Майкъл Къртис Форд
Мечът на Атила (2)

Историческа бележка

Рим съществувал в продължение на 1200 години, а крахът му не настъпил внезапно. Всъщност той назрявал в продължение на десетилетия, ако не и на столетия. През IV в. Римската империя вече била разделена на две части, които в по-малка или по-голяма степен следват културното разделение между елинизираното Източно Средиземноморие и келтските територии на Западна Европа. Императорите, които царували в двата нови центъра, били или кръвни родственици, или се сродявали чрез брачни връзки и до известна степен — било по-голяма, било по-малка — водели политика на сътрудничество. Всеки от двата центъра считал себе си за пълноправния културен и интелектуален наследник на първоначалната единна Римска империя. Източната част, чийто център бил Константинопол, просъществувала чак до 1453 г. под името Византийска империя, но съдбата на западната част, със столица последователно Рим, Милано и Равена, била по-различна: Западната Римска империя скоро паднала под нашествието на германите и техния вожд Одоакър, който бил наполовина хун. Това станало през 476 г., едва двайсет и пет години след събитията, описани в тази книга.

Датите и статистиките на историческите изследвания обаче не могат да представят истинския размер на хаоса, съществувал в Западната Римска империя цяло столетие преди нейното окончателно рухване. Десетилетия наред източните граници на Римската империя били подложени на масивния натиск на непрестанно прииждащи германски племена по течението на реките Рейн и Дунав. Рим положил героични усилия да запази териториите си — подсилвал пограничните си гарнизони, предприемал дипломатически маневри и дори периодично позволявал на внимателно подбрани племена да преминат през империята. Но въпреки всичко положението продължавало да се влошава все повече и повече. Римският император вече не можел да проведе една мащабна военна кампания, да завземе територии и да прогони германските племена, както ставало в миналото. Рим бил твърде слаб, а племената — твърде многобройни. По-големият проблем бил, че нямало къде да ги прогонят, защото самите те били тласкани на запад, почти умиращи от глад и отчаяние, от една нова, загадъчна и ужасяваща сила, дошла наскоро от изток — хуните.

Вътрешнополитическото положение в империята било не по-малко нестабилно от външното. По това време Сенатът вече изцяло бил изгубил влиянието си и някогашният енергичен и действен орган на управлението се бил превърнал повече или по-малко в клуб на беловласи старци. Върховната власт в Западната Римска империя била в ръцете на императора и неговия двор, който страдал от политически междуособици, фаворизирането на роднини и общ упадък. Легионите били слаби и дезорганизирани. В по-голямата си част били съставени от помощни отряди от чужденци и наемници и дори предвождани от генерали от неримски произход. Обширни територии като Британия, Северна Африка и Панония, в миналото сред най-ценните владения на Рим, вече се били изплъзнали от прекия контрол на императора и управници ставали местни вождове — докато не ги покоряло някое от неспирно нахлуващите варварски племена.

В този период на хаос и брожения в двата края на познатия на тогавашните хора свят се родили двама мъже, чиито съдби се преплитат и сблъскват по начин, рядко срещан в историята. Всеки от тях посвоему бил исполин, чиято личност и сила на характера го извели на върха като предводител на народа му. И макар да се възхищавали един на друг и дори някога приятели, всеки от тях виждал стремежите си възпрепятствани от другия и осъзнавали, несъмнено с неохота, че светът е твърде тесен за двамата.

Така се подготвя сцената за битката при Каталаунските поля (по-добре позната под съвременното си френско име „битката при Шалон“) — една от най-съдбовните и катастрофални битки в цялата история на човечеството не само заради многобройните бойци и оръжия, не само заради огромните територии (цяла Европа!), за властването над които била водена тя, но преди всичко заради това, което днес наричаме западна цивилизация и чието оцеляване зависело от изхода от битката. Защото, макар Римската империя действително да паднала двайсет и пет години по-късно, тя се насладила на един вид меко приземяване: нейните политически структури, културата и традициите й, сградите, религиозните институции и законите й до голяма степен се запазили и поставили основите на Средновековието и по-късно на нормите на съвременния свят. Ако обаче изходът на битката при Шалон бе различен, основателно бихме могли да сметнем, че цялото това древно наследство е щяло да бъде изгубено и унищожено, а останките — разпръснати по четирите посоки на света с ненавист, която човечеството не е виждало дотогава. И животът ни днес би бил неизмеримо по-различен, а също така и по-беден поради тази загуба.

Това е разказът за битката при Шалон.