Мегън Марч
Порочни удоволствия (5)

Глава пета
Крейтън

— Мамка му, сигурно се шегуваш? — попитах охранителя, застанал между мен и задната част сцената на „Маджестик Тиатър“ в Сан Антонио.

— Никой не минава оттук без пропуск, а вие нямате пропуск.

— Жена ми е там.

— Не ме е грижа, човече. Нямаш пропуск. Обади й се, кажи й да ти даде пропуск и чак тогава се върни.

Имайки предвид, че Холи не беше отговорила на нито едно от обажданията ми, нямах намерение да споделям, че предложението е невъзможно. Прекарах целия ден в Сан Антонио, опитвайки се да я открия, и търпението ми вече се изчерпваше. Светлините на театъра изгаснаха.

— Шоуто започва, човече. Отивай да седнеш някъде, преди да съм те извел от сградата.

Отворих уста да споря, но светлините блеснаха на сцената и един доста закръглен мъж, облечен с тениска, рекламираща някаква радио станция, излезе напред, взимайки микрофона.

— Готови ли сте за тази малка дама?

Тълпата изкрещя в отговор, но очевидно не бяха достатъчно въодушевени по мнение на мъжа.

— Попитах Готови ли се за Холи Уикс?

Тълпата изрева и реших, че предложението на охранителя не бе никак лошо. Май нямаше да е зле да си намеря място, защото очевидно бях открил жена си. Трябваше да си купя билет на черно отвън, тъй като всичко беше разпродадено. От друга стана обаче, мястото ми беше на втория ред, затова нямаше да се оплаквам. Отдалечих се от телохранителя и минах по реда към празния стол. Озовах се от едната страна с три екзалтирани тийнейджърки, а от другата с една въобще не екзалтирана жена на средна възраст.

Игнорирах всички тях, когато говорителят заяви:

— Тогава посрещнете топло, точно по маниера на Сан Антонио, госпожица Холи Уикс!

Прожекторите изгаснаха за момент и барабанистът започна да отмерва ритъма. Присъедини се китаристът, а след това втори, и в следващия миг сцената бе обляна в светлина.

И там беше тя.

Шибаната ми съпруга.

Беше облечена с тънка кожена черна пола до над коленете, сребърни ботуши с кристали и тясна сребриста блузка отгоре. На главата си имаше много повече коса, отколкото обикновено, цял тон грим покриваше лицето й, карайки я да изглежда като кънтри танцьорка.

— Хей, Сан Антонио! Изглеждате страхотно тази вечер.

Акцентът й бе по-силен, отколкото някога го бях чувал. Много рядко й се изплъзваше, когато бе около мен, и се зачудих дали не го прикрива умишлено. Не ми харесваше идеята жена ми да крие нещо от мен.

Мислите просто се изпариха от ума ми, когато тийнейджърките до мен започнаха да пищят с вероятно най-силния звук, който може да се изтръгне от гърлото на човешко същество. Улових фрази като „Холи, обичаме те!“ и „Холи, ти си страхотна!“.

За миг се зачудих дали и Холи е била като тези момичета в младежките си години. Дали е ходела на концерти като този, мечтаейки някой ден да застане и тя на сцената и да свири за тълпата.

— И аз ви обичам, момичета! — извика Холи, преди да се включи в ритъма на мелодията.

Беше песен, която дори аз разпознах, тъй като беше музиката от една реклама, която последните месеци се въртеше често в ефир.

Повечето от хората в публиката станаха на крака, а почти всички пееха заедно с нея.

Аз останах седнал, попивайки всичко от жената на сцената пред мен.

Бях я чувал да пее под душа и предполагам, че това е било като да слушаш шедьовър на Бетховен, изсвирен на детско пиано… абсолютно без никаква база за сравнение.

Холи беше дяволски талантлива.

И беше моя.

Тълпата я обичаше… включително и мъжа, който носеше табела „Омъжи се за мен, Холи“.

Тя не може да се омъжи за теб, отрепко. Вече е омъжена за мен.

И точно тогава осъзнах, че изпитвах ревност. Мамка му, за пръв път в живота си изпитах ревност. И то от пъпчив тийнейджър, който държеше шибано парче розов картон.

Не изпитвах ревност. Никога. Това бе неприятно чувство и въобще не ми хареса.

Холи изпя само пет песни, преди да благодари на тълпата, да им махне и да слезе от сцената.

Можех да я слушам… да я гледам… цяла нощ. Сладкият й глас се обвиваше нежно около мен, шеговитите песни ставаха много по-закачливи, изричани от червените й устни, а в добавка и поклащането на бедрата й.

Мисля, че току-що станах фен на кънтри музиката. Кенън щеше да ме спука от подигравки.

В мига, в който светлините на театъра се включиха, скочих на крака и се насочих отново към охранителя. Измъкнах портфейла си и когато спрях пред него в ръката си имах два бона.

— Не отново — промърмори той. — Пич, отстъпи!

— Видя ли жената, която току-що слезе от сцената?

Той кимна, сякаш вече беше отегчен от разговора.

— Тя е шибаната ми съпруга.

Той погледна към ръцете ми. Реших, че гледа парите, но думите му ми показаха, че греша.

— Тогава къде ти е пръстенът?

Намръщих се. В новогодишната нощ взех пръстен за Холи, но дори не се бях замислил да купя и за себе си, а тя също не го спомена.

В този миг реших, че искам съпругата ми да желае да нося пръстен. Защо, по дяволите, не бе повдигнала по-рано този въпрос?

— Нямам. Младоженци сме. Сигурно си прочел във вестниците. Аз съм Крейтън Карас.

Той повдигна тъмните си вежди.

— Онзи пич, милиардерът?

— Да.

Той наведе глава настрани.

— Да. Предполагам, че може да си той.

Показах му шофьорската си книжка.

— Аз съм.

— И все пак не мога да те пусна отзад без пропуск. Затова прибери си парите, човече.

Изскърцах със зъби и всички мускули на челюстта ми се стегнаха.

— Но може да я изчакаш отзад при автобусите, след шоуто. Тя ще се насочи натам и може да говорите. Ако иска задника ти с нея, ще каже на охраната да те пусне в автобуса.

Опитах се да му дам парите, но той махна с ръка.

— Не, човече. Ще ме уволнят, а си харесвам работата.

Така да бъде.

— Благодаря за помощта.

— Най-добре си вземи бира и се наслади на остатъка от шоуто.

— Така и ще направя.

И го направих.