Кен Сколс
Ридание (13)

Петронус

Петронус седеше пред малкия огън и се ослушваше в нощта. Беше яздил с умерена крачка, без да напряга излишно стария си кон. Когато небето започна да потъмнява, спря и си направи бивак.

Някъде наблизо зави койот. Присъедини се втори. Петронус отпи от горчивия чай, в който имаше стабилна доза от лекарството за ревматизъм на местната знахарка. Това го сгряваше повече от танцуващите пламъци.

Погледна на северозапад. През деня пушекът почти се бе разнесъл. Рудолфо и Сетберт сигурно бяха пристигнали с армиите си да окажат каквато и да е помощ.

Съмняваше се, че щяха да открият нещо, и подозираше защо. Колкото повече мислеше, толкова по-сигурен ставаше. Всяка левга към Уиндвир отразяваше паралелно пътешествие през спомените му.

— Открихме нов фрагмент от Ксум И’Зир, отче — каза архикнижовник Рихан по време на личния доклад от експедицията.

Това бе преди четирийсет години и Петронус бе по-голям идеалист, но дори тогава знаеше риска.

— Сигурен ли си?

Архикнижовникът отпи от виното, внимавайки да не окапе белите килими в кабинета на Петронус.

— Да. Перфектен фрагмент, който се припокрива с пергамента от Страупхайм и писмото от Харстон. Въпрос на време е да съберем целия текст.

Петронус усети как стиска челюст.

— Какви охранителни мерки са взети?

— Всички пергаменти са на различни места. Заключени и под стража.

Петронус кимна.

— Добре. Не са безопасни, дори за превод и каталогизиране.

— Засега, да — съгласи се Рихан. — Но младият Чарлс, новият аколит по механика от Изумрудения бряг, смята, че е открил начин да захрани мехослугата с огнекамъни. Според „Спецификации и бележки“ от Руфело, паметта на механичните може да се трие всекидневно, да им се казва предварително какво да правят и те следват дори най-сложните инструкции.

Петронус бе видял демонстрацията. Трябваше им огромна пещ, но в рамките на три минути Чарлс бе накарал ръбестия метален човек да раздвижи ръце, да рецитира текст и да реши няколко сложни математически уравнения пред папата и най-близките му съветници. Поредната тайна, която бяха изкопали от миналото и която щяха да запазят, докато не решат, че светът е готов за нея.

— Те може да го четат — продължи архикнижовникът. — При специални инструкции. Ако Чарлс е прав, мехослугите може да обобщят текста, без да го повтарят устно.

— Ако някога се открият всички пергаменти… — Петронус остави думите да заглъхнат и поклати глава. — По-добре да унищожим откритията. Дори металните кукли биха танцували в ръцете на човек.

Погледът на архикнижовника постави началото на личното изплъзване на Петронус от андрофрансинската милост.

Воят на койота го изтръгна от миналото. Огънят едвам тлееше и Петронус хвърли нови дърва. Той стисна юмруци до побеляване и отново погледна на северозапад.

Бяха открили всички части от заклинанието на Ксум И’Зир.

Не бяха внимателни.

Сами бяха предизвикали смъртта си.

И ако Петронус беше прав за силата на тези думи, от труда им не бе останало нищо. Андрофрансините бяха изкарали две хиляди години, ровейки в остатъците на Стария свят, но сега нямаше да остане нищо.

Гневът на П’Андро Уим го обзе и той закрещя към небето.