Чък Паланюк
Невидими изчадия (15)

Глава петнайсета

Върнете се към онзи момент около един часа през нощта в огромната тиха къща на Еви, когато Манъс престава да пищи, а аз най-сетне мога да мисля.

Еви е в Канкун и вероятно очаква полицията да й са обади и да каже: Приятелката, която пазеше къщата ви, изчадието без челюст — ами тя застреля вашето тайно гадже, когато, както предполагаме, той е влязъл с взлом в къщата с касапски нож, и той умря.

Знаете, че Еви в момента е съвсем будна. В някаква мексиканска хотелска стая Еви се опитва да се сети три или четири часа беше часовата разлика между огромната й къща, където аз лежа мъртва, намушкана с нож, и Канкун, където се предполага, че тя е на снимки за каталог. Не че Еви се класира в категорията на най-големите мозъци. Никой не снима каталог в Канкун в разгара на сезона, особено не и с яки каубойки като Еви Котрел.

Но моята смърт открива цял един свят от възможности.

Аз съм невидимият никой, седнала на канапе, тапицирано с бяла дамаска, срещу друго бяло канапе, а помежду им има масичка за кафе, която прилича на голям блок малахит от геоложката лаборатория.

Еви спеше с годеника ми и затова сега мога да й направя всичко.

Във филма, в който някакъв човек изведнъж става невидим — нали знаете, радиационен удар или рецептата на някой луд учен — и си мислите — какво щях да правя аз, ако бях невидим? Например ще вляза в мъжката съблекалня в някоя престижна фитнес зала или още по-добре, в съблекалнята на „Оукланд Райдърс“. Такива работи. Увеличи размаха. Иди в „Тифани“ да крадеш диамантени диадеми и тям подобни.

Какъвто си е тъп, тази вечер Манъс можеше и да ме намушка, като си мисли, че аз съм Еви, че Еви ме е застреляла в тъмното, докато съм спяла в леглото й.

Татко щеше да дойде на погребението ми и да разправя на всички как открай време съм се канела да се върна в колежа и да си взема дипломата за личен треньор по фитнес, а после, без съмнение, да постъпя в медицинско училище. Татко, татко, татко, татко, татенце, аз не можех да мина покрай свинския ембрион в лабораторията по биология. Сега аз съм трупът.

Извинявай, мамо. Извинявай, Господи.

Еви ще стои до майка ми до отворения ковчег. Еви ще залита и ще се обляга на Манъс. Нали знаете, тя щеше да намери някаква пълна гротеска, в която да ме облекат в погребалното бюро. И така, Еви прегръща майка ми, Манъс не може да се отдръпне достатъчно бързо от отворения ковчег, а аз лежа в тоя ковчег, тапициран със синьо кадифе като интериора на лимузина линкълн. Разбира се, благодаря ти, Еви, облечена съм в китайско вечерно копринено кимоно като на конкубина, с цепка отстрани до кръста, с черни мрежести чорапи и червен китайски дракон, избродиран в областта на ханша и гърдите.

И червени обувки с високи токове. И без долна челюст.

Разбира се, Еви казва на мама:

— Тя винаги е обичала тази рокля. Любимото й кимоно. — И каквато си е чувствителна, ще допълни: — Сигурно и на вас ви харесва.

Ще ми се да убия Еви.

Бих платила на змиите да я ухапят.

Еви ще е облечена с малка черна коктейлна рокля със сатенена пола с асиметричен подгъв и корсаж без презрамки от Рей Кавакубо. Раменете и ръкавите ще са от прозрачен черен шифон. Еви, нали я знаете, че има бижута — големи смарагди за нейните прекалено зелени очи и резервни аксесоари в голямата й черна чанта-портмоне, за да може да отиде по-късно с тази рокля на танци.

Мразя Еви.

Колкото до мен, аз гния, след като са ми източили кръвта, в тоя курвенски парцал тип Сузи Уонг^[1] Токийската роза, а там, където той ми е бил широк, са закопчали всичко излишно с карфици зад гърба ми.

Изглеждам като лайно, мъртва.

Като мъртво лайно.

Бих намушкала Еви още сега по телефона.

Не, наистина — бих казала на госпожа Котрел, докато полагаме урната с Еви в семейна гробница нейде в Пълен ужас, Тексас. Еви наистина искаше да я кремират.

А аз ще си облека за погребението на Еви впита като турникет черна кожена минирокля от Джани Версаче с метри и метри черни копринени ръкавици, надиплени по ръцете ми. Ще седя до Манъс отзад на голямата черна катафалка „Кадилак“ с шапка от Кристиан Лакроа колкото колело на каруца с черен воал, която после можеш да махнеш и да отидеш на някой тузарски предварителен оглед на търг, продажба на недвижими имоти или нещо такова, а после на обяд.

Еви — Еви ще е пръст. Добре де, пепел.

Сама в нейната всекидневна, аз вземам кристална табакера от подобната на малахитов блок маса и мятам това малко съкровище по тухлите на камината. То се разбива и навсякъде се пръскат цигари и кибритени клечки.

Каквото съм си буржоазно мъртво момиче, изведнъж ми се прищява да не съм го правила, коленича долу и почвам да събирам разхвърляното. Стъклата и цигарите. Само Еви… табакера. Съвсем от предишното поколение!

И кибрит.

Нещо ме бодва по пръста — порязала съм се на парче стъкло, толкова тънко и прозрачно, че е невидимо.

О, това е поразително.

Чак когато кръвта бликва и очертава стъкълцето в червено, чак тогава виждам какво ме е порязало. Кръвта по стъклото, което изваждам, е моята. Моята кръв по кибритче.

Не, госпожо Котрел. Не, наистина, Еви искаше да я кремират.

Зарязвам неразборията, която направих, и тичам, като изцапвам с кръв електрическите ключове и лампи, докато ги гася. Притичвам покрай гардероба и Манъс крещи отвътре: „Моля те!“, но аз съм намислила нещо твърде вълнуващо.

Гася лампите на целия първи етаж, а Манъс вика — трябвало да отиде до тоалетната, вика. „Моля те“.

Огромното плантаторско имение на Еви с големите колони отпред тъне в мрак, докато опипом се връщам в трапезарията. Напипвам касата на вратата и преброявам десет бавни слепи крачки по персийския килим към масата в трапезарията с дантелената покривка.

Запалвам клечка. Запалвам една от свещите в големия сребърен свещник.

Добре, като извадено от готически роман е, но аз запалвам всичките пет свещи в сребърния свещник, толкова тежък, че се налага да го вдигна и с двете ръце.

Все така облечена в сатенения пеньоар и халата с щраусови пера, аз съм призракът на прекрасно мъртво момиче и нося свещника нагоре по дългото вито стълбище на Еви. Нагоре, покрай всички маслени картини, после по коридора на втория етаж. В главната спалня прекрасното момиче призрак в осветения от свещи сатен отваря гардеробите и шкафовете, пълни с негови собствени дрехи, развлечени до смърт от злата великанка Еви Котрел. Изтерзаните тела на рокли и пуловери, на рокли и панталони, на рокли, джинси, тоалети, обувки и рокли, почти всичко осакатено, безформено и умоляващо да прекратиш мъките му.

Фотографът в ума ми казва: Дай ми гняв.

Светкавица.

Дай ми отмъщение.

Светкавица.

Дай ми пълно и окончателно справедливо възмездие.

Светкавица.

Аз — вече мъртвият призрак, несъществуващото, невидимо нищо, в което съм се превърнала, което има пълно право на това, размахвам свещника покрай всичкия този плат и:

Светкавица.

Това тук е огромният моден пъкъл на Еви.

Което е поразително.

Което е просто твърде забавно! Пробвам със завивката — старинна завивка от белгийска дантела, и тя лумва.

Завесите — тежките завеси от зелено кадифе на госпожица Еви — лумват.

Абажурите лумват.

Чудо голямо. Шифонът, с който съм облечена, също гори. Пляскам се по тлеещите пера и се оттеглям от Евината главна спалня — модна пещ в коридора на втория етаж.

Има още десет спални и няколко бани и аз минавам от стая в стая. Хавлиите горят. Пъкъл в банята! Шанел номер пет — гори. Маслени картини със състезателни коне и мъртви фазани горят. Персийските килими репродукции горят. Лошо подредените сухи цветя на Еви се превръщат в малки пъкълчета по масите. Ех, че сладурско! Куклата Кати Кейти на Еви се стапя, после пламва. Колекцията на Еви от големи карнавални меки играчки — Кути, Пучи, Пам-Пам, г-н Бънитс, Чучи, Пу Пу и Рингър — се превръща в плюшено всесъжение. Твърде сладко. Твърде безценно.

Връщам се в банята и грабвам едно от малкото неща, което не гори.

Шишенце валиум.

Слизам по голямото вито стълбище. Когато Манъс е влязъл да ме убие, е оставил отворена входната врата и пъкълът на втория етаж всмуква нагоре по стълбите около мен свеж полъх на нощен въздух. Полъхът угася свещите ми. Сега единствената светлина е пъкълът, гигантска печка, която ми се усмихва — на мен, която се пържа, увита в единайсет билки и подправки^[2] от опърлен шифон.

Имам чувството, че току-що съм спечелила някоя голяма престижна награда за постижението на живота си.

Все едно, ето я Мис Америка.

Слезте долу.

А този вид внимание аз все още го обичам.

Зад вратата на шкафа Манъс хленчи как подушвал дим и моля те, моля те, моля те, не позволявай да умре. Все едно точно сега би могло да ми пука.

Не, наистина, Манъс искаше да го кремират.

Пиша в бележника до телефона:

Ще отворя вратата след минута, но пушката още е у мен.

Преди това ще пъхна под вратата валиум — изгълтай го.

Направи го или ще те убия.

И пъхам бележката под вратата.

Излизаме и отиваме в колата му, паркирана отпред. Ще го отведа оттук. Той ще прави всичко, което аз поискам, или където и да попаднем, ще съобщя на полицията, че е влязъл с взлом в къщата. Запалил е пожара и е използвал пушката, за да ме отвлече. Ще издрънкам всичко за Манъс и Еви и гнусната им любовна афера.

Думата „любов“ има вкус на ушна кал, когато мисля за Манъс и Еви.

Трясвам вратата на шкафа с приклада и пушката стреля. Още два сантиметра, и щях да съм мъртва. А ако се проснех мъртва пред заключената врата, Манъс щеше да изгори.

— Да — врещи Манъс. — Всичко ще направя! Само, моля те, не ме оставяй да изгоря и не ме застрелвай. Всичко ще направя — само отвори!

Напъхвам изсипаните хапчета валиум с обувката си под вратата на шкафа. С насочена пушка отключвам вратата и отстъпвам назад. На светлината от пожара горе се вижда как къщата се пълни с дим. Манъс се олюлява и излиза навън с опулени електриковосини очи и вдигнати горе ръце и аз го подкарвам към колата му с дуло, опряно в гърба. Дори и на края на дуло кожата на Манъс е стегната и секси. За по-нататък нямам план. Знам само, че за известно време не искам да се решава нищо. Където и да се озовем накрая, аз просто не искам да се връщам към нормалността.

Заключвам Манъс в багажника на неговия „Фиат Спайдър“. Хубава кола — колата е хубава, червена, със свален гюрук. Трясвам с приклада по капака на багажника.

Любовният ми товар не откликва с нищо. После се чудя дали още му се пишка.

Хвърлям пушката на предната седалка и се връщам в плантаторския ад на Еви. Във фоайето — само дето сега то е комин — вятърът е образувал тунел и студеният въздух влиза през вратата, втурва се в жегата и се издига над мен. Писалището със златния телефон саксофон все още е там. Димът е навсякъде, а хорът на сирените детектори за дим, вие толкова силно, че чак боли.

Просто е гадно да карам Еви в Канкун да лежи будна толкова дълго време в очакване на добрата новина.

Затова набирам оставения от нея номер. Сещате се — Еви вдига след първото иззвъняване.

И казва:

— Ало?

Не се чува нищо, освен шумотевицата на всичко сторено от мен — детекторите за дим, пламъците, звънтенето на полилея, когато го лъхне ветрецът. Само това се чува от нейния край на линията.

Еви казва:

— Манъс?

Някъде, може би в трапезарията, таванът се срутва. Искри и живи въглени изригват от вратата на трапезарията и се разсипват по пода във фоайето.

Еви казва:

— Манъс, не си играй игрички. Ако си ти, казах ти, че не искам да те виждам повече.

И точно тогава:

Тряс.

Половин тон искрящ, блестящ, сияещ в бяло ръчно шлифован австрийски кристал — огромният полилей рухва в средата на фоайето и избухва. Твърде близо.

Още два сантиметра, и щях да съм мъртва.

Как да не се смея. Аз вече съм мъртва.

— Чуй ме, Манъс — казва Еви. — Казах ти да не ми се обаждаш, или ще съобщя на полицията как си вкарал най-добрата ми приятелка в болница без лице. Ясно?

Еви казва:

— Ти просто прекали. Ако се наложи, ще си извадя заповед да не се приближаваш до мен.

На Манъс ли, на Еви ли — не зная на кого да вярвам. Знам само, че перата ми горят.