Башак Саян
Страх от обвързване (16)

16.

Истанбул, февруари 2001

Синан с усилие отвори очи при звъна на телефона. Но не успя да отговори. „Който ме търси, пак ще се обади“ — си каза. Нямаше представа колко е часът. Обикновено спеше до обяд. Може да се каже, че от много месеци бе в това състояние. Като човек, който бе свикнал рано да става и да ходи на работа, в началото това положение му харесваше, но разбираше, че вече е дошло време да се върне към работата. Преглеждаше предложенията за работа, които бе получил през последните десетина дни. С Джем бе прекъснал всички служебни връзки, но не бе прехвърлил собствените си акции. В първия момент бе помислил да не поиска нищо и да му каже: „Вземи ги, проклети да са.“ Джем му бе отстъпил тези акции като жест за успешните задачи, които бяха изпълнили заедно. Не бяха кой знае колко, но въпреки това материалната им стойност не бе за подценяване.

После се отказа. Да ги връща! Човекът, когото наричаше „приятелят ми от четирийсет години“, бе постъпил нечестно с него. Синан все още не можеше да повярва на случилото се. Предчувствията не го излъгаха. Всъщност още от първия ден го бе предусетил. Обхванало го бе безпокойство, което не можеше да определи. По никакъв начин не го напускаше. Не помогна и това, че още в началото изказа съмненията си пред Джем. Това бе значението, което Джем отдаваше на приятелството. Неспособен на сериозна връзка човек, който през целия си живот бе подценявал жените, бе решил да опита да създаде връзка с жената, в която той бе влюбен. При това пренебрегвайки най-добрия си приятел! Без никакъв срам му бе заявил: „Синан, съжалявам много, аз се влюбих, макар че се опитах да не се поддам, но този път е различно.“

Погледна го, усмихвайки се горчиво.

Джем бе запознал Синан с най-мъчителното предателство, което бе заличило всички предишни разочарования, шокове и изневери.

— Ти знаеш ли как се отнасяш към хората? Дъвчеш ги. И ги изплюваш, след като свърши сладостта им. По същия начин ще постъпиш и с това момиче, ще видиш. И ти го знаеш, но въпреки това ме предаде — извика Синан.

Напразни бяха усилията на Джем, който му разказа всички подробности, опита се да го убеди, че впоследствие е започнал да изпитва чувства. И нима очакваше, че Синан ще му каже „Е, добре, няма значение“ и че приятелството им ще продължи?

— Нямам подобно намерение — бе казал Джем. Само искаше да му прости. Разбрал, че каквото и да направи, не може да се пребори с чувствата си.

— Ти като че ли не си наясно какво означава приятелството. Трябваше да се спреш, дори и да изпаднеше в положение да не можеш да си поемаш дъх.

Особено се ядоса на думите на Джем: „Ти влюбвал ли си се някога?“ На всичкото отгоре ще му говори за любовта.

— Ела на себе си, Джем! Ти си този, който не познава любовта.

— Нямах представа, да. Но явно за всеки човек си има време да я изпита. Какво друго да кажа, много съжалявам.

Докато Джем говореше, Синан започна да изпитва гняв и към Бахар. Явно го бе разигравала в продължение на много месеци. Да, не му беше дала надежди, но бе използвала приятелството му само за да може да вижда Джем. Лъжа бяха и нейната невинност, и така наречената й наивност. „Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака“ — помисли Синан.

Не се бе сетил за всички тези неща, когато вечерта огорчен си бе тръгнал от хотела в Измир. Дори се бе самообвинил за чувствата, които бе изпитал преди това. Ядосваше се на самия себе си: „Що за човек съм аз, какви неща си мисля от ревност.“ След това въобще не спомена за Бахар, причината бе болката, която изпитваше. Изпитваше болка не само от раздялата, но защото действително бе имал сериозни чувства към тази жена.

Джем внезапно му се обади една нощ, когато беше в Истанбул, и със странен тон му каза, че непременно трябва да говори с него. Заради тона Синан помисли, че има проблем в работата. Беше заинтригуван, защото Джем не бе човек, чието настроение се разваля лесно. Дойде вкъщи и застанал до прозореца в хола, му заговори. Не бе намерил смелост да го погледне в очите, разбира се.

После Синан започна да си припомня въпросите във връзка с Джем, които Бахар уж случайно му задаваше. Странното бе, че всички неща, на които дотогава не намираше смисъл, сега се наместваха. Бяха го помислили за глупак, бе отхвърлен, бяха се подиграли с честта му. Гневът и омразата не го напускаха. Нощем в сънищата си се разплащаше и с двамата едновременно.

Вместо да намали, с течение на времето болката му се увеличаваше. Страхуваше се, че може да се срещнат някъде. Сърцето му можеше да не издържи на една такава среща. Миналата седмица научи от един приятел, че двамата често посещавали някакво заведение. Една вечер се налагаше да отиде в това заведение, но в последния момент настъпи промяна в програмата. Облекчено отдъхна, когато на другия ден научи, че те били там. Не знаеше как би постъпил, при положение, че ги срещнеше. Не знаеше дали трябва да им каже няколко думи, от които и двамата биха се засрамили, или да се направи, че не ги вижда. Струваше му се, че е в състояние да направи всичко заради изгарящата болка, която го владееше вътрешно.

„Да не бях я завел на онова парти — си каза — или да се бяхме срещнали насаме след партито.“ Но колкото и да се ядосваше в себе си, знаеше, че животът има свои планове за хората. Съзнаваше силата на съдбата, но въпреки това болката в душата му не намаляваше.

Изведнъж се сети за нещо, което бе направил преди няколко години. Обзе го съжаление. Съжаление, породено от факта, че не каза истината. Колкото и да се ядосваше на Джем, черното петно от миналото му пречеше да му потърси сметка.

И той бе допуснал една грешка. Но най-важното беше, че скри. Бе се сближил с едно момиче, което излизаше с Джем, бяха изживели кратка връзка. Връзката им продължи два месеца, но не каза за нея на Джем. В първия момент искаше да му каже, но после си помисли, че тази жена няма никакво значение за Джем, така че няма защо да му казва. Всъщност това бе само за да успокои съвестта си. Не го направи и дълго време имаше угризения на съвестта. Сега, когато Джем не прояви решителност и смелост, той се изправи пред тази истина, която умишлено бе забравил.

Да, в крайна сметка се бе влюбил в Бахар, но не бе същото. Джем вероятно нямаше да обърне внимание на случката, ако му я беше разказал, но не я разказа, не можа. Ако тогава не бе я скрил, може би сега щеше да се чувства в правото си и спокоен.

Налагаше се следобед да отиде на една служебна среща. Погледна часовника, щеше да закъснее, ако се помотаеше още. Тръгна към банята, като тътреше краката си. Отвори крана и под топлата вода напълно се съвзе. В такива студени дни обичаше да си взима топъл душ. Така както продължаваше да стои под топлите струи и да им се наслаждава, телефонът отново започна да звъни. Отвори изпотената от парата врата на душ-кабината и погледна към телефона, който бе оставил върху шкафчето на банята. Търсеше го майка му. Все още не бе казал на женицата за проблема между него и Джем. Майка му забеляза, че има нещо странно, но не можеше да разбере какво. Опита се да й обясни, като изтъкваше, че има нужда от промяна на работата, че иска да опита нещо различно, но възрастната жена бе наясно, че нещо не е наред. С Джем бяха неразделни и в един момент престанаха да се виждат. Естествено, че не беше нормално. Синан отвори телефона и чу тревожния глас на майка си:

— Синко, цяла седмица като те потърся, или спиш, или си зает. Да не си болен? Да не се е случило нещо лошо?

— А сега ме хвана под душа, мамичко, трябва да се облека и да изляза.

— Че какво правиш по това време вкъщи? Я кажи какво става?

— Няма нищо, майче. Не се безпокой. Ще отида на едно съвещание. Зает съм с нов проект, това е, не се безпокой.

Знаеше, че майка му няма да повярва на лъжата, обаче не желаеше да я наскърбява, като й разкаже случилото се. Майка му беше прекалено деликатна жена. С напредването на възрастта бе станала още по-чувствителна. Много добре знаеше, че ако научи, непременно ще потърси Джем и ще го попита, а това бе последното, което Синан искаше. Джем можеше да помисли, че той е накарал майка си да каже онова, което е искал да каже.

Почувства се спокоен, когато излезе от изпълнената с пара баня. Забеляза, че докато избира какво да облече, мисли кога ли ще се разделят. До този момент не бе забелязал това. Почувства се като дух, който е влязъл в чуждо тяло. Не даваше много дълъг живот на тази връзка. Като се имаше предвид, че бе започнала преди няколко месеца, най-много след един-два месеца щеше да свърши. И както каза тогава; като свърши захарта… Тогава щеше да каже, каквото има да каже…