Чък Паланюк
Невидими изчадия (28)

Глава двайсет и осма

Роклята, в която си разнасям задника насам-натам на сватбата на Еви, е невъзможно впита. Опъната е не по кожата, а по костите ми. Онзи зашеметяващ десен на Торинската плащаница, предимно в бяло и кафяво, драпирана и скроена така, че лъскавите червени копчета да се подават през стигмите. Освен това безкрайно дълги ръкавици от черна коприна, надиплени по ръцете ми. Токчетата ми са толкова високи, че да ти потече кръв от носа. Увивам километъра черен тюл с кристалчета на Бранди около белезите си, над лъскавия черешов пай, където навремето беше лицето ми, увивам го плътно и накрая остават да се виждат само очите ми. Изглеждам мрачно и болезнено. Внушавам чувството, че малко сме излезли извън рамките.

Да мразя Еви ми отнема повече усилия, отколкото навремето. Целият ми живот се отдалечава от всякакви причини да я мразя. Отдалечава се и от самия разум. Имам нужда от чаша кафе и хапче „Декседрин“, за да се почувствам поне смътно сърдита за нещо.

Бранди е облечена с онзи зашеметяващ костюм от Боб Маки с поличката с набор, голямото не знам си какво и тънката, тясна к’вото ще да е. Носи шапка — в края на краищата, на сватба сме. Обувките на краката й са направени от кожата на някакво животно. Оборудвана е с аксесоари, включително бижута — нали се сещате, камъни, изкопани от земята, шлифовани и издялани така, че да отразяват светлината, и инкрустирани в сплав от злато и мед, атомно тегло, претопено и изчукано с чукове — всичко това е страшно трудоемко. Цялата Бранди Александър, искам да кажа.

Елис е облечен в двуреден или знам ли какъв костюм с една цепка отзад, черен. Изглежда така, както си представяте, че ще изглеждате мъртъв в ковчега, ако сте мъж — за мен това не е проблем, тъй като Елис вече е изиграл ролята си в живота ми.

Сега Елис се перчи — доказал е, че е способен да съблазни по нещичко във всяка една категория. Не че онова бичме господин Паркър го превръща в Краля на Педерасоград, но сега е закачил на пояса си и скалпа на Еви и може би е минало достатъчно време и той може да се върне на работа, да подхване пак стария занаят в парка „Вашингтон“.

И така, вземаме откраднатата от мен покана със златни букви, Бранди и Елис гълтат по един перкодан и отиваме на Евиния прием.

* * *

Минете към единайсет часа преди обяд в пищното имение в Уест Хилс на лудата Еви Котрел, Еви с пушката, новобрачната госпожа Евелин Котрел-Скинър — все едно вече на този етап може да ми пука. И… леле, колко ослепително! Еви направо ще я сбъркаш със сватбената торта — волани и цветя на етажи, на етажи се издигат около огромния й кринолин, нагоре, все по-нагоре, чак до пристегнатата й талия, после следва огромната й тексаска гръд, бухнала над корсет без презрамки. Толкова много има по нея за украсяване — като на Коледа в хипермаркет. Отстрани на кръста й е забодена китка копринени цветя. Копринени цветя над двете уши прихващат воал, отметнат назад над тупираната й коса във всички цветове на русото. Вътре в кринолина и напращелите тексаски грейпфрути момичето се разхожда насам-натам — самостоятелна карнавална платформа.

Преливаща от взаимодействие между шампанско и „Перкодан“, Бранди ме наблюдава.

А аз съм поразена, че не съм го забелязала преди — това, че Еви е мъж. Едра блондинка, съвсем същата, каквато е сега, но с един такъв грозен и сбръчкан, такова де, скротум.

Елис се крие от Еви и се опитва да разбере дали новоизпеченият съпруг на Еви не е отбелязан с чертичка в неговото досие на служител от нравствения отдел на специален договор. Според Елисовата гледна точка към тази история той все още е примамка трепач и сега събира доказателства, че след дългата борба може да свали всеки мъж. Всички тук си мислят, че историята е за тях. Това определено важи за всекиго по света.

О, и всичко това е отишло далече отвъд извиненията към мама и към Господ. В този момент не съжалявам за нищо. И за никого.

Не, не — всички тук направо не ги свърта да ги кремират.

Минете към горния етаж. В главната спалня чеизът на Еви е готов за опаковане. Този път съм си купила кибрит — запалвам неравния край на поканата със златни букви и я поднасям към завивките, към чеиза, към завесите. Най-сладкият миг настъпва, когато огънят завладява всичко и ти вече не си отговорна за нищо.

Вземам от банята на Еви голямо шише „Шанел № 5“, голямо шише „Джой“, голямо шише „Уайт Шолдърс“ и изливам аромата на милион цветя, окичили карнавална платформа, навсякъде из спалнята.

Огънят, сватбеният пъкъл на Еви, напипва дирята на цветята, удавени в алкохол, и ме прогонва в коридора. Това му обичам на огъня — че може да ме убие толкова бързо, колкото и всеки друг. Че не може да знае, че аз съм майка му. Толкова е прекрасен, могъщ и над всякакви чувства към всеки — това обичам аз у огъня.

Не можеш да спреш нищо от ставащото. Не можеш да го овладееш. Огънят в дрехите на Еви се разраства ли, разраства с всяка секунда и сега сюжетът се разгръща, без да го подтиквате.

И аз слизам. Стъпка-пауза-стъпка. Невидимата шоугърла. Веднъж да се случи онова, което искам. Даже по-добре, отколкото очаквах. Никой не е забелязал.

Нашият свят се носи стремглаво към бъдещето. Цветя и пълнени гъбки, сватбени гости и струнен квартет, всички заедно пътуваме нататък върху планетата Бранди Александър. В преддверието стои Принцеса Принцеса и си мисли, че все още тя командва парада.

Чувството е за пълен и върховен контрол над всичко. Минете към деня, когато всички ние ще бъдем мъртви и нищо от това няма да има значение. Минете към деня, когато тук ще има друга къща и хората, живеещи в нея, няма и да подозират, че някога сме съществували.

— Къде си ходила? — пита Бранди.

В непосредственото бъдеще, бих й отговорила.