Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heart and Soul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Мейв Бинчи

Заглавие: Сърце и душа

Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Художник: Борис Драголов

ISBN: 978-954-357-191-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4794

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

В осем сутринта се обадиха на Моли Карол да й съобщят, че трима клиенти стоят пред затворената пералня.

— Но Аня отваря в седем — загрижи се Моли.

— Днес я няма, Моли.

Свила неодобрително устни, Моли Карол заряза закуската и се втурна към пералнята. Разчитаха на ранните птици, които оставяха чантите с дрехи призори и ги вземаха по-късно същия ден. Аня нямаше навик да закъснява.

 

 

Хилари изслушваше получените през нощта съобщения на телефонния секретар в клиниката. Всички поднасяха извинения. Пациентка с болки в сърцето позвънила на спешната линия, но се оказало дреболия. Съжаляваше, че ги е разтревожила. Мъж, явно набрал погрешен номер, се извиняваше за пропуснатата среща и обещаваше да се реваншира в най-скоро време. Аня споменаваше за някаква криза. Наистина съжалявала и щяла да обясни всичко след няколко дни. Оставила ключовете за клиниката в плик в ресторанта под апартамента й. Джони можел да ги вземе.

Неколкодневна криза? Хилари се стъписа. Много нехарактерно за Аня.

 

 

Лидия и Тим не мигнаха цяла нощ. Къде ли е отишла Аня? Не беше оставила никакъв ориентир.

— Познавам всичките й приятели — повтаряше Лидия. — Обадих им се. Нищо.

— Ами отец Флин?

— Нищо. Разпитва всички в Центъра, но ни вест, ни кост.

— Не може да е отишла на летището. Беше твърде късно — разсъждаваше Тим, по-скоро заради Карл Уолш, който бе извън себе си от притеснение и твърдеше, че вината е изцяло негова, защото не я посрещнал, както подобава. Лидия не бе разбрала какво точно се е случило и се опитваше да го успокои.

— Не се измъчвай. Тя се зарадва много на поканата. Майка ти хареса ли подаръка?

— Не ми говори за подаръка! — с разкривено лице извика Карл. — Сигурно има някой, за когото не сме се сетили!

 

 

Фиона се отби на Сейнт Джарлатс Кресънт да съобщи на Диклан новината за изчезването на Аня. Двамата седнаха и си поделиха оставения от Моли грейпфрут. По-добре от пържените яйца, наденичките и препечения хляб, който иначе би настоявала да изядат.

Чуха се по телефона с Лидия, Карл, Хилари и отец Флин. Оставаше бледата надежда да се появи в клиниката, но никой не вярваше. После се притесниха от съобщението, което Аня бе оставила на телефонния секретар.

— Да се обадим ли в полицията? — попита Фиона.

— Специално е помолила Лидия да не вдига шум — напомни Диклан.

— Не е била на себе си.

— Знам, Фиона, но щом си помолил приятелите да запазят спокойствие, значи разчиташ, че ще изпълнят молбата ти, нали?

Фиона го изгледа изненадано.

— Що за лекар ще станеш, Диклан Карол?

— Лекар, който се съобразява с желанията на пациентите си.

— Докрай?

— Само времето ще покаже. Времето и увереността, че ще ме подкрепя добра и мъдра съпруга. Какво ще правиш в събота? Дали да не поогледаме пръстените? Питах се как намираш опалите?

— Не искам да те разоря, Диклан. Моля те, нямам претенции. Честно. Не ми трябва скъп пръстен, достатъчно ми е да знам, че ме обичаш.

— Но според астролозите опалът е твоят камък. Смятах, че е важно. Да вървим сега да се погрижим за болните. Дългът ни зове.

Диклан беше толкова всеотдаен, Фиона се просълзи. С какво е заслужила толкова любов?

 

 

Отец Флин откри момиче, видяло Аня да чака на автобусната спирка за летището.

— Но през нощта няма полети за Полша — каза той.

— Май спомена, че ще пътува през Лондон.

— Но и за там самолетите са чак сутринта.

Брайън Флин не можеше да повярва, че уравновесената Аня се е изпарила яко дим.

— Не знам, отче.

— Разбира се, разбира се. Просто съм притеснен.

— Ако я бяхте видели снощи, щяхте да се притесните още повече. Изглеждаше все едно е видяла привидение.

* * *

Боби Уолш отиде в кухнята да закуси.

— Блести от чистота, нали? — похвали компанията той, докато си наливаше чай и си взимаше препечена филийка.

— Да — остро отвърна Роузмари.

— Къде е Карл?

— Излезе снощи и не се е прибирал.

— Значи е отишъл направо в училището?

— Не мисля. Обадиха се оттам да го търсят.

Роузмари допи кафето.

— Но къде е тогава? — притесни се Боби.

— Където го е отвела глупостта — отсече Роузмари и излезе.

Боби чу как запали колата и потегли. Двигателят изръмжа яростно като нея.

Боби Уолш се почувства безкрайно самотен в голямата къща край морето.

 

 

Клара вдигна поглед, когато Хилари й донесе чаша кафе.

— Къде е Аня?

— Никой не знае. Оставила е странно съобщение.

Обсъдиха го. Всеки друг би се обадил, ако не се чувства добре. Не и Аня. Би допълзяла на четири крака.

— Любов ли е? — почуди се Клара.

— Вчера беше на седмото небе. Канеше се да ходи на рубинената сватба на Боби. Много харесва сина му Карл.

— Дано има сили да се оправи с Роузмари.

— Всъщност беше във възторг и от нея. Изпратила й покана. А Аня й купила червена кристална фруктиера.

— Може би семейство Уолш знаят къде е?

— Нямам намерение да им се обаждам, Клара.

— Добре, страхливке. Аз ще позвъня.

 

 

— Здравей, Боби. Обажда се Клара Кейси от клиниката. Не, не, не става дума за тестовете ти. Всичко е наред. Изникна един проблем. Чудех се дали си виждал нашата Аня? Снощи е била на партито по случай юбилея ви. Не? Виж ти, смятах, че е била там. Не, разбира се, сред толкова гости. А дали госпожа Уолш ще си спомни? О, излязла е? Добре… Извинявай за безпокойството, Боби. До следващата седмица, както обикновено. Да, естествено, ще те държим в течение.

Хилари я погледна въпросително.

— Трябва да канонизират приживе Боби Уолш. Съжалявал много, не видял Аня снощи. Иначе с удоволствие би си поприказвал с нея. Никой не му съобщил, че е там. Помоли да го уведомим, щом се появи.

Ако се появи — поправи я Хилари.

 

 

Фиона минаваше край бюрото, когато телефонът иззвъня. Вдигна разсеяно слушалката; в ума й още се въртяха опаловият пръстен и мистериозното изчезване на Аня. Обаждаше се Роузмари Уолш.

— Клара ли е?

— Не, госпожо Уолш, Фиона е.

— Всъщност търся полякинята, Аня.

Роузмари Уолш се засмя звънливо да подчертае необичайния си жест.

— Всички я търсим.

— Какво искате да кажете? — сепна се госпожа Уолш.

— За последно са я видели във вашата кухня.

— Ъъ… да. Тя е много услужливо момиче. Предложи да помогне за миенето.

— Не. Вие сте я пратили да мие. Тя мислеше, че е поканена на партито.

— О, вече уточнихме недоразумението.

— Нищо подобно. Не се появи на работа. Напуснала е апартамента си. Отец Флин я издирва. Карл се обажда през пет минути. Не смятам, че нещо е уточнено.

— Не ми дръж такъв тон, Фиона, ако обичаш.

— Тонът ми е нормален, госпожо Уолш. Остана да ви съобщя, че се обадихме в полицията. Ще дойдат всеки момент.

С огромно удоволствие Фиона чу как Роузмари ахна. Излъга я за полицаите. Но дълбоката въздишка на госпожа Уолш си струваше.

 

 

Автобусът докара Аня в родния й град. Тя слезе и се отби в магазина на госпожа Жак.

— Каква изненада, Аня! Знае ли майка ти?

— Не, госпожо Жак. Може ли да се обадя набързо до Ирландия?

— Нямаш ли мобилен телефон като всички момичета?

— Много са скъпи, госпожо Жак. Ще ви платя обаждането.

Госпожа Жак слушаше изумено перфектния според нея английски на Аня. Не разбираше смисъла, но разговорът течеше съвсем свободно. Малката Аня, която гледаше само в земята, преди да срещне онзи нехранимайко Марек! Гледай ти! Говори чужд език като истински професор.

 

 

— Съжалявам, че побягнах така изневиделица — обясняваше Аня на Клара. — Направих голяма грешка. Може би Фиона ти е казала?

— Да, Аня. Не само ти грешиш с Роузмари Уолш. Животът й е върволица от недоразумения.

— Поставих в неудобно положение всички. Карл сигурно ме е помислил за глупачка.

— Много се тревожи за теб, Аня. Звъни през пет минути да пита има ли вест от теб. Защо не му се обадиш? Ще му олекне като разбере, че си добре.

— Не, не мога. Нека Фиона се свърже с него.

— И кога ще се върнеш?

— Току-що пристигам, Клара. Още не съм видяла мама. Не знам.

— Добре, Аня, не се притеснявай. Всички се радваме, че си на сигурно място. Приятелите ти тук са загрижени за теб.

— Благодаря, Клара. Съжалявам, че не случи на служител с мен.

— Ти си най-добрият ни служител. Работиш при нас от месеци. Винаги си добре дошла, ако решиш да се върнеш.

Две големи сълзи се стекоха по страните на Аня. Госпожа Жак я изгледа над очилата. Бременна е навярно. Защо е дошла да притеснява майка си с поредната порция лоши новини?

 

 

Вестта, че Аня се е прибрала в Полша да си почине, се разнесе бързо. Клара се обади първо на Карл. Веднага след това позвъни на Франк Енис от болничната администрация. Съобщи, че им трябва временен заместник.

— Има ли адекватно основание за екскурзията до Полша?

— Спешен случай — лаконично обясни Клара.

— Е, заместниците не никнат по дърветата. Къде да ги търся?

— Добре, ще назначим някого по свое усмотрение тогава.

— Не — Франк не искаше да изпуска юздите.

— Добре. Очакваме заместника утре.

— За колко време? — попита Франк.

— Ще те информирам.

— Не ни трябва заместничка, Клара. Ще поемем задълженията на Аня — каза Хилари.

— Нямаш ли чувство за съпричастие? За себеуважение? — шокира се Клара. — Ако Франк разбере, че можем да се справяме без Аня, ще реши, че изобщо няма нужда от нея. Искам да й запазя мястото.

 

 

— Боби?

— Върна ли се, Роузмари?

— Разбира се. Всичко наред ли е?

— Цял ден ми звънят по телефона, Роузмари. Малката Аня от клиниката е изчезнала. За последно са я видели у нас.

— Положително е вярно.

— Защо не ми каза, че е била тук, Роузмари? Много ми е симпатична.

— Не само на теб.

— Какво имаш предвид?

— Синът ти също е лапнал въдицата.

— Аз не съм лапнал въдица, Роузмари.

— Не, разбира се. Съжалявам… Щях да й платя, Боби.

— Какво? За какво да й платиш?

— Задето помогна в кухнята.

— Смятах, че е била гостенка. Така каза Карл. И Клара. И Фиона.

— Кога успяха да говорят с теб? — сепна се Роузмари.

— По телефона. Днес.

— Нали не е направила нещо глупаво, Боби? Нещо наистина глупаво? Нали? — Роузмари изглеждаше искрено притеснена.

— Че защо?

Роузмари задиша по-леко. Не му бяха разказали цялата история.

— Нали знаеш колко са нестабилни европейците? — подхвърли тя.

* * *

Диклан се отби в библиотеката да прочете нещо за опалите. Свързваха ги с лоши поличби също като другите скъпоценни камъни. Попадна на някаква история за испанския крал Алфонсо, който подарил на любимата си опал. Тя умряла, умирали и всички, у които попаднел камъкът. Прагматичният Диклан си помисли, че тази участ е щяла да ги сполети и без камъка. По онова време хората са живеели кратко. Но реши да не споделя с Фиона откритието.

Отби се в бижутерията и съобщи с колко разполага. Собственикът обеща до събота да подготви мострите.

 

 

Заместникът, когото изпратиха, се оказа Ейми Бари, дъщерята на фармацевта Питър. Клара я погледна любопитно. Ейми срещна очите й изпод дългия тъмен бретон.

— О, ти ли си шефката! — възкликна без особен ентусиазъм.

— Радвам се да те видя отново — поздрави я Клара.

— Май няма да получа работата. Искам да кажа… след като преди съм продавала в магазин за фетиши. Нямам шанс.

— Защо не? — Клара сякаш смяташе, че практиката в еротичен магазин е добра школа за обслужващ болничен персонал.

— Защо не се омъжи за татко? — полюбопитства Ейми. — Беше луд по теб.

— Твърде сме стари и закостенели. Дълго щяхме да се приспособяваме. Твоите сърдечни дела добре ли вървят?

— Да, благодаря. Знаеш, че те харесвам — упорстваше Ейми.

— И аз те харесвам — усмихна се искрено Клара.

— Но не достатъчно да ме назначиш? — Ейми се подготви за битка.

— Работата е твоя, стига да ми обясниш защо се отказа от корсетите и белезниците. И нали си наясно, че се налага да напуснеш, щом Аня се върне?

— Корсетите и белезниците фалираха. И, да, разбирам, че работата е временна — ухили се Ейми.

— Добре. Можеш да започнеш още сега.

— Страхотно. Някакви указания?

— Да. Всички до един мразим Франк Енис — обясни Клара. — Възприемай го като естествен враг на клиниката.

 

 

Карл Уолш отседна при Ейдън и Нора Дън. Бяха приятни събеседници и не го притискаха с неудобни въпроси. Не попитаха защо мъж, чиито родители притежават просторна къща край морето, предпочита да спи на дивана в тесния им апартамент. Любящата атмосфера в малкия дом се отличаваше коренно от студенината в майчиното му имение. Карл имаше чувството, че е попаднал в друг свят.

Ейдън и Нора планираха да отпразнуват рождения ден на Ейдън с неделен обяд. За кой ли път Карл се удиви с колко скромни средства разполагат и колко внимателно обмислят всяка покупка. Отврати се от показното парти, организирано от майка му. Роузмари нямаше мяра. Осъзна го едва сега. Преди си затваряше очите; въобразяваше си, че го прави, за да улесни живота на баща му. Сега разбра колко се е самозалъгвал. Отдавна трябваше да се опълчи на Роузмари Уолш.

— Ще ни правиш ли компания на обяда, Карл? — гостоприемно предложи Нора.

— Не, благодаря. Тези дни не съм за пред хора. Трябва да отида вкъщи да си взема нещата. Най-добре да не отлагам повече.

— Ще се сдобриш ли с родителите си? — за пръв път Нора споменаваше за разрива.

— Никога не съм се карал с баща си — отвърна Карл.

— Да, но жените сме по-сложни. Преиначаваме нещата. Объркваме ги…

— Ти не си такава — простичко отбеляза Карл.

— Не. Но усещам, че се тревожиш. Не ми харесва да те гледам толкова отчаян — съчувствено каза Нора.

— Отчаян съм, понеже съм глупак. Срещнах чудесно момиче и го оставих да си отиде.

— Тя харесваше ли те?

— Да, мисля, но съм такъв глупак. Бих дал всичко да върна времето.

— И къде е сега прекрасното момиче? — поинтересува се Нора.

— В родния си град в Южна Полша. Не иска да разговаря с мен.

— Кога ще се върне?

— Всички смятат, че ще остане там.

— Ще се върне, сигурна съм, Карл. Ти си добро момче. А такива не се намират лесно.

— Не съм добро момче, Нора. Аз съм глупав клоун.

— Всекиму се случва от време на време, повярвай ми. Съжалявам само, че сърцето ти не е свободно. Надявах се да ви запозная с дъщерята на Ейдън от първия му брак. Е, няма значение!

 

 

Аня се заизкачва по хълма с натежало сърце.

Не повярва на Клара, че липсва на мнозина. Важното е, че се връща у дома с пълна чанта пари за майка си. Работеше от сутрин до вечер. Но изражението на майка й при вида на подаръка ще изкупи умората.

Надяваше се майка й да не се разплаче. „Защото потекат ли и моите сълзи“, помисли си Аня, „никога няма да спрат.“

 

 

Сведени над мострите, Фиона и Диклан пробваха пръстен след пръстен. Този е с изящен обков. Другият си мени цветовете на светлината. Накрая избраха един с три малки опала.

— Този първи ви хареса. Добър знак е — констатира младият мъж, който по цял ден продаваше бижута и беше обигран събеседник.

— И кога е големият ден? — попита, излъсквайки опалите за стотен път.

— След много, много време — бързо отвърна Диклан.

— В края на лятото — намеси се Фиона.

— Точно така, момиче. Не му позволявай да се размотава — очаровано заключи младият бижутер.

 

 

Седнаха да обядват в „Куентинс“ и показаха пръстена на Бренда, която не спести възторга и благопожеланията и им поднесе по чаша шампанско.

После се обадиха на родителите на Фиона да им съобщят за покупката. Посрещнаха новината с въодушевление и поканиха семейство Карол на вечеря с китайска кухня. Фиона написа имейли до Том и Елза в Калифорния, до Дейвид в Англия и до Вони в Гърция.

Обясняваше колко е щастлива и с какво нетърпение очаква да ги запознае с Диклан.

— Защо си промени мнението за датата? — попита Диклан.

— Видях каква каша забъркаха Аня и Карл. Не искам и нас да ни сполети същото.

— Къде е отседнал Карл?

— Не знам. Странно колко късно осъзна що за човек е майка му.

— Гледал е да осигури спокойствие на баща си.

— Винаги ще намериш добра дума — мило отбеляза Фиона и протегна ръка да се порадва отново на пръстена.

 

 

Скъпа Фиона,

Страхотно е, че се жениш — поздравления и, разбира се, ще дойда непременно. Чудесен повод за празник.

Когато продадох бизнеса на татко, мама се притесни, но сега разбира, че е за добро. Смятам да започна да внасям керамика. Ще използвам случая да потърся хубави ирландски сувенири. Ще ме насочиш, нали?

Прекрасно е да те видя отново и да присъствам на сватбеното ти тържество. Надявам се Вони, Том и Елза също да дойдат.

С обич — Дейвид

Фиона,

Само заради теб ще понеса старите си кокали към Ирландия. Бях се зарекла кракът ми да не стъпи повече там, но от думите ти разбирам, че си струва да се запозная с Диклан. Помолих Андреас да дойде с мен, но той отказа. Ще му покажа всички снимки.

Чудесните близнаци ме поканиха да отседна при тях, в къщата на някой си Мати и съпругата му Лизи. Сериозно ли говорят? Разказаха ми, че работят в компания за организиране на тържества. Надяват се да им повериш сватбеното пиршество. Още не са ти казали — реших да те предупредя.

Вълнувам се много от предстоящото пътуване.

Благодаря ти, че не ме забравяш — добра приятелка си.

С обич — Вони

Скъпа Фиона,

Няма да успеем да дойдем. Причината е невероятна. Елза е бременна!

Очакваме бебето през същата седмица. Вече си мислех, че няма да имаме деца, но процедурите дадоха резултат и дъщеря ни ще се появи на бял свят в деня на сватбата ти. Колко жалко, че няма да сме там, но ще ви гостуваме, веднага щом малката ни принцеса порасне достатъчно и може да пътува.

Бил е очарован. Дори Шърли изпадна във възторг. Животът е прекрасен!

Това лято всички сме щастливи. Мъчно ми е, че няма да видя и Андреас, Вони и Дейвид. Направете много снимки, моля те, и ни разкажете подробно.

С обич и от двама ни — Том

 

 

Саймън и Мод установиха колко изтощителен е бизнесът с партита.

— Май ще изпушим, преди да навършим двайсет и пет — отбеляза Саймън.

— Кати и Том са оцелели — не искаше да се предава Мод.

— Да, но са се обичали безумно — измърмори Саймън.

— Е, и ние се спогаждаме.

— Но не сме влюбени — упорстваше Саймън.

— Божичко, Саймън, да не би да мислиш, че ще сме по-добре, ако си намерим влюбени партньори?

— По-лесно ще преживяваме, предполагам.

— Трябва да си спечелим клиентела — твърдо отбеляза Мод.

— Например?

— Какво ще кажеш за сватбата на Диклан и Фиона? Ще им предложим няколко варианта и цени.

— Но къде ще го организираме, Мод? Нямаме помещение.

— Ще потърсим. Бивши тенис клубове? Стари училища? Все ще открием нещо, Саймън.

— И после? — безпокоеше се Саймън.

— Ще им предложим меню.

 

 

— Брайън?

— Да, Джеймс?

— И сега използваш залата като кафене, нали?

— Да, естествено.

— Какъв е проблемът тогава?

— Моля?

— Щом службите са я одобрили за кафене, значи става и за сватби.

— Ами алкохолът? — попита Брайън.

— Ти не продаваш алкохол, Брайън, нямаш лиценз.

— Точно това имам предвид.

— Ами не могат ли да си го носят?

— Не мисля, че е редно.

— Ти преценяваш кое е редно. Кой ще те обвини, ако поляците цъфнат с огнената си вода?

— Няма да стане, Джеймс.

— Съветвам те отговорно да опиташ и да демонстрираш пълно неведение, ако нещо излезе наяве.

 

 

Моли Карол сподели, че родителите на Фиона са й харесали.

Морийн и Шон Райън и двете сестри на Фиона посрещнаха сърдечно Моли и Пади Карол. Бяха практични, семпли и непретенциозни хора.

На Моли й се стори странно, че не гощават бъдещите си сватове с печено, но се оказа, че научили за годежа едва следобед. А и китайската храна беше много вкусна.

Договориха се единодушно да не се бъркат на децата и да ги оставят да организират сами празника. Бог знае каква церемония или сватбена закуска ще им щукне.

 

 

Саймън и Мод чуха, че отец Флин търси някой да организира кръщене за словашко семейство.

— Просто източносредиземноморска кухня — отбеляза Саймън.

— Няма страшно. Много патладжани, пълнени чушки, зехтин — съгласи се Мод.

— Алкохолът е проблем — предупреди ги отец Флин.

— О, знаем го от опит, отче — увери го Саймън.

— Майка ни беше същата — потупа го по ръката Мод.

— Не става дума за мен — сърдито я прекъсна Брайън Флин, — а за закона. Правилата за продажба на алкохол.

— Аха, разбирам — отвърна Саймън. — Сметнах, че ти имаш проблем. Значи гостите трябва да си носят пиенето?

— Да, казаха ми, че това е вратичката.

— Добре. Ще осигурим кани с плодов сок и ще си затваряме очите за другото по масите и под масите.

— Става, нали?

— Да, тилът ни е подсигурен — мъдро заключи Мод.

По пътя към къщи Саймън неочаквано възкликна:

— Ето къде ще организираме сватбата на Фиона и Диклан! Намерихме помещение.

 

 

— Знаеш, че с Фиона ще се жените тази година… — тревожно подхвана Саймън.

— Да, не съм забравил.

— Питах се просто дали ще заложите на религиозна, или гражданска церемония.

— Е, заради старците няма да пропуснем Църквата.

— Да, но каква църква? — не го оставяше на мира Саймън.

Диклан го заподозря в религиозен фанатизъм.

— Е, обикновена църква, предполагам. Католическа…

— Значи не сте избрали още?

— Не, още не, Саймън. Накъде биеш?

— Набелязали сме страхотно място.

— Нима?

— Да.

— Защо ли ме побиват тръпки?

— Спокойно. Истинска църква е, с истински свещеник и прочее.

— И къде е уловката?

— Няма уловка.

— Винаги има. Хайде, кажи ми.

— Трябва да си носите алкохола в книжни кесии.

— Контрабанда значи? — попита Диклан.

— Нищо подобно! — възмути се Саймън.

— Какво тогава?

— Чудесна зала край Лифи. Точно до църквата. Посещават я ирландци, поляци, латвийци, литовци. Смятах, че ще ти хареса.

— Може и да си прав. Нали не си я резервирал? — презастрахова се Диклан.

— Донякъде — призна Саймън.

* * *

Майката на Аня я посрещна чудесно. Повтаряше колко се радва да я види у дома, колко приятно се изненадала, когато влязла през вратата.

Не настоя обаче да остане. Аня беше забравила колко смела жена е майка й. Годините не я променяха, докато животът на Аня се бе преобърнал наопаки.

Заразпитва я за Ирландия, за симпатичния мъж Карл, който й преподавал английски. Попита как е. Аня отвърна, че е добре. А как е прекарала на празника по повод рубинената сватба на родителите му? Сравнително сносно. Не чудесно, но сносно.

Аня седна до майка си и извади парите, спечелени с толкова труд. Бяха достатъчни за всички подобрения на малката къща. Щяха да я превърнат в истинско шивашко ателие. Един от зетьовете разбираше от строителството. Можеше да започне веднага.

Светлината гаснеше. Здрачи се. Майка й дръпна пердетата и светна лампите. Аня седеше и се чудеше защо е заминала. Дали не е сънувала изпълнените с трескава работа дни в Дъблин? Налегна я умора. Не беше спала, откакто избяга от дома на Карл. Цяла нощ чака първия полет до Лондон и после до Полша.

Майка й забеляза, че клюма и метна одеяло върху коленете й. Аня заспа и сънува, че Карл й е изпратил букет цветя с картичка: „Обичам те, Аня. Върни се при мен“.

Събуди се в четири сутринта и се натъжи, че е било само сън. Легна си със сълзи на очи.

 

 

— Колко сигурна беше, когато се омъжи за татко? — попита Линда майка си.

— Очевидно прекалено сигурна — отвърна Клара.

— Питам те как се чувстваше, когато реши да свържеш звездата си с неговата?

— По онова време не се изразявахме така, Линда.

— Отговори ми честно!

— Добре де. Истината е, че го обичах. Ужасно много. Когато ме попита ще се омъжа ли за него, си помислих как ще се отърва от майка си, която, както знаеш, е с доста тежък характер. И не знаех, че хората понякога казват „обичам те“, без да го чувстват. Хвърлих се безрезервно в обятията му. Е, изчерпателна ли съм?

— Не особено. С Ник се чудим дали да не си наемем апартамент. Но се двоумим. И двамата имаме прилични майки. Ще ми се да харесваше Хилари повече, между другото.

— Но аз я харесвам.

— Да, но повърхностно… Та чудехме се значи дали да не поживеем заедно, за да проверим ще издържи ли връзката ни.

— Много мъдро от ваша страна — похвали я Клара.

— Звучиш ми изнервена.

— Нищо подобно. Работният ден мина приятно. Аня се върна в Полша, понеже майката на приятеля й помислила, че е дошла на партито да помага в кухнята, Франк Енис както обикновено ми усложнява живота. Откачената дъщеря на Питър Бари се появи да търси работа и аз я назначих, Фиона и Диклан са решили да се венчаят в имигрантския център край Лифи. Мечтаех си да поседна мирно и тихо над купичка супа, а ти ми се нахвърли с въпроси за смисъла на живота. Никак не съм изнервена даже!

— Не си чак толкова лоша майка, Клара — отбеляза Линда.

Страхотна похвала, няма що.

 

 

Фиона и Барбара отидоха да огледат залата в Центъра на отец Флин.

— Доста е семпла — заключи Барбара.

— Можем да я украсим и не на последно място ни е по джоба. Нали не смяташ, че ще се оженим в замък? А и не искам. Чудя се само дали няма да разочаровам всички — роднините от провинцията, Дейвид от Англия, Вони от Гърция ще бият толкова път…

— Те искат просто да споделят щастието ти, да похапнат и пийнат. Вони и Дейвид отвисоко ли ще те погледнат, ако не се омъжиш парадно? — попита Барбара.

— Не, разбира се.

— И, последно, устройва ли Диклан?

— Барбара, познаваш Диклан.

— Така. Остава значи да се погрижим близнаците да не ни отровят. Да вървим да зарадваме отец Флин с резервация.

 

 

Когато се прибра, Роузмари дочу гласове от кухнята. Боби говореше с някой. Сърцето й подскочи — реши, че е Карл. Знаеше си, че няма да издържи дълго. Ще се отнесе благородно, ще го посрещне с отворени обятия. Ще му покаже, че стои над дребнавите ежби. Но не беше синът й, а властната Клара от клиниката.

— В кухнята ли са ви поканили, доктор Кейси! — шокирано възкликна Роузмари. Погледът, който хвърли към Боби, подсказваше, че по-късно ще се разправи с него.

— Отбих се, понеже Боби пропусна редовния си преглед тази сутрин. Така или иначе минавах насам.

— О, и какво по-точно ви доведе тук?

— Загрижеността, госпожо Уолш. Боби не дойде в клиниката. Никой не вдигна и телефона.

— Ех, Боби…

— Знам. Съжалявам, скъпа, не успях да стигна до телефона, задъхах се ужасно.

— Търсех и китайския градинар, който обслужва апартаментите в съседство. Нашата Аня, от клиниката, изчезна. Питах се дали той няма обяснение.

— И?

— Нямаше, госпожо Уолш. Каза само, че й дължи пари и я чака, стига да й се работи при него.

— И къде по-точно е тя?

— В Полша. Нещо я разтревожило и отлетяла. След вашето парти.

— Роузмари щеше да й плати, независимо колко иска. Убеден съм — неочаквано се намеси Боби.

— Моля? — изуми се Клара.

— Млъкни, Боби — скастри го Роузмари.

— Не, не е честно да те винят — лицето на Боби поруменя от усилието да въздаде справедливост.

— Ще тръгвам — стана Клара. — Ще те доведе ли Карл утре, Боби?

— Карл не живее вече тук — отвърна Боби.

— Добре. Тогава може би ще дойдеш с такси?

— Аз ще го доведа — каза Роузмари.

— По всяко време утре сутринта, Боби. Ще те очакваме — сбогува се Клара и излетя навън.

Поспря да хвърли поглед към яхтите в морето и моравите хълмове отвъд залива. Семейство Уолш несъмнено имаха престижно имение. Но тримата му обитатели не бяха особено щастливи. Колко жалко.

* * *

Фиона пътуваше с автобуса към дома на родителите си. Надяваше се идеята да празнуват в Центъра на отец Флин да им допадне. Можеха да проведат церемонията по всяко време. Брайън Флин заяви, че ще се радва да ги венчае.

Някой беше захвърлил вечерния вестник на седалката. Фиона го прелисти небрежно — обичайните клюки: филмовите звезди, посетили Ирландия, футболни новини. После зърна кратко съобщение. Млад мъж бе открит мъртъв в общинско жилище, вероятно от свръхдоза. Не носел документи и полицията търсела някой да го разпознае. Бил на видима възраст двайсет и пет — трийсет, нисък, единствената следа открили върху часовника, гравиран с дата и думите „С обич, Фиона“.

Шейн?

Мъртъв от свръхдоза в дъблински апартамент? С омекнали колене Фиона тръгна към вратите, стиснала вестника. Имаше телефон за връзка. Но защо да се забърква? От месеци, дори от години не бе и помисляла за Шейн. Защо да се обръща назад?

Да се среща с майка му при тези обстоятелства? Но не може и да си мълчи.

Той заслужава погребение, майка му — да го изпрати. Някой трябва да го разпознае, Фиона седна на пейката до автобусната спирка да обмисли възможностите. Да позвъни в полицията и да им съобщи адреса и имената на Шейн. Да намери майка му и да я предупреди? Да не предприема нищо? Ако не беше попаднала случайно на вестника, нямаше да знае.

Ала Фиона знаеше какво трябва да стори. Набра номера от вестника.

— Мисля, че трупът е на Шейн О’Лиъри. Ако позвъните в полицейското управление в Агия Ана, Гърция, ще ви дадат телефонния номер на полицията в Атина, където го задържаха преди три години. Там разполагат с пръстовите му отпечатъци и с информация. Коя съм аз ли? Никоя. Наистина няма значение. Просто искам да помогна — на вас и на майка му, ако още е жива. Не, нямам какво да добавя.

После затвори телефона и зачака следващия автобус.

Тази нощ в леглото Фиона осъзна, че не изпитва никакви чувства към мъртвия Шейн. Почти не си спомняше времето с него, нито защо го е обичала толкова много. Беше забравила как е възможно някой да е влюбен толкова лудо и толкова несподелено. Явно дълго време не е била с ума си.

 

 

Отец Флин показваше гордо залата. Обясняваше на млада полска двойка, че в края на август ще организира тук първата сватба — младоженците са млад лекар и медицинска сестра от кардиологичната клиника. Разрешават и на тях, и на още двама бъдещи съпрузи да присъстват на тържеството, за да преценят дали ще им хареса.

— Щедри хора — изумиха се поляците.

— Добри хора. И организаторите са чудесни. Ще ви допаднат.

— Сигурно взимат скъпо.

— Не, не мисля. Подготвиха страхотно меню за кръщенето на словашко семейство. Незнайни печени зеленчуци — никой от гостите не ги беше вкусвал, но в крайна сметка всички останаха доволни.

— Дали да не украсим залата? Имаме красиви килими, но нямаме много картини.

— Една прекрасна млада полякиня, Аня, работеше в Центъра, но за съжаление се върна у дома…

— Навярно е много щастлива там — предположиха младите кандидат-младоженци.

— Навярно… — отвърна отец Флин. Джони, Диклан и Фиона го бяха запознали подробно с историята. Където и да беше Аня, едва ли се чувства много щастлива.

 

 

Аня всъщност разговаряше с Лех — един от зетьовете й. Искаха да преустроят магазинчето — да направят голяма, дълга витрина и да изложат два тоалета. Приятел щеше да изработи табелата.

— Работила си и си пестила усърдно, Аня.

— Тя го заслужава. Посрамих я.

— Въобразяваш си. Не си единствената измамена от Марек. Сега е в затвора. Знаеше ли?

— Не, не знаех.

Аня се стъписа, че новината не я развълнува. Не почувства нито облекчение, нито безпокойство. Само безразличие.

Лех извади металния метър и започна да вписва цифрите в тефтера. Аня се взря навън и се помоли идеята им да даде резултат. Надяваше се жените, решили да си ушият нещо за пролетта, да изкачат хълма и да се посъветват с майка й. Тогава всичко ще си струва. Дори грешките.

По хълма се зададе някой. Мъж, преметнал чанта през рамо. Спираше от време на време да се огледа, да се ориентира. Аня присви очи.

Не се лъжеше.

Беше Карл.

 

 

Ейми твърдеше, че работата в клиниката й харесва. Атмосферата била страхотна.

— Надявам се тази Аня никога да не се върне. Дано срещне някой богат поляк с дузина ресторанти. Тогава ще остана тук до края на дните си — заяви тя на Клара.

— Не бих се обзаложила, Ейми. Чух, че приятелят й заминал за там. Всеки момент може да се появи.

— Какви ли не глупости правят хората в името на любовта!

— Знам. Но така трябва. Все още ли си със симпатичния балсаматор Бен?

— Да. Учудвам се, че го помниш.

— О, помня го, естествено. Допадаше ми.

— Донякъде сте в един бизнес, имате общи теми — съгласи се Ейми.

На Клара не й пролича да е смутена от сравнението.

— Баща ти разбира ли се с него?

— По-скоро е като на тръни. Все се опасява Бен да не отвори дума за трупове, а той рядко го прави. Както и да е, напоследък татко е запленен от твоята дама.

— Моята дама?

— Е, да де, госпожа Усмивка, от „Лайлак Корт“.

— Клеър Котър! Невъзможно!

— Ужасна е, нали? — усърдно закима Ейми.

— Не, чудесна е. Точно като за него.

Клара с облекчение установи, че наистина го мисли.

— Хубаво, щом казваш. Ще гледам да се държа по-добре с нея.

 

 

Боби обясняваше на Фиона, че Карл си взел неочаквано няколко дни отпуска. Надявал се момчето да е добре.

— Карл е прекрасно момче, Боби. Ще ми се да имах учител като него.

— Назрял е моментът да обмисли как ще живее занапред. Знаеш, че му е време да си има собствено семейство. Като теб, Фиона.

Боби се възхити на опаловия пръстен.

— Като мен — повтори Фиона със странно приглушен глас.

— Ще пазаруваме ли сватбени тоалети? — попита майката на Фиона в четвъртък.

— Ще ти потърся нещо, мамо.

— Но и булката трябва да е красива — напомни майка й.

— Аня ще ми ушие роклята. Уредено е.

— Но тя не е ли…

— Да, но скоро се връща.

Фиона бе получила съобщение от Аня, изпратено от телефона на нейна приятелка:

 

 

С мама дълго обсъждахме модела за сватбената ти рокля. Вече знам какво ще ти отива най-много. Ще ни се довериш ли? Ще бъдеш най-прекрасната младоженка в Ирландия. Щастлива съм.

С обич — Аня.

 

 

Барбара се зарече да свали седем килограма до сватбеното тържество. Напълно реалистична перспектива според нея. Дъвчеше сандвича с яйце, масло и майонеза и повтаряше, че един килограм седмично е препоръчителната месечна загуба на тегло.

Моли Карол и Морийн Райън се уговориха да посетят магазин „Големият ден“, който предлагаше официални облекла специално за майките на младоженците.

Вече се бяха сприятелили и зарекли да не вдигат врява, да не се суетят и да не досаждат.

Съпрузите им бяха убедени, че се прегрупират, за да ги подлудят напълно.

Обсъждаха как ще си пребоядисат обувките, какви чанти ще подберат за случая и при кой професионалист ще отидат да ги гримира.

 

 

Близнаците се поболяха от вълнение. Помолиха Кати и Том за помощ.

— Защо да помагаме на конкуренцията? — пошегува се Том.

Кати знаеше, че с Мод и Саймън шега не бива.

— Ще дойдем да видим мястото, разбира се — обеща тя.

— Не сме конкуренция… — подхвана Саймън.

— Не могат да си позволят да наемат вас… — продължи Мод.

— Булката похарчи всичко за опалов пръстен… — укоризнено добави Саймън.

— Така че за партито не остана много — уточни Мод.

— Покажете ни залата и ще ви кажем как да действате — Кати не желаеше да се главоболи с мъчителни разговори в стил „Саймън и Мод“. — Не забравяйте да си носите бележник, деца.

 

 

Вони резервира билет до Ирландия. Показа го на Андреас.

— Ела с мен, приятелю — помоли го тя.

— Не. Не е нашата сватба. Защо да прекосявам половината земно кълбо като придружител?

— Андреас, да не сме полудели да се женим? Нужен си ми! Страхувам се да не се пропия пак, ако не си край мен.

— Няма. В Ирландия не си лизвала алкохол. Защо да започваш сега?

— Ами ако не се сдържа?

— Спокойно. Тук ти навлякохме проблема. А и вече си го надмогнала.

— Винаги има риск.

— Е, аз не се съмнявам — потупа я Андреас по ръката.

 

 

Майката на Дейвид Файн се изненада, че ще ходи на сватба в Ирландия.

— Момичето, което беше тук, когато поставиха диагнозата на баща ти? — попита тя.

— Точно така, мамо. Фиона.

— По онова време си мислех, че помежду ви припламват искри.

— О, не, нищо подобно. Беше влюбена в един безумец, ала за щастие го преодоля — обясни Дейвид.

— Значи няма да се омъжва за безумеца?

— Не, той бягаше от венчилото като дявол от тамян.

— Католическа ли ще е сватбата?

— Да.

— Някой трябва да те ориентира кога да се изправяш, кога да сядаш или да коленичиш, Дейвид.

— О, ще гледам другите — успокои я той.

— Изискано ли ще е тържеството?

— Нямам представа. Младоженецът е лекар. Червенокос и мил човек, Фиона е много развълнувана.

— Естествено. Нали ще се жени за доктор!

 

 

— Трябва да изпратим цветя за сватбата — напомни Елза.

— Представи си! Вони отива в Ирландия специално за повода — възкликна Том.

— Де да можехме да отидем и ние! Къде да изпратим цветята?

— Фиона спомена някаква църква край Лифи. В магазина ще я знаят, предполагам.

— Или на домашния й адрес?

— Радвам се, че е щастлива — каза Том. — Младоженецът изглежда по-добра партия.

— Всеки на този свят е по-добра партия от Шейн.

 

 

Боби Уолш знаеше повече за случилото се, отколкото подозираха околните. Но не се впусна да кори Роузмари. Вместо това се зае да намери апартамент под наем за сина си. Избра го по-близо до града и училището на Карл. И за Аня щеше да е по-удобно. Малко по малко Боби сглоби парчетата от пъзела. От пестеливите разкази и най-вече от премълчаното.

Най-много научи от рехабилитатора Джони. И от новото момиче Ейми със странните дрехи, което заместваше Аня. Тя му обясни как полякинята си заминала ядосана, понеже някаква стара вещица помислила, че Аня е дошла да помага за партито, а всъщност тя имала покана.

Лицето на Боби поруменя от срам, но прецени, че не е време да спори с Роузмари.

Боби знаеше нещо, в което другите не бяха посветени. Аня и Карл си пристигаха в събота.

Вече беше съобщил на Карл за апартамента. Обясни му, че е обзаведен и двамата могат да се нанесат веднага щом се върнат. Предплатил бе за цяла година, докато решат какво ще правят по-нататък.

После щеше да им купи жилище. Ще продаде голямата къща край морето. Стълбите му идваха в повече. Брокерът му търсеше апартамент в реставрирана сграда. Още не беше споделил с Роузмари, изчакваше подходящ момент.

В петък прецени, че е време.

Роузмари се прибра с торба скумрия.

— Реших да опитаме рецептата на онази проклета жена — подхвърли тя.

— Не е проклета. Казва се Лавендър и е мила, услужлива жена, която ни учи как да се храним полезно.

— Добре де, такъв е изразът.

— Не е много уместен.

— Не ми се нахвърляй, Боби. Изморена съм.

— И аз.

— Ти си изморен? Че какво си правил? Дори не се качваш на горния етаж вече.

— Така е.

— И как тогава си изморен? — ядоса се Роузмари.

— Прегледах на лаптопа хиляди апартаменти, за да избера кой да наема за Карл. После съчиних подробно описание на къщата, за да я пусна на пазара.

— Смяташ да я продадеш?!

— Точно така.

— Без дори да ме попиташ?

— Чаках те да се прибереш, Роузмари, преди да задвижа нещата окончателно. Вече ти казах и мога да им се обадя.

— Боби, да не си полудял? Не можеш да наемеш апартамент за Карл. Дори не знаем къде е.

— Аз знам, Роузмари. В Полша е.

— Къде? — ококори се Роузмари.

— В Полша.

— Тръгнал е подир онази фуста? Не мога да повярвам! Невъзможно. С ума си ли е?

— Не е фуста. Тя му е приятелка.

— Добре де. Изплъзна ми се от устата.

Боби замълча.

— И съм готова да се извиня на Карл, щом дойде на себе си.

Никакъв отговор.

— Приключи ли най-сетне глупавият му бунт?

— Не е бунт — кротко я поправи Боби.

— Защо тогава научавам всичко последна? — ужасено го погледна Роузмари.

— Защото вече няма да се месиш.

— Но защо? — проплака Роузмари.

— Добре знаеш — тъжно отрони съпругът й.

 

 

След няколко дни Фиона прочете във вестника, че младежът е разпознат от майка си, след като гражданин информирал полицията. Шейн О’Лиъри взел смъртоносна доза наркотик. Баща му бил починал преди няколко години при нещастен инцидент на строителна площадка.

Младият господин О’Лиъри пътувал из Европа. Семейството му не знаело, че се е върнал в Ирландия. Бил най-големият от четирима братя, а тялото му открили в празен апартамент в запусната сграда. Не се знаело как се е озовал там.

Фиона препрочиташе отново и отново краткото съобщение.

Не знаеше, че Шейн има по-малки братя. Не й бе споменавал за смъртта на баща си. Разказваше, че старецът заминал за Англия и ги зарязал.

Какво ли си е помислила майка му, когато е видяла полицаите?

Братята му навярно са съвсем млади, дори ученици. Как им се е отразила смъртта на вечно отсъстващия брат?

Фиона се учуди, че тези въпроси не я вълнуват. Нито отговорите. Сякаш ставаше дума за непознат. Въпреки че някога тръгна да обикаля света с този мъж. И очакваше с радост да роди детето му.

Шейн я удари и тя пометна, но дори тогава вярваше, че ще се върне при нея и ще остареят един до друг. Луда ли е била?

Макар да не изпитваше никакви чувства към Шейн, много въпроси я измъчваха.

Въпроси за нея самата. Дали е способна да има нормална връзка с когото и да било? Въртеше трескаво опаловия пръстен. Всичко й изглеждаше нереално.

Надяваше се майка й и Барбара да не забележат съобщението във вестника. Не искаше нито да говори, нито дори да помисля отново за Шейн.

* * *

Отец Флин реши, че не може да се примири с мисълта гостите да внасят тайно алкохол в Центъра. Или поема изцяло отговорността за организацията на тържествата, или се отказва. Сватбата е твърде важно събитие и всичко трябва да е уредено както подобава.

Изчете новите здравни разпоредби. Налагаше се само да кандидатства за лиценз в бюрото за здравна и пожарна безопасност. Получи ли го, всички въпросителни отпадат. Идеята му не срещна разбиране.

Джони каза, че алкохолът ще е на половин цена, ако се купи от супера. Джеймс заяви, че няма гаранция с кого ще се сблъскаш. Брайън може да попадне на адски бюрократичен сухар.

Отец Флин се опита да сподели с Фиона, но долови, че тя не проявява никакъв интерес. Умът й витаеше нейде надалеч, гледаше го с празен поглед и не го слушаше.

 

 

Моли и Морийн останаха доволни от покупките. Продавачките в магазина се държаха любезно; после двете седнаха на чай и сандвичи в кафенето. Искаше им се да останат цял ден. Всъщност наистина се застояха почти цял ден. Избраха разумно роклите, за да им служат и при други поводи. Кръщене, да речем. Моли и Морийн се кикотеха щастливо.

Собственичката ги похвали колко са спокойни в сравнение с другите майки на младоженци. Щяло й се всички клиентки да са като тях. Морийн и Моли пазаруваха ли пазаруваха и накрая обобщиха, че това е най-приятното им пазаруване.

Ала колкото и да опитваха, не успяваха да заинтригуват Фиона с новите покупки.

Тя сякаш витаеше из облаците.

* * *

Аня дойде в клиниката в понеделник.

Дълго наблюдава Ейми, която раздаваше чашите с кафе.

— Ти трябва да си Света Аня, полякинята — най-сетне я заговори Ейми.

— А ти си Ейми, дъщерята на Питър Бари.

— Върна се значи. Аз съм излишна. Нали?

— Не съм Света Аня. Щастлива съм, че ще ме приемат отново.

— О, хайде. Всички те обожават!

— Хареса ли ти тук?

— Да, определено.

— Наминах през болницата. Търсят хора за спешното отделение, да попълват формуляри, та сестрите спокойно да си вършат работата.

— Там ли се подвизава Франк?

— Да, но той всъщност е навсякъде.

— Но нали го третираме като кръвен враг? — попита Ейми.

— Май съм се върнала тъкмо навреме — засмя се Аня. — Иначе щеше съвсем да ме изместиш.

 

 

Аня и Карл не вярваха на очите си.

— Няма как да приемем, татко — просълзи се Карл.

— И защо съм работил цял живот, ако не мога да ти осигуря покрив над главата? — сияеше от щастие Боби.

— Прекалено е. Особено щом ще продаваш къщата и ще купуваш ново жилище. Как ще отделяш и за наема?

— Ще си го плащаме, Боби — намеси се Аня. — Просто ще си намеря още работа. Лесно е.

— Не, дете, ти ще пращаш парите на майка си. Затова си дошла.

— О, тя е толкова щастлива, Боби. Да можеше да видиш как се промени къщата й! Дори сестрите ми останаха доволни от мен. Рядко им се случва.

— С всички ли се запозна, Карл?

— Да. Държаха се много топло. Поне така смятам. Не разбирах и думичка.

— О, Карл, наистина ти се радваха много.

— Роузмари съжалява много за недоразумението — прочисти гърло Боби.

Лицето на Карл се изопна, но Аня го потупа по ръката.

— Кажи й, че всичко е забравено. В много отношения тя ни помогна да сбъднем желанията си.

— Роузмари май не иска да се местим, но няма връщане. Ще свикне. Много щедро от твоя страна, Аня, че мислиш положително.

— Има защо — отвърна Аня.

— Питах се, Карл…

— Не, татко, не още. Аз нямам прекрасна добра душа като Аня.

— Можеш да се промениш — вметна Аня.

— Някой ден…

— Надявам се да е скоро, Карл, баща ти има нужда от спокойствие в тези напрегнати времена.

— Ще видим — отвърна Карл.

Не възнамеряваше обаче да разговаря с майка си.

 

 

Аня купи плата за сватбената рокля на Фиона. Избра бледожълта индийска коприна. Щеше да й отива много.

Фиона стоеше като статуя с вдигнати ръце, докато Аня й вземаше мерки и после забождаше кройката с карфици. Почти не продумваше. Не разпита Аня как е прекарала в Полша, нито за новия апартамент, нито какво й е казал Карл, когато се е появил в майчиния й дом.

Обикновено се интересуваше и от най-малките подробности.

Не обелваше нищо и за сватбата. Отговаряше едносрично на всички въпроси на Аня. Да, страхотно било, че ще ги венчае отец Флин. Да, Центърът бил прекрасно място за сватбено тържество. О, да, много приятели щели да дойдат от чужбина. И, разбира се, двете майки се забавлявали от все сърце.

Аня остави кутийката с карфици.

— Фиона, кажи ми честно. Някой друг ли искаш да ти ушие роклята?

— Не, Аня, как можа да ти хрумне?

— Какво има тогава?

Фиона я изгледа изненадано.

— Не мога да се омъжа за Диклан — неочаквано отрони тя. — Нямам добра преценка за мъжете. Не мога да го направя.

Фиона захлипа сърцераздирателно.

— А какво смята Диклан? — попита Аня.

— Той не знае.

— Трябва да му кажеш.

— Не мога.

— Налага се. Вече му шия жилетка, поръбена с плат като на твоята рокля. Кажи му, Фиона. За бога!

 

 

Карл покани приятелите си Нора и Ейдън Дън на вечеря в новия апартамент. Аня приготви сьомга. Карл донесе цветя. Животът беше прекрасен.

Семейство Дън бяха толкова мили и толкова влюбени. Веднага си личеше — как изслушват историите си, как докосват ръцете си. Ейдън им беше пациент и Аня го познаваше от клиниката, но досега нямаше представа колко интересно живеят. Седеше и разговаряше щастливо, сякаш открай време е свикнала да се забавлява така. В девет някой позвъни на входа.

Аня се запъти към домофона. Кой ли е по това време? Погледна малкия екран. Беше майката на Карл.

— Извинете, че не се обадих, но знаех, че Карл няма да поиска да ме види.

— Няма проблем, госпожо Уолш, но имаме гости.

— Ще отнеме само минутка. Искам да говоря с теб, няма да безпокоя Карл.

— Моментът не е подходящ, госпожо Уолш.

Аня видя как Карл присвива устни.

— Отпрати я — прошепна й той.

Аня бе твърде мила.

— Влезте, госпожо Уолш, но за малко. Надявам се да не ви обидим.

Натисна копчето на домофона и се върна при гостите.

— Ще й предложим чаша вино.

— Заслужава ритник! — възнегодува Карл.

— Дълга история — усмихна се Аня на Нора и Ейдън.

— Запознати сме — кимна Нора. — Да си вървим ли?

— В никакъв случай. Ще поканя майката на Карл в другата стая да си поговорим.

— Няма нужда, Аня. Тя се държа непростимо — намеси се Карл.

— Ти беше толкова мил с моята майка, въпреки че не разбираше и думичка. Длъжна съм да проявя учтивост към твоята.

 

 

Аня покани Роузмари в спалнята, където сватбената рокля на Фиона висеше окачена на стената.

— А това е за…?

— Фиона.

— Ясно — Роузмари не си направи труда да прикрие облекчението.

— Седнете на стола — покани я Аня и се отпусна на леглото.

— Едно легло — отбеляза Роузмари Уолш.

— Точно така. Донесох ви чаша вино.

— Не, благодаря. Искам да ти кажа, че онази нощ сгреших. Не биваше да ти говоря така. Ти беше гостенка на Карл. Знаех го. Държах се много лошо.

— Сигурно сте имали причина.

— Не, не мога да си обясня защо го направих — объркано отвърна Роузмари Уолш.

— Значи всичко е наред, госпожо Уолш.

— Не, не е. Искам да кажеш на Боби да не продава къщата. Че с Карл ще дойдете да живеете при нас, а ти ще помагаш на съпруга ми да изкачва стълбите, да се къпе и прочее.

— Мисля, че трябва да обсъдите проблема с Боби и Карл, не с мен.

— Но ако обещаеш да помагаш, да се грижиш за него, те ще се съгласят.

— Не смятам. Боби е твърдо решен да се премести. Показваше ни реклами, брошури.

— Защото си мисли, че вече няма да живее с Карл — умолително настоя Роузмари.

— Според мен Карл е щастлив тук. И Боби ни се радва. Няма да се меся.

Роузмари я изгледа втренчено.

— Прави са. Ти наистина си интелигентна. Умна си. Сгреших. И за това се извинявам. За грубостта.

— Беше недоразумение, госпожо Уолш. Да го забравим.

— Много си умна. Сега го разбирам. Твърде е късно.

— Не е.

— Напротив. Ще си вървя, Аня.

— Сигурна ли сте, че не искате да пийнете вино?

— Напълно. Благодаря.

От другата стая долетя смях.

Роузмари погледна към вратата.

— Карл никога не канеше приятели на вечеря, когато живееше с нас.

— Е, сигурно му е липсвала самостоятелност.

— Довиждане, Аня.

— Довиждане, госпожо Уолш.

 

 

Фиона поиска да поговорят. Не бе нужно да си Айнщайн, за да усетиш, че нещо я мъчи. Дори кучето Димпълс го разбираше. Лежеше тихо и си оглеждаше лапите. Бащата на Диклан бе в кръчмата с Мати и другите от компанията.

Майка му Моли обсъждаше аксесоари с Морийн.

— Диклан?

— Нещо не е наред, нали?

— И ти ли го чувстваш? — облекчено въздъхна Фиона.

— Усещам, че си притеснена.

— Не мога да се омъжа за теб.

— Влюбила си се в друг — усмихна й се той окуражително.

— Знаеш, че не е така.

— Значи аз съм причината. Омръзнал съм ти?

— Как не, Диклан Карол!

— Какво има тогава, скъпа?

— Дълга история — отвърна Фиона.

— Не бързаме за никъде — успокои я Диклан, скръсти ръце и изслуша най-заплетения и непонятен монолог в живота си. Не разбра почти нищо, освен че заради неумението да преценява правилно, Фиона няма да се омъжи за никого.

Никога.