Мейв Бинчи
Сърце и душа (6)

Пета глава

Когато новият полски свещеник пристигна в Росмор, отец Брайън Флин не знаеше какво да очаква. И определено не очакваше, че ще намери нов близък приятел.

Томаш беше ведър, млад оптимист и ентусиазирано се грижеше за паството. Точно като отец Флин преди двайсет години. Тогава той вярваше, че всичко е възможно, стига да има добра воля. Вече не. Сега хората сякаш не се нуждаеха от Църквата, защо тогава да се опитва да хвърля мост между Бога и вярващите?

Ако не броим неколцината старци, на сутрешната литургия в десет не се появяваше почти никой. Навремето жените започваха деня си с нея, а после отиваха на пазар. Отец Флин помнеше и как работниците в магазините се отбиваха в църквата през петнайсетминутната си почивка. Гимназистките идваха да запалят свещ и да се помолят за добра кариера или красив приятел. Родителите на болните деца търсеха помощ, притеснените и обърканите просеха умиротворение.

Къде се изгубиха? Или търсеха утеха горе при извора на Света Ана, или се справяха със собствени сили. Отец Брайън Флин знаеше, че ако наистина е така и тези хора успяват да се преборят сами, той трябва да е доволен. Бог също. Защо да се придържа към отживели ритуали, от които никой няма нужда?

Но това бяха еретични мисли. Оставаше само да се усъмни в спасителната роля на Църквата. А отец Брайън Флин не смяташе да се спуска по тази плоскост. Наблюдаваше със завист с какъв плам отец Томаш организира църковни шествия и празници, в които се включваха малцина.

Дните се нижеха. Всяка сутрин се отбиваше при майка си, която живееше при Неди Нолан — в щастливия дом, където Неди и Клеър успяваха да се грижат не само за малкото си момиченце и майка му, но и за стария отец и за двама объркани братя, които работеха в оранжериите, преди новопостроеното шосе да промени града. Благодарение на тях Неди и Клеър се сдобиха с градина, на която завиждаше цял Росмор. Клеър все още преподаваше в девическото училище.

Понякога, докато играеха шах надвечер, Брайън Флин споделяше с Томаш, че добрите хора като Неди и Клеър са заменили Църквата. Томаш го поправяше, че Ноланови и другите като тях не изместват Църквата, а само я допълват и следователно трябва да се радват, а не да въздишат.

Томаш научаваше по три нови думи всеки ден. Особено харесваше израза „хлопа ми дъската“.

— Какво точно означава, Брайън?

Както често се случваше напоследък, отец Флин се обърка.

— Да ти хлопа дъската… означава, че не си от най-умните.

— Че си психично болен? Това ли означава?

— Не, не, по-скоро се държиш много глупаво.

— Защото преживяваш душевен срив?

— Не, не, по-скоро постъпваш налудничаво. Не, това няма да ти помогне. Ами… означава, че си перко.

— Перко! — възторжено възкликна Томаш. — Звучи чудесно! Какво е перко?

Отец Флин си отдъхна, когато разговорът се насочи към конференцията в Дъблин — лекции и семинари за Църквата и новите ирландци, за наболелия във всяка енория проблем как да интегрират мигрантите.

Брайън и Томаш заминаха с влака за столицата. През деня епископът се приближи до Брайън и му обясни, че в Дъблин не достигат усърдните, енергични свещеници.

— О, ваша светлост, не ми вземайте Томаш. Той ми е като спасителен пояс, вдъхва живот на църквата в Росмор.

— Споменах ли отец Томаш? Не, имах предвид вас — уточни епископът.

И толкоз. Решението бе взето. След три месеца прехвърлиха отец Флин в дъблинска енория.

 

 

Никой не се интересуваше къде ще живее отецът. Отдавна отминаха дните, когато хората отдаваха значение на свещеническия дом. От отец Флин обаче се очакваше да се настани своевременно някъде. Поразпита и Джони — едър, безцеремонен мъжага с вид на професионален борец — му каза, че отдават под наем апартамент в блока, където живее. Непретенциозен, ала практичен, на ъгъла има хубава кръчма, а нагоре по улицата — денонощен магазин. Хазяинът не живеел в сградата — още едно предимство, но пък като се замисли човек, Брайън едва ли смята да организира шумни оргии. Договориха се набързо и отец Томаш нае микробус да докара в Дъблин скромните притежания на отец Флин.

— Вземи това хубаво топло одеяло, Брайън, зимите там сигурно са студени — настоя отец Томаш.

— Не, не, то е на свещеническата къща — отказа Брайън, опитвайки се да остане честен докрай.

— Исусе, като двама старци сте, дето си делят вещите след дълъг брачен живот — възкликна Джони. Мнението му за брака бе непоклатимо. Отрицателно докрай.

— Защо е цялата тази шумотевица около обета за целомъдрие? — повтаряше и поклащаше невярващо глава. — Нали всеки разумен човек гледа да не се обвързва?

— Говориш така, защото не си срещнал подходящото момиче — възразяваше Брайън.

— Няма подходящо момиче, всички са еднакви. Гледам братлетата, най-нормални хора, как бършат повърнато от раменете си, сменят пелени, дундуркат с часове ревящи вързопи и си мисля, че светът е луднал.

— Е, ако всички споделяха мнението ти, Джони, светът досега да е изчезнал безследно. Няма да има кой да го възпроизвежда.

— Няма лошо — промърморваше Джони.

В апартамента на Джони на първия етаж гъмжеше от спортни уреди. Единствените книги бяха наръчници по фитнес. Хладилникът бе зареден със здравословни напитки, а върху перваза на прозореца винаги имаше купа с пресни плодове. Джони, непретенциозно и добродушно момче, щедро раздаваше и времето, и уменията си. Няколко пъти седмично организираше тренировки в социалния център и насърчаваше всички — включително Брайън — да тичат с него в парка.

— Трябва да стопим това свещеническо коремче, отче — шегуваше се Джони. — В града оцеляват само стройните момчета.

 

 

От Томаш Брайън научи няколко фрази на полски. Томаш обясняваше думите от родния си език по-умело, отколкото Брайън — английския. С течение на времето Брайън разбра, че в Дъблин ще играе ролята по-скоро на социален работник, отколкото на традиционен духовник.

Нямаше нищо против. Успееше ли да помогне някому да си намери квартира или да му съдейства да получи минималната надница, или издръжка за детето, често се чувстваше по-удовлетворен, отколкото ако се е молил богу за нещо абсолютно невъзможно. Ако притежаваше оптимистичната природа на отец Томаш, вероятно и двата подхода щяха да му се струват добродетелни и ценни.

Всяка седмица хващаше влака за Росмор да види майка си, която вече не го разпознаваше. Неди го успокояваше, че забележи ли нещо нередно, незабавно ще се обади на доктор Дърмот. Междувременно госпожа Флин с радост се връщаше към юношеските трепети и очакваше да й позвъни младежът, когото срещнала на екскурзията до остров Ман.

— За баща ти ли става дума, Брайън? — мило го попита Неди, който държеше историите винаги да завършват щастливо.

Брайън знаеше, че кракът на баща му не е стъпвал на остров Ман, но за нищо на света не би разочаровал Неди.

— Разбира се — отвърна отецът и видя как усмивката на Неди засиява още по-ярко.

От Ноланови научи също, че майка му внезапно е развила интерес към извора на Света Ана. Често се чуваше и със сестра си Джуди, която се омъжи за Скънк Слатъри; от време на време получаваше писма от бившите енориаши. Изразяваха признателност за делата му и го осветляваха относно последните чудеса на смахнатия извор на Света Ана — изцеления на алкохолизирани съпрузи, поврати в бездушни бракове, метаморфози на буйни деца, заловили се усърдно с учението.

Тичането с Джони му помогна да опознае Дъблин по-добре от туристическа обиколка с професионален екскурзовод. Поспираше да си поеме дъх и зърваше малко известни статуи и паметни плочи, убягвали му досега. Откри, че дори в този голям, богат, лъскав град е пълно със самотници. Изпитваше съчувствие към младите източноевропейци, които търсеха подкрепата на сродни души в чуждата страна. Свикна с пикантните им ястия; откри чара на зелето и кюфтенцата. Брайън Флин, който се задоволяваше с две филийки месо, варени картофи и моркови, се превърна в дързък дегустатор. Лесно завързваше приятелства.

Джони го запозна с Аня. Малката полякиня работеше в кардиологичната клиника, където Джони отговаряше за физическите занимания на пациентите. Аня уши пердета за апартамента на Брайън Флин и обясни, че няма да вземе пари, понеже за нея е чест да услужи на добрия отец. Брайън й припомни думите на Господ, че всеки труд трябва да бъде възнаграждаван, а Аня отвърна, че Той наистина е много щедър. Срещнал я на един паркинг с лекарката Клара, която й дала добре платена и отговорна работа. Сега Аня усещала, че всичко е по силите й и може да бъде каквато пожелае. Понякога Аня посещаваше вечерните събирания, организирани от отец Брайън. Канеше ирландци, които да запознаят новодошлите с родината си.

Според Аня събратята й харесвали срещите по различни причини. Някои искрено се интересували от Ирландия, други се надявали да се запознаят с местни хора и да получат работа. Мнозина се чувствали изолирани и самотни и се радвали на топлата задружна атмосфера. Брайън взе под внимание този довод и винаги гледаше да има по нещо за ядене и чайникът да е пълен. Дори инсталира камина, която всички много харесаха, и закачи по стените снимки на исторически и природни забележителности в Ирландия. Тревожеше се, че от многото работа не им остава време да опознаят страната, където са се установили.

В новогодишната вечер Брайън се запозна с Ейлийн Едуардс. Чула за социалния център и решила да даде своя принос. Брайън вежливо й обясни, че Центърът е по-скоро клуб за наскоро пристигнали имигранти, но Ейлийн настоя да й отредят някаква роля.

— Чух да го споменавате на литургията, отче. От вашата енория съм и искам да стана част от Центъра, ако разбирате намеренията ми.

Всъщност Брайън не схващаше намеренията й. Двайсет и пет годишната красива блондинка с дълга къдрава коса носеше елегантни кожени сака и живееше в луксозна сграда наблизо. Била писател на свободна практика. Само че получавала скромна издръжка от баща си и не била достатъчно гладна, за да пише, ако Брайън разбирал какво има предвид. Отецът отново не схвана. Според него човек или е писател, или — не. Чисто и просто. Но пък откъде да е сигурен? Една благородна католичка от енорията му предлага помощ. Значи трябва да й намери поле за изява.

Постепенно Ейлийн Едуардс се приобщи към социалния център на Брайън Флин. Помагаше в курсовете по разговорен английски. Наливаше чай от огромния самовар. Винаги се обличаше като за специален повод. Понякога позволяваше на момичетата от центъра да пробват кожените й сака. Разказваше им как в апартамента разполага със специален килер само за обувки.

— Просто иска да види как живее простолюдието, Брайън. И си търси някой мъжкар.

— О, Джони, не бъди такъв песимист — поклати глава отеца.

— Нима не е очевидно, Брайън? Виси тук и оглежда всекиго от главата до петите.

— Взела ли ти е мерника вече? — полюбопитства Брайън. — Ти си истински мъжкар, искам да кажа. Със счупен нос и прочее.

Джони не се разсърди. Размисли сериозно.

— Не, не преследва мен. Досега да съм й отрязал квитанциите. Струва ми се, че ухажва теб.

— Мен? — удиви се Брайън. — Дебел, попреминал свещеник!

— Нищо не пречи да хвърлиш расото и да заживееш като нормалните хора — предположи Джони.

— Като нормалните? Ти ли го казваш? Да не си полудял, Джони?

— Може и да съм — съгласи се Джони. — Халба бира е единственият лек срещу безумие.

— Не разбирам защо ме влачиш на изтощителни походи, след като накрая ще ме налееш с бира — измърмори Брайън.

— Някой трябва да се погрижи за социалния ти живот, иначе онази мацка ще ти завърти главата — заяви Джони.

Брайън се изсмя. Джони съглеждаше драма навсякъде и хищни жени зад всеки ъгъл.

Не само той обаче критикуваше Ейлийн Едуардс. Джуди Слатъри, сестрата на Брайън Флин, също я взе на прицел.

Джуди се омъжи за росморец. За нея той бе Себастиан. Изворът на Света Ана й помогна да си намери съпруг и тя не даваше да се издума и дума срещу светицата или за суеверията, които подклажда. Беше си наумила да прекръсти съпруга си, когото всички открай време наричаха Скънк^[1], на Себастиан. Освен агресивно миризливо животно тази дума означаваше и ужасен наркотик. Себастиан не навяваше подобни асоциации.

Понякога разговорите между Джуди и Брайън се разгорещяваха доста. Скънк Слатъри винаги влизаше в ролята на миротворец.

— Остави клетия човечец. Джуди, той е само един объркан духовник и не знае на кой свят се намира. Нека си беснее срещу извора. Така се прави на герой.

Скънк обаче не беше наблизо да успокои страстите, когато Джуди намина при брат си в Дъблин.

— Защо позволяваш на това нахално момиче да виси в Центъра? — попита Джуди.

— Помага. Доброволка е — смотолеви Брайън.

— Прав си, готова е на всичко, нали? — недоволно изсумтя Джуди.

— Защо не я одобряваш? Тя е безобидна и вероятно малко самотна.

— Хмм. Не ми харесва как говори за теб… „О, аз уча Брайън да изпраща съобщения“, „О, мисля, че Брайън трябва да знае как се пращат писма по интернет“, „О, Брайън помага много на тези хора…“.

— Да имитираш някого е жестоко — ядоса се Брайън. — Не е виновна тя за тузарското си произношение.

— Нямам предвид интонацията, а значението на думите й — разгорещи се Джуди.

— Но тя говори истината. Учи ме да използвам интернет. Да пращам текстови съобщения по телефона. Много полезни умения.

Изсумтяването на Джуди се чу чак в другия край на града.

 

 

След няколко дни Ейлийн Едуардс се появи в приземния апартамент на отец Флин.

— Здравей! — изненадано я поздрави Брайън.

— Ами… писмото ти звучеше много самотно.

— Писмото ми? — учуди се Брайън.

— Да, получих го преди няколко часа.

— Не съм изпращал никакво писмо, Ейлийн.

— Как така, Брайън? Погледни… — тя извади принтиран лист от дамската си чанта.

— Трябва да си взема очилата.

— Покани ме. Не ме оставяй да стоя на прага.

Отец Флин неохотно я въведе в скромния си дом. Ейлийн се огледа и възкликна ужасено:

— Брайън! Как търпиш този овехтял килим!

— Не ми прави впечатление.

— Та тук няма два еднакви стола! Прилича на студентска квартира. Диванът е целият на буци. Заслужаваш по-добро жилище, Брайън — поклати глава тя.

— Добре съм си тук, Ейлийн — каза Брайън и тя очевидно усети раздразнението в гласа му.

— Не исках да критикувам, а само да ти покажа колко те ценим. Трябва повече да се грижиш за себе си, да си позволяваш някои удобства. Обзалагам се, че нямаш дори истинска кухня… — Ейлийн влезе без покана в кухнята и тъжно я огледа, цъкайки с език. — Грапави плотове, студен под, прокъсан балатум…

Преди да успее да я възпре, тя се вмъкна в спалнята, видя разхвърляното легло, дрехите, натрупани безредно по закачалките, които му служеха за гардероб. Стените бяха покрити с плакати на футболни отбори, налепени набързо да скрият влагата и петната по тапетите.

Чудна гледка!

Брайън неспокойно прокара пръст под яката си. Дали Джони няма да излезе прав? После се порица мислено. Ейлийн Едуардс бе красиво двайсет и пет годишно момиче, а той — дебел свещеник на средна възраст. Да не е полудял да си мисли, че го харесва!

Ейлийн извади бележник и започна да прави списък. Брайън съобрази, че незабавно трябва да я спре.

— Много мило от твоя страна, Ейлийн, знам, че намеренията ти са добри, но всъщност никак не ми помагаш. Вещите не ме интересуват. Килимът и апартаментът ме удовлетворяват. Така че ще те помоля да не ми се бъркаш.

— Но, Брайън, ризите ти не са изгладени. Наистина!

— Нямат нужда от гладене — жалостиво отбеляза той.

— Нищо подобно. Целите са на гънки. Трябва ти мило, добро момиче да глади дрехите веднъж седмично.

— Моля те, Ейлийн!

— Не, говоря сериозно. Никой ли не ти гладеше в Росмор?

— Анна, жената на Джозеф. Май тя се грижеше за прането.

— „Май“! Даже не знаеш! — театрално възкликна Ейлийн.

— Е, не е чак толкова важно.

— Важно е, когато се срещаш с хора, богати благодетели, които могат да съдействат на Центъра. Какво ще си помислят, ако приличаш на дрипльо? Кой ще ти предложи финансова подкрепа?

Трябваше да я отпрати незабавно.

— Не бива да оставаш повече, Ейлийн. Вече ти благодарих за загрижеността. Ще обмисля предложението ти, но не мога да се съглася ти да ми гладиш…

— Аз? — викна Ейлийн. — Това ли помисли? Как ти хрумна, божичко!

— Съжалявам — извини се Брайън с почервеняло лице и врат. — Не каза ли, че трябва да си наема мило и добро момиче?

— Нямах предвид себе си. Центърът е пълен с девойки, които чистят по къщите, ще ти помогнат с радост.

— Да, разбира се. Съжалявам — промърмори Брайън.

— И дойдох само защото писмото загатваше, че се чувстваш самотен.

— Не съм пращал никакво писмо, Ейлийн. Казах ти вече.

— Какво е това, тогава?

Брайън Флин се зачете в редовете, които изглежда наистина бяха изпратени от неговия интернет адрес. Пишеше колко дълги и самотни са вечерите и колко му липсва приятна компания.

— Как иначе да го тълкувам? — удивено ококори яркосините си очи Ейлийн.

— Съжалявам, не съм го писал аз — отвърна Брайън.

— Виж името и имейл адреса.

Наистина беше изпратено от отец Флин.

— Добре, Брайън, моментът отлетя — разбиращо и всеопрощаващо заключи Ейлийн.

— Не може да става и дума за никакви моменти — отчаяно вметна Брайън.

Ейлийн само сведе очи към листа с писмото. Сякаш проверяваше доказателствата за пред съда.

 

 

Тази нощ отец Флин не спа добре. Изреждаше наум всички възможности. Никоя не изглеждаше разумна и правдоподобна. На другата сутрин проведе литургията и се ръкува с миряните.

— Би било чудесно от време на време някой полски свещеник да изнася проповед — каза му Аня.

С Лидия бяха в църквата и както винаги на излизане Аня го заговори. На Брайън му хрумна да покани Томаш да води службата един път месечно. На Томаш ще му бъде приятно, а хората тук ще го харесат. Измореното му лице грейна радостно.

— О, и отче, Ейлийн ми каза, че имате нужда от помощ за гладенето. За мен ще е чест…

— Не, Аня, Ейлийн ме е разбрала криво.

— Но нали е вечеряла у вас снощи и вие сте споменали колко са омачкани дрехите ви и ви е неудобно, когато се наложи да се срещате с джентълмени, та тя се запитала дали…

— Не, Аня, много благодаря, но няма нужда. И с Ейлийн не сме вечеряли в моя апартамент нито снощи, нито никога. Тя се появи с някакъв шантав имейл, който уж съм й написал.

— Но тя твърди, че вече се справяте чудесно с интернет и й пишете много писма — не пропусна да го похвали Аня.

— Не съм й писал нищо, Аня. Но защо всъщност ти крещя? Станало е недоразумение. Това е.

— Знам, отче Флин.

Сивите очи на Аня излъчваха съчувствие и топлота. Никак не приличаха на студените, яркосини и с лек налудничав блясък очи на Ейлийн.

Брайън Флин се зае със задачите си със свито от страх сърце.

Томаш се развълнува много, че ще говори пред сънародниците си. Чудеше се къде да отседне в Дъблин, навсякъде му се струваше скъпо.

— Ще ми гостуваш — предложи Брайън. — Диванът е на буци, но ще ги попълним с възглавнички.

Томаш одобри възторжено идеята и уточниха деня.

Томаш му изпрати имейл. С няколко реда на полски го уведомяваше за какво смята да говори. Брайън го прочете в интернет — кафенето. Попита собственика дали е възможно да се изпрати писмо от името на другиго.

— Само ако знаеш паролата — отвърна той.

Така значи. Брайън бе сигурен, че никой не знае паролата му. Какво ли е станало тогава? Дали в момент на умопомрачение не е писал на Ейлийн? Дали не губи връзка с реалността?

Отец Томаш хареса старите павирани улици и малките ресторантчета в квартала на отец Флин. Пийна половин халба с Джони и приятеля му Тим, който отговаряше за сигурността в кардиологичната клиника. Разгледа Центъра, обмисли сутрешната проповед и свърна покрай евтиния индийски ресторант към апартамента на отец Флин.

— Чудесно е тук, Брайън, имаш си всичко необходимо! — възхити се отец Томаш.

Буца заседна в гърлото на отец Флин. Това имаше нужда да чуе, а не, че е жалък загубеняк. Двамата седнаха и щастливо забъбриха за Росмор, за стария отец, за Неди Нолан, за новата книжарница на Скънк и Джуди и за дома за възрастни „Папрат и пирен“.

Посред нощ Брайън получи съобщение: „Не, Брайън, много е късно, не е удачно да ти идвам на гости. Ще се видим утре. Не губи присъствие на духа, опитай се да поспиш и бъди послушен — не ми се обаждай повече“. Беше подписано — „С обич, Ейлийн“.

Брайън показа съобщението на Томаш.

— Само дето не съм го писал аз — тъжно отрони той и лицето му се сбърчи като на престаряла хрътка.

Говориха до късно. Томаш изреждаше предположение след предположение. Вероятно милото отношение на Брайън е събудило у Ейлийн илюзорни надежди. Но това не обясняваше имейлите и съобщенията, които тя твърдеше, че получава от него. Или се изживява като реформатор — човек, който променя околните. Ето защо преспокойно е огледала апартамента му и го е разкритикувала.

Добре, но съобщенията оставаха загадка.

— Навярно е луда — предположи накрая Томаш.

— Да, и аз смятам така — тъжно се съгласи Брайън.

Сипаха си по още една чаша чай и въздъхнаха дружно.

— Не би било зле да поговориш с роднините й — предложи Томаш.

— Едва ли поддържат връзка. Спомена, че получава издръжка от баща си. Но нищо повече. Изобщо не говори за семейството си.

— Сама ли живее?

— Да, така мисля.

— Май не знаеш много за нея, Брайън?

— Прав си, Томаш, почти нищо не знам за нея.

 

 

В кардиологичната клиника Джони провеждаше упражнения с група пациенти. Кити Райли непрекъснато повтаряше, че за доброто здраве и бързото възстановяване трябва да благодарим на този или онзи светец, а станеше ли й зле, обвиняваше човечеството, задето е обърнало гръб на въпросния светия. Джуди Мърфи бе толкова заякнала, че помагаше на Джони да координира отпуснатите, нетренирани крайници на пациенти като Лар например. Боби Уолш с тревожното, тъжно лице, подметна, че душа дава да си позасили ръцете и Джони му позволи да се поупражнява на тренажора за бицепси. Всички се справяха добре, когато Клара влезе в залата.

— Търсят те спешно по телефона, Джони — съобщи му тя.

Джони се изненада. Кой ли му звъни в клиниката? Не беше изключил мобилния. Реши да се обади по-късно.

— Съжалявам, Клара. Не знам кой е, но…

— Свещеник е, отец Флин, звучи много притеснен. Върви да видиш какво има, Джони. Аз ще наглеждам групата.

— О, страхотно, ще си отдъхнем малко без старшината.

— Не знаете на какво съм способна аз! Дяволски съм добра на ходещата пътечка — разочарова ги Клара. — Ще се молите Джони да се върне, повярвайте ми.

 

 

— Здрасти, Брайън, как е положението?

— Зле, Джони. След литургията на полски Ейлийн ми съобщи, че съм я поканил на среща тази вечер. Харесала си страхотна дрешка.

— Какво?

— Май има предвид рокля.

— Знам какво има предвид. Но ти не си я канил, нали?

— Разбира се, че не съм, Джони. Какво да правя?

— Мисля, че е крайно време да спреш да се правиш на друид. Така поне смятам аз.

— Говоря ти сериозно, Джони.

— И аз. Щом и в расо ловиш красиви птички, представи си какви успехи ще жънеш, ако го хвърлиш.

Последва мълчание.

— Съжалявам, Брайън, тя е смахната, несъмнено.

— Вероятно. Да.

— Просто не й обръщай внимание.

— Не се постъпва така с обърканите.

— О? Ами тогава изтупай се и ти в черно и го ударете на живот!

— Съжалявам, че ти прекъснах работата — пресекна гласът на Брайън.

— Исусе, Брайън! Ще те черпя една халба по обед, за да си избиеш проблемите от главата.

— Непременно. Добре — съгласи се отецът и затвори.

Аня проследи как Джони също оставя слушалката.

— Неприятности ли има клетият отец Флин? — попита тя.

— Да, донякъде — Джони не искаше да се разбъбри и да плъзнат слухове.

— Толкова е мил и живее толкова скромно. Гладя му ризите от време на време. Виждам колко семпъл е домът му.

— Искаш ли да гладиш и моите ризи, Аня?

— Да, но трябва да си плащаш. Да помагаш на свещеник е чест, привилегия. А ти си просто гимнастик.

— Усъвършенстваш английския, Аня — похвали я Джони.

— Е, ако живееше сред поляци, и ти щеше да научиш езика.

— О, полски не мога да науча. Ще ми се заплете езика с вашите „ж“-та.

 

 

— Съжалявам — извини се на пациентите в спортния салон Джони.

Боби не беше успял да се строполи върху нещо; някои дори бяха увеличили темпото.

— Добре ли е твоят приятел, свещеникът? Звучеше много притеснен — попита Клара.

— Притеснен е наистина, преследва го една луда. Твърди, че я кани на срещи. Горкият Брайън не би го направил за нищо на света. Сигурно е единственият в Църквата, който спазва каноните.

— Малцина са като него, безспорно — съгласи се Клара.

— Чуди се какво да прави.

— Има само един начин — Клара виждаше просто и ясно разрешението. — Да се обърне към полицията.

 

 

— Да не си полудял? Да се оплача в полицията? — възкликна Брайън, след като си поръчаха по халба и сандвичи.

— Ще я принудят да престане с шегичките. Какви ги върши тя сега?

— Показва на всички съобщенията и имейлите и твърди, че аз й ги пращам.

— Но нали не са от твоя телефон? — удиви се Джони.

— Напротив — от моя са. Показа ми ги. Отгоре видях моя номер. Не знам как е възможно. Може ли да ги е препратила някак?

— Не мисля. Възможно ли е да ти е взимала телефона?

— Едва ли. Почти винаги го нося у мен.

— А имейлите?

— Изпратени са от интернет — кафенето, откъдето наистина пращам писма.

— Възможно ли е да ти знае паролата?

— Не. Когато ме учеше, ми повтори сто пъти, че трябва да я пазя в тайна. Каза, че няма да гледа, когато я вписвам.

— Може би все пак е гледала. Тя е смахната, Брайън. Трябва да съобщим в полицията.

— Не мога така. Първо ще я предупредя. Иначе не е честно.

— Тя не играе честно с теб.

— Не, но има смекчаващи обстоятелства — както винаги Брайън намираше оправдания за простъпките.

— Защото не е с всичкия си?

— Нещо такова. Ще я предупредя. Надявам се да престане.

— А надяваш ли се над Дъблин да прелети ято розови прасенца? — попита винаги скептичният Джони.

 

 

Лесно откри Ейлийн Едуардс. Пиеше кафе в социалния център и оживено разказваше на момичетата как си купила новата дамска чанта. В цяла Ирландия имало само тридесет и шест от този модел. Редила се на дълга опашка на Графтън стрийт. Момичетата слушаха зяпнали. Ейлийн идваше от друг свят. Свят, в който те копнееха да заживеят.

— Може ли да поговорим? Станало е недоразумение — помоли Брайън и седна на масата точно срещу останалите. Не искаше Ейлийн да разтръби, че са се срещали тайно или нещо подобно.

— О, добре, щом е лично — измърка Ейлийн.

— Не е лично. Просто си сбъркала. Не съм те канил на вечеря.

— Но нали ми прати съобщение? — Ейлийн размаха тържествуващо телефона пред лицето му.

— Да, точно за това говоря. Някой си играе игрички, защото не съм писал текста, който ми показа сутринта.

— Изпратен е от твоя телефон, Брайън — завъртя очи Ейлийн.

— Точно това ще трябва да проверим. С помощта на полицията.

— Полицията? — очите й се разшириха.

— Да, ще проследят обажданията и имейлите. Трябва да разберем какво става.

— И ти си решил да уведомиш полицията за… връзката ни?

— Нямаме връзка, Ейлийн.

— Така ли? Може би ще се изненадат колко добре познавам спалнята ти, плакатите на „Реал Мадрид“ и „Съндърланд“ по стените, банята с големия старомоден бойлер и овехтелия диван в дневната. Откъде бих могла да знам, ако не си ме канил при теб?

— Ейлийн! — по широкото му, честно лице се изписа потрес от лукавството й.

— Излишно е да се преструваш, Брайън. Повтаряше ми колко съм ти скъпа, как ще напуснеш Църквата, за да се ожениш за мен… Запозна ме с приятеля си Джеймс О’Конър, бивш свещеник…

— Принуден бях, понеже ти дойде и се въртя толкова дълго около нас в „Кориганс“. Слушай, Ейлийн, откажи се, няма смисъл да продължаваш. Ти си красива млада жена. Можеш да имаш прекрасен живот, трябва да имаш личен живот.

— Все ми повтаряш колко съм прекрасна — замечтано отрони Ейлийн. — Но това не ми стига. Искам да знам кога ще можем открито да обявим връзката си.

— Връзката си? Ние нямаме връзка, Ейлийн. Ела на себе си, за бога!

— Ти ми се врече във вярност, не се опитвай да се отмяташ.

— Знаеш, че говориш глупости — започна отец Флин.

— Добре, кажи на полицията. Пет пари не давам — невинно и спокойно изрече Ейлийн.

— Ще им кажа, Ейлийн, заради теб и заради себе си. Нуждаеш се от помощ.

— Не и от полицията. И без това няма да ти повярват. Поредният параноичен свещеник. Ето, това ще си помислят.

— Ами ако ми повярват и те предупредят официално?

— Тогава ще се обърна към пресата. Отнесе се безсрамно с мен. Подклаждаше надеждите ми, сваляше ми звезди и когато получи своето, се отмяташ.

— Ейлийн, моля те, не си добре…

— Не съм добре, разбира се, защото ми отнемаш бъдещето, мечтите.

— А родителите ти, Ейлийн? Какво ще си помислят те? Не могат ли да ти помогнат? Ще ми се да ги видя и да им обясня.

— Нищо няма да промениш. Ще те сметнат за свещеник, злоупотребил с призванието си. Та кога ще се срещнем тази вечер и къде смяташ да ме водиш?

— Няма да се срещаме. Никъде няма да те водя.

— Добре, твоя воля. Ала намерят ли тялото ми в Лифи, ще открият цялата истина в апартамента ми. Подробности. Снимки. Всичко.

— Ейлийн — въздъхна Брайън, — полицията не предоставя налудничави материали на таблоидите.

— Добре, тогава сама ще се обърна към журналистите — изчурулика Ейлийн.

— Между нас няма нищо — подхвана Брайън.

— Точно така. Всичко свърши. Останаха само разочарование и болка.

— Никога не е имало нищо. Каквото и да е.

— Разбирам. Сложил си точка и очакваш да последвам примера ти.

— Няма на какво да слагам точка — меко обясни отец Флин. — Моля те, осъзнай се, проясни мислите си.

— Всичко ми е ясно, благодаря. Кристално. Намерил си друга. Но аз съм длъжна — заради нея и заради останалите — да оглася публично случилото се.

Тя грабна новата си дамска чанта и изхвърча от Центъра.

 

 

Брайън се върна в апартамента си. Усещаше смъртна умора. Прииска му се да легне и да се отпусне. Навярно ще му хрумне нещо. Облакъти се на масата и потъна в дълбок размисъл. Не е ли тъжно, че след толкова години няма към кого да се обърне? Собствената му майка не го познава. Сестра му само ще отсече: „Предупредих те!“.

Не може да се допита до епископа, понеже той несъмнено ще сметне, че Брайън също носи вина.

Сети се за Джеймс О’Конър, с когото го ръкоположиха преди много години. Джеймс винаги бе категоричен и самоуверен. Искаше да стане свещеник, мисионер дори, после срещна любовта и реши, че иска да се ожени. И щом направи избора си, не се обърна повече назад. Успя да убеди дори родителите си, че постъпва правилно. Ето от кого ще потърси съвет.

И от Джони — стабилното непоклатимо въплъщение на здравия разум. Джони не си губеше времето с глупости. Веднъж сподели с Брайън, че никога не е мечтал, дори не знаел какво имат предвид онези, които все повтарят, че мечтаят за това или онова. Джони сигурно ще измисли как да постъпят. Може би ще намерят изход. Тъкмо посегна да му се обади, и телефонът иззвъня. Беше Неди Нолан.

— Много странно нещо, Брайън. Знаеш как майка ти трудно разпознава хората.

— Да. Особено Джуди и мен.

— Е, тя е убедена, че си напуснал Църквата и си се оженил. Съобщили й по телефона, че сватбата е в Дъблин следващия месец. Иска да присъства.

— Боже мили!

— Само те уведомявам, Брайън, понеже тя съобщи и на отец Томаш и той подскочи до тавана. Опитах се да обясня на отчето, че клетата госпожа Флин не отличава фактите от измисления свят, но май ударих на камък. Отец Томаш цяла сутрин ме разпитва кой ли се е обадил на майка ти. Повтаряше „лоша, лоша жена“ и накрая ме увери, че няма предвид майка ти, та не знаех вече какво да правя и…

Брайън Флин разбираше колко си е блъскал главата как да постъпи.

— Питах Клеър и тя ми каза да ти се обадя. Ако наистина смяташ да се жениш, не би имал нищо против да узнаем, ако ли не — ще знаеш какво да предприемеш.

— Отговорът е не и не, Неди. Няма да се женя и не знам какво да правя.

 

 

— Томаш?

— Ти ли си, Брайън? Чул си значи?

— Наистина ли е говорила с майка ми?

— Да, сигурно. Домашната помощничка вдигнала телефона и го занесла на госпожа Флин. Това не може да продължава повече.

— Знам, Томаш.

— Реши ли се вече да се обърнеш към полицията?

— Да — отвърна Брайън, ала не се чувстваше готов да отиде сам.

Нуждаеше се от съюзник. А би трябвало да е силен и уверен — нали е Божи човек? Цялата му смелост обаче се изпари точно когато му трябваше най-много. А навремето си мислеше, че животът в Росмор е тежък и сложен.

Хвана влака, за да посети майка си. Стиснал ръката й, обясни, че свещениците остават свещеници до гроб. Дамата, която й се е обадила по телефона, е объркана. С жена е разговаряла, нали?

— Да, някоя си Ейлийн. Каза, че ще се омъжва за теб, документите ти от Рим вече пристигнали, ала го пазиш в тайна от мен, за да не ме притесняваш.

— А ти какво отвърна, мамо?

— Че се радвам, задето си напуснал Църквата. Но поясних, че вече си сгоден за мен, подарил си ми пръстен. Посъветвах я да си избие от главата идеята да ти става съпруга.

Брайън Флин тъжно осъзна, че в рамките на няколко минути майка му е забравила кой е и го смята за баща му. Нямаше да научи повече за разговора й с Ейлийн. Майка му кипеше от гняв. Ейлийн се бе превърнала в съперница. Заплаха, която се опитва да лиши семейството от отдавна починалия му баща.

Отец Флин изнурено се върна в Дъблин и се прибра в апартамента. Лампата в спалнята светеше. Отвори вратата. На леглото имаше букет червени рози. И бележка. В сгънатия лист намери фотография на Ейлийн, снимана между неговите възглавници и пред плакатите по стените на неговата спалня. Лаконичното писмо гласеше:

 

 

Благодарна съм ти, че ме допусна в живота, сърцето и леглото си. С надежда и радост очаквах общото ни бъдеще. Може би все още имаме шанс.

Завинаги твоя — Ейлийн.

 

 

Нямаше за кога да чака съюзници. Брайън Флин излезе от апартамента и решително се отправи към полицейското управление. Налагаше се да го направи, колкото и да е трудно. Опасенията, че няма да е лесно, скоро се оправдаха. Дежурният сержант беше дребен мъж с лисиче лице, патил и препатил. Днес не било рядкост свещениците да кривват от правия път, обясни той. Често се отвръщали от обета за целомъдрие и започвали нов живот.

Брайън изслуша нетърпеливо тирадата му.

— Но няма ли да предприемете нещо, сержант, ако обвиненията й се окажат лъжливи? Тази жена разгласи пред приятелите ми, пред всички в социалния център и пред майка ми в Росмор, която страда от деменция, че с нея сме любовници и планираме сватба. Няма една вярна дума!

Сержантът разгледа снимката на Ейлийн Едуардс в леглото на свещеника, писмата до нея, които отецът твърдеше, че не е изпращал, списъка с имена и адреси: отец Томаш, Джеймс О’Конър и Джони Пиърс.

Погледът му говореше по-красноречиво от всякакви думи — дори Брайън Флин да подаде жалба, полицията няма да предприеме нищо. Сержантът го подозираше, че е поредният свещеник, поддал се на мимолетно увлечение. На Брайън Флин неочаквано му се доплака. Отдавна не беше плакал. Но сега се чувстваше като плувец, устремен към брега. А брегът се намираше твърде далеч. Надали ще му стигнат сили. Може би наистина е насърчил някак си тази жена. Една сълза капна върху бюрото на сержанта.

Човекът не беше съвсем безчувствен.

— Най-добре се приберете у дома. Обмислете го и ако не се успокоите, намерете адвокат и се свържете с младата дама…

Брайън прибра всичките си вещи обратно в платнената пазарска чанта. Логото върху нея гласеше: „Пазете земята“. Брайън си помисли, че всичките му усилия удрят на камък.

* * *

— Аня, ще дойдеш ли да пийнем бира в „Кориганс“ тази вечер? — попита я Джони, когато тя се отби в спортния салон с формулярите, които пациентите попълваха след всяка тренировка.

— Не и ако се налага да говоря с отец Флин — отвърна тя.

— Но защо, Аня? Той е толкова добър, малцина друиди са като него.

— Друиди? — обърка се Аня.

— Забрави. Друид е обидна дума за свещеник.

— Аха. Друид значи.

— Остави това, важното е, че е добър човек.

— Не е, Джони. Мислех го за добър, но не е.

— Защо? Някой да е казал лоша дума срещу него?

— Не, но видях приятелката му в неговото легло — гола като птичка.

— Гола-голеничка — поправи я Джони.

— Какво?

— Казва се гола-голеничка. Тя говори ли с теб?

— Разбира се.

— Става дума за Ейлийн Едуардс, по прякор Златокоска?

— Знаеш, че е тя. Всички защитавате отеца. Постъпвате лошо като него.

— Но тя лъже, Аня.

— Видях с очите си. Истина е. Тя лежеше в леглото му, Джони!

— Как е влязла?

— Дал й е ключ.

— Брайън се кълне, че има само един резервен и той е у теб.

— Да не би да твърди, че аз съм я пуснала?

— Не, но какво пречи да е взела твоя ключ?

— Невъзможно. Стои в дамската ми чанта.

— И няма как да го намери? Аня, тази жена е луда.

— Не, не е оставала сама… — Аня млъкна. — Освен ако…

— Ако какво? — поощри я Джони.

— Не, невъзможно. Дойде един ден, докато гладех. Отец Брайън го нямаше. Помоли ме да й направя чаша чай…

— И ти остави чантата при нея…

— Само за минути.

— Но ти беше в другата стая?

— Не очаквах да ми отвори чантата…

— Никой не е подозирал докъде ще стигне… вероятно го е върнала в чантата ти на другия ден, след като е извадила дубликат.

— Чувстваше се като у дома си в апартамента на отец Брайън.

— Фантазии, Аня. Тя наистина е луда.

— Знам, че е опасна.

— Вярно е — съгласи се Джони. — Моля те, ела довечера. Брайън има нужда от приятелите си.

— Имам урок по английски.

— Е, говориш го по-добре от всички ни. Ела в „Кориганс“, моля те.

Аня обеща да позвъни и да отложи урока. Карл щеше да разбере.

— И без това днес научих една нова дума — весело заключи тя.

— Коя?

— Дроо-ид, дума за свещеник — гордо произнесе Аня.

Джони се хвана за главата.

 

 

Тази вечер в „Кориганс“ всички изслушаха със зяпнала уста историята на Брайън. Накрая им показа снимката, разрида се и широките му рамене се разтресоха неудържимо. Джони изтича да му поръча бренди. В такива случаи бирата беше безсилна. Аня се разплака солидарно — заради несправедливия живот и от срам, че се е усъмнила в отеца. Джеймс О’Конър отбеляза, че учителският опит го е научил на ползата от предварителен списък, преди да пристъпиш към действие.

Изсушиха сълзите, отпиха от чашите и се заеха да обмислят какво ще правят. Дали да наемат частен детектив да проследи Ейлийн и евентуално да открият семейството й? Така ще разберат повече за нея.

Но къде да открият детектив? В специализираните интернет сайтове? Дали отговорникът за сигурността на клиниката, където работят Аня и Джони, познава някой от бранша? Джеймс записа: „Да попитаме Тим“. Но пък услугата сигурно струва прескъпо, а не разполагаха с излишни средства. Те самите нямаше как да я проследят, защото щеше да ги познае.

— Моята съквартирантка ще ни помогне — предложи Аня.

Лидия работела в бар, била много уверена, обясни с благородна завист Аня. Справяла се с всичко, което животът й поднася. Джеймс записа: „Да обсъдим положението с Лидия“. Отбеляза и други предложения: „Да разговаряме с епископа“, „Да се обърнем към по-висшестоящ полицейски служител“, „Да напишем петиция“, „Да намерим журналист, който да представи гледната точка на отец Флин“, „Да разгласим, че е луда и да я изолираме“. Нито една идея не изглеждаше добра. Лидия оставаше най-голямата им надежда.

Лидия зяпна; Аня се появи в бара, следвана по петите от трима мъже. Още по-удивена остана, когато разбра за какво я молят.

— Шегуваш ли се, Аня? — говореше на английски от уважение към останалите, но Аня й отвърна на полски, за да й подскаже колко сериозно е положението.

— Ти си единствената ни надежда да спасим добрия човек, трябва да ни помогнеш.

— Но ако се лъжете… — подхвана Лидия.

— Повярвайте ми, госпожице Лидия — намеси се Брайън. — Наистина искаме много, но без вас сме загубени.

— Но правителството, Църквата, закона? Не биха ви наказали, ако сте невинен?

— Ако е толкова просто, госпожице Лидия, нямаше да ви губим времето, повярвайте ми — обезсърчено обясни Брайън.

— Какво трябва да направя?

Малобройният комитет я помоли първо да проследи Ейлийн до блока, където живее. Ейлийн непрекъснато повтаряше колко чудесен, колко сладък и услужлив е собственикът на сградата. Обясняваше, че се сприятелила с повечето съседи и често я канели на гости.

Описваше прекрасния изглед към Дъблинските планини; поддържали жилищата в изрядно състояние. Момичетата идвали в четири да почистят площадките и стълбите. Работели много тихо. Ейлийн го разказваше на отрудените девойки, много от които наистина ставаха призори да чистят. Ейлийн не смяташе за нередно да подчертава привилегированото си положение пред доста по-бедните си събеседнички. Според нея момичетата обичали историите за приказния й живот на избраница на съдбата.

Лидия се почуди защо ли Ейлийн търси компанията на неудачници от чужда страна. После сложи дънки и сако и като истински детектив си нахлупи черна шапка.

Първата вечер Лидия я последва към дома й. Видя как вместо към главния вход Ейлийн се отправи към портиерната. Беше красива и елегантно облечена. Лидия се увличаше от мода и веднага разбра, че дрехите й струват цяло състояние. Как ли живее? И какво общо има с грозноватото момче, което вдига бариерата пред колите? Лидия изненадано забеляза, че Ейлийн изпразни съдържанието на дамската си чанта в найлонова торбичка. Портиерът прибра скъпата вещ под бюрото си. Ейлийн изтича навън и се качи в автобуса от същата страна на шосето.

Накъде ли отива?

Лидия пресече тичешком улицата и едва не си счупи краката в отчаян опит да не изпусне рейса.

— Да? — изнурено проточи шофьорът.

Лидия не знаеше къде ще слиза. Нямаше представа закъде се е запътила Ейлийн.

— Последната спирка, моля — каза тя.

— Случайно да сте от Литва? — Попита я шофьорът.

— Защо?

— В един клуб се запознах с прекрасна литовка. Влюбих се. Чудех се дали не я познавате.

— Дъблин е голям град.

— Аз ли не го знам? Като малък тук се разхождах по зелени поля.

Лидия седна и се загледа в редиците къщи, изникнали на мястото на зелените поля от детството на шофьора. Наблюдаваше отражението на Ейлийн, готова да скочи при най-малкия знак, че жената се кани да слиза. Най-сетне Ейлийн стана. Огледа се, сякаш се притеснява да не я забележат.

Лидия слезе и нарочно пое в обратната посока. Свали черната шапка, уви косите си в червен шал и с надеждата, че се е променила до неузнаваемост, отново се спусна по петите на Ейлийн Едуардс. Повървя пет минути и видя, че Ейлийн спира пред порутена къща на западналата Маунтинвю Роуд. Преди да влезе, тя отново се озърна на всички страни.

Лидия снима къщата с телефона на Джони, взет специално за случая, после хвана автобуса обратно към блока и засне портиера. Накрая изтощена се прибра в апартамента над полския ресторант, където живееше с Аня. Аня четеше в леглото английската книга, която Карл й беше дал.

— Навремето ирландците са били много религиозни — каза тя.

— Е, днес не са — отвърна Лидия, изу обувки и разтърка стъпала.

— Разбра ли нещо?

— Да. Ейлийн е изпечена лъжкиня. Няма нищо вярно в историите й.

Лидия показа снимките.

— Да се обадим на отец Флин — развълнувано предложи Аня.

— Късно е. Много се забавих.

— Едва ли е заспал, горкичкият. Ще се зарадва на събраните доказателства.

— Какви доказателства, Аня? Че е ходила в къща в бедняшки квартал? Това не е престъпление.

— Доказателство е, че лъже — щастливо отбеляза Аня и набра номера на отец Флин.

Брайън сякаш не се въодушеви много.

— Не сте ли доволен, отче? Вече знаем, че е лъжкиня!

— Но аз винаги съм го знаел — тъжно каза Брайън.

 

 

Приятелите от комитета „Брайън Флин“ мобилизираха свои познати да следят Ейлийн Едуардс, за да научат повече. Джони помоли за помощ охранителя Тим. Тим обеща да поразпита за портиера и да набави информация за него. Съгласи се да проследи Ейлийн, докато пазарува. Тим беше тих човек, самотник, но пък свикнал на дълги дежурства и усърден труд; обясни, че с радост ще помогне на свещеника.

Разговаря със свои колеги от охраната в магазините. Не се наложи да им показва снимката. Всички познаваха Златокоска. Не я допускаха в бутиците и моловете в центъра. Златокоска бе всеизвестна крадла, на няколко пъти избягвала правосъдие с аргумента, че изнесла дрехите навън, за да ги огледа на дневна светлина. Толкова добре играела ролята си, че успявала да подведе магистратите, областните съдии и дори най-строгите прокурори.

Задължението на охраната било да следят да не влиза в магазините. Златокоска им се усмихвала всеопрощаващо, сякаш са полудели. Обясниха на Тим, че измамницата е отрасла в лоша семейна среда с агресивен баща. Тим предпочете да не споделя тази информация.

Брайън Флин беше благодушен и милозлив човек. Нищо чудно да ги възпре, ако разбере, че баща й е насилник. Според Тим Златокоска заслужаваше белезници. Неоспоримо.

Дойде редът на Джеймс О’Конър. Щеше уж случайно да налети на Ейлийн, да й припомни, че са се запознали в „Кориганс“ и да я покани да пийнат по чаша. Целта бе да я поразпита и на другата вечер да докладва пред комитета. С колкото повече информация разполагаха, когато подават молбата за задържане, толкова по-добре. Джеймс изигра ролята си прекрасно и Ейлийн си го спомни веднага.

— Онази вечер бяхте в кръчмата със скъпия ми Брайън — сети се тя.

— Да, клетият Брайън изживява труден период.

— Нима? — съчувствено отрони Ейлийн.

— Наистина ли имахте връзка? — попита Джеймс.

— Знаеш, че имахме и още имаме, Джеймс. Той просто страни от фактите.

— Брайън отрича категорично.

— Представяш ли си как се чувствам? Толкова трудно повярвах, че нашата клетва да се обичаме, е по-важна от религиозния му обет.

— Така ли ти каза? — възкликна Джеймс невярващо.

— О, да, знаеш какъв безнадежден романтик е. И сега изневиделица реши да ме отблъсне. Много ми е тежко.

Джеймс се вгледа в овалното й лице и невинните сини очи. Какъв ужас, ако това момиче набележи него и каже на децата му, че двамата се обичат дълбоко! Кой би се усъмнил? Потрепери при тази мисъл.

— Питам се, Ейлийн, няма ли начин да надмогнеш чувствата? Да го забравиш, просто да продължиш.

— Бих опитала, Джеймс. Всекиго бих посъветвала да постъпи така. Ала не е толкова просто. Бременна съм. Трябва да мисля и за детето, не само за себе си и за Брайън.

 

 

Джеймс поговори с Брайън насаме.

— Смятах, че не искаш всички да го чуят. Нали?

— Джеймс, допускаш, че може би е истина и затова трябва да ми го кажеш на четири очи.

— Не, нищо подобно — възмути се Джеймс.

— Кому е необходима тайнственост тогава? Защо да не разберат и другите колко абсурдно се държи тази жена? Всички ми помагат, защо да не видят до каква степен е изгубила връзка с реалността?

— Прав си, Брайън, съжалявам. Не разсъдих.

— Разсъдил си, но погрешно. Ако наистина е бременна, аз нямам нищо общо. Нищичко.

— Виж, може и да е в наша полза. — Джеймс изгаряше от нетърпение да се реваншира. — Знаеш, кръвни тестове, ДНК анализи и прочее.

— Благодаря, Джеймс. Признателен съм ти.

Лицето на Брайън обаче остана мрачно. Разтревожи се, че Джеймс се е усъмнил в него. Дори за миг.

 

 

Днес Хилари имаше почивен ден, но бе обучила Аня и тя я заместваше като обигран офисмениджър. Уверено попълваше формуляри, отмяташе и потвърждаваше прегледи. Провери дали в чакалнята има достатъчно удобни столове.

Роузмари Уолш седеше до съпруга си Боби и както винаги въздишаше тежко. Боби пък се усмихваше едновременно ведро и вежливо. Странно колко много прилича Карл на баща си и колко малко на горделивата си майка. Аня въздъхна. Не беше време да мисли за Карл. Може би изобщо не бива да мисли за него. Толкова лошо преценява мъжете; как глупаво хлътна по Марек! Не бива да повтаря грешката.

На вратата на клиниката се позвъни. Навярно нов пациент — всички други влизаха направо. Аня отиде да отвори.

Видя възрастна жена на около седемдесет, сгушена в тънко манто. Имаше права, разчорлена коса и огромни, уплашени очи. Представи се — Катлийн Едуардс, Маунтинвю Роуд 34.

Аня старателно вписа данните на личния лекар и кардиолога на госпожа Едуардс и приложи копието от болничните изследвания.

— Трябва да попълня човек за връзка, госпожо Едуардс. Формалност, знаете ги в болницата! В случай че ви призлее и трябва да се обадим на роднина. Името на съпруга ви ли да отбележа?

— Не, миличка, той е напълно непотребен — тъжно обясни госпожа Едуардс. — Или е пиян, или се гневи някому. Запишете дъщеря ми.

— Да…?

— Ейлийн Едуардс. Ще оставя номера на мобилния й телефон. Иначе няма да я намерите.

Аня попълни внимателно цифрите.

— Къде работи дъщеря ви?

Надяваше се жената да не чува гръмките удари на сърцето й. Госпожа Едуардс изглеждаше двайсетина години по-възрастна от годините, вписани във формуляра.

— В голяма рекламна компания в стара сграда в георгиански стил. Предоставят й елегантно облекло. Трябва да изглежда добре на публични срещи…

Аня виждаше, че тази жена не е получила нито една дреха, нито един грош от продажбата на откраднатото. Буца заседна в гърлото й. Може би за това са майките. Да вярват на приказните истории на дъщерите си. Като нейната в Полша, която разказва на всички колко добре живее Аня в Ирландия, как обикаля големите магазини и пробва прескъпи палта!

 

 

Потънала в мисли, Аня първо не осъзна, че Роузмари Уолш й говори. Предлагаше й да чисти някъде.

— Понеже Боби не го бива буквално за нищо в домакинството, искам да ангажирам някого всяка вечер по час-два. За пране, гладене, чистене, елементарни неща. Среброто няма да ти поверя. Едва ли знаеш как се поддържа, ще го развалиш.

— Кога, госпожо Уолш?

— Възможно най-скоро. Още тази вечер, ако искаш.

Аня се почуди дали да приеме. Така ще вижда Карл по-често, ще бъде в дома му, може би дори ще учи английски там. Но пък… На госпожа Роузмари едва ли ще й се понрави нейният син и наследник да ухажва обслужващия персонал, и още по-лошо — полския обслужващ персонал. Трябва да откаже. Защо ли изобщо спомена пред тази жена, че й трябват пари?

— За съжаление, госпожо Уолш, вече работя на много места. Няма да се справя. Мога да ви предложа приятелката си Данута. Или Агниешка? Съгласна ли сте? Да им кажа ли да се отбият при вас?

— Стига да имат време, естествено. Ако не са окупирали всички работни места в Дъблин.

— Трудим се усърдно, госпожо Уолш. Щастливи сме да живеем тук. Радваме се, че Ирландия ни приема с отворени обятия — отвърна Аня, опитвайки се да скрие сълзите на гняв и унижение.

Стъписа се, когато госпожа Едуардс протегна ръка и стисна дланта й.

— Добро момиче — каза тя. — Добро силно момиче. Откъде събираш кураж?

— Не знам — искрено отвърна Аня.

— Никога не позволявай на мъж да те нагрубява така.

И Аня за пръв път в живота си призна:

— Веднъж го направих, госпожо Едуардс. Вече няма.

 

 

Тази вечер комитетът се събра в „Кориганс“. Всички се изумиха от новината за майката на Ейлийн.

— Голяма рекламна агенция, която й осигурява дрехи! Ха! — възкликна Джони.

Тим докладва, че портиерът се оказал познат на полицията мошеник, който препродава крадени маркови стоки. Джеймс смяташе, че Ейлийн държи повечето вещи в къщата на Маунтинвю Роуд. Де да можеха да влязат там! Аня обясни, че колкото и да е неуместно, изпитва неудобство да използват клетата жена — пациентка на клиниката все пак — като капан за залавянето на Ейлийн.

— Ще разбием тъжното й старо сърце — заключи Аня.

Всички мълчаха. Само Брайън Флин сякаш я разбра и прояви съчувствие.

* * *

През следващата седмица всичко вървеше постарому. Отец Томаш пристигна от Росмор. Разказаха му новините. Отвърна, че му звучат като роман с неизвестен край. Ейлийн се появяваше както обикновено в социалния център, но за кратко. Не обелваше и дума за отец Флин, само тайнствено отбелязваше, че всички ще разберат, когато настъпи моментът. Много скоро.

При второто си посещение в клиниката Катлийн Едуардс се спъна на излизане в разклатена плочка. За късмет не се нарани сериозно. В спешното отделение й дадоха успокоително и почистиха драскотината на челото й. Попитаха в клиниката с кого да се свържат. Джони разбра и предложи:

— Защо да не я придружа до дома й? Имам работа в района на Маунтинвю Роуд.

— Откъде знаеш къде живее? — размаха Клара формуляра на Катлийн Едуардс.

— Май Аня го спомена. Тя ще излиза в обедна почивка, защо да не заведем двамата госпожата?

По принцип Клара не би приела да улесняват Франк Енис и болничните аристократи, както ги наричаше, но предложението й се стори разумно.

— И ще се свържете с дъщерята, нали? — увери се тя.

— Абсолютно, ще позвъним в рекламната агенция — обеща Джони.

 

 

Къщата на Маунтинвю Роуд приличаше на запусната съборетина. Два прозореца бяха счупени и заковани с дъски.

Аня тръгна да направи чай, а Джони се поогледа.

— Трябва да отдъхнете след изживяната уплаха.

— Да, ще полегна на дивана — съгласи се Катлийн Едуардс.

— Не, по-добре в леглото.

— Той може да се върне. Няма да остане доволен, ако ме намери в леглото.

— Има ли друга спалня? — попита Джони.

— На Ейлийн, но ние никога не влизаме там. Заключена е.

Погледна към вратата в отсрещния край на коридора. Джони я удари с рамо. Дървената рамка се разби.

— Вече не е заключена.

Надзърнаха вътре. На две закачалки висяха палта, рокли и сака. Някои в найлонови опаковки. В нишата до прозореца стояха строени чанти и обувки, а по рафтовете на едната стена бяха сгънати пуловери, джинси и блузи. Катлийн Едуардс се хвана за гърлото.

— Счупихте й вратата — ахна тя.

— Случаят е спешен — отвърна Джони. — Няма да се разсърди. Да й се обадим да й разкажем.

Ейлийн вдигна веднага.

— Майка ти преживя инцидент. Добре е. Доведохме я вкъщи, но някой трябва да я наглежда.

— Щом е добре и сте с нея, значи няма нужда от други.

— Върни се веднага, кучко! На секундата! — отчетливо заповяда Джони.

— С кого разговарям? Какво става?

— В спалнята ти съм, Ейлийн. Идвай веднага.

— Не може да бъде! — ахна тя.

— Искаш ли да ти изредя стоката? Отляво надясно?

— Полицай ли си? — разтрепери се гласът й.

— На път съм, не — на крачка — да позвъня в полицията. Да речем — десет минути.

— Не мога да се прибера толкова бързо. Автобусите…

— Вземи такси.

— Не мога да си го позволя.

— Напротив. Използвай част от парите, които взе от портиера на блока — онзи, дето му продаде чантата.

— Кой си ти? — Ейлийн едва шепнеше.

— Ела и ще видиш.

 

 

Аня и Джони успокоиха госпожа Едуардс. Увериха я, че сърцето й е добре, кръвното — почти нормално и е само уплашена. Изведоха я от стаята склад на Ейлийн. Сега седеше на масата в кухнята и им обясняваше колко се страхува съпругът й да не се прибере пиян. Бил човек с две лица. Коренно различен, когато е прекалил с чашката и когато е трезвен. Проблемът бил, че никога не се знаело какво да очаква.

— Не се тревожете, аз съм тук.

— Много ще се ядоса заради вратата — предупреди го Катлийн Едуардс.

— Великолепно се справям с разгневени хора — увери я Джони.

— Няма да… нали няма… — вторачи се разтревожено в него Аня.

— Няма — обеща Джони. — А сега е време да се връщаш в клиниката.

— О, трябва да остана да се погрижа за госпожа Едуардс.

— Не си медицинска сестра, Аня. Върви при Клара.

— Но как ще разбера?

— Ще се видим довечера в „Кориганс“.

— Ако клетата ми майка знаеше, че всеки ден вися в кръчма! — измърмори недоволно Аня. Той обаче беше прав. Време бе да се връща на работа.

 

 

Таксито докара Ейлийн пред Маунтинвю Роуд. Джони забеляза, че днес е облечена в елегантно лилаво сако, черна риза и лилави боти. Явно пазаруваше в тон. Около врата й бе увит скъп копринен шал. Приличаше на дамите по трибуните на конните състезания. Би изглеждала на място там, а не в порутената къща с агресивния баща и нервната майка, които съжителстваха със заключена стая, пълна с крадени вещи. Джони се стегна. Никакво съчувствие, никаква жалост. Тази жена е решила да унищожи отец Брайън Флин, един от малцината му достойни приятели в западния свят.

Катлийн Едуардс вдигна уплашено поглед, когато чу превъртането на ключа. Въздъхна облекчено, щом видя Ейлийн.

— Не биваше да идваш. Добре съм — подхвана тя.

— Е, наложи се. Къде е той?

— В стаята ти. Обеща да поправи вратата.

— И още как. Кой е той?

— Не знам. Помогна ми след инцидента.

Джони слушаше разговора. Учуди се, че младата жена не прояви никаква загриженост към майка си. Ейлийн влезе в стаята си и свари Джони небрежно седнал на леглото. Веднага го позна — редовен клиент на „Кориганс“, често помагаше и в социалния център. Живееше на горния етаж в къщата на Брайън Флин.

— Трябваше да се досетя, че той стои зад това — констатира Ейлийн, оглеждайки разбитата врата.

— Той няма представа, че сме тук.

— Ние?

— Аня и аз. Придружихме майка ти след инцидента. Всичко е наред с нея, ако това изобщо те интересува.

— А ти, Джони, може би ще се заинтересуваш какво ще ти стори баща ми, щом се върне и разбере, че си влязъл с взлом в къщата — с равен тон го предупреди Ейлийн. Не трепна, не показа страх.

— Той, разбира се, ще свари къщата пълна с полицаи, а дъщеря си — арестувана за кражба. И него ще го закопчаят за домашно насилие.

— Тя не би се оплакала за нищо на света — презрително погледна Ейлийн към кухнята, където седеше майка й, понасяла цял живот безволево побоите. Едва ли щеше да се опълчи и сега.

— Напротив. Вече го направи — нехайно, сякаш пет пари не дава, произнесе Джони.

— Не ти вярвам.

— Сподели с мен и Аня. Този път е склонна да говори пред полицаите.

— Мечтай си.

— На кого друг би могла да се оплаче? — попита Джони.

Последва мълчание.

— Какво всъщност искаш, Джони? — обади се накрая Ейлийн.

 

 

Майкъл Едуардс се прибираше вкъщи от кръчмата, където се отби по обяд. Случи се нещо много странно. В заведението получи съобщение, че на връщане трябва да вземе дъски, болтове и брава от железарията на Фин Фицджералд. Материалите били платени. Нещо в дома му трябвало спешно да се ремонтира. Много озадачаващо. Майкъл не си спомняше да е вдигал скандали предната вечер. Когато влезе в магазина, Фин Фицджералд беше приготвил нещата — наистина били платени предварително.

— Какво става, Фин? — попита той.

— Прибирай се бързо у дома, Мик. Не ми хареса изражението на онзи приятел, дето беше там с дъщеря ти. Прилича на щангист.

— Той ли плати?

— Не, дъщеря ти. Кеш. Направо да не повярваш, Мик. Върви, върви!

* * *

Влетя в къщата на Маунтинвю Роуд 34 с обичайния трясък и метна дъските и бравата в коридора.

— Какво става? — кресна той.

— Съпругата ви падна, господин Едуардс. За щастие не се нарани сериозно. Уплашена е, естествено. В кухнята е, ако искате да се уверите лично как е.

— Кой си ти да ми заповядваш какво да проверявам и какво не в собствения ми дом? — лицето на Майкъл Едуардс почервеня от гняв.

— Кой съм аз ли? Приятел на дъщеря ти. Освен това работя в клиниката, където се лекува госпожа Едуардс. Ето кой съм.

— А защо си останал? Тя си е вкъщи. Добре е. Какво търсиш още тук?

— Ще помогна да поправим вратата, която за нещастие пострада.

— Какво?

— Мислех си, че ако започнем сега, ще я поправим бързо заедно.

— Е, грешно мислиш. Пия си аз бирата, правя си планове и видите ли — някой спешно ме привиква.

— Да се захванем да разчистим счупените дъски — предложи Джони.

— Как по-точно се счупиха?

— Прави, каквото ти казва, татко — обади се за пръв път Ейлийн. — Не се шегувам. И за трима ни е по-добре.

— Няма да търпя някой да ми заповядва в собствената ми къща…

— Къщата е на мама, татко, наследство от баща й. Забрави ли?

— Няма значение.

— Сега има. Ситуацията се промени — хладно отвърна Ейлийн.

— За теб — може би, щом си решила да търпиш прищевките на приятеля си.

— Не ми е приятел — изстреля думите като куршуми Ейлийн.

— Е, аз нямам нищо общо с всичко това — заключи Майк и се накани да се върне в кръчмата.

— Татко, бъди разумен. Мама е решила да се оплаче на полицията. Най-сетне.

— Няма свидетели.

— Има. Този натрапник, полякинята Аня и аз.

— Но ти няма да се разприказваш.

— Този път ще го направя.

— Защо по дяволите?

— За да отърва решетките.

— Ами аз?

— Поправи вратата, татко. После Джони иска да поприказвате.

— А ти какво ще правиш, ако смея да попитам?

— Супа и препечени филийки за мама.

— Никога не си готвила.

— Отсега нататък ще се наложи — Ейлийн изпепели с очи Джони.

Майк Едуардс си свали сакото. Явно положението беше сериозно. Надникна в стаята на дъщеря си. Върху дрехите бяха метнати одеяла. Не би могъл да ги види, дори и да пожелае.

— Няма да изглежда добре закована оттук-оттам — измърмори Майкъл Едуардс.

— И прозорците никак не ги бива. Следващата седмица Ейлийн ще извика майстор да ги поправи. Нали, Ейлийн.

— Да — мрачно потвърди тя.

 

 

След час вратата и бравата бяха готови. Имаше два ключа. Ейлийн взе единия, а другия остана у Джони.

— Ще намина след седмица да проверя как върви ремонтът — обяви той. — Новите прозорци навярно ще са готови.

След като почисти коридора под зоркото наблюдение на Джони, Майк се отправи към кръчмата.

— Мразя загадките — подхвърли през рамо той. — А ти си истинска загадка.

 

 

Катлийн Едуардс не беше свикнала да се суетят около нея.

— Не е ли време да се връщаш на работа, Ейлийн? — тревожно попита тя.

— Не, мамо, освободиха ме за цял ден.

— И за почти цялата седмица — услужливо додаде Джони, в случай че е забравила.

Катлийн Едуардс си легна. Джони и Ейлийн останаха сами в кухнята. Той си сипа чаша чай с отработен жест на чест гостенин, стар приятел.

— Няма да ти се размине — просъска Ейлийн.

— Напротив — лаконично отбеляза Джони. — Направих ти предложение. Ти прие. Чисто и просто.

— Не беше предложение, а изнудване.

— Поисках три неща. Да отнесеш целия склад в социалните магазини, да се погрижиш майка ти да се чувства спокойна и в безопасност в дома си и да обясниш на Брайън, че циркът приключи.

— Всичко ли ще му разкажеш? — Устните й потрепериха.

— Не, ако изпълниш условията ми.

— Иначе ще се обадиш в полицията?

— Старият ми приятел сержантът ще те подгони като хайка хрътки.

— Няма да е лесно да предам склада, както го наричаш, на социалните магазини.

— Ще се оправиш. Щом си успяла да го измъкнеш от бутиците.

— Не нося отговорност, ако баща ми се напие.

— Оставил съм телефонния си номер на съседа. Обясних му, че съм социален работник.

— Няма да ти повярва.

— Изгледах многозначително питбула с намордника, дето се подвизава там. Повярва ми.

— А Брайън?

— Тази вечер в „Кориганс“. В седем. Сепарето отзад.

— Не знам дали ще се справя.

— Ще се справиш и още как. Или „Кориганс“, или приятеля ми в управлението.

— Но ако не успея да го кажа добре.

— Репетирахме два пъти. Да потретим, за да го научиш дума по дума.

 

 

Седяха плътно един до друг в сепарето в „Кориганс“ — Джеймс О’Конър, отец Брайън Флин, Джони, Тим, Аня, Лидия и отец Томаш, пристигнал с автобуса от Росмор специално за случая.

Брайън мислеше, че комитетът се събира както винаги. Учуди се, че Джеймс не носи обичайния бележник. Джеймс поръча по чаша на всички. Прочисти гърло.

— Скоро ще дойде и Ейлийн. Иска да ни каже нещо — започна той.

— Какво си намислил, Джеймс? — изправи се стреснато Брайън Флин. — Няма смисъл да я каниш. Не си ли го разбрал?

— Никой не я е канил. Тя поиска да говори. Ето я и нея.

Поизгубилата блясъка си Златокоска се взря в шестте чифта враждебни очи и притесненото лице на отец Флин.

— Брайън, искам да кажа нещо. Трудно ми е. Имах много проблеми и по навик търся спасение във въображаеми светове. Преструвам се, че живея в хубав апартамент, а не в разнебитената къща на родителите ми на Маунтинвю Роуд. Лъжа, че имам много приятели от хайлайфа, а всъщност баща ми е агресивен алкохолик, който посяга на мама. Нямам издръжка, банкови сметки и прочее. Крада дрехи и луксозни стоки. Забранено ми е да влизам в повечето магазини на Графтън стрийт и Хенри стрийт, затова сега обикалям покрайнините. Продавам част от откраднатото… — Ейлийн млъкна и погледна само към отеца.

— Понеже никой не ме обича, си измислих любовник. Лъжех, че имам връзка с Брайън. Сега разбирам колко опасна, глупава и погрешна е постъпката ми. Но се чувствах много самотна. Фантазиите ме успокояваха. Всичко — отначало до край — е измислица. Гледах, когато Брайън си пишеше паролата и изпращах писма до себе си от интернет — кафенето. Взех телефона му в Центъра и изпратих съобщение до моя. От дамската чанта на Аня откраднах ключа му, за да влизам в апартамента.

Мълчанието тежеше като олово. По лицата им се четеше потрес от стореното.

— Много, много съжалявам, Брайън. Ще ми простиш ли?

Брайън сякаш бе онемял. Не намираше думи.

— Защо сега? След всичко… — заекна накрая той.

— Тази сутрин Ейлийн преживя голям шок — обясни Джони с кадифен глас. — Осъзна кои са важните неща в живота. Подреди си приоритетите. Нали, Ейлийн?

— Да. Вече знам кое е от значение, и кое — не.

Широкото, великодушно лице на Брайън грейна от желание да я приобщи отново сред тях, но Джони бе помислил и за това.

— Очевидно на Ейлийн ще й бъде неудобно да се вижда с хора, запознати с тази история. Затова няма да идва повече в Центъра. Иска да се сбогува с Брайън още тази вечер и да го увери пред всички свидетели тук, че реши ли да й прости и да не я съди, тя никога няма да се мярка пред очите му.

— Да, така е най-добре — съгласи се Ейлийн.

— Прощавам ти, разбира се — обади се Брайън. — Ти прояви огромна смелост да дойдеш по своя воля…

— Наложи й се — прекъсна речта му Джони. — В края на краищата тя е обикновена жена. Не би издържала да живее в измама. Разбра, че трябва да се придържа към истината. Няма друг изход.

Златокоска си тръгна — от „Кориганс“, и от живота им. Докато Ейлийн крачеше към вратата, Аня забеляза, че не носи нито обичайните елегантни кожени обувки с високи токчета, нито копринен шал като дамите по трибуните на конно състезание. Аня забеляза също колко внимателно Тим изслушва Лидия и я разпитва каква музика обича.

Брайън бършеше очи, прелели от сълзи на облекчение и щастие.

— Вие сте много добър друид, отец Брайън — успокои го Аня.

— Добър какво? — попита той.

— Аз ли трябва да ви уча на английски? Друид е мила дума за свещеник.

— Нищо подобно, Аня.

— В нейния свят е. Но ти навярно вече си достатъчно закален да излезеш оттам и да се впуснеш в реалността.

— О, Джони, Джони, и ти имаш какво да учиш! — възкликна Брайън и весело го тупна с юмрук по ръката.