Мейв Бинчи
Сърце и душа (8)

Седма глава

Питър Бари бе предпазлив и разумен човек. Не подобава на фармацевт да е прибързан и небрежен. Питър се гордееше, че държи под контрол всички аспекти от живота си.

Дъщеря му Ейми не наследи нито едно от тези качества. Приличаше досущ на майка си — небрежна, лекомислена, нехайна. С парите и сметките Лаура беше безнадежден случай, затова Питър отговаряше за финансите. Водеше педантично счетоводството си. Счетоводителят му твърдеше, че се справя безупречно със сметките.

Лаура беше творческият тип. Умееше да метне индийска памучна покривка върху дивана така, че да заприлича на царски трон. Подреждаше витрината на аптеката. Когато Ейми беше малка, Лаура й шиеше красиви роклички. Никое четиригодишно момиченце не можеше да се похвали с такива.

Погледна към старите снимки. Ейми приличаше на принцеса. Напоследък обаче напомняше повече за терористка или за роднина на семейство Адамс с разчорлената коса, белия грим и черните дрехи, наподобяващи военна униформа.

Каква ли щеше да е, ако майка й беше жива? Никога няма да разбере. Дали двете щяха да са добри приятелки, съюзени срещу стария глупав татко? Или пък клиентите му са прави да твърдят, че в пубертета дъщерите мразят майките повече, отколкото бащите? Никога няма да узнае.

Ейми учеше в последния гимназиален клас. Предупреди го да не очаква добри резултати. Не можела да напредва, понеже учебниците били пълни с „дивотии“. Само да надникнел в клас, щял да разбере какви безсмислени глупости им преподават.

На родителски срещи се чувстваше безпомощен и объркан. Един след друг учителите обясняваха, че Ейми не създава проблеми, ала е напълно незаинтересована и по цял час зяпа през прозореца.

Предложи й да се запише в подготвителен колеж.

— Защо? — учуди се Ейми. — Да уча същите дивотии, само че ускорено?

Всичко я мъчеше. С усилие ставаше и тръгваше на училище. След хиляди уговорки слагаше дрехите си в пералнята.

Живееха в малък апартамент над аптеката. Новата политика изискваше да се съчетават търговските и жилищните площи, за да се очовечат кварталите и да се избегне синдрома на пълното обезлюдяване. Ейми протестираше, че нямат градина.

— Кой щеше да я поддържа, ако имахме? — съвсем на място се поинтересува Питър.

Ейми вдигна рамене. Беше отработила жеста до съвършенство. Изразително и прискърбно вдигаше рамене и набързо преминаваше към друга тема, която в този случай се оказа екскурзия до Кипър в чест на дипломирането.

— Но нали каза, че нямаме поводи за радост, Ейми?

— Още едно основание да отида и да се поразтуша — отвърна Ейми.

Нищо обаче не успяваше да я разведри.

В осем сутринта му показа брошурата за екскурзията. Сумата беше астрономическа. Питър твърдо обясни, че няма да финансира две седмици престой в хотел, където Ейми ще участва в състезания за най-красива „мокра фланелка“ и ще купонясва по цяла нощ.

— Защо правиш всичко това, татко? — проточи Ейми и вдигна към него подчертаните си с черен молив очи, сякаш го вижда за пръв път.

— Правя какво?

— Ами стоиш по цял ден в аптеката с онази бяла престилка, взираш се в рецепти, изслушваш бръщолевенето на клиентите и на представителите на фармацевтичните компании…

— Това ми е работата — смая се Питър.

— Да, но за какво го правиш, татко, ако не за мен?

— За теб е наистина, но не за екскурзии до Кипър.

— Това е последната ти дума, така ли?

— Да, Ейми. А сега отивам на работа.

— Да печелиш още пари, които ще ми дадеш, когато престарея и не мога да се забавлявам.

— Никога не е късно.

— Грешиш, татко — заключи Ейми и млъкна, но очевидно смяташе, че баща й илюстрира прекрасно твърдението.

Спря да му говори. Държеше се любезно, но дистанцирано. Благодари му за вечерята, но обяви, че ще излиза със съученици. На другия ден на закуска се скри зад списанието, изяде си овесената каша, изми купата и тръгна с Питър.

— Държиш се глупаво, Ейми. Къде отиваш? — притесни се Питър. За пръв път мълчанието продължаваше повече от денонощие.

— Да си намеря работа! — подвикна му Ейми през рамо.

Проследи я как крачи покрай магазините, метнала чанта на гръб. Сякаш бе вчера, когато, стиснал ръката й на погребението на Лаура, й обеща да се грижи за нея. Не успя да изпълни дадената дума. Опитваше се, но собствената му дъщеря го възприемаше като чужд човек.

 

 

На нейната възраст пред него нямаше дилеми. Баща му просто реши, че синовете му ще учат фармация и те го сториха. И тогава, както и сега, трудно се започваше работа. Макар аптекарите често да се шегуват един с друг, че са почетни продавачи, те не са лишени от гордост. Държат на авторитета си.

Професията се беше променила, разбира се, в сравнение с времето на баща му. Господин Бари старши работеше в малък град с една-единствена аптека и имаше повече свобода от Питър. Макар и негласно, всички приемаха, че господин Бари не стои по-долу от лекарите. Предписваше на децата с бронхит антибиотик, без да чака рецепта от доктора; вадеше стъкла от пръстите и преценяваше дали глезенът е счупен, или само навехнат. Забъркваше еликсири и хора от близо и далеч се тълпяха да ги купуват, понеже им вярваха. Правеше и сироп за кашлица, който даваше магически резултати.

Баща му знаеше, че в аптеката няма да има работа и за двамата му синове. Терзаеше се кому да предложи да остане. Питър обаче предпочете Дъблин, а брат му Майкъл се установи в Корк.

Проблемът се разреши от само себе си.

Но не беше забравен.

В Корк Майк често се окайваше, че не е настоявал да поеме семейния бизнес. В Дъблин, след като се прибереше у дома, изкарал дълъг работен ден, Питър изпитваше същото.

Когато съпругата му почина, баща им продаде аптеката на младия си асистент, а той я превърна в златна мина. После господин Бари старши се оттегли в бунгало в Западна Ирландия — най-подходящия за риболов регион. Осигури си и „дамска компания“.

Питър му гостуваше всяка година. Миналата година Руби, приятелката на баща му, им приготви вкусна вечеря и им съобщи, че заминават на круиз.

Круиз!

Питър и Ейми пренощуваха в бунгалото и на следния ден поеха към дома. Чувство на неудовлетвореност глождеше Питър. Усещане, че баща му е извлякъл максимална полза от сделката. Хвалеше старата аптека и гордо обясняваше с колко квадрата се е разширила.

На връщане Ейми гледаше през прозореца градовете, реките и рухналите замъци, които подминаваха.

— За какво мислиш? — попита я Питър.

— Дали старците още правят секс?

Питър изпита такова неудобство от изплувалия в съзнанието му образ, че се зарече никога повече да не пита нито Ейми, нито някой друг какво мисли. По-добре да не знае…

Гледаше как дъщеря му тръгва да си търси работа и се чудеше какво ли се върти в ума й. Дали не съжалява, че не е учила достатъчно? Или че няма майка, а само дребнав, суховат баща, който не разбира желанието й да прекара петнайсет пиянски нощи в Кипър? Питър се почуди кой ли ще назначи Ейми и като каква.

Прищя му се да има побъркана приятелка като Руби, някой, с когото открито да поприказва за Ейми. Но нямаше никой.

Точно тогава в аптеката влезе Клара Кейси от кардиологичната клиника.

— Питър, идвам с молба — без уговорки започна тя.

— С каква благородна кауза си се заела сега? — Питър изкриви лице в шеговита мъченическа гримаса.

— Е, не съм те молила никога за пари, нали? Крада само от времето ти.

Обясни му, че организират лектория за пациентите на клиниката и техните семейства, както и за широката публика. Част от плана е да запознаят обществеността с нуждите и функциите на сърцето. Би се радвала, ако местният фармацевт поговори за различните медикаменти — бета-блокери, препарати за нормализиране на кръвното. Добре би било да обяснява по-простичко, вместо като докторите да обърква аудиторията със сложни научни термини. Хората се доверявали и вярвали на фармацевтите, поласка го Клара. По-лесно щели да възприемат думите на човека в бялата престилка, когото виждат всеки път, щом влязат в аптеката.

Питър се зарадва на похвалата.

— Не си ме чувала да говоря пред публика. Не съм от най-великите оратори по света — призна той.

— Ще те изслушат с интерес, Питър; ще спечелиш и нови клиенти, ако поднесеш информацията приятно и разбираемо.

— О, щом ще рекламирам бизнеса, няма как да пропусна — усмихна се Питър.

Договориха датата и часа и Питър поиска да научи повече за проекта. Дали Клара би желала да излязат на вечеря някой ден? След кратко мълчание доктор Кейси обяви, че предложението й допада. Но вземала проекта много присърце и можела да говори за него часове наред. Ще й достави удоволствие, ако Питър обещае от време на време да сменя темата.

— Къде да отидем? — попита Клара.

На върха на езика му беше да предложи кафенето в търговския център, но бързите закуски не бяха подходяща вечеря.

— В „Куентинс“?

Клара го възнагради с широка усмивка.

— Е, това е чудесно угощение.

Уточниха дата и за вечерята и Клара се върна в клиниката.

Питър се усмихна. Денят все пак започваше чудесно.

 

 

— Намери ли си работа? — попита той Ейми вечерта.

— Да, благодаря.

— Би ли споделила каква? — почувства, че въпросът прозвуча високомерно и предвзето, вместо да я предразположи.

— Нещо като твоята, в магазин.

— Аз съм собственик, Ейми — поправи я Питър.

— Да, и аз може да се сдобия със свой някой ден.

— И какво по-точно ще продаваш?

— Мрежести чорапогащи и обувки с остри токчета.

— Има ли достатъчно клиентки за тях?

— Кой говори за жени, татко? Купуват ги травестити, актьори и прочее.

— Ясно — отвърна Питър и усети, че му призлява.

 

 

Клара се изненада, че Питър предложи да се срещнат в „Куентинс“ към шест и половина. Стори й се твърде рано. Предпочиташе да се прибере у дома, да вземе душ и да се преоблече. Отдавна не бе излизала на вечеря с мъж. Но той явно имаше съображения и тя не възрази. Вероятно се прибира по-рано заради дъщеря си. Клара реши да си занесе официална рокля в клиниката и да тръгне към ресторанта веднага след работа.

През целия ден се питаше защо прие. Обикновено отговаряше, че натоварената й работа я изморява и си ляга рано или намекваше за призрачен приятел, заради когото отказва срещи. Но Питър Бари се държеше естествено, с него се общуваше лесно. И какво толкова, една вечеря в „Куентинс“ ще я поразведри в студената пролет.

 

 

Бренда Бренан ги заведе до масата им. Бяха заети само няколко. Обстановката беше изискана и елегантна. Клара се огледа. Идваше за трети път. Първия път вечеряха тук с Алън малко преди да разбере за Синта. Алан става четири пъти заради спешни обаждания. По онова време Клара не забелязваше нищо необичайно.

Втория бяха тук с Дервла в нощта след смъртта на баща й — мъдрия професор по медицина. Дервла повтаряше, че в живота й повече няма да се случи нищо спонтанно и изненадващо и Клара реши да я разведри с изискана вечеря. Струваше си.

Питър Бари идваше за пръв път в „Куентинс“. Още не проумяваше защо предложи толкова скъп ресторант. Но Клара беше стилна жена, мястото й подхождаше. Питър веднага забеляза, че е облечена в елегантно брокатено сако и черна копринена рокля. Ентусиазирано разгледа менюто и избра пресни сардини и агнешко.

Разговорът потръгна леко от самото начало.

Питър й разказа как е отрасъл в аптеката в малкия град. За позакъснялата романтична афера на баща си. Как всичко се е променило. Не непременно за добро. В аптеката на господин Бари старши имало четири стола. Старците обичали да посядат. Днес в неговата имало само един — в случай че на някого му призлее.

Майка му била свита и мила; би се стъписала да види колко много жени се занимават с фармацевтика днес. По нейно време професията била почти изцяло мъжка.

— Божичко, сигурно е чудесно да имаш скромна майка — замечтано го прекъсна Клара. — Моята винаги смята, че е права, за всичко. И досега.

— А наистина ли е така? — попита Питър.

— Нищо подобно — засмя се Клара. — Но и аз мисля, че винаги съм права, а моите дъщери изобщо не ме зачитат.

Заприказваха оживено за децата и трудностите, които им сервират.

Питър сподели как Ейми е намерила работа в магазин за фетиши, където продава зашеметяващи корсети от червен сатен и обувки с остри токчета. Клара каза, че й се иска Линда да е експериментатор като Ейми; да си намери работа, вместо да си въобразява, че препитанието й се полага по право. Поговориха за клиниката и колко необходима е придружаващата здравно образователна кампания. Как доходите на аптеките днес често зависят от козметиката. Питър спомена, че не е учил години наред, за да съветва майките какъв брокат да изберат за партито на дванайсетгодишните си дъщери.

Клара се съгласи. И тя работила усърдно, за да стигне дотук, а сега си губела времето в разговори със стиснатия Франк от болничната администрация, който се опитвал да ги саботира на всяка крачка.

— Такава скръндза е, отстоява буквата, а не духа на закона. Само си губим времето да измисляме дребнави методи как да се справим с него — засмя се Клара. — С Аня и Хилари всяка сутрин провеждаме оперативка как да го принудим да плати тоалетната хартия и чая. Детинско е, но не ми пука, няма да се откажа.

Питър я погледна възхитено — Клара бликаше от ентусиазъм и решимост. В същия момент забеляза, че повечето посетители си тръгват, а сервитьорката приближава към тях.

— Бихте ли желали да си изпиете кафето на бара? — попита ги любезно.

— Не, тук сме си добре — отвърна Клара, преди Питър да успее да се намеси. — Нали?

Тя го погледна за подкрепа. Но остана разочарована.

— Добро предложение, мисля — откликна Питър.

— Както искаш — изненада се Клара.

— Виж, резервирах ранна вечеря и масата им трябва за следващите клиенти.

— О, разбира се — разбърза се Клара.

— Стори ми се по-разумно, цените са наполовина — отбранително обясни Питър и магията някак помръкна.

 

 

— Дервла, да не би да ти звъня късно?

— Не, Клара, едва девет и половина е. Не си ли на среща?

— Бях, но вече съм си у дома.

— Много скоростна среща.

— Аха.

— И? Хареса ли ти?

— Ами да. Докато накрая не разбрах, че предпочел ранна вечеря, понеже било по-евтино.

— О, Клара, не ти е в характера да преценяваш хората според това колко харчат. А и доста се е изръсил независимо кое меню е избрал.

— Не знам… Просто някак… Не знам…

— Не ти е допаднал. Мачкаше ли ти коленете под масата?

— Не, допадна ми. И не ме мачкаше. Смятах да го поканя на обяд в неделя, момичетата обикновено не се свъртат у дома през почивните дни.

— И покани ли го? — Дервла настояваше за всички подробности.

— Не. Реших да поизчакам.

— Само защото е минал тънко?

— Знам, че звучи идиотско. Затова ти се обаждам.

— О, покани го. Утре. Още сутринта.

— Но защо?

— Защото винаги съжаляваме, че не сме направили нещо, и много рядко за стореното.

— Кой го е казал?

— Не помня. Марк Твен?

— Не е ли по-добре да се откажа сега, докато съм в печеливша позиция?

— Но ти не си в печеливша позиция, Клара, там е работата.

— О, боже, Дервла, какво щях да правя без теб?

— Работата щеше да те умори — рече Дервла и затвори.

 

 

— Добре ли мина вечерта? — попита Аня на другия ден.

— Храната беше вкусна, обстановката…

— Но?

— Ами… той беше очарователен, вежлив. Аз се държах глупаво.

— Вечеря с красивия господин Бари от аптеката, нали?

— Да. Смяташ, че е красив? Наистина ли?

— Да, прилича на филмов актьор.

— Да… може би.

— И ще се срещнете ли пак?

— Мисля, че да. Смятам да го поканя на обяд в неделя.

— О, добре…

— Защо ти се струва добре?

— Защото романтичните срещи са винаги добри — простосърдечно обясни Аня. Сети се за Карл и се усмихна загадъчно.

Клара посегна към слушалката, преди да си е променила мнението.

— Питър, благодаря ти много за вчера.

— О, Клара, и аз прекарах чудесно.

— Искаш ли да обядваме у дома в неделя? Ще ти сготвя…

— Колко мило. А дъщерите ти там ли ще са?

— Ако извадим късмет — не. Ще ти пратя адреса на електронната поща. Един часа става ли?

— Благодаря много, Клара.

Дервла, естествено, се оказа права. Клара се зарадва, че ще го види пак. Иначе щеше да си седи и да се окайва как някаква дреболия провалила срещата й.

 

 

— Татко?

— Да, Ейми? — Питър се зарадва, че му се обажда.

— Все се оплакваш, че не споделям.

Но пък звънеше точно когато трима чакаха да им изпълни рецептите.

— Да, за какво става дума?

— Ще пътувам през почивните дни.

— Защо не го обсъдим по-късно?

— Няма начин, татко. Заминавам днес. Ще се върна късно в неделя.

— Къде отиваш?

— В Лондон, шефовете искат да видя как рекламират магазини като нашия, за да организирам и аз презентации в Дъблин.

— И с кого ще пътуваш? — плахо попита Питър.

— Това е, татко. Уведомих те. Ще се видим в неделя.

И Ейми затвори решително, сякаш е разрешила всичките си проблеми и сега ще се впусне спокойно да разучава света на фетишите и нетрадиционния секс на английска почва.

 

 

В неделя Ади и приятеля й Джери щяха да участват в протестно шествие за опазване на горите. Дотук добре. Сега оставаше да разбере плановете на Линда.

Линда още се колебаеше. Засега нямала потвърждение.

— Би ли уточнила ангажиментите си по-бързо? — помоли Клара.

— Защо? — Линда надуши, че се опитва да се отърве от нея. Реши да заложи на изискан обяд, ако Клара бъде така добра да го финансира. — Май ще поостана у дома — опипа почвата тя.

— Добре тогава, но си купи нещо и обядвай в стаята си — предложи Клара.

— Да си купя нещо? — ужаси се Линда.

— Да, Линда. Въпреки уговорката ни не си внесла нищо в семейния бюджет през последните две седмици. Знам, че ще си намериш почасова работа и ще започнеш да помагаш скоро, но междувременно не очаквай да ти готвя.

— Добре де. Но как да си купя храна, щом нямам работа? — затрудни се Линда.

— А, да, там е проблемът. Тъкмо повод да се съсредоточиш малко.

— Какво смяташ да правиш в неделя? — упорстваше Линда.

— Поканила съм гости.

— Не се натискам да те слушам как бъбриш с някоя старица за клиниката!

— Е, да приемем ли тогава, че плановете ти са потвърдени?

— Добре де, мамо. И между другото няма нужда да опразваш хладилника, за да не ти изям млякото и бекона.

— Винаги съм смятала недомлъвките за излишни — ведро подхвърли Клара.

* * *

Питър донесе бутилка вино.

— Колко мило! Ще го отвориш ли? — Клара му подаде тирбушона.

— Отваря се ръчно. Купувам го от разпродажби в безмитния магазин, но е приятно на вкус.

— Разбира се. Лично аз смятам, че всички вина трябва да се отварят ръчно — констатира Клара и сервира сьомга върху ръжен хляб.

— Винарите използват глупавите ни предубеждения — продължи Питър. — Хората се ориентират по цените — ако е скъпо, значи е хубаво. Нещо като „Новите дрехи на краля“. Вина като това например са много хубави и на половин цена в сравнение с така наречените „маркови“.

„Кога ли ще престане с тирадата за парите?“, запита се Клара. И двамата са на средна възраст, средна класа. Тя е лекар, той — фармацевт, живеят в собствени къщи. Могат да си позволят бутилка вино, за бога! Наложи си да потисне раздразнението си.

Разговорът отново потръгна гладко. Питър се възхити от светлия й просторен дом, от уютната цветна градина. Клара му обясни, че номерът е да посадиш големи цветни храсти, които хващат окото, а не изискват грижи. Взеха чашите с вино и се разходиха из градината. Питър току посочваше някое растение.

— От семена ли си ги отгледала?

— Не, нямам нито парник, нито време да се занимавам по цял ден с лехите.

— Но не е ли по-евтино?

— Не, особено ако се налага да купиш парник и от изгрев до залез да плевиш посева — разгорещено обясни Клара.

— Така е — замисли се Питър. Приятели бяха споделили колко е скъпо да поддържаш градина. Утешаваше се с тази мисъл, изкачвайки стъпалата към своя апартамент.

— Ако ми гостуваш през лятото, ще седнем да обядваме навън — предложи Клара.

— Надявам се и тогава да сме приятели.

Похапнаха стек и пай с месо. После Клара сервира сирене и отвори бутилка червено вино. Той я попита откъде го е купила и колко струва, а тя излъга, че не знае, било подарък. Не събра смелост да му признае как поиска от продавача да й предложи нещо реномирано, бургундско може би, без да се замисля за цената. Питър Бари би го сметнал за голям грях, а не за щедър жест на гостоприемство.

Разказва й за представителите на фармацевтичните компании, които му предлагат стоката си.

Клара му обясни, че се чувства много удовлетворена, когато вижда колко добре живеят пациентите, прекарали инфаркт. Хора, прекрачили преди няколко месеца прага на клиниката с чувството, че са в преддверието на отвъдното, сега бяха уверени и способни да се справят сами. Питър й разказа как през седмицата в аптеката нахълтал наркоман. Бил съвсем обезумял, настоявал да му даде морфин и антидепресанти. Размахвал като оръжие крак на стол, бил кльощав и целият в белези. Питър го въвел в склада и му показал сейфа със заключените чекмеджета. Обяснил на момчето, че се отварят с по три ключа, а единият асистент е излязъл в обедна почивка.

— Как реагира той?

— Повярва ми. Започна да плаче и да се тресе. Знаех, че другите са се обадили в полицията. Трябваше само да го задържа. Дадох му транквилант и не спирах да му говоря. Мислеше си, че чакаме колегата да се върне. Пристигнаха полицаите. Неприятна история.

— Искаш да кажеш, че и той е нечие дете?

— Да, някой е възлагал големи надежди на него, обирал му е каймака от свареното мляко. А сега… — Питър изглеждаше искрено натъжен.

— Знам. Но не можем да се правим на богове. Преди два дни при нас дойде един мъж, виеше му се свят, пулсът му беше неравномерен. С Диклан решихме да му поставим холтер, за да проследим сърдечния ритъм. Окомплектовахме го и му казахме да се върне на другия ден. Проследихме данните и разбрахме, че го е свалил преди полунощ. Попитах го защо, а той ми отвърна: „Излезе ми късметът, докторе. Една прекрасна дама се съгласи да дойде у дома. Представяте ли си да ме беше видяла с жиците, щеше да ме помисли за откачалка…“

— Явно не е бил толкова зле със сърцето, щом до единайсет и половина е сколасал да си намери компания за леглото! — възкликна Питър.

— Е, не знаем как му се е отразило. Обиди се, задето му държим сметка и повече не се появи.

— Как ще процедираш?

— Диклан е дипломатът, ще намери начин, повярвай ми.

Заговориха за дъщерите. Как Ейми изучава фетишите в Лондон, Ади прегръща дървета, а Линда се цупи и мълчи. И двамата бяха очаквали друго, когато за пръв път бяха зърнали новородените си деца.

— Ще дойдеш ли с мен на театър през седмицата? В „Аби“ има ново представление — неочаквано попита Питър.

— Би било чудесно! Сутринта четох за него — отвърна Клара.

 

 

Дервла й позвъни вечерта.

— Тръгна ли си? — прошепна тя.

— О, отдавна.

— Забравих, че си ляга с кокошките — вметна Дервла.

— Е, бях го поканила на обяд все пак.

— Така де. А договорена ли е вече третата среща?

— На театър в „Аби“ в четвъртък — докладва Клара.

Дервла нададе победоносен възглас.

— Значи е по-сериозно от флирт?

— Не знам — предпазливо отвърна Клара.

— Не е забежка? Нали? — Дервла търсеше точната дума.

— Малко съм старичка за забежки — констатира Клара.

— Така… Да го наречем ли завоевание? Клара има ново завоевание — Питър…

— Дервла, не се дръж идиотски! — скастри я през смях Клара.

— Завоевание е — изпищя Дервла. — Официално го определяме като завоевание…

 

 

Ейми се прибра изтощена от летището.

— Видя ли интересни дрехи? — попита я Питър. С Клара стигнаха до извода, че трябва да проявяват съпричастие към живота на дъщерите си, за да не ги изгубят напълно.

— О, моля те, татко — не оцени жалкия му опит Ейми.

— Ти си ми дъщеря, Ейми — упорстваше Питър, — започна работа, толкова ли е лошо да се поинтересувам?

— Ще си помислиш само как съм опропастила шансовете си — подозрителността на Ейми не се беше разсеяла.

— Не, нищо подобно. Само се питах попаднала ли си на нещо, което можеш да внасяш. Но ако те дразня, да сменим темата — в тона му прозвучаха непознати нотки.

— Интересно беше — подхвана бавно Ейми. — Но според мен е рисковано да се пръскат пари за тези неща — много кожени облекла, колани, садо-мазо стил, ако разбираш какво имам предвид.

— Разбирам — сериозно потвърди Питър.

— Не че няма търсене, но повечето клиенти предпочитат да си купуват от Лондон, заради анонимността. Това е мое мнение обаче, може и да греша.

— Колко си наблюдателна! Значи пътуването не е било напразно?

— Не, никак даже. На връщане в самолета се запознах със симпатично момче. Утре ще се срещнем.

— И той ли е в същия бизнес?

— Бен? О, не, той е балсаматор.

— Моля?

— Балсаматор, татко. Дори и ти трябва да си чувал. Сещаш ли се? Когато почине някой… формалдехид и прочее.

— А, да, разбира се, това било значи.

— Сякаш може да е нещо друго.

Ейми си сипа чаша мляко и си взе бисквита. Враждебността изглежда се беше стопила.

 

 

Клара четеше, когато Линда се върна.

— Тръгнаха ли си гостите? — попита тя.

— О, да, отдавна. Прекарахме приятно. Остана един стек и малко пай, ако искаш да си ги претоплиш.

— Мислех, че си въвела ново правило — никаква храна за Линда.

— О, исках само да те предупредя да не очакваш, че съм длъжна да го правя. Но мога да те почерпя, нали?

Не се наложи да настоява. Линда вече бе пъхнала чинията в микровълновата фурна.

— Кого беше поканила всъщност?

— Питър Бари, фармацевт е.

— Аха. А какво мисли госпожа Бари по въпроса?

— Не знам. Мъртва е от дванайсет години.

— Вдовец? Охо.

— Правилно.

— Среща значи?

— Не точно.

— Ще се видите ли пак, мамо?

— Да, в четвъртък ще ходим на театър.

— Не мислиш ли, че първо трябва да ни го представиш?

Линда размахваше показалец и имитираше тона на Клара.

— Довърши пая и измий чинията, преди да се приберат вегетарианците и да се затръшкат.

 

 

На другата сутрин Клара свари Хилари в клиниката, задълбочена в документацията. Спомни си как някога на шега съзаклятничеха да запознаят нейната Линда с Ник. Щяха да са идеална двойка.

Нямаше смисъл да го припомня на Хилари. Само ще я погледне празно. След смъртта на майка й всичко удряше на камък. Хилари почти не разговаряше, а когато я питаха, отвръщаше едносрично. Хилари все още се обвиняваше за смъртта на Джесика и за пострадалия при инцидента шофьор. Полицейското разследване и съдийското решение не я успокоиха ни на йота. Работеше повече и от Клара, но душата й витаеше другаде. Сякаш се преуморяваше, за да спре да мисли за ужасното събитие.

Все пак Клара се надяваше Хилари да си спомни името на онази фризьорка, която я подмлади с години.

Доктор Кейси искаше да изглежда свежо в четвъртък вечер.

 

 

Кики огледа внимателно косата на Клара.

— Много е гъста и лъскава за годините ви — констатира най-сетне.

— Благодаря — студено кимна Клара.

— Но нали вие искате по-младежки стил? Аз само твърдя, че косата ви е достатъчно младежка. — Явно говореше искрено.

— Да, но това е строга прическа, а аз искам фризура за вечерна среща — усмихна се Клара.

— На прием ли ще ходите? — грейна лицето на Кики.

— На театър — отвърна Клара.

— На сцената ли?

— Не, сред публиката, но искам да изглеждам по-млада. Възможно ли е? — Клара долови напрежението в гласа си.

— Ушите ви са красиви — каза Кики. — Имате ли хубави обици?

— Да, струва ми се.

— Добре, ще я скъсим над ушите, ще променим формата. Това търсите, нали? Промяна?

— Май да. Хайде, променете ме!

Кики вдигна рамене. Да не би да са полудели възрастните днес? Някога се подстригваха два пъти годишно и това ги устройваше. Днес се стремяха да бъдат различни, да изглеждат модерни. И, както се изразяваше шефът й, толкова по-добре за бизнеса.

— Ще ви измия косата, мадам.

Накрая Кики донесе второ огледало, та Клара да разгледа новата прическа от всички ъгли. Изглеждаше прекрасно.

— Благодаря, Кики. И какво по-точно означава да имаш хубави уши?

— Да са малки и прилепнали към главата като вашите — обясни Кики.

— Но нали и на другите са такива? — нервно сниши глас Клара.

— О, не, мадам, лъжете се. Някои сякаш ще ги разперят и ще полетят. Имате основание да се гордеете с вашите, мадам, не ги крийте!

— Благодаря, Кики.

Клара се зачуди защо никой досега не й го е казвал. Хората са толкова ненаблюдателни.

 

 

Питър я похвали, че изглежда прекрасно.

— Нещо различно? — попита той.

— Подстригах се — скромно отвърна Клара.

— Какви красиви уши имаш! — възхити се Питър.

Клара се накани да се пошегува, но в очите му прочете искрено възхищение.

— Благодаря, Питър — скромно каза тя и двамата заеха местата си.

Продължаваха така — Клара го канеше веднъж седмично, той — два пъти. Един ден го заведе в зоологическата градина, а той я покани на цирк. След обяда у Клара избягваха да си гостуват. Къщите им бяха пълни с любопитни подрастващи, които щяха да нарушат спокойния им ритъм. Нищо не си обещаваха, не планираха и не се обвързваха. Отношенията им удовлетворяваха и двамата.

Скоро щеше да дойде ред и на секса.

Целувките за сбогом вечер ставаха по-дълги и по-смели. Бяха твърде възрастни за юношески глупости. И двамата бяха необвързани. Но никой не смееше да предложи първи, за да не развали магията. Един ден Ейми обяви, че с Бен заминават на конференция.

— На балсаматорите? — попита Питър.

— Не, разбира се.

— На тема фетиши?

— Не живеем само за работата, татко. Отиваме на сбирка по творческо писане, щом си толкова любопитен.

— Чудесно! Ще отсъствате и в събота, и в неделя? — надяваше се Ейми да не долови възторга в гласа му. Ето я възможността да покани Клара на гости.

* * *

— Няма да съм си у дома в събота — съобщи Клара на дъщерите си.

— О, при вдовеца ли ще бъдеш? — попита Ади.

— Нощта на истината значи? — полюбопитства Линда.

— Не ставайте смешни! — отсече Клара. — Достатъчно любезна бях да ви уведомя. Следващия път няма да си правя труда.

— И аз имам добри новини, мамо — обади се Линда. — Намерих си работа, така че от следващата седмица ще получаваш наем.

— Браво, Линда, чудесно.

— Ще продавам компактдискове. Почасово е, не е на пълен работен ден.

— Няма значение. Ще ти допада ли?

— Няма да е зле — измърмори Линда.

— Няма да е по специалността ти — навири нос Ади.

— Да, ако бакалавър по изкуствата се брои за квалификация. И ти едва ли щеше да намериш работа, ако не беше изкарала допълнително педагогически курсове.

— Поне се трудех и допринасях за семейния бюджет — сряза я Ади.

— И аз ще печеля, така че млъкни.

 

 

Клара с облекчение си помисли как ще си отдъхне от тях при спокойния, непретенциозен Питър. Надяваше се всичко да е наред. Отдавна не беше правила любов. Казват, че не се забравя — като карането на велосипед. Но, по дяволите, тя познаваше само един мъж — онова копеле Алан. Прииска й се да бе приела някои от предложенията, отправяни й през последните години. Нещо като репетиция…

Вместо нощница взе скъпо дантелено боди. Нелепо бе на тази възраст да се чувства толкова напрегната. Но фактите са си факти.

* * *

Питър се постара много. Полира всички плотове; две вази с цветя красяха малките масички. За вечеря приготви пушена сьомга и пиле с винен сос. Опита ястието три пъти, докато уцели вкуса. За гарнитура имаше ориз и салата. После — плодове и сирена.

Питър огледа резултата доволно.

Клара пристигна, остави чантата си в коридора и въодушевено похвали дома му.

— Страхотно място, в центъра на събитията!

Питър й сипа леденостудено чери. Клара забеляза колко се е постарал. Почувства се поласкана.

— Радвам се, че хареса черито. Купих го на половин цена от супера, но е с превъзходен вкус — обясни Питър.

Защо му трябва да споменава цената? Същото изслуша и за пилето, и за сирената. Рецептата изисквала пресни подправки, но сушените били по-евтини и дълготрайни. Марковото френско сирене било безбожно скъпо, а ирландското не му отстъпвало, стига да го оставиш да узрее.

Мислено се молеше Питър да престане с напътствията за разумно харчене. Но навярно така е устроен. Реши да не остава по-назад. Кожената й чанта всъщност бе много скъпа, но Клара се похвали, че е купена от разпродажба.

— Зърнах я в кошничките с намалени цени в един бутик.

Лицето на Питър грейна, радваше се искрено на попадението й. Прокара ръка по чантата.

— Страхотна е. Колко хубаво, че си я забелязала. Струвало си е.

Клара усети, че печели червени точки за нещо толкова тривиално и маловажно. „Да“, рече си мислено, „и не бива да позволявам на тривиални и банални неща да провалят вечерта.“

 

 

Нощта завърши приятно и естествено, сякаш са отдавнашни любовници. Той й каза, че е прекрасна, тя — че е пленителен. Възхити се на дантеленото й бельо, а Клара облегна глава на гърдите му, докато и двамата заспаха. На сутринта изненадано се събуди в малката спалня, в легло, нито двойно, нито единично, а нещо по средата. Питър й донесе портокалов сок и кафе и отново правиха любов.

Послушаха концерт на открито и си организираха пикник. Разходиха се по алеите на парка Сейнт Стивънс, където в неделя художници излагат картини. После се върнаха в апартамента на Питър и отново се отдадоха на ласки.

— Обичам те, Клара — призна Питър надвечер, когато Клара се накани да си върви.

— И аз те обичам.

„Искрена ли съм“, питаше се Клара в колата, докато караше към къщи в слънчевия следобед.

Навярно да.

Толкова бе свикнала да не обича никого след Алан, че думата й звучеше чуждо. Питър беше добър, топъл мъж, беше влюбен в нея и й се възхищаваше. Толкова щастлив изглеждаше да са заедно, денем и нощем. Нима би могла да не го харесва?

Добре ще е да се запознае с дъщеря му и да го представи на своите. И на приятелите си. Така е редно. Но Клара искаше още известно време да запази връзката им непроменена — убежище, уютно място, където другите нямат достъп.

Вкъщи свари Линда, Ади и постоянно присъстващия Джери край кухненската маса.

— Добре ли прекара? — попита Ади.

— Как беше любовта? — Линда държеше да е наясно.

— Да, прекарах страхотно, благодаря. А вие?

— Татко се поинтересува докъде сте стигнали, мамо — усмихна се Линда.

— Е, със сигурност не съм я докарала дотам да записвам пиратски дискове като теб — Клара погледна към компютъра, където Линда копираше диск след диск.

— Не е точно така…

— Незаконно е, ще те закопчаят — лаконично я прекъсна Клара, извади бурканче мляко от хладилника и се упъти към стаята си. Там си направи чай и се обади на Дервла.

— Нетърпелива съм да науча новините. Филип е разгневен като оса. Цял ден съм отнесена в мисли как е минало.

— Много добре…

— А правихте ли…?

— Какво? — Клара искаше да я накара да го каже.

— Направихте ли с него… онова нещо?

— О, Дервла, а после критикуваме децата си, че са инфантилни!

— Отговори, Клара Кейси! Да или не?

— Да, три пъти. Доволна ли си?

— Много, честно. Опасявах се да не станеш монахиня.

— Невероятно е за какво си говорим.

— Определено. Кога ще ме запознаеш с него?

 

 

Първо Питър представи Клара на Ейми. Покани я у дома на по чаша вино.

Ейми се изненада, че баща й очаква жена. Чудеше се каква ли ще е. Сериозна, вероятно, сивокоса и с очила. Ще обяснява колко е важно висшето образование. Ще се ужаси от заниманието на Ейми и от работата на Бен. Но пък баща й се държа гостоприемно с Бен, макар да се притесняваше от него. Трябва да е любезна с неговата гостенка.

Не повярва на очите си. Жената беше елегантна, изискана, добре облечена. Никаква сива коса, никакви очила, напротив — съвършен грим. Нима излиза с баща й? Ейми се обърка.

Бе приготвила канапета със сирене върху солена бисквита, но се укори, че не се е постарала повече. Но Клара остана очарована от непретенциозните хапки.

Заинтересува се искрено от магазина, където работи Ейми. Имала приятелка с много големи крака; попита я дали там се намират елегантни обувки като за Дервла, защото все се оплаквала, че ходи с модели като за инвалиди.

Ейми обмисли сериозно думите й.

— Да, сигурно имаме от нейния номер, но я предупреди, че всички са с много високи и тънки токчета. Травеститите, естествено, държат да изглеждат бляскаво, а не като монахини.

Клара кимна; на и без това доста длъгнестата Дервла ще й е трудно да се крепи на кокили.

Клара поговори приятелски и с Бен, сякаш цял живот е бъбрила с балсаматори. Обсъдиха колко важно е при кремация да се отстраняват пейсмейкърите. Понякога роднините забравяли да споменат, но Бен обясни, че свикнал да проверява за разреза. Противно на широко разпространеното мнение, ноктите и косата на мъртъвците не растели, просто кожата се свивала и ноктите изглеждали по-дълги.

Питър слушаше изненадано. Той самият никога не бе разговарял толкова много и толкова приятелски с Бен. Оказа се, че момчето е доста опитно в странния занаят и се отнася с подобаващо уважение към мъртвите.

Клара стана да си върви.

— Тръгвам. Ще водя една колежка на кино — обясни тя.

— Да дойда ли и аз? — нетактично вметна Питър.

— Няма начин — Хилари е много объркана след смъртта на майка си, избрали сме женски, сладникав филм. Няма да ти хареса, Питър, уверявам те. Ще се видим през седмицата.

И тримата я изпратиха зяпнали. Клара изтича надолу по стълбите и излезе от сградата.

 

 

— В събота смятам да поканя Питър на вечеря — обяви Клара. — Ще сготвя сьомга. Каня всички.

— Ще има ли предложение? — попита Линда.

— Съмнявам се. Освен ако ти смяташ да ни предложиш нещо, Линда.

— Много остроумно, няма що. Просто се питах…

— Поканен ли е Джери? — осведоми се Ади.

— Разбира се. Джери е част от семейството.

— Ще има ли какво да яде, да ядем?

— Да, а останалите ще хапнем сьомга.

— Как да го наричаме, мамо? — попита Ади.

— Питър, както си му е името.

— Не „татко“? — не пропусна Линда.

— Не, Линда, не „татко“; не забравяш името на Синта, когато ходиш на гости при баща си. Бъди така добра да запомниш как се казва приятелят ми.

— Ще остане ли да преспи? — полюбопитства Ади.

— Не.

— Трябва ли да сме официално облечени? — почуди се Линда.

— Не, само елате към седем и го посрещнете…

* * *

Ченетата им увиснаха, щом видяха Питър. Външността му надмина всичките им очаквания, фармацевтите са стари и прегърбени. А този се оказа висок и красив. С ведра усмивка.

Разпита Ади за децата в училище. С Джери обсъдиха органичните зеленчуци, а от Линда изтръгна обещание да му покаже как се работи с айпод. Подложиха го на кръстосан разпит, а той отговаряше искрено. Отдавна овдовял, имал една дъщеря, която го смятала за мухлясал старец, не пътувал често, но тази година се надявал да види Италия, да си наеме кола, да кара в погрешната лента и да се забавлява.

— Ти ще ходиш ли, мамо? — попита Линда.

— О, да — отвърна Клара, сякаш друг вариант не съществува.

Дойде време за тръгване. Питър целуна Клара по бузата, благодари за чудесната вечер и спомена, че ще се видят утре.

Градинската врата се захлопна и всички се развикаха в един глас. Бил страхотен, като филмова звезда, много забавен. Как е успяла да го омая?

Клара си легна доволна.

Най-лошото мина. Запознаха се с децата, други препъникамъни няма.

 

 

Майката на Клара научи новината.

В неделя се появи неочаквано вкъщи и момичетата й разказаха с какъв красавец в кадифено сако ги е запознала мама. Очевидно аферата е сериозна.

— Нищо не си ми казала? — неодобрителните нотки долитаха ясно през слушалката.

Денят беше тежък, но Клара се мобилизира.

— Исках да излезем на обяд, за да поговорим на спокойствие, а не набързо по телефона — подхвана тя, придърпвайки бележника си. Нямаше за кога да отлага срещата с майка си.

— Какво предлагаш? — рязко попита тя.

— Защо не „Куентинс“? — Клара разлисти бележника да избере по-малкото зло; може би в края на седмицата. — В петък ще ти разкажа всичко, мамо.

Клара затвори слушалката с натежало сърце.

— Добре ли си, Клара? — попита Хилари.

— Не особено. Ще обядвам с мама, а тя ще ме разпитва за сексуалния ми живот.

— Нима?

— Не директно, разбира се, знаеш какви са майките… — Идеше й да си отхапе езика. — О, Хилари, толкова съм глупава. Прости ми. Не помислих.

— Няма нищо, Клара. Не е важно.

— Напротив. Знам, че би дала всичко да излезеш на обяд с майка си.

— Не е сигурно. Зависи. Ако не ме вземе за пощальон или водопроводчик — тъжно се усмихна Хилари.

Клара усети напредъка. Хилари започваше да надмогва скръбта.

— Благодаря ти. Не те заслужавам.

Хилари видя, че за петък Клара е отбелязала в бележника „Куентинс“.

— Олеле, наистина глезиш майка си! „Куентинс“ — ни повече, ни по-малко!

— Най-добре да не споменавам пред Питър. Ще му се свие сърцето.

— Предпазлив е, а?

— Бих казала разумен — засмя се Клара.

— Изглеждаш щастлива — похвали я Хилари.

— Страх ме е да го кажа, но мисля, че съм — съгласи се Клара.

След половин час се обади Алан.

— Време ли е за поздравления? — попита той.

— Какво се крие зад това клише, Алан?

— Момичетата ми разказаха за твоя младеж. Радвам се за теб, това е всичко — скръбно обясни Алан.

— Благодаря. За това ли се обади, или има и друго?

— Е, смятах, че ще ми разкажеш за него, кога се срещнахте, накъде вървят нещата.

— И защо за бога, си въобразяваш, че ще го обсъждам с теб?

— Приятели сме, Клара… — подхвана Алан.

— Не сме, винаги сме на противоположни позиции.

— Защото ти се държиш нелогично.

— Довиждане, Алан.

Обади се пак на секундата.

— Не ми затваряй, нетърпимо е.

— Нетърпимо е точната дума. Опитвам се да работя и няма да търпя хленчовете ти, само защото нямаш с какво да си запълниш времето.

— Не, моля те, изслушай ме.

— Чакат ме, Алан. Извини ме.

Не почувства нищо, когато затвори слушалката.

Питър беше успял да прогони огромната, плътна сянка на Алан Кейси.

 

 

Питър запозна Клара с неколцина колеги, с брат си и съпругата му. Бяха приятни хора и се държаха мило с нея. На свой ред тя го представи на Дервла, Хилари, Аня и Диклан. Всички свикнаха да го виждат да я посреща след работа или да пристига по обяд с картонени кутии, за да похапнат заедно. Единодушно одобриха идеята им да заминат на екскурзия в Италия.

 

 

Майка й си оставаше песимист.

— Твърде дълго е живял сам, закостенял е, бих казала — отсъди тя, дъвчейки стридите в „Куентинс“.

— Времето ще покаже, мамо — изнурено отвърна Клара.

— О, не, здравият разум ще покаже, но се опасявам, че не те бива в тази област.

— Хубав ресторант, нали? — смени темата Клара.

— Има си хас! При тези цени!

— Искаш ли да те запозная с Питър, или не?

— Етикецията повелява да ни запознаеш, но пък…

— Мен не ме бива и в тази област… това ли се канеше да кажеш?

— Клара, скъпа, не се цупи, ако този млад мъж е толкова чаровен, едва ли ще му е до сърдити жени.

— Права си, мамо, хайде по-весело!

За жалост разтегна устни точно когато Франк, мениджърът на болницата, я мярна от другия край на залата и си помисли, че се усмихва на него. Веднага се насочи към тях.

— Прекрасната доктор Кейси — протегна ръка той.

Едва прикриваше раздразнението си. Майка й вдигна поглед.

— Вие ли сте Питър? — попита тя.

— Не, мадам, аз съм Франк.

— Божичко — още един! — зяпна майка й.

Клара стисна зъби.

— Това е майка ми. Мамо, представям ти Франк Енис. Той управлява еднолично болницата с железен юмрук.

— Не съвсем — усмихна се скромно Франк, но даде да се разбере, че описанието е много точно.

— Чудесно място сте избрали да почерпите дъщеря си — обърна се той към майка й.

Дали щеше да прояви дискретност? Не й е в стила, разбира се.

— О, божичко, Франк, черпи Клара, тя се въргаля в пари, аз съм бедна вдовица.

Франк изгледа доволно Клара. Точка срещу нея. Клара се бори с него за всяко евро и всеки цент — за заплатата си, за персонала, за разходите, — а майка й твърди, че разполага с дебел портфейл. Налудничав импулс да зашлеви гръмко майка си обзе Клара. Но животът е въпрос на хладнокръвие. Успя да устои на изкушението.

 

 

Клара и Питър сериозно възнамеряваха да заминат за няколко дни. Преглеждаха брошурите и картата на Италия, когато се прибра Ейми. Побъбриха весело няколко минути. Ейми изглежда искрено се заинтересува от плановете им.

— И мен няма да ме има по същото време. С Бен ще ходим в Кипър — съобщи тя.

— Чудесно! — възкликна Клара и отвориха картата да проверят къде е Агия Напа.

— Знаеш ли какво, Клара? — изгледа я изпод дългия си разчорлен бретон Ейми.

— Не, какво?

— Нямам нищо против да оставаш нощем при баща ми.

Гъста руменина обля страните на Питър. Клара разбра, че трябва да спасява положението.

— Много щедро от твоя страна, Ейми. Оценявам предложението и ако някога окъснея много, ще съм благодарна да остана, но засега не е належащо.

— Добре де. Но като се върнете от Италия, може да си промениш мнението. Ами ако не ви се разделя? Исках да знаеш, че за мен не е проблем.

 

 

Прекараха прекрасно. По няколко дни във Флоренция и Венеция и спокоен уикенд край голямо езеро. Преди да отпътуват, Питър я попита ще се омъжи ли за него.

Изненада я.

— Имаш ли нещо против да поизчакам още малко, преди да се съглася? — нежно попита тя.

Усети, че му стана неприятно; беше се надявал да му отговори веднага. Домъчня й при вида на покрусеното му лице. Не му беше лесно да преодолее стереотипа, беше закостенял, както се изрази майка й. Но Клара не смяташе да се съгласява под въздействието на италианската омая от цветя и сини води. Трябваше да се върне и да обмисли дали могат да живеят заедно. През нощта го видя да става и да сяда пред прозореца с тъжно лице и приведени рамене. По обратния път не споменаха предложението.

Когато пристигнаха в Дъблин, Клара обясни, че ще се прибере у дома, за да си приготви дрехите за работа.

— Не е това. Бягаш от мен.

— Нищо подобно. Не бягам от теб. Зададе ми прекрасен въпрос и сега, вече в реалния свят, ти обещавам да го обмисля много внимателно.

— Кога ще бъдеш готова с отговора?

— Скоро, Питър, наистина.

— Но не може ли да поговорим какво те възпира. Жилището ми? Работата? Децата?

— Нито едното. Просто трябва да свикна с идеята.

— Нима не се досещаше?

— Не очаквах да ми предложиш женитба. — Питър усети, че е искрена.

— Знам, че първия път малко си се опарила…

— Не, не е това, отдавна съм го преживяла и затворила страницата.

— Но какво е тогава, умолявам те, Клара?

— Скоро — отвърна тя.

 

 

— Да заведем ли Димпълс на излет? — предложи Фиона на Диклан.

— Къде например? През Европа на „Ориент Експрес“? — усмихна й се любящо Диклан.

— Някой ден може би, но първо трябва да потренира. Какво ще кажеш като начало да започнем от Килини Бийч?

— Как ще отидем дотам?

— С влака. Хайде! В събота?

— Смятах да наваксвам с формулярите.

— Ще направя страхотни сандвичи с пиле. Един и за Димпълс. Моля те!

— Добре тогава. Кой би посмял да застане между куче и сандвич с пиле?

— Много си сговорчив, Диклан Карол. Ще излезе ли добро старче от теб?

— И още как — обеща Диклан.

 

 

Приличаха на малко щастливо семейство — червенокосият лекар, красивото момиче и големият лабрадор, наредени пред прозореца на влака. Димпълс хареса Далки, където слязоха. Градчето беше пълно с интересни миризми и хора с миниатюрни кучета. Разхождаха се и разглеждаха къщите и градините.

— Представяш ли си, Боби Уолш е живял тук с жена си от самото начало! — обади се Диклан. — Човек би си помислил, че атмосферата облагородява, но… не.

— В тази жена няма и капчица благородство — съгласи се Фиона.

После видяха морето и Димпълс залая въодушевено.

Слязоха по скалистата пътека към плажа и закрачиха по Килини Бийч. Планините обграждаха прелестно залива. Хора с кучета подхвърляха пръчки наоколо. Поздравяваха се ведро. После седнаха на една скала и изядоха сандвичите. Димпълс забеляза птица и я подгони към брега.

— Леле, без малко да я хване! — ахна изумено Фиона.

— Не и Димпълс. Птиците са твърде бързи и твърде умни. Винаги успяват да избягат.

Гледаха как Димпълс възбудено лае до водата. Птицата се сниши, вероятно да се присмее на дебелия лабрадор. Димпълс се потопи решително в морето. Усети, че е в беда — вълните го заливаха, зарита трескаво и ужасено.

Фиона се събу и нагази във водата. Викна на Диклан да не си помисля да влиза, защото положението е под контрол. Не изглеждаше така. Водата я заливаше до кръста, когато сграбчи каишката на Димпълс и задърпа кучето към сушата.

Димпълс се изтръска енергично, заливайки ги с щедри струи вода. После кихна бързо осем пъти.

Диклан не бе потопил и малкото си пръстче.

— Нищо не направих — призна той. — Не мога да плувам.

Фиона се притече на помощ на Димпълс. Спаси го, нищо че се измокри до кости. Диклан я обичаше до болка и се чувстваше до болка безполезен.

— Дължи ти живота си — отрони той.

— Е, как да го оставя да се удави?

Фиона трепереше. Спокойно свали подгизналите дънки, чорапи и розови дантелени бикини и се уви в одеялото, върху което смятаха да седнат. Закрепи го за кръста с колана от панталоните, отпусна се на каменистия бряг и пресуши половината бутилка вино, която бяха донесли за пикника.

— Заслужих си го — весело рече тя.

— Фиона?

— Да?

— Фиона… Сигурно ще ти прозвучи нелепо… но…

— Но не бива да се събличам на плажа. Няма да се повтори, обещавам, просто исках да сваля мокрите дрехи.

— Не. Нямах предвид това. Изобщо.

— Какво тогава?

Фиона присви очи срещу слабото слънце, вече стоплена и изсушена под одеялото.

— Исках да те попитам дали ще се омъжиш за мен? — като скоропоговорка изрече той.

— Да се омъжа за теб, Диклан? — удивено повтори тя.

— Да. Искам го повече от всичко на света.

Страхуваше се да срещне погледа й, за да не види подигравка, съжаление или напрежение да измисли деликатен отказ.

Фиона мълчеше.

— Ще бъда много добър. Ще се грижа за теб. Обичам те, Фиона, с цялото си сърце.

— Да се оженим? — повтори Фиона. — Имаш предвид като възрастните?

— Моля те, кажи „да“. Моля те.

Диклан забеляза как опашката на Димпълс потупва по земята. Още не смееше да погледне Фиона в очите.

— Диклан — тихо отрони тя.

Погледна я. Тя се усмихваше.

— Мислех си, че никога няма да ме попиташ. Много искам да се омъжа за теб. Много — с цялото си сърце.

Диклан скочи, вдигна я на крака и я целува толкова дълго, че притесненият Димпълс закръжи, лаейки, край тях. И ако някой наблюдаваше малката компания, щеше да види как одеялото се смъква, а двамата го придърпват нагоре, сякаш животът им зависи от това.

 

 

В клиниката похвалиха Клара, че изглежда чудесно. Загоряла и отпочинала.

— И дяволски амбицирана да работя — заплаши ги тя. — Хайде, разкажете ми новините.

Първо научи най-важното — Фиона и Диклан ще се женят.

Мъчели се да го запазят в тайна, но всички разбрали, че се мъти нещо. Накрая Барбара успяла да изтръгне истината. Попитала уточнили ли са всичко, или не? Когато запристъпвали смутено от крак на крак и потвърдили уклончиво, всички пощурели.

Диклан и Фиона напразно протестирали, че пръстенът не е купен и датата не е определена. Всички били във възторг, че са отгледали първата „служебна“ двойка. Аня изтичала да купи шампанско, Лар подбрал няколко интересни факта за сватбите. Написали и картичка; само чакали Клара да я подпише. Хилари бе настроена носталгично; спомняше си младините и любовта. Боби Уолш остана очарован, спомена, че и Роузмари ще сподели радостта им, но никой не повярва. Джони успя да сдържи коментара, че от това няма да излезе нищо добро. Лавендър предложи да направи сватбената торта; предупреди ги да я уведомят, веднага щом уточнят датата.

Боби Уолш получил пристъп и го приели в интензивното; там всички се дивели колко добре е запознат с медикаментите. Направо ги заливал с информация. Оправил се бързо и отново ги посещавал всеки ден.

— Благодарение на Диклан — обобщи Клара.

Кити Райли открила нов светец — Свети Йосиф Купертински, очевидно с неоспорим авторитет на лечител. Раздавала листовки за него на всички в чакалнята, Фиона подметнала на шега, че Падре Пио навярно се чувства много изоставен там горе, на небесата и Кити донесла цял куп медальони с образа му, уплашена да не си навлече гнева му.

Лар дразнел всички в чакалнята, защото настоявал да му съобщават по един нов факт на визита. Единият джак ръсел на Джуди Мърфи си приклещил лапата на градинска порта и я счупил. Клетата Джуди го носела към кабинета на ветеринаря, когато срещнала Диклан и той му поставил шина. Ветеринарят похвалил майсторски свършената работа и обяснил, че ако на въпросния Диклан му писне от досадни, кисели хора, мястото му при безсловесните най-добри приятели на човека е осигурено.

На една от образователните вечери Лавендър поканила известен майстор готвач за кулинарна демонстрация. Веднъж седмично Джони показвал упражнения за сърцето по телевизията. Тим се влюбил в Лидия, съквартирантката на Аня, и щял да ходи в Полша да се запознае със семейството й.

— А нещо ново при теб, Аня?

— Нищо. Работя упорито и всяка нощ благодаря Богу, че ми помогна да те срещна и промени живота ми.

— Още ли спестяваш за къща на майка си?

— Няма да повярваш колко съм събрала, Клара. Работя в пералнята на Моли Карол, чистя в дома за възрастни, където Хилари смяташе да заведе майка си. Толкова са мили там… С госпожа Котър си приличате.

— Чудесно. А Карл Уолш още ли ти дава уроци по английски?

Аня сведе очи.

— Да, да. Но няма надежда. Никаква.

— Хей, английският ти е страхотен!

— О, да, напредвам. Не там е проблемът.

Чак сега Клара осъзна, че става дума за Карл Уолш. И Клара не би се осмелила да се изправи срещу страховитата госпожа Уолш. Боби беше мил човек, но съпругата му би скъсала и стоманени нерви.

— При равен старт би имала шанс.

— Моля?

— Изразът означава…

— Знам — ако се състезавахме наравно.

— Точно така. Но с майка му това е невъзможно.

— Добре е все пак, че според теб не бива да се отчайвам напълно.

 

 

Клара не беше свикнала да обсъжда лични проблеми с приятелките си, да ги анализира от игла до конец. Обичаше да си бъбри с Дервла О’Мали, но иначе не споделяше трудностите. Никому не каза, че смята да се омъжи за Алан Кейси. Може би трябваше. И защо поставя Алан и Питър в една категория? Толкова са различни…

Дервла беше идеалният довереник. И много проницателна.

— Поиска ли ти ръката? — попита тя.

Пиеха кафе по обед в голф клуба на Дервла — едно от малкото места, където можеха да се усамотят.

— Да. Последната вечер — призна Клара.

— С ченгел ли да ти тегля думите? Или ще ми кажеш какво отговори.

— Как го намираш, Дервла?

— Не е направил предложение на мен. Забрави ли Филип?

— Сериозно, Дервла, какво мислиш?

— Мисля, че е идеален. Сякаш сме го съчинили.

— Аз не съм толкова въодушевена.

— Е, Клара, на колко си години? Щеше да е странно, ако летеше в небесата като влюбена тийнейджърка.

— Значи смяташ, че трябва да приема?

— Луда ли си? Искаш съвет? Ти, Клара? Но, да, мисля, че ако се спреш на Питър, ще имаш приятен, ведър, добронамерен и привързан към теб приятел. Нещо лошо?

— Думата „спирам се“. Там е пробойната — отвърна Клара.

— Божичко, и дяволът не би ти угодил!

— Ти спря ли се на Филип?

— Да. Знаеш. Не можех да се събера с безнадеждния младеж, в когото бях влюбена. Той искаше богата съпруга и я намери. После срещнах Филип и благославям всеки ден с него.

— Но го няма шеметният трепет? — попита Клара.

— Не знам какво е това шеметен трепет — засмя се Дервла.

— Разбираш ме много добре — настоя Клара.

— Изпитвала съм го, вярно, ала според мен изчезва, когато навършиш двайсет и пет.

— И след това просто се спираме на някого?

— Усещането е приятно, не се чувстваш самотен и рискът за трагичен край е минимален — обясни Дервла.

— Може и да си права — заключи Клара и никога повече не отвориха дума на тази тема.

 

 

Следобед я заговори Нора Дън, високата, интелигентна съпруга на Ейдън Дън, която помогна безрезервно на мъжа си да се възстанови.

— Доктор Кейси, благодаря ви за помощта — започна тя. — Трябваше да ви се доверя от самото начало. С Ейдън сме като преродени. Искам и да ви се извиня, задето ви губех времето със своите тревоги и оплаквания.

— Не, няма защо. Вие изживявахте шок.

— Той е любовта на живота ми. Мисля за него от зори до здрач. Питам се дали би одобрил това или онова, запомням случки, които да му разкажа. Май полудях, когато чух думата „инфаркт“.

— Днес овладяваме успешно сърдечните проблеми. Не се преструваме, че ги няма, изчезнали безследно, но редовното проследяване на състоянието върши чудеса.

— Вече съм убедена, доктор Кейси. Но тогава сякаш бях изпаднала в ступор при мисълта, че може да остана без Ейдън. Толкова късно се срещнахме; мечтаех да сме заедно до дълбока старост.

— Разбирам, разбирам.

— Знам. Колегите ви ми казаха, че наскоро сте преоткрили любовта и сте заминали за Италия. Не им се сърдете, аз непрекъснато настоявах да ви се извиня лично. Направо ги подлудих. Разбрах, че сте на екскурзия…

— Няма място за извинения, госпожо Дън. Чудя се обаче защо са ви обяснили, че съм с приятел. Вярно е, но обикновено не дават информация за личния ми живот.

— О, вината е изцяло моя, не им се сърдете. Не ги оставях на мира. Накрая им дойде до гуша.

Клара я погледна. Нора Дън бе страстна натура. Най-сетне проговори отново.

— Зарадвах се, че и вие изживявате дълбоки чувства, защото ще разберете ужаса от загубата, безумното желание да бъдеш с любимия човек. Случи ли се нещо с Ейдън, животът ми приключва. Струва ми се, че собственото ми сърце ще спре да бие едновременно с неговото. Не мога да си представя нито един ден, нито една нощ без него, без да виждам милото му лице. И ако вие, доктор Кейси, сте били в прекрасната Италия с обичния мъж, значи ме разбирате и ще ми простите.

Клара я гледаше, но виждаше не нея, а бъдещето — животът с Питър, на когото се е „спряла“, ежедневие от разпродажби, специални предложения и намалени стоки, живот с приятел без самота, без рискове и свобода.

— Направихте ми голяма услуга. Отлагах едно решение, но сега всичко се проясни. Ще се заема още тази вечер.

Обърканата Нора Дън проследи как Клара излиза и се качва в колата.

 

 

Клара натисна звънеца и по домофона прозвуча въодушевеният глас на Питър.

Качи се по стълбите с тежко сърце.

— Ще го отпразнуваме ли с бутилка вино?

— Не, освен ако не искаш да отпразнуваш свободата — нежно отвърна Клара.

Питър онемя от изненада. След малко се съвзе и скочи на крака.

— Но защо, Клара, защо? Толкова добре се разбираме. Ейми те харесва, аз харесвам твоите момичета.

— Питър, знаеш ли какво означава шеметен трепет? — попита тя.

— Не. Какво?

— Няма значение.

— Ще го науча — в гласа му прозвуча надежда. Беше толкова мил. Клара си каза, че постъпва безумно. Както, когато се омъжи за Алан.

Но тя съществува — лудата, страстна любов. Видя я в клиниката едва преди час. Има я. Някъде. Няма да се спира на никого. Няма да премисля. Питър предложи да почакат, преди да вземат окончателно решение, но Клара не отстъпи.

— Не можем ли да останем приятели? Любовници? — попита я той.

— Не, няма начин. Помисли си колко хубави спомени ще ни останат, Питър. Много хубави спомени. Радвам се, че опитахме, вместо да шикалкавим. Винаги съжаляваме за онова, което не сме направили, рядко — за стореното…

— Може би ще съжаляваш, че не си се омъжила за мен тогава?

— Ще си намериш жена, Питър, и ще бъдеш прекрасен съпруг.

— А ти?

— По-скоро не. Обичам свободата.

Прегърна го братски и напусна тъжния дом.

Слезе по стълбите и се озова в оживения търговски център, преди Питър да успее да проговори. В бижутерията на ъгъла предлагаха много пръстени с отстъпка. Клара беше убедена, че Питър е идвал и може би дори е избрал някой. Изправи рамене и за пръв път от много време закрачи решително напред.