Кен Сколс
Ридание (74)

Неб

Блатните поразиха въображението на Неб.

Той тичаше с всичка сила след съгледвача, приклякаше и се провираше под профучаващите клони. Мъжът беше едър и бърз и не опитваше да се прикрива.

Неб имаше чувството, че е пробягал няколко левги, преди да осъзнае, че гората се е променила. Парцаливите кални шатри бяха покрити с рибарски мрежи с вплетена в тях растителност. Из лагера се разхождаха чорлави мъже и жени, много от тях с празни погледи. Носеха най-различни доспехи и оръжия, отмъкнати през двехилядолетните набези, и вършеха делата си в пълно мълчание.

Водачът на Неб изчезна в началото на лагера. Към него се приближи младо момиче. Беше мръсна като останалите, а косата й бе намазана с пепел и кал. Неб внезапно осъзна, че не става въпрос за липса на хигиена. Блатните сами се боядисваха с кал и сажди по някакви религиозни причини.

Момичето се усмихна. Под спечената кал тя притежаваше грубовата хубост. Беше висока почти колкото него и естественият цвят на косата й може би беше кафяв, като на мишка. Въпреки мръсотията тя я беше събрала назад с червена панделка.

— Блатният крал те призова. — Това не беше въпрос.

— Д-да — заекна Неб.

Момичето направи крачка напред и той усети миризмата й. Беше натрапчива — пушек, следи от сяра, глина и кал. И ябълки. Тя подаде ръка.

— Аз ще те заведа.

Момичето го дръпна нежно и забърза. Докато вървяха, Неб продължи да я оглежда. Носеше различни ботуши и дълга мъжка туника, срязана по нейна мярка. Отдолу имаше риза с дълъг ръкав, с първоначално бял цвят. Прасците й бяха голи и покрити със сива кал. Не се виждаха оръжия.

Блатното момиче го поведе покрай дърветата и палатките, като избягваше мълчаливите войници.

— Защо са толкова тихи? — не можа да се сдържи Неб.

— Вярата ни е такава. По време на война имаме само един глас. Този на краля ни. Затова говорим само когато е крайно наложително.

Неб долови намека и замълча, докато не стигнаха до една малко по-голяма шатра, която опираше в ниско хълмче.

— Блатният крал те очаква — посочи момичето.

Преди Неб да успее да й благодари, тя хукна и изчезна от другата страна на хълма, без да поглежда назад.

Той преглътна и пристъпи към неохраняваната шатра. В мръсното помещение светеха приглушени светлинки и когато отметна платнището, осъзна, че това е само преддверие. В хълма бе прокопан тунел, който водеше до пещера с подаващи се от тавана корени и кален под. В центъра й пред голям триъгълен идол стоеше най-едрият човек, когото Неб бе виждал през живота си. В брадата му бяха вплетени клонки и остатъци от храна, а в ръцете си държеше масивна брадва, чието острие блестеше и сякаш усилваше светлината на лампата. Мъжът носеше подобна броня — сребърна и лъскава. Неб не беше виждал нищо подобно. Гигантът го погледна с черните си очи и се обърна бързо към идола. Беше бюст на медитиращия П’Андро Уим — една от по-старите ереси.

— Ела напред! — избоботи блатният крал на уимски.

Гласът му беше впечатляващ дори без магическите ефекти. Неб направи крачка и огледа помещението. Имаше заден вход, но много малък — със сигурност не ставаше за краля, преграден с набързо прикрепена към тавана завеса. Имаше и тръстикови рогозки, и мърляви одеяла.

Неб не беше сигурен какво да стори, затова заложи на предпазливостта и се смъкна на колене.

— Тук съм, милорд.

Блатният крал отново погледна към него и се обърна към идола.

— Днес ще проповядвам за теб. Ще те нарека сънуващото момче, защото те видях в сънищата си. — Той погледна към идола и кимна бавно. — Сега е време за съдене и избраните деца на П’Андро Уим ще са новородените чеда на новите богове. — Неб също погледна към идола, но видя само един стар метален бюст. Блатният крал се наведе напред. — Разбираш ли?

Неб поклати глава.

— Не.

Нов поглед към идола и обръщане на главата, за да чуе, след което кралят продължи бавно.

— Разбираш ли какво е да си неохотният пророк на Ксум И’Зир? Защото някой ден ще бъдеш.

— Не разбирам, милорд — отвърна Неб. Но думите го потресоха. Беше изучавал основите на мистичните ереси и разбираше отклонението от андрофрансинската истина. Собственият му сън за разговора с Хебда беше достатъчно могъщ, без значение дали беше истински. Кой не би послушал призрака на мъртвия си баща?

Но франсините бяха ясни: призракът беше просто проекция на съзнанието му, работещо над проблемите, докато спи.

Само че сънищата се сбъдваха. Блатният крал и армията му бяха неопровержимото доказателство.

— Защо нахлуваш в сънищата ми, сънуващо момче? Какви са нещата, които ми показваш? — Блатният крал замълча и погледна набързо към идола. — Кой е възкръсналият папа, който ще отмъсти за светлината, като я убие?

Стомахът на Неб се сви от страх. Този човек знаеше за Петронус. Изпита желание да бръкне в джоба си и да провери пръстена. Но се удържа и не го стори.

— Не знам, милорд! — повтори младежът.

Блатният крал изръмжа, скочи на крака и мина бързо покрай Неб, отправяйки се към изхода.

— Ще говоря с теб на сутринта!

Извади голям сребърен рог за пиене и го вдигна към устните си. Когато го свали, лицето му беше омазано сякаш с кръв, а доволната му въздишка разтърси стените на шатрата.

Блатният крал излезе в нощта и проповедта му зазвуча. Думите сигурно се чуваха на цели двайсет левги.

Неб още гледаше след него, когато се появи момичето. Той подскочи при докосването й и се обърна. Завесата зад нея още се люлееше.

— Ще е зает цяла вечер.

— Той проповядва за мен — каза Неб.

Тя кимна.

— Да. Сънищата за много могъщи.

— А какво означават?

Тя се засмя.

— Ако аз знаех, защо кралят би викал теб?

Неб я погледна. Не изглеждаше толкова мръсна, колкото му се стори в началото. Или може би зависеше от светлината. Около големите й кафяви очи имаше бръчици, навярно се смееше често. Но имаше и по-дълбоки, които предполагаха и че плаче доста. Когато се усмихна, зъбите й бяха равни и бели.

— Може да не значат нищо — каза Неб.

Тя поклати глава.

— Едва ли. Повечето сънища имат значение. — Момичето въздъхна. — Но се надявам да си прав.

Неб видя, че тази мисъл й вдъхва надежда.

— Защо се надяваш да съм прав?

Тя погледна към идола за миг.

— Защото сънищата казват, че мнозина ще стигнат до втората си смърт в огъня на андрофрансинския грях. — При тези думи момичето потръпна.

— А аз имам ли нещо общо с това? — попита тихо Неб.

— Ти си в сънищата. Ако блатният крал знаеше защо, нямаше да си тук. — Тя подаде ръката си и той я пое за втори път.

Досега не беше хващал момиче за ръката. Дори не беше мислил да го прави. Сираците не бяха окуражавани да имат връзки с другия пол. Имаше някои изключения, които позволяваха женитба, но бяха редки, дори когато ставаше дума за нежелани деца. Ръката й беше здрава, суха и твърда, и определено не съвпадаше с очакванията му. Той се остави да бъде поведен към задната част на пещерата.

Неб се замисли за момичето. Сигурно беше слугиня на блатния крал. Или пък дъщеря, което щеше да е странно, защото в останалите армии нямаше и да помислят да доведат кралски деца на бойното поле.

Но тя не беше дете. Може би бе на неговите години, дори и малко по-голяма.

Е, това бяха блатни. Може би беше тук по някоя по-странна причина, каквато не искаше да си представя.

Тя го отведе до навес, под който гореше огън и имаше голям казан с гъста яхния. Момичето намери няколко керамични парченца за лъжици и напълни две дървени купи с гъстата смес. Храната имаше отчетливо пикантен мирис.

Неб се настани в калта до блатното момиче и започна да се храни, докато слушаше военната проповед, носеща се в нощта.