апетит. Междувременно аз отидох да прибера документите от клиниката в специална папка и докато ги разлиствах, открих нещо много странно. В полето, озаглавено „Порода на животното“, със замах беше записано: „Черно-бял дългокосмест Мейн Кун“. „Какво, за бога, е Мейн Кун?“ — запитах се аз, взирайки се изумено в Тоби Джъг, който с удоволствие си похапваше пилешки дробчета.

Въпреки че много обичах питомеца си, до този момент аз го бях смятал за най-обикновена котка, а ето че изведнъж се беше оказало, че той може да е представител на някаква специална порода. Изумен от това откритие, аз реших да проуча родословието на Тоби Джъг. Първото нещо, което ми хрумна, беше да се свържа с Мак и да го разпитам, но не след дълго отхвърлих тази идея. От една страна, нямах желание да се излагам с невежеството си, а от друга, ако ветеринарят се опитваше да си направи шега с мен, не исках да му доставя удоволствие, хващайки се на въдицата му. В библиотеката на Аник обаче едва ли щях да намеря необходимата информация, така че попадах в задънена улица. В следващия момент внезапно ме осени прозрение и аз припряно набрах номера на местния клон на Кралското дружество за защита на животните. Любезната жена, която отговори, ме осведоми, че Мейн Кун е американска порода котки, но за съжаление не можа да ми каже нищо повече за нея. Заинтригуван, аз нямах търпение да продължа проучването си и въпреки че на следващия ден заминавах на петдневна конференция в Оксфорд, реших, че все ще намеря време да се запозная по-подробно с породата Мейн Кун.

И така, уверявайки Тоби Джъг, че скоро ще се върна, аз го оставих на нежните грижи на майка ми и потеглих за Оксфорд. Колежът „Сейнт Катрин“, в който се настаних, се оказа съвсем близо до книжарницата „Блакуел“ на Броуд Стрийт и там аз най-после открих онова, което търсех. Прелиствайки една от многото книги в раздела по естествознание, изведнъж попаднах на някаква снимка на котка, която изглеждаше досущ като Тоби Джъг. Под снимката пишеше: „Черно-бял Мейн Кун“. Значи Мак не се беше пошегувал с мен и питомецът ми действително беше от тази порода.

В статията, която следваше, бяха описани всички породи котки със средно дълъг косъм, като се започне от Мейн Кун. Между другото четивото се оказа доста любопитно и аз с интерес се заех да го проуча. Именно от него разбрах, че първата част от названието „Мейн Кун“ идва от името на щата, където за първи път е била регистрирана тази порода, а втората^[2] — от погрешното схващане, че породата е възникнала в резултат на кръстосване между котка и миеща мечка. Разбира се, от гледна точка на генетиката подобна кръстоска е невъзможна, но пък от друга страна приликата между двете животни е толкова голяма, че аз лично не бих винил местните жители за заблудата им.

По-нататък пишеше, че котките от породата Мейн Кун са далечни потомци на норвежката горска котка и персийската котка. Някога тези две дългокосмести породи били използвани на презокеанските кораби, за да убиват плъховете, и по този начин попаднали в Северна Америка, където започнали да се чифтосват с местните късокосмести котки. И така, след дълги години на естествен подбор се появила порода Мейн Кун, отличаваща се със средно дълъг косъм. Тази нова порода скоро придобила голяма популярност и още през 1895 година нейни представители започнали да участват в различни котешки изложби. Всички тези факти доста ме заинтригуваха, но едновременно с това ме накараха да се замисля как ли в котилото на една полудива котка от Нортъмбърланд се беше пръкнал представител на тази известна порода северноамерикански котки. После обаче отчетох факта, че презокеанският транспорт е двупосочен, пък и що се отнасяше до чифтосване, котките са големи ненаситници. Откъдето и да се беше взел обаче, Тоби Джъг очевидно беше „черно-бял Мейн Кун“.

И така, аз продължих да чета, а удивлението ми нарастваше с всяка изминала минута. Накрая стигнах до пасажа, посветен на характера на котките от породата Мейн Кун, и направо се смаях, защото всичко в него като че ли беше писано специално за моя Тоби Джъг. В статията се казваше, че котките от породата Мейн Кун били дружелюбни и жизнерадостни, не таели задни мисли и умеели да се приспособяват към всякакви обстоятелства. Освен това през целия си живот запазвали любопитството си на малки котета, но едновременно с това бързо се отегчавали и по тази причина имали нужда от непрекъсната стимулация на въображението. Обичали да лудуват и лесно се привързвали към хората, особено към онези един или двама души, които са ги отгледали. Точно такъв беше и моят черно-бял мъник!

По-късно, когато имах възможност да обмисля на спокойствие всичко, което бях научил, аз си спомних нощта на спасяването на Тоби Джъг и изведнъж в ума ми изникна образът на майка му — елегантно животно със сребристосива окраска и рунтава опашка, с няколко тона по-тъмна от останалата част от тялото й. Спомних си как си мислех колко красива трябва да е била, когато я гледах през онази ужасна нощ. И така, аз за пореден път разтворих „Енциклопедия на котките“ на Естер Ферхьов, която си бях купил същата сутрин, и започнах да прелиствам страниците. На страница трийсет и четвърта отново попаднах на котето, което така поразително приличаше на моя Тоби и беше описано като „черно-бял Мейн Кун“. При следващото прелистване пред очите ми изведнъж се появи муцунката на котката, която първо бях освободил от железния капан, а по-късно бях гледал да се гърчи в предсмъртна агония. Под цветната снимка имаше лаконичен надпис, който гласеше: „Сиво-черен Мейн Кун с тигрова окраска“. Доколкото си спомнях, майката на Тоби беше изглеждала почти по същия начин. Всъщност това беше съвсем в реда на нещата — в крайна сметка, ако моят питомец действително беше Мейн Кун, това означаваше, че поне единият му родител също трябва да е бил от тази порода. Очевидно проучването ми трябваше да продължи и аз реших да се заема с това веднага щом се върна от Оксфорд.

* * *

Най-хубавото при прибирането ми в Нортъмбърланд се оказа срещата ми с Тоби Джъг, а той от своя страна така се зарадва да ме види, че тутакси дотича при мен и скочи на рамото ми. Очевидно и двамата бяхме преживели тежки моменти, разделени един от друг, макар че за питомеца ми трябва да е било доста по-трудно, отколкото за мен, тъй като той едва ли е можел да си даде сметка, че ще се върна. Майка ми, разбира се, се беше грижила чудесно за него, но едновременно с това през повечето време й се беше налагало да го затваря в една от старите конюшни в имота си. Двамата бяхме измислили тази мярка, преди да замина, за да не вземе дребосъкът да тръгне да ме търси и да се загуби. Вследствие на това Тоби почти не се беше хранил и според майка ми бил страдал от силна носталгия. Така или иначе, двамата с черно-белия мъник вече бяхме заедно и скоро щастливият ни живот в Оул Котидж продължи постарому.

Когато човек се намира на село и иска да се осведоми по някакъв въпрос, обикновено най-доброто решение е да отиде в селската кръчма. Във Фелтън пък имаше само две кръчми и след няколко вечери и един уикенд, прекарани в клюкарстване там, аз научих, че в близкото селце Шилботъл живеела някаква жена, която оглеждала и продавала породисти котки. Точният й адрес пък намерих на таблото за обяви в пощата на Шилботъл.

Не ми отне много време да открия къщата, която се намираше сред обширна градина, малко встрани от пътя. Преминах по добре поддържаната входна алея, оградена от най-различни цветя и храсти, бутнах портата от ковано желязо, изработена във викториански стил, и се озовах в павирания вътрешен двор. Къщата с две странични крила също се отличаваше с черти, характерни за викторианската епоха, а входната врата беше направо гигантска. Въпреки че беше топъл и слънчев следобед, старомодните дървени капаци по прозорците на втория етаж бяха затворени и аз реших, че стопанката може би скърби по загубата на някой свой близък роднина. Ако бях прав, това определено нямаше да е най-подходящият момент за разговора ни, но от друга страна, аз нямах търпение да разнищя докрай родословието на питомеца си, така че позвъних на звънеца и зачаках. Не след дълго на прага се появи някаква крехка възрастна женица и след като чу въпроса ми, ме покани вътре. Щом се озовах в къщата, аз се представих, а после научих, че жената се казва Сара Ърскинс, вдовица е, живее заедно с дъщеря си и се занимава с развъждането на породисти котки.

В дневната, в която бях въведен, беше пълно с добре гледани котки от всякакви породи. Сред тях имаше персийки с дълъг косъм, персийки с окраска на сиамки, истински сиамки, абисинки и балийки, но за съжаление — нито един Мейн Кун. И така, докато си пиех чая, сервиран ми от домакинята, аз повдигнах въпроса за породата, която ме интересуваше. В този миг лицето на мисис Ърскинс изведнъж помръкна и вместо да отговори на въпроса ми, тя стана от мястото си и се приближи до някакво старо писалище, много подобно на някогашното писалище на баба ми. После жената се разрови из чекмеджетата, измъкна оттам някакъв фотоалбум и припряно запрелиства страниците. Накрая явно откри онова, което търсеше, приближи се до мен и сложи албума върху коленете ми.

Вгледах се в снимката пред себе си, на която се виждаше една сребристосива котка с тигрова окраска от породата Мейн Кун. Под снимката беше написано името на животното — Силвър Гърл Бони — и беше прикрепен сертификат от най-старата фелиноложка организация в Англия. С изненада и вълнение аз разпознах в котката от снимката майката на моя Тоби Джъг. Да, това несъмнено беше клетата животинка, която бях освободил от капана през онази съдбовна януарска нощ, и образът й тутакси ме върна в полуразрушения хамбар насред полята, където бях открил нея и рожбите й. В следващия момент гласът на мисис Ърскинс ме изтръгна от унеса ми и аз побързах да вдигна поглед към нея. Очите на възрастната жена бяха пълни със сълзи.

— Това беше моята Бони — каза тя с мъка, — но горката животинка се изгуби. След това сърце не ми даде да я заменя с друга. Как бих могла?!

След тези думи мисис Ърскинс бавно седна в края на креслото си, а аз търпеливо я зачаках да продължи.

Стиснала чаената си чаша с две ръце и вперила поглед в килима, възрастната жена започна да ми разказва историята за изчезването на Бони.

— Бях тръгнала да я водя на изложбата в Хароугейт заедно с още две котки — Блубел и Чи-Чи. Моята Бони беше много кротко животинче, така че през по-голямата част от пътя я държах в скута си. Разбира се, сега ми се иска да я бях оставила в клетката с другите котки…

В този момент от разказа си домакинята ми се просълзи и замълча. Аз от своя страна просто продължих да отпивам от чая си, изчаквайки я да се съвземе.

— В един момент дъщеря ми, която караше колата, реши да се отбие в „Бягащата лисица“ във Фелтън, за да купи вестник и малко сладкиши за из път.

Кимнах, за да уверя мисис Ърскинс, че знам мястото.

— Тя паркира пред магазинчето и си взе чантата от багажника на „Ленд Роувъра“. После заобиколи колата и отвори вратата откъм моята страна, за да ме попита какво искам да ми купи. В този момент-два реактивни самолета прелетяха ниско над селцето. Шумът беше оглушителен и аз и дъщеря ми подскочихме от уплаха. Когато се съвзех, си дадох сметка, че Бони я няма. Клетото създание сигурно се беше ужасило от преминаването на самолетите и беше побягнало. Така и не го видяхме повече — възрастната жена изхлипа.

— Разбира се, забравихме за изложбата и веднага тръгнахме да търсим Бони, но от нея нямаше и следа. Вечерта синът ми и дъщеря ми отново се опитаха да я открият, а впоследствие разлепихме и множество обяви, в които обещавахме награда за намирането й. Всичките ни усилия обаче се оказаха напразни.

След тези думи мисис Ърскинс се отпусна в креслото си с натъжено лице. Гледайки я, си спомних колко е тежко човек да изгуби домашен любимец и така и да не разбере какво се е случило с него. Естествено, в случая можех да помогна, но същевременно не знаех дали разкритията ми ще успокоят възрастната жена, или още повече ще задълбочат мъката й.

Изпълнен със съмнения, аз отново се взрях в снимката на изгубената Бони, за да се уверя, че това е същата котка, която бях спасил. В следващия момент обаче мисис Ърскинс ме прониза с поглед и каза:

— Усещам, че знаете нещо. Е, слушам ви — какво е станало с моята Бони?

И така, аз започнах разказа си, като, разбира се, се опитах да спестя най-ужасяващите подробности. Въпреки това възрастната жена остана потресена от новината за смъртта на любимата си котка. След като приключих, домакинята ми запази мълчание и за няколко минути остана взряна в пламъците на огъня.

— Значи моята Бони е оставила поколение? — обади се най-после тя. — Някаква кръстоска?

Изведнъж аз се уплаших от онова, което мисис Ърскинс можеше да поиска от мен, и неуверено кимнах.

— Разкажете ми за котето — подкани ме тя.

Аз й описах накратко външния вид и характера на Тоби Джъг, а накрая не пропуснах да спомена и колко много значи той за мен. Щом свърших, лицето на възрастната жена светна и бършейки насълзените си очи, тя каза:

— Значи все пак всичко е приключило благополучно…

В следващия момент дъщерята на домакинята ми се прибра от работа и се засуети из коридора, така че аз тръгнах да си вървя. Мисис Ърскинс ме изпрати до вратата и слагайки крехката си старческа ръка върху рамото ми, ми благодари за всичко, което бях сторил за Бони и за оцелялото й коте.

Аз помахах на възрастната жена от прозореца на колата си и докато се отдалечавах от къщата й, се замислих за невероятната любов, която един домашен любимец може да породи у стопанина си, а после си спомних и за статистиката на Кралското дружество за защита на животните, според която във Великобритания имало поне пет милиона души, отглеждащи котки. Пет милиона, обединени от едно и също чувство, представяте ли си?! О, да, много добре знаех какво изпитват останалите любители на котки, включително мисис Ърскинс, защото самият аз бях напълно завладян от обичта си към Тоби Джъг.

— Е, след като вече знам коя е майка му — казах си, — остава да открия и кой е баща му…

Всъщност тази идея съвсем не беше лоша и аз продължих да я обмислям през целия път към вкъщи. През следващите няколко дни също се сещах за нея, докато накрая реших, да оставя осъществяването й за в бъдеще. Разбира се, съдбата отново ми беше подготвила изненада, но за това — по-нататък.

В интерес на истината, не бих казал, че питомецът ми много се развълнува, когато научи новината за майка си. Вместо това просто се прозя безучастно, както правят всички котки, когато са отегчени от някой разговор. Предполагам, че на фона на сегашния му безгрижен живот тази история му се е сторила твърде далечна и дори нереална. Въпреки това аз му разказах за майка му, тъй като смятах, че това е мой дълг, пък и исках да почета паметта на сребристосивата котка.

* * *

Тоби Джъг беше изключително интелигентно животно, а на моменти проявяваше и доста голяма хитрост. Освен това питомецът ми можеше да предугажда настроението на хората и ми беше демонстрирал това си умение много пъти, включително в случая с малката червена топка. Топката беше от онези, подскачащите, и аз я бях купил на черно-белия мъник, за да се забавлява с нея, докато мен ме няма вкъщи. Скоро Тоби стана изключително ловък с топката и тя се превърна в любимата му играчка. Понякога дребосъкът просто я разнасяше наоколо в устата си, друг път я запращаше в другия край на стаята и хукваше да я гони, а от време на време дори я пъхаше в ръцете ми, за да му я хвърля. Последното още веднъж доказваше връзката му с породата Мейн Кун, тъй като нейните представители са всеизвестни със склонността си да гонят малки предмети и да ги носят на стопаните си.

Така или иначе, един ден малката червена топка изчезна и не се видя повече. Очевидно Тоби я беше изнесъл навън и я беше изгубил някъде из градината. Двамата с питомеца ми тръгнахме да я търсим, но без резултат. Накрая решихме, че каузата е изгубена, и се отказахме, а аз си отбелязах наум да купя нова топка. След няколко дни обаче открих на двора да се търкалят няколко домата, някои от които — доста натъртени, и това изключително много ме озадачи. Докато събирах доматите пък, забелязах, че Тоби Джъг се мотае наоколо с подозрително виновен вид, и объркването ми нарасна още повече. Да не би черно-белият мъник да беше донесъл доматите? И ако беше така — откъде ли ги беше взел? Изобщо цялата работа изглеждаше изключително странна.

Мистерията беше разбудена няколко дни по-късно, когато съседката ми Алис почука на задната врата и не без известно смущение ми съобщи, че много харесвала малкото ми коте, но би искала кражбите на домати от оранжерията й да престанат. Горката жена оставяла вратата на помещението открехната, за да може вътре да влиза въздух, от което Тоби Джъг най-безсрамно се възползвал и редовно се вмъквал в оранжерията, отнасяйки по някой домат. Най-после разбрах какво става и тъкмо започнах да разказвам на Алис историята за изгубената червена топка на Тоби, когато за мой ужас злосторникът се появи иззад ъгъла на къщата и застана пред очите и на двама ни с един червен домат в устата.

Винаги съм вярвал, че животните и най-вече котките са надарени с невероятна чувствителност и че съвестта изобщо не им е чужда, така че изобщо не се изненадах на реакцията на Тоби Джъг в онази ситуация. Щом видя мен и съседката, черно-белият мъник моментално спря, изплю домата и хукна да се скрие в храстите. И така, макар че в онзи момент нямах никаква идея как точно ще стане това, аз уверих възмутената Алис, че при първа възможност ще дам на питомеца си да разбере, че поведението му е неприемливо. Освен това обещах, че още същия следобед ще купя на Тоби цяла торба червени топки, за да не му се налага да краде повече домати. Въпреки това посъветвах съседката да не отваря вратата на оранжерията си за няколко дни и дори предложих да компенсирам загубите и с малко домати от селския магазин. Това обаче само ядоса Алис още повече и тя побърза да ми обясни, че нейните домати са домашни и нямат нищо общо с онези, които могат да се купят от магазина. Накрая двамата се разделихме в що-годе добри отношения, но аз все пак реших да купя на милата женица букет цветя и кутия бонбони, за да скрепим дружеските си отношения. Впоследствие, когато изпълних намерението си, приятелството ни действително се възстанови и, за щастие, аз повече никога не чух да са се случвали някакви инциденти с домати. Предполагам обаче, че Алис просто е взела мерки, за да попречи на Тоби да влиза в оранжерията й.

След като крадецът на домати беше разобличен, той сякаш потъна вдън земя. Привечер обаче гладът явно надви чувството му за вина и той излезе от скривалището си. Щом се появи, аз се изправих пред него с един от откраднатите домати в ръка и започнах да му се карам. Питомецът ми моментално доби засрамен вид и аз бях сигурен, че ме е разбрал. Мъмренето обаче не се отрази на апетита му и това за пореден ме убеди, че котките изобщо не са злопаметни същества.

След инцидента с доматите на Алис, аз побързах да осведомя и останалите си съседи за странностите на Тоби Джъг и дори им предложих компенсация за евентуалните бъдещи щети, които той би могъл да нанесе. Благодарение на дружелюбното си поведение обаче, питомецът ми отдавна беше спечелил благоразположението на малката общност, в която живеехме, така че всички отказаха. Съседите и най-вече дамите много харесваха Тоби Джъг, а някои от тях дори му заделяха разни мръвки от трапезата си.

Така или иначе, аз си научих урока и след онзи случай гледах питомецът ми никога да не остава без играчка. Това означаваше, че доста често ми се налагаше да купувам червени топки, тъй като понякога Тоби Джъг ги съсипваше от употреба, а друг път просто ги губеше. Често намирах топки на най-необикновени места — из шкафовете, под леглото, навсякъде из градината, а веднъж дори и зад една от възглавниците на дивана. Всичко това ме накара да подозирам, че черно-белият мъник се е заел с някаква конспиративна дейност в стила на Макавити^[3] — неуловимата котка, описвана като Наполеон на престъпленията — но каквото и да правех, аз не успях да го хвана в крачка. Това, разбира се, засили подозренията ми още повече, но фактът, че Тоби Джъг се превръщаше в бунтар, можеше единствено да ме радва.

Въпреки това в описания по-горе инцидент имаше нещо, което доста ме притесняваше, и то нямаше нищо общо с доматите. За разлика от всички останали домашни животни котките са склонни да се скитат извън дома си и аз нямаше как да попреча на питомеца си да прави същото, освен ако не го вържех или пък не го затворех в къщата за постоянно. Тези варианти обаче ми се струваха направо немислими — от една страна, двамата с Тоби Джъг живеехме на прекрасно място и аз не исках да го лишавам от досега с невероятната природа наоколо, а от друга, идеята да принудя някое живо същество да живее като затворник ми беше направо противна. Собствениците на пернати, които държат любимците си в клетки, може и да успяват да им осигурят добър живот, но моите чувства към черно-белия дребосък не ми позволяваха да му отнема свободата. Потънал в подобни размишления, нямаше как да не се запитам какви права имат котките според закона, и аз побързах да се осведомя по този въпрос.

И така, следващия път, когато отидох в „Гербът на Нортъмбърланд“ и седнах на чашка с местния полицейски инспектор, който ми беше близък приятел, аз най-подробно го разпитах. Именно той ми каза, че домашните котки не се смятали за ничия собственост и че по тази причина никой не държал хората, с които живеели, отговорни за поразиите, които любимците им правели по време на скитанията си. После, опитвайки се да не засегне чувствата ми, приятелят ми добави, че котките попадали в една и съща категория с вредителите, тоест със зайците, плъховете и мишките. Реших да се доверя на полицейския инспектор и не се свързах с адвокат — явно така стояха нещата. Въпреки това възможността Тоби Джъг да се запилее далеч от дома продължи да ме тревожи и то до такава степен, че аз не можех да си позволя да стоя със скръстени ръце. Да не говорим, че бях чувал какви ли не истории за разни безскрупулни типове, които отвличали котки и ги продавали на научните лаборатории за вивисекции и всякакви други експерименти.

В крайна сметка взех на Тоби Джъг един чудесен жълт нашийник от флуоресцираща пластмаса (така че лесно да го забелязвам в тъмното) с прикрепено към него сребърно звънче. По цялата дължина на нашийника имаше ивица ластик, така че ако черно-белият мъник се закачеше за нещо, той лесно можеше да измъкне главата си, без да пострада. Освен това купих едно миниатюрно месингово украшение с цилиндрична форма, в което пъхнах бележка с името, адреса и телефона си. Под тези данни бях прибавил и следното съобщение: „Ако върнете тази котка на стопанина й, ще получите възнаграждение“. Разбира се, не написах името на Тоби, за да не улесня евентуалните му похитители. По този начин се надявах да защитя правото си на собственост над Тоби Джъг пред закона, тъй като поне нашийникът и украшението със сигурност бяха мое притежание.

* * *

През последните няколко седмици от летния семестър, когато все още бях твърде зает в колежа, аз реших, че вместо да затварям Тоби Джъг в къщата или да го връзвам в градината, ще е по-добре да го оставя да се скита на воля. Вярвах, че питомецът ми вече е достатъчно голям и опитен, за да се грижи сам за себе си, а пък освен това си имаше и чисто нов нашийник. Самият Тоби изглеждаше във възторг от свободата си и освен това се справяше отлично с новопридобитата си независимост. Доколкото ми беше известно, питомецът ми не обичаше да се отдалечава много от вкъщи и като изключим потайните му посещения в оранжерията на Алис, обикновено не ходеше по чуждите градини, ако не го поканеха. Така или иначе, когато наближеше времето, в което се прибирах, той винаги ме чакаше на алеята и радостно ме посрещаше. Един петъчен следобед обаче, когато се прибрах, видях как се превръща в реалност най-големият ми кошмар — Тоби Джъг не се виждаше никъде наоколо.

Обикновено питомецът ми хукваше да ме посрещне веднага щом чуеше колата да се приближава по алеята, независимо дали в този момент си играеше, или пък си подремваше. Ако пък случайно не го стореше, аз го извиквах или му подсвирквах и той моментално дотичваше. В онзи ден обаче, колкото и да виках и да свирках, черно-белият мъник не се появи. Това изобщо не беше в стила на Тоби Джъг и аз скоро изпаднах в паника. Първото нещо, което ми хрумна, беше да изляза на пътя пред къщата, за да проверя дали не е бил блъснат от някоя кола. За щастие на пътя нямаше и следа от питомеца ми, но пък оставаха какви ли не ужасяващи възможности. Ами ако котето се беше заплело в новия си нашийник и се беше удушило? И така, прехвърляйки през ума си всякакви подобни сценарии, аз се заех да претърся наоколо.

С всеки изминал миг тревогата ми нарастваше. Тоби никога не беше правил подобно нещо и аз започнах да се страхувам от най-лошото. С питомеца ми явно се беше случило нещо ужасно. В следващия момент обаче някъде отгоре се дочу тихо измяукване. Аз обнадеждено вдигнах поглед и какво да видя — Тоби Джъг стоеше върху покрива на оранжерията и напрегнато се взираше в прозореца на спалнята ми.

След като извиках името на питомеца си, той се обърна, поздравявайки ме с още едно измяукване, а после отново прикова вниманието си към прозореца. После от устата му излезе някакъв много странен звук, подобен на цвърчене, какъвто го бях чувал да издава понякога, докато наблюдаваше птичките от прозореца на кухнята. И така, озадачен от необичайното поведение на черно-белия мъник, аз реших да проверя какво става в спалнята — възможно беше някое птиче да е влязло през комина и сега да пърха из стаята, дразнейки Тоби.

Щом наближих спалнята, аз се ослушах и с изненада установих, че вътре нещо жужи. После отворих вратата, но почти веднага я затворих — в стаята летеше цял рояк пчели!

За щастие един съсед, който беше видял пчелите да влизат през комина ми, дойде и предложи да повика на помощ някакъв свой приятел пчелар. Ситуацията доста ме беше объркала и обезпокоила, така че аз с радост приех. Междувременно така и не успях да убедя Тоби Джъг да слезе от покрива — питомецът ми явно се чувстваше длъжен да остане на пост пред прозореца.

Аз и неколцината съседи, които вече се бяха събрали в градината ми, зачакахме спасителя, хвърляйки по някой и друг поглед към комина и разсейвайки се с приказки. Сърцето ми се сви, докато слушах историите за зли пчели, които понякога нахлували в някоя къща и прогонвали обитателите й за дни, а друг път — за седмици наред. В следващия момент пчеларят, когото очаквахме, паркира вана си пред къщата и сред групичката ни се надигна развълнуван шепот. Малката общност, в която живеех, водеше доста еднообразен живот, така че пчелното нашествие веднага беше привлякло вниманието й. В резултат на това пред къщата ми вече се бяха струпали доста зяпачи, дошли да се полюбуват на зрелището.

След като се запозна с нас и ни разпита, пчеларят огледа къщата и си състави мнение за ситуацията. После, без изобщо да обръща внимание на коментарите на тълпата от сорта на: „Не отивам там и за хиляда лири!“, навлече специалния си предпазен костюм и се накани да се изправи очи в очи с проблема. Когато се приготви, той се качи на втория етаж и проявявайки достойна за уважение смелост и професионализъм, влезе в спалнята.

Целта му беше да се опита да прогони пчелата майка — по думите му тогава целият рояк щял да я последва. Или поне такъв беше планът. Колкото до Тоби Джъг — когато мъникът видя, че идва подкрепление, той сякаш придоби допълнителен кураж и се примъкна още по-близо до прозореца.

Малко след като пчеларят се скри в къщата, всички ние се умълчахме и със затаен дъх го зачакахме да се върне. Няколко минути по-късно обаче откъм спалнята долетяха охкания и гневни викове. В следващия момент пчеларят изхвръкна от къщата и се втурна на двора, опитвайки се да се отърси от няколкото ядосани пчели, които бяха успели да проникнат през защитния му костюм. Мъжът свали маската от лицето си и зареди такива ругатни, че ме е срам да ги повторя. Аз и приятелят на експерта се опитахме да помогнем, но за съжаление, старанието ни, изразяващо се в отривисти потупвания, не беше прието никак добре. Раздразнението на пчеларя нарастваше, а от увереността и спокойствието, които излъчваше само преди миг, не бе останала и следа.

В това време зяпачите, явно усетили, че ще се разрази скандал, бавно започнаха да се изнизват. Накрая пчеларят действително избухна и изля гнева си върху приятеля си, мен, всички пчели по света и изобщо цялата вселена. След това, все още ядосан заради лошите ужилвания и публичното унижение, излетя от двора и отпраши с вана си, оставяйки след себе си само няколко мъртви пчели. Съседът ми побърза да се извини, отбелязвайки, че приятелят му винаги се палел лесно, след което каза, че се прибира да гледа телевизия. И така, изведнъж двамата с Тоби Джъг останахме съвсем сами, а проблемът с пчелите, които жужаха все по-застрашително, изглежда, само се беше задълбочил.

Накрая успях да накарам питомеца си да слезе от покрива, примамвайки го с храна, и двамата уморено се запътихме към кухнята. Там черно-белият дребосък се нахвърли върху вечерята си, но не спря да се оглежда страхливо наоколо и да се ослушва за яростното жужене, долитащо от горния етаж. Тоби може и да беше малък, но въпреки това умееше да разпознава опасността, когато я чуеше. Питомецът ми приключи набързо с яденето, след което веднага се втурна навън. Толкова бързаше, че му се наложи да се оближе в движение. После дори се оригна, тъй като беше изгълтал всичкото си месо само на няколко хапки. Щом се измъкна от къщата, мъникът се настани върху перваза на кухненския прозорец и зачака да види как ще се развият нещата.

— Страхливец! — обвиних го аз, но Тоби Джъг изобщо не се впечатли.

Явно трябваше да се оправям сам. Обмислих положението и след една чаша чай вече си бях съставил собствен боен план. Камината в дневната и камината в спалнята бяха свързани с един и същи комин, така че ако разпалех огъня на долния етаж, пчелите нямаше да имат друг избор, освен да си отидат. След като стигнах до това блестящо заключение, аз тутакси се заех да изпълня плана си и започнах да хвърлям подпалки в огъня, докато накрая камината ми не се превърна в истинска пещ. После излязох навън и със задоволство забелязах, че роякът покрай комина доста се е сгъстил — това означаваше, че топлината и пушека са си свършили работата и пчелите започват да се оттеглят. Не след дълго обаче огънят угасна и облекчението ми мигом беше изместено от ужас — проклетите насекоми отново потънаха в комина, поставяйки ме в патова ситуация. На всичкото отгоре Тоби Джъг отказваше да влезе в къщата и колкото и да го убеждавах, така и не промени мнението си.

Аз обаче трябваше да се върна в дневната и да продължа да поддържам огъня, тъй като в противен случай пчелите можеха да завземат цялата къща. Очевидно тази нощ нямаше да мога да спя в спалнята си, нито пък да използвам банята на горния етаж, в която бяха всичките ми тоалетни принадлежности. За щастие в дневната имаше канапе, а в двора — примитивна външна тоалетна. Колкото до миенето — щеше да се наложи да си примиря с умивалника в кухнята. Изобщо цялата ситуация беше доста дразнеща и чудесно демонстрираше един от малкото недостатъци на живота в провинцията.

Не след дълго навън започна да се стъмва и тъй като вече бях напълно изтощен, аз реших да отложа справянето с проблема за другия ден. После излязох навън, грабнах Тоби от перваза и въпреки протестите му го внесох в къщата. Накрая заключих и двама ни в дневната, но преди това, разбира се, се уверих, че огънят в камината няма да угасне скоро. Освен това, тъй като с питомеца ми очевидно бяхме под обсада, запуших пролуката между пода и вратата с някакво одеяло, което бях взел от колата. Така пчелите нямаше да могат да влязат в стаята, докато спим, а в случай че някоя все пак се промъкнеше, щях да я прогоня с навития на руло вестник, с който се бях въоръжил. Всички тези мерки обаче изобщо не успокоиха Тоби Джъг и той започна да обикаля наоколо в търсене на някакъв изход. Без да му обръщам внимание, аз легнах на канапето и се опитах да се отпусна.

След неспокойната нощ, която прекарахме двамата с питомеца ми, за мен беше огромно облекчение да се събудя на сутринта и да посрещна деня с чаша кафе. Разбира се, не бях успял да си почина изобщо и съвсем не посрещах възторжено факта, че в петъчната нощ, след дълга и натоварена работна седмица, се бях свивал на някакво си двуместно канапенце. Тоби Джъг, който в крайна сметка се настани на гърдите ми, също не мигна цяла нощ и когато и да се разбудех, аз все виждах ококорените му очички да се взират тревожно в мен. Така че в момента и двамата бяхме безкрайно щастливи да излезем от задушната дневна и да вдишаме свежия сутрешен въздух. Щом се озовахме навън, аз побързах да се разтъпча, а питомецът ми изчезна в градината. После погледнах към покрива на къщата и онемях — пчелите около комина бяха много повече отколкото предния ден, а жуженето, които се чуваше откъм спалнята ми, беше станало толкова оглушително, че наподобяваше барабанен тътен. Имах чувството, че за една нощ целият пчелен свят е разбрал колко е хубаво в Оул Котидж и всички са побързали да се присъединят към веселбата.

Бях спал с дрехите и освен това не се бях избръснал, така че видът ми едва ли беше подходящ за излизане, но бях толкова ядосан, че изобщо не ме беше грижа. Отворих портата и отидох да изкарам колата от гаража. Докато маневрирах на заден ход по алеята, Тоби Джъг, който очевидно нямаше намерение да остане в нападнатата от пчели къща, се появи отнякъде и с един скок се озова на седалката до мен. Да, мъничето определено не обичаше да се излага на ненужни рискове и усетеше ли, че го грози опасност, предпочиташе да си плюе на петите.

И така, двамата с питомеца ми се запътихме към Морпет^[4], където се надявах да намеря добре заредена аптека. След около десетина километра и малко лутане из града в търсене на място за паркиране (все пак беше събота сутрин), аз спрях на една тиха и сенчеста уличка и се отправих към центъра. Разбира се, преди да тръгна, открехнах прозореца, за да може в колата да влиза въздух, и уверих Тоби Джъг, че скоро ще се върна.

Облеченият в бяла престилка продавач, който стоеше зад щанда на аптеката, доста се учуди, когато чу какво искам, и побърза да повика шефа си. Аптекарят от своя страна въобще не се впечатли от молбата ми, нито пък от разпалените ми обяснения. Междувременно, привлечена от необичайната ми поръчка и повишения ми тон, около щанда се събра малка тълпа. Когато се обърнах обаче, никой не посмя да отвърне на погледа ми. Явно хората ме бяха взели за смахнат. Въпреки това аптекарят запази хладнокръвие и след като ме изслуша, само кимна сдържано и изчезна в склада. Няколко секунди по-късно се появи отново заедно с някакъв цилиндричен контейнер, пълен с отровни таблетки, достатъчни да убият всички пчели в Нортъмбърланд. Горките създания! От друга страна, те имаха възможност да си тръгнат, а аз — не.

След като си свърших работата в аптеката, аз се забързах към колата, а когато се приближих, забелязах, че на прозореца са се струпали няколко деца и с любопитство наблюдават Тоби Джъг. Това се случваше доста често и питомецът ми всеки път се наслаждаваше на вниманието. После двамата се запътихме към вкъщи и аз се зачудих какво ли ще стане, ако отровата не подейства. С какви други възможности разполагах? Май с никакви…

Когато се прибрахме, аз моментално се заех да изпълня инструкциите на аптекаря. Пчелното нашествие продължаваше с пълна сила и в момента над къщата ми летяха не един, а два рояка — един при комина на спалнята и още един при комина на кухнята. Явно беше дошло време за отчаяни мерки. Колкото до Тоби — той се изгуби от поглед веднага щом слязохме от колата, но аз бях сигурен, че продължава да следи развоя на събитията от безопасно разстояние.

Първата ми работа беше да разпаля огъня, но този път това изобщо не впечатли пчелите и те започнаха да нахлуват дори откъм стълбището. Отначало този факт доста ме озадачи, но след като покрих главата си с един дъждобран и разузнах положението, установих, че проклетите насекоми са открили пролуката под вратата на спалнята ми и излизат оттам на талази. С това чашата преля и състраданието ми към тези същества напълно се стопи. Да, това беше война и аз имах намерение да бъда безпощаден.

И така, следвайки стъпките, които ми беше описал аптекарят, аз оставих огъня да се превърне в жарава, след което хвърлих върху въглените две от отровните таблетки. После покрих отвора на камината с едно от онези железни приспособления с дръжка, които се използват в отопляваните с въглища къщи за увеличаване на тягата в комина. Накрая се отдръпнах и зачаках да видя какъв ще е резултатът. Страхът ми, че може да се наложи да изоставя Оул Котидж, ако отровата не подейства, нарастваше с всяка изминала минута, а когато в стаята влязоха няколко заблудени пчели, се превърна в истинска паника.

Отначало последната ми маневра не доведе до никакви видими последствия, но след около десет минути напрегнато взиране в комина от моравата пред къщата аз най-после забелязах, че пчелите започват да се оттеглят. Обнадежден от този развой, побързах да се върна в дневната и да добавя към жаравата още таблетки. После отново излязох навън и със задоволство установих, че отстъплението продължава. Гледката беше невероятна, а от звука, наподобяващ стърженето на верижен трион, направо ми писнаха ушите. Силният шум скоро привлече неколцина минувачи и съседи и в двора ми се събра малка тълпа, която разпалено започна да коментира зрелището. Явно всички очакваха, че пчелите скоро ще си тръгнат, и развълнуван от тази перспектива, аз с радост се включих в разговора. Едва тогава забелязах, че Тоби Джъг също се е присъединил към зяпачите, и доста се изненадах, тъй като не го бях усетил да се приближава. От друга страна, котките имат изключително силно развита интуиция, затова и не беше никак чудно, че питомецът беше надушил какво става.

Всъщност, противно на всеобщото очакване, пчелите се оттеглиха чак след три часа, но гледката определено си заслужаваше — всички насекоми полетяха едновременно, сякаш контролирани от едно-единствено съзнание, и над главите ни надвисна зловещ черен облак. После роякът се издигна над дърветата, премина реката и накрая се изгуби от поглед. В този момент сред тълпата се надигнаха въздишки на облекчение и дори няколко възклицания. Макар да бяха посвоему внушителна гледка, аз искрено съжалявах поредния безпомощен човек, в чиято къща щяха да нахлуят пчелите. След като всичко приключи, съседите ми ме поздравиха за невероятния късмет, а един от тях весело ме посъветва да се снабдя с предпазител срещу пчели за комина. Реших да го послушам и през следващите няколко седмици обиколих доста железарии, но така и не успях да открия такова чудо. Може би съседът ми се беше пошегувал с мен…

Така или иначе, след като пчелите си отидоха, двамата с Тоби Джъг предпазливо влязохме в къщата и плахо започнахме да се оглеждаме. Наоколо обаче не се виждаше нито една пчела. Това беше доста странно, предвид масираното нашествие, на което бяхме станали свидетели, така че двамата с питомеца ми продължихме огледа си с повишено внимание. Въпреки това не открихме следи от натрапниците нито на първия, нито на втория етаж, нито дори в спалнята ми.

След вечеря обаче, когато се разположих пред огъня с котето в скута си, свидетелствата за доскорошното присъствие на пчелите буквално заваляха. Явно някои от тях не бяха успели да се измъкнат от комина заедно с останалите и замаяни от пушека и загубили сили, падаха в камината с жужене. После пламъците ги поглъщаха и в дневната се разнасяше кратък съскащ звук. При първите няколко подобни инцидента Тоби Джъг вдигаше глава и наостряше уши, но не след дълго престана да обръща внимание и двамата потънахме в блажена дрямка. Следващото утро без съмнение ни готвеше много по-приятни изживявания.

* * *

Най-накрая последният ден от летния семестър настъпи и аз с радост оставих изпитите, проверките на писмени работи и безкрайните преподавателски срещи зад гърба си. През следващите десет седмици колежът щеше да бъде затворен и замъкът щеше да бъде изцяло на разположение на графа на Нортъмбърланд и семейството му, на туристите и, разбира се, на гарваните. Аз от своя страна нямах търпение да се прибера и да се насладя на малко спокойствие след натоварената учебна година. Вкъщи обаче ме чакаше изненада — когато слязох от колата, за да отворя портите, забелязах, че на входа на алеята стои Даян Форестър, моя колежка, преподавателка по приложни изкуства.

— Извинявай, че те безпокоя у дома, но не успях да те намеря в колежа — каза тя припряно, сякаш нямаше и секунда за губене. — Взех адреса ти от канцеларията. Искам да те помоля за огромна услуга. Би ли могъл да се грижиш за кобилата ми, Фин, през лятото? Няма да ти създава никакви проблеми, обещавам. Пък и двамата вече се познавате — струва ми се, че си я яздил няколко пъти, докато още беше в конюшните „Мургейт“.

Стреснат от тази фронтална атака, аз плахо се взрях в нея. Изражението на лицето й беше направо отчаяно. Явно проблемът й наистина беше сериозен — в противен случай тя едва ли щеше да се обърне към мен, тъй като двамата изобщо не бяхме близки. Междувременно Тоби Джъг беше дошъл да ме посрещне и в момента се отъркваше в краката ми, опитвайки се да ми намекне, че е време за вечеря. Поканих Даян в къщата и докато хранех питомеца си, научих цялата й история.

На следващия ден тя трябвало да замине на няколкоседмична почивка заедно със семейството си, но не щеш ли, в последния момент се оказало, че няма кой да се грижи за тъмносивата й кобилка от породата Конемара (между другото, аз действително я бях яздил, преди Даян да я купи). Някой от колежа беше казал на жената, че може би аз ще успея да й помогна, и тя беше дотичала у дома. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да изпадне в нервна криза — седеше в крайчеца кухненския стол, който й бях предложил, и не спираше да мачка носната си кърпичка.

— Разбира се, ще ти платя… — започна тя, но аз смутено махнах с ръка.

После й обясних, че и без това не съм имал намерение да пътувам през лятото и че нямам нищо против да се грижа за коня й. При тези думи напрегнатостта от погледа на жената изведнъж изчезна и тя се облегна в стола си, въздъхвайки облекчено и приемайки чашата чай, която й поднесох.

В този момент Даян забеляза Тоби Джъг, който вече беше приключил с вечерята си и се беше заел с тоалета си, и се наведе да го погали. Той обаче не остана особено очарован от тази проява на внимание, така че бързо се измъкна от ласките й и отиде да легне до вратата. Нищо чудно — и преди бях забелязвал, че котките избягват близостта на хора, подложени на нервно напрежение.

— Фин обожаваше котките в „Мургейт“… — обади се Даян, колкото да се намира на приказка.

Междувременно Тоби Джъг си промени мнението и скочи в скута й. Е, не остана там дълго, пък и май не беше особено желан — веднага щом дребосъкът изостави Даян, тя старателно се изтупа и започна да оглежда светлата си пола за котешки косми и следи от лапи. За  мое облекчение не намери нищо обезпокоително, но въпреки това аз побутнах питомеца си с крак към отворената врата. След това Даян отново се разбърза, разрови се из чантата си и ми подаде ключовете от конюшнята на Фин, както и груба карта на местността в Денуик, където беше разположена.

— Ужасно съм ти благодарна… — започна тя.

Беше получила онова, за което беше дошла, но явно не искаше да ме обиди, тръгвайки си толкова скоро, така че аз реших да й помогна.

— Сигурно те чакат още много приготовления — предположих.

Даян се усмихна и тутакси скочи на крака.

— Така е — отвърна тя, грабвайки ключовете от колата си от масичката за кафе. — Е, ще тръгвам. Благодаря за чая.

Последната реплика очевидно не беше нищо повече от любезност, тъй като чашата на гостенката ми все още беше пълна до ръба. Донякъде развеселен от припряността й, аз я изпратих до колата.

— Не се притеснявай да яздиш Фин, докато ме няма — извика Даян през отворения прозорец, преди да отпраши по пътя. — Изобщо през следващите шест седмици разполагай с нея, както си поискаш. Благодаря ти отново. Хайде, чао.

„В какво се забърках?!“ — запитах се аз, след като мастиленочерният „Ягуар“ изръмжа и се изгуби от поглед.

Когато тръгнах да се разхождам из градината, Тоби Джъг побърза да се присъедини към мен и весело заподскача около краката ми. Питомецът ми нямаше търпение да ми покаже съкровищата, които беше открил през деня — едно таралежово гнездо от суха трева и папрат с три малки в него и останките от счупените яйца на някакъв скорец под люляковото дърво. Тази вечер обаче аз бях съсредоточен върху собствените си мисли и не можах да обърна особено внимание на откритията на Тоби. Все пак се бях съгласил да се грижа за цял кон и то за цели шест седмици!

Изгревът на следващата сутрин беше толкова ярък, че ме събуди още в пет часа. Надзърнах през прозореца на спалнята си и толкова се впечатлих от гледката на слънчевите лъчи, проникващи през клоните на дърветата, че реших да изляза и да се насладя на цялата тази красота отблизо. Навън действително беше прекрасно и аз с удоволствие изпих първата си чаша чай за деня, вдъхвайки свежия въздух в градината. Освен това през нощта беше валяло и дъждовните капки, процеждащи се от листата, караха всичко наоколо да изглежда като обсипано със скъпоценни камъчета. Предстоеше чудесен летен ден и аз изобщо не съжалявах, че съм станал толкова рано. Колкото до Тоби Джъг — той винаги се надигаше по зазоряване и освен това обожаваше да участва във всякакви дейности, особено ако те включваха разходки навън. Аз от своя страна продължавах да мисля за коня на Даян и да се чудя как ще съчетавам грижите за него с работата, която ме чакаше в къщата и в градината. Въпреки всичко обаче мисълта, че следващите няколко седмици ми принадлежат изцяло, ме правеше невероятно щастлив.

По-късно същата сутрин двамата с Тоби Джъг се качихме на колата и се отправихме към Денуик, за да разберем къде точно се намира нашият кон. Селцето обаче беше толкова малко, че откриването му се оказа доста трудна задача. Въпреки че разполагах с импровизираната карта на Даян, аз на няколко пъти подминах отбивката, но в крайна сметка попаднах на точното място и скоро навлязох в някакво дълго поле, обградено от високи храсти и дървета. Фин стоеше в другия край на полето, под сянката на един огромен конски кестен, а кротката й поза чудесно допълваше пасторалната гледка.

Паркирах колата и игнорирайки киселото настроение, в което изпадна Тоби Джъг, когато го затворих вътре, се приближих към портата на конюшнята. После подсвирнах на Фин, но тя изглежда не ме позна, и след като ми хвърли един разсеян поглед, просто се върна към отпуснатата си поза. Въпреки това аз отключих конюшнята и се огледах за въже и оглавник, след което бавно тръгнах към кобилката. В този момент Фин отново се обърна към мен, а после извъртя очи и пъргаво изприпка в другия край на полето. Явно задачата, с която се бях нагърбил, щеше да се окаже много по-трудна, отколкото бях очаквал.

След около час, макар и плувнал в пот, аз все пак успях да уловя палавото конче и със задоволство го вързах за вратата на конюшнята. Междувременно Тоби Джъг беше изпаднал в пълна истерия, задето го бях оставил в колата, така че, измъчван от чувство за вина, аз реших да го пусна навън и да го представя на Фин. При срещата си с питомеца ми кобилката радостно изцвили, но в следващия момент доста се изненада, тъй като Тоби Джъг се измъкна от ръцете ми и скочи върху гърба й, удобно настанявайки се между плешките й. След тази неочаквана маневра Фин бавно обърна глава и изгледа черно-белия мъник, а после изпръхтя и заклати глава в знак на одобрение. Накрая конят застана мирно и ме остави да му среша опашката.

„Ама че работа!“ — казах си аз, удивен от факта, че двете животни толкова бързо си бяха допаднали. В крайна сметка щеше да се окаже, че Даян Форестър е била права, твърдейки, че Фин харесва котките. А аз си бях мислел, че просто се е опитвала да поддържа разговора… Какво да ви кажа, поведението на животните понякога наистина ме сварва неподготвен! До този момент аз изобщо не си бях представял, че Тоби Джъг може да се сдуши с някой кон, но от друга страна, дребосъкът беше толкова необикновен, че очевидно трябваше да съм подготвен за всичко.

През останалата част от деня двамата с Фин се опознавахме взаимно и аз се постарах да я приуча към моя начин на яздене, извеждайки я за няколко кръгчета из полето. Цялата тази работа доста обърка Тоби Джъг, който остана да разучава конюшнята, а по-късно се покачи на покрива й, хвърляйки ни изпълнени с ревност погледи.

Връщайки се у дома същата вечер, установих, че съм в страхотно настроение след приятно прекарания ден. Фин беше чудесен кон с кротък характер, а след като свикна с мен, не ми създаваше и никакви проблеми. Аз от своя страна много харесвах конете и винаги бях обичал да яздя. И така, докато Тоби Джъг си подремваше в скута ми, на мен ми хрумна блестяща идея (или поне така си мислех тогава). Отчасти ентусиазмът ми се дължеше на освобождаващата мисъл, че съм във ваканция, но не по-малки заслуги имаше и прогнозата за времето, която бях чул по радиото — според метеоролозите ни очакваше трайно затопляне. При това положение желанието ми да прекарвам повече време на открито стана направо непреодолимо и предвкусвайки каква невероятна изненада ще бъде всичко това за Тоби Джъг, аз си съставих план.

Двамата с питомеца ми щяхме да се метнем на гърба на Фин и да препуснем към възвишенията Чивиът, където щяхме да прекараме няколко незабравими дни на открито. След като цяла зима се бях свирал в колежа, аз нямах търпение да се възползвам от обещанието за хубаво време, както и от предложението на Даян Форестър да яздя кобилката й колкото си поискам. Разбира се, чакаше ме доста организаторска работа, а осъществяването на идеята да кача Тоби на кон щеше да е голямо предизвикателство, но въпреки това аз исках да опитам. Алтернативата да оставя черно-белия мъник на майка ми или в някой котешки приют беше немислима, тъй като междувременно той със сигурност щеше да надуши какво става и щеше да бъде направо съкрушен. Освен това през повечето време компанията на питомеца ми ми беше изключително приятна, пък и в крайна сметка той също заслужаваше ваканция.

За да се снабдя с всичко, което ми беше необходимо за екскурзията, трябваше да отскоча до Ротбъри — малкото пазарско градче отвъд блатата, чиято стръмна главна улица беше пълна с всевъзможни магазини. Моята цел обаче беше едно старо магазинче за кожени изделия, в което ценителите на викторианския стил можеха да намерят какви ли не антикварни предмети, включително старомодни аксесоари за коне и карети. Оставаше само да се надявам на мястото на магазинчето да не се е появила някоя закусвалня или кафене — макар Ротбъри да беше изключително живописно градче, аз не бях стъпвал в него от цяла вечност, така че много неща можеха да са се променили.

За щастие се оказа, че магазинчето все още съществува, и след около час ровене из купища стоки втора употреба (като се започне от улични лампи, мине се през най-различни оглавници и седла и се стигне до капани за мишки), аз намерих онова, което търсех — чифт големи дисаги от лъскава червеникава кожа със здрави месингови закопчалки, за които платих три лири и десет шилинга. Освен това открих два чудесни плетени коша с кожени капаци, които бяха предназначени за носене от магаре, но аз реших, че с малко усилия ще могат да се пригодят и към гърба на кон. Стига Фин да се съгласеше да ги носи, в единия от тях спокойно можеше да се поберат всичките ни провизии, а другият беше идеален за Тоби Джъг. Е, кошовете бяха покрити с прах и паяжини и освен това в единия имаше малка дупчица, но въпреки това аз останах очарован от тях и с радост платих по лира за всеки.

Следващата ми спирка беше магазинът за войнишки и моряшки аксесоари в Аник, откъдето се снабдих с един двоен спален чувал за по-голямо удобство, две леки палатки, към които имаше подарък фенерче, едно канче, едно котле и комплект прибори. Сега вече бях напълно готов за приключения.

Вечерта, преди да тръгнем, взех автобуса до Денуик, яхнах Фин и препуснах обратно към Оул Котидж. Щом пристигнахме, вързах кобилката за един железен пръстен в стената на един от каменните навеси в двора и й дадох малко сено и гранулирана храна. Тоби Джъг остана очарован от неочакваната компания и побърза да се настани върху купата сено близо до Фин. Отначало поведението му ме накара да реша, че питомецът ми ще прекара нощта заедно с новата си приятелка, но щом стана време за лягане, той побърза да се върне в къщата и, както винаги, легна при мен.

* * *

През тази нощ спах само няколко часа, а през останалото време просто лежах и прехвърлях през ума си какви ли не ужасяващи сценарии. Накрая слънцето ме разбуди окончателно, но аз останах в леглото още известно време, заслушан в сутрешните песни на птичките, за да се отърся от напрежението. Когато се надигнах, беше около шест и аз нетърпеливо се заех с последните приготовления. Превозът ни до Олуинтън, откъдето щяхме да продължим пътуването си, беше поръчан за десет. Конският фургон обаче закъсня с цял час, а после Фин категорично отказа да се качи в него.

Като последна мярка реших да се възползвам от хитрия номер, на който ме беше научил един от опитните коняри на графа. Покрих главата на Фин с някаква кърпа и тръгнах да я развеждам из двора. Това трябваше да накара животното да изгуби ориентация и да ми позволи да го вкарам във фургона. Когато свърших тази работа и махнах кърпата, Фин изпръхтя и ядно започна да рита стените, но след няколко нежни думи и едно погалване по врата се успокои и прие ябълките, които й поднесох. До момента Тоби Джъг беше наблюдавал ставащото от безопасно разстояние, но щом нещата се уталожиха, веднага се покатери във фургона и се настани върху хранилката.

Преди да тръгнем, аз сложих на питомеца си нашийника и повода и за по-сигурно го взех да пътува отпред заедно с шофьора и мен. На изпроводяк група ученици от началните класове, които явно се връщаха от разходка сред природата заедно с учителя си, весело ни помахаха. Какво ли щяха да нарисуват, когато ги помолеха да изобразят видяното през деня, запитах се аз. Ами когато се приберяха у дома — какво ли щяха да разкажат на родителите си? За щастие всичките ми съседи бяха на работа, така че никой от тях не можа да ме изпрати и да се възползва от възможността, за да оспори смислеността на пътуването, което предприемах.

Придвижването по оградените от зеленина и окъпани от слънце междуселски пътища на провинциален Нортъмбърланд ми се стори толкова успокояващо, че аз не можах да се сдържа и задрямах. Нямаше и какво друго да правя, тъй като шофьорът не беше особено общителен и като цяло изобщо не му беше приятно, че са го натоварили със задачата да ни откара до Олуинтън.

— Май нещо ти хлопа дъската — беше единственият му коментар, когато му обясних целта на пътуването ни. — Тръгнал да се разкарва из провинцията с някакъв си кон и котка… Смахната работа — добави той, за да подчертае мисълта си.

Реших да не обръщам внимание на шофьора. Междувременно Тоби Джъг се беше настанил върху капака на скоростната кутия и когато не дремеше, щастливо се оглеждаше наоколо.

Олуинтън е малко селце в сърцето на Нортъмбърланд, пътуването до което ни отне почти два часа. Същинската ни екскурзия обаче щеше да започне от тамошната кръчма „Роза и трън“, за чиито клиенти пристигането ни се превърна в невъобразима атракция. Щом видяха конският фургон да приближава, обичайните кибици излязоха навън с халбите си в ръце и зяпнаха от почуда. Фин пък, която едвам бяхме накарали да влезе във фургона, сега не искаше да излезе. И така, шофьорът, който вече едва се побираше в кожата си от бяс, се опита да помести тежащия около половин тон кон, но разбира се, усилията му се увенчаха с грандиозен провал.

В крайна сметка, ядосан от бруталността на мъжа и засрамен от хихиканията на зяпачите, аз реших да взема нещата в свои ръце и грабвайки една шепа натъртени ябълки от провизиите ни, се втурнах във фургона, последван от Тоби Джъг. Когато двамата с питомеца се приближихме към Фин, тя бавно обърна глава и тъй като се чувстваше изключително обидена, тъжно изцвили. Това обаче не ме разколеба и хващайки я за оглавника, аз решително я поведох извън фургона с помощта на ябълките. Когато най-после успях да я изведа навън, пиячите шумно ме аплодираха, а после изчезнаха обратно в кръчмата. Шофьорът пък тресна вратата на фургона и хвърляйки един подигравателен поглед към чудатата ни групичка, отпраши по пътя. Разбира се, фактът, че се бяхме отървали от намусения мъж само можеше да ме радва, така че аз облекчено въздъхнах, когато го видях да се отдалечава.

Междувременно Тоби Джъг беше скочил върху оградата на кръчмата и докато аз товарех Фин с багажа ни, не откъсна озадачения си поглед от мен. Бях сигурен, че питомецът ми се чуди какво правим тук и накъде сме се запътили. Да си призная, ако трябваше да му отговоря, едва ли щях да се справя много добре, тъй като бях решил единствено къде ще лагеруваме. Бях видял мястото по време на една разходка из провинцията преди години, но въпреки това очаквах да го намеря лесно, тъй като в тази отдалечена част на графството нещата не се променяха бързо. Другото ми очакване беше пътуването ни да премине весело и общо взето с това се изчерпваше всичко. Нямах никакви други идеи и просто се надявах, че всичко ще си дойде на мястото с течение на времето. Когато приключих с приготовленията, а Тоби Джъг се настани удобно в левия кош, най-после можехме да тръгнем. Макар първоначално да се беше възпротивила, пръхтейки и риейки земята с копито, Фин все пак беше приела унижението да носи провизиите и в знак на благодарност аз реших да й дам малко време да свикне с товара, преди да я яхна.

Тримата оставихме „Роза и трън“ зад гърба си и бодро се заизкачвахме по близкия хълм, където компания ни правеха единствено лекият бриз и рунтавите планински говеда, които срещахме по пътя си. Денят се оказа изключително топъл и скоро аз целият плувнах в пот, така че си свалих анорака и нетърпеливо започнах да се оглеждам за мястото, което имах предвид. Когато в далечината най-после се появиха останките от някогашната младежка хижа „Хай Стедс“, изоставена след мистериозен пожар, вече едва се държах на краката си и освен това умирах от жажда. Фин обаче не ме остави да си поема дъх нито за миг и щом зърна целта ни, веднага изпъна врат и се втурна напред в енергичен тръс. Затова и в момента, в който стигнахме до руините на старата каменна сграда, аз имах сили единствено да се строполя в тревата и да отпия глътка студена вода от манерката си. Кобилката пък се отдалечи на няколко крачки и натопи муцуната си в едно каменисто поточе, прорязващо целия склон. Да си призная, за миг бях забравил за Тоби Джъг, но скоро питомецът ми ми напомни за себе си, подавайки сънената си главица от плетения кош. Той без съмнение беше озадачен от спирането ни, но въпреки това побърза да се присъедини към мен на огряната от слънце трева, където зениците му тутакси се превърнаха в черни цепки.

След като си отдъхнахме, аз реших, че е време да разопаковаме багажа, и след като сложих слънчевите си очила, поведох Фин към една от полуразрушените стени, за да я вържа.

Оглеждайки се наоколо, прецених, че няма да е безопасно да разпъна палатката между самите стени, и вместо това я разположих под един разкривен глог зад хижата, чийто възлест ствол веднага ми допадна. После струпах багажа между палатката и дървото, покрих го с непромокаемо платнище и се заех да нахраня Фин и Тоби. На кобилката дадох малко гранулирана храна за коне и няколко ябълки, а на котето — една консерва от любимата му котешка храна. За себе си извадих няколко предварително приготвени сандвича с месо и термос с горещо кафе, а за по-късно натопих в леденостуденото поточе една бутилка бяло вино „Москател де Валенсия“, за да го охладя и така да изтръгна от него неповторимия испански аромат. След това, докато конят доволно си почиваше, а Тоби Джъг гонеше разни насекоми из тревата, събрах от близката горичка малко съчки, с които да наклада огън за готвене на другата сутрин.

Привечер, когато захладня, яхнах Фин и тръгнах да търся фермера, покрай чиито ливади бяхме минали през деня. Къде по-бавно, къде в лек тръс, кобилката бързо измина краткото разстояние, докато Тоби Джъг радостно припкаше из ниската трева след нас. Когато наближихме моравата, работниците вече товареха сеното, което значеше, че бяхме дошли точно навреме. За щастие наоколо не се виждаха никакви кучета, така че аз спокойно оставих Тоби да си играе, а Фин да си пощипва от стърнището, и тръгнах към мъжете, за да си поговорим. Фермерът и двамата му помощници бяха изключително приятелски настроени и когато разбраха къде сме се установили, веднага предложиха да ни докарат няколко бали сено, щом приключат с работата.

Връщането в лагера се оказа изключително преживяване и осмисли всички усилия, които бях положил през деня. Щом прехвърлихме поредния хълм, небето пред нас започна да се обагря в невероятни цветове и аз застинах от благоговение пред пира за сетивата, който се разкри пред очите ми. Сякаш бях попаднал в друг свят. Фин и Тоби Джъг също притихнаха, за да споделят преживяването с мен, и тримата останахме така дълго време, запленени от великолепието на природата.

По-късно, когато вече бях разседлал Фин и тъкмо привършвах с разтриването й, фермерът пристигна с балите сено. За известно време двамата си разменяхме любезности, а после той каза, че ако искам, на сутринта може да ми донесе и малко пресни яйца, както и няколко парчета домашно пушен бекон. Аз, разбира се, веднага приех този неочакван бонус, след което с готовност платих на мъжа и му пожелах лека нощ.

— Я гледай какво си имаме тук! — провикна се той, приближавайки се към трактора си.

Аз се обърнах в посоката, в която ми сочеше фермерът, и какво да видя — Тоби Джъг се беше разположил върху меката възглавничка, покриваща стоманената седалка на трактора, и изглеждаше сякаш няма никакво намерение да се махне оттам.

— С мен ли да го вземам? — засмя се мъжът и погали черно-белия мъник, който отвърна на ласките по типичния си дружелюбен начин, отърквайки глава в грубото сако на фермера и мъркайки шумно.

— Голям сладур! — добави мъжът нежно, а после свали котето на земята.

Стреснат от запалването на двигателя, Тоби Джъг моментално забрави за светските обноски и докато аз махах на приятелски настроения мъж, побърза да скочи върху рамото ми. Всъщност любезността на фермера съвсем не беше нещо необичайно по тези места и това винаги ме беше карало да се чувствам в провинцията като у дома си.

След като отделих на Фин една порция от прясното сено за през нощта, аз извадих от поточето бутилката десертно вино (или вино за пудинг, както го наричаше баба ми) и внимателно разопаковах винената чаша, която бях взел със себе си. Според мен виното винаги трябва да се пие от специална стъклена чаша, защото иначе няма същия вкус. Залязващото слънце тутакси изпълни кехлибарената течност с танцуващи светлинки и аз вдигнах чашата пред очите си, за да се насладя на цвета на напитката и да поздравя с тост майката природа и изобщо цялата вселена. Една чаша ми беше напълно достатъчна, за да започна да клюмам от умора, така че след като я изпих, аз се мушнах в спалния чувал с дрехите и положих глава върху седлото на Фин, което — като истински каубой — щях да използвам за възглавница. Не си спомням почти нищо от последвалата нощ, като изключим мотаенето на Тоби Джъг из палатката и някой и друг птичи крясък, прибавящ към преживяването допълнителна нотка на екзотичност.

* * *

На следващата сутрин ме разбуди силен тропот на копита, а когато подадох сънено глава навън, видях, че покрай палатката минава цяло стадо овце, предвождано от две овчарски кучета и един овчар, размахал гега. Часът беше пет и половина.

— Ама че рано стават тези хора! — промърморих аз, без да се обръщам към някого конкретно, докато Тоби Джъг се протягаше и прозяваше със затворени очи.

Въпреки внезапното събуждане аз бях доволен да се разкърша, след като цяла нощ бях лежал върху твърдата земя. Представете си пък щастието ми, когато пред палатката открих една картонена кутия с пет-шест пресни яйца, все още покрити с кокоши курешки, четири дебели парчета домашно пушен бекон, увити в пергаментова хартия, а в добавка и половин пинта мляко. Очевидно дружелюбният фермер беше изпълнил обещанието си, но аз така и не го бях чул нито да се приближава, нито да се отдалечава.

И така, протягайки се блажено, аз огледах зелените хълмове, обвити в тънка мъглица, през която прозираше бледото утринно слънце. В този момент Фин вдигна глава и ме поздрави с радостно пръхтене. През нощта кобилката беше изяла по-голямата част от гранулите и сеното си и изглеждаше напълно доволна. Докато я галех по муцуната и врата, за да й пожелая добро утро, ми се стори, че започва да свиква с обстановката. И защо да не свикне — въздухът беше невероятно свеж и изпълваше дробовете с приятна хладина, а като изключим ятото яребици, което прелетя над главите ни, наоколо цареше пълен покой.

Скоро гладът ме накара да се заловя за работа и след няколко неуспешни опита аз най-после се сдобих с горящ огън и весело къкрещо отгоре му котле с вода. Докато беконът и яйцата се приготвяха, Тоби Джъг се измъкна от палатката и след като ми позволи да го погаля, се запъти към близкия храсталак за сутрешния си тоалет. Аз пък приседнах върху един пън, огрян от сутрешното слънце, и се насладих на закуската и кафето си, в което бях сипал щедра доза от току-що издоеното мляко. Когато приключи със своята собствена закуска, черно-бялото коте се покатери върху полуразрушената стена и се разположи близо до главата на Фин. Ако не ги познавах, бих си помислил, че двамата са приятели от години. Изобщо цялата сутрин премина изключително спокойно и това определено ми помогна да презаредя емоционалните си батерии.

Планът ми беше да оставим багажа в лагера и да тръгнем на обиколка из близките хълмове и долини. И така, аз закачих единия от плетените кошове на седлото за Тоби Джъг, а останалите скрих в палатката, надявайки се, че няма да бъдат откраднати. После напълних манерката си с вода от поточето и с това приготовленията за екскурзията ни приключиха. Накрая оставих приличащото слънце зад гърба си и подкарах Фин на север, към боровата горичка над селцата Инграм и Ланглифорд, а Тоби Джъг весело заподскача след нас.

Докато кобилката напредваше, пред очите ми се ширеха зелени и кафяви склонове, гъсто обрасли с храсти и трева, където най-вероятно не беше стъпвал човешки крак. Яздех през последната велика северна пустош, част от природното наследство на Англия, което обаче прогресивно намаляваше. Тъй или иначе, през онази сутрин само можех да се надявам, че тези диви места ще бъдат съхранени за бъдещите поколения хора и животни, за да може някой ден и те да им се радват така, както ние им се радвахме в онзи момент. В следващия миг потърсих Тоби Джъг с поглед и какво да видя — питомецът ми се беше приближил до някаква заешка дупка и задълбочено изследваше една купчинка изпражнения близо до нея, сякаш това беше нещо съвсем обичайно за него. Фин пък вървеше с високо вдигната глава и очи, вперени в пътя, и с наслада вдишваше въздуха. Колкото до мен, аз бях в стихията си, кипях от енергия и се чувствах невероятно щастлив.

Не след дълго тримата стигнахме до една елхова горичка, така че аз извиках Тоби Джъг и му направих знак да се качи при мен на седлото. За миг той се поколеба дали да се подчини, но когато го повиках отново, разумът надделя и той ловко скочи в скута ми. Фин изцвили възмутено, но аз успокоително я потупах по врата, а после сложих повода на Тоби Джъг и го пуснах в плетения кош — все пак не се знаеше на какво може да се натъкнем в гората.

Сред боровете цареше полумрак, но въпреки това по земята се забелязваха множество добре очертани животински пътечки, най-вероятно — еленови. Най-удивителна за мен обаче беше пълната неподвижност на гъсто израслите иглолистни дървета. После забелязах някаква сърна да ни наблюдава от една огряна от слънцето поляна. Стресната от неочакваната ни поява, тя бързо се отдалечи, подкарвайки двете си малки пред себе си. Трите диви създания бяха невероятна гледка и аз се понатъжих, че миризмата на човек ги плашеше толкова. Когато продължихме по пътя си, на няколко пъти ми се наложи да се прилепя към врата на Фин, за да можем да минем под клоните на все по-гъстите борове, а на нея — да се изправи на задните си крака, за да прескочи падналите дървета, на които се натъквахме.

„Толкова надълбоко в гората явно не гъмжи от живот“ — казах си аз, но впоследствие се оказа, че впечатлението ми е било напълно погрешно.

Докато Фин внимателно се придвижваше напред, Тоби Джъг надничаше от плетения кош, вдишвайки аромата на иглолистните дървета, и аз усещах, че ужасно много му се иска да изследва този странен терен. Колкото до мен — тъкмо започнах да си мисля, че гората е непроходима, и се зачудих дали да не се откажа, когато стената от борове беше заменена от редица широколистни дървета. Продължихме пътуването си сред огромни дъбове, ясени, явори и букове, които придаваха на гората много по-английски вид. Не след дълго пък, когато пред очите ни се разкри и най-желаната за един изморен пътник гледка — огряна от слънце полянка — аз със задоволство дадох знак за спиране, за да можем всички да се отдадем на заслужена почивка.

Нямах никаква представа къде се намираме, но пък ми беше извънредно приятно да се скитам на воля, без да мисля за обичайните си житейски задължения. Чувствах се като ученик, избягал от училище, и чувството беше прекрасно. Свалих седлото на Фин и я оставих да се наслади на сладката трева по поляната. Виждах, че и Тоби Джъг изгаря от желание да се поразходи наоколо, но не смеех да го пусна, понеже се страхувах да не се изгуби. После обаче ми хрумна да удължа повода му с парче въже, което завързах за седлото на Фин. Накрая седнах на земята и докато си хапвах сандвича с бекон и яйце, направен от остатъците от закуската, се удивих на странните птичи крясъци, които сякаш идваха от всички краища на поляната.

Огледах се наоколо, но отначало не видях нищо. Повтарящите се отново и отново крясъци звучаха някак металически и не ми напомняха за нито един от познатите ми представители на птичето царство. Имах чувството, че птиците, които ги издават, са навсякъде около мен, но се крият сред листата на дърветата. Разбира се, това не беше кой знае колко изненадващо — по света има много птици, които позволяват да бъдат чути, но не и видени.

Озадачен, аз продължих да се оглеждам, докато накрая не забелязах някаква птица, подобна на вълнисто папагалче, но малко по-голяма. Тялото й беше червено, крилата — кафяво-зелени, а вратът й — як като на папагал. Когато очите ми попривикнаха към светлината, установих, че сред клоните на елите, които растяха в една по-заблатена част на ливадата, има още много такива птички. Виждаха се и някакви малко по-невзрачни представители на вида с тъмна окраска и бяло петно в долната част на гръбчето, за които реших, че може би са женски. Вглеждайки се по-внимателно в птичките, аз забелязах, че късат неузрелите шишарки с клюновете си. Самите им клюнове бяха гърбави като на папагал, но кръстосани. Какво вълнуващо откритие! Тези птици не бяха местни, бях сигурен в това, те бяха прелетни!

В следващия миг се досетих, че наблюдавам ято кръсточовки, отдадено на усилена работа. Наскоро бях чел нещо за тези птици, които често се появяваха в местните новини в средата на 50-те години. В статията, която ми беше попаднала, се казваше, че първоначално тези птици живеели в по-северните части на Европа и Русия, но когато шишарките там свършили, били принудени да се преместят в иглолистните гори на Нортъмбрия. После си спомних, че един запален по птиците колега беше казал, че е видял няколко от тях в горите край Ротбъри. А ето че аз седях сред цяло ято кръсточовки дълбоко в гората Трънтън, сякаш на хиляди километри от Оул Котидж, и се наслаждавах на преживяване, за което някои орнитолози можеха само да мечтаят.

Стараейки се да не правя резки движения, аз продължих да наблюдавам хранещите се кръсточовки. Те обаче изглеждаха твърде погълнати от заниманието си, за да ми обърнат внимание. Въпреки това бях сигурен, че са забелязали интереса, който бяха предизвикали у Тоби Джъг. Колкото до мен — аз смятах, че срещата ни с тези пъстри птички само е направила пътешествието ни още по-специално. Освен това тя беше поредното доказателство, че Нортъмбърланд е истинска природна съкровищница, в която са събрани неповторими представители на дивата флора и фауна. Докато си мислех това, една катерица излезе от хралупата на един стар дъб само на метри от нас и ядно започна да цвърчи срещу кръсточовките, които бяха нахлули на територията й. Изобщо този следобед имах такива чудесни преживявания, че настроението ми не можеше да бъде помрачено от нищо.

По-късно, когато продължихме пътя си през гъстата гора, Тоби Джъг изведнъж наостри уши. Явно питомецът ми беше видял или чул нещо, което аз не бях успял, и това изобщо нямаше да е първият подобен случай. В следващия момент той обърна муцунката си към мен, измяука и преди да успея да реагирам, се изгуби от поглед. Изненадан от внезапното му изчезване, аз извиках името му, но напразно. Фин изпръхтя, сякаш искаше да каже, че тя също е озадачена.

— Ставаме двама — уверих я аз, чудейки се какво е накарало Тоби да побегне така. Дори се запитах дали мъникът не се е сбогувал с мен — в крайна сметка, преди да изчезне, той се беше опитал да ми каже нещо. Ами ако беше доловил зова на дивото и си беше отишъл от мен завинаги?

Вече беше късен следобед и сенките се сгъстяваха все повече и повече, така че беше немислимо да тръгна след Тоби Джъг. Единственото, което можех да сторя, беше да остана на място и да му дам възможност той сам да ме намери, ако иска. Прекарах неспокойна нощ, тревожно подскачайки и при най-лекия звук и отчаяно надявайки се да видя черно-бялата муцунка, която толкова много обичах. Това обаче не се случи и аз започнах да си мисля, че питомецът ми се е отегчил от живота си с мен и е тръгнал да си търси нови приключения. В крайна сметка той вече не беше малко коте, а зрял котарак и природата му го караше да се стреми към независимост. Едновременно с това бях убеден, че привързаността му към мен не отстъпва по сила на моята към него. Но ако помежду ни действително съществуваше такава дълбока връзка, защо Тоби Джъг беше избягал от мен?

Когато в гората падна нощ, безпокойството ми вече не знаеше граници. Въпреки това аз нахраних Фин и намокрих бърните и с влажна кърпа, след което, едва потискайки мрачните си предчувствия, реших да си легна да спя. Аз самият не вечерях и пропуснах обичайната си чаша вино. Чувствах се самотен и изоставен и единственото ми желание беше Тоби Джъг да се върне при мен. През нощта почти не мигнах, а съзнанието ми беше изпълнено с какви ли не апокалиптични сценарии, без съмнение провокирани от страховитата обстановка в гората. На всичкото отгоре по някое време нещо се опита да влезе в палатката ми и аз едва не подскочих от уплаха. Боях се да не се окаже язовец или някакво друго по-едро диво животно. Събирайки целия си кураж, аз извиках на създанието да се маха, а после грабнах фенерчето, разкопчах палатката и се измъкнах навън.

Когато излязох обаче, среднощният ми гост вече беше изчезнал. Часът беше два и половина. Не можех да се надявам, че скоро ще се съмне. Осветих с фенерчето си наоколо, но отначало не видях нищо. После обаче две яркозелени очи се вторачиха в мен от гъсталака. Очите бяха на малко животно, носещо нещо в устата си. Тоби Джъг! Сърцето ми подскочи, когато разпознах питомеца си, който пристъпи към мен и пусна в краката ми огромен див гълъб. Той изглеждаше толкова горд, а аз от своя страна толкова се радвах да го видя жив и здрав, че като всеки родител отначало не можах да реша дали да го прегърна, или да му се скарам. В крайна сметка не направих нито едно от двете, а просто го взех в ръце и заплаках от облекчение. Той също изглеждаше щастлив от срещата ни, а пък дивият гълъб очевидно беше подарък, с който искаше да се извини за внезапното си изчезване. На другия ден щяхме да продължим по пътя си, но за остатъка от нощта аз му сложих повода и завързах другия край за колана си. Повече никой нямаше да изчезва в гората! Всъщност Тоби изглеждаше напълно изтощен след приключенията, които беше преживял, така че с радост се разположи на обичайното си място в краката ми и скоро и двамата потънахме в дълбок сън.

На следващата сутрин се събудихме по-късно от обикновено и аз придружих Тоби Джъг на обичайната му сутрешна разходка, по време на която той многократно се отърколи в ароматния килим от борови иглички по земята, наслаждавайки се на преживяването с пълна сила. После оседлах Фин, натоварих палатката и одеялата върху гърба й и тримата се запътихме към полята, граничещи с долината Улър. Докато се отдалечавахме от гората по един утъпкан път, Фин запръхтя и заудря с копита, а Тоби Джъг тревожно започна да върти малката си главица. Запитах се дали някой не ни наблюдава. Скоро обаче си дадох сметка, че просто по някакъв начин сме успели да се върнем на мястото, където бяхме вдигнали първоначалния си лагер, и всичките ни страхове бяха забравени.

Усещах, че Фин има желание да потича, което в крайна сметка беше нещо съвсем нормално за един кон. Отпуснах юздите на кобилката, при което тя се впусна в лек галоп, а после препусна бясно срещу вятъра. Лудешкият й бяг доста уплаши Тоби Джъг, който се сви в плетения си кош и прикова ококорените си очички в мен. Аз от своя страна горещо се надявах Фин да не стъпи в някоя заешка дупка. Така или иначе, стигнахме до лагера двойно по-бързо и без никакви произшествия, а когато се озовахме там, установихме, че всичко си е така, както го бяхме оставили.

Преди да си легна, аз си налях обичайната чаша вино и доволно се огледах наоколо на светлината на залязващото слънце. Фин преживяше доволно някъде зад мен, а Тоби Джъг си лежеше кротко от едната ми страна. Изобщо атмосферата в лагера беше изключително спокойна и в онзи момент аз бях безкрайно щастлив да се намирам там.

* * *

Не знам дали сте забелязали, но във воя на вятъра из дивата пустош определено има нещо мелодично и колкото по-нависоко се изкачва човек, толкова повече се засилва това усещане. Докато бушува из високата трева в долината например, гласът му още е тих, но сред чукарите вече звучи като стенанията на безброй цигулки. Така или иначе, тази музика притежава някакъв първичен чар, към който никой не може да остане равнодушен, и аз съм сигурен, че подобно на мен Тоби Джъг и Фин също са усещали хармонията в нея, докато през третия ден от екскурзията ни тримата се придвижвахме из ниските части на възвишенията Чивиът. Като изключим песните на вятъра, самотните птичи крясъци, много от които изобщо не разпознавах, похъркването на Тоби Джъг от коша, скърцането на коженото седло и звънтенето на сбруята на Фин, наоколо беше толкова тихо, че понякога можех да чуя дори собственото си дишане.

Всичко това така повдигаше настроението ми, че мрачният ден и ниско надвисналите сиви облаци изобщо не ми правеха впечатление. Двамата с Фин бяхме изцяло запленени от дивата природа наоколо и мълчаливо й се наслаждавахме, а тя от своя страна с радост ни разкриваше прелестите си, тъй като нито аз, нито кобилата представлявахме някаква заплаха за нея. По едно време някакъв заек заподскача успоредно на пътеката, по която се движехме, любопитен да разбере кои сме и какво правим там. В следващия момент се натъкнахме на една лисица, която лакомо поглъщаше плячката си, но тя, разбира се, ни удостои само с един бегъл поглед. Освен това наоколо беше пълно с птици — керкенези прелитаха над блатата в търсене на дребни гризачи и надаваха печалните си крясъци, над главите ни се носеха няколко мишелова, чието любопитство явно бяхме привлекли, а сред шубраците се стрелкаха множество диви кокошки, които бързаха да се махнат от пътя ни. Всички тези диви създания по принцип гледаха да стоят далеч от хората, но в онзи ден като че ли се чувстваха спокойни в присъствието ми.

Когато се върнахме в лагера, вече беше започнало да се смрачава, така че след като се погрижих за Фин и за Тоби Джъг, аз хапнах малко студен фасул направо от консервата. Бях прекарал чудесен ден и се чувствах приятно уморен. В това време питомецът ми подскачаше наоколо, ловейки и похапвайки си нощни пеперуди. За съжаление това занимание никога не се отразяваше добре на стомаха му и не след дълго той повърна. Не го укорих, а просто почистих след него. Тоби Джъг цял ден беше умърлушен и подозирайки, че може би страда от носталгия по дома, не исках да му се карам. Така че, след като реши, че му стигат толкова пеперуди, той се сгуши до мен, а аз си отбелязах наум, че на другата сутрин трябва да му обърна специално внимание. После осъзнах, че следващият ден ще е четвъртият, който прекарваме сред природата, а провизиите ни са към края си, а ни трябваха поне още два дни, за да се приберем. Май беше време да си стягаме багажа и да поемаме към вкъщи.

На следващата сутрин станах рано и въпреки че всеки момент можеше да завали, бавно започнах да се подготвям за път. Фин ме поздрави с едно шумно изцвилване, а после се приближи към мен, за да я погаля. Двамата вече се бяхме опознали добре и тя се държеше много по-приятелски от преди, напомняйки с държанието си по-скоро на голямо куче, отколкото на кон. За съжаление сеното почти беше свършило, така че на кобилката щеше да й се наложи да се задоволи с гранулите и с каквото успеехме да намерим по пътя. Аз пък скоро щях да имам нужда мушамения си дъждобран — влагата във въздуха беше направо осезаема — така че го извадих от багажа и го завързах за седлото.

Колкото до Тоби Джъг — питомецът ми очевидно си беше възвърнал жизнеността и в момента подскачаше из ниската трева, гонейки мухите. Промяната, която беше настъпила у него от онзи ден, в който ветеринарят беше казал, че най-вероятно ще умре, а в най-добрия случай ще си остане болнав дребосък, беше направо поразителна. Въпреки лошата прогноза в момента той пращеше от здраве и се чувстваше напълно щастлив. Беше се справил с предизвикателствата, които му беше поднесла тази екскурзия, с обичайния си ентусиазъм и беше показал изключителна гъвкавост при възприемането на нови преживявания. Всъщност в онзи миг ми се струваше, че с каквато и ситуация да се сблъска малкото ми коте, то ще излезе от нея по-силно и по-уверено от преди.

Когато се наканихме да тръгнем към Грийнсайд Пайк и долината Инграм, вече беше станало почти обяд. Известно време Тоби подтичваше до Фин и мен, но скоро се умори и през останалата част от пътуването се вози наполовина напъхан в плетения си кош и наполовина излегнат върху предната част на седлото. Когато се озовахме в долината, препуснахме в лек галоп през обширните поляни, а аз се загледах в дивите цветя, които ги покриваха. Разбира се, повечето ми бяха непознати, но все пак разпознах сред тях някои лековити растения.

По едно време решихме да си починем и спряхме край някакъв вир, но впоследствие това се оказа огромна грешка. След като разседлах Фин, тя се приближи до вира, за да утоли жаждата си, и за миг аз я изпуснах от поглед, тъй като се заех да си отворя консерва с боб за обяд. Звукът от разплискване на вода обаче ме накара да се обърна, а когато го сторих, видях, че кобилката щастливо се търкаля във вира под зоркия поглед на Тоби Джъг. В следващия момент питомецът ми се гмурна във водата, за да се присъедини към приятелката си, а когато отново се появи на повърхността, течението моментално го повлече. Аз тутакси се разкрещях и хукнах да гоня дребосъка, но от последните няколко дни, прекарани върху гърба на кон, коленете ми бяха омекнали, а и ботушите за езда не са най-удобната обувка за спринт.

И така, куцукайки и опитвайки се да обхвана с поглед всичко наоколо, аз претърсих вира с надеждата да открия някаква следа от питомеца си, но напразно. Най-после съзрях подгизналото му телце в края на една ивица речни камъчета, където се сливаха два ръкава на потока. Свалянето на ботушите ми се оказа сложна задача, но въпреки това аз скоро успях да се отърва от тях и прецапах през водата, за да стигна до Тоби Джъг. Черно-белият мъник все още кашляше и плюеше след изпитанието, през което беше преминал, но като изключим това, че се беше измокрил, изглеждаше добре.

Щом двамата се озовахме обратно на твърда земя, аз го избърсах, доколкото можах, с кърпата си за ръце, но въпреки усилията ми Тоби Джъг, който беше изпаднал в изключително мрачно настроение, се зае да нанесе нужните промени веднага след като приключих. Междувременно Фин, любопитна да види за какво е цялата тази суматоха, излезе от вира и се приближи до нас, засипвайки ни с пръски вода и смачквайки консервата ми с боб с копитото си. Изобщо положението беше критично, но пък от друга страна, това беше първото произшествие, на което се натъквахме, и аз се надявах да бъде и последното.

След кратка почивка, по време на която животните изсъхнаха, а аз изядох пакетче чипс, което беше последната останала ми храна, тримата продължихме пътуването си. В течение на следобеда облаците над главите ни ставаха все по-гъсти и по-гъсти, докато накрая не заваля лек дъждец, който обаче скоро се превърна в истински потоп. Бяха ми нужни само няколко секунди, за да навлека непромокаемия си дъждобран, но въпреки това се измокрих до кости. Е, поне успях да покрия дисагите и плетените кошове, в един от които се возеше една доста унила котка, която по-рано през деня едва не се беше удавила.

Оставяйки долината зад гърба си, ние тръгнахме по пътя, но скоро горко съжалихме, тъй като шофьорите на коли ни проглушиха ушите с клаксоните си. Изобщо цялото пътуване този ден протече доста неприятно, така че накрая аз бях щастлив да видя високите кули на Лемингтън Хол през сумрака.

Някогашният замък беше превърнат в манастир, в който Сестрите на милосърдието поддържаха приют за момичета, нуждаещи се от специално обучение. Преди около година бях водил там един квалификационен курс, така че се надявах добрите монахини да ме помнят и да ми предложат храна и подслон за през нощта. Заобиколих замъка и се насочих към познатия ми вход в една от едновремешните стражеви кули. В онзи момент вятърът беше станал направо ураганен и дъждът буквално пронизваше плътта ни. В отговор на почукването ми иззад вратата надзърна някаква монахиня с остри черти и очила на носа.

За да я успокоя, аз побързах да се представя, след което я помолих да съобщи на игуменката, че съм дошъл. После обясних в какво положение се намирам и помолих за помощ. В отговор монахинята тресна вратата под носа ми, без да ми продума и дума. Зачаках отчаян, държейки Фин за юздите, а дъждът се стичаше във врата и ботушите ми. В унисон с настроението ми и за да увеличи тревогите ми, Тоби Джъг започна да мяука, вероятно защото дъждът беше проникнал в коша му и го беше намокрил. Мисля, че в онзи момент разбрах какво точно значи „черно отчаяние“. Тъкмо се канех да си тръгна и да потърся някакъв подслон в гората, когато вратата отново се открехна и скритата зад нея фигура ми прошепна да отида в къщичката на горския.

Горският явно беше получил телефонно обаждане от замъка, така че когато стигнах до къщичката му, той вече стоеше на прага и ме чакаше, а грамадната му фигура и ловджийската му шапка се открояваха на фона на светлината, която идваше отвътре. Двамата не си разменихме никакви любезности. Вместо това мъжът ме поведе към редица пристройки — конюшня и барака за съхранение на ловни принадлежности.

— Можеш да се настаниш, в която поискаш. Отключил съм ги и двете — каза той с басов глас, а после изчезна, преди да успея да му благодаря.

Честно казано, цялата тази работа вече започваше да ми се струва доста странна и аз имах чувството, че съм попаднал на някакво обитавано от призраци място, като в легендите за Трансилвания. Отмалял от глад и умора, се зачудих дали пък горският не е някакъв приказен злодей и дали ще излезем от къщата му живи. Въпреки това бях благодарен за подслона, колкото и скромен да беше, но от друга страна, никой не ни предложи храна.

Конюшнята беше гола, но суха. На светлината на една-единствена електрическа крушка, аз извадих мокрия Тоби Джъг от плетения му кош и го оставих върху каменните плочи, с които беше настлан подът. После бързо свалих багажа и седлото от гърба на Фин и й дадох последните останки от гранулираната храна. Накрая напълних една кофа с вода от чешмата на двора и й я поднесох, макар да се съмнявах, че след днешния порой кобилката ще има нужда от нея.

Бараката за съхранение на ловни принадлежности също не предоставяше кой знае какви удобства, но аз се успокоих с мисълта, че поне няма да прекарам нощта в гората. След това разпънах спалния си чувал върху дългата и ръбеста дървена маса, мушнах се вътре и тутакси се унесох, слушайки как Тоби Джъг се мие за пореден път и питайки се вече в полусън защо в бараката за ловни принадлежности няма нито една ловна принадлежност.

Събудих се измръзнал, мокър и схванат няколко минути след шест часа сутринта, оставяйки в миналото една нощ, прекарана в мятане, въртене и неописуеми болки в гърба и коленете.

— Е, вината си е единствено твоя — казах си, решавайки да се махна от това място възможно най-скоро.

Вече бяхме стигнали до последния етап от пътуването си и аз се надявах да се бъдем у дома най-късно по здрачаване. Тоби Джъг беше прекарал нощта на топло върху една разпердушинена възглавница, която лежеше върху някаква пейка под покрития с решетка прозорец. Котките определено имат усет за удобство и могат да си го създадат дори при най-неблагоприятните обстоятелства. Питомецът ми вдигна глава, погледна ме, след което моментално заспа отново. Фин от своя страна се зарадва да ме види, така че аз я оседлах и побързах да събера багажа. Отначало Тоби не искаше да се върне в плетения кош, но накрая, след като му постлах един сух пуловер на дъното, все пак отстъпи. После го погалих и нежно му обясних, че скоро ще си бъдем вкъщи, така че ще трябва да потърпи още съвсем малко. Не знам дали ме разбра, или не, но е факт, че до края на пътуването ни не издаде нито звук.

След като приключих с приготовленията, оставих Фин в двора и отидох до къщичката на горския, за да благодаря на домакина си за гостоприемството. Горната част от вратата, разделена на две като много от вратите в провинциалните къщи, беше отворена и до обонянието ми достигна аромат на кафе и закуска. Самият горски — червендалест мъж, който носеше на главата си същата шапка, с която го бях видял и предната вечер — седеше на кухненската маса по риза без яка и тиранти, а под навитите му ръкави се виждаха космати ръце и юмруци като на боксьор. Пред него имаше огромна чиния с бекон, яйца, наденички и пържени филийки, както и една чаша кафе, от която се вдигаше пара. При тази гледка устата ми се напълни със слюнка, а червата ми изкуркаха. В този момент съпругата на горския — слаба женица, която носеше изцапана с брашно престилка — ме видя и се приближи до вратата. Аз й благодарих, задето тя и съпругът й ми бяха позволили да пренощувам в конюшнята им, и я попитах дали им дължа нещо. При тези думи горският ми хвърли един поглед и каза:

— Да, хубаво ще е да оставиш няколко лири за конярчето, което ще чисти след теб.

Бях отправил предложението си почти на шега, така че сега се изчервих и зарових из дрехите си за някакви дребни. След като платих, усетих, че досаждам на домакините си, и се сбогувах с тях. Те обаче не ми отвърнаха, аз пък си тръгнах и повече никога не се върнах.

Утрото беше мрачно, но сухо. Въпреки това се налагаше да внимавам, тъй като пътищата все още бяха хлъзгави след вчерашната буря. Предишната вечер бяхме прекосили Глантън Пайк и бяхме минали през селото, така че съвсем скоро трябваше да се натъкнем на старата железопътна линия, тръгваща от Аник. Проправяйки си път през някакви ниви, аз най-после успях да я намеря. Фин явно също си спомни, че я е виждала през времето, прекарано в ездитната школа, така че продължи да се движи в бодър тръс. До десет часа сутринта вече бяхме стигнали до покрайнините на Аник и до вкъщи ни оставаха само някакви си петнайсетина километра. Пътуването ни беше отнело дори по-малко време, отколкото бях очаквал.

И така, ние заобиколихме градчето и тръгна по една конска пътека, минаваща през пасбищата, които са притежание на негова светлост графа на Нортъмбърланд, но са отворени за общо ползване. Яздейки покрай река Ан и виждайки замъка на Аник в далечината, аз си възвърнах доброто настроение и с радост зачаках края на пътуването. Не след дълго прекосихме пътя за Булмър и продължихме покрай реката, докато накрая не я прегазихме и пред очите ни не се показаха селцата Лесбъри и Анмаут. Този маршрут не беше най-краткият, но ни се налагаше да го следваме, за да не минаваме по натоварените пътища. След като Анмаут остана зад гърба ни, пътеката се отклони от реката и скоро се оказахме заобиколени от горите на Лоу Бъстън, след което се устремихме право на юг, към Гайзанс.

В един момент спряхме, за да може Фин да си поеме дъх, а Тоби Джъг и аз да се поразтъпчем, а аз възхитено се вгледах в разноцветните гъби, поникнали след дъжда. Гъбите се простираха между дърветата като килим, оцветен в шеметно красиви нюанси на червеното, зеленото, жълтото и златистото. Тоби Джъг веднага се втурна към тях и дори смачка няколко от месестите им върхове, но после бързо избяга, отвратен от миризмите, които излъчваха. Вероятно някои от гъбите са били от така наречените „вълшебни гъби“, които любителите на наркотици ценят заради халюциногенните им свойства. Колкото до останалите — въпреки жизнерадостните цветове, в които бяха обагрени, някои от тях сигурно са съдържали смъртоносна отрова.

След кратката почивка прибрах Тоби Джъг на сигурно място в плетения кош, но този път оставих капака отворен, за да може той да вижда какво става. После отново яхнах Фин и тримата се забързахме обратно към вкъщи. Привечер пред очите ни се появи фермата Фоксхелиър, което значеше, че Оул Котидж е само на километър и половина разстояние. Затова забавихме ход и през останалата част от пътя се движихме бавно и спокойно.

Когато отключих портите към входната алея, видях с радост, че междувременно нищо не се беше променило, освен че ливадата бе обрасла с трева. Фин обаче скоро щеше да се погрижи за този проблем. Отведох кобилката в градината и я вързах за желязната халка в стената. Тоби Джъг пък веднага изскочи от плетения кош, хукна през градината и се покатери до половината на един бук, просто за да отпразнува завръщането си у дома. Аз също бях доволен, че съм се прибрал.

Къщата обаче ми се стори твърде тясна и задушна след няколкото дни, прекарани на открито, а на влизане в банята преживях най-големия шок в живота си. Там се натъкнах на страшен злодей, който изглеждаше досущ като излязъл от някой нискобюджетен холивудски филм за каубои. Трябваха ми няколко дълги секунди, за да осъзная, че всъщност се взирам в огледалото и злодеят съм самият аз. Косата ми стърчеше във всички посоки, лицето ми беше покрито с чернилка, както и с гъста петдневна брада, карираната ми риза доста се беше износила, а дънките и ботушите ми за езда бяха целите в кал. Нищо чудно, че монахинята от Лемингтън Хол не беше посмяла да ми отвори вратата — сигурно съм представлявал доста страховита гледка в този си вид в мрака, застанал до някакъв окалян кон, да не говорим пък какво впечатление е създавала мяукащата зад гърба ми котка.

Два часа по-късно вече бях вчесал Фин, бях я снабдил със сено и вода и дори й бях поднесъл една порция гранулирана храна за добре дошла. Тоби Джъг също беше сресан и му беше сервирано едно от любимите му лакомства. Освен това зловещата фигура от банята се беше превърнала в гладко избръснато, добре изтъркано и свежо ухаещо човешко същество. Да изям първото си готвено ястие от няколко дни насам беше великолепно изживяване, а чашата хубаво вино, която си налях след това, ме накара да забравя за всички болки, причинени от дългата езда. После ми хрумна, че е било доста безразсъдно от моя страна да тръгна на подобно пътуване. Тръпки ме побиха, като си помислих какво можеше да стане, ако бях паднал и бях пострадал тежко или пък ако Фин си беше счупила някой крак. Ами ако Тоби Джъг се беше удавил в онзи поток в долината Инграм? В крайна сметка обаче всички се бяхме прибрали благополучно и в момента аз си седях удобно пред топлия огън в камината. При това положение нямаше как да не мисля положително за малката ни екскурзия. Изобщо трябваше да призная, че си бях прекарал страхотно и че всички рискове си бяха стрували.

На следващия ден не правихме почти нищо. Фин яде сено и си пощипва от тревата в ливадата, Тоби Джъг спа, събуждайки се единствено за да яде и от време на време да излиза навън, а аз лежах на един шезлонг в оранжерията, четейки, мислейки или просто наблюдавайки птиците в градината. Скоро щеше да ни се наложи да се върнем към нормалния ритъм на живот, но засега си почивахме и прекарвахме времето си в блажено безгрижие.

До края на седмицата вече бях върнал Фин в конюшнята й в Денуик, бях се справил с доста домашни задължения и освен това се бях погрижил за градината. Въобще всичко си беше тръгнало постарому. През оставащата част от ваканцията, докато кобилката все още беше моя отговорност, ходех да я навестявам всеки ден и я извеждах на езда три или четири пъти седмично. В дните, в които не я яздех, вземах Тоби Джъг с мен, за да може да види приятелката си — след екскурзията ни двете животни бяха станали още по-близки. Междувременно аз изривах тора от конюшнята, зареждах прясно сено и почиствах поилката, а когато вдигнех глава, с неизменно удивление виждах Тоби Джъг кацнал на гърба на Фин като мъничка кокошка, докато кобилката се разхождаше из полето, пасейки трева, или дремеше под конския кестен в дъното му. След няколко седмици грижи за Фин започнах да се чудя как собственичката й, Даян Форестър, с нейната идеално фризирана коса и дълги лакирани нокти се справя с всичко това и същевременно винаги успява да изглежда толкова добре.

През дните, последвали екскурзията ни в провинцията, аз постепенно започнах да си давам сметка, че Тоби Джъг вече не е същият. Питомецът ми изглеждаше и се държеше някак различно и аз най-после осъзнах за какво става дума. Черно-белият мъник беше пораснал. До този момент огромната ми загриженост за него ме беше карала да го виждам като крехко и уязвимо създание, но в действителност той бързо се превръщаше в зрял и доста независим котарак. Тоби Джъг придобиваше все повече и повече увереност и вече често се случваше да тръгне да се скита из околността без мен, стигайки все по-далеч и по-далеч. Разбира се, аз уважавах свободата му, но едновременно с това, ако не се появеше веднага след като го повиках или му подсвирнех, започвах да се притеснявам не на шега. Питомецът ми обичаше близките горички, където можеше да отговори на повика на дивата си природа, и аз разбирах нуждата му да го прави. В цялата тази работа обаче имаше един огромен недостатък и той беше, че в природата една котка може да бъде не само ловец, но и плячка. Всъщност котките са застрашени от много хищници — от кучета, лисици и дори от хора — и като че ли стават жертви много по-често, отколкото другите животни.

Вземайки предвид всичко това и прибавяйки факта, че Тоби Джъг беше безценен за мен, ми се искаше да го предпазя от всички опасности на света. Въпреки това за пореден път трябваше да си набия в главата, че една котка не може да бъде спряна да ходи, където си поиска. В крайна сметка котките наистина имат усещането, че владеят света и аз трябваше да престана да си въобразявам, че питомецът ми е по-различен от останалите си събратя само защото им отстъпва по големина и е започнал живота си зле. Ден след ден Тоби Джъг ми демонстрираше, че си е изградил своя собствена визия за живота, и просто затвърждаваше правото си на независимост, като понякога се запиляваше далеч от общия ни дом. Естествено, чувствата на Тоби ми бяха съвсем понятни и аз им отдавах необходимото уважение, но това изобщо не ме възпираше да се тревожа. През цялото време се измъчвах от някакви мрачни предчувствия, които на два пъти се оказаха основателни, а споменът за един от тези инциденти продължи да ме измъчва дълго след като той беше отминал.