Чък Паланюк
Невидими изчадия (27)

Глава двайсет и седма

Мъжът на гишето „До поискване“, който ме помоли да удостоверя самоличността си, до голяма степен трябваше да се довери на честната ми дума. Снимката на шофьорската ми книжка като нищо можеше да е и на Бранди. Това означава за мен много изписани листчета, за да обясня как изглеждам сега. През цялото време в пощата поглеждам встрани, за да проверя дали не съм момичето на ФБР от плаката с най-издирваните престъпници.

Почти половин милион долара — това са около единайсет кила десет и двайсетдоларови банкноти в кашон. Плюс това вътре заедно с парите има и розова бележчица от Еви, която ми пише дрън-дрън-дрън, ако някога пак те видя, ще те убия. По-щастлива не мога да бъда.

Преди Бранди да види до кого е адресирана пратката, отлепям етикета.

Едно от предимствата ми на модел беше, че телефонният ми номер не беше включен в указателя, така че Бранди не би могла да ме издири, в който ще да е град. Бях никъде. А сега се връщаме към Еви. Към участта на Бранди. През целия обратен път двамата с Елис пишем картички от бъдещето и ги пускаме през прозорците на колата, докато пътуваме на юг по междущатската № 5 с два километра в минута. С четири километра по-близо до Еви и нейната пушка на всеки две минути. Сто и двайсет километра по-близо до съдбата с всеки изминал час.

Елис пише: Раждането ти е грешка и ти прекарваш целия си живот в опити да я поправиш.

Електрическият прозорец на линкълна се отваря с жужене един сантиметър и Елис пуска картичката по попътната струя на междущатската №5.

Пиша: Прекарваш целия си живот, превръщайки се в Господ, а после умираш.

Елис пише: Когато сам не споделяш проблемите си, негодуваш, когато изслушваш проблемите на другите хора.

Аз пиша: Всичко, което прави Господ, е да наблюдава и да ни убива, когато му станем скучни. Никога, никога не трябва да бъдем скучни.

 

 

Минете към това как четем обявите за продажби на недвижими имоти и търсим големи къщи, обявени за продан. Винаги го правим, когато пристигнем в нов град. Сядаме в някое приятно тротоарно кафене, пием капучино, поръсено с шоколад, и четем вестника, после Бранди се обажда на всички посредници по недвижими имоти, за да разбере в кои домове все още живеят хора. Елис прави списък на къщите, които да обиколим утре.

Настаняваме се в хубав хотел и подремваме. След полунощ Бранди ме събужда с целувка. С Елис отиват да продадат стоката, която събрахме в Сиатъл. Тия двамата сигурно се чукат. Не ми пука.

— Не — казва Бранди. — Госпожица Александър няма да се обажда на сестрите Риа, докато е в града. Още повече, тя е твърдо убедена, че единствената вагина, която си струва да притежаваш, е онази, за която си плащаш сама.

Елис е застанал на отворената врата към хотелския коридор, същински супергерой, който аз искам да пропълзи в леглото ми и да ме спаси. Ала от Сиатъл насам той ми е брат. А не може да си влюбен в брат си.

Бранди казва:

— Искаш ли дистанционното?

Тя включва телевизора и виждаме Еви, уплашена и отчаяна, с огромната си тупирана дъгоцветна коса във всички нюанси на русото. Евелин Котрел ООД, любимото шкарто на всички, се препъва из публиката в студиото, облечена в рокля с пайети, и врънка хората да ядат месните й субпродукти.

Бранди сменя каналите.

Бранди сменя каналите.

Бранди сменя каналите.

След полунощ Еви е навсякъде и предлага каквото има на сребърен поднос. Зрителите в студиото не й обръщат внимание и се гледат на монитора, стегнати в примката на реалността, и се гледат как се гледат как се гледат и както всеки път, когато се гледаме в огледало, се опитват да разберат кой е този човек отсреща.

Тази примка няма край. Рекламата я снимахме двете с Еви. Как може да съм била толкова тъпа? Напълно сме впримчени в себе си!

Камерата се задържа върху Еви и онова, което почти я чувам да казва, е „Обичай ме“.

Обичай ме, обичай ме, обичай ме, обичай ме, обичай ме, обичай ме, обичай ме, аз ще бъда всеки, когото ти поискаш. Използвай ме. Промени ме. Ще стана близначка с големи гърди и голяма коса. Разглоби ме. Превърни ме, в каквото щеш, но само ме обичай.

 

 

Върнете се към онзи път, когато двете с Еви ни снимаха на едно сметище, в кланица, в морга. Ходехме къде ли не, за да изглеждаме добре в сравнение с обстановката, и сега разбирам, че онова, което най-вече съм мразела у Еви, е, че тя е една суетна, тъпа лигла. Но онова, което най-много мразя, е, че тя е съвсем същата като мен. Всъщност в действителност мразя себе си и затова мразя кажи-речи целия свят.

 

 

Минете към следващия ден, когато обикаляме няколко къщи, едно имение, един-два двореца и замък, пълни с дрога. Около три часа се срещаме с една посредничка в пищната трапезария на някакво голямо имение в Уест Хил. Навсякъде край нас сноват снабдители и цветари. Масата в трапезарията е наредена, отрупана със сребро и кристал, чаени сервизи, самовари, свещници, стъклени чаши. Жена в старомоден секретарски костюм от туид, същинско плашило, разопакова сребърните и кристални подаръци и записва нещо в малко червено бележниче.

Постоянният поток от цветя се вихри край нас — кофи с ириси, рози и шибой. Имението ухае сладко на цветя, въздухът е напоен с аромата на еклерчета и пълнени гъбки.

Не е в нашия стил. Бранди ме поглежда. Прекалено много хора има тук.

Но посредничката вече е тук и се усмихва. С провлечен говор, равен и проточен като тексаския хоризонт, тя се представя като госпожа Ленард Котрел. И толкова се радва да се запознаем.

Котрелката прихваща Бранди за лакътя и я повежда из пищния първи етаж, докато аз чудя да се бия ли, да бягам ли.

Дай ми ужас.

Светкавица.

Дай ми паника.

Светкавица.

Това би трябвало да е майката на Еви — е, знаете как е. А това трябва да е новата къща на Еви. И се чудя как стана така, че попаднахме тук. Защо днес? Какви са шансовете?

Котрел, недвижими имоти, ни развежда покрай туидената секретарка и сватбените подаръци.

— Това е къщата на дъщеря ми. Но тя прекарва почти цялото си време в отдела за мебели в „Бръмбах“, в центъра на града. Досега се примирявахме с малките й мании, но стига вече — сега ще я омъжваме за някакво магаре.

Тя се навежда към нас.

— По-трудно беше, отколкото можете да си представите — докато се мъчехме да я задомим. Знаете ли, тя изгори последната къща, която й купихме.

До секретарката има купчина украсени със злато сватбени покани. Това са извиненията. Извинете, но не можем да присъстваме.

Извиненията като че са множко. Обаче поканите са хубави, със златни букви, с неравни краища, сгънати на три, и с изсушена теменужка вътре. Открадвам една от купчината и настигам Котрелнедвижими имоти, Бранди и Елис.

— Не — казва Бранди. — Тук има прекалено много хора. Не можем да разгледаме къщата при тези обстоятелства.

— Между нас да си остане — казва Котрелнедвижими имоти, — и най-голямата сватба на света си струва парите, щом можем да пробутаме Еви на някой клетник.

— Не искаме да ви задържаме — казва Бранди.

— Но пък — продължава Котрелката — съществува тази подгрупа „мъже“, които харесват „жени“ като Еви сега.

— Трябва да тръгваме — казва Бранди.

А Елис пита:

— Мъже, които харесват смахнати жени?

— Направо ни разби сърцата Евън в онзи ден. Идва при нас, шестнайсетгодишен, и изтърсва: „Мамо, татко, аз искам да бъда момиче“ — казва госпожа Котрел.

— Но платихме операцията — продължава тя. — Данъчните намаления са си данъчни намаления. Евън ни каза, че искал да стане световноизвестна манекенка. Започна да се нарича Еви, а аз на следващия ден отказах абонамента си за „Вог“. Реших, че това списание достатъчно е навредило на семейството ми.

— Ами честито — казва Бранди и ме задърпва към входната врата.

А Елис възкликва:

— Еви е била мъж?

Еви е била мъж. Трябва да седна някъде. Еви е била мъж. А аз видях белезите от имплантите й. Еви е била мъж. А аз съм я виждала гола в съблекалните.

Дай ми пълно, късно преразглеждане на целия ми съзнателен живот.

Светкавица.

Дай ми каквото и да е в целия този шибан свят, което е точно такова, каквото изглежда!

Светкавица!

Майката на Еви се вторачва в Бранди.

— Била ли сте някога манекенка? — пита тя. — Много приличате на една приятелка на сина ми.

— На дъщеря ви — изръмжава Бранди.

А аз опипвам откраднатата покана. Сватбата, сключването на брачния съюз между госпожица Евелин Котрел и господин Алън Скинър, е утре. В единайсет преди обяд, според златните букви. След това — прием в дома на булката.

След това — пожар в къщата.

След това — убийство.

Облекло — официално.