Кен Сколс
Ридание (104)

Непоколебим

Топлият дъжд се стичаше зад отворения прозорец на приспособения кабинет на Орив. Когато безредиците се засилиха, Сетберт настоя братовчед му да се върне с него в градовете-държави. Беше казал на папата, че това ще повдигне духа на хората и може да сложи край на боевете, но Орив подозираше, че по-скоро целта е да го държи под око.

Затова Орив — той вече не мислеше за себе си като за папа Непоколебим — прекарваше дните си на малкото бюро и пишеше речи, в които не вярваше.

И пиеше твърде много. Погледна към празната чашка и посегна към бутилката с бренди. Пиеше все повече от онзи зимен ден, в който Петронус се бе провъзгласил. Беше лесно да падне в този капан. Топлият сладникав ликьор в достатъчни количества размиваше паметта му и премахваше болката.

А имаше много неща, които той искаше да забрави и да не усеща. На първо място Уиндвир. Беше видял лагера на гробокопачите от разстояние, както и запълнените ровове, които съхраняваха костите на града. Трябваше да се убеди, че наистина е изчезнал. А сега повече от всичко искаше да забрави, че се е случило.

Трябваше да забрави и войната. На повърхността я наричаха войната на двамата папи, но в сърцето си знаеше, че не е така. Имаше само един папа — Петронус — и Орив си даваше сметка, че може да сложи край на сраженията, ако просто превие коляно и го приеме. Но въпреки това не го правеше. Отчасти заради настояването на братовчед си. Но най-вече, защото не знаеше как да спре.

Имаше и други неща за забравяне. Под всичко това се криеше по-дълбока истина.

Орив вече не можеше да отрече обвиненията на Рудолфо: неговият братовчед Сетберт бе унищожил Уиндвир.

Подозренията му възникнаха, още щом пристигна в лагера, сякаш преди толкова много време. Беше подочул разговори между Сетберт и неговия генерал Лисиас. Гримлис и сивите гвардейци също носеха слухове от войниците. А щом Петронус напусна Уиндвир и се премести в Деветте гори, показа, че е толкова кадърен с писалката, колкото и с лопатата. Трактатите и прокламациите му бяха изпълнени с обвинения срещу ентролузианския надзорник, но винаги внимаваше да не намесва Орив.

Тези трактати се разпространяваха из целите Познати земи. В съчетание с блокадата и рухналата икономика проклетите памфлети разпалваха гражданските безредици. Тюрам бе погълнат от гражданска война, а незначителните остатъци от ордена бяха разделени. Андрофрансините, които не бяха успели да стигнат до летния дворец, вече се намираха в Деветте гори. А след края на зимата се носеха слухове, че някои от по-възрастните архикнижовници и епископи, които помнеха Петронус, планирали да се преместят на изток.

Той напълни чашата до горе и я гаврътна на екс. Вече му трябваше цяла бутилка, за да забрави. И още половин, за да може да заспи.

Орив чу потропване на вратата и опита да стане. Олюля се силно и се отпусна тежко на стола.

— Влез.

Появи се Гримлис.

— Ваше светейшество, може ли да поговорим?

Старият войник изглеждаше по-уморен от обичайно. Очите му бяха кървясали, а раменете висяха.

Орив махна с ръка.

— Влизай. Сядай. Пийни с мен.

Гримлис влезе в помещението и затвори вратата. Седна на отсрещния стол и го погледна в очите. Орив извърна поглед и посочи бутилката.

— Налей си.

Гримлис поклати глава.

— Няма нужда.

Орив си помисли, че ветеранът ще намекне, че папа Непоколебим не се нуждае от пиене. Определено си позволяваше да говори свободно напоследък. Ала старият войник извади манерка от джоба си и му я подаде.

— Пробвайте това. По-силно е.

Орив отвинти капачката и я помириса.

— Какво е?

— Огнедъх, горянско питие. Доста силно.

Орив кимна и отпи, усети паренето в гърлото си. Удари още една по-яка глътка, след което затвори манерката и я върна.

— Задръжте я — каза Гримлис.

Орив не беше сигурен защо, но този жест го трогна.

— Благодаря. Ти си добър човек, Гримлис.

Генералът сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. — Той се наведе напред. — Но се стремя да бъда по-добър. И искам същото за теб, Орив.

„Използва рожденото ми име“, забеляза Орив и се засмя.

— Всички бихме могли да бъдем по-добри.

Гримлис кимна.

— Можем. — Замълча и огледа стаята. — Още тази вечер. Може да станем по-добри още тази вечер.

Орив се наклони напред.

— Как?

— Като напуснем града. Да избягаме в Пилос и да заклеймим Сетберт, че е предателски кучи син. Да приключим войната и да спасим каквото е останало. Да запазим светлината жива.

Орив знаеше, че това е вярно. Беше мислил по въпроса поне десетина пъти през последните месеци. Войната се бе разширила след зимата. Всички избираха страни и уж се сражаваха в името на светлината. Но не беше нужно човек да е папа, за да разбере, че обстановката в Познатите земи нямаше нищо общо със светлината, а със страха.

Искаше да каже на Гримлис, че е прав. Че трябва да приготвят малкото си вещи и да съберат контингента. Хората на Сетберт бяха заети с потушаването на бунтове и безредици. Можеха да стигнат лесно до руините на моста Рейчил, преди да се зазори, и да накарат рейнджърите да ги прехвърлят.

Но вместо това изсумтя.

— Мислиш ли, че Петронус ще ни приеме след всичко това?

Гримлис сви рамене.

— Възможно е. Винаги е бил справедлив. — Наведе се още по-близо. — Има ли значение? Важното е, че можем да спрем лудостта, ако искаме.

Орив усети, че долната му устна се разтреперва.

— Не съм сигурен, че мога.

Гримлис се наведе съвсем и Орив можеше да усети миризмата на вино в дъха му. Старецът беше стиснал зъби и очите му светеха.

— Дайте заповед, ваше преосвещенство, и ще я изпълня! Ще свикам хората и ще ви измъкнем. Трябва само да го пожелаете.

Но Орив не каза нищо. Примигна, за да спре напиращите сълзи, отвори манерката и я пресуши на един дъх.

Раменете на Гримлис увиснаха съвсем. Той се изправи на крака.

— Имам едно шише в стаята. Сега ще ви го донеса.

Орив кимна.

— Гримлис, сигурен съм, че всичко ще се нареди.

Генералът също кимна.

— И аз, ваше преосвещенство.

Той излезе и затвори вратата. Огнедъхът почваше да действа и Орив видя размазаното приближаване на забравата. Може би утре, ако се чувстваше по-добре, щеше да отиде при Сетберт и да предложи нови преговори. Може би щяха да спрат сраженията. Може би щяха да станат по-добри хора.

Гримлис се върна с бутилката и Орив побърза да си налее. Старият генерал се настани срещу него и го изгледа как пресушава чашата си на един дъх. След това ветеранът стана, мина зад гърба му и започна да затваря прозорците един по един.

Накрая се приближи до вратата и пусна някакви хора в стаята. Орив вдигна поглед — четирима сиви гвардейци и двама ентролузианци, които уж трябваше да познава. Те влязоха бързо, а Гримлис заключи.

— Какво правите? — изфъфли Орив и опита да стане, но краката не го слушаха. Сивите гвардейци застанаха зад него и го натиснаха на стола. Един от ентролузианците взе чашата от ръцете му и я остави на малката масичка, до бутилката. Орив го разпозна.

— Генерал Лисиас?

Генералът не каза нищо и се обърна към Гримлис. Орив видя как размениха погледи и понечи да стане отново. Здравите ръце го задържаха на място.

— Какво става?

Гримлис взе един вързоп от другия ентролузианец и извади предмет, който му беше добре познат.

— Какво правите?

Голямата длан на Гримлис дръпна неговата и той трябваше да напрегне всичките си сили, за да не пуснат побелелите му пръсти облегалката на стола. Но алкохолът си каза думата и генералът се справи без усилия. Орив усети как набутват хладната дръжка на оръжието в ръката му. Студеното желязно дуло опря в меката тъкан между брадичката и гърлото му.

— Какво правите? — Гласът му звучеше повече като хленчене, отколкото авторитетно. Освен това знаеше какво прави Гримлис и започна да се мята на стола с надеждата, че ще се измъкне някак.

— Защитавам светлината — с натежал и празен глас отвърна генералът.

— Но аз…

В този момент Орив откри забрава, каквато никоя бутилка не можеше да му предложи.