Майкъл Къртис Форд
Мечът на Атила (4)

I

Сезоните се сменят, богатствата и верността се наливат и намаляват като луната, но Рим е вечен, както и опасността от онези, които искат да променят това.

Десетилетия наред граничните гарнизони в Галия се смаляваха и отслабваха и дори периодично поддаваха като стената на водоем, разбивана от постоянно напиращите варварски талази. Но Рим винаги успяваше да възвърне слабия си контрол над територията и възстановяваше неустойчивата бариера пред настъпващия прилив. През последните години се бе възцарило нещо като враждебно равновесие между нападатели и нападани, но сега амбициите на враговете отвъд Рейн отново растяха. Гневът на алемани, вандали и франки кипваше все по-силно, защото не можеха да преминат бреговете на голямата река. Все по-многобройното население тънеше в бедност и болести върху неплодородните си и необработваеми земи, а жаждата и копнежът за плодородните равнини на Галия не даваха мира на младите воини. Всяка зима, когато реките и потоците замръзнеха и сняг затрупаше пътищата на империята, а легионерите се сгушеха в казармите си, варварите, увити с кожи, излизаха от опушените си колиби, призовани от виковете на вождовете си. Всяка зима те вземаха грубо изкованите си мечове, вдигаха дъбовите си щитове и яхваха дългокраките си коне, привикнали към убийствения студ. И всяка зима ожесточено се спускаха на талази по отколешни пътеки и скрити планински проходи, за да изпитат силите си и да търсят подстъпи към умерения климат на галските равнини, опитвайки се чрез постоянни нападения да преодолеят защитата на легионите на Рим.

И така, тази зима натискът, породен от гнева и амбициите, достигна връхната си точка. Сега, в тази отдалечена равнина, замръзналите хълмове, обрасли с елхови гори, кънтяха от тътена на битки, цвиленето на обезумели коне и виковете на разярени мъже. Силният вятър безмилостно запращаше снега в лицата им, а режещият въздух зачервяваше и напукваше кожата им. Навсякъде цареше хаос, противните миризми и звуци на страха се надигаха дори над яростта на безмилостния сняг, разнасян от вятъра.

Никога досега франките не се бяха изправяни срещу такава внушителна сила. Гъстите гори на Източна Галия бяха тяхна територия — ако не фактически, то заради намеренията им и правото на завоевателя, защото съплеменниците им от месеци се промъкваха на малки групи отвъд Рейн към планинската долина и чакаха удобния момент и благоприятните обстоятелства — мига, когато ще достигнат необходимата численост, за да надвият защитата на римляните, да пробият линията на легионите и безпрепятствено да нахлуят в по-топлите южни земи. Преди разчитаха на отколешното нежелание на римляните да защитават тези проблемни райони през зимата, на мудните им походи, на несигурните им снабдителни връзки, на слабия им боен дух и малката им численост.

Но определено не бяха разчитали на появата на генерал Флавий Еций и неговите помощни части.

Преди франките да успеят да осъществят плановете си за масирано нападение срещу Галия, бяха отблъснати от дивата атака на новото римско оръжие — хуните — конниците убийци, които не познаваха страх, не изпитваха студ, не се оплакваха от нищо. Тези странни ездачи, дошли от изток, дори не се нуждаеха от месо, защото се говореше, че могат да оцелеят седмици наред в покритите със сняг планини само с кобилешко мляко и с кръв от вените по предните крака на конете. Сред франките се ширеше слух, че римският военачалник — висок, слаб мъж с развети коси — сам пуска кръв на коня си и пие горещата течност заедно с хората си, отказва удобствата, които рангът му осигурява, спи в снега и дава заповеди на варварския им език. Франките не бяха очаквали да се изправят срещу такъв човек и тъй като не знаеха нищо за способностите му и за силата на неговите смугли воини, се бяха оставили да ги притиснат там, където никоя нормална римска войска не би стъпила, по време, по което никой нормален римски военачалник не би посмял да атакува — след залез-слънце, в развихрената снежна буря, на три дни път от най-близкото римско селище.

Люта беше битката, но изходът й бе предопределен, защото отряд премръзнали франки от нередовните части, дори да се сражаваха на своя земя, дори да бяха два пъти повече от противника си, не биха могли да устоят пред войска, подобна на тази, където воините яздят коне, които като че черпят сили от суровите условия. Но когато човек няма къде да отиде, когато гърбът му е притиснат до замръзналия склон на планината и светлината бързо бледнее, а хуните и проклетите им вълци продължават да напират напред, не му остава нищо друго, освен да продължава да се бие и да се опита да повлече колкото може повече врагове със себе си в ада.

Самият Флавий Еций поведе хуните за последния им удар по окървавения сняг към оределите редици на франките, които в отчаянието си бяха струпали замръзналите тела на конете и труповете на другарите си пред себе си като зловеща барикада. Но докато напредваше през преспите, вдигнал високо меча си като сигнал за нападение, един франкски воин, който лежеше на земята в замръзнала червена локва, внезапно скочи. С яростен вик той се хвърли върху коня на Еций и сключи ръце около шията му, за да го повали. Конят залитна под тежестта на нападателя и очите му се изблещиха от ужас, а Еций се наклони и стисна търбуха на животното с бедрата си, за да не падне.

Ненадейно една сива мълния разцепи въздуха и се заби в гърба на франка. Огромната вълчица на Еций заръфа нападателя по тила и нараменниците, забила нокти в гърба и хълбоците му за по-добра опора. За мъжа това дойде изневиделица и той пусна с крясък коня, заизвива се в отчаяни опити да достигне с ръка звяра и да го откъсне от гърба си, но той се беше вкопчил в него с лъвско упорство, Флавий се протегна през изплашения си кон и заби меч в незащитената пролука в ризницата на мъжа точно там, където се срещат вратът и рамото. Почувства как стоманата пори сухожилията и ключицата и потъва в меката плът на гърдите. Чак когато издърпа меча си, вълчицата скочи от мъжа и се върна до коня на господаря си със застрашително ръмжене и прилепнали към главата уши.

Освободен от тежестта на вълчицата и на живота, франкът се олюля на крака с прерязани вратни сухожилия и главата му увисна на рамото. За миг се взря в Еций и очите му примигнаха с изненада, а после смъртта ги замъгли и той бавно се свлече на земята под хвърлящите искри копита на група препускащи коне.

Еций обърна коня си и за миг спря на място, за да го успокои, докато помощната хунска конница фучеше покрай него и конете скачаха в снега над временната барикада, право сред тълпата от франки зад нея. За враговете му това беше краят — краят на техните погрешни представи за Рим, краят на амбициите им да завладеят Галия, краят на живота им. Само след миг гората отново щеше да утихне и само вятърът щеше да свисти между люлеещите се дървета. Пропитият с тъмноалена кръв сняг под десетте хиляди трупа щеше да омекне и порозовее, когато върху него започне да се трупа новият сняг, накрая щеше съвсем да побелее и преспите щяха да заличат всички следи на унищожението от този ден.

Еций се втурна в последния набег, наведен напред, за да вижда през падащия сняг. Лицето му бе небръснато, очите — зачервени от умората, а по дългите му коси имаше скреж. Издигна меча си за поздрав, а от ефеса кръвта на франка все още се стичаше по юмрука му.

— За Рим! — викна той и гласът му прокънтя над затихващите звуци на битката и крясъците на умиращите.

Като един хуните, които вилнееха сред редиците на франките, се изправиха на стремената си и също вдигнаха мечове.

— За Еций! — изреваха те и продължиха сечта.

 

 

Сред северните родове на многочисленото славянско племе, в най-далечните краища на хунските територии, страстите бяха свирепи, а дълбоката преданост почиваше на съюзи, основани на храброст в битките, и на приказки, разказвани през дългия призрачен мрак на зимните нощи. Рядко навлизаха чужденци в тази сурова земя и дори най-старите сред старците не помнеха чуждоземец с владетелско потекло да е стигал чак дотук. Толкова слисани бяха племената от пристигането на облечения в кожи принц от Изтока, че водачите на родовете дори не успяха навреме да съберат войските си, за да му се представят. Едва сега, седмица след пристигането му, от неизброимите селца, пръснати из степта, започваха да се стичат воини. Някои прекосяваха реките със салове, други пътуваха с набити бойни коне, трети пристигаха пеш. Прииждаха вече дни наред и дори най-далечните краища на отдалечените замръзнали поля вече бяха покрити с набързо издигнати палатки и дървени колиби, а нощният въздух се огласяше от пиянските гуляи и сбивания на хилядите мъже, които бяха пристигнали за тази нощ — традиционната Нощ на събора, тоест нощта на първото пълнолуние след зимното слънцестоене.

Но тази нощ начело на съвета на старейшините, който се беше събрал около огромния бумтящ огън, не стоеше потомственият славянски крал. Напред пристъпи мъжът, дошъл от Изтока, когото едва неколцина от воините бяха виждали преди. Той беше нисък, но силен, с широко лице, набраздено от странни белези, а косите му се спускаха изпод поръбената с лисича кожа шапка като черна река, извираща от скала. Беше дошъл от много, много далеч, за да говори с тези мъже — тези свирепи воини на Севера, а думите му бяха завладяващи, още повече, защото беше дошъл с войска.

Пристигайки на мястото за събора, всички славянски воини бяха минали през големия лагер на войниците, които придружаваха този военачалник от Изтока. Също като него, и те бяха ниски и мълчаливи, никога не сваляха ризниците си от дебела кожа и нито за миг не оставяха копията си. Тези мъже като че никога не слизаха от странните си рунтави коне, дори за да се нахранят или да се наспят. Движеха се малко, като че пестяха силите си. Но се говореше, че ако получи заповед, всеки един от тези хиляди мъже може да действа с изумителна бързина — да пресече неочаквано нападение, да залови необязден кон, като метне на врата му въже, или да язди петдесет мили на ден, без да се оплаква и да задава въпроси.

И докато пристигащите славяни минаваха през лагера на тези бдителни въоръжени мъже, разбираха, че вече са взети важни решения и техният свят ще бъде променен завинаги.

Хубава беше тази нощ. Въздухът бе толкова студен, почти осезаем и твърд на допир; човек като че ли можеше да хване тъмнината и да я задържи в ръката си като къс желязо. Но режещият въздух едва се усещаше, защото всеобщото въодушевление бе могъщо и караше кръвта да гори във вените. В нощното небе северното сияние светеше по-силно и величествено, отколкото го бяха виждали по тези земи много поколения. Огромни нажежени снопове светлина се диплеха и падаха от невидими височини, завихряха се и увисваха в празното пространство като големи гирлянди с менящи се цветове. Самите богове се бяха събрали, за да погледат случващото се през тази нощ, и обявяваха присъствието си с това светлинно чудо. Сто хиляди мъже стояха в безмълвно страхопочитание, а замръзналите им дихания се смесваха и се рееха над главите им като фосфоресцираща мъгла.

Водачът на тези мъже с белязани лица, на тези хуни от Изтока, пристъпи пред лумналия огън на съвета, за да заговори пред племенните водачи. Но гласът му кънтеше толкова силно, че всички разбраха: той отправяше думите си не само към тях, старейшините. Говореше на всички славяни, на всеки воин с твърд поглед и светла коса, приседнал край огъня. Гласът му достигаше дори до онези, които стояха толкова далеч в студената тъмнина, че едва виждаха пламъците и съвсем не чувстваха топлината, която те излъчваха. В мъждивата светлина зад огъня стояха тъмните силуети на неговите хунски воини, както винаги на конете си, строени в бойни редици, които се простираха в посока, противоположна на славяните, и се губеха някъде дълбоко в ледения мрак.

— Достойни славяни! — викна хунът.

Всеки един северняк вече знаеше, че името на този предводител е Атила и че той не се кичи с името на баща си и на дядо си, какъвто беше обичаят на славяните, а разчиташе единствено на собственото си име, като човек на остров, без провлаци суша, които да го свързват с миналото и предците му.

— Страховити славяни! — отново прокънтя гласът му. — Тази вечер се изправям тук, за да почета воините от вашия народ. Заставам тук в чест на вашата храброст и на войнствените ви сърца. Идвам натъжен от загубите, които сте търпели в миналото от ръцете на онези, които искат да ви лишат от възможността да живеете по-добър живот в по-топли земи. Идвам, за да предизвестя победите, които ви очакват в бъдеще, и живота, пълен с изобилие, който ще завещаете на децата на вашите деца.

Велики славяни, дойдох, за да обединя и да свържа нашите народи. Вашият съвет изслуша думите ми и ги прие. Като обвързваме народите си, правим мечовете си по-силни; като съюзяваме силите си, осигуряваме свободата си! Защото пътят на хуна е свободата — свобода от потисничество и свобода от тирания. Свободата да пребродиш света, стига да поискаш. Свободата да се разпростираш и да се разрастваш. С този съюз между нашите два велики народа вашата сила, която вече е огромна, става и наша, а нашата сила става и ваша. Сила, по-голяма от тази, която всеки от двата ни народа би имал поотделно — сила, невиждана досега!

Присъединете се към мен, славяни, нека закрепим това приятелство, този договор. Пийте с мен за това нашите народи заедно да спечелят най-великата слава, да бъдат благословени от боговете и да се превърнат в народите, които нашите хора заслужават! Защото далечните ни врагове никога не са виждали огньовете на боговете, които ние сега наблюдаваме в небето над нас, и никога не са виждали какво е хунски огън!

Сто хиляди воини вдигнаха ръце, изреваха и заудряха щитове с копията си с оглушителен шум, който се издигна в заскрежения въздух и изчезна някъде отвъд безредния танц на цветовете, нагоре към ясните блещукащи звезди. Още много часове щяха да изминат, преди хоризонтът на изток да просветлее с бледата светлина на деня, а само няколко часа по-късно изнуреното слънце щеше да потъне под ръба на равнината. Докато тълпата рошави великани ревеше в подкрепа на каузата му, Атила се обърна към тъмния изток, за да почете слънчевите божества, както изискваше свещената хунска традиция. Боговете трябваше да одобрят начинанието му, да бъдат умилостивени от неговите усилия. Защото сега, макар да бе подсигурил северната и източната граница на хуните с мощните славянски племена, оставаха още много народи, още много племена, които трябваше да привлече в големия съюз.

С думи или с меч.

* * *

Столицата на бургундите Борбетомаг^[1], разположена стратегически на едно скално плато високо над левия бряг на Рейн, някога бе един от най-красивите градове в земите, граничещи с Римската империя. Както и един от най-непристъпните. Това насърчи краля на Бургундите Гундахар да засили набезите и плячкосването на широка ивица римска територия. Стигна дори дотам, че заедно с краля на аланите Гоар заяви предаността си пред новия римски „император“ — някой си Йовин — галски сенатор, издигнал се от простолюдието и подкрепян от кохорта свирепи бургундски стражи. Това беше военен акт, по-жесток дори от мълниеносните набези на Гундахар срещу римските гарнизони, защото в граничните райони на империята набезите са нещо обичайно и дори очаквано, но непосредствена заплаха срещу върховната власт на императора не бива да се допуска.

Краткото властване на Йовин завърши с ужасната му кончина — в Нарбона го заловиха римски части и главата му потегли на знаменито дълго пътешествие из империята, като накрая получи постоянен дом в бойниците на стените на Картаген, откъдето зловещо се хилеше на пътуващите. Но поддръжникът му — бургундският крал Гундахар — остана ненаказан. За ужас на равенския двор, Гундахар започна да плячкосва пограничните територии още по-напористо. Богатството му непрестанно растеше за сметка на ощетените римски земевладелци по тези места, а самият той продължаваше безнаказано да заплашва авторитета на Римската империя и нейния владетел.

Така беше до този ден.

Еций се промъкваше по добре утъпкана пътека под непревземаемите бургундски стени, сякаш не забелязваше пороя стрели и снаряди, които се сипеха върху легионите му, струпани отдолу. Римските артилеристи разтревожени се строиха мирно пред него и всеки един внимателно следеше какво става горе по стените, да не би бургундците да се прицелят по-точно. Зад римляните бяха наредени десетки масивни катапулти — грамадните метателни машини, за чийто свиреп откат се говореше, че е опасен като къчовете на диво магаре; най-отзад стояха пет легиона помощна хунска конница. В миналото конниците на Рим рядко били повече от една десета част от броя на пешите войски. Ала когато Еций започна да води кампании, това съотношение се увеличи: сега конниците съставляваха половината или дори три четвърти от армията. А с конни войници като страховитите хуни се получаваше една от най-мощните армии, с които Рим бе излизал на бойното поле.

Еций издигна меча високо над главата си, докато огромната му рунтава вълчица неспокойно пристъпваше наоколо.

— Пригответе снарядите! — извика той.

— Пригответе снарядите! — повтори офицерът на артилерията.

Докоснаха със запалени факли снарядите — бурета с катран, плътно увити с напоена с масло слама, които при удар се възпламеняваха.

— Стреляй! — викна Еций.

— Стреляй! — дойде ехото от офицера.

Възгласите на войниците бяха заглушени от удара на дъбовите метателни постове в напречното рамо на двайсет катапулта, които едновременно дадоха залп и запратиха горящите снаряди във въздуха над стените. Сигналът на Еций се отнасяше и за хуните, които опънаха страшните си бойни лъкове и изпълниха въздуха с адска буря от огнени стрели, които се забиваха в телата на защитниците, пробиваха ризниците, а понякога и щитовете им и възпламеняваха всичко зад стените — сламените покриви, гривите на конете, плътта на бургундците. Само след няколко мига над тълпите в затвореното пространство на града вече бушуваше опустошителна огнена буря, в чийто ад се надигна зловонен облак от черен пушек, който заслепи войниците и улови в капан гражданите в собствените им домове и скривалища, преди дори да са осъзнали каква опасност ги грози.

Но това беше едва началото на нападението. Когато суматохата горе стигна връхната си точка, войниците от римската артилерия смениха снарядите си. Сега от страховитите машини полетяха канари, които рушаха стените, събаряха зъберите и отваряха зейнали дупки в бойниците. Внезапно над умопомрачителния тътен на нападението се понесе звук от непрекъснати тежки удари. По фланговете на римската войска, далеч от най-ожесточената точка на нападението, един грамаден таран — пън с бронзов обков, който се люшкаше на вериги под островърх покрив от масивно дърво — започна да блъска дървените порти на града. Като чу този звук от върха на стената, военачалникът на бургундците, който едвам се държеше на крака с две хунски стрели, стърчащи от рамото му, пребледня от отчаяние. Извика на войниците си да подсилят гарнизона при главната порта. Но беше късно. Твърде малко бяха останалите живи горе на стената, които можеха да го чуят.

С ужасяващ трясък портата се разлетя на парчета, а следващият тласък на мощния таран я срути напълно. Римските войници отскочиха встрани от пламъците, които лумнаха през отвора и погълнаха заслона на тарана в огнения си гняв. Зад стените се разкриваше ужасяваща гледка, но за миг напорът на пламъците отслабна и с триумфален вик хиляда римски войници се втурнаха през пламтящата порта, като прескачаха горящите греди и падаха върху стените отвътре. Тичаха по скелето, покосяваха оцелелите защитници и превземаха останалите твърдини в града. Малко плячка и роби щяха вземат този ден. Борбетомаг бе разрушен. Коренът на варварските нашествия към римските територии бе изтръгнат.

Еций погледна нагоре към хората си на върха на стената. Ако зависеше от него, вместо тази сеч той с удоволствие би приел меча на краля в знак на капитулацията му, и предния ден наистина го бе поискал от Гундахар, но безуспешно. Еций знаеше, че бургундите не се предават, и дълбоко съжаляваше, че за разлика от толкова други народи, които беше побеждавал през годините, войнствените бургунди не можеха да бъдат превърнати нито в съюзници, нито в помощни войски. И все пак това беше война и изборът им бе достоен, макар и самоунищожителен.

Прогони тези мисли, метна се на коня и издигна меча си.

— За Рим! — викна той и гласът му гръмко отекна над оглушителния трясък на битката и грохота на пламъците в града. Но отговорът на войниците му не беше ехо, а потвърждение.

— За Еций! — ревнаха те.

Високо в наблюдателната кула на надвесената край реката източна стена той видя тъмната сянка на римски вестоносец да се изкачва с мъка по последната стълба към площадката за сигнални огньове на върха — може би единственото място, където не бушуваха пламъци. След миг в града и отвъд пределите му избухнаха радостни викове, когато зад валмата дим войниците забелязаха силуета на своя aquilifer — носителя на орела, издигнал високо победното римско знаме, което се очертаваше рязко на фона на ясното синьо небе.

 

 

Далечните мочурища на Меотия по варварското крайбрежие на Черно море векове наред бяха убежище за бягащите от властта и капан за онези, които се стремяха да я наложат. Преди половин хилядолетие жестокият цар Митридат Понтийски бе измамил Помпей Велики, като стигнал тук, преминавайки през мразовитите планини на Кавказ посред зима, начело на шайка от най-долнопробните наемници. Сега аланите целяха същото и строяха внушителна крепост в блатистата пустош на тези негостоприемни земи, където можеха отново да обединят силите си и да се изправят срещу настъпващата хунска вълна, която неумолимо изтласкваше народа им все по на запад.

Атила обаче не смяташе да го допусне. Онези, които не приемаха върховната власт на хуните, се превръщаха в техни врагове. Онези, които не желаеха да станат техни съюзници, трябваше да бъдат унищожени. В този свят на племена от силни воини, на империи, които на всяка цена трябва да се разрастват, защото иначе ще загинат, на безмилостен външен натиск върху древни територии и граници нямаше друг избор. Управлявай или покорявай — това бе въпрос не толкова на печелене на слава, колкото на оцеляване.

Огромната му армия профуча като буря над ниската линия на хоризонта подир пладне и много преди да се стъмни, пристигна пред дървения град. Караулите по построените от трупи кули на аланите отдавна бяха забелязали приближаването на конниците, но самото нападение им дойде съвсем неочаквано. Никога досега не бе имало на света атакуваща армия, която да заобиколи края на света, а после да продължи да препуска с пълна сила, без да поспре дори за миг, за да отдъхне или да се нахрани. Каруците с провизиите на хуните бяха изостанали с цели мили от войската, но конницата с нищо не показваше, че ще забави ход, за да им даде възможност да я настигнат. Аланите бяха смаяни. Колкото и невероятно да изглеждаше, току-що бяха станали свидетели на набег, при който нападателите бяха препускали, без да спрат, цели трийсет мили. А начело на огромната орда от мълчаливи хунски конници с диво веещи се коси беше самият им военачалник.

Когато стигнаха стръмните стени на землените валове в основите им, хуните, вместо да забавят конете си, ги подкараха нагоре по вала, право в клопката на ожесточената стрелба на аланските стрели. Степните воини стремително напредваха и сечаха свирепо с мечовете и брадвите си, прикрити зад леките си ракитени щитове. Събориха оградата от остри колове, сякаш бе направена от блатна тръстика, а конете им тъпчеха войниците от повалените вражески редици под острите си копита. В разгара на нападението зад хунските линии се чу остро изсвирване и тогава, за ужас на защитниците на града, в битката с ръмжене връхлетяха стотици бойни вълци. Разярените животни се хвърляха върху бягащите алани, раздираха тънките им ризници с нокти и ръфаха гърлата им с окървавените си зъби.

След като първите редици на защитата им паднаха, аланите се обърнаха в бяг, стигнаха зад здравите градски стени от дървени трупи и набързо залостиха след себе си тежките порти, молейки се тази бариера да им даде малко време да се погрижат за ранените и да повикат подкрепления от околните племена. Но хунските конници не се поколебаха: захвърлиха щитовете си и посегнаха към въжетата, окачени на дървените лъкове на седлата им. И докато конете продължаваха да препускат с всички сили, те, полуприведени над гърбовете им, ги отклониха в линия, успоредна на дървените стени. Когато се приближиха към тях, конниците, използвайки инерцията на конете, скочиха нагоре, хванаха се за върха на стената и чевръсто се прехвърлиха от другата страна, а конете им продължиха да тичат, като само промениха посоката. Защитниците на платформата се вцепениха от ужас и изумление при внезапната поява на хиляда хуни на върха на високата дванайсет стъпки барикада. Въжетата на хуните се развъртяха и след секунди външната стена почерня от гърчещите се тела на алански воини, които увиснаха на шиите си от горния край на пъновете.

Атила премина в лек галоп до върха на вече останалия без защита землен вал и спря за миг, за да огледа бойното поле. Мрачно поклати глава и препусна до редица остготски воини, които междувременно набързо бяха стъкмили ред огньове с въглени в изпотъпканата трева. Той взе факлата, която един от мъжете му подаде, издигна я високо над главата си и я размаха, за да даде сигнал, и накрая я запрати към стените, където тя падна в краката на люлеещите се трупове на аланите. Стотици готи тутакси го последваха, а хуните, които все още стояха върху стената, наскачаха вътре в крепостта. След няколко мига стената пламна по цялата си дължина.

Когато защитата на града падна, от него започнаха да се изсипват тълпи от хора. Някои се катереха по все още незасегнатите части от горящите стени, други се мъчеха да си пробият път през главната порта в отчаяния си опит да избягат от пламъците. При вида на крещящите граждани нападателите забравиха всякаква дисциплина. Остготите наскачаха от конете си и нагазиха в тълпите, сграбчвайки плячка и жени и влачейки ги към предните редици.

Когато забеляза това, строгото лице на Атила потъмня от гняв. Той препусна към един гот, който недалеч от него влачеше за китката уплашена до смърт жена, и като мина покрай него, го удари по тила с плоската страна на меча си. Бронзовият шлем на воина хвръкна във въздуха, а той падна безчувствен по очи на земята. Един висок остготски офицер видя удара и препусна към Атила. Лицето му беше помрачняло.

— Генерал Атила — извика мъжът над оглушителния шум от битката, — моите хора ти помогнаха да постигнеш тази победа и сега вземат наградата си. Това е целта на войната! А ти ги наказваш!

Атила разярен обърна коня си и го притисна към коня на гота, пресегна се, хвана офицера за горния край на нагръдника и придърпа лицето му близо до своето. От устата му се посипаха гневни пръски.

— Не, капитане — изсъска той, — не това е целта на войната.

Офицерът го гледаше смаян. В гнева си Атила почти го беше свалил от коня му, но след като се овладя, продължи с тих заплашителен тон:

— Целта на войната е да ужасяваш.

Готът преглътна, Атила разтвори железните си пръсти и пусна нагръдника му, след което подкара коня си назад.

— Оставете хората да се разпръснат, накъдето им видят очите — изръмжа Атила и посочи ужасената тълпа, която сновеше из разрушения град. — Те ще разнесат вестта и тази страна цялата ще бъде покорена от страха, ако не от меча. Ще се превърнат в ценни поддръжници на великия Хунски съюз и ще подсигурят границите ни — както и вашите граници, готе — или ще бъдат избити.

Отново обърна коня си и бързо се отдалечи, а офицерът заразтрива охлузения си врат, вперил поглед в Атила. В сърцето му се надигаше страх, силен почти колкото страха на ридаещите алани.

II

Горещото слънце на Южна Галия душеше земята като вълнена завивка и цедеше ароматни капки от благоуханното масло на дивата мащерка и розмарина, обсипали прашните склонове на кафеникавите хълмове. Въздухът беше така наситен с мириси и горещина, че хората и животните се движеха като опиянени. Тук-там се виждаха змии и жаби, които, вече стоплили се след нощната хладина, бяха станали прекалено бавни, за да се шмугнат в сянката, затова се бяха изпекли върху калдъръма и телата им изглеждаха като сухи люспи. Хората вяло тътреха нозе в маранята, преместваха се от сянката на едно дърво към друго, сънливо полягаха в сенките на каменните сгради и дремеха в дворовете и пътечките, засенчени от асмите.

Само гущерите бяха нащрек. Тези малки същества с разперени пръсти дебнеха в нишите и цепнатините по всички стени съвсем неподвижни и само изпъкналите им очички мърдаха в орбитите си и наблюдаваха движението на бръмчащите мухи, чакайки някоя от тях да се озове достатъчно близо, за да я уловят с езика си. По-рано през сезона бяха плъзнали навсякъде. Някои дори казваха, че това е напаст. Хиляди гущери се бяха пръснали из улиците, изпълзели от неизвестните си бърлоги, и упорито лазеха към също толкова загадъчната си цел, търсейки партньор за чифтосване, храна, вода или смъртта си под нечие стъпало, или поради някаква друга причина, която ги караше да се сбират по калдъръмените улици. Центърът на провинцията — Арелате — цяла седмица беше подложен на тиранията на тези гадини. Падаха от тавана върху храната в чиниите, от стените — върху украшенията за коси на благородничките, от дърветата — върху коремчетата на уплашените младенци. Доведоха роби от нивите да ги мачкат с крака по цели дни. Метяха и ринеха миниатюрните им телца вън от къщите, към улиците, а оттам ги товареха на коли, които ги откарваха в ямите за боклук извън града. Префектът нареди на готвачите и помощниците в кухнята да излъскат градските бани и административните сгради, както и някои други обществени места. Дори малките момчета се превърнаха в ловци на държавна издръжка и получаваха един денарий за всеки сто заловени гадини. Известно време децата на някои общи работници печелеха повече от бащите си.

А после, след седем дни, също толкова внезапно, както се бяха появили, гущерите изчезнаха. Никой не разбра къде отидоха, а те оставиха по един-двама представители във всяка стая, колкото бяха обикновено, спокойно да изпълняват своите утвърдени от векове и достойни задължения да унищожават множеството мухи, които тормозеха обитателите на дома. Хората озадачено клатеха глава, захващаха се отново за работата си и с чувство на обреченост очакваха да ги връхлети следващата напаст. Дали телата им ще се покрият с рани? Дали река Роданус^[2] ще потече червена от кръв?

Не се случи нищо и нашествието на гущерите скоро беше забравено, хората отново започнаха да дремят неспокойно по входовете и атриумите в тежката ароматна жега.

Пред Базиликата на Арелате — великолепна каменна постройка, подобна на крепост, най-голямата църква в Южна Галия — търпеливо стояха сватбарите и клюмаха в най-голямата жега, скупчени в малката ивица сянка, която хвърляше сводът на главния вход. Очакваше се процесията да тръгне всеки момент и офицерите от свитата стягаха нагорещените си церемониални доспехи, които бяха разхлабили по-рано, когато металът почна да пари кожата им. Точно когато се строяваха, за да влязат в църквата, по безлюдната улица откъм военния гарнизон досами градските стени се чу тропот на копита. Всички спряха и погледнаха натам. В гарнизонен град като Арелате половината от преминаващите всеки ден или поне в най-голямата горещина, когато дюкяните затваряха и на пазара движението съвсем замираше, бяха вестоносци и някой от обозите на войската.

Новодошлият обаче не беше обикновен вестоносец. Самият предводител на гарнизона, блестящ в пурпурния си плащ и излъсканата си броня, която слагаше само по специални поводи, се приближи до сватбарите, скочи от коня си и припряно отдаде чест. Генерал Флавий Еций, губернатор на Галия и Италия, пълководец на легионите на Западната империя, излезе от сянката и го поздрави.

— Да разбирам ли, че ще присъстваш на церемонията, трибуне? — попита Еций с нотка на раздразнение в гласа — Мисля, че се разбрахме гарнизонът да остане в трибунала през целия ден.

Офицерът отпусна ръка и бързо избърса потта от лицето си с края на плаща си.

— Прости ми, господарю, но току-що пристигна важно съобщение. Реших, че е най-добре лично да ти го предам.

— Дали не може да почака?

— От император Валентиниан е, господарю.

Адютантът Флоренций, когото Гауденций беше дал на служба в щаба на Флавий преди години, излезе, куцукайки, от сянката, под която бе застанал да чака също като Флавий, и месинговата топка на края на дървения му крак отекна силно по горещите плочи. Беше нисък, с прекомерно развита мускулатура на плещите и ръцете, издаваща човек, който много години се е движил с патерици, докато намери майстор, способен да му направи изкуствен крайник. Лицето му бе избръснато доста небрежно, но посивялата му коса беше подстригана равно и късо в привичния за легионерите стил. Макар да бяха минали две десетилетия, откакто не бе командвал мъжете си в битка, държането и изразът на лицето му си оставаха същите като на центуриона, който бе някога. Той нагласи яката на твърдата си церемониална броня и нетърпеливо хвърли поглед към тъмнината на църквата. Още не бяха дали сигнал за тръгването на процесията.

— Остави на мен, господарю — каза той решително и протегна ръка към съобщението. Командирът на гарнизона му го подаде и Флоренций набързо го прегледа.

— Императорът изпраща трима представители на Източната империя да обсъдят държавни дела с теб, господарю, и те моли да им осигуриш пълен военен ескорт и да ги придружиш през Алпите…

Еций го прекъсна и се обърна към командира на гарнизона:

— Трибуне, осъзнаваш ли какъв ден е днес?

— Да, господарю…

— Знаеш ли кои ще са гостите ни?

— Известно ми е, господарю, че сред тях е кралят на вестготите Теодорих…

— Теодорих — най-старият ми приятел, най-силният съюзник на Рим, който може да се превърне в най-големия му враг. А мислиш ли, че императорът има представа какъв ден е днес?

Трибунът не отговори веднага.

— Може би е забравил, господарю.

— Кога е пратил писмото?

Флоренций отново погледна съобщението.

— Датата е от преди двайсет дни, писано е в Равена. Явно е било забавено — пратениците отдавна вече трябва да са прехвърлили Алпите.

Еций кимна.

— Така че един ден повече няма да е от значение. Предполагам, императорът ще се съгласи, че гневът на неколцина пратеници от Източната империя не може да се сравни с гнева на младоженка, чиято брачна церемония е била прекъсната.

— Господарю, разумно ли е да пренебрегваш съобщението на императора…?

— Върни се към задълженията си в гарнизона, трибуне. Има кой да се грижи за Теодорих и двора му, епископът чака, а това е денят на моята сватба. Императорът може да почака още една обиколка на слънцето.

Когато се върна обратно на сянка, Еций не можа да удържи мислите си да не потекат в друга посока. Две десетилетия изминаха от онзи ден, когато като млад мъж влезе в Равена начело на най-голямата конна войска в Европа. Ако някои от царедворците, които бяха станали свидетели на неговото пристигане тогава, присъстваха днес в Базиликата, едва ли биха го познали. Откак пое командването в Галия, носеше косата си късо подстригана според практичния и аскетичен стил на римските легионери, макар че все още по навик прокарваше пръсти по темето си, както правеше, когато косите му буйно падаха по раменете според хунския обичай. Хунската броня отдавна беше прибрана в една кедрова ракла, която Еций отваряше рядко — само когато търсеше стари държавни документи или други неща, които му бяха необходими. Единственото, което напомняше за дните му на хун, беше вълчицата, с която бяха неразделни. Но тя не беше от онези животни, които Тургрид му даде, когато потегли за Равена. Те бяха измрели преди години — мъжкият при злополука по време на лов, а женската — от старост. Но оттогава Еций грижливо развъждаше потомството им и на всеки няколко години запазваше за себе си и обучаваше най-силната женска от всяко котило, за да замени майката, когато тя умре.

Другият спомен от живота му на хун беше пристигнал едва предния ден и минувачите спираха като вкаменени, когато мина по улиците на гърба му. Беше кобила — истински хунски боен кон, великолепно животно, изпратено му от Атила като сватбен дар. Еций си спомни как животното беше представено от хунските пратеници, които го доведоха — гривата, която се спускаше до коленете му, беше сплетена в стотици малки плитки, всяка украсена с перла в края си, лакираното дърво на седлото беше инкрустирано с лазурити от Бактрия, които образуваха владетелската тамга, а опашката й, оставена да израсте до нелепа и непрактична дължина, се спускаше съвсем ниско, почти до земята, и сега, след като я бяха измили и сресали, беше станала пухкава и лъщеше до блясък. Когато за пръв път видя необикновеното животно, трибунът на гарнизона каза, че това е най-грациозното женско същество, което е виждал от години, и дори се зачуди гласно дали е омъжена. Но за да докаже, че кобилата е истински боен кон, Еций извади последната подробност, която Атила внимателно беше поставил в щампованите кожени дисаги — стар изсушен скитски скалп. Еций се усмихна, като си спомни как трибунът се отдръпна ужасен, щом го видя.

Мислите му изведнъж бяха прекъснати от звуците на сватбения химн, а свещеникът, който стоеше при вратата, го покани да влезе.

След час, когато церемонията завърши, младоженците бавно минаха през влажния хлад на централната пътека в базиликата, покрай великолепно пременените гости, които ги поздравяваха, към стълбите отвън, където горещината ги блъсна така силно, като че влизаха в ковашка пещ. Докато слизаха по стълбите, Еций и съпругата му спираха, за да поздравят някои изтъкнати гости, които вече ги очакваха в редицата с посрещачите. Ала един мъж напористо си пробиваше път откъм главната врата на църквата, направо през навалицата, която се трупаше отпред. Той беше извънредно нисък, но с як торс, грубоват и енергичен, с гъста кестенява брада, която пълзеше по скулите му и стигаше чак до очите му. Дрехите му бяха хубави, но не и празнични. Приличаха на ловни дрехи на някой патриций. Той мина точно зад Еций и без да губи нито миг, сграбчи генерала в мощната си прегръдка, като притисна ръцете му отстрани до тялото и за миг го повдигна във въздуха, след което отново го постави на земята. Тогава този човек, приличен на мечок, избухна в гръмък смях и зъбите му заблестяха иззад буйните вълни на брадата му като наниз перли, пришити към някое особено рунтаво наметало.

— Тебе, Флавий, те гледах достатъчно — изръмжа той. — Защо, в името божие, прегръщам теб, и то отзад! Позволи ми да целуна прелестната ти невеста!

И преди Еций или жена му да кажат нещо, мъжът я сграбчи за раменете с грамадните си лапи и като я наведе до своята височина, звучно и напористо я целуна по двете бузи. След това я бутна обратно, за да й се полюбува, все още стиснал раменете й. Жената, слисана и с накривено було, се усмихна свенливо, поруменяла, и хвърли умолителен поглед към мъжа си.

— Прекрасен избор, Флавий, наистина прекрасен! — похвали го разчувстваният гост. — Трябва да ни навестиш в Толоса, мен и кралицата, при първа възможност! Драга моя Присцила, разказвал ли ти е Еций как, когато бяхме момчета в двореца в Равена, го спасих от един побеснял хун, с когото се бяха сборичкали?

Еций пристъпи напред и погледна извинително съпругата си.

— Присцила, това е кралят на вестготите, Теодорих. Най-старият ми другар, и при това най-безцеремонният.

— Безцеремонен ли! — възпротиви се кралят и отново се разсмя гръмко — Какви ли още ще ти ги наговори? Аз — безцеремонен! Драга моя — каза той, като хвана ръката й, — нека ти разкажа.

— По-късно ще имате достатъчно време да се опознаете — каза Еций и хвана жена си за ръката, за да я спаси от госта.

Крал Теодорих отново се изсмя, тупна Еций по рамото и отмина. Зад него един по-възрастен мъж с достопочтена осанка и празнична тога, с усмивка на лицето, чакаше търпеливо реда си. Той пристъпи напред и прегърна Присцила, която доволно отвърна на прегръдката му.

— Дъще — каза старият човек, — по-прекрасна си от всякога. Години наред очаквах този момент.

— Сенатор Карпилио, благодаря ти, че пропътува такова разстояние, за да присъстваш на венчавката — каза Еций с искрена признателност. — Чест е за мен най-сетне да стана част от твоето семейство.

— Честта е изцяло моя, генерале — благо отвърна старият мъж. — С баща ти се познавахме дълги години и често говорихме за желанието си да обвържем нашите деца. Жалко, че толкова се забави! Макар да трябва да призная, че когато се върна от земите на хуните с онази страшна коса, се изплаших, че съм допуснал голяма грешка, като съм ти обещал ръката на Присцила.

Еций се усмихна.

— Трябваше да изпълня задълженията си, сенаторе. А сега дъщеря ти е най-главното сред тях — и той с гордост погледна невестата си, застанала до него.

Една жена със сложно фризирана коса, облечена в дрехи за път, се приближи по улицата, изкачи се по стълбите на църквата и пристъпи към двойката, придружена от свитата си — няколко прислужници, трима достолепни патриции и ескадрон конни стражи. Останалите благородни гости, които все още бавно се изнизваха от църквата, се сепнаха от изненада и почтително се отдръпнаха. Дори Карпилио направи дълбок поклон и отстъпи на почетно разстояние. Жената в пътните дрехи, със зачервено и влажно от горещината лице, грациозно пое ръката на Еций, която той протегна, за да й помогне да стъпи на най-горното стъпало.

— Генерал Флавий Еций, прости ми, че закъснях за сватбата ти — каза тя с провлечен глас. — Лошото време в Алпите ни забави.

Еций любезно сведе глава.

— Почитаема Хонория — каква неочаквана радост! Ако бях известен да очаквам сестрата на императора, щях да подготвя ескорт, който да те посрещне в планината…

Хонория се засмя, докато стъпваше на последното стъпало.

— Глупости! Толкова малко време прекара в Равена, та чак се учудвам, че ме позна. А това трябва да е…

Еций й представи жена си:

— Съпругата ми Присцила Емилия. Сигурен съм, че познаваш баща й, сенатор Карпилио.

— Прекрасна невеста — каза Хонория, — и щастливка! Нали знаеш, скъпа, че днес сърцата на много знатни римлянки се късат от мъка. Нашият смел генерал Еций е най-желаният жених в империята!

Тя хвърли закачлив поглед към Еций, но неговите очи нетърпеливо се преместиха върху следващите гости в редицата.

— Принцесо — каза той раздразнено, — нима пътуваш сама, само с прислужничките си?

— Разбира се, че не! — засмя се Хонория — Брат ми не ме пуска да изляза сама дори от двореца, камо ли да поема сама към Галия!

Един добре сложен, мускулест мъж пристъпи до нея и дръзко се втренчи в генерала, без дори да понечи да го поздрави с поклон. Озадачен, Еций се вгледа в лицето му, сигурен, че отнякъде го познава, но не можеше да се сети откъде.

— Генерале — продължи Хонория, — познаваш ли моя съветник? Той служеше и на майка ми.

— Разбира се. Евгений, нали така? — сети се Еций, докато се навеждаше, за да хване ръката му. — Добре си те спомням от посещението ми при императрицата майка преди години. Значи сега служиш на принцесата?

Евгений не отговори веднага, припомнил си обидата, която му нанесе младият генерал, току-що пристигнал от земите на хуните, но остави лека усмивка да премине през лицето му.

— Службата ми при принцесата в много отношения носи удоволствия и на двама ни — отвърна тихо царедворецът.

Еций го мереше със студен поглед.

— Не са ли те повишили в евнух? — попита той също толкова ниско и се извърна пренебрежително настрана.

Евгений се наежи и го стрелна с гневен поглед.

Без да обърне внимание на краткия разговор между двамата мъже, Хонория продължаваше да бърбори:

— Августът тъкмо прати при теб съветници от източния император — и тя погледна тримата чужденци, застанали зад нея; и тримата кимнаха любезно. — И тъй като те пътуваха до твоя град, помолих за позволение да ги придружа — все пак най-прочутият римски генерал заслужава на сватбата му да присъства представител на владетелския двор, нали така?

Забравил за Евгений, Еций отново погледна принцесата, сякаш едва в този момент осъзна, че тя все още е там.

— Съветници ли?

— О, какъв е този тревожен поглед, драги Флавий! — засмя се Хонория и нежно отпусна ръка върху неговата — Тук са, за да те помолят за съвет, не те да ти дават! Ще ти зададат някой и друг въпрос за твоя приятел, онзи хунски крал.

— Бледа?

— Да, разбира се — отвърна тя. — Познаваш го, нали?

— Бегло. Чичо му, покойният крал Руа, ми беше като баща. Но Бледа беше болнав и през цялото време, докато живях там, бе изолиран в двореца, затова го познавам съвсем слабо.

Хонория сбърчи нос.

— Трогателно. И все пак може би ти си човекът, с когото те трябва да обсъдят едно малко затруднение. Но стига сме говорили за политика. По-късно ще продължим.

Еций се поклони на принцесата, кимна на пратениците, които стояха зад нея, и поведе невестата си сред почетната стража от плувнали в пот воини към входа на голяма вила, долепена до базиликата — имението на губернатора, което беше негов дом, когато не беше на поход. Точно преди тържествено да минат през вратата, докато приемаше поздравите на слугите, които се бяха събрали отвън, за да наблюдават церемонията, за миг се спря и погледна назад. Хонория стоеше точно където я беше оставил. Усмивката бе застинала на лицето й.

III

На следващата утрин Еций седеше на края на дългата дървена маса в заседателната зала на губернаторския дворец. Рядко насрочваше срещи или събития за сутринта, защото предпочиташе да прекарва ранните часове на деня сам, да пише писма или да чете разшифрованите съобщения, пристигнали през нощта от гарнизоните под негово командване. Залата беше обзаведена с най-обикновени мебели, изградена от камък и дърво и повече подхождаше на аскетичния вкус на офицер от армията, отколкото ярките цветове и полирания мрамор, които управителите на провинциите предпочитаха, подражавайки на разточителната пищност на двора в Равена. През дебелите каменни стени и отворите за прозорци, пред които бяха спуснати тежки завеси, за да пазят хлад в стаите през най-горещите часове на деня, едва се чуваха дрезгавите викове на продавачите и глъчката на живота, който кипеше на улицата.

Флоренций почука на вратата и без да дочака отговора на Еций, влезе с тежки стъпки в стаята; месинговата топка на края на дървения му крак остро зазвъня по каменния под.

— Генерале, тук са чужденците, които пристигнаха вчера. Казах им, че това е денят след сватбата ти, но те настояха да ги приемеш…

Еций остави книжата настрана.

— Да, предполагах, че са ранобудни. Доведи ги.

Флоренций кимна и изчезна. След малко се появи отново и отвори широко вратите, за да влязат тримата дипломати, които бяха свалили прашните си пътни дрехи и сега носеха яркоцветни одежди от източна коприна, подредени според най-новата мода в Константинопол.

— Генерал Еций — обяви Флоренций, който докуцука след тях, — пратениците Плинт и Епиген от Константинопол и писарят Приск.

Еций се взря с любопитство в тримата мъже, които пристъпиха напред. Двамата пратеници изглеждаха към средата на петдесетте, със спретнато подрязани бради и коси, подстригани според строгата мода на източния двор с равен бретон. Писарят беше млад и изглеждаше пламнал от желание да служи. И главата, и челюстта му бяха гладко избръснати. Под едната си мишница стискаше малка преносима масичка, която представляваше сгъваема дъска с гнездо за мастилница със запушалка и няколко пера за писане, а под другата — няколко рула пергамент.

Когато влязоха в стаята, Еций бутна стола си назад и се изправи.

— Добро утро, почитаеми гости. Надявам се, че квартирите, в които сте пренощували миналата вечер, са били удобни.

Плинт кимна утвърдително.

— Съвсем подходящи за нашия непретенциозен вкус, генерале. Прости ни, че те безпокоим в деня след сватбата ти, но въпросът е неотложен, тъй като идва и от твоя император, и от нашия.

Еций сви рамене и разтвори ръце, канейки гостите да седнат, Флоренций шумно дотътри три дървени стола с прави облегалки до масата срещу Еций.

— Денят след моята сватба — повтори Еций — Няма значение. Жена ми знае, че е омъжена за войник и че моите отсъствия ще бъдат неотменна част от съвместния ни живот. Може би точно това я привлече у мен.

Посланиците се засмяха любезно.

— Моля, седнете. Вино?

Плинт направи гримаса и отклони поканата.

— Благодаря ти, господарю, но сега, когато вече не сме в компанията на принцесата, мисля, че предпочитаме да… нека да кажем — да ядем закуската си, а не да я пием.

Еций плесна с ръце. Един галски слуга влезе гърбом в стаята от странична врата. Носеше табла с плодове и сирена и внимателно подреди чиниите в средата на масата. Плинт и Епиген си взеха по резен сирене и залък хляб и почнаха изтънчено да отхапват малки хапки, а Приск се беше вторачил в тавана и се опитваше да не обръща внимание на къркоренето на червата си, докато господарите му свършат със закуската. Еций изчака слугата да подреди трапезата и дискретно да излезе от старта. Тогава, докато вратата се затваряше, той се наклони напред. Изражението на лицето му, както и леко приведените рамене издаваха любопитство.

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми?

Епиген пъхна в устата си парче сирене и доволен избърса брадата си с ленена кърпа.

— Генерал Еций, уверен съм, че знаеш, че от известно време, всъщност вече от много години, източният император Теодосий провежда… ъъъ… политика на дипломация с племената по бреговете на Данувий.

Еций го стрелна с остър поглед.

— Племената по бреговете на Данувий? По брега на Черно море? Всъщност не, не го знаех, макар това да обяснява донякъде поведението им. Тези племена обаче са подчинени на хуните, а аз знам, че хунският военачалник Атила внимателно наблюдава съюзниците си. Какъв вид „дипломация“ провежда императорът по отношение на тях?

Посланиците се спогледаха предпазливо, но не отвърнаха нищо — явно всеки чакаше другия да заговори. Накрая Приск спря да пише и наруши мълчанието.

— Политика на дипломация, свързана с пари, господарю — каза той тихо, без да вдига очи.

Еций се отпусна в стола си.

— Разбирам — отвърна той — Подкупи. Разбира се, това е стандартна политика и в Източната, и в Западната империя. Поддържа търговията. А кралят на хуните Бледа знае ли за това?

Епиген поклати несигурно глава, но колегата му го спря, като го стрелна с бърз поглед и след това раздразнено погледна към Еций.

— О, той отдавна имаше подозрения — отвърна Плинт, — но нямаше доказателства. Досега.

Епиген се намеси:

— Разбира се, ние отричаме всичко, но отряд хунски разузнавачи залови кесия с римско злато и някои… документи.

Еций го погледна изпитателно.

— Какви документи?

— Някакви… планове, господарю — търсеше думите си Плиний, — подкупите всъщност не бяха предназначени за улесняване на търговските взаимоотношения с варварите. Предназначени бяха за… ъъъ… издигането на хунски водачи, които да са… ъъъ… по-благоразположени към интересите на Рим…

Еций ядосано стовари длан върху масата.

— Планирали сте да свалите Бледа от власт?

— Само планове и предположения, господарю… — успокои го Епиген. — Според нас е добре за стратегическите интереси на империята хуните да почнат по-лесно да се поддават на нашето влияние, да станат по-… благосклонни към политиката на Константинопол по отношение търговските маршрути и граници на изток…

— Да се поддават по-лесно ли? — повтори Еций насмешливо — Хуните вече търпят натиск от страна на съюзниците си, особено на алеманите и остготите. Тези племена бързо се разрастват и надигат вой за повече земя и територии. Сега, когато подсилихме границите си по Рейн и Данувий, вече няма накъде да отидат. Ако ги настроите срещу хунските им господари, какво добро според вас ще донесе това за Рим? Бледа ще трябва или да отвърне на съюзниците си, тоест да ги смаже, и така ще доведе хуните направо до границите ни, без остготите и алеманите да стоят като буфер помежду ни, или пък ще трябва да бъде свален и на мястото му да дойде още по-силен предводител на хуните, който ще се противопостави на исканията на съюзниците си. Водачите на племената и клановете няма да се съгласят на нищо друго. Действително ли искате събитията да се развият по някой от тези два начина?

Посланиците мълчаха и избягваха погледа му.

Еций смекчи тона си:

— А как реагира крал Бледа, когато разбра за вашата намеса?

Плинт си придаде престорено предизвикателно изражение.

— Той заплашва империята с война.

Еций стана и започна да кръстосва стаята.

— Значи Бледа все пак не бил толкова мекушав. Но вредата вече е нанесена.

— Така е, господарю. Хуните са станали съвсем безсрамни в нападенията си срещу нашите територии отвъд Данувий. Техните пастири и заселници не зачитат никакви погранични означения…

Еций поклати глава.

— Погранични означения ли? Линиите, начертани в картите на офицерите в Равена и Константинопол, не означават нищо за хуните. Никой от хунските конници няма да спре пред погранични означения. Дори самото понятие е неразбираемо за тях.

Епиген се покашля.

— И така да е, все пак мислихме, че благодарение на това, че познаваш хуните отблизо, би могъл да ни посъветваш какви действия да предприемем…

— Какви действия да предприемете? Разбира се, че мога да предложа нещо. Нещо, което всеки римски император е пробвал и изпитвал през вековете.

Пратениците заинтригувани се приведоха напред, за да го чуят.

— Това не е никаква тайна. Купете краля. Като всеки, и той си има цена. Разкрити сте — сега ще трябва да си платите. Когато хванат момче да краде плод от овощните градини, карат баща му да заплати за него. Всеки уважаващ себе си император трябва да направи същото. Да се извини, да плати и да се оттегли достойно.

Посланиците се спогледаха изумени и след миг мълчание Епиген вдигна пръст, за да протестира.

— Действително хуните вече отправиха искания за парични репарации. Но те са напълно неприемливи за Константинопол.

Еций спря да крачи из стаята и се обърна към говорещия.

— Неприемливи ли? — попита той развеселен. — Нима съкровищницата на Източната империя вече не е достатъчно пълна, за да обезпечи сигурността й срещу евентуално нападение? Вие тримата не изглеждате изпаднали.

Двамата пратеници мрачно сведоха поглед към златните пръстени по ръцете си и неловко ги скриха под масата, а Приск се възползва от моментната пауза, настъпила в разговора, и посегна към резен праскова.

— Ако бяха само хуните — продължи Епиген, — можехме да си позволим да се разплатим с Бледа. Но щом плъзне новината, че сме увеличили сумата, която плащаме на хуните, за да ни оставят на мира, всяко племе от Панония, та чак до границата с Персия, ще поиска същото.

Еций изведнъж се почувства безкрайно отегчен от това обсъждане и вече не можеше да се преструва, че проявява интерес или дори уважение към тези хора, дошли да се преструват на бедни и да искат от него да се прави на уплашен. Седна отново на стола си и почна разсеяно да прелиства купчина документи. Приск, който пак бе започнал да записва всяка дума от разискването с бързи и удобни съкращения, развеселен наведе глава, за да прикрие усмивката, която заплашваше да се появи на лицето му поради неудобното положение, в което бяха изпаднали неговите високопоставени спътници.

— Ами тогава не плащайте репарации на Бледа — разсеяно подметна Еций. — Почнете война с него. Това също е възможен и достоен изход.

Плинт го погледна ужасен.

— Господарю, може би не сме обяснили целта на посещението си достатъчно ясно. Позволи ми да обясня — източният император не е в състояние сам да се изправи срещу хуните, дори и да ги предвожда немощен крал.

Еций спря за миг да прелиства книжата и отправи раздразнен поглед към мъжете.

— Защо сте дошли при мен с този проблем? Това е молба, която трябва да бъде отправена от вашия император, а моят император е този, който трябва да реши дали да ви отпусне западни войски. Аз съм само…

— Ти си върховният военачалник на Италия и Галия — прекъсна го Плинт. — Целият свят знае кой в действителност управлява военните ресурси на Западната империя. Сърцето на командването е тук, генерале — в тази стая. Ти си почтен човек. По-важното е, че всички знаят, че си почтен човек. Твоята позиция по този въпрос е от огромно значение.

— Разбирам — спокойно отвърна Еций. Изправи се и отново започна да крачи из стаята, стъписан от това, че усилията му да остане настрана от тази долна каша в крайна сметка се провалиха. Най-после спря пред пратениците на източния император и се подпря с длани на масата.

— Бледа е физически слаб — каза той, — но е хитър.

Посланиците кимнаха с облекчение и дори си размениха съзаклятнически усмивки.

— Все пак — продължи Еций — не съм в състояние да ви пратя войски на помощ. На северозапад армориките^[3] току-що отхвърлиха властта на Рим, бургундите все още продължават да създават проблеми дори сега, две години след смъртта на крал Гундахар. А тук, макар Теодорих да ми е приятел и вестготите официално да са ни съюзници, те си остават непокорни — рунтави гиганти с изрисувани лица, които не могат да различат вана от свинска копаня. С приятели като тези…

— Но нали имаш хунски войски? — прекъсна го Плинт.

Еций нетърпеливо поклати глава.

— Само няколко помощни части. Разпуснах повечето след похода в Бургундия, когато двайсетгодишната им повинност изтече. Някои от тях се върнаха в родината си, а други се пенсионираха.

— Но…

— С тази своя „дипломация“ вашият владетел се е представил като несведущ и непочтителен — продължи Еций. — И не може да излезе от това положение безнаказано.

Усмивките на посланиците изведнъж изчезнаха.

— Бледа може да отправя заплахи — каза Еций, — но подозирам, че иска тази война дори по-малко от вас. Тялото му не е силно и той не може да поведе войската в битка, затова ще трябва да повери тази задача на друг човек и може би така да загуби контрол над фактическата власт. И все пак, с него човек не бива да си играе. Вече десет години след смъртта на Руа управлява само благодарение на силата на волята си и доколкото ми е известно, може да управлява още толкова. Той не може да отстъпи, защото за един хун отстъплението е равнозначно на смърт. А и водачите на родовете и съюзниците му сред варварите няма да му позволят да отстъпи.

— Какво предлагаш? — нетърпеливо се намеси Епиген — Да започнем ли война с него, или не?

Еций го погледна със съжаление.

— Мислех, че вие от Изтока се славите като хитреци.

Ядосан, Епиген отклони погледа си.

— По-важното дори от силната му воля — продължи Еций — е това, че Бледа е като чичо си Руа — притежава истинско чувство за чест. И само поради тази причина е във ваш интерес да го запазите като владетел колкото е възможно по-дълго, защото не знаете кой може да го наследи. На един почтен мъж може да се разчита, че ще удържи на думата си. Той няма да ви изненада, както вие сте изненадали него.

— В непочтеност ли ни обвиняваш? — навъси се Плинт.

Еций го стрелна с поглед, който го накара да се свие на стола си.

— Ето какво ще направите — каза той, без да обръща внимание на това, че гостите му се разсърдиха. — Предизвикайте го, но тайно. Кажете му, че няма да платите цената, която ви иска. В същото време трябва да го оставите да запази достойнството си пред съюзниците си варвари и родовите водачи. В противен случай дори и аз не бих могъл да предвидя какво може да се случи. Предложете му символично увеличение на данъка, за да може да каже на военачалниците си, че римляните са си получили заслуженото наказание.

— А другите племена! — възпротиви се Плинт — Щом разберат, че сме увеличили данъка…

— Няма да разберат. Както казах, споразумението трябва да се пази в тайна. Кажете му, че ще получи парите, ако си мълчи. Накарайте го официално да се съгласи да пази тайна…

Приск изненадан вдигна очи и отново заговори за първи път след предишната си намеса.

— Договор ли? Да накараме хун да подпише договор? От каква полза ще е това?

Еций го погледна строго.

— Твърде си привикнал с римските порядки, писарю. За хуните клетвата е ценна. Не им трябва документ. И действително той би бил безполезен, защото малко са хуните, които могат да четат и пишат. Всичките им писари са римски или готски изгнаници.

Еций погледна към вратата, за да покаже, че аудиенцията е приключила. Посланиците забелязаха това и се изправиха, за да си вървят.

— Благодарим ти, генерале, за съвета — отсечено издума Плинт. — Беше твърде любезен.

Еций кимна нетърпеливо и започна да подрежда съобщенията върху масата. Но докато пратениците на Източната империя излизаха през вратата, той внезапно вдигна поглед.

— И още нещо.

Тримата мъже спряха и се извърнаха към него.

— Когато се разправяте с хуните, не ме намесвайте. Не сте обсъждали този въпрос с мен. Ясно ли е?

Тримата мъже кимнаха мрачно и без повече приказки Флоренций ги изведе навън на ослепителната слънчева светлина, където ескортът от гарнизона търпеливо ги чакаше, за да ги придружи по обратния път.

I

Многочисленото шествие се виеше из разкаляните хунски улици под оловносивото небе, надвиснало със заплахата всеки миг да изсипе пороя си. Откъм далечния хоризонт плисна гръмотевична вълна, разля се над множеството и бързо се оттече към хоризонта зад гърба му. Последва я втора, ритмично като прилив. Между вълните прозвучаваше бавният дълбок тътен на барабан, чийто отмерен хипнотизиращ ритъм на равни интервали биваше удавен от ударите на траурен гонг. Обертоновете затрептяваха и се издигаха високо в неблагозвучно противоречие с басовото звучене на барабана и гръмотевиците.

Десет хиляди души, повече дори — десет пъти по десет хиляди — стенеха и жалееха без думи, олюляваха се в свой собствен ритъм, без да се съобразяват с пулсиращия ритъм на барабана и оглушителния звън на гонга. Някои се навеждаха, загребваха кал и мръсотия от улицата и цапаха лицата и дрехите си. Други скубеха косите си, деряха кожата на главата си до кръв или бичуваха голата си плът с конски кожени камшици. И мъже, и жени раздираха дрехите си, разголваха се до кръста, сами си нанасяха рани и ставаха неотличими един от друг с тела, набраздени от кървави и кални струйки.

Начело на шествието под командата на барабана бавно маршируваха хиляда въоръжени воини. Те минаваха през тълпата безстрастно, със строги лица, безразлични към ужасяващата врява, която ги заобикаляше. Сред тях четири еднакви сиво-кафяви коня се поклащаха бавно, свързани два по два с прътове, и носеха грамадно дървено носило, майсторски изработено от скъпоценна стара дървесина, която бе донесена с огромни разходи от някакво далечно горещо и влажно място на сто дни път в източна посока.

Кладата беше покрита с платно с толкова нагъсто и фино извезани витиевати мотиви на приказни зверове и митични образи, че самата тъкан изобщо не се виждаше. С поклащането на конете и любопитните закачки на вятъра, копринените същества се залюляваха и хукваха по платното като живи, сякаш бяха от друг свят — по-пъстър от едноцветното еднообразие на облаците, застрашително надвиснали високо над главите на хората, и мръсната улица в краката им — един фантастичен свят на змейове, върколаци и крилати коне с кървавочервени очи.

Под извезания покров лежеше един мъртвец и единственото, което не бе покрито от скъпата тъкан, бе златната му корона.

Дълбокият тътен на барабана избухна в бесни удари, накъсвани от усилващите се вопли на тълпата и застрашителния грохот на гръмотевиците. Колоната войници спря в края на един малък площад и тогава почетна стража от осем пеши воини, които ги очакваха в центъра на площада, със сковани крачки се отправи до носилото. Хванаха кожените дръжки на всеки от четирите ъгъла и внимателно го повдигнаха от прътовете, с които бяха свързани четирите коня. След това издигнаха тежката платформа и я положиха на плещите си, като внимаваха ценният товар да не се разклати или да бъде разместен. Без да се бавят, отнесоха носилото до каменния жертвеник в центъра на площада и тържествено го положиха върху равния постамент.

По цялата издигната платформа бяха струпани съчки и шума, залети със земно масло. Упойващият лековит мирис се издигаше във въздуха около жертвеника и прикриваше уличната смрад. Върху сухите съчки, напоени с масло, грижливо бяха струпани богатствата на цяла една империя: скулптури и идоли, ковчежета със скъпоценности, сребърни пластини и кюлчета, дебели топове коприна. Един стар кват — племенният шаман, излезе напред и дълбоко вдиша дима от осветените билки, които тлееха на жарник до него. После пое дълбоко въздух и започна монотонно да напява стенанието сигит — тайнственият древен гърлен напев, който се пее едновременно с два гласа. Започна с ниско гърлено ридание, затворил очи, с приведени в дълбоко съсредоточаване рамене, като изтласкваше въздуха през гърлото си и засилваше мощта на звука. Звукът постепенно се извисяваше в пронизително бръмчене, което трептеше и отекваше, изпълвайки жертвеника, а после целия централен площад, и накрая се понесе дори над ударите на барабана. В транса очите на шамана се обърнаха в орбитите си и после отново се върнаха в нормалното си положение. Множеството стоеше притихнало в страхопочитание, а ударите на барабана трескаво се усилиха. Внезапно от устата на квата се извиси обертонът на флейта, кристалночист като звън на стъкло, който пронизваше въздуха до най-отдалечените краища на площада, докато дълбокото измъчено стенание все още продължаваше да звучи като басов контрапункт. Пронизителният обертон с женствено звучене се усилваше и трептеше, съчетаваше се с дрезгавия бас, увиваше се около него, но оставаше отделен, отчетлив звук. Когато постигна чудното въздействие, старият жрец задържа двата тона за един дълъг миг, през който лицето му потъмня от усилие и концентрация, а звукът на барабана за последен път се извиси във вихрен ритъм, след което затихна до пълна тишина. За миг кватът се отпусна изтощен, с блуждаещи очи. После си пое дълбоко дъх, посегна към жарника и взе оттам запалена главня.

Сто хиляди очи останаха жадно, почти хищно вперени в погребалната клада. Кватът с мъка си запроправя път сред нахвърляните вещи и скъпоценности, затруднен от възрастта си и от опиатите, а очите му се въртяха и устните му нашепваха думи, разбираеми единствено за неговите богове и демони. Стъпи върху стърчащото рамо на един боен лък — един от десетките, донесени от оръжейната и хвърлени върху кладата, за да послужат на мъртвия в пътешествието му в отвъдния свят. Лъкът отскочи и удари стареца по пищяла, а той се препъна и едва не падна. Тълпата ахна, когато той се спря на място с лице, разкривено от болка. И тогава отново всички утихнаха, а кватът продължи да напредва из струпаните съкровища към каменния жертвеник в центъра. Там спря, издигна факела над главата си и загледа тълпата.

В някои цивилизации хората запазват мъртвите тела на своите водачи, като внимателно ги балсамират, увиват ги в много пластове лен и ги полагат в огромни каменни гробници. Има дори народи, които покриват мъртвите си с восък или черна смола и ги потапят в бъчви с мед, за да изсъхнат и да се втвърдят като мухи в кехлибар. Това са цивилизации, които се задържат на едно място поколения и хилядолетия наред и желаят мъртвите им да останат непроменени с времето и да няма разлика между живите и умрелите. Това са народи, които остават на едно място дори когато сезоните се менят — народи, които са загубили навика да пътуват със стадата си, а градовете, които издигат, са от камък — постоянни и вечни.

Хуните не са такъв народ.

Животът е преходен. Сезоните се сменят, а стадата продължават по пътя си. Хуните удостояват мъртвите си с най-големи почести. Изпровождат ги в отвъдния свят с великолепни оплаквания и угощения — стравите, с които с право се славят. Но това не запазва мъртвите.

Кватът се изправи и издигна горящия факел високо над главата си, а от задните редици на тълпата отекна една сричка — гърлено, почти животинско ръмжене, което набираше сила и плътност, докато се предаваше напред, както гръмотевиците и ударите на барабана миг преди това.

— Огън! Огън! Огън! — ревеше тълпата, макар да изглеждаше, че кватът не ги чува, защото нито реагира на тези звуци, нито промени движенията си.

Устните му шептяха безмълвна молитва и той най-после се наведе, повдигна съсухрената ръка на мъртвеца изпод покрова и внимателно я допря първо до челото си, а после до бузите и устните си. Накрая я пусна почти небрежно там, където лежеше преди — върху неподвижния корем на мъртвия. Тогава кватът отново се изправи, вдигна очи към небето и от черната беззъба бездна на устата му се изтръгна крясък — внезапен вой, още по-ужасяващ заради своето беззвучие, заглушен от виковете на множеството. Със стоновете на предсмъртната му песен факелът падна от ръката му в пропитите със земно масло съчки в краката му. По жертвеника лумнаха пламъци и плъзнаха по полите на шамана, а той стоеше неподвижен, с все още високо вдигнати ръце, отметнал глава назад със зейнала от болка и екстаз уста.

Изведнъж се надигна вятър, който разпали пламъците и горещите им езици започнаха да ближат сандъците със скъпоценните накити, редките коприни, безценните оръжия и мебели. След миг кватът се строполи по гръб в огъня. Черни кълба дим се завихриха към множеството, извикаха сълзи в очите на хората и отнесоха острата миризма на горяща плът и опиати до ноздрите им. Последва нов порив на вятъра, по-силен този път, който за миг изравни пламъците пред жертвеника и прочисти лютивия дим от очите на хората. Вятърът диплеше и издуваше тежката плащаница върху мъртвото тяло и след миг огънят оживя отново, по-силен отпреди, защото вятърът постоянно го подклаждаше, и се понесе, настървен и хищен, към ръба на извезаното платно. А когато бумтящите пламъци вече напълно бяха погълнали жертвата си, вятърът за последен път изсвистя, отметна края на платното от главата на трупа и разтопи розовата зейнала рана, пресякла гърлото му — по-скоро раздрана, а не прорязана, като че от вълчи зъби или нащърбено острие. Вопли и ужас разтърсиха множеството, а крал Бледа за последен път погледна гневните буреносни небеса на Хуния, плитката му пламна и изпитото му лице изчезна завинаги зад завеса от черен дим.

На един час път оттам, в пустата равнина, нищо не подсказваше за случващото се в хунската столица, скрита от погледа от ниския, обрасъл с трева хребет на хоризонта. Докъдето стигаше погледът във всички посоки, нямаше признаци на живот или дори на човешко присъствие. Беше напълно тихо, само вятърът тъжно просвирваше из тревите.

Тримата римски дипломати с малкия си ескорт от конни стражи еквитати седяха на конете си, прашни и уморени от пътя, с приведени от умора рамене. Пред тях стоеше многочислен ескадрон въоръжени хунски воини, възседнали дребните си коне с халки на ноздрите, в пълно бойно снаряжение. Римляните се извисяваха над хуните с цяла глава и повече, може би дори две, като се прибави и по-големият ръст на конете им. Но хуните бяха десет пъти по-многобройни и стояха с извадени копня и бойни брадви. По-страшни бяха лицата им, по които не потрепваше нито нерв от тревога, а още по-малко от страх пред тези късо подстригани натрапници на твърде едри коне, пристигнали без никакво известие и пищност от западните земи.

— Пратени сме тук по повеля на императора на Източната Римска империя Теодосий Август, за да преговаряме с крал Бледа — съобщи Плинт с най-властния глас, на който беше способен. Но когато това не предизвика реакция по безстрастните лица пред него, той въздъхна и почна да премисля следващите си думи. Тези варвари винаги го объркваха със своята неспособност да разбират дори най-простите думи на латински или гръцки — нещо, което се очаква от всеки образован човек в света. Плинт отново извиси глас и заговори по-силно и по-бавно, убеден, че така ще го разберат.

— Пратени сме по заповед на императора на Източната Римска империя… — изрева той.

Един широкоплещест алеман в хунско бойно въоръжение, с червеникава коса, прибрана във воинска плитка, излезе с коня си от задните редици на хунския ескадрон и пресече изявлението на Плинт с рязко изсвирване, гневно вперил в него пронизващите си сини очи. Произнасяше натъртено всяка дума.

— Чухме те още първия път, римско псе.

Алеманът срита коня си и след миг застана лице в лице с римските пратеници. Те мълчаха, учудени от внезапната поява на този светлокож варварин начело на хунския отряд, от предизвикателната му демонстрация на латински, от изпълнения му с омраза поглед. Не се чуваше нито звук, освен свистенето на вятъра, което се ускори и като че все по-припряно ги тласкаше да започнат да се движат — да се движат напред или назад, към друго някое място, накъдето и да било, само и само да не остават тук. Равнината и вятърът са безмилостни към онези, които не се движат, които не се приспособяват — не побягват. Алеманът ги оглеждаше изпитателно, без следа от гостоприемство.

— Твърде късно идвате.

— Късно ли? — възрази Плинт. — Как така късно? Подготвихме пратеничество до крал Бледа, дълго да бъде царуването му, което да му предаде известие от император Теодосий. Нима ще ни лишите от честта да предадем благопожеланията на императора?

Червенокосият воин изсумтя, а Плинт почервеня от безсилие.

— Император Теодосий ни възложи задача! — извика той. — Кой си ти, че да ни казваш какво да правим?

Алеманът го гледаше, без да мигне, повдигнал презрително вежди.

— Аз съм генерал Орест, потомствен вожд на силезийския род на алеманите, предводител на кралските телохранители. Крал Бледа е мъртъв.

Последва дълъг миг на мълчание. Нито един човек от двете страни не помръдваше, а вятърът като че се усилваше, натежал от дъждовни капки. Сивите облаци сякаш ги притискаха с почти осезаема тежест, потискащи и задушаващи.

— Мъртъв ли? — запъна се Плинт. — Не знаехме! Кой тогава…?

— Тихо! — каза Орест с тих, заплашителен тон. — Не знаете, защото не попитахте, защото с проклетото си римско високомерие дори не се замисляте за обстоятелствата, които се променят около вас. Сега нека вашият император се страхува и трепери пред мощта на новия водач на обединените хунски народи и съюзниците им. Сега ще преговаряте с…

 

 

— … крал Атила! — извика генерал Тургрид, издигнал златния бокал високо над главата си към украсените със сложна дърворезба дъски на тавана.

Удари гонг и в стаята избухнаха смях, веселие и пронизителният неблагозвучен вой на флейтите. В огнищата, издълбани във всяка от четирите стени, пламтеше огън и просторната, богато украсена трапезария беше потопена в горещината и танцуващите сенки на бумтящите пламъци. До три от стените на залата бяха поставени дълги маси и около тях стотина гости, облечени в най-красивите си одежди, се изправиха на крака при думите на Тургрид. Всеки надигна своята чаша с разкошна позлата в чест на домакина, който стоеше неподвижно до трона си в центъра на средната маса. Рояк немирни хунски момчета с бръснати главици се кикотеха в ъглите и се блъскаха едно друго, за да виждат по-добре. Тургрид стоеше посред залата, усмихнат несвойствено, и се взираше в безизразното лице на домакина си.

На фона на бляскавите гости и изтънчената обстановка в двореца Атила беше с най-обикновено облекло, което напомняше по-скоро дрехите на слуга, отколкото одежди на крал. За разлика от гостите си, много от тях окичени със скъпоценности и трофеи, с които се бяха сдобили в битки, той не носеше никакви украшения. Дрехите му не бяха прихванати със сребърни фибули и токи, нямаше везба и шнурове по краищата им. Облечен беше в най-долнокачествена и корава мазна кожа и овча вълна. Но неговата аскетичност — непринудена или престорена — не се изчерпваше само с облеклото му. Чашата, която надигаше към устните си, беше от грубо издълбано дърво, напукано и сухо по дебелия заоблен ръб. Столът, който слугата бутна зад гърба му, беше от твърдо дърво без възглавница на седалката, макар всички гости, които насядаха по местата си след него, да се радваха на удобството на кадифени възглавници, напълнени с конски косми и поставени така, че да могат спокойно да се отпуснат на тях.

Когато всички шумно насядаха по местата си и без да бързат, взеха да отпиват от виното, за втори път удари гонг. Гостите нетърпеливо загледаха проточилата се върволица слуги. Всеки от тях носеше блестящ сребърен поднос, върху който бяха красиво подредени купчини нарязани плодове и питки хляб, купи с гореща овнешка супа и огромно количество тъмночервено сочно месо.

С влизането на слугите две момчета с обръснати глави — най-бързите и най-големите смелчаци от веселата група пакостници, сгушени на топло в ъгъла, нахлуха през една от страничните врати. Двамата носеха голям поднос, отрупан с гореща карантия, който бяха задигнали от кухнята. След миг подир тях с ругатни изскочи един слуга, а двамата разбойници хукнаха към другарите си с деликатесите, съпроводени от гръмкия смях на гостите, които ги наблюдаваха. Щом стигнаха до целта си, десетина смугли ръчици се протегнаха и започнаха да набучват сварени дробове и стомаси с ножове и да ги тъпчат в гладните си усти. Когато слугата със зачервено лице успя да си проправи път между гостите до местопрестъплението, подносът беше опразнен и десетима, широко усмихнати, го гледаха с ококорени очи и лица, на които беше изписана самата невинност, опетнена единствено от сока от месото, стичащ се по брадичките им.

Слугите се пръснаха из залата и започнаха да сипват на гостите от изисканите блюда. Тази работа ангажира всички, с изключение на старшия прислужник, който отиде право при крал Атила. За разлика от другарите си този човек носеше обикновена дървена дъска за рязане, върху която беше поставен ненарязан овнешки пищял. Атила го взе и го заръфа. Гостите му се гощаваха с далеч по-апетитно месо и подбрани хапки — меки ярешки бузи и мозък, овнешки опашки, конски плешки, гърди и ребра. За известно време се вихреше повсеместно чревоугодие и единствените звуци в залата бяха тези на дъвчене и преглъщане, когато гостите надигаха блюдата си, за да изпият вкусните сосове и цапаха с мазнини яките и брадите си, навиваха омазнените си ръкави и подаваха блюдата си за още. Щом се наситиха, отново се надигнаха весели и шеговити гласове, но когато Атила най-после се изправи и избърса пръсти в края на туниката си, стаята утихна.

— Приветствам моите съплеменници и им представям синовете си — и той нежно погледна палавниците в ъгъла, в чиито усмивки липсваха някои млечни зъби, — и най-вече тримата ни гости от Източната Римска империя. За нас е удоволствие да ги дарим с нашето скромно хунско гостоприемство и веселие. Договорните и съюзните преговори могат да почакат до утре. Тази нощ, приятели мои, ще се веселим!

Забиха барабани и в залата влетя трупа акробати от Китай, които започнаха да се извиват и премятат във всевъзможни фигури, прелитайки над масите досами главите на изумените гости, които се снишаваха, за да не пострадат. От другия край на стаята изведнъж писнаха още четири флейти и неколцина от гостите, въодушевени от веселата музика и номерата на акробатите, грабнаха бойните лъкове, окачени на стената, и почнаха да опъват тетивите им в отмерен, но неблагозвучен ритъм. Сред облак от огън и парлив дим в залата се втурнаха огнегълтачи и дечурлигата се разбягаха във всички посоки, подплашени от пламъците, които изригваха от устата на фокусниците и заплашваха да превърнат стенните гоблени в същински огнен ад. Залата кънтеше от виковете на пияните гости, а посред целия този хаос изпод масата, където се беше крило в краката на Атила, през глава се преметна едно джудже мавър — Зеркон. Това дребно човече някога бе шутът на Бледа. Той го беше подарил на Еций, а той пък го даде на генерал Аспер от Източната Римска империя, който на свой ред го върна обратно в хунския владетелски двор. Джуджето поде безсмислена песен на смесица от хунски, готски и латински, изпъстрена със закачливи подмятания и похотливи движения, и гостите скоро се запревиваха от смях, макар вниманието им да се раздвояваше и към невероятните изпълнения на акробатите и огнегълтачите.

Към края на вечерта гостите вече бяха изтощени, с препълнени стомаси от изпитите направо от бъчвите айраг и десетилетно вино, с челюсти, уморени от дъвкането на хубави меса и плодове, и с болки в гърдите от смях. Така се чувстваха всички, с изключение на Атила, който през цялото време стоя неподвижен и недостижим и тихо наблюдаваше държането на хората около себе си. Цялата вечер по лицето му не пробяга нито сянка на усмивка, а очите му — тези тесни черни процепи, които виждаха всичко, но не издаваха нищо, които попиваха всичко, но излъчваха само едва доловимо презрение — бяха приковани, без да мигнат, върху тримата ухилени римляни със зачервени лица.

 

 

Зората завари унилите остатъци от нощното празненство. Цялата зала и всички маси, с изключение на една, която бе прекатурена, бяха покрити с подноси с недоизядена храна и празни бокали. Няколко винени кани лежаха преобърнати и строшени, а утайката от виното бавно изтичаше от чирепите върху пода; под столовете бяха захвърлени смачкани кърпи, пропити с мазнина. В единия край някакъв готски благородник, твърде пиян, за да стигне през нощта сам до своето жилище по тесните улички, пъшкаше свлечен върху масата, а от устата му като бивна на глиган стърчеше мазен кокал. От един китайски стенен гоблен се виеше дим, който разнасяше противната миризма на опърлена вълна, а в ъгъла дузина дребни момчета лежаха сгушени на купчина и похъркваха като сити свинчета.

Тримата римляни, които замаяно присвиваха очи на ярката утринна светлина, идваща отвън, бяха отведени обратно в сенчестата зала, откъдето бяха излезли едва преди няколко часа. Избираха внимателно къде да стъпят по пода, заобикаляха разтурените маси. Управителят обяви присъствието им с дрезгав глас, който накара пияните обитатели на залата да изстенат в блюдата си, а онеправданите пратеници — да се навъсят. Но подиумът, където Атила бе седял предната вечер и където управителят явно очакваше да го намери, сега беше празен. Той сви рамене и ги поведе през малка странична врата, скрита зад друг гоблен, който беше накриво закачен на стената.

Щом влязоха в малкото преддверие, пратениците се сепнаха. И четирите стени на стаята от пода до тавана бяха опасани с лавици, натежали от знание — всякакви книги, скрижали, папируси, ръкописи, с всевъзможно оформление, големина и състояние. Върху една кушетка в ъгъла непринудено се беше изтегнал Атила и от едната си ръка спокойно гризеше печена птича кълка, а в другата държеше малък пътепис от Страбон. Не беше свалил обикновените дрехи от вечерта, но заради утринния хлад си бе сложил плътно прилепнала шапка, подплатена с козина на мармот, и вълнено войнишко наметало. Не даде никакъв знак, че е забелязал присъствието на пратениците, а очите му продължиха да шарят по страницата. Най-накрая изсумтя доволен, довършвайки пасажа, затвори книгата и внимателно я остави на една близка маса.

— Чудесен географ е този Страбон — отбеляза той небрежно.

Римляните го гледаха смаяни. Единствен Атила от всички хора, които видяха тази сутрин, изглеждаше свеж и дори в добро настроение, а изражението на лицето му им се струваше още по-удовлетворено, отколкото беше вечерта. И наистина, когато видя изненадата им, крайчецът на устата му като че ли се изкриви в злорада усмивка.

— Значи обичаш географията, велики кралю? — попита Плинт.

— Почти толкова, колкото вида на вашите стъписани физиономии пред факта, че един варварин може да чете. Да, Страбон действително е голям ум, както и Помпоний Мела и Ариан. Макар че предпочитам Ариан в превод, тъй като гръцкият ми доста се е влошил през годините.

Римляните оглеждаха отрупаните с книги лавици, без да могат да продумат.

— Надявам се, че ви е харесало снощното пиршество — каза любезно Атила, загледан в подпухналите им лица и небръснатите бради. — Според хунските традиции стравата е сбогуване с краля, който… е починал.

— Наистина, велики кралю — кимна утвърдително Епиген, — виното беше превъзходно…

— А месото? — продължаваше Атила.

Плинт го погледна полуусмихнат.

— Месото, велики кралю, беше възхитително. Никога не бях опитвал толкова крехко, толкова сочно телешко месо…

— Конско месо — поправи го Атила. Посланиците вторачиха празните си погледи в него. — От неродено жребче, ако трябва да съм точен. Мъртвородени жребчета. Месото им е с качества, които моят народ цени високо.

Римляните побледняха. Но по кимването на управителя разбраха, че е време да говорят по същество.

— Велики кралю — поде Плинт, — пратени сме от името на император Теодосий, който със своята мъдрост и великодушие ни упълномощи да преговаряме за условията на договора за сътрудничество между хуните и Източната Римска империя. Възложено ни е да уговорим условията на търговски съюз между нашите два велики народа…

Лицето на Атила потрепна развеселено и той прекъсна Плинт:

— Търговски ли? — запита. — Че какво друго имате за размяна, освен обиди и подкупи за враговете по моите граници?

Плинт пое дълбоко въздух.

— Имаме много неща, които могат да са полезни на народа ти, върховни кралю. Имаме машини например. Оръжия. Платове. Произведения на изкуството. Книги! В замяна можете да ни давате желязо. Коне. Луксозни предмети от Изтока…

Атила го гледаше с безразличие.

— … злато — продължи Плинт, — маймуни.

Едната вежда на Атила се изви подозрително.

— Маймуни ли?

Смутен, Плинт сведе поглед.

— Маймуни може би не. Така или иначе, упълномощени сме да преговаряме за сътрудничество между нашите два народа…

— Не, не сте — каза кралят.

Двамата дипломати стояха безмълвни в очакване на по-ясен отговор. След малко решиха, че кралят не е разбрал думите на Плинт.

Той понечи да обясни и хвърли бърз поглед към другаря си.

— Господарю, ние ще преговаряме…

Атила отново го прекъсна:

— За преговори са необходими две страни, които да ги желаят. В този двор има само една такава страна — вие. Преговори между нас няма да има.

Плинт избухна разгневен:

— А какво да кажа на императора?

— Мислиш ли, че ме вълнува какво ще кажеш на императора си? — отвърна му Атила.

При тези думи Епиген реши да не мълчи повече и пристъпи напред.

— Никакво уважение ли нямаш към нашия ранг? Никакво уважение ли нямаш към мощта на Рим?

Атила го гледаше хладно. През годините се беше научил изкусно да прикрива емоциите — нещо, което много малко мъже наистина владеят. Лицето му беше безизразно като изваяно от камък.

— Не. Но тъй като настоявате да обсъждате налагането на условия и изпълнението на искания, и аз имам няколко. Първо: вашият император да се закълне никога вече да не помага на враговете ми. Второ: да ми върне всички хуни, които сега служат в римските армии — тези на Източната и тези на Западната империя. И трето: данъкът от империята ви да се удвои от триста и петдесет литра злато годишно на седемстотин.

— Но, кралю Атила! — възпротиви се Плинт. — Седемстотин литра злато е нещо нечувано! Невъзможно е! Империята…

— Безполезно е да спорите — отвърна им сухо Атила. — Казах каквото имам да кажа.

— Но, кралю Атила, прояви разум…

При тези думи Тургрид мълчаливо излезе от сянката на вратата зад тях и отдаде чест на краля си. След това се обърна към тримата изумени римляни.

— Ще ви съпроводя до пътя, който води на юг към Ниса — каза той.

Атила проследи с безстрастен поглед Тургрид и римляните, които излизаха от стаята, а когато вратата се затвори зад гърбовете им, се обърна към един страничен вход.

— Орест! — извика той.

Веднага в стаята се появи високият алеман, облечен в груба хунска туника от сплъстена вълна. За миг Атила остана неподвижен, потънал в мислите си, а после се изправи и бавно отиде до един кедров сандък без никаква украса, който стоеше в ъгъла.

— Време е — каза той — да изпълним онова, за което говорихме преди много месеци. Помниш ли още мястото, приятелю?

— Да, помня го, велики кралю. Оттогава няколко пъти съм яздил дотам, по време на лов. Там все още живее само старият гот — земеделец, второ поколение роб. Той редува земята — всеки път оре само една трета от нея, а другата част оставя за угар през следващите години.

Атила отвори сандъка, погледна вътре и го наклони на една страна. Върху дървения под издрънчаха няколко старинни железни предмета — два строшени бойни шлема, ръждясал кинжал, главата на необикновена бойна брадва с готска изработка. Атила взе всеки един от тях поотделно, за да го разгледа внимателно.

— Бойните трофеи на Руа. Отказваше се от плячката за себе си — раздаваше всичко на воините си. Запазваше само някоя лична вещ от всеки, когото убиеше.

Орест мълчеше и наблюдаваше краля.

— Ето това търсех — продължаваше Атила.

Той разви едно омазнено парче плат и извади от него много стар, извит меч, чиято дръжка някога е била инкрустирана със скъпоценни камъни, но много от тях вече ги нямаше. Хвана ефеса здраво, опря върха на острието до пода под ъгъл, стъпи по средата му и го счупи на две. Отново зави двете парчета в плата и подаде малкия вързоп на алемана.

— Както го бяхме решили — каза той на Орест. — Твоето племе отдавна е един от най-верните ми съюзници, а ти си предвождал много воини като командир на кралските телохранители на служба при мен. Когато настъпи мигът, ще предвождаш много повече. Задължавам те да мълчиш.

Алеманът кимна и изчезна така бързо, както се беше появил.

 

 

Тургрид и една хунска зууна придружиха римляните на излизане от града. Свиха встрани, по рядко използван път — по-скоро козя пътека. Тургрид им обясни, че тя ще ги изведе право на по-оживен търговски път в южна посока.

Хунските коне вървяха уверено в тръс по едва забележимите следи на пътеката, а римляните с мъка ги следваха върху дългокраките си бойни коне. Когато минаха покрай една оголена скала, забелязаха двайсетина дървени конструкции, издигнати във формата на кръстове. Очевидно бяха използвани за последен път преди много месеци, защото телата, които висяха по тях, се бяха превърнали почти в скелети. Въпреки това по тях имаше следи от ръждиви оръжия и парцали от червени наметала.

Изведнъж, осъзнали какво виждат, римляните спряха разгневени.

— Генерал Тургрид! — извика Епиген — Какво е това?

— На вас на какво ви прилича? — отвърна Тургрид студено. — Мястото за екзекуции, разбира се. Край всеки град има такова, нали?

— Но тези червени наметала! — възрази Епиген. — Това са римляни!

Тургрид също спря и протегна ръка, за да докосне изгнилия край на наметката на един разпнат войник. Внимателно огледа тъканта.

— Били са римляни — отвърна той, — но са се зачислили в нашите войски. Хунският войник е хунски войник, без значение какъв е произходът му. Ако дезертираш от хунската армия, получаваш наказание като хунски дезертьор.

— Но те са римляни, проклет да си! — изрева Плинт.

Тургрид като че ли за миг се замисли над това, докато продължаваше да се взира в празните очни орбити в черепа на разпнатия войник. А после строгият му взор се стовари върху Плинт.

— Били са римляни — каза той и мекият му глас прозвуча застрашително. — Сега са просто мъртъвци.

Обърна коня и продължи в тръс по старата пътека с хората си. Огорчени и обезкуражени, римляните нямаха друг избор, освен да ги последват.

II

В Равена Плинт и Епиген стояха нервно изправени пред император Валентиниан и чакаха отговора му на вестите, които бяха донесли. Само писарят Приск, изглежда, не се вълнуваше от предстоящата реакция на императора и стоеше зад двамата високопоставени сановници спокойно, за разлика от тях. По лицето му бе изписана досада, докато съзерцаваше олисяващото петно на темето на Плинт, което през последните седмици нарастваше с обезпокоителна бързина. Бяха пристигнали в Равена след дългото си пътуване до Хуния едва снощи и дори нямаха време да оправят на пара гънките по дрехите си, преди да се явят в двореца. Усещаха колко неугледни и мръсни изглеждат и това усилваше притеснението им.

Младият император бе навършил пълнолетие едва преди пет години и все още непрестанно се чудеше на поста, до който се бе издигнал. Предполагаше се, че откакто навърши шест години, го подготвят за водач на Западната империя. Ала в действителност неговата майка и регент, Гала Плацидия, го държа настрана не само от всички отговорности, но и от всички възможности да се научи да поема отговорност. Тя бе починала скоро и Валентиниан заповяда тялото й да бъде балсамирано, облечено в императорски одежди и поставено във владетелска поза върху трон от кипарисово дърво в параклиса на светците Назарий и Целз. Но макар да я посещаваше всеки ден в криптата и да се допитваше до нея, тя не му даваше подкрепата и утехата, от които се нуждаеше. За управлението на военните и всекидневните дела на империята сега той безрезервно се осланяше на съветите и напътствията на двама души: Флавий Еций — пълководец на легионите, който разпределяше задълженията си между войските в Галия и двореца в Равена, и Евгений Александрийски — главен управител на двореца.

Ала дори те не бяха достатъчни, за да го накарат да се почувства напълно уверен в новата си роля. Липсата на майка му беше оставила у него празнота, която трудно преодоляваше — едно силно желание за близост и утеха, които можеше да му даде само семейството. Единствената жива от най-близките му роднини беше по-голямата му сестра Хонория. И макар тя никога да не бе проявявала дори най-слаб интерес към държавните дела, той копнееше за нейното присъствие както за компанията на вярно домашно кученце. Този ден — вече бе станало навик да прави това след смъртта на майка им — принцесата остана в атриума при Валентиниан, докато той се занимаваше с имперски дела. Отегчена и без да има никаква работа, тя се разхождаше сред пратениците и гостите и слушаше разсеяно. Но дори това половинчато присъствие на сестра му донякъде успокояваше тревогата на младия император.

Двамата дипломати разказаха накратко за току-що приключилото си пътуване отвъд Данувий и Валентиниан се вторачи в тях, като се опитваше да придобие равнодушно изражение. Престори се на уверен и запознат с външната политика, макар че в действителност изобщо не беше така.

— Казвате значи, че сега на власт е племенникът на Руа — Атила? — обърна се той към Плинт. — Кажи, Еций, ти си познавал този Атила, нали така?

Еций, който седеше на една маса отдясно на императора, остави доклада за пътуването на дипломатите, в който се бе зачел.

— Да, познавах го, августе, и тук в двореца има много хора, които могат да кажат същото. Атила живя тук, в Равена, в двореца на вуйчо ти. Той е доблестен мъж, но има труден характер. Не ни трябва война с него.

Евгений, който стоеше спокоен над лявото рамо на императора, се усмихна лукаво.

— Като че ли се страхуваш от него, генерале. Струва ми се невероятно за човек с твоите умения и възможности.

Чувайки хапливите думи на дворцовия управител, принцеса Хонория вдигна заинтригуван поглед към него.

— Евгений, това беше много нелюбезно от твоя страна — сгълча го престорено тя. — Нашият генерал не се бои от нищо, освен от мене може би.

— Генерал Еций — намеси се Плинт, — наричаш го доблестен, а той заплашва с война империята. Как се съчетават тези…

— Вярна ли е това, почитаеми Плинте? — плахо попита Валентиниан. — Нали ни каза, че той заплашва с война Източната империя. Тук, на запад, аз нямам никакви разпри с хуните. Навярно можем да се сприятелим с този Атила…

Изражението на императора беше уплашено, почти умолително и това го караше да изглежда още по-млад, отколкото беше в действителност.

Еций въздъхна, чудейки се както всеки ден през последните двайсет години как е възможно да поставят на императорския трон един неопитен юноша.

— При цялата ми почит, августе — поде той, — хуните не правят разлика между Източната и Западната империя. В миналото двете империи са се подкрепяли в различни опасности, особено срещу варварите. Затова Атила има основание да ги възприема като една. В този смисъл той вероятно предугажда твоите амбициозни стремежи, не е ли така?

Валентиниан се усмихна леко.

— Да… вероятно. Много е проницателен този Атила.

Еций продължи:

— Важното обаче е, че Атила живя много години в Равена. Той познава империята, свободно говори латински, познава римските обичаи…

Евгений се обърна нетърпеливо към императора и младият владетел малко се стресна от разгорещения тон на своя съветник.

— Атила да познава Рим? Това са пълни безсмислици! Погледнете договора, който ни донесе почитаемият Плинт! Как е възможно този грубиян да очаква, която и да е държава, пък била тя и Рим, да плаща седемстотин литра злато всяка година на банда варвари?

Еций издърпа пергамента от ръцете на Евгений и го запрати на масата. Всички в залата млъкнаха.

— Прав си, управителю, договорът е възмутителен. А още по-възмутително е, че източният император го е подписал.

— А какво друго можеше да направи? — отвърна Плинт. — По отношение на седемстотинте литра злато, които дворцовият управител така съобразително спомена — тъй като и Източната, и Западната империя са застрашени в тази ситуация…

— По дяволите тези седемстотин литра! — отвърна грубо Еций и отново всички се сепнаха и замълчаха. — Нима не виждате нищо друго, освен това злато?

— Седемстотин литра са значителна сума, генерале — спокойно отвърна Епиген.

— Златото е без значение — продължи Еций. — Изобщо не е важно.

Евгений се изсмя презрително.

— Тогава ти го плати. Чудя се дали не си посъбрал нещо през годините в Галия.

Еций не му обърна внимание.

— По-важното е, че Атила не се интересува от това злато.

— Какво искаш да кажеш? — попита Валентиниан и заизвръща лице ту към Еций, ту към Евгений, а бузите му горяха от вълнението от спора.

Еций подаде договора на императора, за да го види.

— Това е ключовата клауза: „Да върне всички хуни, служещи на Рим.“ Ето това иска Атила. Това е козът му.

Валентиниан не проумяваше.

— Но защо му е да иска подобно нещо? Със сигурност има достатъчно хора. Доколкото знам, ако сложим в сметката и съюзниците му, той вече предвожда почти един милион души.

— Не в това е въпросът — обясни внимателно Еций. — Има хиляди, дори десетки хиляди хуни в помощните части на римската армия, разпръснати из цяла Европа и Азия, които познават оръжията, езика, подбудите и тактиките на римляните. И сега всички те ще се върнат под командването на хуните.

— Нима той ще посмее да атакува Запада? — упорстваше императорът.

— Не и без добър предлог — отвърна Еций.

Евгений го погледна подозрително.

— Добър предлог ли?

— Точно така — отговори Еций. — Необходимо му е основание, причина, за да свика всичките си съюзници, подбуда, за да атакува. За Атила войната не е самоцел, а средство и той ще трябва да представи пред родовите водачи и пред съюзниците си реален мотив, за да се решат да му предоставят живота на хората си в това рисковано начинание.

Императорът мълчаливо се замисли над това и после се наведе напред, вперил очи в Плинт.

— Тогава — произнесе бавно той — ще трябва на всяка цена да се постараем да не му даваме такова основание.

III

Тази нощ Еций излезе от квартирата, където живееше при посещенията си в Равена, и през една малка галерия стигна до голям атриум под откритото нощно небе. Всичко бе съвсем тихо, чуваше се само нежното шуртене на водата във водоскока по средата на атриума, а прохладният вятър разнасяше до ноздрите на Еций тежкия мирис на увивната глициния. Той се огледа наоколо и си спомни, че в същия този атриум се състоя „митичното“ тържество преди години. Чудеше се как един млад войник от Хуния може за няколко години да се превърне в най-влиятелния човек в Западната империя. Как се върти колелото на съдбата, помисли си той. И колко трябва да внимаваш, за да не допуснеш да се върне там, откъдето е тръгнало.

Дишаше дълбоко. Олекна му, когато излезе от задушните стаи на свеж въздух, но внезапно от унеса го извади трясъкът на строшени грънци зад гърба му. Погледна през рамо и виждайки как грамадната сянка бързо се скрива зад една колона, въздъхна с облекчение.

— Покажи се, Магнус — подвикна Еций тихо в тъмното и след кратко мълчание слугата плахо се показа с наведена глава. Десният му крак кървеше от саксията, в която се беше спънал, а тя се бе изтърколила като топка през атриума.

— Какво дебнеш посред нощ? — попита го Еций спокойно и без да очаква отговор, продължи по една галерия, която водеше до другата страна на вътрешния двор. Великанът се спусна след него, тътрейки крака.

— Флавий — m-m-mi’ies — каза тихо Магнус след малко, при което Еций спря и се обърна да го погледне.

Магнус удряше с юмрук по гърдите си.

— Mi-les — повтори той.

Еций поклати глава.

— Императорът има нужда от теб тук, в двореца.

Магнус сведе очи разочарован.

— Време е да си лягаш, приятелю. Излязох малко на свеж въздух и после и аз отивам да спя. Лека нощ.

За миг Магнус остана вторачен в него с празен поглед, а сетне кимна, обърна се и се затътри по обратния път.

Еций продължи разходката си. Погледна нагоре. Рядко имаше възможност да си позволи удоволствието да почива и да наблюдава звездите. Но след миг взиране в тъмнината той отново погледна надолу ядосан. Половината си живот беше прекарал в откритите равнини на Хуния и скалистите хълмове на Галия, където пред погледа на човек може да се изпречи само някой храст на фона на простора. Но в Равена или в някой от другите градове на империята така и не можа да свикне с всичко, което му пречеше, когато наблюдаваше небесните тела. Факлите по всички стени осветяваха атриумите и проходите и хвърляха отблясъци по всичко наоколо. Невъзможно е да се видят звездите при толкова светлина. Дори Венера, която все се явяваше в мислите му с хунското си име — звездата на пастирите золбон, се криеше зад върха на някакъв покрив. Еций се огледа и забеляза една кула в ъгъла на двора, с плоска тераса на върха, заобиколена от ниски железни перила. Но как да се качи там?

Мислите му отново бяха прекъснати от шума от изпуснат факел и сумтене, който дойде от стената зад гърба му.

— Магнус — каза той, този път без дори да се обръща, за да го погледне. — Как може човек да се изкачи горе на тази кула?

Чу как гигантът бавно се размърда над него.

— S-s-stellae? — попита плътният глас.

Еций поклати глава утвърдително.

— Да, slellae, звездите. Иска ми се да погледам звездите.

Обърна се и видя загриженото изражение на Магнус. Великанът клатеше глава настойчиво. Посочи му друга кула в противоположния ъгъл на вътрешния двор на двореца.

— Много е далече — възрази Еций. — Ще се кача на тази. Сигурно има външна стълба.

Магнус хвърли бърз поглед покрай кулата и като проследи погледа му, Еций забеляза тесен проход, почти скрит в сенките.

Огромният човек отново го погледна, с все така тревожно изражение, и поклати глава, този път, както Еций си помисли, с безразлично свити рамене.

— Има ли стълба в онзи проход, Магнус?

Магнус дълго не помръдна, но след малко едва забележимо кимна утвърдително.

Еций се усмихна.

— Най-честният човек в империята — каза той и бръкна в кесията на колана си. — Вземи, Магнус, купи си чаша вино и върви да си лягаш.

После остави гиганта да стои безпомощно в двора, мина през прохода и се изкачи по стълбата.

След малко Еций влезе през вратата най-горе в кулата и се озова върху терасата на покрива, където бяха поставени ложета и малки маси. В единия ъгъл трепкаше самотна маслена лампа. Той пристъпи към ръба на терасата, хвана се за студения железен парапет и се загледа надолу към тихия град под лунната светлина — улиците и площадите, струпаните близо до стените на двореца разкошни имения на богатите граждани, зад тях — митницата и други административни сгради, централните бани, а след тях — стотици инсуаи — жилищата на работниците и по-бедните граждани. Над всичко това луната бе надвиснала ниско над хоризонта като бляскав златен щит и сградите не можеха да я скрият. В този момент зад гърба му се разнесе женски глас:

— Надявах се, че ще дойдеш. Видях те долу в атриума.

Раздразнен, че го прекъсват, Еций се извърна и се взря в сенките. Не можа да различи нищо, затова взе малката маслена лампа и закрачи към посоката, откъдето бе дошъл гласът.

Хонория беше полегнала върху едно от ложетата, в халат от фина коприна, вързан на талията, но разтворен до пъпа й.

— Принцесо, прости ми, че те обезпокоих — каза Еций и отмести поглед, за да може Хонория да оправи дрехата си. Тя обаче не понечи да го стори. Вместо това се протегна като котка, прозина се и му се усмихна.

— Не можах да заспя и се качих тук да изпия чаша вино. Явно съм задрямала.

Еций стори лек поклон и тръгна обратно към стълбата, но Хонория се понадигна и го извика:

— Моля те, генерале, ела, седни при мен.

Еций спря и се обърна. Върна се и седна в края на ложето. Хонория го гледаше, а очите й блестяха на светлината на лампата.

— Защо постоянно ме отбягваш? — попита тя. На лицето й беше изписана лека закачлива усмивка.

— Не съм и помислял да те отбягвам, господарке — отвърна той сдържано. — Зает човек съм.

— Зает, зает. Свещеникът все ме съветва да си намирам работа, за да стоя далеч от изкушенията. Казва ми: „Празните ръце са сечивата на дявола.“

— Мъдри думи са това. Аз просто изпълнявам дълга си, господарке.

— И сигурно си много горд, че се справяш така добре — с тази твоя решителност и непоколебимост…

Той се взря в нея. Макар тонът й да бе подигравателен, тя му зададе въпрос, който винаги му се струваше странен. Да се гордее с дълга си? Как можеше дългът да го накара да се гордее, ако го изпълнява само понякога? Би бил по-горд, докато закусва, отколкото докато изпълнява дълга си. Ако беше горд, щеше да означава, че изпълнява дълга си рядко и не се срамува от това. Възможно ли бе някой, освен ако не е глупак, да се гордее само с това, че не е безсрамник?

— Затова ли все гледаш да си зает? — продължаваше тя — Да не би да бягаш от изкушението?

Еций си позволи да се усмихне кисело.

— Да бягам от изкушението ли? Не, принцесо, натоварен съм с държавни дела, с работите на брат ти. Нямам…

— Какво нямаш? — прекъсна го Хонория — Изкушения? Всички се изкушаваме, генерале, всички имаме влечения.

— Предполагам, господарке.

— Аз например. Двамата се познаваме от много години. Не мислиш ли, че ситуацията е благоприятна — като че съдбата има пръст в това — да се срещнем точно тук, където се видяхме за първи път?

Еций я погледна студено.

— Аз съм женен, принцесо.

Хонория се изсмя и пренебрежително махна с ръка.

— Дребната пухкава Карпилия.

— Присцила.

— Генерале, всеки знае, че това е брак по сметка. Тя просто е от добро семейство, с благороден произход, вдовица на префект — толкова е трудно да се намерят девици в днешно време, — а на теб ти трябваше жена с подходяща зестра. Чудесна сделка, бих казала. И бих добавила: „Какво от това?“

Еций се усмихна предпазливо.

— Една жена ми е достатъчна. Никога няма да проумея как един мъж може да се справи с повече…

Хонория въздъхна силно разгневена.

— Нарочно ли се правиш, че не ме разбираш, скъпи ми генерале, или тебе нищо не може да те съблазни?

— При цялото ми уважение, принцесо… няма да предам жена си.

— Ами недей тогава. Разведи се. Плати й. Всички така правят. Всяко момиче си има цена, нали така?

Еций я гледаше мълчаливо.

— И после — завърши Хонория, като вдигна ръка в тържествуващ жест — се ожени за мен.

— Да се оженя за теб? — каза Еций с насмешка.

— Много е лесно — усмихна се Хонория, — а също и много логично и твоята остра мисъл ще го оцени. След императора ти си най-силният мъж в империята. Аз съм сестра на императора, което ме прави най-силната жена в империята. Чудесно съчетание, не мислиш ли? А освен това…

Тя се притисна до него върху ложето и той усети силната миризма на вино, която се разнасяше от дъха й.

— … мога да направя живота ти много по лесен, отколкото дребната Карпилия.

Еций седеше неподвижен, загледан в луната. Макар да изпитваше отвращение от тази жена, все пак почувства някакво трепетно вълнение.

— По-лесен ли? — повтори той — Как така?

— Не се прави на тъпак пред мене, Еций — отвърна троснато тя. — Ожени се за мен. Валентиниан няма да създаде никакви деца — можеш да ми вярваш за това, освен ако евнусите не се научат да раждат. Ти ще бъдеш следващият поред с правото да се възкачиш на трона…

Тя взе пръстите му в дланите си.

— … и първият с право на това.

С едно бързо движение Хонория пъхна ръката му в отгърнатия си халат и се отпусна върху него с притворени очи, мъркайки като котка от удоволствие при топлия допир на пръстите му.

Еций седеше неподвижно. Може би никога в историята на Рим никой мъж не е държал в дланта си такава възможност за власт. С един нежен натиск в знак на съгласие, с една милувка по гладката извивка на гърдата й, целият Рим, цялата Западна империя и титлата „август“ можеха да станат негови. Императорът бе марионетка, лесно се влияеше и стига да се наложеше, той можеше да го свали от трона бързо и безкръвно. Легионите бяха верни нему, на Еций, и дори ако тяхната подкрепа се окажеше недостатъчна, женитбата му с Хонория силно би наклонила везните в негова полза. Най-слабото потрепване на пръста му, най-нежното погалване на топлата й плът можеше да промени всичко в кариерата му, в живота му, а може би в съдбата на Рим.

Но Еций остана вцепенен. Погледна луната и осъзна, че може би точно в този миг Присцила също я гледа и мисли за него, докато се разхожда из вилата им в Галия в края на деня и целува децата за лека нощ, преди прислужниците да ги подканят да си лягат. Лицето й, розово и пълно, изпълни съзнанието му и той си спомни първия път, когато помисли за нея, за възможността да се ожени за нея, за онези съвсем различни възможности от тази, която му се предлагаше сега. Баща му, който не беше сред живите вече от много години, бе направил първоначалните уговорки и с гордост бе предложил този брак на сина си, като му изтъкна предимствата на такъв съюз. Но тогава Еций мислеше само за хунските си войски и за следващото си голямо приключение. Гласът на баща му тихо шептеше в ухото му и ставаше все по-силен и по-отчетлив, а повехналото му лице скоро измести това на Присцила. Какво му бе казал Гауденций тогава? Какво беше пренебрегнал Еций, какво беше изпуснал от погледа си в бъркотията от предизвикателствата в дворцовата политика и предвождането на легионите през всичките тези години?

Рим е достойнство и благородство… Винаги трябва да се стремиш да преодолееш реалността в Рим…

Раздразнена от колебанието на Еций, Хонория се притисна още по-плътно до него, леко изви гърба си, за да се нагласи по-добре под тежестта на топлата му ръка, и го погледна със сластна усмивка.

— Аз съм трофеят, а империята е малката награда — промърмори тя сънено. — Или беше обратното?

Изведнъж Еций освободи ръката си и стана, а Хонория запримигва изумена.

— Рим не е стока, за която човек се пазари на тържището — каза само той с овладян и леден глас.

Хонория скочи и с гневен жест покри разголената си гръд с дрехата си.

— Кой, мислиш, се пазари? — отвърна тя. — Стока ли? Може и да знаеш как да се възползваш от всеки един момент в боя, генерале, но ще съжаляваш, че си пропуснал тази възможност.

Еций кимна и наведе глава в насмешлив поклон.

— Ще бъде удоволствие за мен да пропусна подобен шанс, господарке.

— Не, за мен ще бъде удоволствие, твърдоглав глупако. Аз си доставям удоволствие, където си поискам.

Тя взе звънче, което бе оставила на масата до себе си, и нервно зазвъня с него. Чуха се стъпки във външния коридор и портата се отвори. Отзад не идваше светлина и вратата представляваше само черен отвор, а човекът, който стъпи на терасата, не можеше да бъде разпознат. Без дори да се извърне, принцесата каза:

— Евгений, изведи генерал Еций. Изведи го от сградата, от Равена и от империята — и като стрелна Еций със злобен поглед, тя проплака с престорена тревога: — Той се опита… да се възползва от мен.

При тези думи на принцесата Евгений се усмихна и излезе на светлината. Еций презрително присви очи. Хонория задържа продължително поглед върху управителя и след малко по лицето й пробега усмивка. Тя мина плавно пред Еций, отиде при Евгений и леко положи длан на рамото му.

— Промених си решението — каза с треперлив глас и с ръкава на халата си избърса една сълза, търкулнала се от окото й. — Евгений, ти остани. Генералът ще излезе сам. Утре ще уредим пътуването му.

— Както пожелаеш, господарке — усмихна се лукаво управителят.

Еций излезе с гневни крачки. Слезе обратно по тъмната стълба, мина през прохода и се озова във вътрешния двор, където едва не се сблъска с Магнус. Той стоеше в сенките с гузно изражение на лицето.

— Знаеше, че са били там горе през цялото време, нали? — запита го Еций — Затова не искаше да ми кажеш как да се кача. — Ала той не беше в настроение да разговаря, пък и Магнус нямаше какво да каже. — Дявол да го вземе, и двамата се застояхме в Равена вече прекалено дълго — изръмжа Еций и бутна великана, докато минаваше покрай него, а той остана да стои на същото място, загледан в сенките.

 

 

Еций мина през облицованите с мрамор галерии със сковано от безмълвна ярост лице. Всичко му изглеждаше уголемено, с изменена природа — звездите го гледаха гневно, като светлините на сцена, от ромоленето на малък водоскок в един ъгъл го побиха тръпки като от звука на строшено стъкло. В края на един мрачен атриум следа, оставена от охлюв, флуоресцираше загадъчно, описвайки издайническа блещукаща диря в основата на стената. В ума му препускаха мисли за кариерата му, за сигурността на семейството му, за бъдещето на Рим. За миг си помисли, че трябва незабавно да съобщи на императора за разговора си с Хонория, но бързо отхвърли тази мисъл, защото, макар императорът да бе зависим от него като съветник, ако се стигнеше до противопоставяне на неговата дума срещу тази на принцесата, нямаше съмнение на чия страна ще застане Валентиниан. Щеше загуби битката за доверието на императора, щеше да се покаже като глупак в очите на всички и при това щяха да го сметнат за предател, защото е обвинил сестрата на императора в… какво? Че го е прелъстила? В яда си той почти се изсмя на глас заради това, че така дълбоко го е ранила с оръжието, с което разполагаше, а той — пълководецът на легионите на Западната империя, нямаше нито едно средство за отбрана срещу нея. Толкова ли бе крехка съдбата на човека, че такова дребно нещо може да го срази? Над него звездите блестяха още по-силно.

Без да има време да си представи всички последици, които тази злополучна среща би могла да има, Еций сви покрай последния ъгъл по пътя към жилището си и се натъкна на самия император, който вървеше под една аркада и тихо разговаряше с неколцина придворни. Двама преторианци, които бяха наблизо, застанаха мирно. Еций нямаше как да се отбие от пътя си, за да отложи тази среща за по-късно. Младият император вече го бе видял.

— А, генерал Еций — каза Валентиниан и протегна ръка да я сложи на рамото на Еций в опит да симулира приятелски чувства, както и да демонстрира положението си на по-високостоящ, в което никога не се чувстваше уверен в присъствието на своите служители. — Тъкмо излязох да подишам свеж въздух преди лягане. Защо обикаляш коридорите в този час?

Лицето на Еций беше каменно.

— Избистрям си ума, августе. Ако ме извиниш, много съм уморен. Уверен съм, че би предпочел миг уединение, отколкото моята досадна компания.

Императорът се взря в него изненадан и се усмихна.

— Нищо подобно! — отвърна той с престорено въодушевление — Но те разбирам. И аз самият съм малко уморен. Лека нощ — и се върна при придворните си. — Хайде. Да оставим генерала да си почине.

Еций се поклони, мина покрай тях и се скри от погледите им зад ъгъла. Внезапно се чу силният трясък на строшени грънци и изсумтяване. Замръзна на място и се ослуша.

— А, Магнус! — извика императорът весело.

Чу се как тежки неравни стъпки тръгват по плочите и после спират.

— Какво правиш тук посред нощ? Мислех, че си лягаш рано.

След кратко мълчание се чу една накъсана дума:

— S-s-stellae.

Еций се обърна. Да не би този слабоумен Магнус да говори с императора?

— Звезди ли? — каза императорът — Аха, звездите! Чудесна идея, Магнус! И аз обичам да наблюдавам звездите. Помня ей онази кула — често ходехме там с майка ми, но не съм се качвал на нея, откакто тя почина. Гледката от покрива е прекрасна. Е, лека нощ, Магнус. А, ето, вземи — утре си купи медена питка…

Еций стоеше смаян и слушаше как стъпките заглъхват и изчезват.

След миг Валентиниан и придружителите му се заизкачваха по външната стълба на кулата. Като стигна най-горе малко задъхан, той отвори вратата и стъпи на терасата. Чу се уплашен женски писък, който накара боязливия император да отскочи стреснат назад. Двамата преторианци се втурнаха с извадени мечове и почнаха тревожно да се взират в тъмнината, защото очите им все още не можеха да свикнат със слабата светлина, която идваше само от луната и капещата лампа. Валентиниан първи различи източника на онзи звук. На лицето му се появи тържествуваща усмивка, когато забеляза до ложето близо до перилата двама голи любовници, които се боричкаха на пода, опитвайки се да се откопчат един от друг и да намерят дрехите си. Кожата им се белееше на меката лунна светлина.

— Кой си ти…? Махай се оттук! — изсъска жената.

Младият император страшно се развесели от това, че е попаднал на забавление, защото малко по-рано мислеше, че ще си стои самотен и замислен.

— Охоо! — изхили се той — Я да видим вие кои сте?

Сграбчвайки факела, която един от придворните му донесе от коридора, като ловец, обикалящ около уловената в мрежата плячка, Валентиниан се доближи до двамата, които продължаваха да се боричкат.

— Това е по-хубаво от маскен бал! — засмя се той — Любовниците имат само по две ръце. Ако прикрият телата си с тях, ще видя лицата им. А ако скрият лицата си — още по-добре!

Но собственото му лице побледня, щом светлината на факела падна върху тях.

— Хонория? — каза той, вкаменен от изненадата, и силният му глас изтъня и се извиси, защото осъзна значението на това, което виждаше — И… Евгений?… Управителят на двореца ми? Дворцовият управител? Сестро, ще заповядам да те набият с камшик! Какво щеше да помисли майка…!

Долу Еций стоеше в сенките и спущаше боричкането и обърканите гласове. Изведнъж на стълбата отвън на стената се появиха три слизащи фигури. Когато стигнаха най-долу и попаднаха под светлината на факлите, Еций разпозна двамата преторианци на императора, които влачеха Евгений — гол и разярен. Стражите го домъкнаха до Еций, който стоеше неподвижно, и спряха, за да хванат по-здраво съпротивляващия се пленник.

— Еций, куче долно! — злобно изсъска срещу него Евгений. Един от преторианците го удари по лицето с тъпия край на копието си.

Еций кимна и впери невъзмутим поглед в него.

— Поздравявам те, Евгений — спокойно каза той, — вярвам, че най-после ще се издигнеш до евнух.

Преторианците се ухилиха, хванаха дворцовия управител по-здраво и го повлякоха по коридора, докато накрая се скриха от поглед.

 

 

Килията беше с голи каменни стени, с маса, стол и тесен одър. Тънката ивица светлина, която се процеждаше през високия прозорец, осветяваше ярко масата, но останалата част от помещението оставаше скрита в сенки. Не беше нито влажно, нито студено. По пода бяха наредени грубо издялани каменни плочи, не беше оставен само с утъпкана пръст; нямаше течове, дупки за паяци или други някакви неудобства. Но все пак това бе затворническа килия, с решетки на прозореца и с тежка желязна греда на дебелата дъбова врата.

Хонория седеше прегърбена над масата и трескаво пишеше дълго писмо с голямо перо. Косата й беше разчорлена, а от последния път, когато си бе дала труд да се гримира, бяха изминали седмици. Тъмничарите, които я пазеха, не се вълнуваха от красотата, а и в тези условия беше невъзможно да поддържа външния си вид. Наля си малко вино в проста дървена чаша от пръстена кана, поставена на масата, изпи го на един дъх и прошепна благодарствена молитва за това, че брат й и бе позволил поне този дребен лукс. Накрая, като завърши писмото, сложи подписа си със замах, сгъна листа и го загъна в друго, по-голямо парче пергамент. Свали пръстена с печат от дясната си ръка и взе свещта, но спря тъкмо когато се готвеше да капне восък върху плика, за да го запечата.

Вдигна пръстена близо до очите си и за миг се взря в него замислена. После се опомни, целуна го и вместо да го притисне към горещия восък, бързо го пъхна в плика. Затвори го, капна малко восък от свещта, но се поколеба объркана, защото сега, след като сложи пръстена вътре, вече нямаше печат. Усмихна се и потопи палеца си във втечнения восък, подуха върху него, за да засъхне, и бързо надписа плика. После за последен път изпитателно провери цялостния вид на писмото, поклати доволно глава и позвъни с малкото звънче.

След малко се чуха приближаващите стъпки на тъмничаря, който спря пред килията, отвори прозорчето на вратата и надникна вътре с подозрение в погледа.

Хонория го погледна и въздъхна.

— Не ми трябваш ти, малоумнико! — скара се тя — Доведи моето момиче.

Прозорчето се затвори с трясък и след малко през отвора му се показаха чифт уплашени женски очи. Хонория се изправи и пъхна писмото през процепа.

— Дай го на Марк вестоносеца. Не се бави! Може да използва пощенските станции. Кажи му, че ще получи петдесет жълтици, ако го занесе бързо.

Прислужницата кимна и изчезна.

Скоро след това, останало без дъх от препускането до конюшните, момичето предаде посланието на млад, добре сложен ездач, който чешеше с чесало един потен кон.

— Какво е това? — попита той уплашен — Току-що пристигнах от Неапол. Твоята господарка няма ли да ми даде половин ден да си наквася гърлото и да отида на баня?

— Половин ден ли? — сопна се момичето — Не съм имала половин ден почивка, откак работя за нея. И то за да си наквасиш гърлото! Кой ще гарантира, че ще те няма само половин ден?

— Е, щом не ми вярваш, можеш да дойдеш с мен, Лавиния, за да следиш какво става — и той се пресегна и грубовато я ощипа по ханша. — Лесно е да се разсее човек в баните, ако няма кои да го пази.

И той й намигна.

Лавиния изписка и отблъсна ръката му, макар че неволно се усмихваше.

— Срамота! И много жалко. Явно ще трябва да намеря друг вестоносец. Господарката толкова бързаше да изпрати писмото, че обеща петдесет жълтици, когато ездачът се върне…

Марк пристъпи и посегна към писмото, но Лавиния го скри.

— Петдесет жълтици! — възкликна той и я сграбчи през кръста, опитвайки се да вземе писмото от протегнатата й ръка. — За толкова пари ще яздя до пъкъла и обратно!

Лавиния се изкиска и го целуна по бузата.

— За това писмо може и да ти се наложи.

Момчето спря, усмихна се и пипна бузата си.

— Не беше го правила преди. По какъв повод?

Тя тикна писмото в ръката му и се отдалечи с подтичване.

— По този. Довиждане! До другата есен!

Докато се измъкваше през портите на конюшнята, той погледна надрасканите редове по външната страна на плика и лицето му помръкна.

— Бог да ми е на помощ. Атила, кралят на хуните?

За миг остана неподвижен и замислен, а устните му тихо се движеха, докато пресмяташе разстоянието, което му предстоеше да пропътува. За последен път прокара чесалото по корема на коня.

— Ще я видя следващата есен — промърмори той, — ако имам късмет да се върна толкова скоро.

После се качи на седлото и препусна през портите на конюшнята.

IV

Атила седеше в тъмната, изпълнена с дим зала. Тургрид бе застанал зад дясното му рамо. Бяха заобиколени от група корави воини — вождовете на готските и хунските войски. Залата бе неузнаваема след нощта на празненството — стените бяха оголени и гоблените вече не можеха да скрият грубо издяланите чамови дъски. Всички маси бяха изтикани и прекатурени, само една малка маса беше поставена пред престола, а върху нея стояха струпани всевъзможни пергаменти и карти. Дори огнището зееше тъмно и студено въпреки хладината на отиващото си лято и настъпващия мрак. Офицерите бяха облечени също толкова строго, някои дори все още стояха с дрехите си за езда с петна от пот по тях, а по ботушите им имаше кални ивици. Строгостта на залата беше омекотена единствено от присъствието на половин дузина малки момчета с обръснати главици — многобройните синове на Атила, които си играеха по голия под и се караха за някакви остатъци от храна. Най-малкото, загубило в боричкането, изтича разплакано при баща си и със сълзи се примоли да го вземе в скута си. Кралят се съгласи, но мислите му бяха другаде. Той дори не погледна надолу, защото внимателно четеше съобщенията, които му подаваха.

— Това пристигна преди малко, господарю — каза Тургрид и му подаде окъсан сгънат пергамент. — От римския двор в Равена.

Атила погледна плика заинтригуван.

— Не е ли малко странен този печат? Много прилича на отпечатък от палец.

Като разчупи печата, един пръстен се изтърколи и издрънча върху масата пред него. Атила го взе и го разгледа.

— Буквата „Х“ — каза той изненадан. — Император Хонорий ли? Този злодей е мъртъв от години. Вярно, че кореспонденцията се бави, но…

— Не, господарю — каза Тургрид, който надничаше през рамото му в странното писмо. — Писмото е от принцеса Хонория, сестрата на император Валентиниан.

— Сестра му ли? Защо сестра му ще…? — Гласът му заглъхна, докато очите му бързо преглеждаха документа.

— Много странно — каза той след малко, остави писмото на масата и несъзнателно стисна рамото на малкия палавник, когото подрусваше на коляното си. — Пише, че са я хвърлили несправедливо в затвора и й отказват процес… и че като суверен съм задължен да й окажа помощ. Изпраща ми личния си пръстен с печат като доказателство, че ми пише лично тя.

Той вдигна очи от писмото полуусмихнат, докато мъжете се подхилваха.

— Тя винаги е била малко странна, господарю — предпазливо отбеляза Тургрид. — Не внимава нито с виното, нито с мъжете. Брат й, императорът, така и не успя да й намери жених — явно е голяма фурия. Може да я е заключил, за да я опази по-добре.

— Ха! — възкликна Атила — Значи сега аз съм нейният Херкулес, който ще я избави от злия й брат. Каква приказка за женорята! С този пръстен почти прилича на предложение за женитба!

Мъжете отново се засмяха, още по-високо, но този път Атила не се засмя заедно с тях. Беше се загледал някъде в пространството и неспирно си играеше с пръстена на кутрето си.

— Като предложение за женитба… — повтори той.

 

 

В двора на Равена младият император седеше в стаята с картите, заобиколен от вестоносци, и набързо преглеждаше известията, които му подаваха. Еций, тази есенна сутрин облечен в опръскани от дъжда дрехи, седеше до украсената мраморна маса точно срещу младия император, посочваше му важни пасажи от документите и му ги разясняваше. Изведнъж скупчилите се наоколо неколцина съветници се отдалечиха едни от други и стаята утихна, защото вестоносецът Марк, задъхан и мръсен, се втурна в старта, последван от някакъв разгневен евнух.

— Моля за извинение, августе — каза Марк, докато му подаваше едно писмо — Пристигна току-що. Спешно съобщение за господаря.

Валентиниан го погледна учудено и каза насмешливо:

— Хм? Откъде ли е този път, Марк? Мислех, че си заминал. Прислужничките цяло лято нищо не похванаха от мъка.

Марк поруменя.

— От хунската столица е, августе.

Валентиниан протегна ръка и взе писмото леко разтреперан. Но преди да разчупи печата, се спря.

— Колкото повече научавам за твоите хуни, генерал Еций, толкова по-неприятно ми е да получавам съобщения от тях — каза той и почна да върти сгънатия пергамент в ръката си. — Всичко това ми напомня как веднъж като малък се промъкнах в избите на двореца, бръкнах в един котел с ябълки и напипах нещо рунтаво. Не знаех точно какво е, но разбрах, че не е на добро.

За момент Еций разсеяно вдигна поглед, а после се върна към съобщението, което четеше. Докато императорът разкъсваше външния пергамент, в скута му падна златен пръстен печат и той го взе озадачен. После отпусна ръце върху масата.

— Сигурен съм, че това не е на добро — каза той.

Еций погледна пръстена.

— Прилича на печата на Хонория. Как е попаднал в ръцете на хуните?

Валентиниан бавно разгъна писмото и зачете мълчаливо.

— О, боже!

Еций хвърли строг поглед към придворните да стоят настрана, изправи се и посегна да вземе писмото от разтрепераните ръце на императора. След като го прегледа набързо, вдигна поглед и го отправи някъде далече.

— Атила е съгласен с предложението на принцесата за женитба и с радост приема половината Западна империя като полагаща му се зестра — бавно произнесе Еций. Гласът му беше спокоен, но лицето му се изопна от гняв.

Никой не продумваше, всеки бе вперил поглед в императора, чиито устни безмълвно шепнеха нещо. Накрая Валентиниан започна да се смее, неколцина придворни — също и след миг всички избухнаха в смях. Само Еций остана сериозен.

— Женитба с хун? — задъхваше се Валентиниан и бършеше сълзите си с края на ръкава — Кой би предположил, че Атила е толкова остроумен? Пък и зестра иска тази жълтолика маймуна!

Раменете му се разтресоха от смях и стаята прокънтя от кикота на мъжете. Еций даде знак на един от помощник-управителите да се приближи към него иззад императора. Генералът сложи ръка на рамото на мъжа и тихо каза в ухото му:

— Вземи перото на принцесата и смени стражите и слугините в килията й.

Слугата кимна и безшумно излезе.

Императорът бутна стола си назад, изправи се и развеселен запляска с ръце. Ала веселото изражение не можеше да прикрие страха в очите му.

— Стига толкова съобщения за днес! — възкликна той — Генерал Еций, ще ме придружиш ли до покоите ми? Май съм готов за обяд.

Двамата минаха покрай придворните, които се отдръпнаха, за да им сторят път, слязоха по стълбите, отвеждащи към външния проход, и продължиха, всеки следван от своите двама преторианци. Валентиниан сложи ръка на рамото на по-възрастния мъж в знак на почит — жест, който син би отправил към баща си. Ала тежестта на ръката му беше необикновено голяма, сякаш императорът се облягаше на Еций като старец или като недъгав човек. Еций се напрегна под този натиск, а Валентиниан, усетил гнева му, отпусна ръката си и спря, което принуди другия също да спре и да се обърне.

— Генерале — тихо каза Валентиниан след малко, — макар аз да нося пурпурната тога, и двамата знаем истината. Никога не съм предвождал войска. Легионите, а вероятно и цялата империя, гледат на мен като на юноша, който с нищо не се е доказал. Ти си този, който поема тежестта като… като…

— Като патерица — прекъсна го Еций с вперен в него поглед, — като патерица или тояга.

Лицето на императора посърна.

— Да, като патерица. Но аз, сакатият, печеля от това, че вървя. Знам какво мислиш и не мога де те виня за това. Но можех ли да постъпя другояче?

Той се взря в лицето на Еций и тонът му стана почти умолителен.

— Малките подробности — изпуснах контрола над дребни неща, които се превърнаха в съдбоносни събития. Дори самият Юлий Цезар не беше способен да овладее ищаха на една жена. Клеопатра беше ненаситна, а след смъртта на Цезар…

Еций го прекъсна раздразнен:

— Какво искаше да обсъдиш с мен, августе?

Валентиниан въздъхна.

— Тази зестра — това ли е поводът, от който трябва да се страхуваме?

Еций не отговори веднага.

— За Атила това не е достатъчен претекст, за да нападне империята. Амбициозен е, но не е луд.

— Значи просто е искал да се пошегува?

Еций се замисли за момент.

— И това не е. Атила не притежава чувство за хумор.

— Тогава… може би… трябва…

Еций мрачно поклати глава.

— Да се подготвим за най-лошото. Легионите на входните пунктове в империята да бъдат в готовност — по Данувий, по Роданус. Като предпазна мярка.

Очите на императора се разтвориха още по-широко.

— Ами границите! Ако са точни сведенията от гарнизоните ни, Атила предвожда безброй племена, които отчаяно искат земите и богатствата на Римската империя. Ако реши да ги поведе в поход, той има ъъъ…

— Един милион души — завърши изречението вместо него Еций. — Известно ми е с какви сили разполага.

Императорът преглътна.

— А на милион души пограничните ни гарнизони със сигурност не могат да устоят, дори с подкреплението на частите от редовната армия! Вместо да ги привеждаме в готовност по границите, не трябва ли да ги изтеглим към Италийския полуостров, да подсилим Рим, да подсилим Равена? На всяка цена?

Еций се обърна и закрачи към квартирата си в другия край на двора, а Валентиниан тръгна след него.

— Атила не е единственият пълководец, който има съюзници — каза той, без да се извръща към императора. — Едно нашествие от изток ще засегне не само Рим, но и безброй племена вътре в самата империя — вестготите, бургундите, различни кланове, които са в добри отношения с алеманите, и франките. Аз също разполагам с войски. Не се тревожи.

— Генерале?

Еций не му обърна внимание, а продължи да върви и това принуди императора отново да ускори крачка, за да го настигне.

— И още нещо, генерале.

— Имам твърде много работа, августе. Заминавам утре сутринта, за да се заема с въпроса със съюзниците.

— Генерале, забравяш положението си. Казах, че има още нещо.

Еций спря, обърна се бавно и отправи каменен поглед към императора. Гласът на младия мъж трепереше, но той устоя на настойчивия поглед на генерала.

— Аз съм сакат — каза той, — а ти си моята патерица от здраво дърво.

Еций го погледна безизразно, но не отвърна нищо.

— Ала изневери ли патерицата на човека — продължи императорът, — подхлъзне ли се и повлече ли го, той може да се удари. Но не и да умре. Ще се изправи сам, ще прокълне патерицата за предателството й и ще я строши на две в коляното си.

Еций презрително присви очи. Видели изражението на лицето му, двамата преторианци, които следваха Валентиниан като сенки, предпазливо се приближиха.

— Може миналото ти сред хуните да те е заслепило — продължи Валентиниан с малко по-уверен глас. — Може би подготовката за това събитие трябваше започне още преди години, когато Атила тепърва е почвал да събира съюзници. Може би е трябвало да предугадиш настъплението на Атила и ламтежа за земя на съюзните му племена.

— Може би — каза Еций хладно.

— Или пък може би онова, което си научил за Атила и за подбудите му в миналото, е най-силната опора на империята, а не пречка, както вероятно някои мислят.

— Не желая нито да се оправдавам, нито да се облагодетелствам от действията си в миналото — отвърна Еций. — Предвождам войските си така, както винаги съм го правил — за доброто и честта на Рим.

Императорът поклати глава.

— Така ще бъде и занапред. Ще бъдеш подобаващо възнаграден, ако отклониш тази заплаха от нападение, независимо дали с дипломатически или с военни средства. Настъплението на Атила трябва да бъде спряно. Ала провалиш ли се, генерале…

— Думите за провал приемам като лично оскърбление, августе.

Императорът се поколеба, но се съвзе.

— Ала провалиш ли се, генерале, помни съдбата на онази патерица. Ако избереш да се сблъскаш с Атила на бойното поле, а не да се оттеглиш в защита на Равена, действията ти трябва да са решителни. Атила трябва да бъде сразен.

Императорът отново сведе поглед и за миг остана загледан в земята. После пое дълбоко въздух, сякаш се възстановяваше след тежко физическо усилие, мина грубо покрай Еций и продължи по пътя си, следван от двамата стражи.

Еций остана неподвижен, загледан в императора. Значи до това се стигна. Да поведе легионите във война срещу хуните. Да се отчита пред император хлапак. Заповеди да унищожи Атила. А имаше ли друг избор? Наистина, това беше пътят, по който пое отдавна, когато избра този начин на живот. А беше ли го избирал всъщност? Наистина ли бе избрал да предвожда легиони, а не да прави вино или да издига стени от камък? Или да предвожда хуни? Не трябва ли човек да знае, че има право на избор, преди истински да оцени това, което върши? Сега беше твърде късно. Чуденето вече бе безполезно, а съжалението — още повече.

За войника, за един римски войник, има само една посока, в която да отправи погледа си — напред. Даде знак на преторианците, изправи рамене и продължи разходката си.

Докато свиваше при един ъгъл, чу трошене на грънци. Инстинктивно се наведе и заобиколи една колона, за да разбере какво става. Пред него стоеше Магнус — уплашен, със счупени съдове в краката. Прасците му се бяха обагрили в пурпурно чак до бедрата от червеното вино от амфората, която току-що беше изтърван. Когато видя Еций, Брадатото му лице изведнъж светна и той започна силно да се удря по гърдите.

— Mi-les! — оповести той.

Войниците зад генерала се изсмяха.

Този път обаче Еций не сгълча великана и не го отпрати. Вместо това се спря и бавно почна да го обикаля от всички страни. Стъпи в локвата вино, докато разглеждаше грамадните му мишци, набъбнали под дрипавата туника.

— Знаеш ли, Магнус — размишляваше Еций, — мисля, че си готов за повишение извън двореца. Време е да те направим войник.

Очите на Магнус се разтвориха широко, посред брадата му светна огромна усмивка и той протегна ръце, за да притисне Еций в съкрушителната си прегръдка. Стражите на Еций веднага пристъпиха напред с вдигнати мечове и препречиха пътя на великана, но това не го спря да нададе оглушителен вик на радост.

— Господарю — прошепна един от стражите, — този човек е твърде едър, за да носи броня, и яде прекалено много. Освен това е тъп като пън.

Еций го погледна с широко отворени от изненада очи при това разкритие.

— Като пън ли? Значи е по-умен от половината ми офицери.

Стражите се усмихнаха и свалиха мечовете си.

— Магнус — продължи Еций, като минаваше покрай него, — с тези твои ръце знам точно каква задача да ти възложа.

 

 

В атриума, пред входа на двореца, вестоносецът Марк провери подпругата на седлото и стегна каиша на кожената кесия, преметната на гърба му. Макар вече да се бе стъмнило и независимо от това, че току-що бе пристигнал, тази нощ нямаше да има почивка за него. Нямаше време дори за банята, за която мечтаеше от толкова седмици, а надеждите му да се порадва на ласките на Лавиния отдавна го бяха напуснали. Изруга гневно, докато се качваше на седлото, и пришпори коня си в галоп, отново към източния път.

— „Петдесет жълтици“, ми каза тя тогава. Петдесет жълтици!

V

В полето под една стръмна скала, на ден път в посока към равнините от мястото, където сега се намираше хунската столица, стар остготски земеделец крачеше бос по осеяната с дребни камъчета пръст на своята нива. На всеки четири крачки лениво подръпваше въжетата на гърба на мършавото муле и така повдигаше плуга пред себе си. Обработваше тази проклета земя вече шейсет години и бе проклинал всеки злощастен ден от това време, защото единственото, което вирееше тук по-добре от бурените, бяха камъните. Зърното винаги беше най-немощно. От време на време се навеждаше да вдигне и да хвърли настрана някой камък, обърнат заедно с пръстта от нащърбеното острие на плуга. Шест десетилетия, мърмореше си той, оре тази земя. Шест рожби и жена си беше погребал в тази пръст, за да умилостиви боговете, а що за богове са те, щом искат такива жертви. А камъните продължаваха да изникват на повърхността като мехури в бълбукащо езеро. Щеше ли да намери и последния камък, преди да умре? Щеше ли някога да захвърли и него? Щеше ли да доживее да види как острието на плуга му се движи плавно по бразда рохка пръст, а не да стърже и подскача зад сърдитото муле и да се запира в камъни, които старецът трябваше да отмества сам с пръчката за копане?

Въздъхна и безмълвно помоли боговете да му простят хулите и неблагодарността. Но мрачното му настроение си оставаше. Така беше вече шест десетилетия.

Щяха ли да пораснат някога златни монети по дърветата и щяха ли да поникнат силни стръкове зелен лук?

Мечтанията на орача внезапно секнаха, когато усети остра болка в ходилото. Лицето му се изкриви, той викна на мулето да спре и седна да огледа напуканата си мазолеста пета. Кървеше, но щеше да зарасне. Щом камъните не можаха да го осакатят, докато беше малко и крехко момче, и сега нямаше да успеят, с неговата стара кожа, по-дебела от тази на мулето и два пъти по-грозна. Оглеждаше се наоколо сърдито, търсейки онова, на което беше стъпил.

Видя един остър камък, който стърчеше от земята на няколко крачки от него, и измърмори някакво проклятие. С помощта на пръчката си за копане се изправи и много трудно, с пъшкане закуцука към камъка, за да го извади. Странно, камъкът не помръдна. Шейсет години оре тази нива и изведнъж от нея изниква скала там, където въобще я е нямало, и не иска да помръдне. Поклати глава ядосан, но не и учуден, защото в тази пръст камъните растяха като зърно и оставеше ли ги една година, на следващата вече щяха да са станали по-големи. Отново задърпа камъка, но той се противеше и този път поряза ръката му. Вторачи се в кървящата си длан със загрубяла кожа, този път с истинско изумление и с внезапно събудено любопитство коленичи и започна упорито, но внимателно да рови около предмета с ръце.

И изведнъж той излезе от своята гробница — един много стар, ръждясал меч, със счупен връх. Острието му се разпадаше, разядено от ръжда, но под пръстта се виждаше златната му дръжка, инкрустирана с ахат.

Орачът дълго го разглежда с удивление, след което внимателно го сложи на земята, целуна го и вдигна благоговеен поглед към небето. Старите му замъглени очи се напълниха със сълзи.

След шейсет години боговете най-сетне бяха доволни.

* * *

В двореца, в атриума от груби дъски, Атила усмихнат прие последното писмо, подадено му от изтощения Марк. Той току-що с мъка бе слязъл от коня си и беше довлечен при краля от двама яки хунски стражи, които го подкрепяха под мишниците.

— Благодаря ти, римлянино — рече радостно кралят. — Продължавай все така и ще станеш бърз почти колкото хун. Орест! Дайте на този човек нов кон — и нека да е от нашите хунски коне вместо тази безполезна римска кранта.

— Велики кралю… — Марк го погледна с умоляващи очи.

Атила отправи разсеян поглед към вестоносеца.

— Е? Какво има, римлянино? Всемогъщи богове, по-мръсен си и от стадо готски свине. В такъв ли вид разпраща Равена вестоносците си днес? Стражи — нека първо този мъж се изкъпе и нахрани и чак после да тръгва обратно. Не искам да докладва на господарите си, че хуните не са гостоприемни, пък било то и към римлянин.

Марк кимна леко в знак на задоволство и се запрепъва вън от атриума, преметнал ръце през яките рамене на двамата стражи.

Атила небрежно отвори писмото и го зачете, а когато свърши, изсумтя отвратен.

— „Шега“ било според тях. Шега! Тургрид!

Атила смачка пергамента в ръката си в мига, в който Тургрид влезе през една странична врата.

— Да, кралю.

— Време е да си поискаме „зестрата“.

Тургрид се намръщи неодобрително.

— Велики кралю, при цялото ми уважение, трудно ще убедиш съюзниците си да тръгнат на поход срещу Запада само защото си търсиш невеста римлянка. В харема си имаш вече триста жени от всеки от подчинените ти народи. Обикновеният войник едва може да си позволи една жена, която да чисти косите му от въшките нощем, та камо ли триста.

— Изглежда, дори ти не си убеден, че походът си заслужава — каза Атила с подигравателна усмивка.

Тургрид го гледаше спокойно.

— Аз ли? Аз съм стар човек, къре. Триста жени са твърде много за мен.

— Възрастта е без значение — каза Атила. — Не е важно дали имаш една жена или триста… и дали властваш над един народ или над двайсет. Всичко материално е несъвършено. Несъвършено е, щом принадлежи на този свят, и затова е недостатъчно. Единственото, което човек — един истински мъж, един крал — може да направи, е непрестанно да се стреми към съвършенството.

— Но ако нищо само по себе си не е съвършено, тогава не е възможно да се постигне съвършенство, колкото и усилено да се стремим към него.

— Не е съвсем така — отвърна кралят. — Съвършенството само по себе си може да е непостижимо, но човек може да се доближи до него. Два предмета с малки несъвършенства са по-близо до идеала, отколкото един.

— В такъв случай — отвърна Тургрид — единственият начин човек да подобри живота си е да се стреми не към съвършенство, а към… количество. Но питам те, има ли край това?

— Къде те води изводът ти?

За миг Тургрид остана замислен.

— В един несъвършен свят човек може да стигне най-близо до съвършенството, когато… се сдобие с всичко — заключи той.

Атила кимна в знак на съгласие.

— Именно.

Тургрид го погледна объркан.

— Значи затова отиваме на война? За да се сдобием със…

— … съвършенство — довърши Атила. — Точно така.

— Във войната няма нищо съвършено.

Ироничната усмивка на Атила изведнъж изчезна.

— Нима наистина вярваш, че бих си направил труда да отида дори до съседната стая, а какво остава да тръгна на поход към Европа, само за да спечеля поредната съпруга? Имам достатъчно основателни причини да разсипя Рим, без да ми се налага да прибягвам към такова слабо извинение. Рим е заплаха не само за хуните, но и за целия свят. Най-великият римлянин — Юлий Цезар, когото сънародниците му са обожествили — обожествили! — е избил милион невинни хора в Галия. Погубил е толкова хора и въпреки това всеки римски император след него е вземал името му като титла.

Тургрид се намръщи.

— Може и така да е, но…

— Не съм свършил. Живял съм с римляните и добре ги познавам. Приятелските им жестове са неискрени, съюзите им обслужват само собствените им интереси. Когато са силни, покоряват. Когато са слаби, заблуждават и се свиват, надявайки се врагът да не забележи, че го правят, докато отново не възвърнат силата си. Външните хора за обществото им — варварите, както ни наричат — никога не са били достатъчно силни или обединени, за да се възползват във времена, когато Рим е бил слаб. До този момент!

Тургрид беше вперил поглед в него.

— И заради това… това неопределено твърдение за злото на Рим ще нападнеш Флавий Еций? Най-малкото, той озапти своеволията на Рим. Той е единственият, който притежава разум в двора на Валентиниан…

— Може и така да е. Много мислих за това, но аз нападам не Флавий, а Рим. От него зависи дали ще реши да воюва срещу нас.

— Флавий е един от нас. Той е хун.

— Ако е хун, нека се присъедини към нас. Ще го посрещна и щедро ще го възнаградя. Но в сърцето си знам, че няма да го направи. Роденият римлянин си остава римлянин завинаги. Самите римляни казват: Naturam expetias furca, tamen usque recurret. — Можеш да изхвърлиш природата с вила за сено, но тя винаги се връща.

— Сигурен ли си?

— Приятелството никога не бива да се изправя на пътя на съдбата. Това е възможност за власт, за царство на хуните, което ще просъществува вечно. Не трябва да се пропилява.

— Велики кралю — каза Тургрид със сковано в сурова маска лице, — това са въпроси за софистите и схоластиците. Нямаш основателна причина да обявиш война на Европа. Съюзниците виждат само твоите триста жени. Няма да те последват…

Атила се изсмя.

— Съюзниците нямало да ме последват? От десетилетия остготите и алеманите се трупат по границите на Рим, гладуват, негодуват, плодят се. Гневът и амбициите им ги изгарят. Вече нищо не може да възпре съюзниците ни, Тургрид. Дори и нашите земи са застрашени. Не те трябва да ме последват. Аз ще последвам тях! Моята конница ще бъде само таранът, който ще разбие портите. Веднъж пробием ли римската защита, трябва само да пуснем ордите и да се отдръпнем от пътя им.

В този момент в стаята тичешком влезе един страж, а след него, куцукайки, се появи местен селянин. Орест се вгледа внимателно в него, впил ледените си германски очи в лицето на стареца.

— Велики кралю — извика стражът. — Това е чудо! Погледни какво е открил този гот в нивата си!

И от мръсната дрипа, която разгърна, се показа старинен меч, покрит с пръст, при вида на който всички онемяха.

С тих, но ясен глас Тургрид изрече думите на древната легенда, която се предаваше от поколение на поколение:

… Ще бъде намерен някой ден древният меч — мечът, измайсторен и изкован от бащата на династията… Ще го открие единствено кър Берик, Великият предводител, за когото е отредена най-славната участ… Стане ли негов Мечът на династията, ще се въздигне до боговете и сам богоподобен ще стане…

Атила хвърли бърз поглед към Орест. Лицето на алемана беше каменно, но той кимна едва забележимо. Тогава кралят взе меча в ръцете си и впи в него жадни очи.

— И сам богоподобен ще стане — повтори благоговейно той и внимателно обърна реликвата в ръцете си. — Погледни — това е моето основание.

За миг Тургрид затвори недоволно очи, но Атила беше така омагьосан от видението, което бе изплувало в ума му, че не го забеляза.

— Време е, Тургрид — рече Атила и очите му заблестяха. — Събирай ордата.

I

Тътенът на хунските барабани се извисяваше над всичко.

Туптящи, всеобземащи, те биеха от изгрев до залез, определяйки ритъма, в който се движеха маршируващите крака. Мъжете не можеха да си починат от барабаните дори и нощем, защото часовете, прекарани в слушане на неуморните им удари, се бяха просмукали дълбоко в мозъка им и кънтежът отекваше в ушите им дълго след като бяха спрели марша си. Колкото по-тиха беше нощта, толкова по-безпощадно пулсираше тътенът в главите им, разстройваше съня им, будеше ги призори и накрая, като облекчение, отново се сливаше с действителното биене на барабаните от биволска кожа, когато отново тръгваха с равномерни стъпки. Защото краката им не бяха обути във високите ботуши от еленова кожа, които носеха ездачите, нито с коравите подковани сандали на хилядите хора, отбили службата си в помощните римски легиони. Разбира се, нозете им бяха защитени с обувки, но нищо повече. Не тези оскъдни пластове животинска кожа и желязо караха ходилата им да се вдигат от земята за всяка следваща крачка и да изминават миля след миля.

Правеха го барабаните.

И други звуци се чуваха сред тези бавни, непоколебими удари. Бързият тропот на конските копита трещеше като гръмотевична буря, когато воините от конницата препускаха през степта. След тях се завихряше облак прах, издигаше се чак до небето, вятърът го повличаше и след него оставаше жълтеникава рехава диря — стълба, по която самите богове можеха да се спуснат, за да видят мощната стихия, която вилнееше долу на земята. Металът звънтеше, когато ръбовете на бронзовите щитове на готите, преметнати на здравите им мускулести плещи, почукваха о железните краища на копията, прихванати хлабаво с каиши през гърбовете им. Масивните колела на фургоните скърцаха в коловозите, издълбани дълбоко от сто хиляди каруци, минали оттам преди тях.

Войниците бяха привикнали към тези звуци — врявата и суетнята на армия, потеглила на поход — и никой от тях не можеше да забележи цялото потресаващо величие на тази огромна сила, защото никой не виждаше отвъд непосредствено заобикалящите го в неговата арвана или зууна — отряди от десет или от сто мъже, които бяха около него. Ето там се вижда профилът на глава с железен шлем, изпод който се развяват руси коси, наднича правилен готски нос, очертава се огромно тяло на човек, чиито предци са живели далеч на север, където бледото слънце води обречена борба със замръзналата луна и където властват други богове. По-нататък, някъде напред, се виждат черните бради, островърхите шлемове и подобните на рибешки люспи брони на крилото от хиляда смугли персийски конници, които сковано яздят своите плашливи тънкокраки жребци. И навсякъде, във всяка част от войската, начело на всяка бригада и дивизия, облечените в кожи от глава до пети хуни с техните дребни лица с високи скули и рехави бради бяха най-голямата част от конницата. Очите им бяха притворени почти докрай, за да се предпазят от задушаващия прах, а плътно прилепналите шлемове покриваха челата им. Поклащаха се в ритъм с биенето на барабаните и тропота на копитата на дребните си коне с несъразмерни глави и се полюшваха заедно с животните, като че кон и ездач бяха едно същество с обща кръв, пулс и воля за живот, за битка и смърт.

Както наблюдаваше войските си, Атила изведнъж се сепна от някакъв вик и обърна коня си. Пред него стоеше един от по-малките му синове — яко дванайсетгодишно момче с импровизирано бойно снаряжение, стъкмено от отделни парчета броня и оръжия, които намираше в лагерите или задигаше от оръжейната работилница зад гърба на ковачите. Зад него се бе струпала цяла тълпа други момчета, четирийсет-петдесет на брой, на възраст от осем до дванайсет години, всички синове на Атила и на други хунски вождове. Главите им бяха обръснати, носеха наметала с лисичи глави и брони като тази на младия им пълководец. Повечето бяха въоръжени със секири и ками, някои късметлии имаха учебни лъкове и стрели, а още толкова носеха само по една дървена тояга. Стояха срещу Атила и водача си в стегнат боен строй.

Атила ги погледна строго.

— Какво става? Ти ли измисли това, сине?

— Това езууната на Вълчетата, татко — отвърна момчето. — На твоите заповеди.

Атила си позволи да се усмихне.

— На моите заповеди? И какви заповеди, мислите, ще трябва да изпълнявате?

Момчето сбърчи лице, търсейки думите.

— Да убиваме римляни, господарю! — каза то след кратко колебание.

— Да убивате римляни, значи! — възкликна Атила — Смели вълчета! Още сте много малки обаче. Как стигнахте дотук?

Момчето посочи няколко коня, които се шляеха зад тях.

— Яздихме.

— Яздили сте? Няма достатъчно коне за всички ви.

Момчето гордо изпъчи гърди.

— Яздихме по двама на кон. А и по трима. Ще се справим, татко. Цял живот се готвим за тази война.

— Цял живот, значи? Ще трябва да се подготвите още малко. Веднага се връщайте у дома.

Лицето на момчето почервеня от негодувание.

— Но, татко! Стигнахме чак дотук! Освен това до града има пет дни път — нима ще ни отпратиш да се прибираме сами? Синовете на вожда Атила и на неговите приближени — сами в степта? Да се бием с вълци и разбойници?

Момчето беше впило умолителен поглед в Атила.

Вождът го гледаше сурово.

— Крили сте се между фургоните пет дни, преди да дойдете при мен, а сега ви е много далече, за да се върнете сами. Щом искате, можете да яздите с войската. Но няма да влизате в бой.

Момчетата заподскачаха, завикаха и развалиха строя си. Радостно се спуснаха към конете и се метнаха на гърбовете им, като по-малките яздеха отпред, а по-големите сядаха зад тях. Атила ги проследи с поглед как се спускат по хълма към движещата се армия, а после с възхищение поклати глава.

— Хитри дивачета! — промърмори той и продължи да наблюдава огромната армия, която минаваше пред погледа му. Той усещаше тропота на тежките коли и на галопиращите коне с тялото си така, както и с ушите си, и колкото по-далече бяха войските от него, толкова по-силно усещаше грандиозността на гледката, а далечните и слаби звуци се увиваха около по-близките и по-груби, както. Бръшлянът се увива около ствола на дъба. Писъкът на готските гайди и стонът на хунските ритмични напеви допълваха и подемаха дълбокия тътен на барабаните, подлагайки сетивата му на още по-силно изтезание.

Наблизо нямаше никого, а около коня на Атила неспокойно обикаляше едър сив вълк, разкъсван между инстинктивното желание да вие и лае срещу цялата шумотевица и страха от господаря си, който със задоволство наблюдаваше армията — своето творение, своята рожба. Тя беше най-голямото постижение в живота му, представляващ низ от успехи. Това бе най-смъртоносната армия, пред която враговете му се бяха изправели някога. Най-многобройната въоръжена сила в историята на света.

Това беше ордата на Атила. И тя се движеше на запад.

* * *

Отпаднал и разтърсван от пристъпи на гадене, Еций се насилваше да не мисли за непрестанното клатушкане на палубата под краката си. Трябваше да се съсредоточи, да мисли за главната задача, която вече седмици наред изпълваше съзнанието му: коалицията. Трябваше да се образува съюз, да се възстановят връзките с племената, които признаваха върховенството на Рим. Съобщенията на пътуващите търговци и дипломати от двора на Източната империя донасяха все по-тревожни вести за голямото събиране на племената в Изтока. Но като гледаше сивите бушуващи вълни пред него, беше принуден да мисли единствено как да оцелее в това пътуване и отново да стъпи на суша колкото е възможно по-скоро.

Прикова поглед върху брега, към който се приближаваше малкият му флот. Чайките, тези крадливи хитри птици, които следваха кораба през целия му път от Галия до тук, сега кръжаха над пенливия прибой и ту се спускаха към палубата и отмъкваха някой лъскав гвоздей, ту се стрелваха на педя разстояние от повърхността на водата и се надигаха плавно с всяка извивка на вълните. Отвъд бреговата ивица белите скали на Британия се извисяваха като крепостни стени. Робите гребяха под ритъма на тъпите удари на един дървен чук по парче дърво, а когато корпусът на кораба най-сетне заора дъното, капитанът заповяда да приберат греблата.

Преди екипажът да успее да спусне мостика, Еций даде знак на хората си и заедно с дузината галски стражи, които го придружаваха, скочи през борда във водата, която стигна до хълбоците му. Когато другите два кораба от флотилията се доближиха от двете страни на главния кораб, той видя как воините, които бяха на борда им, също скачат и нагазват във водата. Усмихна се с мрачно задоволство. Макар да ненавиждаше водата с всяка фибра от тялото си, неговите хора никога нямаше да го разберат. Разцепвайки леденостудената пяна на вълните, той се отправи към брега. Крачеше спокойно, без да обръща внимание нито на неравното дъно, нито на вълните, които се разбиваха в гърба му. Безмълвно изтърпя неприятното усещане на водата, която се просмука в цялото му тяло от раменете до петите. Демонстрираше истинска римска решителност, безстрашие и презрение към стихиите — всичко, което бе жизненоважно за един генерал, за да запази доверието на войниците си.

Въпреки това обаче ненавиждаше морето.

На брега стоеше малък отряд почетна стража от високопоставени брити, предвождани от висок и слаб офицер с рижи коси и наметало на шарени ивици, поръбено с мека козина. Когато Еций и хората му излязоха от прибоя като легионите на самия Нептун, мъжът мина напред и набразденото му от дълбоки бръчки лице се разтегна в широка усмивка. За миг Еций остана неподвижен на пясъка, за да се оттече водата от него и да изчака хората си, но щом видя вождът да се приближава, и на неговото лице се появи широка усмивка и той пристъпи напред, за да приеме прегръдката му. Вождът не трепна от студенината на мокрото вълнено наметало на Еций. Бритите като че никога не се впечатляваха от студа и влагата.

— Вортигерн! — възкликна Еций и като се освободи от мечата му прегръдка, го потупа по рамото. — Толкова години минаха, но аз те познах начаса! — Вортигерн се засмя и посочи към една голяма дъсчена постройка далеч от брега, кацнала на каменна тераса нагоре в скалите. Тясна пътека с дървени стъпала, несигурно закрепени в скалите, се извиваше от брега към къщата.

— Хайде, Флавий — каза Бритът, — това е убежището ми на брега. Груба постройка е, но уединена. Използвам я само за много специални случаи, а ти си първият римлянин, който я вижда. Ти и войниците ти трябва да се изсушите и да си отдъхнете. Предстои ни дълъг разговор.

Той потупа Еций по гърба, даде знак на един от хората си да метне на раменете на генерала едно сухо вълнено одеяло и поведе всички нагоре по стръмната пътека.

Озоваха се там съвсем скоро, задъхани от изкачването под тежестта на подгизналите дрехи и броните си. Влязоха шумно през вратата, нахвърляха оръжията си по пода и се събраха около горящия огън, накладен в грамадно огнище в ъгъла, изградено от събрани от брега камъни, Еций си проправи път сред хората си и мина отпред, като разговаряше с тях и потриваше ръце, развеселен от приятната топлина. Въздухът се изпълваше с миризмата на мокри вълнени дрехи и кози кожи, оставени да съхнат. Три закръглени слугинчета с бузи, порозовели от топлината в кухнята, се появиха от една странична врата с подноси с калаени чаши с горещо питие, от което се издигаше пара, и почнаха да ги раздават на мъжете. Вортигерн вдигна една гореща чаша за ръба, смръщи се и бързо я подаде на Еций така, че да я поеме за дръжката, и после вдигна своята чаша за поздрав към гостите.

— Това е местен специалитет — каза той усмихнат. — Горещо пиво, подсладено с мед и билки. Наричаме го медовина. Сгрява те два пъти по-бързо от оня ленив гроздов сок, който вие римляните упорито произвеждате навсякъде от Африка до Балтийско море.

Еций опита сместа, смръщи се и остави чашата на украсената с дърворезба лавица над камината.

— Страхувам се, кралю, че не мога да остана. Заповядах на капитаните на флотилията да чакат в готовност на брега. Имам само толкова време, колкото ми позволи приливът.

Вортигерн го погледна недоумяващо и даде знак на офицерите си, които стояха наблизо. Бритите и римляните, насядали около бумтящото огнище, с нежелание почнаха да вдигат мокрите си вълнени наметала и чашите с медовина и се заизнизваха през вратата навън, на ветровития чардак, който гледаше към брега.

— Защо бързате толкова? — попита Вортигерн — Четирийсет години чакам случай да ти покажа гостоприемството си, а…

— Ако е рекъл Бог, ще имаме други възможности в бъдеще — отвърна Еций.

— Онова нашествие, за което спомена в писмото, то ли те тревожи?

Еций отпи от горещата кафява течност.

— Атила е събрал много племена.

Вортигерн се засмя.

— Тогава от какво има да се страхувам аз? Атила не би посмял да стъпи на кораб. Изобщо не би могъл да се сдобие с флот. Няма сухопътни войски, които да ни заплашват тук, в Британия… освен вас, римляните!

Еций се усмихна вяло.

— Не за бритите се тревожа, франките и галите нямат достатъчно хора и са неорганизирани. Няма да устоят на нападение на хуните. Необходима ни е помощ — трябват ни хора.

— Флавий, Флавий — въздъхна Вортигерн. — Затова значи ме навестяваш — да искаш хора? От всичко, за което би ме помолил, най-малко мога да си позволя да ти дам хора. Опитните воини струват колкото теглото си в злато и дори на своите собствени вождове им ги давам много скъпернически.

— Ти имаш най-дълбокия крепостен ров в света — Протока. За какво са ти толкова многобройни войски?

— Протокът ми служи добре. Неприятностите не идват от тази посока. Боядисаните в синьо пикти всеки ден нападат северните ми граници, а валът^[4], който е издигнал Адриан, за да ги спира, се руши и става на прах. Саксите, на които предложих да се бият за мен като наемници, ми се нахвърлят като кучета по всеки най-малък повод и дори в този момент са се вдигнали на бунт на юг. Дори хиберните^[5] отвъд морето на запад понякога излизат от пиянското си вцепенение за достатъчно дълго, та да се спуснат към Британия с кожените си корита и да подпалят някое и друго село, преди да успея да ги спра. Не мога да се лиша от хора, за да помогна на някакви далечни гали, които биха предпочели главата ми пред помощта ми!

Еций мрачно се взираше в огъня.

— Помолих те за войски като приятел. Необходимо ли е да ги изискам от теб? Макар Британия вече да не е официално подчинена на Рим, августът може да реши да промени това положение, ако се окаже притиснат.

При тази очевидна заплаха Вортигерн дълбоко си пое въздух и след малко отново въздъхна.

— Изисквай каквото пожелаеш, Флавий, от свое име или от името на императора — но бритите няма да тръгнат, освен ако аз не ги поведа. А това не мога и няма да направя. На Рим ще се наложи да организира военна кампания срещу Британия, за да ме принуди. Разбира се, накрая вие ще ме надвиете, но на каква цена? И ще имате ли достатъчно време да мобилизирате моите воини срещу хуните? Като приятел ти го казвам, Флавий, и като възможен враг. Недей да настояваш.

Еций мрачно отклони поглед.

— Решението ти е окончателно, така ли?

— Това не е решение. Такива са обстоятелствата. Все едно да ме молиш да променя времето. Но защо се тревожиш? Усилията ти да събереш коалиция от племена са напразни и ненужни. Алеманите на изток от Рейн никога няма да пуснат хунска армия да мине през земите им, да погази посевите и да ограби добитъка им. А да прекоси Рейн? Невъзможно е. Нека реката бъде защитната ви линия. С малко късмет можете да насъскате алеманите и хуните едни срещу други като котки. Така най-опасните врагове на Рим ще свършат вашата работа, като се сбият помежду си. Можете да ги унищожите, без да си помръднете пръста. Пий сега.

Еций гледаше потиснат през прозореца към прибоя, който се разбиваше долу в брега и предупреждаваше, че вятърът се усилва и приливът се надига. Представи си дългия път обратно към Галия. Още не се бе качил на палубата на флагманския кораб, а стомахът му вече се бунтуваше в знак на протест срещу люлеенето на вълните. Да вървят по дяволите тези брити. Другаде щеше да намери предостатъчно съюзници.

Глътна медовината на един дъх и подаде чашата си за още.

 

 

Месеци наред тюрингските племена по горното течение на Данувий очакваха нашествието на хуните. Целият свят знаеше, че се събира огромна армия и приближава от изток. От оцелелите достигаха откъслечни сведения. Странно, но нашествениците не се заселваха в земите, през които преминаваха, а оставяха след себе си само смърт и разрушение. На много мили разстояние от двете страни на пътя им храните и всичко ценно бяха напълно разграбени. Онези, които се отбраняваха, начаса намираха смъртта си, а жените и децата хуните вземаха като плячка. Тези, които не се съпротивляваха, биваха принудени да преминат на тяхна страна и така земите оставаха обезлюдени. Хуните събаряха къщи, църкви и мостове. Разрухата по пътя им бе всъщност предупреждение — глашатаите на нашествениците се провикваха: „Предайте се на Атила или ще бъдете унищожени!“

Поколения наред тюрингите бяха оцелявали след такива предупреждения и заплахи. През годините гордите племена се бяха противопоставяли на вялите опити на римляните да ги покорят и дори бяха устояли на изкушението да се съюзят със съседните племена в набезите им към Галия. Спокойният живот на прадедите им в древните им земи между степта и Великата гора беше вдъхновяваща цел — това бе живот, за който си заслужаваше да се борят. Вековете минаваха, нашествениците идваха и си отиваха и тази орда от жълтолики мъже от Изтока, както и останалите им врагове скоро щяха да разберат какво е да се сблъскат с истински тюрингски воини.

Водачът на съвета на старейшините — Йорик Кривогледия — разполагаше с достатъчно време да се подготви за нашествието. Най-силната му твърдина — каменната крепост на ключовия преход през река Албис, който защитава гората от подхода от изток — беше добре подготвена, за да устои. Още преди седмици бяха отвели жените и децата в най-отдалечените села. Стадата вкараха зад стените на града, за да се изхранват защитниците през продължителната обсада, която се задаваше. Зимната пшеница прибраха рано, още зелена, подсилиха дебелите стени на гарнизона, а по донжона^[6] в центъра на града започнаха отдавна отлаганите възстановителни работи, за да го подготвят като последна отбранителна позиция. Йорик дори бе подсилил редовния гарнизон още с пет хиляди войници, единствената задача на които бе да задържат хуните при напора им през Тюрингия, да раздробят вражеските сили, докато преминават през гората, и така да спечелят време, та водачът да организира допълнителни военни части, които да хвърли срещу тях и може би да ги унищожи веднъж завинаги.

Времето беше в основата на всичко. Успееха ли да спрат напредването на ордата тук, при входа към гората, тюрингите можеха да отслабят врага, който щеше да страда от недостиг на храна и боеприпаси. На Йорик му беше необходимо време, за да свика съюза на родовете. Забавеше ли нашествениците при крепостта шест седмици или може би осем, ако имаше късмет и хуните се окажеха некомпетентни, щеше да успее да ги задържи пред гората чак до средата на лятото. Тогава със смазващи нападения срещу врага откъм вътрешността на гората щеше успее да нанесе смъртоносния удар, като постоянно забавя врага и обърква строя му в тези страшни гори, разправяйки се с отделни отряди един по един, докато ордата най-сетне се стопи под напора на смъртта и постоянното омаломощаване.

Такъв беше планът му. Нямаше по-добър.

Войските на Йорик предвождаше един корав пълководец — саксонецът Теолиф, който беше изучил военния занаят през дългите години, прекарани в римските легиони. Той бързо пое контрола на крепостта от ръцете на редовния гарнизон и се хвърли в трескава работа. Наглеждаше възстановяването на стените на замъка, поставянето на защитните съоръжения — „вълците“ и „скорпионите“ — по бойните кули, изпробваше и настройваше артилерията. Според римската бойна традиция той нареди да се издигнат високи сигнални кули от чамово скеле върху верига хълмове, която се простираше на петдесет мили в източна посока, за да служат за наблюдателници и оттам с димни сигнали своевременно да пристигат вести за движението на ордата в равнината. Лично се зае и с полевата защита — задача, която обичаше да изпълнява, защото я смяташе достойна за стратегическия си ум. Разпореждаше се с хиляда местни мъже и проля много кръв и пот за изкопаването на хитро замислена мрежа от защитни канали около крепостната стена, като на дъното на някои поставяше заострени колове, а към други отклони поточе, за да ги напълни с вода, и ги подсили с лесно защитими насипни могили от мека пръст. Майстореше огради от дървени колове и прегради от дървени трупи — всяка хитрина, измислена от въображението му, щеше да помогне на по-малобройната му войска да задържи врага още малко.

И наистина, мисията му да подготви местността колкото се може по-добре достигна толкова голям размах, че един ден той дори извика писаря на гарнизона да му преведе и преразкаже пасаж от един латински превод на Херодот, който той смътно си спомняше от времето, когато служеше в легионите. Обърканият писар запрелиства овехтялата книга и започна бързо да превежда на саксонски. Теолиф разбра, че преди векове, когато Великият цар Дарий държал град Вавилон под обсада повече от две години, но без да успее го превземе, един от неговите персийски офицери, Зопир, излязъл напред и заявил, че щом този град е толкова важен за господаря му, той лично ще му го дари.

Зопир извикал касапин и му заповядал да отреже устните, носа и ушите му. След това се престорил, че бяга при вавилонците, и сочел обезобразеното си лице като доказателство за това, че Великият цар го е обвинил в престъпно деяние и го е прогонил. Така, окървавен и осакатен, нямало как да не му повярват.

И наистина, повярвали на Зопир и дори управителите на града започнали да му се доверяват, а той ги получил да убият всички жени, та храната в града да стигне за обсадените войници по крепостните стени. Погубени били пет хиляди жени и бойният дух на оцелелите защитници паднал толкова ниско, че охраната на градските порти станала съвсем слаба. Една нощ, докато вавилонците изпълнявали някакви свои религиозни обреди, Зопир се измъкнал от града и отворил портата на обсаждащите перси, а те нахлули в непокорния град и набързо го превзели.

Когато по-късно размишляваше над този разказ обаче, Теолиф не можеше да се избави от чувството на неудовлетворение. Сигурен беше, че от него могат да се извлекат много поуки, макар да не можеше си представи точно какви. Най-накрая се спря на най-очевидното — да се пази от пристигането на хора без устни, и след като накара да предупредят за това стражите, се върна към работата си и от този момент нататък хвърли всичките си сили в организирането на защитата на крепостта и на последната й отбранителна позиция — донжона.

Теолиф не се стремеше към геройства и мъченичество, защото това не бе самоубийствена мисия, която е поел доброволно. На най-важното защитно средство беше попаднал случайно, по време на укрепителните работи по донжона. Това бе дупката — онази дълбока тайна дупка, открита и разширена от неколцина копачи в избата. Свързана беше с един от тунелите за бягство, който водеше право към солидните стени в задната част на крепостта, откъдето се излизаше неколкостотин крачки навътре в горския гъсталак. На никого не каза за съществуването на тунела, а на онези, които го изкопаха, плати царски подкуп, за да мълчат. Знаеше, че войниците ще се бият по-добре, или поне по-ожесточено, ако мислят, че се бият за живота си и че няма как да избягат, когато борбата се разгорещи. Щеше да има достатъчно време да им каже за дупката по-късно, ако се стигне до това.

Седмици наред след пристигането на Теолиф не се случи нищо. Дните бяха изпълнени с безкрайно пренасяне на камъни и бъркане на хоросан, а нощите — със скуката и комарджийските игри на войниците, които стояха като наблюдатели по предните стражеви постове. Разузнавачите, разпратени на изток по търговските пътища, съобщаваха, че макар цялостната обстановка да е напрегната, все още няма следи, които да подсказват за приближаването на Атила. Появяваха се и се разнасяха слухове. Може би хуните са тръгнали на запад по някой от южните пътища? Може би изобщо ще избегнат Йорик и Великата гора — ще минат през Долна Панония и ще се натоварят на кораби в Средиземно море? Войниците дори си позволиха да се отпуснат за няколко дни. Как да не се засмееш с облекчение, когато най-големите ти страхове като че ли ще се окажат неоснователни, също както се събуждаш след кошмарен сън и виждаш, че лежиш в меката постеля до жена си.

Животните обаче — лъвовете и елените в обширните стели на изток — първи възвестиха пристигането на Атила.

Никога досега тюрингите не бяха виждали подобно нещо. Когато на хоризонта се вдигна първият облак прах, всеки се спусна към своята бойна позиция и остана там в напрегнато очакване, макар облакът да беше съвсем далечен — може би на дванайсет мили разстояние от тях. Но когато най-после приближи — толкова късно на следващия ден, че хората, вече уморени, се бяха улисали във войнишкото си всекидневие, — с изумление разбраха, че облакът се е вдигнал не от стъпките на бойците и копитата на хунските коне, а от грамадно стадо степни антилопи. Бяха хиляди, сред тях имаше и различни животни и птици, между които диви степни коне, заблудени овце и кози на племената, разположени толкова далеч на изток, че войниците от гарнизона дори не можеха да разпознаят знаците, жигосани по хълбоците им. От време на време дори някой лъв се промъкваше покрай огромното стадо търсещи спасение животни — и хищник, и беглец едновременно. Без да обръщат внимание на ожънатите ниви и градските стени, те преминаха като гръм по пътя покрай крепостта, устремени право към гората, оставяйки след себе си пълна тишина, в която не се долавяха обичайните звуци, издавани от животинският свят в околността. Тази тишина усили тревогата и напрежението, обхванали изведнъж доскоро безстрашните воини от отряда на Кривогледия, който лично ги бе подбирал един по един.

Тюрингите знаеха, че Бог не си позволява прищевки и че бягството на толкова много животни едновременно не е нещо обикновено. Земята се изпразваше пред погледите им, както малко дете пуска скакалците да изскочат от делвата, в която ги е събирало от пшеничните ниви. Съдейки по пестеливото красноречие на редицата сигнални кули, които се губеха на източния хоризонт, това преселение съвсем не беше случайно. Тънки морави ленти пушек се издигаха като прави колони в далечината, точно според предварителния сигнал. И тогава също така внезапно, както се бе появил, пушекът изчезна и остана празнота. След час, напрягайки взора си в посока към изток, мъжете отново видяха да се издига димен стълб, а после и сто, и хиляда други стълба дим по целия хоризонт на изток се сляха в плътна черна завеса от виещ се пушек. Теолиф стоеше на последната наблюдателна кула в редицата, построена върху плоския покрив на самия донжон. Изведнъж безгрижната му самоувереност от последните седмици изчезна. Всичко на изток гореше, а от наблюдателницата в хоризонта на нощното небе дори се виждаше бледият отблясък от лумналите градове и ниви, които се бяха изпречили по пътя на ордата. За пръв път през дългата си кариера на войник Теолиф усети как възелът на отчаянието заплита вътрешностите му.

На другия ден след пладне разбра, че ако легне на земята, може да усети тропането на безброй далечни крака като вибриране в собственото си тяло, защото земята трепереше и кънтеше с приглушен туптящ ритъм. След час застрашителното треперене усетиха дори караулите, разположени горе по стените, а двамата войници, които стояха на пост в наблюдателната кула, разтревожени доложиха, че конструкцията се клати, като че я люлее вятър, макар да не се усещаше дори най-лек повей. Тъй или иначе, повече нямаше нужда от караулите. Облакът прах в далечината вече се виждаше не само от най-високите точки на стените, но и отдолу. Първоначално хората дори се чудеха какво може да е това, защото прахта беше разпръсната на толкова голяма площ, че приличаше на буря, която се завихря от хоризонта на изток като огромна виеща се дъга.

След още час тъмната сянка на облака вече се виждаше в далечината, паднала върху зелените и кафявите цветове на земята, но сега се сгъстяваше и се срутваше вътре в себе си, като тунел, копан в пясък, защото малко след като забелязаха сянката, караулите разбраха, че голямото тъмно петно на хоризонта не е сянката на облака над него, а нещо самостоятелно, и след малко осъзнаха, че това нещо е живо и се движи стремглаво към тях с яростта на библейската напаст от крилати скакалци.

Малко по-късно завидяха на фараона за изпратената му напаст от някакви си там животинки.

Ордата нахлу в степта и преля над ниските възвишения под гората. Конниците се изсипаха с хиляди като гръмотевична буря, а зад себе си водеха цял подвижен град от талиги и колесници. Дори не следваха пътя, а нагазваха в нивите, прекосяваха криволичещи потоци, прескачаха храсталаци или направо минаваха през тях. Това бе неумолим, бушуващ прилив, който се разливаше върху сушата — свирепа вълна, която не се спираше пред нищо и пред никого. В челото на движещата се черна маса широката предна линия от коне и хора напредваше непоколебимо.

Когато стигнаха крепостта, хуните не спряха нито да преговарят с обитателите й, нито да издигнат лагер. Нито се виждаше, нито се чуваше някой да дава заповеди и дори не можеше да се разбере кой е офицер и кой прост воин — пълководци и командири бяха облечени почти еднакво и яздеха по един и същи начин. Армията се разцепи и заобиколи защитата на гарнизона и от двете й страни. Хуните вкараха петстотин талиги в канавките, за да послужат като мостове за прекосяването им, и пратиха пет хиляди мъже да изкопаят канали, през които да изтече водата от рововете преди залез. Над заострените колове поставиха дъски, след което просто събориха и стъпкаха защитните огради на тюрингите, а бранителите на крепостта побягнаха ужасени, без дори помислят да стрелят. Майсторски, с непоклатима дисциплина огромната войска се събра в кръг около крепостните стени, като колония от мравки, която обгражда трупа на мъртъв гризач.

Нападението срещу крепостта започна незабавно. Дори не предложиха на защитниците да се предадат. Обсаждащите не се строиха в бойни линии, не издигнаха лагер и дори не загубиха време да си слагат броните. Атаката започна без никакъв опит за обсада веднага щом двете разделени части на нашествениците сключиха клещите и затвориха кръга около крепостта. Към назъбените стени полетяха хиляди огнени стрели и потъмняващото вечерно небе изведнъж светна като летен ден. Теолиф предвиди този ход и затова бе наредил да махнат покривите от суха слама и тръстика навсякъде в града. Но пороят от горящи стрели изненада войниците му и причини страхотна паника. Вътре в града хора и животни побягнаха далеч от крепостните стени и хукнаха по улиците със запалени коси, дрехи, козина. Възползвайки се от изоставените отбранителни позиции, хуните започнаха да мятат куки по зъберите и преди останалите на поста си бранители да успеят да ги хвърлят обратно долу или да отрежат въжетата и да запазят куките за себе си, нагоре полетяха още куки. Съвсем скоро стените почерняха от мъже, които пъргаво се изкачваха по тънките въжета. След малко въздухът зазвънтя от ударите на мечове, цвиленето на коне и виковете на разярени и умиращи хора.

Теолиф стоеше на един от стражевите постове на стената и наблюдаваше нападението ужасен. Да забави напредването на хуните с два месеца ли? Не можа да ги забави дори с два часа! Той веднага заповяда последното отстъпление към непробиваемите каменни стени на солидния донжон — заповед, която се бе надявал да даде едва след седмици. Самият Теолиф и стотина войници от онези, които бяха достатъчно близо до него, за да чуят заповедта му, спряха стрелбата и слязоха тичешком от стените, като вземаха по две-три стъпала наведнъж. Прекосиха централния площад на гарнизона, изкачиха се по стълбата към входа на донжона в гладката стена на двайсет крачки над земята, издърпаха стълбата след себе си и здраво залостиха яката желязна врата.

Няколко мига по-късно на светлината на факлите, които държаха защитниците, през отворените порти нахлуха опръскани с кръв хуни и връхлетяха на задъханите си коне в единствената улица, а оставащите тюрингски войски и войниците от гарнизона се разбягаха ужасени. Само един мъж подкара коня си през портата бавно; само един мъж не шибаше животното в безумен бяс. Атила яздеше спокойно през подгизналата от кръв кал, а конят съобразително избягваше телата, проснати в мръсотията в краката му. Спря за миг, за да разгледа кървавите пръски върху една сивкава стена, и после продължи бавния си ход. Някаква грубо ушита сламена кукла с парцалени дрехи лежеше изоставена в краката му сред руините на вече обрана къща, а ескадрон хунски коне тържествуващо препуснаха през нея и я стъпкаха в калта.

На разсъмване се виеха кълба черен пушек, който скриваше града и се носеше като диплите на плащаница ниско над околните нивя. Тук-там зад съборените стени пламъци пронизваха гъстия дим. Крепостта, която трябваше да удържи ордата цял един сезон, падна за една нощ. Когато Теолиф заедно с оцелелите си воини излезе от тунела сто крачки навътре в гората, веднага го повалиха хунски конници, които търсеха фураж за животните си из шубраците в периферията на гората. Преди смъртта да замъгли очите му, последното, което видя, беше как се срутва внушителната западна стена — стената, която той мислеше, че никога няма да поддаде при нападение, защото зад нея се намираха страховитите лесове.

Хуните дори не благоволиха да се настанят в крепостта. Целта им бе чисто и просто да я сринат до основи.

Отново всичко утихна. Убийствата бяха извършени бързо, а плячкосването — светкавично. Подобно на много други градове по пътя на ордата през германските равнини, и този бе превърнат в купчина развалини, къщите — в обгорели скелета, а улиците — в пустош. Чуваха се само стоновете на малцина загубили ума си оцелели, които се лутаха напред-назад със страшните си рани като духовете на мъртвите си съграждани, потулваха се из сенките и се криеха от всеки шум от приближаващи стъпки. Ордата се оттече от двете страни на разрушения град, сля се отново в едно цяло като поток, раздвоен от скала, и продължи по пътя си на запад. Беше плиснала над препятствието, беше го заобиколила и отмила от пътя си.

После Великата гора погълна ордата до последния човек, кон и талига.

 

 

Горите на римската територия в Източна Галия са гъсти и влажни — листнатите предшественици на безкрайните непроходими германски гори, които започват от отсрещния бряг на Рейн и се простират Бог знае докъде. Наистина, единствено Бог знае докъде, защото, доколкото е известно на хората, никой човек не е успявал да премине през онези страшни дебри от край до край, а после да се върне и да опише преживяното. Мнозина са успявали след дни или седмици да намерят обратния път за връщане към цивилизацията — там, откъдето са тръгнали, — но се връщат или обезумели от страх и самота, полудели от ухапванията на диви горски животни, или натровени от непознати растения и гъби, с които са се хранили, за да не умрат от глад. Такива са германските гори.

Ала все някога дори горите на Източна Галия свършват и се скриват под величествените върхове на Алпите — препятствие, още по-страшно за пътниците и за преминаващите войски. В тази планинска пустош някога воювали и ловували племена, а по време на пролетното топене на снеговете по високите планински проходи все още може да попаднеш на сбръчканите останки на някой техен член, замръзнал на лобното си място, където е бил убит или погребан преди цяло хилядолетие. По време на едно свое предишно пътуване през планината Еций откри бивна на слон, останала от нашествието на картагенците на Анибал преди пет столетия, а разузнавачи, които търсеха нови пътища, веднъж му донесоха вкаменелости на миди, които бяха открили вгнездени в склоновете на тези величави върхове. Странна и призрачна беше тази земя със зашеметяващи висини и със слоновете и мекотелите, които в миналото бродели из нея. По тези места не живееха почти никакви хора, освен няколко диви племена на козари, които се движеха по снега с дървени дъски, прикрепени към ходилата им.

Този път обаче целта на рискованото навлизане в Алпите не беше да изследват суровите планини; не беше дори и просто да минат през тях. Вече няколко седмици Еций и ескортът му от конни стражи си проправяха път през проходите, които дори сега, посред пролет, бяха затрупани със сняг и им позволяваха да изминават нищожните миля-две на ден. Вече години, може би десетилетия малкото римски пътища, прокарани през тези места, не се поддържаха, а в пътните станции не се осигуряваха нито коне за смяна, нито храна. Еций прецени, че скоро и самите маршрути ще обраснат с трева и ще се забравят, а опасните проходи, които римските легиони бяха откривали и защитавали векове наред с цената на толкова пролята кръв, отново ще попаднат във властта на природата или на онези странни народи, които упорито и мъчително водят борба за оцеляване по тези отдалечени долини и склонове.

Еций зави настрана, достигнал върха на един чакълест склон, и затаи дъх, когато погледът му обхвана безкрайната планинска верига, която се нижеше пред него. Въздухът беше леден, но той се спря за миг, за да се потопи поне замалко в цялото това великолепие. После хвърли поглед към еднокракия Флоренций, който мълчаливо яздеше до него.

— Ето там е Сабауция — отвъд продълговатата долина — каза той. — Столицата на бургундите, където заточихме техния крал Гундахар заедно с останалите оцелели, след като ги победихме преди десет години. Сега ги предвожда Гундиок. Познавам го, но не мисля, че ще ни посрещне с отворени обятия.

Флоренций замислено дъвчеше парче сухо месо.

— Прилича на ловджийски стан. Наистина ли това е столицата на бургундите? Спомням си как се биха срещу нас. Някога бяха велик народ.

Еций кимна.

— Все още са велик народ, макар да се разпръснаха, когато разрушихме стария им град на Рейн.

— Спомням си — отвърна Флоренций, — след обсадата помощните войски разориха Борбетомаг, преди да успеем да ги спрем. И жалко. Стените бяха здрави и донжонът беше превъзходен. Можеше да послужи и на нас.

Еций сви рамене.

— Но земята остана непокътната. Добра е тази земя. Гундиок и хората му може да пожелаят да се завърнат там. А ние може да им позволим да го направят в замяна на помощта им.

Флоренций продължи да гледа втренчено напред.

— Не виждам защо бургундите биха ни направили някаква услуга — измърмори той. — Ние ги победихме. Изтребихме ги.

— Не ние — поправи го Еций. — Хуните сринаха града им и убиха краля им…

— Били са хуни, но наши хуни, нашите помощни войски. Ти си толкова враг на бургундите, колкото и Атила.

— … но хуните ще навлязат в старите земи на бургундите при Рейн, освен ако не ги спрем — продължи Еций. — Чуе ли Гундиок, че хуните отново приближават, ще доведе хората си да се бият заедно с нас. Бургундите може да са несговорчиви, но са воини.

— А защо са ни такива съюзници? Ще ни забият нож в гърба със същото удоволствие, с което биха забили нож в гърдите на някой хун.

Еций се намръщи.

— Легионите не могат сами да удържат позициите по реката. Вярно, някога прокудихме бургундите, но те все още добре познават земите по течението на Рейн. Нямаме друг избор, освен да се спогодим с тях.

Той пришпори коня си и се спусна в галоп, а ескадронът веднага го последва.

На входа на града ги посрещна бургундска конна стража, строена пред главната порта. По потъмнелите им, лошо поддържани позлатени брони Еций предположи, че това са дворцовите стражи на краля — елитни войски, които трябваше да оцеляват в нелеки времена. Бяха забили поглед в него, а по лицата им бе изписана неприкрита враждебност. Рим поне на думи упражняваше суверенната си власт над този народ, разсъждаваше Еций, но все пак доста дни път го деляха от най-близкия римски гарнизон, а и хората му бяха значително по-малобройни. Не биваше да ги ядосва безпричинно, не и сега.

Той изтегли ескорта си пред строя на бургундите, които стояха с извадени копия, и продължи сам със съвсем празни ръце.

— Представи се и кажи какво искаш, римлянино! — извика капитанът им на латински със силен акцент. После подкара коня си няколко крачки напред.

Еций примигна, изненадан, че не го разпознават, но след миг си даде сметка защо. Пътуваше вече почти две седмици, беше окалян и небръснат. Макар в ръцете на знаменосеца да бе знамето с орела на предводителя на легионите, нямаше причина да смята, че бургундите, които живееха тук в самота и изолация, познават военните инсигнии. Той спря пред капитана им и го огледа изпитателно.

— Генерал Флавий Еций, главнокомандващ на легионите на Рим. Идвам с мир да разговарям с Гундиок, краля на благородния бургундски народ.

Капитанът на бургундите на свой ред се изненада. Обърна умело коня си и отиде при един от адютантите си, после двамата тихо проведоха кратък разговор. След малко слезе от коня и тръгна към Еций, като му направи знак и той да слезе.

— Не сме получили предизвестие за пристигането ти, генерале — каза офицерът с неохотна почтителност. — Съгледвачите ни съобщиха само, че през проходите напредва римска войска, и ние се уплашихме от най-лошото.

— Както вече казах, идвам с мир.

— Разбирам. Победихте ни в битка, генерал Еций, а Рим има суверенна власт над народа ни. Признаваме това. Но не очаквайте топло посрещане.

— Нищо друго не искам от теб — само ме заведи при краля.

Офицерът се забави с отговора си.

— Кралят е зает.

— Тогава ще вляза в града и ще почакам.

— Има гости. Дълго ще бъде зает.

— Тогава кажи на краля, че искам да говоря с него незабавно. Ако се опиташ да ме спреш, ще продължа напред със сила. Ако пострадам, още преди края на този месец ще видиш как три римски легиона се разполагат на лагер вътре в града ти.

Капитанът отново се върна назад, за да говори с офицерите, а Еций търпеливо зачака. Най-после бургундът се върна с отговора си.

— Ти, генерал Еций, можеш да влезеш, но хората ти ще останат вън от стените. Ще получат храна и провизии и могат да останат толкова дълго, колкото е необходимо. Ще те придружа до краля, за да бъдеш в пълна безопасност.

При тези думи Флоренций, който внимателно слушаше, подкара коня си напред и спря до Еций.

— Не го прави, генерале — прошепна той достатъчно силно, за да го чуе капитанът на бургундите. — Твоята безопасност не може да бъде поверена в ръцете на тези варвари.

Капитанът гневно го изгледа, но не продума. Еций гледаше право напред, без да се извръща към Флоренций.

— Крал Гундиок ми е отколешен приятел. Живота си бих поверил в ръцете му.

И без да каже нищо повече, уверено тръгна напред. Редиците конници се разделиха, за да го пуснат да мине, и двамата с капитана преминаха през портата, а пред тях един бургундски конник препусна, за да съобщи на краля за пристигането на генерала.

Нищета като тази, в която тънеше порутеният град, Еций за последен път видя при пристигането си в хунската столица преди четирийсет години, но атмосферата тук беше несравнимо по-тягостна. По улиците жени и деца клечаха от отчаяние и глад, а не защото обичаха да са на открито, както в Хуния. Животните и птиците стояха по вратите на къщите, защото нямаха обори, а не защото обичаха присъствието на хората, както в Хуния. Тук постройките бяха паянтови и много обикновени заради крайната бедност на хората, а не за да могат да се пренасят лесно. Еций гледаше право напред, защото не искаше да засилва унижението на бургундите от поражението им, като ги оглежда в дълбоката им мизерия, а капитанът, който го придружаваше, вероятно усетил сдържаността му, също мълчеше, без да обяснява или оправдава. Еций чувстваше гнева на победените, но все още горди хора, чиито погледи яростно стрелкаха покорителя им.

Скоро пристигнаха в двореца, който представляваше ниска каменна постройка, издигната набързо, когато племето се бе установило на това място преди няколко години. Главния вход пазеха двама отпуснати войници, а конят на вестоносеца стоеше вързан отвън, което означаваше, че в този момент той съобщава за идването на римлянина. Еций и придружаващият го се качиха при стражите и зачакаха в неловко мълчание. Ако Гундиок има гости, помисли си генералът, в печалната атмосфера на града и с липсата на стража в двореца, сигурно ги е посрещнал по доста необичаен и скромен начин.

Изведнъж вратите се отвориха и двамата дворцови стражи отстъпиха и застанаха мирно. Пръв излезе възрастен мъж в хубави дрехи, с изправена стойка и достолепна походка, които свидетелстваха за неговата високопоставеност в обкръжението на краля. Разкошната яка от кожа на ленената му дреха ярко се открояваше на фона на вехтото облекло на стражите и минувачите, а лъскавият позлатен ефес на сабята, закачена на колана му, показваше благосъстоянието му. Мина покрай Еций надменно, без да погледне.

— Дворцовият управител — промърмори бургундецът на Еций.

— Аха — отвърна Еций, — слуга. Цялата им пасмина трябва да бъде избита до крак.

След дворцовия управител вървеше благородник — висок гот с посивяла коса, пременен в безупречни церемониални одежди, със златна лента, преметната през рамото му, която символизираше високия му сан. Еций обаче изобщо не забеляза необичайното му облекло. Погледът му веднага беше привлечен от нелепата шапка, която готът носеше на главата си — тясна, кожена, с лисича козина по края. Шапка от… Хуния.

Докато минаваше бавно покрай римлянина, благородникът спря за миг и хладно го измери с поглед, забелязал учудването му. После продължи, без да продума.

Еций бе чакал достатъчно дълго. Запъти се нетърпеливо към портата и мина през нея сам, оставяйки придружителя си да протестира зад гърба му.

— Гундиок! — извика Еций и влезе в мрачната стая.

— Този глас ми е познат! — обади се някакъв мъж от другия край на стаята. — Не е възможно да е… нима е…?

Преди Еций да успее да отговори, капитанът бързо застана до него.

— Генерал Флавий Еций — съобщи офицерът на краля, — главнокомандващ на римските легиони.

— Ти ли си, Флавий? — извика гласът от вътрешността на стаята. — Въведи го този панонец, капитане. Боже милостиви, Флавий, ела на светло, какво чакаш? От четирийсет години не си ме виждал и се мотаеш пред прага ми като някакъв селянин…

С широки крачки Еций мина през стаята и се озова в силната прегръдка на бургундския крал. Открит, сърдечен мъж, в него като че нямаше и следа от едва сдържаното негодувание, което останалите жители на потъналия в бедност и мръсотия град показваха на римлянина през всичкото време, откакто беше влязъл през портите му. И наистина, сините му очи, дълбоко потънали в набръчканото лице, сякаш дори проблясваха от удоволствие при вида на стария съученик. Еций не можеше да спре да се диви на тази радост от страна на човек, чието кралство и столицата му беше разрушил само преди няколко години. Но нямаше време да изучава нрава му. Еций веднага почна да преценява ситуацията.

След час Гундиок, макар умело да поддържаше своята веселост, започна да губи търпение. Щом забеляза това, Еций посочи с върха на меча си голямата карта, която кралят по-рано бе извадил и разгънал на една маса.

— Хуните вече са завзели всички земи източно от Великата гора — поде Еций. — Атила се хвали, че когато приключи с някой град, конят му може да премине през него по права линия, без да се спъне. Твоето кралство е съвсем близо до Рейн и е на прага на Галия, а това го прави отлична позиция, където можем да пратим хора и оръжия, за да спрем напредването на Хуния.

— Искаш да кажеш бившето ми кралство — отвърна Гундиок с напрегната усмивка. — Онази земя не е в наше владение, откакто твоите хуни убиха Гундахар и сринаха Борбетомаг. Мисля, че за народа ми ще е трудно да защитава онези земи от… тук — посочи той през прозореца навън.

Еций прикова поглед върху него.

— Пожелаете ли да защитавате онази земя от варварите, съм сигурен, че можем да се договорим за връщането ви там.

Гундиок изсумтя презрително:

— Хуните варвари ли са? Флавий, ти самият не живя ли десет години при тях? Убеден съм, че не това, че ги познаваш, е причина за подобно презрение. През последните два дни ми гостува пратеникът на хуните — гъркът Онегезий. Може би го познаваш. Той ми направи няколко интересни предложения.

— Тези хуни — отвърна Еций — не са същите, които познавах и с които живях…

— Ами Атила? Чувам, че той предвожда отбранителните войски.

— Отбранителни ли? Гундиок, те опустошават и рушат всичко по пътя си на запад! Страхувам се, че Атила вече е изгубил контрола си над тази сбирщина и сега тя е в ръцете на пълководците му.

— Не прекаляваш ли? — спокойно отвърна Гундиок. — Хунският пратеник ме увери, че те не искат да си създават проблеми, а само да преминат през предишните територии на Бургундия, без да се бавят там. Предвид мирните им намерения няма да проявя мъдрост, ако им попреча. Още повече ако това означава да се нагърбя и с разходите по връщането на всичките ми войски обратно в Борбетомаг.

Еций гледаше настойчиво стария си приятел.

— Само да преминат ли? Значи признават, че искат да преминат оттам! По пътя си към…

— Да, да, към Рим, разбира се — прекъсна го кралят нетърпеливо. — Но ти защо се тревожиш? Армия като тази на Атила не може да стигне чак дотам. Алеманите на изток от Рейн в този момент увеличават войските си. Те ще отблъснат заплахата. Хуните никога няма да прекосят реката. Страховете ти са напълно неоснователни. Но междувременно с удоволствие приемам техните пратеници.

— Значи няма да мобилизираш войски срещу тях? — не отстъпваше Еций.

Изражението на Гундиок стана твърдо и насилената му усмивка най-сетне изчезна.

— Да мобилизирам всичките си войски, за да отблъсна нападение, което може и да не се състои? Да пролея кръвта на народа си, за да защитя римския генерал, който уби краля ми и изтреби половината ми армия? Твоята „коалиция“, както я наричаш ти, само ще навлече гнева на хуните върху народа ми, точно когато започваме да се съвземаме от клането, на което ни подложихте вие преди. Да не сме парцалени кукли, че Рим с такава лекота си играе с нас и после ни захвърля? Няма да участвам.

— Нали си даваш сметка — продължи Еций със заплашителни нотки в гласа, — че хуните не възнамеряват да се задоволят с малки завоевания на изток…?

— Няма съмнение, че е така. Но ти, Флавий, по-добре от всеки друг можеш да различиш истинските заплахи от фалшивите. Остави алеманите и хуните да си изцедят силите едни срещу други.

— Ще ти напомня, Гундиок, че сте покорен народ и че все още сте длъжни да се подчинявате. Дори твоето място на трона зависи от волята на императора, както и от моята. Не мисли, че след като проявих благоразположение да те оставя да управляваш народа си както смяташ за добре, съм те освободил от задълженията ти.

За миг кралят замръзна на място, след което се надвеси напред със зачервено лице и очи, почти изхвръкнали от орбитите.

— Заплашваш ли ме, Флавий? — попита той с тиха ярост — Заплашваш ли ме? Защото, ако исканията ти наистина са в името на императора, няма да пренебрегна задълженията си към него. Да, императорът ще получи хора. Но няма да нося отговорност за висотата на бойния дух на мъжете, които ще пратя в допотопните ви легиони. Може да искаш хора колкото си щеш, но ако те не дойдат доброволно, няма да имаш никаква полза. Все едно да искаш златни солиди, но да получиш бронзови нумии^[7] — толкова полза ще имаш от тях.

— Дръзваш да ми кажеш, че ще ми пратиш неспособни войници? — попита Еций, като едвам сдържаше гнева в гласа си. — Защото заради това, кралю, мога да заповядам…

— Нищо подобно не казвам. Само отбелязвам, че ако не паднеш убит в боя заради нескопосните войници на задължителна служба, изпратени от твоите „съюзници“, императорът сам ще нареди да те екзекутират, когато разбере за плачевното състояние на войските, които си събрал.

За миг Еций продължи да го гледа безмълвно, а после бавно се изправи и без да каже нито дума повече, излезе. С равни, бавни крачки премина калните улици на града, придружен от бургундеца, който го беше чакал навън под студената слънчева светлина. Когато стигнаха портата, римляните отново яхнаха конете си и в галоп потеглиха обратно по планинските пътища, по които бяха дошли.

* * *

Хунската войска продължаваше да напредва през обраслите с гъсти гори хълмове. Конете и дървените талиги преодоляваха всякакви препятствия. От похода на римския император Юлиан преди близо век никоя войска не бе преминавала успешно през дебрите на Великата гора и никога в цялата човешка история по тези отдалечени пътеки не бе минавала толкова многобройна армия. Конниците яздеха в гъсти редици, с каменно изражение на лицата и предпазливи, непроницаеми погледи. Необикновена беше тази гора — никога не бяха виждали такива грамадни дървета със стволове, дебели колкото цяла талига, теглена от четири коня, или разположени толкова близо едно до друго, като гигантски житни класове, че понякога не можеш да минеш между тях. И все пак, дърветата са само дървета. Няма гори в Хуния и няма горски богове или горски демони, от които да се боят хуните. Гората е само още една пречка, която внимателно трябва да се преодолее, като планината или заснежения проход, или реката.

Ала за онези, които караха талигите, и за онези, които пътуваха с войската, за да предлагат различни услуги, невъоръжени и уязвими, гората криеше неизброими ужаси. До ушите им достигаха различни истории от германски пленници, разкази за страховити зверове, прилични на слонове с кървави бивни, за върколаци и призраци, също като онези, които дебнат из хунските степи за бродещи непогребани мъртъвци и за духове, измъчвани за отмъщение. И по-реални страхове ги измъчваха — страхове, които може би бяха по-основателни. Говореше се, че местните племена причакват беззащитни пътници в тези тъмни и безлюдни земи. Хитро препречват пътищата и ги отклоняват към капаните си; повалят дървета едно върху друго, за да премазват цели войски със стволовете им от разстояние; тровят и отклоняват настрана потоци с животворна вода, прогонват дивеча и обричат войските на глад.

Земята беше плодородна, но не и щедра. Растенията като че изникваха за една нощ и достигаха огромни размери, но не даваха на хората нищо, което да могат да ядат или да им бъде полезно. Гората беше толкова зелена и жизнена, но цялата бе пропита със смърт, а разложението дебнеше като бавен, търпелив убиец. Веднъж, когато една дружина, изпратена да търси фураж, лагеруваше край поток в такъв непроходим гъсталак, че лъчите на слънцето проникваха в него толкова рядко, колкото се случва човек да открие скъпоценен камък, войниците се натъкнаха на трупа на удавена коза, доплувала от скрито селище някъде далеч нагоре по течението. На следващата сутрин върху трупа бе изникнала гъба, а по пладне тя вече бе набъбнала до размера на шлем. Земята бе подгизнала и плуваше въз влажна зеленикава смърт, а мъжете мрачно се шегуваха, че не искат да заспиват, защото се страхуват, че събудят ли се, може да открият собствената си кожа обсипана с лишеи, а от плътта им да е покарала някоя отровна гъба.

Всички тези мисли ги измъчваха, извиваха се и нарастваха в съзнанието им под тъмния навес на вековните смърчове и ели, които въздишаха и се люшкаха над главите им. Тук-таме се чуваха звуци, издавани от животни и птици, но тези животни бяха съвсем непознати за преминаващите мъже. През дърветата се мяркаха сенки на айак-ери — горските хора — и воините постоянно чувстваха, че отвсякъде ги наблюдават безброй очи. Веднъж зорък хунски стрелец прониза един от натрапниците със стрелата си и после откриха кръв по листата на мястото, където бе стоял. По къпините, там, откъдето бе побягнал в гъстите храсталаци, висяха парцали от дрехи, но съгледвачът на хуните, дори с ескадрон от въоръжени до зъби другари, не посмя да навлезе по-навътре в гората, за да потърси своята плячка или бърлогата й. Гората бе пълна с незнайни страховити обитатели, но още по-лошо бе, че тя пораждаше страховете на хората с тъмнината си, с тишината, когато човек търси утехата на шума, и с шума, когато човек потърси успокоението на тишината.

След три седмици поход по път, чиято кал се набиваше още по-дълбоко от колелетата на талигите с железни гвоздеи и тъпкането на безброй копита, въздухът олекна. Отначало тази промяна бе доловима само за обонянието, което откриваше, че миризмата на влажна гнилоч, пропила всичко наоколо, слабо намалява. Скоро това олекване стана забележимо дори за очите. Наближаваха края на гората. Дърветата изтъняваха, растяха на по-големи разстояния едно от друго, а на места дори се виждаха пънове, сечени с брадва, и останки от изолирани стопанства и хижи на ловци, изоставени пред заплахата от напредващата армия. Огромната върволица мъже и коне видимо увеличаваха скоростта си, тласкани от вълнението и нетърпението най-после да излязат от тъмния затвор, в който се бяха мъчили да оцелеят седмици наред. Над главите им започнаха да се откриват късове оловносиво небе, а пред тях на запад следобедната светлина за пръв път проблесна ослепително между дърветата.

Изведнъж колоната спря. Това не бе нещо необичайно — армия, тръгнала на поход, често спира през деня, за да се нахрани, да проучи терена, да напои животните или дори без определена причина, само защото хиляди мъже вървят вкупом или един зад друг, в един безкраен пулсиращ цикъл. Когато това става, обикновено въздухът се изпълва с виковете на офицери, които сноват нагоре-надолу по редиците със заповеди към работниците да премахнат някоя внезапна пречка от пътя, с радостните викове на войниците в челото на колоната, щом се натъкнат на дълго търсена цел или на неочакван подарък като речно корито или селище, което могат да разграбят. Армия, която се движи, или такава, която е спряла, рядко е тиха.

Но това не беше едно от тези спирания. Нито звук не идваше от предните редици на колоната от хора и животни, която се простираше по дължина на няколко мили. Армията спря бавно, безшумно.

Атила, който яздеше в средата на колоната, грубо изръмжа някакво проклятие и препусна в галоп напред по калния път. Пред него вървяха стражите му, които с викове „Сторете път! Сторете път за краля!“ му отваряха коридор през редиците на озадачените войници и талигите.

След почти цял час мъчително провиране измежду струпаните хора Атила се добра до челните части на колоната, които бяха спрели в самия край на гората. Пред тях се простираха обширни равнини, ниски хълмове, които плавно преминаваха едни в други, накъсвани на места от селски къщурки и от стада овце, които безметежно си пасяха. Пасищата и малките стопанства стигаха до веригата хълмове на хоризонта, вероятно на ден-два път оттук.

Атила знаеше, че зад тези хълмове е могъщото препятствие — река Рейн — и за да може да я прекоси, ще трябва да напрегне цялата си изобретателност. Но тук, пред огромната му армия, стоеше дори още по-мъчно преодолима пречка.

В далечината, на края на дълъг склон, който едвам се виждаше под ослепителната светлина на слънцето, вече слязло ниско на запад, стоеше друга армия — също толкова голяма, а може би и още по-многобройна от армията зад гърба му, спряла в гората. Дори от това разстояние се виждаше как са се разпръснали в огромен полукръг, но не рехаво, защото възвишението зад челните редици беше покрито до най-високата си точка с гъсто разположени хора.

С лек галоп Тургрид отиде при Атила там, където кралят стоеше и наблюдаваше движението на армията насреща си. Притисна коня си до този на Атила и тихо заговори:

— Войските на алеманите, велики къре. Както изглежда, предвожда ги самият Йорик. Разузнавачите ни казват, че племената са преодолели разприте помежду си и сега образуват общ фронт, за да ни се противопоставят.

Атила кимна.

— Нали изпратихме Орест напред, за да преговаря със своите съплеменници?

— Така е, велики кралю. Замина преди една седмица, както бяхме планирани. Но оттогава нямаме вест от него.

Атила гледаше право пред себе си и мълчеше. За миг подкара коня напред-назад пред челото на колоната, докато офицерите и стражите, които го следваха, приглушено разговаряха помежду си. Спря внезапно, погледна право към приближаващата войска на алеманите и вдигна свития си юмрук. Войниците зад гърба му замлъкнаха и цялата армия застина на място. Нито мускул не трепваше, нито звук не се чуваше, само вятърът тихо шумолеше и дърветата стенеха в гората зад гърба им. Всеки хун с безстрастно лице гледаше напред, към приближаващата армия на обединените германски племена.

Грамадната войска се събра в пълен боен строй. Слънцето проблясваше върху гладките й брони и шлемове. Това не беше обикновено племенно опълчение, а обучена войска, огромно обединение на кланове и племена. Подобно на други алемани, които Атила беше виждал преди, тези мъже бяха със страховит ръст — дори от голямо разстояние височината и мишците им бяха внушителни, а освен това бяха накичени с какви ли не страховити на вид оръжия — мечове с широко право острие, дълги почти колкото среден човешки бой, бойни брадви, провесени през рамо за посичане в ръкопашен бой, дълги копия със сърповидни върхове, които се провират зад щитовете, изтръгват оръжията от ръцете на врага и разпарят шията му отстрани или отзад дори когато воинът се бие лице в лице с него.

По двата фланга на широкия фронт на пехотата германските конници тръгнаха напред в сгъстен строй. Бяха навели дългите си пики в готовност за нападение, а щитовете си държаха издигнати високо, застанали в изправената стойка, характерна за тях. Конете им бяха грамадни, с цяла глава по-високи от дребните хунски коне и дори от няколкостотин крачки се усещаше как земята трепери под тежестта на копитата им.

Германските конници напредваха в тръс, по-бързо от пешите войници в средата на линията, и свиваха широкия фронт, за да оформят издължена полукръгла бариера срещу колоната на хуните. Докато конете се движеха напред, пехотата се сгъстяваше, двата рога на образувания полумесец от напредващи конници се извиха навътре и така стесниха откритото пространство пред хуните, което прие формата на тунел. Поведеше ли Атила войската си напред, щеше да се окаже обграден от три страни. А да се оттегли? Не, не можеше да отстъпи. За нищо на света. Да поведе толкова многобройна армия обратно към тесните пътеки и да избяга в тъмните лесове, където кой знае каква друга армия може да го пресрещне в тила? Изключено.

Нито мускул не трепваше по лицата на Атила, Тургрид и офицерите. Всички те спокойно наблюдаваха маневрите на приближаващия враг. Но зад гърба им онези от войниците, които бяха избързали напред, за да излязат от сенките на дърветата и да разберат каква е причината за спирането, тревожно се наместваха на седлата си, докато гледаха неумолимото напредване на алеманите. Шепнешком съобщаваха на редиците зад себе си какво става и какво мислят за видяното, а те правеха същото за другарите си по-назад, докато и последният воин от хунската армия узна, че тук тази уязвима, разтеглена колона, която няма надежда да излезе от гората и да се разгърне в боен строй, е изправена пред най-голямата европейска армия, събирана някога.

Атила мълчаливо наблюдаваше приближаването на алеманите, докато дори собствените му офицери започнаха да хвърлят към него питащи, неспокойни, тревожни погледи. Конната войска на алеманите вече беше на един хвърлей със стрела от двете страни на хунската колона, а пешите им войски — на разстояние, достатъчно голямо, за да могат хуните да връхлетят върху тях. Изведнъж иззад строя на алеманите долетя пронизително изсвирване и те спряха настъплението си. Всички до един замръзнаха на място. Конниците държаха пиките си насочени напред, конете неспокойно риеха пръстта с копита, а пешите войници гледаха втренчено през русите си коси, които вятърът вееше пред очите им. Всички стояха неподвижно и мълчаливо наблюдаваха краля на хуните, офицерите му и челните отряди на ордата, които ги следяха с поглед от мястото, където бяха спрели — на тесния кален път, който се виеше от вътрешността на гората.

От своя страна хуните стояха неподвижни като камъни и ги гледаха също така упорито, с настойчивост, която не издаваше нито страх, нито колебание.

За един дълъг миг двете армии стояха изправени, вперили погледи една в друга, и мълчаливо преценяваха числеността зад вражеските линии, решителността на противниковите водачи, обхвата на оръжията и бързината на конете. За един дълъг миг милион мъже стояха изправени едни срещу други, а съдбата и на двете армии се крепеше на косъм.

Тогава, без предупреждение, един висок алемански воин сръга коня си и излезе пред сънародниците си. Дългите рижи коси, които се вееха зад него според хунската традиция, не можеха да бъдат сбъркани. Както препускаше сам към редиците на хуните, той захвърли шлема си и вдигна юмрук в тържествуващ поздрав.

Атила се усмихна доволен.

— Орест — каза тихо той.

С едно кимване, кралят на хуните поведе колоната си и тя се заклати и проскърца на тръгване, като живо същество, което напредваше с бавни змийски движения — конницата след краля, талигите — след конницата, след тях — още конници, пеши войници, конници и коне за смяна без ездачи, и още, и още конници, които вървяха уверено, бавно, в безупречен ред…

Право към вътрешността на тунела, който германите образуваха.

Колоната хуни напредваше през многобройните редици въоръжени алемани, които се разделяха като житните класове пред жътваря и правеха път на източния крал и на армията му. В самата сърцевина на германските редици Атила яздеше бавно, уверено, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, без да дава знак, че забелязва присъствието на множеството изрисувани и въоръжени варвари от двете си страни — едри и мускулести, възседнали грамадните си бойни коне. А докато хунската армия минаваше през конните редици към челния строй на пешите войници, алеманите мълчаливо пристъпваха напред и се строяваха редом с колоната на хуните, удвоявайки и утроявайки ширината й, като даваха на змиевидната върволица сила и плътност, обем и дължина, невиждани досега по тези земи — може би невиждани в целия свят. Те тръгнаха с ритъма на хуните, напредваха с тяхната скорост, движеха се редом с тях.

Над главите им кръжаха и предизвикателно крякаха ята чайки от далечното море в очакване хората и животните да отминат, за да се спуснат надолу и да задигнат остатъците от храната им. Часове наред кръжиха птиците, ала войската не спираше бавно да се точи от гората. Земята почерня от обединената армия, постлана с движещо се покривало от хора, животни, талиги, които напредваха бавно и уверено — една огромна орда, по-многобройна от която и да било друга, съществувала на земята, отправила се на поход с един водач и в една посока — към Запада, към Рейн, към Рим.

 

 

Рано същата пролет на един хълм близо до Топоса в Югозападна Галия Еций яздеше заедно с един мъж на същата възраст, както и с неколцина младежи. Всички бяха с обикновени дрехи, в ловно облекло от кожа и груба вълна. Следваше ги голяма група слуги.

— Лов! — сърдечно извика Теодорих. — Не оставяй нито един ден да измине, без да си убил нещо, Флавий. Лекарят така заръча — за да си пазиш съзнанието от тревоги.

— Само едно нещо може да ме излекува от тревогите, кралю…

— Торисмунд! — викна Теодорих — Фридрих! Доведете братята си! Побързайте!

Петима млади мъже тръгнаха с конете си към Теодорих и Еций и дръпнаха юздите, за да успокоят животните, които нервно риеха пръстта. И мъжете, и животните бяха неспокойни и с нетърпение очакваха да се впуснат в действие. Най-възрастният от мъжете — набит ездач на около двайсет и пет години, толкова приличаше на баща си, че първия път, когато го погледна, Еций се сепна, защото си помисли, че Теодорих е открил извора на младостта. Торисмунд се вмъкна с коня си между баща си и Еций — с тази маневра явно искаше да застане в най-добрата позиция за онова, което предстоеше.

— Момчета, виждате ли ей там онова възвишение? — гръмна гласът на Теодорих.

Говорил ли е някога Теодорих с нормален глас, зачуди се Еций усмихнат. Нищо чудно, че другарите му от детството им в двореца го наричаха Проглушко. За съжаление, вестготът явно не се бе замислил над този не много деликатен намек, защото с годините гласът му беше станал още по-оглушителен.

— Питам, виждате ли онова възвишение? Вчера там видях големия елен — шесторог, ей богу! Жалко, че не си носех лъка, защото днес можехме да обядваме със студено еленово месо. Който ми донесе рогата му, ще получи за награда жребеца, който обяздвам. Тръгвайте!

Младите мъже се втурнаха напред с радостни викове и Теодорих се усмихна разнежен.

Еций ги гледаше умислен.

— Петима снажни синове! Щастливец си ти, Теодорих!

— Торисмунд, най-големият, е най-добрата издънка — отвърна кралят. — Но е много нетърпелив. Не изчаква подходящия момент. А най-малкият — Химерит, е съвсем различен…

— Кралю Теодорих — прекъсна го Еций, като дръпна юздите на коня си и премина към по-сериозен тон, — трябва да поговорим. Хуните са се съюзили с алеманите. Безброй големи и малки градове са разрушени. Оцелелите галски племена са слаби и не могат да защитават земите си. Между Римската империя и пълното й унищожение вече стои само една река, широка осемстотин крачки, пограничните ни гарнизони и… ти.

Теодорих присви очи, загледан напред.

— Сигурно знаеш защо Атила прави това? Защо напада Рим? Защо напада теб?

Еций поклати глава.

— Той отдавна ненавижда Рим, макар да не си давах сметка до каква степен. Но не беше достатъчно силен, за да се изправи срещу нас — досега. Планетите са се подредили в негова полза, съюзниците му са силни и изгладнели за римска земя. Властта му у дома е сигурна. Императорът на Рим е млад и неопитен, границите на империята са слаби.

Теодорих се изсмя.

— Това са все причини, но не са достатъчни. Това, което чувам, е, че докато минавали през Източна Европа, сривали цели градове със земята, ограбвали църкви и манастири, дори убивали монаси и девици. Посягат не само на онова, което се очаква от тях да разрушат като войници. Защо е тази жестокост?

Еций не отговори веднага.

— Страхувам се, че Атила може би страда от някаква форма на лудост…

— Лудост, как ли пък не! — изрева Теодорих — Освен ако не е онази особена лудост, която идва, когато закопнееш за власт. Опитваш се да намериш извинение за него като приятел. Време е да приемеш действията му такива, каквито са.

— Затова съм тук.

Лицето на Теодорих потъмня.

— Трудна е битката, Флавий — не говоря за тази срещу хуните. Властта ми не е абсолютна, защото все още ми е необходимо одобрението на съвета на старейшините и вождовете на клановете, за да започна война…

— Но старейшините сигурно ще се съгласят с подобни действия…

— Да се съгласят ли? — презрително изсумтя Теодорих — Тези хора не могат да се споразумеят дори за най-дребното нещо. Старите вестготи, онези от поколението на баща ми, не помнят Рим с добро. Навремето са пролели кръв, за да го да завземат, но сега положението им не е по-добро от тогава, а в очите им Рим отново проявява надменност. По-младите родови водачи горят от желание да опитат остриетата на мечовете си, но се страхуват от изгодите, които Рим ще извлече, ако спечелят. Страхуват се да не стане така, че те да пратят хората ни на смърт, а Рим да не пролее дори една капка кръв, след което да установи контрол над всичко тук. Ако ще се бият, искат да го направят сами. Те също имат своите амбиции.

Еций го гледаше втренчено.

— Не разбират ли, че нито Рим, нито вестготите могат сами да надвият хуните? Броят им е невъобразим и се увеличава с всяка крачка, която правят на запад. Трябва да обединим силите си.

Теодорих замислено се загледа в далечината.

— Преди известно време тук дойдоха пратеници на Атила — призна той. — Дадоха ми обещание, че ако оставим хуните да преминат необезпокоявани през нашите територии, няма да тормозят народа ми. Но ако им се противопоставим и загубим…

— Няма да загубите. Не можете да загубите. Не и с подкрепата и помощта на Рим. Ще ви помогнем…

— Не е достатъчно да получим подкрепа от Рим, Флавий. Римските войски трябва да тръгнат начело на похода. Трябва да се пролее римска кръв, преди да се пролее кръвта на който и да било друг народ. Твоята кръв трябва да се пролее преди кръвта на всички други.

— А ако обещая да има римски войски на предната линия? — веднага му върна предизвикателството Еций.

Теодорих търсеше с очи синовете си на хоризонта, чудеше се дали са открили елена.

— Ако обещаеш и доведеш римски легиони на предната линия и ако хуните действително прекосят Рейн и заплашат Галия, тогава ще се включа в коалицията. Но хората ми ще се бият за теб, не за Рим. В противен случай ще трябва да приема предложението на хуните да пощадят кралството ми. Трябва да остана неутрален.

Еций се замисли над това.

— Само ако заплашат Галия, така ли?

Теодорих го погледна.

— Флавий, хуните още не са прекосили Рейн. Никоя армия с подобна численост не е успявала да прехвърли реката. Знаеш го. Легионите ти пазят мостовете и главните крепости. И знаеш колко е широка реката, особено след пролетните дъждове и топенето на снеговете в Алпите. Само гледай. Рейн ще стори всичко това, в което дипломацията ти се е провалила. Реката ще отпрати Атила по обратния път.

Еций невярващо поклати глава.

— А ти, Теодорих — каза той присмехулно, — ти как се пазиш от онова безумие, за което говореше преди малко — безумния копнеж по властта?

— Аз ли? Аз не жадувам за власт, макар тя да ми осигурява удоволствието да ловувам. За бога, Флавий, с радост бих живял като метач в някой манастир до края на дните си, ако игуменът ми позволи да ловувам всеки следобед!

— Това ли е стремежът ти? Това ли е единствената ти амбиция? Да ловуваш?

— Стига си философствал, римлянино. Не съм софист. След елена!

Теодорих шибна коня си и полетя напред, за да се включи в гонитбата.

За миг Еций се спря, преди да го последва. Разочарованият му поглед следеше гърба на приятеля му, който се отдалечаваше.

— Ето затова, кралю Теодорих — прошепна той, — Атила владее половината свят.

 

 

Дърводелецът изсумтя доволен и довърши снадката, като здраво стегна двойния възел и отряза висящия край с кинжала си. Всъщност това беше странично въже, дълго само около половин стъпка, което лесно можеше да се подпъхне под основното и да не се вижда нищо друго, освен едва забележимата примка, през която е прокарано. Такава работа щеше да е напълно достатъчна — достатъчно добра за армията. Неговият метод беше много по-сложен, защото заплитането на възлите, снаждането и връзването на краищата не бе обикновена задача.

Тази работа не беше обикновена, както и армията на този човек не беше обикновена. Всички умения, които бе придобил през живота си, строейки завързвани с въжета дървени къщи, които бяха здрави и удобни за прекарване през хунските степи, трябваше да бъдат приложени сега, в тази конструкция — импровизирана плоскодънна баржа, здраво сглобена от покрити със смола борови талпи, взети от разглобените навеси и каруци на хуните. Отстъпи назад, за да огледа работата си по последната снадка, и кимна доволно, а после с уверени крачки отиде до другия край на съда и се покачи на дока, към който той беше здраво привързан.

Докато се изкачваше по късата стълба, към него се протегнаха дузина ръце, за да му помогнат. Хванаха го за лактите и раменете, вдигнаха го от стъпалата и го изтеглиха на дебелите дъбови талпи на кея. Когато го пуснаха, зад гърба му се надигнаха виковете на много хора и той разбра, че в този миг, на този док, е постигнал такава признание, което не са получавали дори крале, камо ли дърводелци. Обърна се с лице към одобрителните възгласи и вдигна ръце над главата си, като че ли беше борец, спечелил победа в състезание. Огромната тълпа крещеше одобрително, мъжете го потупваха по гърба и го вдигнаха на рамене. Сега той виждаше много по-далеч от дока — виждаше разкаляното речно корито и пъновете в наскоро изсечените гори по отсрещните хълмове. Всяка педя земя бе заета от хора и коне.

Други дърводелци също се заизкачваха по стълбите и бяха издърпани на дока, където отново ги посрещнаха гръмките приветствия и смехът на мъжете. Изведнъж при основата на дока един ездач се появи върху хунския си дребен, но здрав кон и всички замлъкнаха. Бронята на конника беше зацапана с потни петна, на главата му имаше шапка, обрамчена с животинска козина и нахлупена ниско над ушите и челото. Носеше черно наметало от мека козя вълна, небрежно преметнато зад гърба му и прихванато на врата с желязна фибула. В краката му редом с коня тичаше огромен сив вълк, чиято козина по врата и плешките беше гъста като лъвска грива, а мощните му мускули леко помръдваха под меката козина при всяко движение. Жълтите очи на звяра гледаха яростно и бдително, а хората край ездача предпазливо се отдръпнаха и освободиха широка пътека посред дока до мястото, където групата дърводелци стояха в тревожно очакване.

Атила бавно мина по кея. Копитата на коня му потропваха по талпите. Когато застана пред майсторите, кралят умело обърна животното. Огромното множество зад гърба му утихна.

— Ако след толкова много победи — викна той, — ако след покоряването на толкова много народи успее да ви разколебае една река, ще проявя глупост, ако реша, че мога да ви убедя да ме последвате с някакви си думи, като че ли не знаете какъв е залогът. Само един неопитен водач би направил тази грешка.

Мъжете одобрително клатеха глави и шепнеха, а тук-таме над множеството се издигнаха въодушевени викове.

— Никога не бих ви унизил с празни приказки — продължи Атила, — нито пък вие ще ми отдадете неискрена почит, като ги слушате. Войната не е нещо, което трябва да бъдете насилвани да подхванете. Защото какво е войната, ако не хлябът и месото, с които се храните? Какво по-сладко за един смел мъж от това да търси слава със собствените си ръце, да утоли жаждата на душата си за завоевания? Има ли нещо по-възвишено от това един мъж да се лиши от удобствата и от личните си амбиции и приятелства, за да спечели победата за народа си?

Мъжете около него зашумяха въодушевени, а множеството почна да напира напред, към дока, където стоеше Атила. Вълкът, разтревожен, тихо изръмжа, а стражите, застанали пред предните редици на тълпата, започнаха да изтласкват воините назад, за да устоят на напора им. Няколко мъже и дори един ездач на кон загубиха равновесие и паднаха от кея, но никой не ги удостои с никакво внимание, докато се измъкваха от водата. Всяко лице, всеки поглед беше впит в строгото изражение на предводителя.

— Ние, хуните, и нашите могъщи съюзници ще излезем с чест от това положение, ще нападнем римляните устремено! Защото, макар да имат машини и огън, макар да се упражняват и обучават във военно дело, те треперят от страх. Не знаят дали да бягат нависоко, да превземат хълмовете, или да търсят укритие в откритите полета. Нашият най-голям съюзник, Фортуна, се присъедини към нас и щом е на наша страна, няма как да загубим. Ако ни е писано да умрем, смъртта неизбежно ще ни застигне, дори и в мирно време, когато спим в постелите си. На ако ни е писано да живеем, никое копие не може да ни нарани. А на нас ни е писано да живеем — защо иначе Фортуна ще ни дава толкова надмощие над толкова народи, ако не за да ни подготви за тази велика победа? Аз самият ще запратя първото копие към врага. Ако някой дръзне да почива, докато Атила се бие, ще умре!

Виковете станаха по-силни, по-настойчиви и Атила повиши глас, за да могат да го чуят.

— Тези хора — викна той, като посочи майсторите пред себе си, — тези дърводелци, обучени да вършат обикновените работи от всекидневието, сътвориха чутовен подвиг! Майстори в изработването на каруци и колиби, те ни построиха пътя към победата. С въжета, изплетени от треви от Хуния, с дъски от хунските каруци и къщи и със силата на жилите на хунските конници, тези мъже построиха пътя към съдбата ни. Благодарение на чистотата, простия начин на живот и славата на хунския народ могъщата, но прогнила Римска империя ще бъде победена!

Мъжете напираха напред, а стражите се мъчеха да ги удържат, за да не се изсипят върху дока, където стоеше кралят.

— Ето това ще бъде нашата пътека, пътеката на хуните, по която Рим — бичът на света — ще падне на колене пред нас!

И като се извъртя върху коня си, стряскайки вълка в краката му, кралят посочи с дългия си меч простата баржа с нос, здраво вързан за ръба на дока. Тълпата се разтресе от победен рев, когато той надигна меч към кърмата на съда, привързана към предната част на друга баржа, която бе привързана към друга, а тя към друга… и така образуваха дълга върволица по цялата ширина на гладката повърхност на реката, а съдовете по средата бяха подредени в арка, извиваща се леко под напора на течението, но здраво закрепена за съседните. Грижливата работа на дърводелците по снаждането, връзването и рендосването беше възнаградена.

— Към съдбата ни! — викна Атила и възгласите около него станаха оглушителни. Десетима мъже повдигнаха пред краката му широка дървена рампа, тръгнаха бавно напред, спуснаха края и от ръба на дока към моста от баржи, които спокойно се полюшваха на повърхността на водата, и бързо я завързаха към пилоните на кея, за да не се плъзне надолу.

— Към Рим! — извика той и подкара коня си в тръс по рампата, а после и по първата баржа, която стоеше така спокойна и непоклатима, сякаш бе камък, положен на твърда земя. Конят не се поколеба дори за миг, а вълкът скочи на рампата и хукна напред, за да настигне господаря си.

Зад тях хуни, остготи, алемани, руги, скири, гепиди, вандали и безчет други племена, стекли се да подкрепят този нов водач, този нов властелин на света, бързо оформиха строя, към който отдавна бяха привикнали — строя на конницата и на обоза, защото бяха изминали петстотин мили, за да стигнат до това място, и трябваше да изминат още толкова, докато стигнат Рим.

Ордата от един милион души започна да прекосява Рейн.

II

— Татко, разкажи ми приказка — умоляваше детският глас.

— Отдавна трябваше да си си легнал.

— Флавий — каза Присцила, — нали утре заминаваш. Малкият може да остане още малко.

Еций се усмихна.

— Така. И вкъщи ме превъзхождат по численост, също както на бойното поле. Коя приказка да бъде? За детството ми? За дядо ти?

— Разкажи ми мит! Някой гръцки мит!

Усмивката на Флавий избледня.

— Мит ли? Много време мина, не си спомням много…

— Моля те!

Еций дълго мисли умълчан, с вперени очи в тавана на трапезарията на дома си в Арелате. Колко ли време щеше измине, преди отново да се излегне на това ложе, да се загледа в този таван, да вземе детето в скута си?

— Живял един млад човек, прекрасен млад мъж — поде Еций, — който бил богат и прочут.

— Воин, като Ахил? Като Херкулес?

— Не…

— Мореплавател, като Язон?

— Не, този бил музикант.

— Хм. — В гласа на момчето прозвуча нотка на разочарование.

— И никого ли не е победил?

— Напротив. Той победил най-ужасния между гръцките богове — самия Плутон.

— Но нали не бил воин?

— Казвал се Орфей и оръжията му били лирата и гласът му.

Еций погледна към жена си и видя как отпраща слугинята, която раздигаше масата. После Присцила се обърна и го прониза с поглед. Еций начаса съжали, задето избра този разказ, но вече беше твърде късно. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи.

— Музиката на Орфей била толкова опияняваща, че когато хората го слушали, всички вериги, които приковавали умовете им към земята, се скъсвали и били забравяни. Когато свирел, дърветата тръгвали с корените си към него, водите на буйните реки застивали неподвижни и дори сивите камъни по полята се надигали от земята и запявали. Музиката била най-съвършеното от всички човешки постижения, най-великото творение на боговете.

Ала Орфей не бил бог. Той бил човек и страдал, както всички хора. Измъчвал се, защото прекрасната му невеста — Евридика, която обичал повече и от музиката си, умряла и душата й отишла в подземния свят. Орфей бил съкрушен. В дълбоката си скръб той пеел още по-пламенно. Но макар да пеел много, макар да победил жестокостта в света с музиката си, не могъл да надвие скръбта в сърцето си. Толкова силна била любовта му към Евридика и толкова безсмислен му изглеждал животът без нея, че решил да слезе в ада, да я открие и да я избави от ръцете на злокобния й пазач.

Трапезарията беше утихнала, съпругата и синът му го слушаха. Спусна се мрак, сенките в стаята се издължиха, станаха плътни и студени, но никой дори не помисли да запали лоената свещ.

— Щом открил тайния вход към подземния свят, той слязъл долу в мрака. Около него прелитали душите на мъртвите, пищели пронизително като прилепи и го пъдели с неразбираеми думи. Орфей останал непоколебим. А когато станало твърде мъчително дори и за него, той засвирил на лирата си и запял. И дори там, в дълбините на ада, музиката и копнежът му оказали своето въздействие. Триглавият пес Цербер стоял застинал в безмълвно удивление и му позволил да премине по-нататък, фуриите, които наказват греховете на хората и крадат щастието им, заронили горчиви сълзи. В прокълнатия си затвор Тантал забравил неутолимата си жажда и вечно надигащите се води и дори лешоядът, който ден след ден разкъсвал вътрешностите на великана Титий, за известно време престанал да го мъчи.

Накрая, след като пял дни и нощи, Орфей чул думите, за които копнеел. „Отстъпваме — чул се гласът на повелителя на мъртвите — самия Плутон. — Вземи невестата си, защото я заслужи с музиката си.“ Орфей понечил да се спусне към нея, за да я прегърне, ала спрял, когато богът изрекъл следните думи: „Но ще трябва да се подчиниш на тази заповед: не поглеждай любимата си, докато двамата не се издигнете до слънчевата светлина, защото едва тогава тя отново ще бъде твоя.“

Орфей не се разтревожил и с огромна радост повел невестата си по тъмната криволичеща пътека през подземния свят обратно към земята. Ала само един Бог бил способен да изпълни подобна заповед — заповед, която забранява да поглеждаш любимата си. За човека, а Орфей бил човек, това било невъзможно. Когато съзрял пещерата, която щяла да ги изведе от Царството на мъртвите, той нежно се извърнал към своята невеста, ала на мига я изпуснал и я погубил.

Мракът беше изпълнил стаята и за кратко цареше пълна тишина.

— А не могъл ли да си я върне? — попита тихо детският глас.

Еций дълго не отговори, замислен.

— Не, не могъл. Но древните ни казват, че трябва да извлечем поука от историята на Орфей. Който търси пътя нагоре, пътя на светлината, спокойствието и истината, трябва винаги да гледа напред. А който погледне назад, към миналото, към мрака, в търсене на всичко това, на изгубената дружба и любов, на старите порядки, сам се предава на мрака.

Детето слезе от скута на баща си, целуна го за лека нощ и отиде при бавачката си. Еций не забеляза нищо. Жена му също седеше умълчана на другия край на стаята, но потънал дълбоко в мрака на мислите си, той и това не виждаше.

Защото мислите му се изпълниха със спомени за миналото, за собствените му стари разбирания, за загубените приятели. И сега разбра ясно, сякаш чуваше Орфей да пее в ухото му, че вече не може да се обърне назад, не може вече да търси помирение със сенките от миналото.

Човек не може да живее живота си в два свята. Трябва да гледа към бъдещето или да се строполи извън пътя. Или си жив, или си мъртъв. Или си римлянин, или си хун. Идва време, когато вече няма място за съмнения, няма възможност за несигурност и съжаление. Идва момент, след който вече не можеш да гледаш назад, Изведнъж Еций стана и с твърди крачки отиде до вратата. Имаше още много работа, която трябваше да свърши, за да се подготви, но съвестта му бе чиста. Той беше римлянин.

III

Еций седеше на коня си пред опасаните с огради от дървени колове стени на Арелате. Вече месеци събираше свои войски тук, в центъра на римското главно командване на Галия, и макар обширният лагер вече да бе препълнен с новодошли части от гарнизони чак в Лузитания и Сицилия, всеки ден продължаваха да пристигат нови и нови, под строг строй, въодушевени. Откъм пътя, който водеше на север от града, долетяха викове, защото един отряд от Трансалпийска Галия, който прекарваше волове насам, настояваше частите от Испания, които вече потегляха навън от града преди основното тяло на армията, да им сторят път.

Римската армия стоеше строена пред Еций за преглед с лъснати брони, с току-що изпрани вълнени наметала, от които се вдигаше пара на горещото утринно слънце, със спретнати, поправени и намазани с масло каиши на сандалите и нараменниците. Числеността на войниците беше огромна, може би по-голяма от която и да било друга армия, виждана на галска земя. Несъмнено това беше най-голямата римска армия, събирана на едно място от… — разсеяно си заприпомня Еций различни дати от историята на Рим — откога? От събирането на войските от император Юлиан през предишното столетие? Или може би дори от завоеванията на самия Юлий Цезар. И все пак Еций тревожно поклати глава. Според сведенията, които беше получил от съгледвачите, дори числеността на хуните да бе по-малка от тази, за която говореха ужасените им съобщения, броят на неговите войски изглеждаше жалък в сравнение с този на врага.

Еций даде знак на Флоренций да го последва и като обърна коня си, препусна в лек галоп към един млад вестготски благородник, възседнал спокойно коня си на стотина крачки от него и заобиколен от неколцина слуги. Дрехите му, както и техните, бяха прашни и потни, а конете пръхтяха и риеха земята, докато си почиваха в хладната сянка на градските стени, които току-що бяха достигнали.

— Принц Торисмунд — викна Еций, докато се приближаваше, и се усмихна на младия пълководец, чието набито мускулесто телосложение толкова му напомняше за краля на вестготите Теодорих. — Добре дошъл. Не видях, че си пристигнал, но присъствието ти тук вдъхва увереност на хората ми, че вестготите ще ни подкрепят.

Принцът се обърна с широка усмивка на лицето.

— Генерал Еций! — викна той. — Тръгнах от Толоса веднага щом се събраха войските ни. Татко ме помоли да се присъединя към щаба ти и да го държа в течение на придвижването ти на север. Довел съм свои вестоносци да разнасят съобщения и да разузнават какво става по пътищата. Добре познават тези земи.

Флоренций препусна с коня си и като спря до Еций, огледа неколцината ездачи, които стояха зад Торисмунд.

— Теодорих обеща войници — каза той без увъртания. — Много войници.

Торисмунд погледна с негодувание по-възрастния мъж и очите му презрително се задържаха върху дървения му крак.

— Този кой е?

— Центурионът Флоренций — отговори Еций. — Доверен човек. Говори от мое име.

Принцът кимна с недоверие.

— Баща ми ще ти осигури войските, които искаш. Не беше лека задача. Племенният съвет не склони да даде войници за твоята кауза. Баща ми в крайна сметка отмени решението им…

— Отменил ли го е? Мислех, че съветът на вестготите ще се съгласи…?

Тънка усмивка се появи на лицето на младия мъж.

— Да, съгласиха се. Но едва след като баща ми ги заключи в заседателната зала на двореца и ги държа там, докато не го направиха. И все още са заключени — така ще е по-сигурно, докато армията ни потегли.

— А кога ще стане това? Силите ни са четири пъти по-малко от тези на хуните. Положението е критично.

Принцът кимна.

— На баща ми това му е известно, генерале. Помоли ме да ти съобщя, че ще те посрещне с армията си в Аврелия точно след три седмици. Оттам двете армии могат да продължат заедно.

— Каква е числеността на армията му?

— Всички войници, без пограничните гарнизони. Двеста хиляди.

Флоренций изсумтя и се извърна.

— Виж, това са добри новини. Сега ще сме само два пъти по-малко.

Торисмунд гледаше Флоренций с изписано на лицето изумление, а Еций го потупа по рамото и каза с горчива усмивка:

— Само два пъти по-малко! Голямо облекчение, не мислиш ли?

Еций бързо се отдалечи с коня си, изпрати Флоренций да помага в организирането на потеглянето на войските и извика някаква заповед на офицерите си.

Барабаните забиха, триста хиляди гърла изреваха поздрава, войниците сложиха броните си, всеки нарами вързопа си и отиде на мястото си в своя отряд и тогава започна дългото изтегляне на армията извън града. Еций разсеяно гледаше как пехотата се източва с римска стъпка колона след колона. После отново препусна в галоп, мина зад дългите дървени ограждения на лагера, сви при югоизточния край на градските стени и продължи към сенчестата им защитена страна. Там, пред голяма палатка посред трибунала, тревожно го чакаше Присцила с двете деца от двете й страни, заедно с още няколко от жените и децата на старшите офицери.

Еций спря коня, слезе от седлото и отиде при съпругата си. Лицето му продължаваше да е загрижено и разсеяно, а когато се обърна към нея, в гласа му все още звучаха строгите заповедни нотки, които се появяваха, когато говореше с войниците си.

— Имаме три седмици път до Аврелия — каза той. — А после ще се молим на Бога Теодорих да удържи на думата си и да ни посрещне там с вестготите. Никога не ме е предавал, още откакто бяхме малки, но всичко може да се случи през тези три седмици, когато сме повели толкова много хора.

— Няма ли друга възможност? — попита тихо тя.

Гласът й като че ли сепна Еций. Той я погледна и се опита да събере мислите си. Поклати отрицателно глава.

— По-рано може би щяхме да успеем да измислим нещо друго — преди Атила да беше започнал цялата тази кампания. Сега е вече късно. След три седмици вече ще знаем.

Едно момченце тихо се приближи към тях.

— Какво ще знаем, татко?

Еций погледна надолу, усмихна се и разроши косите на детето, докато мислеше какво и колко да разкрие пред малчугана. Как да кажеш на едно малко момче, което го гълчат, когато щипе сестричката си, че работата на татко му е да убива други мъже? Как да му обясниш, че единственото задължение на баща му е да лишава други момченца от бащите им?

— Дали… ще бъдем римляни или хуни.

Малкият развълнувано вдигна очи.

— Хуни! Кога можем да станем хуни, татко?

Еций вдигна момчето и го погледна право в очите.

— Станем ли хуни, вече никога няма да бъдем римляни, синко. Вечно ще бъдем хуни. Завинаги.

Чу се пискливият вик на евнух. „Сторете път на сенатора!“, и зад тях спря лектика, носена на раменете на четирима мускулести роби. След като внимателно я свалиха на земята, край нея бързо се събра малка групичка слуги. Присцила изненадана наблюдаваше суматохата, а после погледна към мъжа си.

— Възможно ли е? — възкликна тя.

Карпилио, в обичайната си официална римска тога, бързо слезе от лектиката и погледна към дъщеря си и Еций.

— Татко! — извика Присцила.

Тя се спусна към него и го прегърна, но изведнъж се отдръпна и го погледна разтревожена, когато той я поздрави разсеяно. Старият сенатор едва забеляза дъщеря си — погледът му мина покрай нея, неотклонно отправен към Еций, който пристъпи и хвана ръката му, за да го поздрави сърдечно.

— Сенаторе! — каза той, широко усмихнат. — Радвам се да те видя отново!

Карпилио пое ръката му и я стисна също толкова сърдечно.

— Флавий, колко пъти да ти напомням да ме наричаш „татко“?

Присцила отново прегърна баща си.

— Толкова отдавна те чакаме! Закъсня. Флавий тръгва утре.

— Не, не, отлично си избрал момента — поправи жена си Еций. — Сенаторът — татко — ще ти прави компания, докато ме няма. Ще ти помага да удържаш момчетата да не се превърнат в същински варвари.

Карпилио се усмихна, но поклати глава.

— За съжаление Рим не плаща за пътуванията на сенаторите до Галия само за да им даде възможност да навестят внуците си. Уредих да ме пратят в лагера на Флавий като наблюдател и трябва да докладвам на императора как се е разправил с хуните.

Еций кимна.

— А за мен е удоволствие да те приветствам в трибунала. Но войските ми вече тръгват, сенаторе, и аз трябва да ги последвам. Ще оставя един отряд да те придружи, за да можеш да се придвижваш малко по-спокойно.

Карпилио махна с ръка.

— Добре, добре, тръгвай! Дай ми малко време да се видя със семейството на дъщеря си, преди да потегля на война с Атила!

Еций се помъчи незабелязано да се приближи до коня си, но Присцила тръгна след него, без да обръща внимание на стареца и момчетата, които вече бъбреха щастливо, и прегърна съпруга си. Той я погледна, протегна усмихнат ръце и я привлече към себе си. Дълго стояха така, без да продумат, а офицерите около тях съобразително отклониха погледите си и се поотдалечиха, защото рядко се случваше генералът да показва чувствата си на публично място. Изведнъж тя се отдръпна, като че се сети за нещо, и извади от дрехата си подарък — обикновено стъклено шишенце със запушалка, увито в прежда с ярък пурпурен цвят.

Еций го погледна с любопитство.

— Какво е това?

— Зехтин от нашето имение — отвърна Присцила. — Първата реколта. Чудесен е. За късмет.

— Пурпурна прежда. Носи или много добър, или много, много лош късмет.

— В този случай ще ти донесе много добър късмет. Имай ми доверие.

Еций извади запушалката, вдъхна мириса и се усмихна.

— Късметът винаги е от полза. Благодаря.

Присцила взе отвореното шишенце, наклони отвора му към палеца си и сложи малко от зехтина на шията си, като че ли беше благовонно масло. Усмихна се.

— Ще ти го пазя — каза тя.

Еций кимна и я целуна по челото. После яхна коня и препусна към войските си, най-бързите отряди между които вече бяха изминали няколко мили. Присцила стоеше с гръб към децата си и баща си, загледана след съпруга си, който пришпори коня. Дълго след като изчезна от погледа й, тя остана мълчалива и неподвижна, загледана в облака прах, който се вдигна след войниците му.