Чък Паланюк
Невидими изчадия (25)

Глава двайсет и пета

Минете към онзи път, някъде никъде, когато двете с Бранди пазаруваме по главната в някакъв град в Айдахо с магазин от веригата „Сиърс“, закусвалня, продавница за престояли печива и агенция за недвижими имоти, а нашият господин Уайт Уестингхауз^[1] е влязъл вътре да тормози някой посредник. Влизаме в магазин за рокли втора употреба. Той е до хлебарницата, в която продават стари печива, и Бранди разказва как баща й правел онзи номер с прасетата точно преди да ги закара на пазара. Разказва как ги хранел с десерти с изтекъл срок на годност, които купувал с камари от такива магазини. Слънчевите лъчи ни огряват през чистия въздух. Мечките и планините са на крачка от тук.

Бранди ме поглежда над закачалка с рокли втора ръка.

— Известна ли ти е тая измама с прасетата, сладката ми? — казва тя.

Той, баща й, правел номера с картофите и кюнците. Отваряш чувала и пъхаш кюнец вътре. Около него подреждаш едри картофи от тазгодишната реколта. Вътре в кюнеца слагаш лански омекнали, ожулени, нацепени и загнили картофи така, че да не се виждат през зеблото. Измъкваш кюнеца и зашиваш чувала плътно, така че вътре нищо да не мърда. Продаваш ги на пътя, децата ти помагат и макар и да ги даваш евтино, печелиш пари.

Този ден в Айдахо карахме форд. Кафяв и отвътре, и отвън.

Бранди разбутва закачалките, оглежда всички рокли подред и казва:

— Чувала ли си през целия си живот за нещо толкова непочтено?

 

 

Минете към Бранди и мен в магазин за дрехи втора употреба на същата тази главна улица, зад завесата, нагъчкани в пробна колкото телефонна кабина. По-голямата част от гъчкането се дължи на една бална рокля. За да се напъха в нея, Бранди се нуждае от моята помощ — рокля направо като за Грейс Кели, на която сякаш от горе до долу пише „Чарлс Джеймс“^[2]. Пластинки, подплънки, целият онзи силно подчертаващ скелет, напъхан в кожа от бледорозова органза или леденосиньо кадифе.

Най-невероятните рокли, казва ми Бранди, конструираните бални тоалети, инженерно проектираните вечерни рокли с обръчите и корсетите без презрамки, вдигнати яки подкови и широки рамене, прищипнати талии, пищни набори и банели, никога не живеят дълго. Опънът, обтягането и набирането на сатена и крепдешина, които се опитват да овладеят теловете и банелите вътре, битката на плата с метала, цялото това напрежение ги разкъсва. С остаряването на външното — на плата, на видимото, с износването му, вътрешностите започват да се подават навън и да го разкъсват.

Принцеса Принцеса казва:

— За да се напъхам в тази рокля, ми трябват поне три дарвона.

Тя разтваря длан и аз изпълнявам рецептата.

 

 

Баща й, разказва Бранди, натривал говеждото с лед, за да го напои с вода, преди да го продаде. Натривал говеждото с фуражни смески, за да го натъпче с фураж.

— Не беше лош човек — казва тя. — Само дето малко прекаляваше със следването на правилата.

Не толкова правилата за честност и почтеност, допълва тя, колкото правилата за предпазване на семейството ти от бедност. И болести.

Понякога през нощта, разказва Бранди, баща й се промъквал в нейната стая, докато спяла.

Не искам да слушам това. Диетата на Бранди от „Провера“ и „Дарвон“ й оказва страничен ефект — емоционална булимия, и тя не може да опази нито една мръсна тайна. Приглаждам воалите над ушите си. Благодаря ви, че не споделихте с мен.

— През нощта понякога баща ми сядаше на леглото ми — казва тя — и ме събуждаше.

Нашият баща.

 

 

Балната рокля е възкресена в целия си блясък на раменете на Бранди, възвърната към живот, по-голяма от живота, приказка, която не би могъл да носиш никъде през последните петдесет години. Цип колкото гръбнака ми минава отстрани точно до подмишницата на Бранди. Банелите на корсета прищипват Бранди в кръста и тя експлодира отгоре им — гърдите й, голите й ръце и дългата й шия. Полата е пластове от бледожълта коприна и тюл. Златното везмо и перлената бродерия са толкова пищни, че всяко бижу би дошло в повече.

— Не рокля, ами дворец — казва Бранди, — но макар и да съм друсана, пак боли.

Краищата на теловете стърчат около шията, бодат в кръста. Острите ръбове и ъглите на банелите от пластмасова китова кост мушкат и режат. Коприната е гореща, тюлът — груб. Дори само дишането й кара блъскащите се стомана и целулоид, напъхани и скрити вътре — само фактът, че Бранди е жива, ги кара да хапят и дъвчат плата и кожата й.

 

 

Минете към нощите, когато бащата на Бранди казвал: Побързай. Облечи се. Събуди сестра си.

Мен.

Облечете си палтата и се качвайте в колата, казваше той.

И ние се качвахме далеч, след като ТВ каналите са изсвирили националния химн и са се изключили от ефир. Приключили излъчването за деня. На пътя нямаше нищо, освен нас — нашите в кабината, а ние двамата в каросерията — Бранди и сестра му, сгушени на ръждясалия под, а скърцането на ресорите и жуженето на мотора се забиват в нас. Дупките по платното карат тиквените ни главички да отскачат от пода. Притискаме здраво длани в лицата си, за, да не вдишваме стърготините и изсъхналия тор, които се вдигат наоколо. Стискаме клепачи, за да не влизат и в очите ни. Не знаехме къде отиваме, но се опитвахме да се досетим. Завой надясно, после наляво, после дълъг прав участък, който изминаваме не знам колко бързо, после пак завой надясно, от който се претъркаляме наляво. Незнайно колко време. Не можехме да заспим.

Роклята се разкъсва по тялото на Бранди, а тя не помръдва и казва:

— Знаеш ли, от шестнайсетгодишна се оправям горе-долу сама.

С всяко вдишване, макар тя да вдишва на малки глътки заради свръхдозата „Дарвон“, Бранди тръпне. Тя казва:

— На петнайсет години преживях злополука и в болницата полицията обвини баща ми, че ме малтретирал. Това се проточи. Не можех да им кажа нищо, защото нямах какво да им кажа.

Тя поема въздух и потръпва.

— Разговорите, съветите, терапията, това ужасно се проточи.

 

 

Фургонът забавяше ход и отскачаше от асфалта върху чакъл или кал, целият пикап подскачаше и изтрополяваше малко по-нататък, а после спираше.

Толкова бедни бяхме.

Все още легнал на пода във фургона, отлепяш длани от лицето и разбираш, че сме спрели. Прахът и торът се уталожваха. Бащата на Бранди отваряше фургона — и се оказваш на черен път до огромна назъбена стена от товарни вагони, наизлезли насам и натам извън релсите. Вагоните зееха потрошени. Преобърнати платформи, а товарите им от трупи или съчки — пръснати по земята. Изкорубени, пробити цистерни. Товарни вагони, все още натоварени с въглища и дърва, извлечени и струпани в черни или златни камари. Противният мирис на амоняк. Приятният аромат на кедър. Слънцето аха-аха ще се покаже над хоризонта и светлината идва към нас изпод земята.

Трябваше да товарим дърва във фургона. Кашони с пудинг на прах. Кашони с машинописна хартия, тоалетна хартия, батерии, паста за зъби, компот от праскови, книги. Счупени кристалчета предпазно стъкло са пръснати навсякъде около прекатурените платформи с коли, а чисто новите коли вътре са смлени. Чистите им черни гуми стърчат във въздуха.

 

 

Бранди дърпа деколтето на роклята и поглежда хормоналния пластир, залепен на гърдата й. Маха предпазната лента на друг пластир и го залепва на другата гърда, после поема отново режещ дъх и потръпва.

— Цялата бъркотия се уталожи за около три месеца. Цялото разследване за малтретиране на деца — казва Бранди. — После веднъж излизам от тренировка по баскетбол и един мъж се приближава. Бил полицай, казва, и трябвало допълнително да проведе с мен поверителен разговор.

Бранди вдишва, трепва. Пак дърпа деколтето, изважда опаковка метадон измежду гърдите си, отхапва половината и прибира остатъка обратно.

В пробната е горещо, тясно е, както сме натъпкани и двете заедно с мащабния градоустройствен проект рокля.

Бранди казва:

— Дарвон.

— Бързо, моля — додава тя и щрака с пръсти.

Изваждам нова червено-розова капсула и тя я преглъща на сухо.

— Този тип — продължава тя разказа си — ме моли да се кача в колата му да поговорим, само да поговорим, и ме пита имам ли да му казвам нещо, което съм се страхувал да кажа на онези от детската служба.

Роклята се разпада, коприната се разпаря по всички шевове, тюлът експлодира, а Бранди казва:

— И аз му казвам на този тип, на този детектив, „Не“, и той казва „Добре“. Казва, че обичал хлапетата, които могат да пазят тайни.

 

 

При влакова катастрофа можеш да събереш хиляда молива наведнъж. Електрически крушки, все още съвсем годни, без нищо да трака вътре. Заготовки за ключове със стотици, фургонът не можеше да побере всичко това, а дотогава пристигаха и още фургони, и хората насипваха с лопати зърно върху задните седалки на колите и ни гледаха със струпаните пред нас огромни камари какво ли не, докато решавахме от какво имаме повече нужда — от десетте хиляди връзки за обувки или от хилядата бурканчета хрян. От петстотинте автомобилни ремъка, всичките еднакъв размер, които не ни трябваха, но можехме да продадем, или от батериите. От кашона мазнина, който нямаше начин да изразходим, преди да граняса, или от тристата флакона лак за коса.

 

 

— Ченгето — казва Бранди и всички телове щръкват навън от опънатата й жълта коприна — ми пуска ръка, бърка в крачола на шортите ми и казва, че не се налага отново да се занимаваме със случая. Не се налага да докарваме на семейството ми още проблеми — разказва Бранди. — Този детектив казва, че полицията искала да арестува баща ми по подозрение. Той можел да ги спре, твърди той. От мен зависело, твърди той.

Бранди поема въздух и роклята се разкъсва. Тя диша и всеки дъх я оголва на все повече места.

— Какво ли знаех аз — казва тя. — Бях на петнайсет години. Нищичко не знаех.

През сто зейнали дупки се показва голата кожа.

 

 

При останките от влаковата катастрофа баща ми каза, че охраната ще дойде всеки момент.

Ето как го разбрах аз: ще забогатеем. Ще ни пазят. Но онова, което той искаше да каже всъщност, беше, че трябва да побързаме, иначе ще ни хванат и ще изгубим всичко.

Разбира се, че си го спомням.

 

 

— Ченгето — разказва Бранди — беше младо, на двайсет и една — двайсет и две години. Не беше някой дърт мръсник. Не беше ужасно — казва тя, — ала не беше любов.

Роклята се разкъсва все повече и скелетът щръква на най-различни места.

— Най-вече — казва Бранди — това за дълго време ме обърка.

 

 

Така пораснах аз — с такива влакови катастрофи. Единственият ни десерт от шест до деветгодишната ми възраст беше пудинг полуфабрикат. Излиза, че мразя пудинг. Дори и цветът. Особено цветът. И вкусът. И миризмата.

Запознах се с Манъс, когато бях на осемнайсет години — някакъв страшно готин тип дойде у нас и попита дали имаме някакви вести от брат ми, след като е избягал.

Типът беше малко по-възрастен, но още ставаше. Най-много на двайсет и пет. Даде ми визитка, на която пишеше Манъс Кели. Независим сътрудник на нравствения отдел на специален договор. Единственото друго нещо, което забелязах, беше, че няма халка. Той ми каза:

— Знаеш ли, много приличаш на брат си.

Имаше великолепна усмивка и ме попита:

— Как се казваш?

 

 

— Преди да се върнем в колата — казва Бранди, — трябва да ти кажа нещо за твоя приятел, господин Уайт Уестингхауз.

Бивш г-н Чейс Манхатън, бивш Наш Рамблър, бивш Денвър Омлет, бивш независим служител на нравствения отдел на специален договор Манъс Кели. Пресмятам си задачката: Манъс е на трийсет години. Бранди — на двайсет и четири. Когато Бранди беше на шестнайсет, аз бях на петнайсет. Когато Бранди беше на шестнайсет, може би Манъс вече е бил част от живота ни.

Не искам да слушам това.

 

 

Най-прекрасната старинна съвършена рокля вече я няма. Коприната и тюлът са се плъзнали, паднали, рухнали на пода на пробната, теловете и банелите са скършени и пръснати по него — след тях са останали само червени белези, които вече избледняват по кожата на Бранди, а Бранди е твърде близо до мен, само по бельо.

— Смешно е — казва тя, — но не за първи път унищожавам нечия прекрасна рокля — и едно огромно око в цвят „Патладжанени мечти“ ми намига. Усещам топлотата на дъха и кожата й, толкова е близо до мен.

— През нощта, когато избягах от вкъщи — казва Бранди, — изгорих всички дрехи на семейството, провесени на простора, почти до шушка.

Бранди знае за мен — или не знае. Изповядва се от душа или ме дразни. Ако знае, възможно е да ме лъже за Манъс. Ако не знае, мъжът, когото обичам, е откачен, гнусен сексуален хищник.

Или Манъс, или Бранди са ми пробутали мръсни лъжи — на мен, въплъщението на добродетелта и истината тук. Манъс или Бранди — не зная кого да мразя.

Аз и Манъс или аз и Бранди. Не беше ужасно, но не беше любов.