Кен Сколс
Ридание (93)

Влад Ли Там

Влад Ли Там не спеше тази нощ. Рядко го правеше в подобни ключови моменти. Седеше в палатката си, увит в одеяло, и не пушеше, а чакаше вест от секретаря си.

Беше дал на петдесетия си син задачата, за която бе подготвен. Разбира се, когато бе възприел точно тази стратегия, още дори нямаше петдесети син. По обичая си Там щеше да използва други като стрели, да ги манипулира, докато не се превърнат в подходящото оръжие в точния момент. Но сега не можеше да си позволи неизвестен обект в близост до Рудолфо след толкова много работа през дългите години. Затова прибегна до единствения ресурс, на когото имаше пълно доверие: семейството си.

Беше изпратил сина си да спечели нашивките на лейтенант в армията на Сетберт. И сега, в този важен момент, можеше да го вдигне като чук в юмрука си.

Трябваше да забие още един пирон в душата на Рудолфо — последния. Останалото щеше да свърши вълнообразният ефект, а обучението на четирийсет и втората му дъщеря би трябвало да е достатъчно, за да тласне нещата напред.

Тяхното неродено дете щеше да наследи центъра на света и да го защитава по-добре от андрофрансините.

Платнището на шатрата се отметна и секретарят промуши глава.

— Лорд Там, пристигнаха последните думи на петдесетия ви син.

„Последните думи.“ Влад Ли Там взе навитата бележка. Прочете я бавно и я прибра в пазвата си до обезкосмените гърди.

— Това е поема — каза с натежал глас — за голямата любов на един син към баща му.

Секретарят наведе глава.

— Съжалявам за загубата ви, лорд Там.

Влад кимна.

— Благодаря, Етрис.

Платнището изшумоля и той се отпусна по гръб, втренчен в покрива на шатрата, който помръдваше под снега. Щеше да мине поне час, докато получи потвърждение от друг източник. Но петдесетият син нямаше да изпрати птица с последните си думи, ако не беше сигурен, че нещата вървят според начертаната стратегия.

Влад притисна бележката към гърдите си. Синът му със сигурност беше мъртъв и той се остави за миг на тъгата. Пред останалите Влад Ли Там показваше каменно и неразгадаемо изражение. Но тук, сам в шатрата и без пушека на кала, който да уталожи болката, той заплака тихо за сина, когото бе погубил.

Знаеше, че крайният изход си заслужава жертвата и че синът му би се съгласил, ако знаеше какво спасява, умирайки. Но въпреки това Влад усещаше болката от загубата и мразеше чувството на безсилие, което тегнеше отгоре му. Напомняше му за още една загуба, която предстоеше в бъдещето.

Следващата птица донесе очакваните новини. Влад излезе навън да я посрещне. Дъхът му се кълбеше в облачета пара в студения въздух, докато газеше в снега. Той бутна съобщението в ръцете на секретаря си.

— Предай на Петронус съболезнования за загубата на Рудолфо. И прати вест на четирийсет и втората ми дъщеря.

Мъжът кимна.

— Да, лорд Там.

— И предупреди хората. По изгрев тръгваме към дома.

Влад Ли Там се обърна на югоизток и се вгледа в нощта. Военната проповед бе почнала най-сетне и се виждаха пожарите в ентролузианския лагер в далечината.

— Свърши се — каза Влад Ли Там на мрака.