Башак Саян
Страх от обвързване (21)

21.

Истанбул, декември 2001

С белия лист в ръка, от който се опитваше да разчете разкривено написаните думи, Бахар стоеше пред печката и с дървена лъжица разбъркваше яденето в тенджерата. Огледа се къде е червеното вино. Свали една бутилка от старинния стелаж за вино, който се намираше върху белите кухненски шкафове. За човек, който през живота си никога не е готвил, бе глупаво да се заеме с приготвянето на една от най-трудните италиански рецепти. Значи червеното вино се прибавяло към соса болонез, си помисли, докато пълнеше с вино чашата. Постави в тенджерата ситно нарязания керевиз и като отпи глътка от виното, останалото обилно поля върху сместа. Ястието трябваше да ври точно час и половина. „Ти луда ли си, как ще ври един сос час и половина?“, бе попитала приятелката си, която й препоръча рецептата. В отговор приятелката й се бе засмяла: „Готвенето е като да правиш парфюм. Колкото повече ври, толкова всички продукти се стопяват и накрая остава само вкусът им. Както при парфюмите се мъчат да установят от кои цветя е приготвен, така и гостите ще се опитват да предположат от какви продукти е сготвено ястието.“

През целия си живот не бе готвила дори за себе си. Но в последните дни кой знае защо изпитваше неустоимо желание да готви на любимия си. „Станах домошарка“ — си каза, докато поставяше листчето с рецептата върху кухненския плот. Станала бе рано сутринта, приготви закуска на Джем, направи сутрешното му кафе и постави вестниците пред него. Сега с огромно желание вършеше всичко онова, за което преди се ядосваше на приятелките си и казваше, че за нищо на света не би го направила. Бе неделя и Джем се бе затворил в кабинета, работеше. Всяка неделя преглеждаше работите, които бе свършил през седмицата. Като че нямаше момент, през който да не мисли за работата.

Бахар влезе в хола и се отпусна в един фотьойл. От сутринта не бяха си казали нито дума. Дори и когато бяха заедно, на моменти се чувстваше много самотна. Ядосваше се, че си позволява да мисли по този начин. Мърмореше си: „Какво искаш? Белята си ли търсиш? Ето, заедно сте, в едно жилище! Работи в кабинета си, който е на три крачки от теб, какво искаш още.“ Въпреки това обаче чувстваше, че нещо не достига.

Звънът на телефона я откъсна от мислите. Погледна на екрана и се изненада. Търсеше я директорът, но той не си позволяваше да я търси неделен ден, ако в същия ден нямаха представление. Бързо вдигна телефона. Сердар Акяваш весело заговори с плътния си глас, от който някога много се страхуваше.

— Нали през следващия сезон ще имаме една нова постановка. „Ана Каренина“. Мисля да ти възложа ролята на Ана, но трябва да се заловиш още по-здраво. Може да е шансът на живота ти.

Бахар не знаеше какво да каже. Наистина това бе изключителен шанс за нея. През целия си живот бе мечтала да бъде много добра в професията си. Да бъде примадона. Това бе такава професия, че на трийсет години бе стара за много роли. Ето защо „Ана Каренина“ бе много важна за нея. Сега имаше възможност, не можеше да повярва. До кастинга имаше още доста време, но ръководителят отсега й беше съобщил намерението си. Трябваше да се залови здраво за работа. Изведнъж се сети за Селин. Как да й каже това? Тя много повече от нея мечтаеше за тази роля. Реши, че е най-добре известно време нищо да не й казва.

След като затвори телефона, побърза да отиде в кабинета на Джем. Развълнувана отвори вратата и радостно започна да говори на Джем, който бе потънал сред папките на бюрото:

— Много хубав шанс се появи пред мен за следващия сезон.

Джем продължи да се взира в книжата пред себе си. Бахар почака една-две минути да й каже нещо и после почувства, че ентусиазмът бавно я напуска. Продължи да говори:

— Ако стане, ще направя значителна крачка в професията.

Искаше той да сподели нейното вълнение, да стане съпричастен на нейния ентусиазъм. А всъщност срещу себе си имаше един леден човек. Джем повдигна глава от папките пред себе си и я погледна:

— Какво ще стане, ще играеш главната роля на Бродуей ли?

Изведнъж страхотно разочарование обхвана Бахар. Мъжът, когото бе поставила в центъра на живота си, на когото не можеше да се нагледа, за когото мислеше повече отколкото за себе си и когото обичаше ли й казваше това?

— Защо говориш така? За мен е много важно. При това не знаеш за какво става дума.

Джем с отегчен вид остави документите върху бюрото и я изгледа. Бахар не можа да разгадае какво се крие в погледа му.

— Виж, имам много работа. До утре трябва да свърша тези папки. Предстои ни много сериозно представяне. Разбираш ли?

След това отново потъна в книжата и папките пред него. Бахар излезе и затвори вратата на кабинета. Обхвана я неудържимо желание да заплаче. Не разбираше защо Джем се държи по този начин. Реши, че ще й дойде добре да излезе навън, и си взе палтото от закачалката.

— Ще се поразходя малко и ще се върна — извика, докато отваряше тежката желязна врата.

Тръгна от „Гюмюшсую“ към „Таксим“. Нямаше много хора, макар че беше неделя. Валеше дъжд, примесен със сняг. Пъхна ръце в джобовете си, почувства се добре от студения вятър. Щеше да се разплаче, ако някой я попиташе как се чувства. В деня, когато узна най-важната новина на живота си и трябваше да е щастлива от това, тя изпита огромно разочарование. „Чудя се прекалено ли го натоварвам — си помисли. — Какво още искаш от човека, ето че е до теб! Седнал в съседната стая и работи, все още сте заедно, какво искаш? Така де, човек, който през целия си живот не е имал нормална връзка, в един момент се опитваш да вкараш в някакви рамки. Не е лесно, разбира се.“ Усмихна се. Пак бе започнала да го извинява.

Когато пристигна на „Таксим“, спря и се огледа. Пред хотел „Мармара“ имаше група туристи. „Всички са щастливи, с изключение на мен“ — си каза Бахар. Изведнъж се сети за майка си. Отдавна не й се бе обаждала. При това, още преди седмица се бе върнала от Анкара, където бе гостувала на леля й. Извади от джоба си телефона и бързо набра номера. След няколко секунди чу уморения глас на майка си:

— Бахар, как си, детето ми?

Отново изпита желанието да заплаче, но се въздържа. Искаше й се да изплаче болката пред майка си, но какво ли можеше да й разкаже?

— Добре съм, майче, всичко е наред. Ти как си? Как беше в Анкара?

Майка й заразказва как е прекарала, че леля й вече много се е състарила, възрастните не бивало да се оставят сами, защото старостта е много тъжна. Докато разказваше, очакваше всъщност дъщеря й да разбере, че се тревожи за собственото си състояние, че въпреки изминалите години все още копнее за баща й и освен нея си няма никого другиго.

— Как е приятелят ти, детето ми? Добре ли е?

— Добре е, мамо, работи.

— Не говорите ли за женитба или нещо подобно?

Този въпрос дойде като сол върху рана. Как да разкаже на майка си, че любимият й мъж се страхува от брака. Нямаше да я разбере. Според нея мъж, който обича, се жени.

— Моля те, мамо, не ми задавай такива въпроси.

— Не говори така, скъпа. Виж животът си тече. Оженете се вече, свийте дом. Не е хубаво да отлагате.

За да смени темата, започна да разказва на майка си за предложението за главната роля. Женицата се зарадва. Въздъхна. Добре, че беше майка й.

След като затвори телефона, осъзна, че е стигнала средата на булевард „Истиклял“. Купи няколко геврека, на чийто аромат не устоя, и отхапа от единия, докато ги прибираше в чантата си. Сутринта ще ги претопли за закуска. Спря и се огледа. Забеляза възрастна двойка, които вървяха хванати за ръце, двама млади, които разгорещено спореха, тълпите от хора, които се смееха, викаха, крещяха, говореха, вървяха.

Запита се какво ли биха направили всички тези хора, ако престанеха да виждат, че любимите им вървят до тях или ако се разделят? Ще продължат ли да ги обичат? Или под влияние на дистанцията, която ще се настани, ще се увлекат по други тела, по чара на други хора. Възможно ли бе едно друго тяло, един друг дух да те накара да забравиш чувствата, които изпитваш? Не. Ако някой можеше да ги накара да забравят, да се откажат от всички онези неща, които са преживели заедно, значи не са се обичали истински. Защото любовта няма нужда да я виждаш… Падналата върху лицето й снежинка я извади от мислите, в които бе потънала. Откъде ли й бяха дошли мисли за раздяла…

Зави по булевард „Истиклял“ и тръгна обратно към къщи. Отдавна се бе стъмнило. От студа не усещаше пръстите на краката си. Погледът й се спря върху една двойка, които вървяха и с дъха си се опитваха да стоплят ръцете си. Дълбоко в себе си почувства мъчителна болка. Тя нямаше възможност да се разхожда с любимия човек. Джем не обичаше подобна близост. Само в началото известно време не се въздържаше, вероятно под влияние на силните емоции. А на Бахар така й се искаше да я прегърне, за да я стопли в това студено време, и да се разхождат по улиците, хванати ръка за ръка, като не мислят за нищо.

Влезе във входа на историческата кооперация и затвори вратите на асансьора. Цялата сграда ухаеше на кекс. Затвори очи, като се вслушваше в шума, който се чуваше от стария асансьор. Асансьорът спря на последния етаж. Извади ключа и безшумно го превъртя в ключалката. Стараеше се да бъде колкото се може потиха, за да не безпокои Джем. С влизането почувства топлината и в този момент чу гласа на Джем:

— Ти ли си, Бахар?

Засмя се. Коя ли друга можеше да е?

— Аз съм — отговори. Съблече палтото си и тръгна към работната стая на Джем. Още работеше. Седна на зеления фотьойл срещу бюрото.

— Огладня ли, да ти приготвя ли нещо?

Оставяйки книжата върху бюрото, Джем отговори:

— За днес стига толкова. Ще продължа утре сутринта в офиса. Не знам, да хапнем, ако и ти си гладна.

В погледа му го нямаше предишният израз на отегчение. Настроението му бе съвсем различно. Безчувственият, безразличен човек, какъвто бе, преди да излезе Бахар от къщи, си бе отишъл и на негово място бе дошъл човекът, който бе в състояние да озари света с усмивката си. Бахар погледна към Джем.

— Ще те попитам нещо.

Той отговори с усмивка:

— Питай, да видим.

Тя внимателно го погледна право в очите. Защото не от думите, а само от погледа му можеше да получи отговора на въпроса си.

— Ще свърши ли любовта ни, ако не ме виждаш?

Джем учудено я погледна. Личеше, че не е очаквал този въпрос.

— Какво означава това? Нанякъде ли се каниш да заминаваш? — рече.

— Не. Но ако един ден стане така, че се разделим и не се виждаме, ще изчезнат ли чувствата, които сме изпитвали?

За момент той не знаеше какво да отговори. Погледна към Бахар, като присви очите, сякаш искаше да разбере дали това не е някакъв капан. Не, тя бе много сериозна.

— Не знам. Бахар, с какви излишни неща се занимаваш! Откъде да знам! Разбира се, че като не се виждат, след известно време хората се забравят. Нима може да продължава до безкрай?

Бахар усмихната наведе глава. Бързо стана от мястото си и погледна Джем.

— Според мен любовта ни няма да престане дори и да не се виждаме. Защото любовта няма нужда от очи.

Веднага след тези думи се отправи към кухнята. Да, двамата бяха много различни. Два напълно противоположни характера… Но този факт не намаляваше любовта й. Отвори кухненските шкафове и докато изваждаше големите чинии, Джем дойде до нея с няколко дивидита в ръка.

— Ама, не се мръщи, де. Ех, че си чувствителна. След вечеря да изгледаме заедно тези филми. Такива филми ще дойдат добре на ревла като теб.

Бахар бегло погледна. Всичките бяха екшъни. Джем говореше за деликатността като за вина. Докато се хранеха мълчаливо на дългата маса, Бахар крадешком погледна към Джем. Обаче той бе такъв майстор в прикриването на чувствата си, че насреща му дори да стоеше най-опитният в това отношение човек, пак нищо нямаше да разбере. След като се нахраниха и докато прибираше масата, Джем я повика:

— Хайде, идвай, филмът започва.

Най-голямото им удоволствие бе да лежат и да гледат филм. Пускаха си един след друг два-три филма и заспиваха. По-точно бе да се каже, че Бахар задрямваше. Не си спомняше да е изгледала повече от два филма. Джем весело постави едно дивиди и след това се излегна в леглото.

— Хайде — каза, — загаси.

Бахар стана и загаси, и пак си легна. Отпусна главата си върху гърдите на Джем и като го прегърна, помисли, че не би заменила този момент за нищо на света. Дълбоко вдъхна уханието на любимия мъж. Не се стърпя и го целуна. Без да повдига глава от гърдите му, рече:

— Много те обичам.

Мълчание… Нямаше нищо по-мъчително от мълчанието в този момент. Отново изпита разочарование. На Бахар й се доплака, но се сдържа. Каза си: „Спри за минута. Ела на себе си. Не лежите ли сега прегърнати в леглото? В такъв случай какво искаш, за да разбереш дали те обича? Може би той не може да го изрази с думи. Любовта не се показва само чрез думите. Има хиляди други начини.“

Едновременно с тези мисли пулсът й се върна към нормалното. Да, може би нямаше нужда от никакви думи.

Очите й съвсем натежаха. Сънят съвсем я беше налегнал. Гласовете, идващи от телевизора, започнаха да се отдалечават, изгубиха се. Като че пееха тъжна песен на някакъв непознат език.

Бахар се загледа в образите, които се появяваха пред нея. Облечена в бели дрехи жена, чието лице не се виждаше, й правеше знак да отиде. Последва жената. Като че земята се свличаше под краката й. Когато направи последната крачка, синевата на небето се бе превърнала в черен мрак. В далечината Бахар виждаше една блестяща светлина. Почувства, че очите й съвсем натежаха, че се спусна черна завеса, потъваше в дълбок сън.

Точно в този момент почувства една ръка по лицето си. Обзе я страх. Джем тихичко я галеше по лицето. Не посмя да отвори очи. Обичаше я! Беше готова да се разплаче. Докато ръцете на Джем галеха лицето й, си спомни за баща си. И той показваше обичта си в моменти, когато мислеше, че тя спи. Също като Джем…