Башак Саян
Страх от обвързване (6)

6.

Истанбул, януари 2010

Джем от малък се бе научил да потиска в себе си притесненията и страховете си и да не ги показва. И днес мислеше, че това важеше за всички чувства, които изпитва. Гняв, омраза, ревност, любов. Сега, когато бе спрял на един различен кръстопът на живота си, се обръщаше, поглеждаше назад и чувстваше, че не намира нищо, което да заслужава внимание.

Зейнеб и Синан след малко щяха да тръгнат за представлението на малкия Ефе. Зейнеб слушаше Синан, като несъзнателно навиваше на пръста си кичур от силно изрусената си коса. В погледа й се четеше тревогата, че няма да успеят да отидат навреме за първото представление на едничкия им син. Синан изпитваше същото притеснение. От една страна, искаше да бъде при сина си, но, от друга страна, не му се щеше да оставя сам стария си приятел. И двамата имаха право. Джем не издържа и рече:

— Не се притеснявайте за мен, да не съм дете? И без друго ще ме упоят, нищо няма да усетя. Вие вървете.

По усмивката на Синан разбра, че му е олекнало. Гледаше го с признателност и вина едновременно. Джем много добре знаеше, че да останеш по средата е най-лошото нещо в живота. Като се имаше предвид преживяното в миналото, нямаше право да краде такъв един ден от най-добрия си приятел.

— Сигурен ли си, Джем? Не искам да те оставя сам.

— Върви. Това е най-обикновена процедура. Нали няма да ме оперират.

Опитваше се да се усмихва, докато произнасяше тези думи. Усмивката вдъхва спокойствие дори когато изричаш убийствени неща. Бе един вид възможност да предаде посланието: „Не се страхувай, не е толкова лошо, колкото си мислиш.“

След известно колебание Синан и Зейнеб заедно с Ефе си тръгнаха от болничната стая, чиято белота изпълваше човека със страх. Джем остана сам в стаята, от белите стени на която му се завиваше свят. Чувстваше се много самотен.

Не чуваше нищо друго, освен гласовете на близките на болните, които говореха в коридорите, и шума от колелата на болничните носилки. Забеляза медицинската сестра, която беше влязла безшумно в стаята, едва когато тя се приближи.

„Какъв ли е животът на тази сестра?“ — си помисли като се засмя. Беше завързала изрусената си коса на опашка. Какво ли си мислеше, докато му поставяше инжекцията? Дали беше омъжена? Може би си имаше приятел. Може би мечтаеше за дните, когато ще облече бяла булчинска рокля и гордо ще хване под ръка мъжа си. Колко странно. Той никога не беше мечтал. Нито за съпруга, нито за деца, нито за семейство. Дълги години вярваше, че мечтите са празна работа. Какъв смисъл имаше човек да се обвързва с такива неща и да се откаже от свободата си? Може би грешеше. Джем се отърси от мислите си и попита:

— След колко минути ще заспя?

Сестрата се засмя. Джем забеляза, че един от горните й зъби е щръкнал. Не понасяше асиметричните неща.

— Аз ви направих само успокоителна инжекция. Нашият анестезиолог ще ви направи местна упойка в операционната.

При думата „операционна“ Джем се напрегна. Освен смъртния страх, който изпитваше към болници, операции, болести, още по-нетърпима бе мисълта, че всъщност тази манипулация е малка, но важна операция.

В момента, когато от леглото го прехвърлиха на носилката, почувства, че страхът вече е престанал да бъде само химическо вещество, което произвежда тялото и прониква във всяка негова клетка. Гърлото му се стегна. С усилие си поемаше въздух. Като че ли белотата на стените се сливаше с тъмнината на стаите, когато бързо преминаваха по коридорите. Всичко и всички му изглеждаха много жалки. Възрастни и изтощени хора, стенания, плачове, оплаквания, приглушени разговори, стъпки. Всичко се преплиташе. Не можеше да се примири с болестта, да лежи на тази носилка, сред тези стенещи хора… Сега му се струваше като че е било едва вчера, всички онези енергични, младежки дни, месеци, години.

След известно време се отпусна. Някаква топлина бързо се разнасяше по тялото му. Въпреки това се страхуваше. Очите му натежаха. Едва раздвижи ръката си, с която се държеше за носилката, и се опита да я придвижи до ръката на сестрата, застанала до главата му. Искаше да го хване за ръката, да му каже да не се страхува. Колко странно, че в продължение на години все отбягваше да го хващат за ръка. Според него това беше емоционална постъпка, слабост. Поради тази причина не бе имал проблеми с жените, които бяха влезли в живота му, и смяташе подобно желание за смешно. Беше убеден, че една жена, която вдига скандал само защото не я е хванал за ръката, е луда. Сега се ненавиждаше. Защото бе победен от слабостта си.

Опита се да докосне сестрата, но не успя. Като че ли ръцете му се бяха превърнали в кюлчета и не помръдваха от мястото си. Сълзи потекоха от очите му. Ядоса се на самия себе си. Превръщаше се във възрастен, неспособен човек. Къде беше онзи енергичен, красив, динамичен, преуспял рекламодател и какво общо имаше с този възрастен, жалък човек, който се вкопчва за ръката на някой непознат в очакване да го отърве от страха и самотата!

Затвори очи. Спомни си, когато преди години лежеше в една болнична стая. Бе имал премеждие по време на езда. След операция на рамото дълго време не можеше да раздвижи дясната си ръка и бе принуден да се научи да си служи само с лявата. И понеже се отнесе несериозно към физиотерапевтичните процедури, се наложи да постъпи в болницата с нетърпими болки. Проблемът бе платината, която бяха поставили на ръката му. Организмът му не приемал трансплантираната кост и платинените болтове се бяха разхлабили. Лекарят беше казал, че ще го упоят и че няма от какво да се страхува. Не беше нещо сериозно, но все пак ще го поставят под наркоза, пак щеше да легне на онази проклета операционна маса.

Тогава при себе си имаше някой, който да го събуди рамо сутринта и да му приготви дрехите. Тръгнаха преди изгрев-слънце. Не стига, че трафикът в Истанбул бе изключително натоварен в ранните часове, но и валеше дъжд. Небето изглеждаше така, сякаш ще се разкъса. В колата му хвана ръката, погледна го и се усмихна. „Не се страхувай — каза, — само ще спиш половин час.“ Кой знае защо, след тези думи му олекна.

Когато пристигнаха в болницата, веднага ги настаниха в стаята. Необясним страх премина по лицето му, когато видя сестрата, която дойде да го отведе. Пак онази ръка сграбчи неговата. Докато преминаваха през болничните коридори, държеше ръцете му в своите и му разказваше смешни случки. Ръцете й бяха топли. Така топли, че стопляха душата на човека. Помаха с ръка на Джем, когато го откарваха в операционната, и се пошегува, че ако се забави повече от половин час, ще си уреди среща с друг. Джем с усмивка легна на операционната маса.

Сега бе съвсем сам. Изпитваше дълбоко разкаяние. Спомни си голямата си грешка. Нямаше начин да я поправи. Още повече, че бяха изминали много години. Затвори очи и въздъхна дълбоко. Помисли за живота си и за всички познати жени. И най-много за нея. Какво ли не беше направила за него? „Как само се грижеше за мен — помисли Джем. — Колко много мислеше за мен.“ Той никога не отговори на нейната добрина. И какво беше останало сега? Пари, къщи, коли. Беше напълно свободен. Само толкова. Но спокойствието за него беше най-недостижимото. Дори не минаваше край него. Единственият начин да се отърве от мръсотията, очерняща душата му, и от дълбокото съжаление бе да забрави миналото. Но как?