Мегън Марч
Порочни удоволствия (4)

Глава четвърта
Крейтън

Пентхаусът бе потънал в тишина, когато влязох. Очаквах да съм у дома поне преди осем часа, но преговорите бяха трудни и нямаше как да ги прекъсна, без да загубя всички преимущества, които бях спечелил.

Ако някой можеше да приключи сделка само със смазващата сила на волята си, то това бях аз. Да спечеля тази битка беше адски важно и в мига, в който го постигнах, не позволих на никой да ми се пречка на пътя. Макар че договорът беше далеч от тези, от които бях спечелил много пари, той значеше адски много за мен на лично ниво. Предварителната спогодба, включваща желязно поверително споразумение, която подписах ме накара да се чувствам адски горд от себе си.

Нетърпелив да открия Холи, се насочих към спалнята, но тя беше тъмна. Приближих се до леглото, очаквайки да видя малкото й тяло сгушено в средата, но там нямаше нищо, освен изпънатата покривка на леглото.

Светнах лампата на нощното шкафче. Не бях сигурен въобще защо го направих, не беше като да не съм разбрал, че стаята е празна, дори потънала в тъмнина.

— Холи?

Нищо. Включих всички светлини, докато обикалях от стая в стая.

Никаква Холи. Нямаше я.

Дрехите бяха тук. Китарата също. Но нея я нямаше.

Последния път, когато се прибрах и намерих апартамента празен, направо полудях, мислейки, че ме е изоставила. Но това беше тогава. През последните няколко дни ние… е, успяхме да се споразумеем за някои неща и това, което започна като лудо хрумване, вероятно щеше наистина да просъществува.

Освен това току-що бях изсипал сносна купчина пари върху надеждата, че това може наистина да проработи.

Най-после се насочих към кухнята и светнах лампите. В средата на масата на кухненския ъгъл лежеше един-единствен лист от тетрадка.

Две думи.

Мамка му, две шибани думи.

„Сбогом, Крейтън.“

— Мамка му, сигурно се шегуваш! — изкрещях аз. — Няма начин, по дяволите!

Последния път бях решил, че ме е изоставила, и се оказа, че греша. Не можех да повярвам, че отново съм се заблудил, но бе написано на скапания лист. Черната карта от „Амекс“, която й бях дал, лежеше точно до листа. Това само по себе си изпращаше огромно послание.

— Мамка му! Няма начин! — Не знам защо крещях срещу празната стая, но просто не можех да се спра. — Не може да ме изостави. Мамка му, не съм приключил с нея.

Грабнах телефона си и намерих номера й. Натиснах на Позвъни. И веднага бях препратен към гласова поща.

Набирах отново и отново, и все повече се вбесявах, когато, вместо да ми вдигне, чувах записа на гласовата поща:

„Тук е Холи. Знаете какво да правите.“

Не знам колко пъти й звънях, преди най-после да оставя съобщение:

— Холи, шибаният ти съпруг е. Къде си, мамка му? Ако си мислиш, че си приключила с мен, дяволски грешиш, скъпа. По-добре се приготви, защото, мамка му, идвам за теб.

Отнесено се замислих, че бих могъл да спечеля награда за най-много пъти произнасяне на „Мамка му“ за минута. Затворих телефона и звъннах на Кенън.

— Пич, сделката е подпечатана. Най-добре е да не те е хванало шубе — каза той вместо поздрав.

— Няма я — казах без увъртане.

— Я пак?

— Няма я, мамка му. Оставила ми е бележка само с едно „Сбогом“. Мамка му, просто я няма.

— Гадост. Може да се откажем от сделката.

— Не за това се обаждам. Това са само пари. Това, което искам, мамка му, е съпругата си обратно. Затова започвай да я търсиш.

Кенън прочисти гърлото си.

— Ъм, тя се обади. Този следобед, но знаех, че не искаш никой да те безпокои.

Неспособен да повярвам на чутото, буквално замръзнах.

— Би ли повторил?

— Тя се обади. Казах й, че си зает.

— И какво каза тя? — ръмжах на всяка дума.

— Нищо. Просто… затвори. — На заден фон чувах как Кенън удря бясно по клавиатурата. — Ще пратя хората ни след нея. Ще проверим кредитната й карта.

Мозъкът ми, изтощен от часовете на масата за преговори, сякаш ми погаждаше номера, преобръщайки се на сто и осемдесет градуса.

— Ще трябва да проследиш личната й кредитна карта. Оставила е у дома тази, която й дадох.

— По дяволите, човече. Това е кофти. Или може би е добре. Мамка му, не знам. Поне не е отишла да похарчи една камара пари и да ти изпрати сметката.

— Имайки предвид, че е оставила всичко друго… дрехите, обувките, шибаната китара… не съм изненадан. — Фактът, че китарата бе тук, ме човъркаше най-силно. Това беше най-огромното майната ти, което бях виждал.

И точно китарата бе тази, която задейства паметта ми. Мамка мууууу!

Издъних се. Турнето й. Трябваше да е там по-рано. Дори не се замислих. Нямаше никаква идея какво бях направил за нея… и, мамка му, беше ме напуснала.

— Ще ти се обадя отново, когато науча нещо — каза Кенън.

— Няма нужда. Върнала се е в Нашвил. Свържи ме с пилота. Искам да съм във въздуха до час. Подсигури една кола да ме чака на летището и ми изпрати шибания й адрес.

Последното го измънках под нос, защото вероятно трябваше да зная адреса на собствената си съпруга. Но просто не ме беше грижа, че да попитам по-рано. Тъй като бях повече от доволен да я имам в леглото си в шибания ми пентхаус, не си бях направил труда да задавам въпроси за живота й преди мен. Очевидно това беше огромна шибана грешка.

— Готово, мой човек. Чакай малко… самолетът е готов. Капитан Джим е на изчакване.

Мамка му, разбира се, че е. Защото забравих. Притиснах пръсти към слепоочията си и затворих очи.

— Кажи на капитана, че до няколко минути съм при него.

— Готово.

Затворих и се насочих към спалнята. Всичките дрехи, които бях инструктирал личния си асистент да купи за Холи, ме гледаха и се присмиваха, докато пълнех куфара си. Мамка му, не знам дори какви дрехи да избера за пълзенето, да не говорим, че никога не съм бил на кънтри концерт, затова обаче имам чисто нова вълнена блуза и каубойски ботуши. Бутнах няколко чифта дънки, тениски, един-два костюма — никога не знаеш кога може да ти потрябват — и цяла купчина ризи.

Излязох през вратата след по-малко от десет минути. Отивах да намеря жена си.

* * *

Оставаха още няколко часа до утрото, когато паркирах мерцедеса SL65 AMG пред редицата апартаменти, които бяха видели и по-добри дни.

Нима Холи живееше тук?

Гневът ми към звукозаписната й компания нарасна главоломно. Правеха камара пари на неин гръб, а й плащаха практически нищо за къртовския труд. Копелета. Много скоро това щеше да приключи.

Стигнах до входа и започнах да оглеждам списъка с имена. Бях готов да позвъня на звънеца й, но преди да го направя, някой отключи вратата и влязох безпроблемно. Охраната им граничеше с нула.

Долу на списъка пишеше, че Уикман е на четвъртия етаж, апартамент Е, а на асансьора имаше надпис „Не работи“, написан с черен маркер. Можех само да гадая от кога стои тук табелата. Едно нещо беше сигурно, Холи нямаше да остане нито миг повече в тази дупка.

Изкачих се по стълбите, взимайки по три наведнъж, и почуках. Това беше най-близкото нещо до възпитание, което можех да покажа в този момент.

И зачаках.

Никакъв отговор.

Почуках отново. По-малко възпитано.

Никакъв отговор, затова започнах да блъскам ядосано по вратата.

— Холи, отвори шибаната врата!

Вратата в другия край на коридора се отвори и рус мъж подаде главата си през нея.

— Пич, мамка му, пази тишина! Някои от нас се опитват да спят.

Игнорирах го и продължих да блъскам по вратата.

— Тя не е там, човече. И не мисля, че ще се върне скоро.

Според графика на турнето, което Кенън ми бе изпратил, трябваше да потеглят за Далас едва утре вечерта.

Обърнах се към мъжа зад мен:

— Откъде знаеш, че не е тук? И, мамка му, откъде знаеш, че няма да се върне скоро?

— Спокойно, братле. Видях я да мъкне куфар миналата нощ.

Не го попитах защо я е гледал как носи куфар, защото нямаше значение. Тя никога повече нямаше да се върне в тази дупка и никога повече нямаше да го види.

Плъзнах пръст по екрана и набрах Кенън.

— Вече е потеглила. Намери накъде се е насочило турнето!

— Заемам се.

— Веднага! Докато съм на шибания телефон.

— Казах, че се заемам, Крей. Чакай, намерих нещо. Изглежда, че имат нова спирка.

Скочих в мерцедеса и дадох газ обратно към летището.