Денис О'Конър
Следи от лапи на лунна светлина (1) (Историята на Тоби Джъг, един прекрасен котарак)

Зима: спасяването

Мразовитият януарски вятър свиреше в пукнатините по стените на голямата стара къща, а аз се взирах в излъсканата до блясък дървена маса в клиниката на ветеринаря Скот Маккензи. Гледката пред очите ми беше трагична. Сребристосивата женска котка все още кървеше обилно и отчаяно се бореше за всяка глътка въздух. До нея лежаха телцата на двете й полумъртви котета. По-рано вечерта бях положил всички усилия да спася клетите животинки, а после възможно най-бързо ги бях докарал тук, надявайки се, че ветеринарят ще може да им помогне.

— Нищо не мога да направя за тях — заяви той с професионално примирение. — Всичките са пътници.

В стерилната атмосфера на клиниката шотландският му акцент прозвуча някак успокоително. Мак беше прегледал котките внимателно, но очевидно смяташе, че съвременната ветеринарна наука не е в състояние да ги спаси.

— Няма никаква надежда, момчето ми — добави той благо, вероятно страхувайки се от реакцията ми.

При тези думи аз потръпнах, опитвайки се да се отърся от мисълта за неизбежния край, и отново се взрях в трите котки, които лежаха на масата пред мен. Мак, разбира се, беше прав, не поставях под съмнение професионалните му умения — по всичко личеше, че единственото, което може да се направи за клетите създания, е да им се осигури бърза и безболезнена смърт. Въпреки това аз упорито се бях вкопчил в надеждата, че могат да бъдат спасени. В оптимизма си дори си бях представял как Мак ще направи чудо и после ще отведа цялото семейство у дома. Живеех сам и въпреки че работата отнемаше по-голямата част от времето ми, отдавна обмислях идеята да си взема домашен любимец. Когато отново погледнах към котките обаче, и малката надежда, която бях хранил, започна да се топи. Горките животинки изглеждаха неспасяеми.

Майката — някога красиво животно със сребристосива козина и елегантна опашка — почти си беше отишла и току потъваше в безсъзнание, а после отново изплуваше, борейки се с наближаващата смърт.

— Налага се да я приспя — каза Мак делово. — По-хуманно би било да сторя същото и с котетата — заключи той. — Твърде малки са, така че дори да оцелеят, едва ли ще могат да се справят сами.

След тези думи ветеринарят излезе от стаята, отнасяйки сребристосивата котка със себе си. Докато го нямаше, аз се вгледах в дребните й като мишлета рожби. И двете бяха мъжки; малки „Томита“, както ги беше нарекъл Мак. Едното беше пепелявосиво, а другото — черно с миниатюрни бели петна тук-там. Разкъсван от мъка, протегнах ръка, за да ги погаля. Сивото коте беше съвсем студено и не показваше никакви признаци на живот, но когато пръстите ми докоснаха черно-белия дребосък, той шавна и на мен ми се стори, че чувам слаба въздишка. Изведнъж котето изви телце, сякаш за да се сгуши в топлата ми длан, и аз сащисано се втренчих в него. Малкият бездомник определено се беше размърдал. Дали обаче оживяваше, или просто потръпваше в предсмъртна агония?

В следващия момент се ядосах. „Котките са толкова специални създания! — казах си, завладян от силни емоции. — Не е честно да им се случват такива неща!“

После се замислих и си припомних някои отдавна отминали случки, които не бяха успели да се заличат от паметта ми въпреки дългите години, прекарани в града. Сгушилото се в дланта ми коте ме върна към детството, когато наивно вярвах, че любовта ми към природата във всичките й форми е в състояние да я защити. Не бях се отдавал на подобни чувства много отдавна, но напоследък — провокиран от провинциалната обстановка — бях започнал да ги изпитвам отново.

И така, докато чаках ветеринаря да се върне, аз нежно започнах да галя черното коте с палеца и показалеца си, а съзнанието ми се изпълни със сцени от миналото. Най-добре помнех времето, прекарано из горите и полята край река Дъруент и на езерото при имението Аксуел Парк, край което бях роден. Внезапно цялото ми същество беше завладяно от мъката, която бях изпитал, когато двамата с най-добрия ми приятел Били Морисън се бяхме скарали, понеже той беше поискал да вземе яйцата на един син синигер, чието гнездо бяхме намерили в хралупата на някакъв дъб. После си спомних шока, който бях преживял една неделна сутрин, откривайки една зеленоглава патица да пърха из тревата — половината й крило беше отнесено от група безотговорни ловци, излезли да „поспортуват“. Подобно на поета Уърдсуърт аз също винаги бях обичал природата и сега, когато бях станал на двайсет и девет години и водех ергенски живот в малко провинциално градче, тези чувства ме завладяваха отново и постепенно започваха да се превръщат в дълбока привързаност към дивите твари и пейзажи в Нортъмбърланд.

Годината беше 1966 и аз бях поканен да работя като лектор в Педагогическия колеж в Аник. Впоследствие станах горд собственик на Оул Котидж — каменна къща от осемнайсети век, издигаща се на един хълм над река Кокет, откъдето се разкриваше чудна гледка към село Фелтън и възвишенията Чивиът в далечината. Така сбъднах отколешната си мечта да се върна към живота сред природата, макар и не докрай, тъй като в къщите от детството и юношеството ми винаги беше присъствала и поне по една котка. Тези същества винаги ме бяха очаровали с гордата си и независима природа, а не на последно място и със своята загадъчност, и аз с умиление си спомнях общите ни игри и дълбокото приятелство, което бях споделял с тях.

Знаех, че котките са били отглеждани като домашни любимци още в Древен Египет и че за известно време хората дори са ги смятали за пратеници на боговете. Това вярване карало далечните ни предци да извайват образите им от благородни метали и да ги украсяват със скъпоценни камъни. Веднъж, по време на една командировка в Тринити Колидж, Дъблин, с удивление открих илюстрация на котка в така наречената „Книга на Келс“ — ръкопис, илюстриран с миниатюри, създаден от монасите на остров Айона през VIII или IX век. Очарован от тази находка, веднага си купих бронзово копие на котката. В задната част на статуетката беше изписано следното: „Котките са едновременно питомни и тайнствени. Те ходят тихо, съвкупяват се шумно и ни предпазват от вредители. Очите им светят в тъмното, а зениците им се променят от пълен кръг до полумесец досущ като Луната. Котките са свещени за богинята на Луната и неразривно свързани с женското начало.“

За мен котките винаги са били много повече от домашни любимци. Те са способни да долавят „Зова на Дивото“, който от време на време ги кара да изоставят уютния дом, който им осигуряваме, и да се запиляват из полята и горите, а когато наблизо няма такива — из градините, улиците и парковете ни. Тези особености на характера им очароват хората по целия свят и то до такава степен, че за много от тях гледането на котка се превръща в истинска мания.

Погълнат от подобни мисли и чувства, изведнъж се почувствах длъжен да направя нещо, независимо че положението изглеждаше безнадеждно. Мак вече беше приспал сребристосивата женска котка и се беше върнал в стаята, решен да постъпи по същия начин и с двете й рожби. В този момент, смайвайки ветеринаря, аз грабнах черно-бялото коте от масата и внимателно го пъхнах в джоба на палтото си, подплатено с овча кожа.

— Сантиментален глупак! — смъмри ме ветеринарят, шокиран от постъпката ми. — Каквото и да правиш, клетият мъник ще страда и накрая пак умре.

— В такъв случай може да умре и пред камината ми. Моля, прати ми сметката — отвърнах аз и бързо излязох от клиниката, оставяйки скептично настроения ветеринар да клати глава зад гърба ми.

„Сантиментален глупак“ — беше казал Мак и това далеч не беше първият път, в който чувах тези думи. В миналото хората, включително собственият ми баща, често ме бяха наричали така заради страстното ми увлечение по дивата природа. Борейки се с чувствата, които ме завладяха при този спомен, аз подкарах колата си към Оул Котидж по покрития със сняг път и се замислих над тъжните събития от деня.

* * *

Преди да се озова във ветеринарната клиника, денят се бе развивал като един съвсем обикновен, сив, скучен януарски ден. След работа се запътих към дома, но щом слязох от колата, веднага усетих, че вечерният въздух е натегнал от напрежение. Животът в провинцията ме беше направил много по-чувствителен към промените във времето и аз вече с доста голяма точност можех да предскажа какво предстои според цвета на небето, посоката и силата на вятъра и поведението на птиците и животните.

— Довечера ще вали сняг — отбеляза един съсед, който беше извел кучето си на разходка и тъкмо минаваше покрай Оул Котидж.

— Да, изглежда наближава буря — провикнах се в отговор аз.

Той се усмихна и кимна, а после Буч — грамадният му черен лабрадор — го издърпа нататък. По-късно наистина заваля сняг, но бурята се оказа много по-страшна, отколкото беше предполагал, който и да е от нас.

Затворих вратите на гаража, спрях пред високия кипарис в двора и се загледах в ятото гарвани, които кръжаха над гнездото си, надавайки пронизителни крясъци. Обичах да наблюдавам небето по това време на деня, когато слабата вечерна светлина бавно отстъпваше пред нощния мрак. Понякога залезът се обагряше в пастелни цветове и пейзажът поразително заприличваше на картина на Търнър. В подобни моменти обичах да стоя в градината сам и да се наслаждавам на мисълта, че съм единственият свидетел на тази сцена. Друг път небето се оцветяваше в дръзко червено, оранжево и жълто и почти ме хипнотизираше с красотата си. Тази вечер обаче облаците бяха надвиснали ниско и наоколо цареше сумрак.

Докато още се мотаех из градината, въздухът изведнъж се наелектризира и аз се заковах на място, омагьосан от предчувствието, че предстои нещо забележително. После започна бързо да притъмнява и поривите на вятъра се засилиха. В следващия момент заваля сняг и сипките и косовете, накацали по хранилката, отлетяха, за да се скрият в живия плет, отделящ градината от близката гора. Въпреки студа аз продължих да стоя навън, наслаждавайки се на първия сняг за тази зима. Изведнъж обаче спокойната сцена се промени драматично и аз почти бях издухан от мястото си. Покрит със сняг и вкочанен от студ, побързах да вляза в къщата.

Щом се озовах вътре, внезапно се почувствах като пленник на развилнялата се буря. Вратите яростно хлопаха, а прозорците бързо се покриваха със сняг. Съблякох палтото си, изтръсках го от снежинките и го окачих да се суши в тясното преддверие. Виелицата се усилваше все повече и повече, но скрит зад дебелите каменни стени на Оул Котидж, аз нямаше от какво да се боя. Освен това беше петък и целият уикенд беше пред мен. И така, без да се впечатлявам от ледения вятър, който нахлуваше през пролуките между стените и рамките на вратите и прозорците, аз енергично се залових да клада огън и да запаля свещите в дневната на долния етаж. После хапнах една гореща пържола на скара и порция пържени картофки и се разположих в креслото пред камината с книга в скута и чаша вино в ръка. Бях настроен да прекарам една спокойна вечер в домашна обстановка и изобщо не подозирах, че съвсем скоро животът ми ще се промени коренно за години напред.

* * *

В седем часа стенният часовник весело иззвъня, разбуждайки ме от дрямката, в която бях потънал. Бурята беше стихнала и навън се беше възцарил пълен покой. Огънят беше угаснал, но от горещата жарава се излъчваше достатъчно топлина и в момента креслото край камината ми изглеждаше като най-уютното място в целия свят. Тишината навън обаче ми се стори твърде изкусителна и аз не можах да се сдържа да не надникна през вратата. Гледката, която се разкри пред очите ми, беше направо зашеметяваща. Навятият от вятъра сняг — пустош, а кристално ясните висини, осветявани от пълната луна и обсипани с безброй проблясващи звездици, нямаха нищо общо със задръстеното от мръсотия небе над градовете, в които бях живял дълги години. Доколкото можех да преценя, никой друг от съседите ми не беше излязъл, за да се полюбува на красотата на нощта, и аз отново се насладих на мисълта, че съм единственият свидетел на тази великолепна гледка. Сцената пред мен, която изглеждаше като взета от коледна картичка, беше така запленяваща, че се сетих да се прибера едва след като почувствах, че започвам да измръзвам.

В този момент тишината, настъпила след снежната буря, се разкъса от печален животински вой. Звукът беше направо потресаващ, но насред цялата тази красота ми се стори някак нереален. Въпреки това аз целият настръхнах и тутакси наострих уши. После воят се повтори и потрети и аз успях да се ориентирам откъде идва. Без да се бавя повече, аз нагазих в пухкавите преспи и се запрепъвах към гората, отвъд която се намираше фермата Блакбрук. Бях излязъл само по пантофи и без палто, така че скоро се разтреперих от студ, но независимо от това продължих да вървя. В следващия момент пред погледа ми се появи една сребристосива котка, която яростно се мяташе в снега — задният крак на клетото животинче се беше заклещил в стар железен капан.

Когато се приближих, котката, която правеше всичко по силите си да се отскубне от капана, обезумя от страх. Снегът около нея беше целият оплискан с кръв и аз ужасно се разстроих от тази гледка, но въпреки това се опитах да помогна. Задачата обаче се оказа доста трудна. Подивяла от болка и уплашена от присъствието ми, котката се разфуча и започна да ме драска. Мъчейки се да стоя далеч от ноктите й, аз запълзях около нея и след известна борба успях да разтворя ръждивия капан. В този момент, въпреки жестоките рани, които беше получила, котката хукна да бяга и бързо се изгуби от поглед. Останал без дъх и целият по-крит с драскотини, аз с мъка се изправих върху заледената земя и се зачудих къде ли се е дянало пострадалото животно. Сигурно се беше добрало до най-близкото скривалище и сега лежеше под някоя ела, разкъсвано от болка… Аз от своя страна бях мокър и измръзнал, така че реших да се върна вкъщи, за да се изсуша и да помисля на спокойствие.

Първата ми работа, след като се прибрах, беше да изпия една чаша бренди. После се погрижих за раните си и се разположих пред камината, за да се сгрея. Раненото животинче обаче не ми излизаше от ума и не след дълго реших, че не мога да оставя нещата така.

От друга страна, вече беше късно и аз се чувствах доста изморен. Освен това времето никак не беше подходящо за разходки, да не говорим пък, че някой хищник можеше вече да ме е изпреварил. Дори котката да оцелееше до сутринта, гарваните, тези „чистачи“ на природата, скоро щяха да я надушат и тогава с нея щеше да е свършено. Но аз бях прекарал цялото си детство, заобиколен от котки и много ги обичах. Изобщо дилемата, която стоеше пред мен, никак не беше лека, но не след дълго съвестта победи и аз все пак реших да потърся пострадалата котка. Какво щях да правя после, щях да решавам в крачка. И така, без да протакам повече, аз навлякох подплатеното си с овча кожа палто, сложих си най-дебелите ръкавици, които успях да намеря, намъкнах чифт високи ботуши и преди да успея да се отметна от решението си, излязох навън и започнах да си проправям път през преспите с помощта на една тояжка.

Отпечатъците от котешки лапи, зацапани с кръв, се открояваха ясно на лунната светлина, така че отначало не ми беше трудно да ги следвам. После обаче дирята продължи сред дърветата и аз се запрепъвах из някакъв трънак, а след това ми се наложи да мина и през гъста горичка млади ели. Когато следите се спуснаха по някакъв стръмен наклон, изгубих равновесие и паднах. Когато се изправих на крака, пред погледа ми се появи някакъв обрасъл с храсти отводнителен канал, но котката очевидно не се беше спряла и пред това препятствие. Какво ли я караше да продължава, запитах се аз, останал без дъх и целият подгизнал от пот. В следващия момент кървавата диря зави почти под прав ъгъл и, за мое огромно облекчение, закриволичи през полето. Въпреки това аз усещах, че силите ми са на изчерпване, и реших, че ако скоро търсенето ми не даде резултат, ще е по-разумно да се прибера.

След известно време, тъкмо когато се канех да се обърна и да си тръгна, пред мен изведнъж се показа някаква порутена плевня. Отпечатъците от лапи явно водеха натам и аз побързах да ги последвам, възхитен от упоритостта на котката, която на места буквално се беше влачила през снега, но въпреки това не се беше отказала от целта си.

Надзъртайки през прага на изоставената постройка, отначало не видях нищо, но после очите ми привикнаха със сумрака и аз започнах да се взирам в тъмните ъгли, където ми се струваше, че може да се скрие едно ранено животно. Очакванията ми обаче не се оправдаха и аз озадачено вдигнах поглед към стените, решавайки, че котката може да се е покатерила по някоя от тях в търсене на по-закътано местенце. В следващия момент забелязах няколко издайнически капки кръв — дирята продължаваше покрай една паянтова врата, през която се влизаше в някакво вътрешно помещение. Вратата едва се държеше на пантите си, така че я отворих без особени усилия, но зад нея не намерих нищо друго, освен някакъв ръждясал варел за зърно и малко слама. Продължих търсенето си, съжалявайки, че не съм си взел фенерче. Междувременно навън отново беше заваляло и въпреки че уж бях на закрито, скоро целите ми дрехи се покриха със сняг, а свирепият вятър вледени потта, избила по гърба ми. По едно време ми хрумна, че може би всичките ми усилия са напразни, но въпреки това продължих да се лутам из полуразрушената плевня, надявайки се на чудо.

Накрая упоритостта ми беше възнаградена и аз отново попаднах на кървавата диря. Котката явно беше скочила върху една изкорубена дървена полица в стената, а оттам — на тавана. Съдейки по следите, си дадох сметка, че ранената животинка едва ли ще оцелее дълго без моята помощ, но от друга страна, за мен можеше да се окаже доста опасно да я последвам, да не говорим пък, че нямах никаква представа как да се изкатеря до тавана. После обаче си спомних, че на влизане в плевнята бях забелязал някаква стара дървена стълба, и без да губя повече време, хукнах към входа.

Намерих стълбата на същото място, на което си спомнях, че съм я видял, но две от стъпалата й липсваха и изобщо цялото съоръжение изглеждаше в доста окаяно състояние. Въпреки това побързах да я отнеса до стената, по която се беше покатерила котката, и с радост установих, че горният й край стига точно до входа към тавана. Разстоянието не изглеждаше кой знае колко голямо, така че реших да си опитам късмета. Ако не успеех и след това усилие обаче, щях да се откажа.

И така, аз стъпих върху паянтовата стълба и внимателно се закатерих нагоре. По принцип не съм любител на височините, а в онзи момент бях убеден, че начинанието ми не е просто безразсъдно, а направо налудничаво. Ами ако паднех и си счупех някой крак? Кой щеше да се сети да ме търси тук? Въпреки тези тревоги аз продължих да се катеря по покритите с прах и паяжини стъпала, решен да доведа нещата докрай.

Лунните лъчи проникваха през пролуките в покрива и на слабата им светлина аз успях да огледам таванското помещение. Всичко наоколо изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се сгромоляса. През отвора в задния край на помещението, който в миналото вероятно беше служил за вкарване на балите сено, влизаше сняг, изгнилите и изкорубени дъски по пода бяха покрити с остатъци от слама и птичи курешки, а из ъглите под тъмните тавански греди се забелязваха множество лястовичи гнезда. От котката обаче нямаше и следа.

В следващия момент нещо прошумоля и аз веднага се обърнах по посока на звука. Сребристосивата котка лежеше в един от ъглите, сгушена върху купчинка слама и листа. Опитвайки се да не я стряскам и да стоя далеч от ноктите й, аз внимателно надникнах в нишата. Котката сигурно беше почувствала, че краят й наближава, и подобно на всички диви животни беше решила да се върне в леговището си, за да чака на спокойствие смъртта си. Докато пристъпвах към нея обаче, един лунен лъч освети ъгълчето и аз осъзнах, че съм станал свидетел на един от най-могъщите инстинкти в животинското царство. Сребристосивата котка имаше малки и водена от майчиния си инстинкт, се беше върнала в плевнята, за да се погрижи за двете си невръстни рожби.

Опасявайки се, че паянтовите дъски на пода няма да издържат тежестта на прав човек, аз приклекнах и бавно запълзях към котешкото семейство, за да го огледам по-отблизо. Доколкото можех да преценя, котетата бяха на не повече от две седмици и приличаха на две малки вързопчета кости, покрити със сплъстени кичурчета козинка. Освен това явно бяха прекарали твърде дълго време лишени от грижите на майка си и изобщо не помръдваха. Въпреки това сребристосивата котка изглеждаше решена да ги върне към живота и без да обръща внимание на тежките си рани, настойчиво ги ближеше. При тази тъжна гледка сърцето ми се сви от жал и макар да се страхувах, че вече съм закъснял, аз реших да се намеся.

Изнасянето на котките от плевнята се оказа доста по-лесна задача, отколкото бях очаквал. Сребристосивата котка по никакъв начин не се възпротиви на вмешателството ми в личното й пространство, а когато се заех да преместя нея и крехките й рожби върху мърлявия, но сух чувал, който намерих на тавана, просто продължи да се взира в мен с широко отворени очи. Предполагам, че е изпитала невероятни болки, докато съм я вдигал от мястото й, но борбеността й изглежда я беше напуснала и тя просто се радваше на близостта с котетата си. Докато се спусках по стълбата, възникнаха няколко рисковани ситуации, но за щастие всичко мина без произшествия. Следващата ми стъпка беше да отведа цялото семейство в Оул Котидж и без да губя повече време, хукнах натам по възможно най-прекия път.

Земята навън се беше заледила и докато носех котката и котетата й през снега, често се подхлъзвах и губех равновесие. На няколко пъти дори паднах и то доста тежко, тъй като всичките ми усилия бяха съсредоточени върху задачата да не изпусна клетите създания на земята. Накрая започна да ме боли на места, за чието съществувание дори не бях подозирал, но от това решителността ми изобщо не намаля.

По едно време пред погледа ми се ширна някакво поле и въобразявайки си, че така ще си съкратя пътя, аз тръгнах през него. Това обаче се оказа огромна грешка. Под дълбоките снежни преспи беше пълно с какви ли не препятствия и преодоляването им доста ме забави. Все пак продължих да се движа максимално бързо, правейки всичко по силите си да опазя животинчетата.

Когато се добрах до Оул Котидж, вече имах чувството, че ще припадна от изтощение. От друга страна, нямах време за губене, така че веднага се заех да потърся помощ. Когато погледнах към часовника, установих, че е малко след девет. Това означаваше, че цялата операция по спасяването на котките ми е отнела не повече от два часа, но на мен ми се струваше, че е минала цяла вечност, откакто съм се излежавал в креслото пред камината. От служба „Справки“ ми дадоха нужния номер и не след дълго трите жертви на бурята вече се возеха в колата ми на път за местната ветеринарна клиника. Скоро съдбата им щеше да е в ръцете на професионалист и, за щастие, моята задача щеше да е приключила. Или поне така си мислех тогава.

Два часа по-късно, когато се прибрах с единственото оцеляло коте в джоба си, вече бях на ръба на силите си. Всичко се беше развило прекалено бързо и аз все още не можех да повярвам, че наистина се е случило. Въпреки това топлата и уютна обстановка в дневната, която рязко контрастираше със суровата зима навън, скоро ме ободри и аз се почувствах готов да се заема с предизвикателството, което ме очакваше.

Извадих черно-белия дребосък от джоба си и внимателно го поставих върху едно парче вълнен плат пред камината. Отначало не можех да преценя дали е жив, или не, но в следващия момент — вероятно опитвайки се да се отърси от прахта в джоба ми — мъничкото създание кихна и аз облекчено си отдъхнах. Същевременно осъзнах, че съм се нагърбил с огромна отговорност, за която изобщо не бях подготвен. Котето беше на не повече от две седмици, а състоянието му изглеждаше изключително тежко. Какво ме бе накарало да се забъркам в такава каша?

Изпълнен със състрадание към сребристосивата котка, станала жертва на човешка жестокост, аз импулсивно се бях възпротивил на намеренията на ветеринаря да приспи единствената й оцеляла рожба, но очевидно не бях обмислил нещата добре. Така или иначе, вече бях довел черно-бялото коте вкъщи, така че се налагаше да се справя с положението.

В следващия момент внезапно си припомних рибарските си подвизи от детството — веднъж, връщайки се у дома с богат улов, открих, че клетите създания, които бях измъкнал от водата, няма да оцелеят в буркан от сладко, и тутакси се върнах на езерото, за да ги пусна на свобода. Ситуацията в момента ми изглеждаше подобна, само дето този път не можех да понеса унижението да отведа котето обратно при ветеринаря.

След като изпих чаша чай и си отдъхнах за кратко пред камината, се почувствах много по-добре и реших, че вече съм готов да се изправя пред проблема. Бях се примирил, че черно-бялото коте ще умре, но въпреки това не можех да се отърся от чувството на вина, задето себеподобните ми, хората, бяха убили майка му. Като любител на дивата природа аз много добре знам, че на горските пазачи и на ловците им се налага да поставят най-различни примамки и уловки в горите и в полето, но въпреки това не мога да приема използването на железни капани. Предназначени да предпазят фазаните и дивите кокошки от различни хищници, за да може местните благородници и гостите им да ги отстрелят в средата на август, тези приспособления водят до смъртта и на множество невинни жертви. Стъпвайки върху капана, нищо неподозиращите зайци, невестулки, златки, лисици и язовци освобождават пружината, задържаща назъбените железни челюсти, и те се впиват дълбоко в плътта им. Известно е, че много от жертвите прегризват крайниците си, за да се освободят, но не след дълго умират от кръвозагуба или от инфекция. Други, като тази сребристосива котка, остават заклещени от железните зъбци и се изправят пред изключително бавна и болезнена смърт. След онази съдбовна нощ, в която майката на черно-белия мъник умря, аз се заех да унищожавам всеки железен капан, на който се натъквах по време на разходките си из провинцията.

Но основната ми грижа в онзи момент беше да спася трогателното малко създание, осиротяло след свирепата снежна буря. Разбира се, нямах никакъв план, но в течение на живота си бях открил, че когато не съм сигурен как да постъпя, най-доброто решение е да направя нещо веднага, само без да се паникьосвам и да прибързвам, а задълбочените размисли да оставя за по-късно. Въпреки това не ми беше лесно да приложа този принцип, тъй като ставаше дума за живо същество и всяка грешка можеше да бъде фатална.

Грабнах ръжена и се заех да разпалвам гаснещия огън, за да затопля стаята. После се залових за работа. Знаех, че котето трябва да се нахрани възможно най-бързо, и изведнъж си спомних за една статия от „Рийдърс Дайджест“, която сега можеше да ми бъде от полза. В материала се разказваше за някаква жена, която успяла да спаси няколко новородени кученца, изоставени от майка си, хранейки ги с помощта на пълнител от писалка. Казах си, че и аз би трябвало да имам нещо подобно наоколо и припряно се разрових из чекмеджетата на бюрото си. Не след дълго действително попаднах на една стара писалка „Суон“ и веднага се заех да изплакна пълнителя от засъхналото мастило. После махнах писеца и налях вътре малко кондензирано мляко, подсилено с рибено масло. Накрая затоплих сместа, потапяйки я за кратко в чаша с топла вода. Оставаше само котето да я хареса.

Държейки здраво крехкото същество, аз нежно разтворих мъничката му муцуна с палеца и показалеца на едната си ръка, а с другата взех пълнителя от писалката и изстисках малко от млякото в устата му. Реакцията, която последва, беше бурна, но едновременно с това — доста успокоителна. Доскоро заспалото коте се задави и се разкашля, изплезвайки дребното си розово езиче. Поне е живо, помислих си аз, и продължих да наливам мляко в устата му. След това внезапно оживление добих увереност и реших, че следващата ми стъпка ще е да довърша онова, което сребристосивата котка беше започнала, когато я намерих.

На първо място се заех да почистя котето, разресвайки сплъстената му козинка с помощта на няколко клечки за уши, натопени в топла вода. Както любителите на котки много добре знаят, поддържането на хигиена е жизненоважно за котките и аз силно се надявах, че освен всичко друго действията ми ще имат и оздравителен ефект. За щастие, не след дълго надеждите ми се оправдаха и котето се разшава, скимтейки тихичко. Нямате представа колко мила беше картинката пред мен — мокър и рошав след импровизираната баня, черно-белият дребосък изглеждаше като истинско олицетворение на невинността!

По главата, крайниците и коремчето на котето обаче имаше множество проскубани места, а очите му бяха покрити с полузасъхнала гной. Погрижих се за тези проблеми по възможно най-нежния начин, но после се уплаших да не преуморя крехкото създание и спрях. След това включих сешоара на най-ниската възможна степен и внимателно изсуших рехавото му кожухче. Накрая го сложих в една картонена кутия, която застлах с някакво одеялце, и се отправих към леглото, изтощен от премеждията, през които бях преминал. Щом помирисах възглавницата, веднага заспах, успокоен от мисълта, че съм направил всичко по силите си, за да върна черно-белия мъник към живота.

Докато се унасях, си дадох сметка, че вече на два пъти съм спасявал котето от почти сигурна смърт — веднъж, освобождавайки майка му от капана, и втори път, попречвайки на ветеринаря да го приспи — и през съненото ми съзнание мина мисълта, че отговорността за него сега е изцяло моя. Задачата, с която се бях заел обаче, беше изключително трудоемка и за изпълнението й щяха да ми бъдат нужни големи усилия и упоритост, както и сериозна доза късмет. В следващия момент осъзнах, че вече не възприемам котето като „то“, а като „той“. После обаче умората ме надви и аз потънах в дълбок сън.

Следващият ден беше събота, така че — за късмет на борещия се за живота си дребосък — не ми се налагаше да ходя никъде. Щом се събудих, събитията от предишната нощ веднага изплуваха в съзнанието ми и ми се прииска да скоча от леглото и да изтичам на долния етаж. Въпреки това се въздържах — все пак не знаех какво ще заваря там. И така, известно време продължих да лежа в леглото си и скоро мрачните мисли, които ме бяха връхлетели, преди да заспя, ме завладяха с пълна сила. Задачата, с която се бях нагърбил, ми се струваше неимоверно тежка. Харесваше ми да живея сам и да не се съобразявам с никого, а грижите за едно болно животинче определено щяха да накърнят личното ми пространство и свобода. Освен това малкото създание имаше нужда да бъде хранено от майка си поне още месец. „Трябва да се изправиш пред реалността“ — казах си. Сребристосивата котка беше мъртва и аз импулсивно (което не значи, че не го бях искал) се бях заел да поправя последиците от тази трагедия. Това означаваше, че в момента отговорността за черно-бялото коте е изцяло моя. Трябваше да взема някакво решение. И така, подготвяйки се за тъжната сцена, на която евентуално можеше да стана свидетел, аз се измъкнах от леглото.

Вчерашният огън отдавна беше угаснал, но въпреки това на долния етаж все още беше топло. Да живееш в стара каменна къща си има своите предимства — дебелите почти метър стени не само приглушават всички звуци от външния свят, но и правят пространството почти недосегаемо за температурните промени навън. През най-горещите летни дни вътре в къщата е приятно хладно, докато през зимата топлината от огъня се запазва задълго.

И така, изпълнен с тревога, аз се приближих до картонената кутия, в която бях оставил котето. Първоначално не го видях, но после се вгледах по-внимателно и ето че свитото на кравайче дребосъче изникна пред погледа ми. Коремчето му едва доловимо се издигаше и спускаше и аз почувствах невероятно облекчение.

Разбира се, знаех, че все още е твърде рано да се радвам, но въпреки това откритието ми ме зареди с енергия и аз тутакси се заех да внеса ред в къщата. Не след дълго огънят в камината весело се разгоря, а въздухът се изпълни с аромат на прясно кафе и бекон на скара. Изобщо атмосферата стана много уютна, в рязък контраст със зимния пейзаж отвън. През нощта времето се беше влошило още повече и температурата беше паднала под нулата. По-късно, докато пълнех хранилката за птици с остатъците от закуската си, забелязах, че термометърът близо до нея сочи минус пет градуса. Когато се опитах да изляза навън, за да взема млякото от верандата, едва успях да отворя вратата, запечатана от навятия от вятъра сняг. Освен това бутилките бяха залепнали за пода и ми се наложи доста да се потрудя, докато ги отлепя. Горкият млекар! Как ли се беше измъчил, за да ги достави в този студ! Аз обаче му бях безкрайно благодарен за усилията.

През нощта откритата веранда се беше превърнала в царство на леда и над главата ми се спускаха дълги висулки, които проблясваха на сутрешното слънце. Огледах замръзналите бутилки мляко и установих, че синигерите са ги докопали преди мен — в сребристите запушалки имаше малки дупчици. Когато ме видяха, две свраки, приютили се сред клоните на дърветата оттатък пътя, раздразнено изкряскаха. Явно те също бяха хвърлили око на млякото.

Студът навън беше непоносим, но пък гледката си струваше човек да изтърпи малко дискомфорт — дърветата бяха отрупани с тежки снежни гирлянди и изобщо цялата околност, облечена в белите си зимни одежди, беше добила някак неземен вид. Шумът от трафика не беше толкова натрапчив, колкото обикновено, а виковете на децата, които се пързаляха с шейните си по заснежените склонове над реката, сякаш идваха от огромно разстояние. Не бе възможно това да не ми напомни за щастливите зими от собственото ми детство.

Когато се върнах в къщата, изпитах почти непреодолимо желание да прекарам деня сгушен пред камината с чаша горещо кафе в ръка и загледан в снежния пейзаж отвън, но скоро ми се наложи да се отърся от тези мисли и да се върна към по-належащите си проблеми, а именно — към необходимостта да се погрижа за оцелялата жертва на снощната буря.

Прекарах целия ден в усилени опити да спася котето. Храних го с пълнителя от писалката, внимавах да му е топло и го почиствах с клечка за уши, натопена в топла вода, опитвайки се да имитирам нежните грижи на майка му. През цялото време му говорех, за да го успокоя и да го насърча да продължи да живее. Не вършех почти нищо друго, освен да се въртя покрай клетия мъник и понякога просто присядах до кутията му край камината, отпивайки от чашата си с кафе и взирайки се с тревога в крехкото му телце.

Докато го наблюдавах как спи, за пореден път се удивих от способността на котките да потъват в дълбок сън по своя воля. Неслучайно кратката, но ободряваща дрямка, на която се отдаваме понякога ние, хората, излегнати в любимото си кресло, се нарича „котешки сън“. При котките обаче спането не служи само за почивка; то има и оздравителни свойства и аз силно се надявах сънят на черно-бялото коте да е точно такъв. Оздравяването обаче изисква време, така че единственото, което можех да направя за питомеца си в момента, беше да му осигуря топлина, храна и нежни грижи. Така ергенското ми жилище се превърна в лечебница, за да мога да върна това крехко създание към живот, разчитайки не само на силата на инстинкта му за оцеляване, но и на собствената си твърда решимост да не го изоставям и да направя всичко по силите си за него.

След тези разсъждения реших да си легна, но разбира се, преди това проверих какво става с котето. Като изключим някое и друго потръпване насън, дребосъкът спеше спокойно. Аз обаче нямах същия късмет и цяла нощ се мятах в леглото. Всеки път, когато се разбудех, се измъквах от постелята си и слизах в дневната на пръсти, за да хвърля още малко подпалки в огъня и да се уверя, че храненикът ми е добре. Междувременно ми хрумна, че същите усилия се изискват и за гледането на едно бебе или болно дете, и си дадох сметка, че неусетно съм се превърнал в сурогатен родител.

Докато се грижех за черно-бялото коте през онези ранни дни от съвместния ни живот, често размишлявах за това доколко точно Оул Котидж отговаря на отдавнашната ми мечта да се преселя в провинцията. По принцип винаги съм възнамерявал да си взема домашен любимец, но все бях отлагал тези планове за момента, в който ще се махна от Лондон и ще се сдобия с къща с градина. Е, мечтата ми за къща с градина вече се беше осъществила, но досега домашният любимец все още не бе заел място сред приоритетите ми.

Бях се установил в Оул Котидж преди повече от година и до този момент се бях чувствал напълно удовлетворен от уединения си начин на живот. Съдбата обаче явно имаше други планове за мен и внезапно ми беше осигурила компаньон, който, за съжаление, всеки момент можеше да ме напусне. Междувременно това малко диво създание ме беше накарало да преосмисля приоритетите си и да осъзная колко пуст е бил животът ми, докато нямах за кого да се грижа. След срещата с черно-бялото коте независимостта и самостоятелността вече не ми се струваха чак толкова привлекателни. Всъщност дори ми беше станало приятно да споделям дома си с друго живо същество и бях започнал да обмислям идеята да задържа малкия си храненик.

В неделя сутринта заварих прозорците покрити с ледени цветя, но в камината все още се забелязваше някой и друг неугаснал въглен и в дневната беше приятно топло. Веднага се заех да разпаля отново огъня и скоро къщата се оживи. После дойде време да се погрижа за болното коте, което лежеше в същата поза, в която го бях оставил предишната вечер. Въпреки това аз решително го взех в ръката си, но когато напипах дребните костици под тънката му козинка, си дадох сметка, че едва ли ще оцелее. Беше чиста лудост да си въобразявам, че ще успея да го спася! Храненето с пълнителя от писалката не беше кой знае колко ефективно и аз дълбоко се съмнявах, че в стомахчето на клетото създание попада достатъчно количество мляко. Мъникът в ръката ми изглеждаше все по-безжизнен и по-безжизнен, а на няколко пъти дори ми се стори, че е умрял, но за щастие, в следващия момент той издаваше някакъв звук и аз облекчено си отдъхвах.

През този ден не отбелязахме кой знае какъв напредък — котето просто спеше, свито на кравайче. През цялото време аз бях убеден, че краят му е близо, но въпреки това упорито продължих да го вадя от кутията през няколко часа и да се опитвам да го храня. От време на време се отчайвах и бях на ръба да го върна при ветеринаря, за да го приспи, но въпреки всичко не се отказах. Всеки път си казвах, че ще направя само още едно усилие, а после опитвах пак и пак, докато накрая установих, че целият ми ден е минал в напразни мъки да постигна невъзможното. Но чудеса все пак се случват, нали?

В понеделник сутринта все още се чувствах потиснат, но трябваше да отида на работа, така че направих всичко по силите си да се отърся от мрачните мисли. И така, след като нахраних и измих черната купчинка козина, свита в кутията до камината, аз се запътих към колежа. Щом затворих вратата зад гърба си, усетих невероятно облекчение. Явно грижите за оцелелия след бурята мъник ме бяха изцедили. През деня не казах на никого от колегите си за премеждията, които бях имал през уикенда, тъй като все още не бях готов да чуя гласа на разума. Въпреки това дълбоко в сърцето си знаех, че надеждата ми да спася полуживото коте не е нищо повече от детинска фантазия. Когато работният ден свърши, тръгнах да се прибирам с натежало сърце. От една страна се ужасявах от това, което можех да заваря у дома, но от друга се надявах животинката да е умряла и с това душевните ми терзания да приключат.

Следобед пак беше паднал сняг и то много, така че трябваше да положа неимоверни усилия, за да се добера до гаража. В унисон с настроението ми къщата изглеждаше мрачна и неприветлива и аз открих, че изобщо не ми се влиза вътре. А дали пък нямаше да е по-добре да отида в кръчмата „Гербът на Нортъмбърланд“ на брега на реката? Там можех да хапна и да удавя опасенията си в алкохол… За известно време продължих да обмислям тази идея, взирайки се в безкрайната звездна шир. Обикновено гледката на небето по това време на деня повдигаше духа ми, но не и тази вечер. В крайна сметка реших, че ще е по-разумно първо да видя какво става с котето, и се насилих да пъхна ключа в ключалката. Планът ми беше само да надзърна в дневната, а после да се махна от къщата по възможно най-бързия начин. Представях си, че ще намеря клетото животинче вече изстинало, и не посмях да запаля лампите. Вместо това включих фенерчето, което бях взел от колата, и го насочих към картонената кутия край камината.

Гледката, която се разкри пред очите ми, беше направо невероятна. Котето изобщо не беше мъртво. Всъщност явно ме беше чуло да влизам и сега се беше размърдало, сумтейки тихичко. Приех това като недвусмислен знак, че дребосъкът е гладен, и окрилен от радостния развой на събитията, веднага си свалих палтото и се залових за работа. Въпреки ужасните страхове, които бях таил, малкият борец беше оцелял и аз бях на седмото небе от щастие, че съм го заварил жив. Така и не отидох до кръчмата онази вечер — да наблюдавам крехкото създание, вкопчило се в живота с цялата упоритост, с която го беше надарила майката природа, ми беше повече от достатъчно.

Два дни по-късно обаче трябваше да преминем през още едно изпитание. Когато се върнах от работа, заварих болното коте да се разтърсва от дълбока кашлица. Устата и носът му бяха покрити със слуз, а около очите му, които все още не се бяха отворили, имаше много повече гной от преди. Въпреки че бях съсипан от мъка, аз се помъчих да запазя присъствие на духа и да разсъдя над ситуацията трезво. Клетото създание очевидно страдаше от някакво тежко възпаление на дихателните пътища — може би пневмония или плеврит — и състоянието му изглеждаше изключително сериозно. Можеше да е болно и от котешки грип, а това би означавало почти сигурна смърт. Но какво можех да сторя? Изведнъж се почувствах ужасно изморен от цялата тази работа; нямах сили дори да го заведа при ветеринаря, за да сложи край на мъките му. И така, реших да продължа да правя всичко възможно за малкия си приятел, успокоявайки се, че ако не успее да се пребори, поне няма да умре сам.

После ми се случи нещо странно, което не си спомнях да ми се е случвало преди — както си седях, изведнъж избухнах в неудържим плач. След известно време някак си успях да се примиря с неизбежното и реших да се отнеса към ситуацията възможно най-позитивно.

Разбира се, продължих да се грижа за котето, но вече не таях никакви надежди. Почистих му муцунката, а после натопих крайчето на една памучна кърпичка в чаша портокалов сок и изстисках няколко капки в отворената му уста. Бях чел някъде, че едно време хората постъпвали така, за да облекчат състоянието на децата, умиращи от дифтерит. През цялото време сърцето ми се късаше от мъка и сълзите се лееха от очите ми.

Бях се привързал към това крехко създание и вече не можех да си представя да го изгубя, а да не говорим колко мъчителна беше мисълта, че всичките ми усилия да го спася са били напразни. Като изключим конвулсиите, в които се разтърсваше от време на време, котето лежеше в ръката ми напълно отпуснато. Въпреки това продължих да се грижа за него през цялата нощ. За мен беше изключително важно да му осигуря максимален комфорт, тъй като вината за сегашните му мъки беше изцяло моя. Бях появил невероятна арогантност, въобразявайки си, че ще успея да го върна към живота, така че не можех да го оставя да умре само. Късно през нощта му дадох четвърт аспирин, а после, изтощен от усилията, заспах на стола пред камината с малкия си приятел в скута.

* * *

Събудих се вкочанен от студ. Беше малко след шест и навън все още беше тъмно. Котето лежеше на същото място, на което го бях оставил. Кърпата, в която беше увито, явно му пазеше топло, а кашлицата му беше попреминала. Върнах го в кутията и се заех да разпаля огъня. Скоро трябваше да тръгвам за работа, така че се налагаше да се обръсна и да си взема душ. После изпих една чаша чай и се върнах при пациента си. Черно-белият мъник беше жив, но състоянието му все още изглеждаше тежко. Въпреки това аз го нахраних и го измих. Предишната нощ бях изплакал цялото напрежение, което се беше трупало в мен от онази съдбовна нощ насам, и се чувствах много по-добре. Работният ден също ме разсея донякъде, въпреки че болникът, който ме чакаше вкъщи, не ми излизаше от ума.

И така, аз реших да му се посветя изцяло и си останах у дома. Следващите няколко дни са се слели в паметта ми, но знам, че дори да ми се наложеше да свърша нещо странично, все гледах да съм близо до картонената кутия край камината.

За щастие съдбата не ни беше подготвила повече изпитания и в събота сутринта, когато слязох в дневната, долових първата благотворна промяна у котето — вместо да лежи свито на кравайче, то стоеше с подпъхнати под дребното си телце лапи, заемайки типичната за котките поза на мътеща кокошка. Е, моята кокошка беше доста мъничка, така че аз внимателно я извадих от картонената кутия. В този момент храненикът ми тихичко измяука, превръщайки ме в най-щастливия човек на света. Възможно ли беше черно-бялото коте да оздравява? Адреналинът ми моментално се покачи и аз отново се изпълних с надежда, че всичко ще се нареди. Едновременно с това решимостта ми да спася клетото създание стана по-силна от всякога.

Всъщност котето не изглеждаше кой знае колко по-различно от преди, но когато започнах да го храня, освен на обичайната реакция станах свидетел и на нещо като ентусиазъм. Очите на мъника все още бяха покрити с гной, а козинката му изглеждаше все така проскубана, но аз интуитивно усещах, че двамата с него можем да се преборим с болестта.

Изпълнен с надежда, аз удвоих усилията си. С всичките грижи покрай котето не ми оставаше време за нищо друго, освен за сън и единствените моменти, в които можех да се отдам на мислите си, бяха точно преди да заспя. В един от тези мигове се замислих за невероятната способност на живите същества да се адаптират и към най-тежките обстоятелства, стига да им се подаде ръка. Разбира се, всеки има нужда и от малко късмет, а съдбата определено беше благосклонна към моя храненик! И не само към него, но и към мен. И така, убеден, че на следващия ден всичко ще тръгне поновому, аз за първи път от много време очаквах с нетърпение утрото.

Знаех, че котките се развиват доста бързо и че за тях два дни са много повече време, отколкото за един човек, така че след цял уикенд непрестанни грижи се надявах състоянието на котето доста да се подобри. За щастие, очакванията ми се оправдаха напълно.

В понеделник сутринта се събудих рано, нетърпелив да проверя какво става с пациента ми. Малката пухкава топчица лежеше сгушена в едно от ъгълчетата на картонената кутия и не показа никакви признаци на живот, докато не я вдигнах и не я поставих върху кърпата в скута си. Дребосъкът все още нямаше сили да се изправи на краката си и изглеждаше изключително крехък. Държейки го в ръка, аз се опитах да го нахраня, но този път не се получи. Щом стиснах пълнителя от писалката, той внезапно се пръсна, оплисквайки всичко наоколо с кондензирано мляко. Това не беше кой знае колко изненадващо — все пак пълнителят не беше предназначен за хранене на новородени котета.

Докато разчиствах бъркотията наоколо, се зачудих с какво мога да заменя приспособлението, което ми беше служило толкова дълго време. Накрая ми хрумна да използвам една посребрена чаена лъжичка, която открих на дъното на чекмеджето с кухненски прибори. Лъжичката ми беше спомен от баба ми и изглеждаше идеална за целта. Когато я поднесох на котето обаче, то изобщо не остана очаровано и моментално започна да кашля и да плюе. За щастие, поне някаква част от млякото слезе към стомахчето му. При втората и третата лъжичка мъникът едва не се задави, но все пак погълна и тях. Накрая реших, че му стига толкова, и с помощта на една гъба старателно обърсах млякото, което се беше разплискало по муцунката и коремчето му.

Докато се занимавах с това, забелязах, че плешивите места по телцето на дребосъка са се възпалили, и реших да ги намажа с мехлем от свещица^[1] — веднъж, когато ръцете ми се бяха изранили от някакви ремонтни работи, майка ми ми беше дала едно бурканче от това мазило, за да се погрижа за кожата си. Не бях използвал мехлема никога, така че ми трябваше известно време, за да се сетя къде съм го прибрал. Когато най-после го намерих, взех котето в скута си и внимателно нанесох малко от лепкавата смес върху зачервените петна. Черно-белият мъник просто продължи да си лежи кротко, а накрая дори заспа, очевидно успокоен от движенията на пръстите ми, които нежно втриваха балсама в кожичката му. Вярно, че в онзи момент питомецът ми нямаше сили за нищо, но аз усещах, че поведението му не се дължи единствено на временната му слабост. Оцелялото след снежната буря коте се превръщаше в изключително мило създание и аз започвах да го обиквам все повече с всеки изминал ден.

В течение на седмицата състоянието му продължи да се подобрява и аз се изправих пред поредния проблем. Котето всеки момент можеше да оздравее напълно и да се опита да излезе от кутията си, а когато огънят в камината угаснеше, в старата, ветровита къща можеше да стане доста хладно. Тревогите ми съвсем не бяха неоснователни, тъй като дори малките котки са отлични катерачи, а пък изстрадалата имунна система на моя питомец определено не беше в състояние да понесе повече сътресения.

Един мразовит четвъртък започнах да се приготвям за работа, но този проблем не ми излизаше от главата. Затова след задълбочен размисъл влязох в банята и взех оттам стъклената кана с широко дъно, в която държах сухи цветя за украса, и няколко от памучните тампони, които използвах, когато се порежех при бръснене. Това беше идеалното решение. После изпразних каната, измих я и я подсуших, покрих дъното и с памучните тампони и я сложих близо до камината, върху едно старо трикрако столче, което бях наследил от баба си. Накрая внимателно извадих котето от картонената кутия и нежно го поставих на дъното на каната. Каната беше достатъчно широка, за да не притеснява движенията на питомеца ми, а аз спокойно можех да изляза, без да се притеснявам, че той ще измръзне. Трябваше да се сетя много по-рано, помислих си аз.

После, тъй като по радиото бяха съобщили, че през деня се очаква ново застудяване, се заех да създам уютна атмосфера в дневната, разпалвайки огъня и спускайки завесите. Накрая хвърлих един последен поглед към крехкото създание в каната и бързо се запътих към колежа, макар че никак не ми се искаше. Котето все още се нуждаеше от усърдни грижи, но ситуацията беше овладяна и пациентът беше извън опасност.

След дълъг и изнурителен ден в службата аз нетърпеливо се прибрах и побързах да проверя какво става с малкия ми приятел. В малката дневна беше топло и уютно, особено на фона на адския студ навън. Огънят в камината беше угаснал, но помещението все още беше изпълнено с червеникавите отблясъци на жаравата. Запалих една настолна лампа и насочих слабата й светлина към каната. После внимателно бръкнах вътре. Черната топчица козинка се беше сгушила между памучните тампони на дъното, но когато усети ръката ми, мигом се размърда и аз облекчено си отдъхнах. Котето беше живо и изглеждаше добре. Макар това откритие да не беше от световно значение, аз се почувствах невероятно щастлив и веднага се заех да разпаля огъня. След това светнах всички лампи, приготвих храна и дори пуснах музика.

През останалата част от седмицата тази последователност от събития се превърна в рутина. Е, имаше и някои тревожни моменти, но въпреки това аз осъзнах, че храненикът ми ще оцелее, и дори започнах да си мисля, че малко е наддал. При всички положения, телцето му вече не беше така крехко на пипане, а времето, което отделяше за спане, беше значително по-малко. На няколко пъти дори го забелязах да шава из каната си, сякаш се опитваше да заяви правото си на активен живот.

* * *

През следващата седмица се случиха доста радостни събития, които напълно компенсираха тежките моменти, през които бяхме преминали. Една сутрин, след като бях нахранил котето и му бях измил муцунката, то най-после отвори очи и в мен се впериха две сини скъпоценни камъчета. След това мъникът доби толкова объркан вид, че споменът за изражението му ме караше да прихвам всеки път, когато се сетех за него през деня.

Една вечер, някъде около четири седмици, след като бях намерил черно-бялото коте, станах свидетел на една изключително забавна сцена, която по-късно се оказа и доста решаваща. Тъкмо се връщах от работа и влизах в дневната, когато забелязах, че дребосъкът се е изправил на задните си лапички и ме гледа от вътрешността на стъклената си кана, сякаш се опитва да ме поздрави. И това далеч не беше първата подобна проява — вече дни наред питомецът ми показваше видимо оживление, когато се приближавах към него, а всеки път, щом му заговорех, телцето му се извърташе по посока на гласа ми.

Май вече беше крайно време да му дам някакво име.

Наблюдавайки котето внимателно, си бях дал сметка, че пред очите ми се оформя един изключително интересен характер. Бях запленен от начина, по който храненикът ми се придвижваше из каната си, решително преодолявайки памучните тампони по дъното. Да не говорим пък колко очарователен беше, когато се взираше през дебелото стъкло, опитвайки се да разбере какво става наоколо. Всичките тези моменти не преставаха да ме удивяват и аз бях започнал да вярвам, че напредъкът, който бяхме постигнали двамата заедно, е истинско чудо.

Така или иначе, името на мъника дойде след онази вечер, когато го видях да се изправя в каната си. Докато се взираше през стъклото, питомецът ми поразително ми заприлича на онези забавни декоративни халби с човешки облик и аз реших да го нарека Тоби Джъг^[2]. След като кръстих котето, изведнъж усетих, че с това съм сложил край и на тревогите си относно оцеляването му. Вече нямах никакви съмнения, че храненикът ми ще оживее, и ми се струваше, че е минала цяла вечност от онази кошмарна нощ преди около четири седмици, когато го бях спасил.

Няколко дни по-късно Тоби Джъг отново ме изненада с невероятната си жажда за живот. Веднъж, докато го хранех с малката чаена лъжичка, която вече беше станала известна като „лъжичката на Тоби Джъг“, забелязах, че мъникът я облизва. Две или три хранения по-късно вече беше стигнал и до ръката ми, по която често се разливаше мляко. Това беше голям напредък и аз реших, че е време да опитам да го храня направо от паничка.

Първите ми опити се оказаха пълен провал. Тоби Джъг все още беше прекалено дребен и изобщо не можеше да стигне до млякото в големите и високи панички, които се намираха из къщи. И така, двамата с питомеца ми се върнахме към храненето с лъжичка, докато няколко дни по-късно не попаднах на идеалното решение в магазина на „Улуъртс“.

На един от рафтовете бяха подредени кукленски съдове, чиито размер ми се стори идеален за Тоби Джъг. Веднага купих една паничка и се забързах към вкъщи, нетърпелив да я изпробвам.

Отначало Тоби изобщо не можеше да разбере какво очаквам от него, така че се наложи да вдигна паничката и да натопя муцунката му в млякото. Както обикновено, дребосъкът се закашля и започна да плюе, но постепенно схвана посланието и тогава вече нямаше сила, която да го спре. Поредната голяма стъпка към пълното му възстановяване, помислих си аз и побързах да го похваля за проявената находчивост с думите:

— Умно коте!

Тоби обаче, осъзнал първия принцип на котешката природа, а именно „Бъди независим!“, изглеждаше напълно завладян от този свой първи урок и настървено лочеше от паничката. Това можеше да означава само едно — черно-белият мъник беше загърбил миналото си и смело продължаваше напред. Знам, че според някои хора на котките не бива да се дава мляко, тъй като то им причинявало запек и ги разболявало, но от друга страна млякото, и то възможно най-масленото, беше любимата храна на всички котки, които аз бях познавал, а помнех всички тях като изключително здрави и доволни животни. В случая с Тоби Джъг пък ми се беше наложило да имитирам здравословните качества на майчиното му мляко и за него комбинацията от неподсладено кондензирано мляко и рибено масло се беше оказала буквално животоспасяваща. Освен от мляко обаче храненикът ми се нуждаеше и от вода, така че от онзи момент нататък аз започнах да му давам. Тоби Джъг пиеше и нея, но въпреки това продължи да проявява предпочитания към млякото още дълго време.

От онази събота нататък дребосъкът започна да върви само напред и скоро премина на полутвърди храни, които му вземах от супермаркета, тъй като нямах възможност да му готвя. Отначало му купувах бебешки пюрета и той с удоволствие си хапваше всякакво месо със зеленчуци, но млечните десерти определено му бяха любими. Докато се хранеше, питомецът ми създаваше страшна бъркотия около себе си и в това отношение аз не намирах кой знае каква разлика в сравнение с времето, когато го хранех с лъжичка и ми се налагаше да нося престилка, за да запазя дрехите си чисти. Освен това обаче Тоби ставаше все по-придирчив към външния си вид. Веднъж, след като го бях измил с влажна гъба и го бях подсушил с кърпата му, аз тръгнах да излизам от стаята, но в следващия момент се обърнах и станах свидетел на поредния пример за усилията на крехкото създание да стане независимо.

Дребосъкът бавно се измъкна от кърпата, в която го бях оставил, и внимателно запристъпва към бумтящия в камината огън. Когато стигна достатъчно близо, той спря и напълно пренебрегвайки усилията, които бях положил, започна да се мие. След като приключи с банята, Тоби се разположи удобно пред пламъците и потъна в блажен сън. От този ден нататък, след като още едно от препятствията в развитието му беше преодоляно, мъникът започна да посвещава голяма част от времето, което прекарваше буден, в грижи за кожухчето си.

През следващите няколко дни Тоби Джъг започна да проявява все по-голям интерес към живота. Този факт доста ме успокои, тъй като до този момент хранех опасения да не би травмите от първите няколко седмици след раждането му да са го белязали завинаги. Храненикът ми обаче беше истински борец и скоро поведението му ме убеди, че тревогите ми са били неоснователни. Пред очите ми израстваше една изключително жизнелюбива и забавна котка.

Не след дълго Тоби разкри още черти от характера си. Неприятно му беше например да стои в каната и на няколко пъти се опита да излезе навън, но преодоляването на гладките стъклени стени не беше по силите дори на един катерач от семейство Котки. Освен това малкият ми приятел се оказа изненадващо подвижен и скоро от постоянното спане, на което бях ставал свидетел през първите дни от съжителството ни, не остана и следа. Винаги щом го извадех от каната, за да се поразходи, той започваше да се щура наоколо като невидял и, за мое огромно учудване, правеше опити да си играе. Всъщност непохватните му подскоци и претъркулвания едва ли можеха да се нарекат игра, но предвид размера му и всичко, което беше преживял, това си бяха направо олимпийски постижения. Веднъж например един смачкан на топка хартиен лист привлече вниманието му и се превърна в безкраен източник на забавления. Въпреки това енергията му все още се изчерпваше твърде бързо и понякога той просто падаше по средата на някое недовършено завъртане и заемайки някоя невъобразима поза, мигом потъваше в дълбок сън.

Друг път Тоби се заинтригува от отражението си в огледалото и въобразявайки си, че срещу него стои друга котка, се скъса от подскоци срещу огледалото. После обаче изведнъж се изтощи и легна по гръб, изпружвайки лапи и — което беше най-забавното от всичко — изплезвайки върха на розовото си езиче. В подобни моменти аз го вдигах от пода и го връщах на топло в каната. След няколко минути обаче той се събуждаше и се размърдваше сред памучните тампони на дъното, отчаяно опитвайки се да привлече вниманието ми с тихо скимтене. Тогава го пусках отново и описаната вече процедура се повтаряше пак и пак, докато накрая и двамата не останехме без дъх.

Преди да срещна Тоби Джъг, след вечеря обичах да сядам в креслото си пред камината и да се наслаждавам на приглушената светлина от пламъците на огъня и на свещите, които палех в дневната. Тази рутина успокояваше ума ми и ме помагаше да се освободя от преживяния през деня стрес. Сега правех всички тези неща с малкия си черно-бял приятел и това ми носеше допълнително удовлетворение. Зимата навън все още се вихреше с пълна сила, но пък зад дебелите стени на Оул Котидж беше топло и уютно. В подобни моменти често оставях завесите дръпнати, за да се полюбувам на гледката на пълната луна, която прозираше през голите клони на дъбовете и самодивските дървета в далечния край на градината. Винаги когато сядах така, ме обземаше силна носталгия по едновремешния живот, когато нещата са били далеч по-прости, отколкото в нашия шумен, забързан и ултрамодерен свят. Разбира се, знаех, че тогавашните хора са се сблъсквали с трудности, каквито на мен изобщо не можеха да ми хрумнат, но въпреки това ми беше приятно да си представям какви са били предишните обитатели на Оул Котидж и какво ежедневие са имали.

Някои хора вярват, че всяка къща притежава свой собствен дух, създаден от чувствата на хората, които са живели в нея. Предполагам, че това важи с още по-голяма сила за старите къщи, понеже те са имали повече време да развият духа си. Старите каменни къщи пък би трябвало да са още по-податливи на влиянието на обитателите си, тъй като камъкът има особеното свойство да попива и да съхранява силните чувства. Независимо дали всичко това е вярно, или не, още от първия миг, в който стъпих в Оул Котидж, аз почувствах невероятно спокойствие. Подобно нещо не бях преживявал в нито един от модерните апартаменти или къщи, в които бях живял.

Изобщо атмосферата в целия имот беше изключително приятна и на мен не ми беше никак трудно да си представя, че в него е живяло някое отрудено, но щастливо семейство. Освен това бях сигурен, че духът на тези хора все още витае наоколо, и аз се чувствах някак свързан с него чрез песента на вятъра сред клоните на дърветата, крясъците на дивите животни и птици в близката гора и пукането на цепениците в камината. Тези емоционални вибрации, които се усещаха както в къщата, така и в градината, ми действаха крайно успокоително, най-вероятно защото бяха свързани с простите удоволствия от живота, които произтичаха не от модерните технологии, а от природата.

Разбира се, целият този свят може да е бил и плод на собственото ми въображение, но въпреки това песните на косовете привечер или пък гледката на пълната луна в нощното небе предизвикваха у мен чувства, не по-различни от тези, които изпитвах, слушайки как камерният оркестър „Северна симфония“ изпълнява Равел в абатството Бринкбърн, любувайки се на замъка Бамбург в зимната му премяна или пък наслаждавайки се на гледката към пристанището от терасата на кръчмата „Старият кораб“ в някоя топла лятна вечер. Всички тези неща бяха неразделна част от чара на Нортъмбърланд.

Тоби Джъг пък беше последната капка, която препълни чашата на привързаността ми към провинцията. Наблюдавайки все по-жизнения си питомец, аз успях да преоткрия изгубената си младост и да възродя надеждата си, че на света все пак съществува място, където мога да постигна качество на живот, надхвърлящо и най-смелите ми мечти.

Докато се отдавах на подобни философски размисли, ми беше приятно, че в скута ми има коте, което да галя, макар че вместо да стои кротко, то обикновено беше заето да разнищва пуловера ми. Разбира се, това изобщо не беше вандалска проява — дребосъкът просто се опитваше да си устрои гнезденце, в което да заспи, и доволен, че инстинктите му са живи, аз с радост се примирявах със системното унищожаване на гардероба ми. Пък и Тоби беше толкова смешен в тези моменти! Опиянен от дивашкия си танц, с полузатворени очи и напълно извадени нокти, той драскаше в такт със собственото си мъркане, докато накрая не рухнеше от изтощение. После измъркваше още няколко пъти, за да изрази задоволството си, и моментално се унасяше.

Докато Тоби Джъг сладко спеше в скута ми, аз оглеждах телцето му и с радост установявах, че мехлемът от свещица действа. Оголените и възпалени места заздравяваха чудесно и козинката на питомеца ми вече изглеждаше лъскава — още един признак за добро здраве и неоспоримо доказателство, че хубавата храна и нежните ми грижи са дали резултат. Е, в сравнение с котетата от картичките моят дребосък не изглеждаше кой знае колко хубав, но за мен той беше най-забележителното коте в целия свят. Красотата, както се казва, зависи от този, който гледа, а в моите очи Тоби Джъг беше просто прекрасен.

Спомням си, че по онова време си бях нахвърлял няколко думи, които много точно описваха храненика ми. Главата му беше кръгла като топка, ушите му — съвсем дребни, а муцунката му беше цялата покрита с рошави кичурчета козинка, които му придаваха дивашки и някак войнствен вид. Почти цялото му личице беше черно, но точно под мустаците му започваше едно бяло петно, леко накривено надясно, което продължаваше през устата, гърлото и гърдите му. Отдясно на носа му имаше една черна точка, подобна на бенка, която му придаваше доста чудат вид. Останалата част от телцето му беше чисто черна, разбира се, като изключим кокетните му бели лапи и белите кръгове около очите му, които го караха да изглежда леко стреснат.

Изобщо външният вид на Тоби Джъг по онова време доста ми напомняше за някакво друго създание, което първоначално не можех да назова, но после си спомних миещите мечки, които бях виждал на светлината на фенерче край боклукчийските кофи на приятелите ми в Роуд Айланд, САЩ. Да, очите на Тоби Джъг определено приличаха на очите на миеща мечка. Освен това питомецът ми често се изправяше на задните си крака и любопитно се оглеждаше наоколо, при което приликата му с онези същества още повече се засилваше. Да не говорим, че понякога се хранеше, тъпчейки храната в устата си с лапа, а друг път, преди да изяде печеното пилешко, което му давах, го потапяше в купичката си с вода. Всички тези особености странно напомняха за миещите мечки, но по онова време аз не им отдавах особено значение. Въпреки това впоследствие те щяха да се окажат много важни за установяване на родословието на Тоби Джъг. Поведението и видът на питомеца ми определено не бяха на обикновена котка и лично аз го смятах за абсолютно уникален!

Докато наблюдавах развитието на крехкия мъник, често се чудех как възприема света около себе си и в тези моменти си мислех, че е напълно възможно аз да съм целият му свят. Спомените на Тоби Джъг за майка му едва ли бяха кой знае колко ясни, особено при положение че дребосъкът беше прогледнал в моята къща. По този начин аз се бях превърнал в първото живо същество, изправило се пред очите му, и той като нищо можеше да е решил, че аз съм майка му. Прочутият зоолог Конрад Лоренц също е описал един подобен случай — веднъж му се наложило да „осинови“ ято малки гъски и да ги научи да плуват и да летят. Второто се оказало голямо предизвикателство, но зоологът не се отказал и започнал да тича наоколо, размахвайки ръце, докато накрая гъските последвали примера му и полетели. Да, възможно бе Тоби Джъг също да си въобразява, че е човек като мен. В крайна сметка той дори не беше виждал друга котка и нямаше никакъв опит в социализирането със собствения си вид. При това положение, какво ли си мислеше той? Ако, разбира се, можеше да мисли… Всички тези разсъждения бяха твърде объркващи и заплитайки се в тях, аз скоро се унесох и заспах в креслото.

Събудих се няколко часа по-късно със схванат врат. Огънят в камината беше угаснал, а Тоби Джъг беше успял да се загнезди в пуловера ми. Откъснах котето от дрехата си, пуснах го в каната му и след като духнах свещите, го понесох към спалнята си, където имаше електрически радиатор. После се покатерих върху леглото и тутакси се унесох в сладък сън. Не след дълго обаче питомецът ми реши да прояви котешката си природа и ме разбуди с настойчиво скимтене. Запалих лампата на нощното си шкафче и го видях да подскача в каната, твърдо решен да привлече вниманието ми. Очевидно мъникът искаше да му позволя да се присъедини към мен на леглото и тъй като три часът през нощта не е време за препирни, аз отстъпих. Оттогава насетне Тоби Джъг започна да спи между покривката на леглото и най-горното одеяло и всеки път, щом станеше време за лягане, настояваше да бъде преместен там, сякаш това беше негово изконно право. Предполагам, че ако можеше да се оправдае, щеше да каже, че е трябвало да ме държи под око.

Обикновено така преминаваха вечерите ни през онези зимни месеци. Междувременно Тоби ставаше все по-силен и по-силен, а връзката помежду ни — все по-здрава.