Майкъл Къртис Форд
Мечът на Атила (3)

I

Мракът на небето се сливаше с тъмнината на околните поля и гори, а дъждът се лееше над сцената на огромно нещастие, на каквото светът рядко бе ставал свидетел. Сякаш самите богове плачеха за залязлото величие на империята и за самите себе си.

Четвърт милион войници вървяха с мъка в нестройни редици по черния път, който отдавна се бе превърнал в размекната кал. Светът на всеки от тях се бе смалил до пространството, обгърнало собственото му тяло: тежките стъпки на подкованите сандали, струйките вода, които се стичаха по шлема в очите му, студената броня на войника пред него, която докосваше, за да се увери, че все още следва правилната посока в тъмнината. Колкото и често да тренира един войник и да се обучава с легиона си, колкото и далеч да потегля на поход в сгъстен строй редом с хиляди бойни другари, колкото и ожесточено да се бие като част от огромна армия, дали ще оцелее, зависи не от другарите или враговете му, а единствено от него. Не друг, а той самият трябва да понася студения дъжд, стичащ се по гърба му, острата болка в хълбока, където все още е забит отчупеният връх на пронизалото го копие, или пък страха дълбоко в стомаха си, че тази нощ, нощта на агония и изтощение, тази нощ може никога да не отстъпи място на утрото.

Нито една светлинка не трепкаше на небето, макар в далечината, на хоризонта, където беше разположен вражеският лагер, искрите на сто хиляди огньове да пронизваха черния мрак като падащи звезди, сякаш небето и земята бяха разменили местата си. Единствената светлина наоколо идваше от насмолените борови факли, побити в размекнатата пръст на канавката на голямо разстояние една от друга, или от умиращия пламък на някоя запалителна метателна топка, който бавно се разтапяше в локва от мазна течност. Тези гаснещи пламъци като че ли само засилваха мрака, а докато колоната бавно се виеше покрай тях, те хвърляха треперливи сенки по окървавените лица, сгърчени в гримаси на страдание и болка.

Това не беше болка от телесните рани, защото легионерът привиква към тях. Мъжът, който служи на Рим със силата на ръцете си, примирено оставя част от себе си във всеки поход — тук някой пръст, отсечен от германски меч или от дърварската секира на някой непохватен другар по оръжие, там част от рамото си, отнесено от вражески снаряд или от зъбите на някой непокорен кон; разделя се с окото си или с красивата извивка на носа си, или пък с някой зъб, загубен в сбиване или поразен от гангрена, или пък заради неприятния подарък, получен от някоя болна от сифилис проститутка. Но може би е справедливо войникът да остави нещо — нещо от себе си в замяна на живота и богатствата, които отнема. Ветераните бързо се научават как да се запазят невредими, защото един войник не може да оцелее през двайсетгодишната си служба в легионите и да продължава да губи по някоя важна част от тялото си всяка година, защото, когато дойде време да се порадва на мизерната си пенсия — ако доживее до нея, — вече ще се е превърнал в половин човек. След няколко години всеки натрупва опит и се научава да удържа смелостта си. Не да бяга от дълга си, разбира се, но се научава да не поема ненужни рискове — когато отива на пост, да избира по-безопасни позиции, в атаките да остава малко по-назад от предната линия, да бъде нащрек за стрелци по фланговете, вместо да приковава цялото си внимание върху врага пред очите си. „Гледай на изток!“ — крещи му вътрешният глас на опита, защото в ръкопашен бой римлянинът може да умъртви всеки враг с отличните си умения и техника, докато силата — дори прочутата физическа сила на алеманите — в действителност намалява от яростта и жаждата им за кръв. Но един хладнокръвен пресметлив стрелец, прицелващ се скрит зад някое дърво, може да бъде избегнат само благодарение на опита. Когато човек се раздели с няколко ценни телесни придатъка, предпазливостта става негова втора природа.

Не, болката, изписана по тези лица, далеч надхвърляше обикновеното физическо страдание. Броните, които носеха войниците, бяха очукани и опръскани с кръв, крайниците на повечето от мъжете бяха или превързани, или въобще ги нямаше, или висяха под неестествени ъгли… Не се чуваше ни говор, ни песен, нито дори обичайният хор от оплаквания на войска, тръгнала на поход.

Единствено неспирният тропот и шляпане на половин милион крака, които вървяха из широката кална река.

Това мълчание беше загадка, защото се случваше изключително рядко. Мълчание сред римляни, та дори и мълчанието на един-единствен римлянин, представлява противоречие в самата си същност — състояние, което също като суха пръст насред тучна поляна или красива жена, отправила се на път сама, представлява нещо несигурно по самите закони на природата. Това мълчание е празнота, която трябва да бъде запълнена. И като че Стентор^[1] — този забравен бог на врявата и глъчката — се бе размърдал в просъница и бе съзрял необяснимия си пропуск, защото от предните редици се надигнаха решителни гласове. Изтощени, войниците се запрепъваха и запристъпваха по-колебливо по лепкавата кал. Всеки от тях искаше да поспре и да се заслуша, да усети облекчението от мисълта, че животът съществува и отвъд самотния и тъмен свят, който плътно ги обгръщаше, но и никой не искаше да загуби контакта с рамото на човека пред себе си или да падне в калта, където колоната от невидими сенки, идващи зад него, щеше да го стъпче.

Гласовете се чуваха все по-ясно, накъсвани от ругатни и мощния рев на мулетата, недоволни от условията, в които ги караха да вървят напред. Колона каруци с мъка се придвижваше срещу войниците, като си пробиваше път между изтощените ранени. Мълчаливо и неохотно, пипнешком и като се ориентираха по това, което чуваха, а не по това, което виждаха, мъжете се запрепъваха към канавката отстрани на пътя и останаха в потока кална вода, треперейки от студ, докато колите минаваха една по една. Всяка беше теглена от чифт мулета, чийто път се осветяваше от фенер, окачен на дълъг прът, извит над гърбовете на животните. Жълтеникавите светлинки танцуваха немощно и бледо по лицата на воините от помощните части, които крачеха редом с каруците. Всички те бяха млади и неопитни — просто момчета, набързо зачислени от близкото село преди ден-два, които нямаха дори оръжие и броня. Широко отворените им очи гледаха измъчените войници, покрай които минаваха, с невъобразима почуда.

Водачът на обоза — един едър центурион — вървеше отстрани на пътя с широки крачки и безразборно шибаше мулетата, момчетата, които ги караха, и войниците, като се опитваше да проправи път на колоната. Изнурените войници, които едва преди няколко часа се бяха изправили срещу най-свирепите врагове, които бе срещала Римската империя, сега се свиваха в мрака, за да избегнат ударите на камшика, размахван от един от техните хора. Всеки си има задължения, а войниците бяха изпълнили своето. Работата на този центурион беше да преведе колоната, затова и офицери, и войници отстъпваха пред него и пред плющящия му камшик.

Докато колоната вървеше напред, центурионът обхождаше върволицата трополещи коли и крещеше напътствия със своя отсечен, монотонен войнишки глас:

— Примирието ще трае до изгрев-слънце. Не закачайте хуните по полето — те търсят своите ранени. И не забравяйте предупреждението на генерала: никакви грабежи! Когото хвана да претърсва умрелите, дори и хуни да са, ще го набия с камшик.

Колоната се нижеше мъчително бавно нагоре по ниския хълм, изправил се пред тях в тъмнината. Морето от легионери се разделяше и отново се събираше зад гърба им в строен римски ред. Единственият звук в мрака бяха приглушените проклятия на изтощените ветерани, когато дойдеше техният ред да спрат болезнения си ход, да застанат в канавката и да слушат монотонните подвиквания на центуриона.

— Само този хълм остана. Примирието е до изгрев-слънце. Имаме осем часа да приберем ранените. Закарайте мулетата до хребета. Почти стигнахме… Боже милостиви!

Щом стигна върха на възвишението, центурионът спря и погледна бойното поле. Без да съзнава какво върши, той вдигна ръка към челото си и пръстите му направиха кръстния знак, а върволицата коли зад него постепенно спря.

Пред римския воин се разкриваше страшната гледка на невъобразима касапница. В гаснещата светлина на кипящите локви, оставени от метателните запалителни топки, широкото поле бе застлано с черни, потръпващи сенки — всъщност не сенки, а човешки тела. Не бяха хиляди или десетки хиляди, а стотици хиляди мъже и коне, наполовина потънали в кипналата кал, а дъждът биеше по проснатите им тела и разбъркваше калта, телата и мрака на нощта в гъста каша, в която земята се сливаше с телата, а телата — с мрака.

След един дълъг миг, в който можеше само безмълвно да се взира в страховитата картина под краката си, центурионът започна да различава отделните подробности. Полето се движеше като огромно клокочещо блато, което бавно се извиваше и бълбукаше като повърхността на тресавищата в Саксония. Някои от сенките се влачеха, други пълзяха с мъка; трети немощно протягаха ръка, като че се зовяха едни други; повечето не помръдваха. Сред телата плахо сновяха диви кучета и свине. Центурионът видя, че неговата част не е единствената пристигнала на мястото: други групички каруци и носачи вече усилено работеха, пренасяха ранените на носилки и трупаха мъртвите на купчини.

В безмълвен ужас, младите войници от кервана се скупчиха зад центуриона и занадничаха иззад гърба му. Гледката бе ужасна и кръвта на младежите се смрази. Центурионът обаче бе решителен мъж, който не си губеше времето в излишни съзерцания и размишления.

— Хайде на работа! Призори примирието свършва. Искам да сте прибрали всички ранени дотогава. До един! Мъртвите ще изгорим после.

С изплющяването на камшика и подновените проклятия на легионерите, изтикани в канавката, върволицата каруци се заклати по пътя нагоре към хребета и започна бавно и предпазливо да се спуска към подножието на разкаляния хълм, където талигите се пръснаха, устремени към най-големите купове от тъмни сенки, осеяли бойното поле.

Двама млади гали, зачислени в санитарното поделение на римската армия едва преди три седмици, бавно си проправяха път през калта, заслушани в стенанията на ранените.

— Не се записах в легионите, за да измъквам римляни от калта — каза единият.

— Млъквай. Въобще не си се записвал. Татко ни нареди, защото префектът му заповядал да ни прати. Ти какво очакваше — да те направят легат ли?

— Не, но поне да вляза в боя. Да убия някой и друг хун…

— Казах ти да мълчиш. Помогни ми да обърнем този.

Братята се наведоха и изсумтяха, докато повдигаха падналия по очи войник, за да го обърнат. Калта, в която бе потънало тялото му, неохотно охлаби хватката си и полетя надолу с жвакащ звук.

— Мъртъв е, остави го. Да проверим ей онзи там. Видях, че помръдва крака си.

Поставиха ранения върху мръсната носилка и изсипаха товара си в каруцата, докато мулетата стояха безропотно под поройния дъжд. Раненият римлянин тихо стенеше в ритъм с люлеенето на носилката, а двамата гали, които кълняха всеки път щом се спънеха или залитнеха, с нищо не облекчаваха страданието му.

— Внимавай, глупак такъв! Не виждаш ли, че ръката му е почти откъсната?

— Привържи я към гърдите му, за да не се клати така. Аз ли трябва да върша всичко?

Опряха носилката на сваления капак на талигата, стовариха ранения от пропитото с кръв платно върху пода й и го наместиха плътно между други двама, които бяха прибрали по-рано.

— Има място за още двама. Тръгвай…

— Виж онзи там. Движи се…

Братята се приближиха с носилката и се наведоха, за да видят лицето на мъжа на бледата светлина.

— Я, тоя бил хун. Под калта е жълт като слънчоглед. И е полугол. На хуните не им стига умът дори да си сложат метални ризници.

— Ти пък да не би да носиш ризница?

— Тихо! Идват хуни!

Галите застинаха, както бяха приведени над падналия, и се взряха в тъмнината. На няколко крачки от тях две фигури крачеха през полето и мократа повърхност на тъмните им кожени ризници проблясваше на светлинките от разпръснатите огньове. Освен дългите колкото човешки бой копия, които носеха, друго оръжие по тях не се виждаше. Те също спираха и се навеждаха, за да проверяват телата, паднали ничком в калта.

— И те ли го правят?

— Кое — да прибират ранените ли? А защо не?

— Ами как ще ги пренасят? Нямат нито носилка, нито кола.

Докато галите ги наблюдаваха, хуните побутнаха с крак едно тъмно тяло, за да го обърнат. Ръката на ранения немощно трепна. Единият от хуните, явно по-старшият, изръмжа на гърления си език нещо на другия и отиде да провери още няколко ранени, които се бяха раздвижили наблизо. Другият се спря за миг, като че чакаше командирът му да се отдалечи, а после внимателно опря върха на копието си до гърлото на ранения, който лежеше в краката му, и с цялата си тежест се отпусна върху него. Внезапен спазъм повдигна ръката на падналия, след което тя се отпусна безжизнено в калта. Хунът хвана дръжката на копието и го изтегли. Тогава вдигна очи и видя двамата гали, които го следяха с поглед. За миг остана неподвижен, подпрян на копието си, като че потънал в мисли, а братята скришом заопипваха коланите си, надявайки се да не са забравили да окачат на тях кинжалите в ножниците им. Тогава, с широка усмивка, която изглеждаше жълта на светлината на огньовете, хунът леко кимна и закрачи към другаря си, който сочеше към друг ранен войник.

— Всемогъщи боже! Видя ли? Убиват своите! Да ги убием ли?

— Да ги убием ли? Виж им оръжието, човече! Виж им броните — тия не са наборници като нас, а истински войници.

— Ама…

— Забрави. Центурионът каза да стоим настрана от хуните. Остави ги да си гледат тяхната работа. Ние ще си гледаме нашата. Хайде, да вървим.

Зад тях едно от мулетата изпръхтя и двамата подскочиха.

— Почти няма място в каруцата. Да качим още двама и да се връщаме в лагера.

Двамата мъже отново започнаха да си проправят път през касапницата, но от мрака се чу немощен глас:

— Ей, римляни! За бога, елате тук…

Една ръка се повдигна вяло от купчина трупове, до която галите нарочно не се бяха приближили, тъй като близо до нея нямаше никаква светлина. Мракът не им позволяваше да различат нито една от несъмнено ужасяващите подробности.

— Там има някой жив. Бързо…

Двамата се спуснаха, хванаха ръката, изтеглиха ранения изпод труповете и го положиха по гръб в калта.

— Нищо не виждам. Да го издърпаме ей там.

Двамата братя се наведоха, ругаейки калта, в която потънаха, и като вдигнаха ранения върху носилката, бавно се запътиха към колата. Но когато минаха край един пращящ огън, по-големият изведнъж изруга и пусна товара. Брат му, изненадан от неочакваната промяна, залитна назад и също остави носилката.

— Глупак! Защо го пусна?

— Виж го! Хун е!

Двамата внимателно се вгледаха в него на слабата светлина. Раненият носеше римски боен шлем, но не и броня, а вълнена туника и ботуши на конник.

— Вярно — дърт хун, пък и грозен. Задигнал е римския шлем отнякъде. Да го махаме от носилката.

— Чакай. Извика ни на латински.

Силната кашлица на ранения прекъсна препирнята, която се вихреше над него. Той с мъка се опита да се приповдигне между двата пръта на носилката, на която лежеше.

— Римляни, моля ви… почакайте! — задъхваше се той на онзи недодялан латински, на който говореха войниците. — Трябва да ви кажа нещо…

Галите клекнаха пред него.

— Вести ли? Вместо тебе на тази носилка трябва да сложим някой римски войник. Казвай, старче, и да свършваме.

— Ще ги съобщя само на генерала ви.

Галите го гледаха невярващо.

— Искаш да те отнесем при генерал Флавий Еций? Просто така? Всеки хун би поискал същото.

— Ха! По-добре така, отколкото собствените ти хора да ти прережат гърлото, нали?

Галите се изсмяха, но раненият хун пак се закашля и здраво се хвана за прътовете на носилката, за да не го изхвърлят.

— Моля ви… вземете кесията ми. Виси на връв от пояса ми…

Единият от галите внимателно се огледа, да не би някой да ги наблюдава, после се наведе, опипа тънкия кръст на хуна и откъсна кожената кесия. Изправи се и скришом погледна в нея.

— Центурионът забрани грабежите.

— Но старецът има пари — златни монети.

— Сигурно ги е задигнал заедно с шлема, преди самия него да го наръгат в корема.

Хунът пак проговори.

— Моля ви… няма много време.

Войниците се спогледаха и кимнаха в съгласие. После се наведоха над носилката, заклатушкаха се обратно към каруцата и грубо изтърсиха хуна вътре. След като поразбутаха ранените, стоварени на дъното, те отстъпиха крачка назад, за да оценят свършената работа.

— Какво ще кажеш? Има ли място за още един?

— Да, хайде.

Галите бавно се отдалечиха, за да потърсят още някой ранен римски войник, но след няколко крачки застинаха на място, чули нещо.

Тропот на копита и виещи кучета: към тях бързо се приближаваха конници. В тъмнината, под дъжда, човек губи всякаква ориентация — врявата може да идва от всяка посока. Смутени, те се обърнаха на място. Не за пръв път чуваха тропота на копита, но воят не беше на обикновени хрътки, а по-плътен и гърлен, смесен с яростно ръмжене. Двамата войници застанаха нащрек и отново почнаха тревожно да опипват коланите си. Изведнъж три огромни северни вълка с дълга козина, която се вееше като грива, се стрелнаха покрай един огън наблизо, дърпайки въжетата, с които хуните ги държаха. Галите наблюдаваха изумени.

— Видя ли? Не са ли това…?

— Чувал съм, че хуните отглеждат вълци, също като генерал Еций, но не вярвах на приказките…

Грамадните зверове прескочиха няколко тела, после с ръмжене се спряха при камарата трупове, от която преди малко галите бяха измъкнали стария хун. Зверовете останаха там, като пръхтяха, душеха и ядосано обикаляха купчината. Изглеждаха объркани.

От небето отново се изсипа порой дъжд и точно когато галите наведоха глави, за да прикрият лицата си, от тъмнината като гръм изскочиха десетина хунски конници, които крещяха на грубия си език. След миг запъхтените им коне, които риеха земята с копита, вече бяха заобиколили галите. Властната фигура на командира им се извиси над ужасените момчета. Мъжът не носеше броня, а същата мръсна ризница от изхабена кожа като останалите хунски бойци. Единствено сплъстената козина по края на яката и ръкавите на ризата му свидетелстваше за високия му чин. Беше широкоплещест и мускулест. От цялата му външност се излъчваше овладяна физическа сила, която не подхождаше на яростта, изписана на лицето му. Той погледна към снишилите се гали. Очите му горяха на светлината на факлите като очите на лъв, който се взира хищно в жертвата си от някой нисък клон.

Предводителят кимна на един от конниците и двамата подкараха животните си покрай галите, спряха зад гърба им и притиснаха дългите си кинжали до гърлата им. Младите наборници се вцепениха от ужас — само конете да шавнеха, и те и двамата щяха да се окажат с прерязани гърла. Гледаха нагоре, без да смеят да мръднат, и дъждът биеше право в лицата им. Командирът се подсмихна зловещо, хвана главата на по-младия гал, вдигна я грубо нагоре и размаха оръжието пред ужасения му поглед — стоманено острие, с майсторски изкован назъбен ръб, каквото галът никога преди не беше виждал. Потрепери от ужас, защото този ръб му заприлича на зъбите на хищен звяр.

— Говорете, римски псета! — изръмжа водачът на отличен латински. — Да сте виждали оттук да минава един стар хун?

Галите едва се държаха на крака от страх. По-младият понечи да продума. Остави плячката! Спасявай си кожата! — крещеше вътрешният му глас. Но преди да е успял да гъкне, водачът го пресече:

— Ако разбера, че римляните са помогнали на този човек по какъвто и да било начин, прекратявам примирието. Главите ви ще украсят прътите на шатрата ми. Претърсете каруцата им.

Когато хуните ги пуснаха, галите се свлякоха на земята, прималели от ужас. Двама конници скочиха от конете и тръгнаха към каруцата с горяща факла. Но точно когато я приближиха, един задъхан остготски войник долетя в галоп от тъмнината.

— Кралю! — викна той задъхан — Вълците вият след прясна следа! Ако побързаме, може да намерим стареца жив!

Двамата гали се спогледаха изумени. По-големият прошепна скришом на брат си:

— „Кралю“? Това е самият Атила!

Хунският предводител обърна коня си и изкрещя някаква заповед на странния си език. Ездачите се оттеглиха в галоп, а двамата хуни, които бяха тръгнали да претърсят каруцата, бързо се метнаха на конете си и последваха останалите. Водачът задържа свирепия си поглед още миг върху братята и прокара пръсти по назъбеното острие, като че мислеше за нещо. После яростно зашиба коня и последва хората си в галоп.

Слисани, галите закрачиха обратно към каруцата. Вторачиха се в ранения възрастен хун, а той ги гледаше с премрежен поглед, като губеше съзнание и после пак се свестяваше. Струйката кръв, която изтичаше от крайчеца на устата му, блестеше на бледата светлина. Войниците се поизпъчиха, опитвайки се да си възвърнат предишната важност. По-големият перна стареца по крака.

— При все че ни довлече всички тия бели, ще трябва да те откараме в лагера. Дано си струва.

Така, с едно тяло по-малко в колата, те обърнаха мулетата и се отправиха обратно по дългия път, по който бяха дошли.

* * *

От двете страни на тясната пътека, превърнала се в дълбоко набраздено кално корито, бяха опънати стройни редици палатки и пред всяка от тях тлееше огън, на който десетимата войници, които спяха вътре, приготвяха храната си. Пушекът се стелеше ниско над земята, сякаш дъждът го притискаше, а светлината на огньовете и факлите пробягваше по изтощените лица на уморените легионери, които влизаха в лагера и се пръсваха по своите части. Пред една голяма палатка — полевата болница на лагера — бе строена дълга редица каруци, а около кротките мулета забързано сновяха мъже, които крещяха заповеди и тичешком пренасяха билки и инструменти за лечение от едно място на друго. Усърдно разтоварваха каруците от зловещия им товар, а пространството пред палатката се запълваше с все повече стенещи войници. Полагаха ги по гръб толкова близо един до друг, че санитарите трябваше да ги обръщат настрани, без значение къде са раните им, за да освободят място за неизброимите ранени, които не спираха да пристигат. За тези страдащи мъже нямаше дори подслон от дъжда. Много бяха в безсъзнание, а будните стенеха немощно, молеха за одеяла, за храна, зовяха жените и майките си.

Двамата гали бяха застанали при пункта за разтоварване и спореха с командира си. Едрият центурион изглеждаше обезумял от ярост.

— Да ви поразят всички проклети богове на Галия, тъпаци такива! Днес генерал Еций загуби повече от сто хиляди души. Сто хиляди, по дяволите! А вие искате да му замъкна някакъв полужив дърт хун, защото поназнайвал латински? Конярят ми говори по-добър латински от това дърто псе, но не го представям на Еций!

Двамата се свиха, но по-големият заговори смирено:

— Кълна се, господарю, самият Атила го търсеше. Сигурно знае нещо…

Разгневен, центурионът кълнеше слабоумието на галите, леденостудения дъжд, който обливаше гърба му, смазващата умора, която го бе обзела след цял ден непрекъснато сражение, а сега — задълженията си покрай талигите с мъртъвците, които не му бяха дали възможност да си почине дори през нощта.

— Атила! Не на мене тия. Пак си сръбнал гроздов сок, малкият. Размърдайте си проклетите задници и се хващайте на работа. Остава ни половината нощ. С хуна ще се заема веднага, а после — и с вас двамата.

Войниците наведоха глави, плеснаха мулетата и поеха по дългия път обратно към полето, за да напълнят празната каруца с още ранени. Докато се отдалечаваха, газейки в калта, центурионът ги гледаше с отвращение, а после със същата неприязън погледна и хуна, който беше в несвяст.

— А тебе какво да те правя, по дяволите?

Наведе се и се опита да го свести, като го пляскаше по бузите.

— Говори, хуне. Не те чувам. По дяволите!

Центурионът вдигна стареца, като че беше чувал с пшеница, метна го на рамо и тръгна.

 

 

Палатката беше голяма, проветрива и добре осветена. Ако се преценяваше по условията на военния лагер, бе просторна и удобна, но по всякакви други стандарти биха я сметнали за мръсна, разхвърляна и тясна. По масата и по грубите дъски на пода бяха разпръснати карти и документи, а адютантите, които непрестанно влизаха и излизаха, изтръскваха водата от себе си и не гледаха къде остъргват калните си ботуши. Дъждът удряше по прогизналото платнище, а вятърът го люлееше така силно, че то вибрираше като кожата на барабан и принуждаваше всички вътре да викат, за да се чуват един друг. Мебелировката и книжата, припряно нахвърляни на купчини, бяха сложени настрана от шевовете на палатката, защото под тях дупките от иглата, които, макар и обилно намазани със свинска мас и восък, пак пропускаха пороя и там, където се съединяваха отделните парчета на платнището, се образуваха дълги ивици дъждовни капки. При всеки пристъп на вятъра, издул палатката, и при всеки случаен допир до стените й, по главите на хората вътре се изсипваше студен порой от капки, а плющенето на дъжда навън от време на време се смесваше с гневните ругатни вътре.

На една маса в средата на палатката генерал Флавий Еций разговаряше с шест-седем от своите офицери. Всички бяха прогизнали и мръсни. От шестнайсет часа не бяха сваляли броните си и нито се бяха къпали, нито бяха яли нещо след завръщането си преди малко от бойното поле.

Мрачни и изтощени бяха лицата им, но Еций оставаше спокоен и непоколебим. Беше висок, строен, с благородна осанка и обноски на патриций, но без празния поглед и театралниченето на човек, който незаслужено се е добрал до поста си. Излъчваше сдържана увереност и компетентност и от застаналите пред него офицери струеше напрежение, докато ги разпитваше какво е положението.

— Колко са жертвите?

Трибунът Пелий, ветеран от Дакия, присвиваше очи над скъсаното парче пергамент, което държеше в ръка, като се опитваше да разбере какво означават цифрите, които преди малко беше надраскал набързо в съответствие с рапортите, получени от центурионите му.

— Генерал Еций, предварителното преброяване, което направихме, преди да се стъмни, сочеше триста хиляди жертви на бойното поле. Не знаем колко са нашите и колко — хуните…

Всички присъстващи си поеха дълбоко въздух. Макар всеки от тях да беше закоравял ветеран, привикнал към сблъсъка със смъртта и към необходимостта да праща войските си в неутолимата, раззината паст на сражението, тази цифра беше нечувана. Триста хиляди? В цялата история не бе имало битка, която да погуби за един-единствен ден толкова много хора.

Друг трибун, Антонин, се покашля и продължи доклада.

— Господарю, санитарните отряди вече прибират оцелелите от полето. Когато се върнат, ще имаме по-точна информация.

Пелий продължи рапорта си оттам, откъдето бе прекъснат.

— Най-лошото, господарю, е, че според докладите крал Теодорих е бил открит под купчина мъртви хуни.

Щом чу новината, Еций ги погледна ужасен.

— Теодорих? В какво състояние е бил, трибуне?

— Мъртъв — отвърна Пелий. — Видели го как пада от коня си, поразен от копието на един остгот. Изправил се и продължил да се бие, но накрая го сломили. Имал тежки рани навсякъде. Загинал смело, бил се като primus pilus^[2].

Еций смаяно клатеше глава.

— Безумец! Имам достатъчно мъже, които да се бият като центуриони. Имах нужда от Теодорих, за да предвожда войската като крал.

Замълча за миг, преценявайки този нов обрат.

— Вестготите са най-многобройният ни съюзник, а сега остават без предводител.

Антоний се наведе и каза с приглушен глас:

— Така е, господарю — всичките двеста хиляди. Из лагера вече се говори за това. Вестготите са смутени, останали са без водач. Някои се заричат пред най-големия му син, Торисмунд, че ще отмъстят, а други казват, че ще се върнат в Толоса^[3], за да подготвят погребението му.

Еций остана все така спокоен. Не каза нищо. Мислеше. По лицата на останалите се бе изписал потресът на хора, загубили всичко. Най-сетне Пелий се покашля:

— Генерал Еций, трябва да вземете решение — колебливо каза той. — Кралят на вестготите е мъртъв. Неговата двестахилядна войска може да откаже да се бие повече. Загубихме…

— Отлично чух какво каза — прекъсна го Еций. — Нищо не сме загубили.

Разговорът внезапно беше прекъснат от викове отвън. Мъжете наостриха уши да чуят за какво е врявата и станаха да проверят.

— Свободни сте — процеди през зъби Еций и се изправи. — Антоний, разбери по-точно какъв е броят на жертвите и ми докладвай на следващата стража.

Той си проправи път покрай останалите към входа на палатката и раздразнен от това ново прекъсване, измърмори:

— Сега пък какво става, да му се не види?

Отметна парчето платнище, което служеше за врата, и излезе на дъжда.

В калната река отпред един центурион се караше с двама от стражите на Еций, които му бяха попречили да се приближи до палатката на генерала. Старият хун лежеше в краката на центуриона, увит в прогизнало одеяло. Очите му бяха полуотворени. Той трепереше и се оглеждаше замаяно наоколо. Еций разблъска хората си и се приближи към спорещите мъже.

— Какво означава това, центурионе? Нямаш ли си работа в нощ като тази?

Центурионът се сепна, изненадан от появата на самия главнокомандващ.

— Генерал Флавий Еций! Приветствам те, господарю, от името на Десети легион, с най-голяма почит. Санитарният отряд под мое командване се натъкнал на този хун, който — и той подритна изпадналия почти в безсъзнание човек, който простена от болка — настоява да говори с теб. Твърди, че има изключително важна информация, господарю.

Еций погледна с любопитство към хуна, но лицето му си остана все така безизразно. Раненият вдигна към него поглед, станал по-ясен, а очите му се разшириха — познал го беше. С мъка измъкна ръката си от гънките на подгизналото от вода и кръв одеяло, което го обгръщаше като плащаница, и протегна към Еций свития си юмрук.

Римлянинът се наведе и също протегна длан, в която хунът пусна нещо. Генералът се изправи и приближи предмета към светлината на факлите, за да го разгледа. Беше зъб от някакъв звяр, гладък и пожълтял, с прокарана през него обикновена кожена каишка. Често срещан талисман сред хуните. Но върху него имаше тамга — инициала на притежателя му, което беше необичайно за толкова обикновен предмет. Еций го поднесе по-близо до светлината. Едвам успя да различи една грубо издълбана буква — „Е“.

Изумен, генералът се сепна и се взря в стария хун на земята. В първия момент не беше разпознал това лице, но сега вече нямаше съмнение. Този счупен нос, който бе зараснал съвсем накриво…

— Центурионе, внеси човека в палатката. Веднага! Стража, доведи лекар.

Стражът хукна. Центурионът се наведе, отново подпря хуна на рамото си и закрачи към входа на палатката. Еций влезе веднага след него.

Вътре центурионът се наведе, положи хуна върху одъра на генерала, пъшкайки от усилието, и се изправи с изпъната в стегнат поздрав ръка. Еций му кимна разсеяно и се приближи до одъра, но центурионът не помръдна. Генералът се извърна да го погледне — този як ветеран, целия в кал и мокър до кости, с туника и броня, изцапани с кръвта на ранения, когото беше донесъл дотук. Центурионът стоеше прав, с изпъната ръка и безизразен поглед, отправен право напред.

— Свободно. Медал ли чакаш?

Войникът трепна леко, свали ръката си, но остана на място и тогава Еций изведнъж разбра защо. За пръв път от часове наред този мъж бе влязъл на сухо и не му се бързаше обратно към полето.

Изражението на генерала се смекчи.

— Марш към палатката на стражите. Кажи на ковача, че аз те пращам за чаша горещо вино. Знам, че го крие зад огнището.

— За пленника ли, господарю? — попита центурионът.

Еций се извърна.

— За пленника ли? Той дори не е на себе си. Изпий го ти и се връщай на полето!

Центурионът кимна с все така безизразно лице и безучастно излезе навън. Еций постоя заслушан в лепкавите стъпки, които се отдалечаваха. После дълбоко въздъхна, взе една лампа с масло, оставена наблизо, и се наведе над хуна. Макар светлината на лампата да падаше право върху лицето му, очите на ранения дори не трепнаха.

Еций внимателно разгледа лицето му, като попиваше тези черти, които така добре познаваше и които така се бяха изменили с годините. Нима и той самият се бе преобразил толкова много? Лицето и тялото на човека съзряват, после увяхват и с времето стават почти неузнаваеми. Но дали същността му си остава непроменена, както когато замахнеш с брадвата и удариш по ствола на дървото, а после пак и пак, докато най-сетне стигнеш до сърцевината от времето на похода на Юлий Цезар? Този старец, който лежеше пред него — същият човек ли бе, когото познаваше някога? Като приятел ли идваше? Или не?

Върху палатката се изсипа оглушителен порой, като че рояк стрели се удари в твърдата повърхност на някой щит. Еций дръпна един стол и седна до одъра, но тъкмо тогава платнището на изхода пак се повдигна и нахлу нов поток дъжд.

Един цивилен с нещастен вид залитна вътре и почти се препъна в огромно кълбо козина, свито на тъкана рогозка посред пода. Раздразнено, кълбото трепна, вдигна очите си с проблясващи жълти пламъчета и изръмжа заплашително.

— Луцила! Тихо! — заповяда Еций.

— Поздрав, генерал Еций — каза тихо човекът, изплашен. — Наредил си да дойде лекар. С цялото ми уважение, господарю, вълкът ме плаши.

— Опитомена е. Дни наред не е яла лекари.

С разширени от ужас очи мъжът се промъкна внимателно покрай ръмжащото животно, което го следеше с хищен поглед.

Най-после успявайки да остави Еций между себе си и звяра, лекарят се отправи към мангала по средата на палатката с бавни, премерени движения, като че се опитваше да си възвърне накърненото достойнство. Свали плъстеното си наметало, по което капчиците блестяха като мънички перли, и го преметна на облегалката на един стол. После бавно свали плъстената си шапка и като прокара пръсти през косата си, посипа върху горещия метал на ръба на жарника още капчици, които заподскачаха и запращяха. Накрая отправи поглед към Еций, който го наблюдаваше с хладни очи, кимна в знак, че е готов, и приближи одъра, за да погледне болния, за когото го бяха повикали. Внезапно по лицето му се изписа отвращение.

— Генерал Еций, този човек е хун!

Еций въздъхна дълбоко.

— Нищо ново не ми казваш.

Лекарят примигна удивен, после извърна поглед. Между жълтите очи на вълка и безстрастния поглед на генерала му се стори, че лицето му е опърлено от пламъка на театрални фенери. Смутен, той се наведе и започна да рови из медицинските си принадлежности, като си мърмореше ядосано под нос, след което с неохота се зае да развива прогизналото одеяло, в което беше увит хунът, и да реже вълнената му туника. Докато внимателно отстраняваше плата и го режеше там, където засъхналата кръв го беше залепила за кожата, лекарят хвърли поглед към Еций и поклати глава в недоумение.

Генералът се наведе над рамото на лечителя, за да види сам какво е състоянието на пленника, и потрепери. Отстъпи и вдигна поглед към тавана, сякаш се мъчеше да събере мислите си. После мина покрай приведения лекар, наведе се, хвана главата на хуна и извърна лицето му към себе си.

— Какво има? Защо си тук?

Гласът му стресна ранения и треперещите му клепачи се отвориха. Погледът му обаче оставаше нефокусиран и устремен някъде безкрайно далеч. Устните му се раздвижиха с мъка.

— Трябва да кажа на Флавий… Трябва… да кажа на Флавий!

— Какво да ми кажеш? Защо дойде, старче?

Лечителят се изправи, внимателно отстрани ръката на Еций от лицето на хуна и почтително, ала решително го избута настрана. Генералът отстъпи крачка назад, но очите му не се отделяха от очите на стария човек. Докато внимателно закрепваше за метални щипци една извита скоба, лекарят говореше на Еций, за да го информира и да отвлече вниманието му от ранения.

— Не му остава и един ден, генерале. Ще се изненадам, ако изкара нощта. Ако смея да попитам, кой е той?

За миг Еций спря, преди да отговори:

— Този човек…

Изведнъж, разбрал, че не може да намери думи, той се загледа някъде към другия край на палатката, в празното пространство.

— Този човек — поде той — беше хун.

— Беше? — подсмихна се лекарят. — Според мене той и сега си е чист хун. По-истински хун от него — здраве му кажи. И така, какъв е сега?

Еций сведе натъжен поглед към умиращия и не каза нищо. За един дълъг миг лекарят остана загледан в него, а после, боейки се, че генералът може да е забравил въпроса му или да е решил да не му отговаря, събра смелост да прекъсне мислите на главнокомандващия.

— Генерал Еций, тъй като това ме вълнува от професионална гледна точка, а и… от любопитство, какъв е сега този човек?

Еций въздъхна и се изправи. Овладя лицето си и впери поглед в лечителя.

— Изминаха трийсет години. Повече от трийсет. Не, лечителю, този човек не е обикновен хун.

— О, значи го познаваш? Да не сме пленили някой вражески офицер?

Еций поклати глава отрицателно.

— Не просто офицер, макар наистина да е и такъв. И офицер, и нещо друго. Опази го жив, лечителю, на всяка цена.

Погледът на лекаря засия от доверието, което този велик човек имаше в него.

— Значи този хун е извънредно важна личност?

Еций кимна и отново се наведе да огледа лицето на ранения.

— Лечителю — каза той, — сега този човек е може би най-важната личност в цялата Римска империя.

I

Трикпиниумът^[4] не беше най-големият в палата, но пък беше подреденият с най-голямо разточителство. Личната зала за пиршества на императора тук, в неговата столица Равена, бе украсена с най-скъпите и бляскави материали от близо и далеч, подобаващи на вкусовете на суверена на Западната Римска империя. Стените горяха в топлите червени и оранжеви отблясъци на мозайките, върху които бяха изобразени нимфи и сатири и всеки път щом човек ги погледнеше, някой едва доловим и все пак очарователен детайл проблясваше с инкрустацията на скъпоценни камъни и задържаше окото — блясъкът на златния подгъв по края на късата туника на нимфата, която тя със смях е оставила да се свлече до земята, сладострастието в лазурния поглед на сатира, който се усмихва похотливо на група лудуващи в потока девици, искрите на граната в зърното на гърдата на замечтаната дриада, полегнала върху козите крака на Пан^[5] с неговата лукава усмивка. Светлината струеше от стоте светилника, пръснати из залата, от висящите полилеи, от скъпите свещи от пчелен восък по масите и от позлатените стенни свещници, внимателно закрепени на поставките си и изрисувани с оптическа илюзия, която позволяваше заблудата, че ги държат създанията, танцуващи по стенната мозайка. Светлината струеше отвсякъде, а топлината на пламъците, мирисът на пушека и вонята на потъналите в пот тела създаваха упойваща и задушлива атмосфера. Замайващата миризма на благовонията като че раздвижваше тези фигури с човешки ръст и те оживяваха в пълното си опияняващо и чувствено великолепие.

В различните части на залата петдесетина сенатори и подлизурковци, които се подмазваха пред силните на деня, се бяха излегнали удобно върху позлатени ложета и индийски копринени килими, надаваха пиянски смях, надигаха скъпоценните сарацински бокали със стогодишно вино и се тъпчеха с ядки и смокинови сладкиши. Прелестни слугини, облечени в къси ефирни туники и с прически като тези на морно отпуснатите нимфи по стената, доливаха вино в чашите и разтриваха плещите на гостите, докато те похапваха от изисканите ястия.

В предната част на залата четирима музиканти яростно се мъчеха да догонят ритъма на най-новите музикални безумия, дошли от Гърция, които понастоящем изпълваха амфитеатрите на Равена, а покрай ложетата се въртяха сирийски танцьорки, полюшваха се с прелъстителни движения, облечени в оскъдните си одежди, а гърдите им, покрити с масло и искрящи скъпоценности, потрепваха и лъщяха на светлината от светилниците. От своя трон от полирано дърво, подплатен с меки възглавници, император Хонорий наблюдаваше пиршеството с израз на гордост и задоволство. Имаше защо. Едва на двайсет и шест години, той вече се беше прочул из цялата империя с разточителството си в развлеченията и с изкуството на драматурзите, музикантите и реторите, които държеше край себе си като свои главни съветници. Още повече се славеше с великолепните птици, които отглеждаше. Те произлизаха от древна чистокръвна порода, донесена преди години от Персия, и Хонорий бе преустроил специално за тях един вътрешен двор зад баните на двореца, превръщайки го в невиждано разкошно жилище за пернатите.

Тази вечер той беше домакин на едно от прочутите си пиршества, които устройваше всяка седмица. Но макар че вкусът му по отношение на дрехите и на обзавеждането на палата му бе извънредно изтънчен, предпочитанията му в интимната област бяха подчертано плебейски. Дори и сега по-наблюдателните сред гостите забелязаха, че най-могъщият човек в империята похотливо оглежда една млада прислужничка. Щом долови интереса му, скромно облеченото момиче побледня и предпазливо се оттегли настрана, за да се отдалечи от погледа му.

Изведнъж барабаните и флейтите на музикантите гръмнаха и в залата влязоха върволица слуги с огромни подноси и дъски, върху които бяха подредени основните ястия на пиршеството: цял печен глиган, подпрян с метални пръчки, за да стои изправен, сякаш тича, с малко седло от изкусно оформен хляб. Върху него седеше жива африканска маймунка, която влезе бодро в залата, ухили се на възхитените възгласи на присъстващите и скочи върху близкия полилей, откъдето с писъци и крясъци се прехвърли на гредите на тавана. Глиганът, който беше яздила при влизането си и който все още стоеше изправен на подноса, бе заобиколен от четири печени лебеда с глазура от мед. Главите и шиите им бяха закрепени така, че да създадат илюзията за плуване. Всяка от птиците бе потопена в по-малък поднос с дивечово месо в синьо желе, яйца, гладко обелени ябълки, праскови и круши, оформени като дребни рибки, които плуват във водата. В други блюда бяха подредени купчини сочни задушени зеленчуци, плодове, сладка, които се охлаждаха върху лед, донесен с много усилия от Южните Алпи миналата пролет, захаросани плодове и кубчета мед. Очите на гостите се отваряха все по-широко в почуда — това изобилие от изискана храна само увеличаваше и бездруго забележителната слава на императора като прахосник.

Докато слугите разпределяха отрупаните блюда, Хонорий почука с нож по бокала си и извиси глас над все по-оживените разговори и комплименти:

— Придворни поете! Моля, изрецитирай ни някоя поема, за да ознаменуваме това приятно събиране!

В ъгъла на залата една мрачна, безвкусно облечена фигура бавно се надигна и обърна замъгления си поглед към гостите. Макар че явно вечеряше сам, без компанията дори на някоя от масажистките, поетът бе пил през цялото време и вече бе пиян. Като се олюляваше леко, той вдигна бокала си за наздравица към императора. Залата утихна, но не напълно — тук-таме гостите шепнеха обиди и поетът обиколи с гневен поглед хората около себе си в опит да открие източника на подигравките, които едва дочуваше.

— Поема — подхвана заваляно той, като изправи глава и зае важна стойка. — Шедьовър, истинско произведение на изкуството, което ще премине през вековете и ще засенчи дори Катул и Вергилий, създаден точно тук, пред очите ви…

Прекъснаха го хихикането в залата и грубото подвикване от страна на групичката гости, която седеше срещу него:

— … и под носа ти!

Чу се как някои грубо се освободи от стомашните си газове, негодуванието на седналите наоколо, както и смехът на по-отдалечените. Поетът обаче само примигна объркан и продължи смело напред, решен да не обръща внимание на освиркванията и възбудата на публиката.

— Тост за нашия обичен покровител, божествения император Хонорий!

Лицето на поета прие съсредоточено изражение и той почна бавно да рецитира. Отначало несигурно, но скоро се вживя и увереността му взе да нараства.

— За Хонорий, императора наш,

велик предводител, изпълнен с кураж:

пиршествата му са хубави като мираж,

а девойките…

Тук поетът спря, за да помисли, а всички гости и слуги в залата преместиха очи от него към императора, който точно в този момент се възползваше от това, че декламирането беше отклонило вниманието от него, и скришом плъзгаше ръката си по бедрото на една изплашена слугиня. Но щом видя всички погледи да се обръщат към него, императорът поруменя и веднага отпусна ръка, като се направи, че се опитва да почисти несъществуващо петно от скута на момичето. Вдъхновение озари лицето на поета и той се усмихна:

— … а девойките по него чезнат в захлас!

Залата прокънтя от смях и одобрителни подвиквания, гостите се нахвърлиха върху храната и празненството продължи. Слугинята се възползва от вълнението, за да избяга, а императорът скришом даде знак на своя съветник Дидим да се приближи до него.

— Да, августе?

Възрастният евнух, който както винаги беше облечен в безупречна копринена одежда и се усмихваше угоднически, се наведе ниско над рамото на господаря си.

— Дидиме, запомни, моля те. Трябва да сменим този безобразен поет. Само ни поставя в неудобно положение.

Дидим замислено потропа с дългите си тънки пръсти по масата, после послушно кимна и изчезна безшумно.

Хонорий отново привлече вниманието на пируващите:

— Сенатори и изтъкнати мои гости, ще трябва да решим един въпрос, преди да започнем със същинското веселие. Нашият magister equitum, главният офицер на конницата на легионите ни, генерал Гауденций Еций…

При тези думи висок мъж на средна възраст влезе в залата през една странична врата. Раменете му бяха изправени, а изражението — непроницаемо. Ако се съдеше по външността му, произхождаше от някое от германските племена — снажен, със светли коси и внушителна осанка. Празничните му броня и одежди и строгото му поведение издаваха висок военен чин, а по стойката и изражението на лицето му личеше колко неловко се чувства при вида на разпуснатостта, която го посрещна. Изглежда, искаше само да съобщи вестите, които носеше, и да се оттегли колкото се може по-бързо.

— Августе — започна той с решителен глас, — вождът на хуните Руа^[6] се съгласи с условията за съюз.

Императорът се усмихна и обиколи залата с поглед, наблюдавайки как гостите му ще приемат тази новина. При споменаването на хуните се надигна глъчка и след миг няколко пиянски гласа се опитаха да заглушат шума в надпревара за вниманието на останалите гости.

— Хуните ли! Та нали сключваме договори само с човешки същества!

— Видяхте ли ги в триумфалното шествие миналата година за победата ни над славяните? Кой беше определил реда на шестващите в парада? Ти ли, Дидиме? Онези великолепни вестготи с бради и мрежести ризници, всеки от тях беше висок почти два метра, и яздеха точно зад онова дребно кривокрако копеле Улдин и мърлявите му хунски конници.

— Ха! Дребни дяволи със сплескани носове, с цепки за очи и жълти лица, все едно са избягали от императорския бестиарий на Капри — трябва да бъдат натикани обратно в клетките.

— Получи се чудесен контраст с вестготите, Дидиме. Имаш набито око за естетиката!

Дидим се перчеше доволен и погледна към императора.

Хонорий му отвърна с одобрителна усмивка, но очите му бяха празни, а изражението — разсеяно. Слугинята се беше престрашила отново да го доближи и се наведе, за да отнесе един празен поднос, а той изпъна шия и погледна в туниката й. Щом прозря намеренията на императора, момичето разтревожено се изправи и подносът затрепери в ръката й. Разочарован, императорът се обърна към войника, който стоеше мълчалив, с изправен гръб и наблюдаваше действията на своя главнокомандващ с неприкрито презрение.

— И така, Гауденций, нали сега вече имаме официален съюз с тези създания, тези… хуни?

— Тъй вярно, господарю — отговори отсечено офицерът.

— И… смятаме ли, че е разумно да сме в такива близки отношения с тези дяволи?

Дидим отново се изкикоти, този път по-силно, и прекъсна въпросите с високия си изискан глас:

— О, самите хуни имат поговорка, августе: по-добре чакалът вътре в шатрата да излезе да се изпикае навън, отколкото чакалът вън от шатрата да влезе да се изпикае вътре.

Залата прокънтя от гръмналия смях и същите пиянски гласове отново се надигнаха, за да привлекат вниманието върху себе си:

— Да не е камила? Чувал съм, че хуните се бият на камили…

— Така стават високи почти колкото истински хора.

Гостите продължаваха да се смеят, а на лицето на императора като че отново се появи одобрителна усмивка. Но раздразнението на Гауденций ставаше все по-явно, докато слушаше разговорите и подигравките. Лицето му се изопна и той почна нервно да пристъпва на място. Не можеше да прекъсне всичко това. Подобни събития често бяха изпитание за него, но той винаги успяваше да запази мълчание, както и достойнството си, ала този път беше твърдо решен да ги принуди да го чуят. Той пристъпи напред и извиси гласа си над безредното бърборене.

— Уверявам те, августе, че те не яздят камили.

Веднага се чу яростното пуфтене на двама-трима от гостите, но Гауденций не спря.

— Яздят коне, макар и породата им да е доста грозна и дребна според римските разбирания. Те са най-добрите конници на света. Най-добрите.

Императорът смигна на гостите, които бяха най-близо до него, и погледна офицера с развеселено лице.

— Генерал Гауденций — поде той насмешливо, — искаш ли да се присъединиш към пиршеството ни, както се включи в разговора ни? Сигурен съм, че ще се намери ложе за така добре информиран офицер като теб.

Последва грубият кикот на гостите, но Гауденций като че не забелязваше, че го подиграват, и се поклони почтително на императора.

— Благодаря ти, августе, но трябва да потегля веднага щом…

— Най-добрите конници на света, значи? — прекъсна го императорът. — Това ще да е забележителна гледка: тези изкусни ездачи, яхнали зверовете с дебели търбуси и къси крачка. Като сенатор на дърто муле с хлътнал гръб. Хм, това е идея за предстоящия фестивал!

Императорът сръга сенатора до себе си, който силно се изчерви. Избухна нова вълна на дружен смях.

— Августе — включи се ученият евнух Дидим, — хуните нарочно отглеждат конете си така, че да придобият подобна физика. Те искат конете им да приличат на… ами, повече на овце, а не на коне. Гърбовете им са широки, защото ездачите им изобщо не слизат от тях. Всичко правят върху тях — спят, готвят и дори се сношават!

В залата настана тишина и очите на императора светнаха, защото за първи път тази вечер чуваше нещо интригуващо.

— Това е удивително! — каза той, смеейки се. — Дидиме, нима каза, че дори… ъъ… Готвят? Виж, да се сношават върху кон, мога да си го представя, пък дори и да го одобря, но… какво каза… готвят ли?

— Действително готвят, августе, така да се каже — отговори евнухът. — Вземат парче сурово месо, обикновено конско, както съм чувал…

— От някой много хилав звяр, на който не могат да се чукат! — прекъсна го един пиян гост от дъното на залата.

Евнухът не обърна внимание на това прекъсване.

— Та, както казах, те вземат сурово парче месо и го поставят под хълбоците си, върху запотения гръб на коня, като меко седло, и така яздят цял ден.

Императорът помълча, като че очакваше някой да вземе и тези думи на подбив, след което с изненада погледна Дидим.

— А кога точно го сготвят, Дидиме?

Дидим се усмихна тържествуващо.

— Това е тяхното готвене, августе! Докато яздят, месото омеква, осолява се и се затопля. И хуните ядат месото ей така. Това е най-изтънченото проявление на хунската кухня!

Всичка бяха вперили поглед в евнуха, без да знаят дали говори сериозно, или се шегува. Като гледаше гневно Дидим, Гауденций пристъпи напред.

— Това са пълни глупости. Месото се слага там, за да се излекуват раните на коня, причинени от седлото. Хуните може и да са алчни и жестоки, но съвсем не са глупави. Нека ти напомня, августе, че миналата година хунските конници изтребиха враговете ни при Флоренция, което римските легиони не можаха да направят сами. Ако хуните не се бяха намесили на наша страна, сега може би щяхме да наливаме вино на сбирщина жълтобради остготи, ако не и нещо по-лошо.

Императорът присви очи при това припомняне на случката, която за малко да завърши с нечуван провал.

— А това са още по-големи глупости, генерале. Хуните извадиха късмет. И преди пеши варвари са устоявали на връхлитащи конници. Няма причина да мислим, че не са го направили и онзи път…

— Не, августе, нямаше как да го направят. Не и срещу ездачи със стремена. Не и срещу хиляди хуни на коне, които нападат рамо до рамо и си служат със стремената, за да подпират оръжията си и да подсигурят нападението си. Няма пеши войски на света, които да могат да устоят на подобна сила.

Императорът повдигна вежди и се вторачи в генерала, макар че не можеше да се разбере дали е изненадан от дързостта му, или е заинтригуван от споменаването на това ново оръжие — тези стремена. Въздухът се нагнети с осезаемо напрежение, защото в залата настана пълна тишина.

Хонорий изведнъж я наруши с подигравателна усмивка:

— Благодарим ти, че ни осветли с това безценно припомняне, генерале.

Гауденций кимна и се покашля, без да забелязва растящото раздразнение на императора.

— Августе, позволи ми да продължа. Влязохме в съюз с хуните и ще е необходимо да разменим заложници, за да гарантираме съгласието и на двете страни. Вождът Руа предложи да прати в Рим младия си племенник — най-големия син на Мундзук, предишния вожд на хуните. Трябва да посочим равностоен заложник от наша страна.

В залата настана пълна тишина и всички сведоха очи, за да не ги срещне погледът на императора. На никого не се нравеше възможността да бъде пратен да живее години наред в хунския лагер или да бъде принуден да прати там някой свой роднина. Императорът оглеждаше всички и размишляваше.

— Това действително е проблем — въздъхна най-накрая той. — В последните години влязохме в толкова много съюзи, за да запазим мира по границите си, че вече трудно се намират подходящи кандидати за тези размени на добра воля.

След като помисли още миг, върху лицето му се появи лукава усмивка.

— Драги ми Гауденций, ти имаш малък син, нали? Момък на тринайсет-четиринайсет години, ако паметта не ме лъже?

Гауденций бе впери студен поглед в императора.

— Флавий е четиринайсетгодишен, августе.

Хонорий издържа погледа на офицера си без капка разкаяние.

— За мен е чест, Гауденций, да приема твоето благородно предложение да дадеш сина си за заложник на хуните. Кажи ми, генерале, страда ли младият Флавий Еций от същата неспособност като теб да показва подобаващата почтителност пред висшестоящите?

Гауденций не отговори веднага, внимателно обмисляйки какво да каже. Макар Хонорий да не бе толкова зъл, колкото много от предшествениците си, един погрешен отговор можеше да му струва кариерата — или живота.

— Синът ми действително не одобрява безполезното ласкателство.

Този път императорът се забави с отговора, като че внимателно подбираше думи, с които да отвърне на това скрито обвинение.

— Не точно това имах предвид, но няма значение — усмихна се той на всички насядали около масата. — Вечерта е прекрасна и моето търпение е голямо.

После отново се обърна към Гауденций и го стрелна с гневен поглед.

— Предлагам да обсъдиш със сина си най-важните въпроси по отношение на учтивостта и етикета, генерале, но може би точно ти не си най-подходящият човек, който да му даде подобни уроци. Недодяланите обноски може да са голямо предимство в хунския лагер, но мога да те уверя, че подобно поведение не води до дълга кариера или дълголетие тук, в Равена.

Гауденций кимна отсечено, завъртя се на пети и се запъти към изхода.

— А, още нещо, генерале — извика императорът към него.

Гауденций спря и се обърна. Безизразното му лице не издаваше нито мислите, нито чувствата му.

— Твоят Флавий няма да тръгне веднага — продължи императорът. — Искам няколко месеца да прави компания на младия хун тук. Да го накара да се чувства у дома си, да му помогне да свикне с промяната. Нашите заложници не са затворници. И ние трябва да правим всичко възможно, за да се чувстват добре дошли.

— Както наредиш, августе — отговори Гауденций с леден глас.

Императорът го изгледа мълчаливо.

— Генерал Еций, отношенията ни с хуните не са маловажни за бъдещето на Рим — каза той после. — Нека видим дали можем да научим това момче да не бъде толкова… хун. — И присви ноздри в погнуса при произнасянето на думата.

— Тъй вярно, августе. А би ли желал да узнаеш името на този млад хун, който ще дойде да живее тук в двореца?

Императорът кимна и погледна Дидим, който внимателно четеше екземпляр на договора. След миг служителят му доволен вдигна очи, отбелязвайки с пръст едно място на пергамента.

— Аха — оповести Дидим — Тук пише, че името на принца е Бледа.

Гауденций кимна.

— Бледа. Синът ми Флавий за Бледа. Така да бъде.

Поклони се бързо пред императора, обърна се и излезе от залата, без да продума повече. Зад гърба му отново се надигнаха разговорите и смехът.

II

Копитата на хунските коне трополяха по калдъръма на улицата в Равена, а ездачите им изглеждаха толкова свирепи и странни в омазнените си кожени ризници, с вързаните си на опашки коси и тантурестите си коне, че за смаяните минувачи приличаха на създания, които не принадлежат към човешкия род. Това беше зууна — ескадрон от сто хунски конници, съпровождани от центурия римски конници от преторианската гвардия, пременени в излъскани до ослепителен блясък брони. Безупречно чистите им яркочервени плащове се вееха зад тях. Начело на тържествената процесия яздеше един aquilifer — знаменосец, който носеше римския орел и гласът му кънтеше над шумните пазарлъци на търговците и тропота на колите и каруците.

— Cedite^[7]! Сторете път на гостите на императора! Cedite! Сторете път на хуните!

Гражданите на Равена се отдръпваха настрани и гледаха поразени шествието. Кортежът сви към вътрешния двор на палата, хуните слязоха от конете си и с равнодушен вид приседнаха до тях. Изглеждаха спокойни, но очите им зорко следяха всичко наоколо, ръцете им бяха напрегнати и готови да сграбчат дръжките на мечовете. Римските войници седяха сковано върху гърбовете на неспокойните си коне и на свой ред наблюдаваха чужденците с внимателни погледи, в които се четеше отвращение. Никой не продумваше.

Ненадейно двукрилата порта на двореца се разтвори широко и през нея, като изкрещя някакъв поздрав, излезе евнухът Дидим, разкрасен с изящна прическа, пременен във фина източна коприна и изписал на лицето си широка приветствена усмивка специално за случая. Придружаваха го група младежи с всевъзможен цвят на кожата и на дрехите — чернокож юноша от Нумидия с традиционната за неговото племе кралска мантия от леопардова кожа; среброкос славянин с розова кожа, който намусено присвиваше очи под яркото слънце; неколцина араби и варвари с развени от вятъра роби; и двама дългурести червенокоси младежи, които се подхилкваха и бутаха един друг. Гауденций също беше тук, както и синът му Флавий — слаб, но широкоплещест момък, който някак се отличаваше от останалите момчета. За разлика от чуждестранните принцове, които бяха облечени в цветните традиционни премени на своите народи, той носеше обикновена бяла туника от фина вълна, без бродерия и без скъпоценности. Подобно на баща си беше вчесал назад кестенявите си коси, в които нямаше украшения, така че челото му се откриваше. Тъмните му очи се открояваха на фона на маслинената кожа, която бе наследил от майка си — благородничка от Милано.

Докато Дидим вървеше към тях, един нисък мускулест младеж в предните редици на хунския ескадрон грациозно слезе от коня си и скочи на плочата под краката си леко като котка. Ездитните му ботуши от мека кожа на кошута не вдигнаха почти никакъв шум. Той пристъпи напред с увереността на човек, свикнал да бъде обект на постоянно наблюдение и всеобщо възхищение, макар прашното му облекло да не се различаваше от това на телохранителите му. Гъстите му черни коси, привързани с обикновен кожен шнур, стигаха чак до кръста. Единствено богато инкрустираната кама, окачена на колана му, и увереността на стъпките му го отличаваха като член на владетелското семейство, което управляваше голямото му племе. Покритото му с прах лице беше силно загоряло, имаше високи скули с плетеница от нанесени за украса белези, а широкият му нос бе толкова плосък, че едва се издаваше над линията на веждите. За момчетата в двора, които го наблюдаваха, най-поразителни бяха очите му — цепки, толкова тесни, че изглеждаха почти затворени, но без бръчиците, които се получават при присвиване. Само блясъкът, който от време на време просветваше в черните му, искрящи от интелигентност зеници, издаваше, че е нащрек.

Гауденций познаваше тези очи от многото си срещи с хуните и често завиждаше на преимуществата, които те осигуряваха на притежателите си. Тези очи никога не позволяваха да прочетеш мислите и чувствата на човека насреща ти, така че когато преговаряш с него, можеш да се уповаваш само на думите му — нещо, на което Гауденций гледаше с недоверие, макар че да се довериш на думата на хун по принцип беше по-сигурно, отколкото да повярваш на представителите на някои други народи — в това число, поне според него, и на много римляни.

Момчето пъргаво пристъпи напред, мълниеносно направи преценка на Дидим, а после бавно стори нисък поклон, без за миг да свали очи от евнуха. Останалите принцове бяха вперили поглед в него, безмълвни и неподвижни, с отворени уста при вида на този потомък на владетели, пристигнал в Равена, центъра на световната власт, не в лектика с копринени завеси, а върху плувнал в пот дребен кон, покрит със засъхнала кал, облечен не в пурпурни одежди, а в овча вълна и кожа, и заобиколен не от почетна стража, а от ескадрон воини със свирепи погледи.

Странният вид на конниците и безмълвният поклон на младежа не смутиха Дидим и той се понесе към дружината, за да я поздрави, като доволно плесна с ръце.

— Добре дошли, чуждоземни приятели, приветствам всички ви! О! Най-новото попълнение сред гостуващите принцове на съюзните ни страни! Истински представител на хунския владетелски род! Млади принце, можеш да предадеш документите си по-късно, затова нека сега все още неофициално ти представя някои от бъдещите ти другари. Принцът на келтите от Лондиний Вортигерн…

Устата на по-високото от червенокосите момчета се изкриви в лукава усмивка, която разкри липсващ зъб, след което направи нисък поклон, или по-скоро подигравателно подражание на поклона на младия хун.

— Принцът на бургундците Гундиок; Флавий Еций, който скоро ще отпътува за твоята родина; а ето ги и останалите царствени нехранимайковци, с които, разбира се, скоро ще станете добри приятели. А това е изтърсакът в нашето малко семейство: принц Теодорих, син на краля на вестготите Аларих.

Дидим посегна към групата на момчетата, откъдето издърпа за яката дребен тъмнокос хлапак и разнежено разроши косите му. Със своите дванайсет години Теодорих беше най-малкият от другарите си, пък и беше дребен за възрастта си.

Дидим се усмихна.

— Аларих постоянно заплашва, че ще превземе Рим. За щастие, присъствието на младия ни приятел тук гарантира сигурността на империята.

Ядосано, момчето разтърси глава и гневно погледна Дидим, който не му обърна внимание.

— Момчета — обърна се той към групата опулени младежи, които стояха зад него в очакване, — нека ви представя — принца на хуните Бледа!

При тези думи конниците застинаха на място, а младият хун изведнъж се сепна и почна да мести изумения си поглед ту към Дидим, ту към Гауденций. Тогава един от ездачите в началото на колоната — набит, як офицер на около четирийсет и пет години, слезе от коня си и спокойно тръгна напред. Без да се церемони, той застана с гръб към смутения принц и с тих глас заговори на Дидим и Гауденций, така че да го чуват само те. Но реакцията на евнуха на думите му прозвуча грубо в ушите на всички присъстващи.

— Това не е принц Бледа, така ли? — изсъска той — Но ние се споразумяхме! Генерал Гауденций, не се ли споразумяхме за ранга на заложника?

Гауденций кимна в съгласие и заговори на офицера със строг тон:

— Действително, имахме уговорка. Нима хуните нарушават споразумението за заложниците, преди дори то да бъде изпълнено?

Офицерът не трепна, не примигна дори, а остана изправен, с излъчени гърди и вдигната глава, гледайки Гауденций право в очите. Изобщо не обърна внимание на Дидим, който беше почнал да кърши ръце, и извиси гласа си толкова, колкото силен беше и гласът на генерала:

— Споразумяхме се да разменим заложници, равностойни по важност — грижливо обмисляйки всяка дума, произнесе хунът на неправилен латински. — Тогава не знаехме, че вашият император няма синове и не може да ни изпрати толкова ценен заложник, колкото Бледа, който е наследник на трона. Но в знак на добрата си воля към Рим крал Руа изпраща по-малкия брат на Бледа.

— Атила.

Гауденций го гледаше гневно.

— А кой си ти, че така добре знаеш каква е волята на краля?

Невъзмутимо хунът леко сведе глава в поклон.

— Капитан Тургрид от личната конна стража на краля, бивш войник от помощните римски легиони по Дунав, освободен с почести след изпълнение на военния си дълг под командването на вашия император. На твоите услуги.

Гауденций не сваляше поглед от него, без да продума, докато Дидим не наруши неловкото мълчание:

— Ще изясним това недоразумение по-късно — запъна се той. — И междувременно, след като сте изминали толкова много път, нямам друг избор, освен да приема заложника, когото уважаемият ви крал е сметнал за уместно да ни прати. И така, принце… Атила ли каза, че ти е името? Сигурно си уморен и огладнял от пътуването. Моля, заповядай в нашия скромен дворец.

При тези думи Вортигерн излезе напред и отново се поклони превзето.

— Да, гладен е! — възкликна той на своя келтски латински език — Ей сега ще му донеса нещо за хапване!

Дидим се сепна и погледна младежа с очи, в които се четеше лека тревога.

— Благодаря, Вортигерн, но няма да е необходимо…

Но младият келт вече беше избягал, кикотейки се. Дидим безпомощно, а може би и с облекчение сви рамене.

— Междувременно, момчета, оставям ви да се запознаете. Генерал Гауденций, бих искал да разговарям с теб, ако обичаш, за настаняването на тези, ъъ… знатни конници…

Евнухът и генералът се спряха отстрани и момчетата продължиха заедно, бъбрейки оживено, а Атила изостана след тях и погледна веднъж-дваж през рамо, като че се надяваше някой да го помоли сам да носи багажа си или да му даде да прави нещо, с което ръцете му да са заети. Зле започна всичко — едва слезе от коня си, и почнаха да се съмняват в неговата стойност дори в тази тъй недостойна роля на заложник. Миналата пролет той дни наред спори с краля, чичо си, какво унижение ще преживее, ако бъде изпратен при чужд народ при такива условия — той, който беше най-ловкият стрелец с лък и най-добрият борец от рода, най-изкусният ловец и най-бързият ездач. Той, който измежду синовете на баща си беше най-близък с краля, защото, макар традицията и законът да отреждаха властта на Бледа, всеки знаеше, че мъдростта и благословията на краля щеше да получи Атила. Но крал Руа само се усмихваше на негодуванието му.

— Младият Бледа остава тук, при мен — беше му казал кралят. — Той е слаб и не е пригоден за дългото пътуване и за живота в Равена. Единствен ти заслужаваш тази чест, защото от двама ви само ти можеш достойно да ме представиш пред римляните.

В този ден за първи път Атила прокле чичо си, макар че го направи, когато остана сам с коня си в полето. И сега, след като трябваше да понесе срама, на който го бе подложил този малоумен римски евнух, той отново го прокле.

Теодорих припкаше редом с дългокракия Флавий Еций и скришом поглеждаше към новодошлия.

— Хун! — развълнувано шепнеше малкият. — Как мислиш, дали говори латински?

— Нямам представа — сви рамене Флавий. — Я го попитай.

Малкият се приближи до Атила с дружелюбна усмивка, но точно преди да го заговори, нещо прелетя над главите им и с плясък падна в краката на Атила. Момчетата изведнъж спряха, втренчени в парчето сурово кърваво месо върху мраморния под. Вортигерн и другарят му стояха на ниска тераса над тях и се смееха.

— Ето го обяда ти, хуне — извика подигравателно Вортигерн. — Дано се чувстваш като у дома си.

Атила вдигна гневен поглед към двамата келти, които избягаха със смях, и в лицето му нахлу кръв. Останалите момчета стояха безмълвни и местеха очи ту към месото, ту към изражението на Атила, до момента, в който Теодорих не се сдържа и прекрати тишината, като отприщи сдържания си смях. Това се оказа достатъчно за останалите, за да избухнат и те във всеобщ кикот. Разярен, Атила отиде с широки крачки до младия вестгот и силно го блъсна. Стъписано, момчето залитна назад, но веднага се съвзе, нахвърли се върху Атила, удари го с глава в гърдите и го блъсна в стената на прохода. Атила яростно го отблъсна.

— Тебе ти е смешно? — изкрещя той на недодялан войнишки латински. — Тебе ти е смешно? Ще ти покажа кое е смешно, малка бяла маймуно…

И Атила се спусна върху настървения Теодорих, който, макар и дребен, бе готов да се отбранява. Атаката на хуна обаче бе задушена още в зародиш, защото между двамата застана Флавий. Теодорих заля и двете по-големи момчета с най-груби ругатни, но Флавий не го и слушаше, защото се опитваше да укроти и него, и Атила.

— Вортигерн хвърли месото, хуне. Тео няма нищо общо с това. Бий се с някого, който ти подхожда по…

Преди да успее да довърши, Флавий се строполи на земята като чувал зърно от светкавичния удар, който Атила стовари в лицето му. Смаян, римлянинът вдигна очи, едното от които започна да се подува, а Атила се надвеси над него с кръвожаден поглед.

— Който ми подхожда по ръст ли? — подхвърли подигравателно той. — Някой като тебе?

Флавий скочи на крака и се нахвърли върху своя нападател, но макар да беше силен и пъргав, като най-добър борец в контуберниума хунът лесно избягна нападението му. Флавий бързо се окопити, но тъй като бе свикнал с отмерения ритъм на борбата на манежа, не беше подготвен за скоростта и яростта на нападението, което се стовари върху него. Атила беше като вихрушка — ту отскачаше, ту се нахвърляше, ту скачаше напред и го риташе с обутите си в ботуши крака, замахваше яростно с юмруци, а после се вкопчи в колената на римлянина и така го спъна, че той се просна на земята с празни ръце и замаяна глава.

Флавий остана стъписан. Техниките от свободната борба, които беше научил от гръцките си инструктори, можеха да се използват само при борба лице в лице — той можеше да счупи пръстите на противника си на един дъх, да го накара да се превива от удар с коляно в слабините, да го удуши бързо или бавно, според случая. Но какво можеше да стори, щом едва можеше да види противника сред цялото това подскачане и въртене, а какво остава да го хване и да го души? Атила се равняваше на цял легион, връхлиташе върху противника си от всички страни, бъхтеше го и го насиняваше с бързите си ритници в ребрата и с кокалчетата на юмруците, забити в устата. Но макар главата да го цепеше и образите да почваха да се размиват пред очите му заради ударите, които се сипеха върху него, Флавий упорито продължаваше да се бори. Момчетата ги наобиколиха и закрещяха, за да ги настървят.

— Хайде, Флавий, можеш и по-добре!

— Повали го с юмрук, Флавий, можеш да го стигнеш!

— Дръж го здраво, Флавий! По-силен си от тоя хун!

Накрая Флавий непохватно се завъртя, за да нанесе удар толкова отдалече, че и най-неопитният борец би го забелязал навреме, и тогава Атила го оттласна с всичка сила, което извади римлянина от равновесие. После се шмугна зад него, скочи на гърба му и в здрава хватка приклещи гърлото му с ръката си.

— Предай се, римлянино! — извика Атила.

Със зейнала уста Флавий се блъсна с гръб в каменната стена, за да се отърси от нападателя.

— Няма… да… стане!

Атила изрева от болка от удара в стената, но притисна още по-здраво гърлото на Флавий.

— Казах… предай се!

Ала Теодорих повече не можеше да гледа как хунът надделява над по-едрия си противник и щом разбра, че Флавий е в беда, младият вестгот отново се впусна в борбата, като на свой ред скочи върху гърба на Атила и го приклещи в същата хватка, в която самият той държеше римлянина. Така тримата, един върху друг, се залюшкаха из коридора, а лицата им вяха червени като лицата на гали под африканското слънце.

— Предай се, хуне! — кресна Теодорих в ухото на Атила.

Атила изръмжа и се опита да се извие, за да отърси тези силни дребни пръсти, като в същото време притисна Флавий още по-здраво с ръце и крака. В този момент, дочули врявата, дотичаха Гауденций и Дидим, крещейки на момчетата да престанат.

— Какво става тук? Кой започна всичко? — изрева Гауденций, а Дидим подскачаше като подплашен паун и кършеше ръце заради тази нечувана варварска проява насред двореца.

Проснати един срещу друг на пода на коридора, където паднаха, след като Гауденций ги разтърва, Флавий и Атила се гледаха един друг. Погледът на хуна беше предизвикателен: очакваше противникът му да го издаде на баща си и да чуе какво е наказанието, което щеше да последва. Бе прекарал в Равена по-малко от час — как можа всичко да се обърка така ужасно за толкова кратко време?

— Очаквам отговор! Кой започна всичко това?

Флавий вдигна глава под развълнуваните, нетърпеливи погледи на останалите момчета.

— Никой, татко — излъга той. — Ние само… се боричкахме. Хунът ми показваше някои нови движения.

— Боричкахте се, така ли? И тримата изглеждахте готови да се убиете един друг. Но стига толкова. Сдобрете се и се махайте оттук.

Момчетата се изправиха на крака с гневни погледи и с ръце, плътно притиснати до тялото.

— Можех да те надвия — съвсем тихо каза Атила. В очите му се четеше предизвикателство.

Флавий го изгледа присмехулно.

— Да, заедно с телохранителите си — отвърна той също толкова тихо.

— Помирете се, казах! — повтори Гауденций сърдито.

Флавий погледна Атила със здравото си око и неохотно протегна ръка.

— Добре се биеш, хуне — процеди през зъби той. — Ще ми се да ги науча тези движения.

Атила го наблюдаваше с хладен поглед и повдигната с любопитство вежда.

— Римлянин да се бие като хун?

Флавий стисна зъби и утвърдително кимна и тогава, след миг колебание, Атила сърдито стисна ръката на римлянина. Сред екот от одобрителни викове останалите момчета отново подхванаха разговорите си и продължиха по прохода.

Изведнъж Флавий се отдели от другарите си и изтича обратно към мястото, където преди малко стана сбиването. Гауденций и Дидим се бяха върнали в атриума, където уреждаха настаняването на хунския отряд. Щом намери мястото, където стана спречкването, Флавий спря, огледа се и в един ъгъл до стената видя онова, което търсеше — кървавото парче месо, от което тръгна всичко. Вдигна го с два пръста и се затича след шумните си другари.

III

Един час след спречкването в двореца една млада слугиня подсушаваше Атила в банята, като внимаваше да не притиска драскотините и синините по гърба му. Той понесе тази процедура стоически, но когато един друг роб, помощник на фризьора на Дидим, се опита да забърше лицето му с напоена с благоухания гъба, младият хун видимо потръпна. Изтегнати върху ложета наблизо, Теодорих и Флавий го наблюдаваха с развеселени усмивки, макар римлянинът от време на време да трепваше от болка, когато преместеше парчето месо, което внимателно държеше до лицето си.

— Щом го държиш това месо на окото си — отбеляза Атила на своя монотонен, внимателен латински, — трябва бъдеш доволен, че келт не сложил подправки по него.

— Хмм — изсумтя Флавий и вдигна месото, за да го огледа изпитателно, — келтът няма толкова акъл, че да се сети за това. Или пък може да е решил, че вие, хуните, харесвате суровото месо по този начин.

Атила сбърчи нос.

— Много неук. Слагаме много подправки на месо — червен пипер, кимион, сол, разбира се…

— А как го готвите? — лукаво попита Теодорих.

Атила го погледна с презрение.

— Мислиш, че готвим на гърбове на конете, под краката си?

Теодорих виновно сведе очи.

— Така говорят.

— Ами, те прави — отговори Атила, а после внезапно се извъртя и цапна по ухото слугата, който се бе приближил от другата му страна в пореден опит да го намаже с благоуханното масло.

— Ако този с гъбата пак ме доближи, натиквам му го, където слънце не огрява.

Слугата изскимтя от болка и се отдръпна на безопасно разстояние, докато Флавий се тресеше в беззвучен смях.

— Принц Атила, сега ще те разведем из града — смени темата той. — Това е най-пропадналото място, което можеш да си представиш. Видя ли тресавищата и издигнатия път, по който ги прекосихте? Равена се намира на морския бряг, затова може да бъде нападната само по суша. Ето защо не ни трябва никаква защита, освен откъм пътя. Наричат Равена града, в който стените са ниски, а водата — висока, където кулите плават, а корабите стоят.

— И където жабите и комарите са най-видни граждани — засмя се Теодорих.

— И чиито богини закрилници са Фебра и Скаба — подхвърли Флавий.

За миг Атила замълча, озадачен от имената на божествата.

— Треска и Краста? Наистина ли градът е такова блато?

— Да, беше едно време — призна Флавий. — Тези богини имат древен олтар на форума…

— Чакай само да видиш форума! — прекъсна го Теодорих — Най-големият в света!

Атила хвърли гневен поглед към роба с гъбата и той замръзна на място, като че яростта на хуна го бе приковала към стената.

— Ами ти, Теодорих — подхвана Атила с подозрение в гласа, — твоят баща Аларих, враг на Рим, а теб позволяват разхождаш се по улици?

Флавий отново се засмя.

— „Позволяват“ ли? Теодорих тая дума не я знае. Дидим го заболяха ръцете да го бие всеки път, когато избяга от двореца, и сега евнусите се преструват, че не са го видели, когато се измъква навън. А излезе ли на улицата, веднага се слива с тълпата, като че ли е най-обикновен синковец на някой патриций, тръгнал да си търси белята. И с теб ще е така.

Атила изсумтя, докато прокарваше пръсти по белезите на скулите си.

— Мисля, че римляни виждали много малко хуни.

— Ще свикнат с теб — рече кратко Флавий, стана и оправи туниката си. — Хайде. Какво се бавиш?

Атила разтърси глава в ръцете на момичето, което беше приключило с подсушаването на дългите му коси и сега се опитваше да разреше възлите, които се бяха заплитали седмици наред, с гъстите зъбци на гребен, изработен от черупка на костенурка.

— Друзила — сгълча я Флавий. — Остави го на мира!

Атила въздъхна с облекчение и бързо нахлузи чистата римска туника, която го чакаше на закачалката.

Половин час по-късно момчетата стояха посред великолепния форум на Равена, Флавий сочеше Траяновия акведукт и разкошната Порта Орея на отсрещната страна, а в далечината — пристанището, издадено навътре в морето и пълно с кораби, дошли от всички краища на земята. Имаше и много други кораби, изтеглени за поправка на сух док в огромните корабни работилници. Във въздуха се носеха гласовете на продавачите, които хвалеха стоката си, а по пътя си момчетата трябваше да избягват всевъзможни препятствия — ръчни колички, пълни с осолена аншоа и мариновани миди, роби на разни търговци, които крепяха на главите си кули от хитро подредени един в друг калаени съдове за готвене, подрънкващи на всяка тяхна крачка, и жарници с дървени въглища, поставени върху колички, върху които се печаха заешки кълки и диви птици от околността и излъчваха прекрасен аромат. През тълпите си проправяха път жонгльори и акробати и с викове привличаха вниманието на минувачите, а многобройни гадатели си съперничеха за дланите и монетите на хората. На една страна двама мургави мъже с тюрбани на главите и със затворени очи седяха на едно килимче и напяваха странна мелодия, а една змия се извиваше, хипнотизирана от писъка на гайда. На друга — танцьори от Африка подскачаха и се въртяха под неистовия ритъм на барабани, а между тях, без дори да го закачат, се промъкваше стар чародей със слепи очи, преобърнали се в орбитите си, и предлагаше услугите си за забъркване на любовни еликсири, възвръщане на мъжката сила и вадене на зъби.

В покритите галерии по всички срани на площада бяха наредени постоянни магазинчета и гостилници, пред чиито врати стояха клакьори, хвалеха качеството на стоката и всеки се стремеше да вика по-високо и по-красноречиво от останалите. На парцела, който се намираше най-близо до пристанището, група предприемчиви ефески проститутки. Бяха отворили долнопробен бордей до тъмната стена на огромната базилика. Когато момчетата минаха покрай тях, те сладострастно разлюляха бедра и засочиха към редиците малки дървени бараки с навеси от платнища, които едва побираха по едно-единствено сгъваемо легло.

— Това е центърът на Равена — центърът на цивилизацията! — гордо отбеляза Флавий и с широк театрален жест показа цялото внушително пространство. — По-голям е дори от форума в Рим. Цял свят се стича тук. Хайде!

Но Атила се спря и се огледа учуден наоколо.

— „Център на цивилизацията“ — подсмихна се той. — На хубаво място е този „форум“. В моята страна също имаме форум, просторно място. Ще го видиш, като отидеш, Флавий.

— Да вървим — прекъсна го Теодорих. — Ще ви покажа нещо, което и двамата не сте виждали.

Младият вестгот бързо си запроправя път по cado maximus — главната артерия в центъра на Равена, която се простираше в права линия от север към юг.

— Това са занаятчийските сгради — съобщи Теодорих на Атила, като сочеше към една странична улица отляво. — А надолу има още пазари.

Тези обяснения не бяха необходими, защото носът на Атила веднага му подсказа кое какво е. Във всички големи градове разходката, направлявана от обонянието, обикновено е най-живописна и може би най-удовлетворяваща, защото по мириса човек разгадава какъв е характерът на всяка уличка, в която се разклонява главната артерия. По една се носеше смрад на гнили плодове и зеленчуци, над друга тегнеше киселата миризма на кожи, които занаятчиите щавеха в момента. Някои улички притъпяваха сетивата с въглищния дим от огнищата на ковачите, а други задавяха минувачите с миризмата на живи сърни, съсели, птици и костенурки, затворени в малките си дъсчени клетки в очакване да ги продадат като храна или като домашни любимци.

Теодорих ускори крачка и двете по-големи момчета се затичаха да го догонят. Въпреки набитата си мускулеста фигура Атила беше бърз и подвижен и се провираше като скоклив заек из задръстените от хора улици, под магарешки каруци със зеленчуци, покрай отегчени преторианци, които обхождаха търговските улици на гърбовете на конете си. Хищните черти на лицето му и дългите му буйни коси стъписваха минувачите, а децата спираха и сочеха трите тичащи момчета. Когато излязоха от форума и се озоваха в жилищните квартали, Теодорих хукна още по-Бързо, като прекосяваше като вихър дворовете и се катереше като маймуна по градинските стени, Флавий и Атила упорито се стремяха да не изостават, но сред множеството скоро изгубиха следите на младия вестгот, а и един на друг. Изведнъж Флавий се спря в навалицата на една уличка, объркан се надигна на пръсти и се опита да види какво става напред над сергиите и навесите, които като гирлянди обточваха няколко улички пред него.

— Атила? — извика той.

После погледна в една странична уличка и промърмори:

— Къде се дяна?

— И аз не го виждам! — възкликна Теодорих, докато се промушваше през тълпа млади мъже, които крещяха и залагаха на зарове в един ъгъл, встрани от зоркия поглед на преторианците.

— Изгубих го в онази улица.

Флавий се оглеждаше тревожен.

— Баща ми ще ме убие, ако се върнем без него. Специално ми заръча да го пазя. Досега не бил стъпвал в римски град…

В този момент нещо го перна по темето, Флавий залитна напред, вдигна ръка към главата си и очите му се разшириха от учудване, когато напипа остатъка от изгнила круша, която беше оставила размекнатата си каша по косата му. Извърна се като светкавица назад и видя ухиления Атила, който стоеше само на три крачки от него там, където най-малко го очакваше, и невъзмутимо ръфаше друга, по-свежа круша.

— Гледай на изток! — ухили се той. — Римските ви плодове хич не ги бива.

Намръщен, римлянинът клекна и започна да бърше главата си в края на туниката на Теодорих. Момчето запротестира на висок глас и се опита да се отскубне от него, но Флавий улови ръката му, притисна я зад гърба му и я задържа така, докато свърши.

— „Гледай на изток“? — промърмори заплашително той. — Това пък какво значи?

Атила се усмихна.

— Стара хунска поговорка…

Изведнъж Флавий пусна Теодорих и се спусна към Атила, но тъй като беше по-бърз, хунът предусети намерението му и пъргаво отскочи настрана. Засмени, тримата отново се втурнаха напред, прескачайки и избягвайки всички пречки по пътя си, докато Теодорих ги заведе до една неукрасена порта, издълбана в солидната южна стена на града. Тук те спряха за миг, за да се огледат, и се гмурнаха в тълпите, които се стичаха в посока, противоположна на тяхната — от обработваемите земи към града. Започнаха да си проправят път напред, избягвайки множеството двуколки и ръчни колички, които трополяха към пазара. Като преминаха през подобната на фуния порта покрай разсеяните стражи, те най-после се озоваха навън, отвъд стените, Флавий се надяваше тук да поспрат и да се порадват на топлото утринно слънце и свежия въздух, освободен от смрадта на останалия зад тях град, но вместо това спряха внезапно — Теодорих със странно тържествуващо изражение, а Атила — с рязко поемане на дъх. Флавий погледна право пред себе си удивен.

От двете страни на прашния път, който водеше до портата, една зад друга висяха редици от тела на десетки обесени, всяко на няколко крачки от останалите, и бавно се полюшваха на вятъра на скърцащите конопени въжета. Съсухрените им лица бяха застинали в разкривени гримаси, безмълвни крясъци, дори насмешливи усмивки — изопачение на израженията, които са имали приживе. Бяха срещнали смъртта си доста отдавна и пътниците и търговците, много от които се движеха по този път всеки ден, не обръщаха почти никакво внимание на тази страховита гледка, макар да минаваха толкова близо, че ако протегнеха ръка, можеха почти да пипнат ходилата на мъртъвците. Живите така бяха свикнали със зловещото присъствие на мъртвите, че обръщаха на бесилката не повече внимание, отколкото биха обърнали на плет от изсъхнала хвойна. Атила гледаше втрещен.

— Кои са тези? — попита той дрезгаво след няколкото мига, през които не можа да откъсне очи от страховитата гледка насреща си.

— Дезертьори — отвърна Флавий. — По-рано ги разпъвали на кръст, но Константин го забранил преди почти цял век.

При тези думи Теодорих добави ентусиазирано:

— Сега просто ги бесим!

Тръпки побиха Атила, но той пристъпи внимателно към най-близкия труп. Лицето му беше извърнато встрани от пътя, почти долепено към вертикалната греда на грубо скованата бесилка, като че дори в смъртта криеше очите си от любопитните минувачи — глупакът в класната стая на мъртъвците, наказан да стои позорно в ъгъла. Атила предпазливо докосна стъпалото на мъжа с мръсна, лющеща се кожа и черни нокти, тялото бавно се завъртя и празните орбити на изкълваните му от гарваните очи се опулиха безжизнено към натрапника. Момчето внимателно се загледа в лицето му и изведнъж ахна от изненада, а после възкликна:

— Вижте лицето — белезите на скулите — този е хун! Защо бесите мои хора?

Флавий погледна по-внимателно обесения затворник и хвърли озадачен поглед към Атила.

— Бил е хун, но е постъпил в легионите. Римският войник си е римски войник. Погледни — по дрехите се познава, че онзи е бил гот, а онзи след него — франк.

— Те роби ли са били във вашата войска?

Флавий се смръщи.

— Не и тези. Хуните и готите служат като наемници и Рим им плаща. Но ако избягат, с тях се отнасят както с дезертиралите римляни.

Атила мина няколко метра надолу по пътя под редицата бесилки, като внимателно оглеждаше всяко тяло.

— Всички са чужденци. Не виждам тук да има римляни.

— Ами, тук наистина няма много римляни — отговори му Флавий търпеливо. — Във войската вече не служат много римляни. Разбираш ли, моят собствен баща е от Панония и е старши стратег на конницата. Стилихон, който предвождаше всички легиони, преди да го убият миналата година, беше вандал.

— Това не го разбирам. Защо римляните не служат? Как може един мъж да не служи в армията на родината си?

Флавий сви рамене.

— Явно империята разполага с достатъчно варвари, които да го правят.

Щом чу думата „варвари“, Атила рязко вдигна глава и по лицето му пролича обида. Но Флавий му смигна обезоръжаващо:

— Свиквай — засмя се той. — В крайна сметка по бащина линия аз също съм варварин.

Атила го гледаше, без да се усмихне.

— Хайде, охлюви такива! — извика им енергичният Теодорих. — Флавий, ела да му покажем цирка. След два дни ще има състезание с колесници. Може да ги видим как тренират!

Флавий и Теодорих се затичаха и се смесиха с върволиците търговци и коли, които бавно се точеха през градската порта. Но преди да тръгне, Атила докосна стъпалото на трупа в знак на почит.

— „Бил е хун“ — повтори шепнешком той думите на Флавий. — Сега е просто един мъртвец.

IV

— По своята същност заложникът трябва да е важна фигура в подчинения народ — негодуваше императорът. — Другите заложници са първи наследници на трона в страната си.

Атила пламтеше от гняв. Представянето на документите му не мина добре. Латинският му беше твърде слаб, за да може да се защити или поне да отговори както трябва на въпросите, които му задаваха. При все това отлично разбираше посоката, в която се развиваше спорът.

— Хуните не са подчинен народ! — изтърси той. — А аз не съм обикновен заложник. Аз съм Атила, син на Мундзук, син на Турда, син на Скемен, син на Ете, син на Опос…

Гауденций го сръга с лакът, за да млъкне, и се поклони почтително на императора.

— Всъщност Атила има право, августе — каза той. — Тъй като хуните не са ни подчинени, изглежда, нямат особено голяма полза от съюза си с нас и затова не искат да поемат риск, като ни пратят своя престолонаследник.

Хонорий мереше момчето с леден поглед.

— Нагъл хлапак. Тия имена са безсмислен брътвеж. Може ли народ без писмо да познава дедите си? Дори неговото име не е нищо повече от някаква варварска…

— На моя език Атила означава „желязо“ — прекъсна го хунът.

— Тогава нашето желязно момченце ще трябва да се научи на обноски, както и на скромността на римляните — изсумтя императорът. — Дидим е прав. Сега той е наша грижа, но не проумявам как ще гарантира примерното поведение на народа си, щом сам по себе си е толкова незначителен. Направи го римлянин, Гауденций. Така може би ще ни е по-полезен в бъдеще, когато се върне при своите.

— Аз съм войник, августе, а не педагог. Да оставя ли командването на конницата, за да направя римлянин от нашия хун?

— Не, няма да оставяш легионите — отвърна Хонорий с равен тон. — Момчето ще живее с твоето семейство, в твоя дом и ще учи риторика, право и математика при дворцовите преподаватели.

— Тогава ще го запиша в първо ниво, заедно със сина ми.

— Не — каза императорът след кратък размисъл, — уверен съм, че второ ниво е напълно достатъчно за човек с неговия ранг.

Без нито дума повече Гауденций и Атила се обърнаха и излязоха от приемната зала. Официалното представяне на документите беше завършено и Атила въздъхна с облекчение, когато излязоха на свежия въздух на двора.

— Не мисли, че с това всичко приключва — каза му грубо Гауденций, докато вървяха по гладките плочи към другата част на двореца, където живееше семейството му, когато той беше в града.

— Това второ ниво, първо ниво… не разбирам какво…

— Скоро ще разбереш.

Когато вдигна поглед към лицето на Гауденций, Атила видя как той гневно стиска зъби.

Дворцовата образователна система, както много други подобни институции във великите владетелски дворове по света, беше разделена на две отделни нива. Първото беше за синовете на императорското семейство, но тъй като самият Хонорий нямаше синове, в него попадаха и по-далечни роднини — братовчеди, синове на най-високопоставените командири във войската, както и принцовете, които императорът държеше като заложници. Впрочем те бяха най-многобройни от всички. В първо ниво бяха записани трийсет-четирийсет младежи на различна възраст и на тяхно разположение се намираха най-прочутите преподаватели, най-прецизният научен инструментариум и най-съвършените инструменти за творене на музика и всички други изкуства в целия свят. Оттук тръгваха бъдещите императори и крале.

Второто ниво беше отредено за децата на останалите представители на императорския двор — вестоносци, управители, съветници и специалисти в най-различни области и дисциплини, които живееха в двореца със семействата си, тъй като се предполагаше, че императорът държи да са му подръка в случай на нужда. То също разполагаше с отлични условия, които, макар и не в същата степен като в първото, действително бяха от много високо качество. Това, което липсваше тук обаче, бе увереността сред ученици и педагози, че са достойни за тези условия, защото, откакто се помнеха, децата във второ ниво бяха щастливци, но по-низши, привилегировани, но бездарни. Те бяха във второ ниво и… от втора ръка. Повечето ученици и родителите им се примиряваха с това положение и бяха искрено признателни на императора за възможността да попаднат при преподаватели, чиито качества в цялата империя действително отстъпваха единствено на тези от първо ниво.

Но за Атила бе смъртна обида.

Първия ден, когато с Флавий излязоха от дома му и прекосиха двореца, той се изуми, когато Дидим се появи, раздели го от Флавий и го насочи към атриума, където преподавателят от второ ниво се готвеше да изнесе лекция. Обзе го гняв, щом разбра, че ще го изолират от останалите принцове заложници и че ще го обучават със синовете на дворцовия астролог.

Гневът му бе толкова силен, че на следващия ден отказа да излезе от стаята си.

Разбира се, Гауденций още от самото начало знаеше, че момче с гордостта и упоритостта на Атила никога не би се примирило с подобно принизяване. Накрая, тъй като не успя да накара императора да осъзнае в колко унизително положение е поставил Атила, просто реши сам да се заеме с проблема — изготви необходимата заповед за прехвърлянето, подписа я лично в качеството си на най-старши дворцов офицер и я връчи на Дидим, който отговаряше за преподавателите и от двете нива. Евнухът прие документа с отвращение, като че ли бе съставен от прокажен, но позицията му в двора не му позволяваше да се възпротиви, а и смелостта му не стигаше дотам да се оплаче на Хонорий. Две седмици след пристигането си в Равена Атила започна да посещава лекциите на преподавателите в първо ниво.

Но вредата вече бе сторена. Обидите се трупаха една върху друга и трудностите не свършиха с допускането на хунския принц в първо ниво. Латинският на Атила беше тромав и недодялан, не знаеше гръцки — езика, на който бяха много от лекциите, — липсваха му дори основни познания по четене и писане, а какво оставаше за класическите литературни и философски произведения, с които съучениците му бяха закърмени от съвсем малки. От друга страна, плоското му лице, смуглата кожа и дългата коса съвсем не го правеха по-симпатичен нито на тях, нито на преподавателите и липсата на европейско благородно потекло му пречеше да изисква същото отношение, както към останалите момчета.

Единствено Флавий се отнасяше учтиво, а и някак по братски към него, отначало от жалост, но с течение на времето — защото почна искрено да му се възхищава и да изпитва приятелски чувства. Двамата прекарваха дълги вечери в трапезарията на жилището на семейството на Еций и Флавий неуморно преподаваше на другаря си основните знания, необходими за римското обучение. Атила на свой ред се отплащаше за услугата по време на сутрешните им упражнения преди зазоряване, като учеше своя приятел на майсторските бойни хватки, които така силно бяха поразили Флавий при първата им среща. Римлянинът бързо се учеше на изкуството на ръкопашния бой и за няколко седмици дори успя да се доближи до сръчността на Атила в някои тактически ходове.

Напредъкът при двамата обаче не вървеше с еднаква скорост. Хунът не проявяваше необходимото търпение в учебните си занимания, а заради ученето и задълженията си в двореца Флавий можеше да му отделя твърде малко време и тези обстоятелства осуетяваха усилията на Атила да настигне останалите. И действително, Гауденций скоро осъзна, че няма друго решение, освен да наеме учител за своя повереник, за да му помага следобед, което щеше да му струва сериозни разходи. Така и направи, но надигащото се негодувание на Атила ставаше все по-неудържимо с всеки изминал час, в който беше принуден да присъства на мъчителни занимания в затворено помещение, превил гръб над неразбираемите задачи по риторика и граматика, които му поставяше съсухреният стар грък, нает за негов учител. Дори Флавий не успяваше с търпеливото си приятелство да смекчи трудностите, които ученето създаваше на Атила, и гнева, който те пораждаха у него. Хунският принц трябваше да стиска зъби всяка сутрин, когато посещаваше лекциите с другаря си, и да понася ударите по кокалчетата си от учителите, които не търпяха недодялания му говор и мълчаливо подминаваха подигравките и подмятанията на другите момчета за косата и дрехите му. Това беше жалко съществуване и гневът на Атила кипваше всеки път, щом се сетеше за обширните тревисти равнини на родината си и обходеше с поглед затворените опушени стени в този странен дворец, управляван от евнуси. Единственият му приятел тук беше Флавий, единственият баща — Гауденций.

Но на Флавий не му оставаше много време в двореца. Хунските стражи, които доведоха Атила, настояваха да поемат обратно към дома с римския заложник, преди реките да придойдат с есенните дъждове. Време беше да се приготви за пътуването си на изток.

Шест седмици след пристигането на Атила Флавий, в новата си излъскана римска броня и с прясно боядисан вълнен офицерски плащ, непохватно се качи върху дребния боен кон и същият ескадрон свирепи хунски воини, който бе придружил дотук принца, сега наобиколи него. Момчето се стараеше да запази достойнството си и да задържи лицето си безизразно, ала самата липса на изражение по иначе усмихнатото му, открито лице издаваше колко е напрегнат. На няколко крачки от него стояха групичка изпращачи, а майка му, красива и изящна в дворцовите си одежди и накити, изведнъж загуби самообладание и падна в ръцете на съпруга си, обляна в сълзи. Гауденций обаче остана прав и стоически безмълвен. Той само сковано обгърна с една ръка разтрепераните рамене на жена си.

Флавий понечи да каже нещо, но мъчителните чувства — тъгата, страхът, очакването, вълнението, които едновременно и безредно бушуваха в душата му, го оставиха без думи. Гауденций видя объркването на момчето и го разбра. Кимна му безмълвно и бързо за сбогом, обърна се и поведе ридаещата си жена към двореца, без да се извръща.

Флавий погледна капитан Тургрид, водача на хунската свита, и кимна, че е готов. Безмълвни, в безупречен строй, ездачите като един обърнаха конете си като ято скорци, пред които изведнъж се е изпречило препятствие, и те затрополиха по улицата, без да е необходимо да ги подканят опасно.

Застанал сам зад групата зяпачи, Атила примирено слушаше буйната групичка на бутащите се варварски принцове, към които се очакваше да се присъедини — но за колко време?

За толкова, колкото неговият крал и римляните му наредят.

— Хайде, хуне! Да вървим да похапнем месце!

Напевният говор и грубият смях на келта веднага се познаваха и Дидим се изкикоти развеселен.

— Мълчи, Вортигерн! — сгълча го евнухът — Всички имаме любима храна, дори и хуните!

Атила стисна юмруци, но лицето му остана безизразно, а погледът му — впит в покритите с кожа гърбове на войниците от зууна, които се отдалечаваха и най-накрая се скриха зад далечния ъгъл на стената на двореца. Когато погледна подигравателните гримаси на своите мъчители, яростта му закипя. Ще дойде време, когато ще им даде да се разберат на тези чужденци — на всички, включително и на римляните, — които бяха истинските варвари.

Но не сега. Преглътна гнева си, обърна се, бавно подмина принцовете и влезе в двореца.

V

Последното римско селище, през което Флавий премина, беше Виминациум, по калните брегове на Данувий, условната граница между най-далечните предни постове между Римската империя и владенията на хуните. Този град в далечината, който Тургрид накратко представи като речен снабдителен пункт, го порази със своята бедност и унилост. И наистина, отдалече беше взел паянтовите колиби от пръти и плет по края на реката за кошари. Разбра, че това са жилища, едва когато хунските конници възхитено започнаха да сочат към прътовете, които ги крепяха над водата. Той не можа да си даде сметка за предимствата на този нов начин на строене, преди с очите си да види как обитателите им ловят риба с върви, докато са вътре в постройките, и как пестят пространство, като издърпват улова през същите дупки на пода, през които вършат телесните си нужди, Флавий начаса реши да не опитва никаква гозба, в която има риба от реката.

Макар селището формално да се намираше под контрола на римляните, нашественици от двете страни на реката го ограбваха толкова често, че желанието на местните жители да подобрят участта си, като строят или вложат средства в нещо трайно, бе отминало смайващо бързо. Уличните канавки бяха задръстени от нечистотии, баните бяха в руини, а из разбитите галерии на пазара тичаха полудиви озверели кучета. Младите хора побягваха оттам в мига, в който им се откриеше такава възможност, и населението на града се състоеше предимно от старци, слабоумни и такива, които просто искаха бързо да спечелят някоя монета, мамейки минаващите пътници. Народността на жителите беше неопределима — това беше смесено население, град на мелези, в чиито черти личаха следи от хунски и остготски произход, както и белези на десетина други народи. Разговорите, които Флавий чуваше по улиците, бяха изпъстрени с лошия латински на отдавна пенсионирани ветерани от римските легиони, някои от които се бяха възползвали от евтината цена, на която се продаваше земята в тази местност, за да се установят със своите пенсии, мълчаливите си жени и чорлавите си деца тук, в този последен бастион срещу варварите.

С пристигането си Флавий и стражите постлаха спалните си рогозки на центъра на разкаляния форум, за да могат на сутринта да се спазарят за провизии на седмичния пазар.

— Това място е като края на света — сподели Флавий с Тургрид.

— Така е — отвърна хунът. — Тук е краят на твоя свят.

Прекосяването на реката беше организирано от хунски лодкари, чието задължение бе не само да прекарват пътници през жълтеникавата шир на Данувий, но и да не допускат хуните и съюзниците им от северния бряг да навлязат в римските територии на юг без позволение. Лодкарите имаха издълбани еднодръвки, които наричаха с гръцката дума monoxyli, и с тях прекарваха пътниците, а конете и товарите стигаха до другия бряг на разкривени салове с хлабаво завързани едни за други пръти, през които водата се плискаше и товарът, както и подплашените животни прогизваха. Флавий изтърпя изпитанието, по време на което избълва всичката лошо сготвена храна, която едвам погълна сутринта на закуска. Утешаваше се с мисълта, че щом трябва да бъде заложник, е добре, че го пращат при народ като хуните, който обитава сушата, защото, ако го бяха дали на морски народ, той щеше да загине още при първото плаване. Малко по-късно с истинско облекчение направи първите си крачки на чуждия бряг.

И все пак нямаше достатъчно време, за да се наслади на малката си победа, защото свитата му, която тихо се радваше на завръщането си в родната земя, се устреми напред със забележителна бързина и скоро оставиха реката зад гърба си. Докато напредваха по утъпкания път към хунската столица, гледката първо удиви, а след това изуми Флавий — безкраен простор и невъобразима необхватност на степта, която се простира във всички посоки, докъдето поглед стига. От географските трудове, които беше чел, Флавий знаеше, че тази земя, макар през лятото да притежаваше безпределна красота, през зимата можеше да е зловеща и пуста, а суровият й климат правеше хората и животните, които живееха в нея, корави и мълчаливи.

През първата нощ, в която лагеруваха отвъд реката, Флавий за кратко се отдалечи от своите другари на разстояние, от което гласовете им не достигаха до него. За пръв път в живота си не чуваше нищо, не виждаше нищо, не усещаше никакъв мирис и вкус. Отвсякъде беше обгърнат в мрак, без факла или дрезгавина на хоризонта, без човешки глас или миризма на животно, без вкуса на прах във вятъра. Като дете често затваряше очи и запушваше носа и ушите си, за да се лиши от някое сетиво, от някое свое възприятие, единствено заради непознатото усещане. Но да загуби и четирите си сетива едновременно, и то не защото той си го причинява, а заради липсата на дразнения около него, силно го разтревожи. Когато осъзна какво се е случило, му се стори, че е загубил опората под краката си или пък са му останали само те — единственият му досег със земята и материалния свят. Свлече се на колене и почна с длани да пипа земята, да поднася буци пръст към лицето си, за да усети мириса на прясна почва. Тогава до слуха му стигна глухото гукане на полска птица, която гнездеше наблизо с малките си; полъхна вятър и прошумоля из високите треви, а мекият вкус на цветен прашец полепна по ноздрите и устните му и той разбра, че си е възвърнал сетивата и отново всичко е наред.

На сутринта, когато вдигаха лагера, Тургрид го повика при себе си. В ръцете му висеше дълъг вързоп, увит в намаслено платно, и мълчаливо го подаде на момчето.

— Какво е това? — учуди се Флавий.

— Сега си в Хуния — строго му отвърна капитанът, — ще растеш в двора на владетеля. Такъв дар нашите момчета получават, щом навършат десетата си година. Закъснял си, но ще ги настигнеш. Кралят ти го праща като дар за добре дошъл, а аз го нося, откакто тръгнахме от Хуния преди месеци.

Флавий клекна, постави вързопа на земята и внимателно разгърна плата. Вътре намери копие с дръжка от ясеново дърво и проблясващ костен връх, дълго навито въже, изплетено от ивици плат, и великолепен гладък лък като тези, които беше виждал провесени на гърба на съпровождащите го войници, но никога не бе имал възможност да разгледа отблизо. Доволен, той взе оръжието и внимателно го обърна в ръцете си.

— Това е за мене, така ли? От краля? Не съм виждал пък като този…

— Това е боен лък — отвърна му Тургрид, — изработен от най-добрите ни майстори. Работили са над него цели десет години.

— Десет години!

— Десет години, за да подберат най-хубавото дърво, най-хубавия рог и кост, да ги изсушат хубаво, да ги издялат в правилната форма, да опънат еленовите сухожилия за външната част и да определят съотношението между огъваемите и твърдите части на оръжието. Това не е проста задача.

За пръв път, откакто бяха напуснали Равена, Тургрид изговаряше толкова много думи една след друга и Флавий с изненада се вгледа в разсеяното изражение на офицера, вперил очи в необикновеното оръжие.

— Погледни — продължи Тургрид, като взе лъка от ръцете на Флавий, — това е рефлексен лък: когато опънеш тетивата, извивката му се обръща. Сърцевината му е от ясен — стабилна и издръжлива, от външната страна са сухожилията, за да го правят разтеглив, а еленовият рог от вътрешната страна му дава гъвкавина. Улучва целта от двеста и петдесет крачки.

— Двеста и петдесет! Това е… — Флавий бързо пресметна наум — … почти два пъти колкото римските лъкове!

Той гледаше лъка изумен.

— Силата му идва от съчетанието на материалите. Търпението и издръжливостта на дървото, бързината и хитростта на елена, смъртоносната сила на огромните рога на лопатара…

— Да, виждал съм съставни лъкове и преди.

— Хм, но не и като този. Виждаш ли тук седемте костни плочки от двата края, които заздравяват ушите и дават по-стабилна основа на тетивата? Двете рамена не са еднакво дълги — това дава на стрелата по-голяма сила, а на ездача — по-голяма лекота, докато язди.

— Докато язди ли? Ще стрелям, докато яздя? Но аз съм само заложник! Как ще се науча да…

— Ще се научиш така, както се научават нашите момчета — отвърна Тургрид. — При хуните няма гости без работа, били те и заложници. Няма да си стоиш в стаята и да се оплакваш колко нечестно се отнасят с теб в сравнение със съучениците ти. Всеки печели залъка си, като служи редом с останалите.

Флавий важно кимна с глава.

— Отлично. Да започваме ли?

Тургрид го погледна подозрително:

— Веднага ли?

Флавий грабна лъка и почна да опъва тетивата.

— Да, веднага. Ето, сега нали яздим. Можем да се упражняваме в стрелба, докато пътуваме.

Тургрид му взе оръжието и го прибра в платнището.

— Беше го обърнал обратно. Ще започнем с по-лесните оръжия. Вземи копието. Щом си римлянин, сигурно знаеш как се мята пилум?

Флавий се усмихна. Като всяко римско момче, той беше почнал да мята различни видове копия, откакто беше проходил. Огледа се около себе си и на разстояние от трийсет крачки видя да виси, окачен на импровизиран триножник от войнишки копия, мех за вода от козя кожа, голям колкото торса на мъж.

— Гледай — предупреди той Тургрид и се наведе да вземе копието, което лежеше в краката му. Опита тежестта му, като леко го раздвижи веднъж-дваж в ръката си, за да намери центъра на тежестта му. Тогава, доволен от захвата си върху дръжката, се обърна към меха. Последва дълъг миг на съсредоточаване, в който като олимпийски атлет, подготвящ се да метне копието си, той се прицели внимателно, застанал точно в онази стойка, на която го бяха учили инструкторите му по гимнастика. Успокои дишането си, изтегли бавно назад дясната си ръка, като повдигна лявата пред гърдите си като противотежест, и с мощен вик запрати копието.

То полетя бързо и силно. Удари се в едно от копията на триножника, отскочи с пукот, отклони се към горния край на меха и разцепи кожата, от която бликна вода.

Флавий извика от радост:

— Видя ли? Прободох го в плешката! Чак кръвта му шурна. Този войник няма да се бие още дълго!

Тургрид стоеше с безизразно лице, вперил поглед в повредената кожа. После се запъти към триножника, окачи кожената си шапка върху един бодлив храст до главата си, хвана копието, което се беше забило в земята, и подсвирна.

Сред стадото коне, които пасяха във високата трева наблизо, кобилата на Тургрид вдигна глава, изцвили в отговор, дотича при господаря си, завря муцуна в гърдите му и го подуши. Той бързо се метна на седлото и вмъкна ходилата си в стремената, Флавий го наблюдаваше недоумяващо. През цялото време Тургрид не каза нито дума.

Той тихо премлясна с устни и излезе в тръс от лагера. Като измина двеста крачки, спря, обърна коня и без да спре дори за миг, за да се адаптира към внезапната промяна на посоката, сръга коня с пети и се спусна напред.

Приведен ниско над шията на животното, така че главите им почти се допираха, воинът се спусна към триножника със стремителна бързина. Когато прелетяваше покрай тях, мъжете се отдръпваха от пътя му и го следяха с любопитни погледи. На шейсет крачки от целта той изведнъж пусна юздите и се изправи на стремената, докато конят под него продължаваше да тича. С едно-единствено бързо, плавно движение отметна ръката си назад и запрати копието.

Събрало бясната скорост на животното и силата на хуна, копието профуча напред като почти невидим вихър. То изсвистя покрай изумения Флавий, мина през средата на малката шапка, прелетя между наредените близо едно до друго копия на триножника, без да докосне нито едно от тях, и се заби в едно обрасло с трева хълмче, като зарови в меката пръст шапката, забодена на върха му.

Флавий обаче нямаше време да се развълнува от изумителното хвърляне, защото точно когато Тургрид профуча край него на коня си, ръцете на момчето изведнъж се оказаха притиснати до тялото, а самото то — повдигнато във въздуха. Приземи се тежко на рамото си и ударът изкара въздуха от дробовете му. В същия миг осъзна, че го влачат стремглаво през високата трева. Устата и очите му се напълниха с пръст и бурени и в мъглата от болка и стъписване пред очите му се мяркаха изработените от козя кожа гамаши на войниците, покрай които го влачеха, а през бученето в ушите си чуваше виковете и подигравателния им смях.

Стори му се, че измина цяла вечност, преди скоростта да почне да намалява и движението най-после да спре. Лежеше зашеметен, останал без дъх, и чувстваше как ожулванията от влаченето започваха да горят по хълбока и раменете му. Чифт ръце незабавно се протегнаха към него, за да го изправят на крака. Остана объркан, когато видя над себе си Тургрид, седнал на коня си. Хунът вдигна над главата си клупа, с който допреди миг го държеше впримчен. Беше същото въже от плетени парчета плат, като онова сред многобройните оръжия, подарени му от владетеля.

— Това е бойна примка, малкият — обясни бодро Тургрид. Синините и видимото объркване на повереника му очевидно изобщо не го притесняваха. — Пилумът не е лошо оръжие, разбира се, но ако само нараниш някого в рамото, той все пак ще успее да те намушка със сабята си. Малко оръжия са по-полезни при схватка на кон от близко разстояние от бойната примка.

Гневът на Флавий растеше с нормализирането на дишането му.

— Можеше да ме убиеш! Що за луд си ти?

— Римляните нямат примки, нито готите, нито гепидите, нито аланите. С тях ние улавяме и обяздваме дивите коне. Много са малко народите, които го правят. Използваме ги и срещу враговете си. Ако исках да те убия, щях да закрепя примката на върха на конното копие за по-добра опора и по-далечен обхват. И нямаше да я хвърля около ръцете и гърдите, а около шията ти.

Флавий го гледаше поразен. Накрая успя да продума:

— А лъкът? Кога ще ме научиш да стрелям с него?

— Когато му дойде редът — отвърна Тургрид и се обърна. — Първо ще се научиш да си служиш с копието и примката. Като нашите момчета. Хайде, време е да тръгваме.

Флавий събра оръжията си във вързопа, привърза го за седлото на коня и после с болка се покатери върху животното. В Равена той владееше оръжията по-добре от всичките си другари, а инструкторите му често го хвалеха. Но що за хора бяха тия хуни, които вече два пъти го събаряха безпомощен на земята, преди дори да е осъзнал какво става, и се присмиваха на усилията му, като че беше муха, която размазват с един-единствен удар? С тревога мислеше за засилващата се болка по раменете и хълбоците си, където цели пластове от кожата му се бяха смъкнали при влаченето, и се чудеше какви умения ще трябва да придобие, преди изобщо да бъде в състояние да се защитава сред тези хора.

С още по-голяма тревога мислеше за двете седмици езда, които им оставаха, преди да пристигнат.

Но времето течеше бързо. Откакто напуснаха онзи противен снабдителен пункт на бреговете на Данувий, Флавий не беше видял никакви следи от уседнал живот в тази обширна земя — поне до деня, в който най-сетне съзряха на хоризонта столицата на хуните.

Уморен, мръсен и толкова натъртен, че го боляха чак костите, той седеше на коня си на една височинка, от която се разкриваше равнината. С рязко движение Тургрид посочи към далечината. Изумен, Флавий гледаше разпръснатото сборище от дъсчени сгради, палатки и плъстени кубета. Шест седмици изтощителна езда из пустошта, горите и обширните равнини, за да стигнат до този град, ако разпиляният стан пред очите му изобщо заслужаваше това име.

Със своята скромност и простота гледката пред очите му представляваше по-скоро разраснало се пастирско село. Нямаше го обаче простоватото очарование на тези неуредени селища. И действително, освен че се бяха запазили бедността и нечистотията на селцето, от което без съмнение бе произлязъл този град, към тях се прибавяха и най-лошите черти на потънал в мизерия стан на бежанци, породени, както му се струваше на Флавий, от чувството за безподобна нищета. Той се взираше с разочарование в столицата и се стараеше да не мисли за годините, през които ще бъде принуден да живее тук, далеч от жизнената и пъстра Равена.

Изведнъж един отдавнашен въпрос изникна в паметта му.

— Капитане — провикна се той към Тургрид, който забави коня си, за да може римлянинът да го настигне, — ето че почти стигнахме, а аз още не знам името на вашата столица. Как наричате това място?

И наистина, когато някой споменеше за столицата на хуните — дали баща му или някой магистрат в Равена, или дори самият Атила, те я наричаха точно така — хунската столица. В отговор на въпроса Тургрид дори не удостои повереника си с поглед, а само пришпори коня си.

— Хунската столица — отвърна грубо той — няма име. Днес е тук, защото зимният сезон започва, стадата се събират и владетелят е устроил двора си тук. Другия сезон ще е изчезнала.

— Изчезнала?!… Как може един град да изчезне?

Тургрид сви рамене.

— Ще изчезне. Повечето от хората ще подкарат стадата към степта за паша. Руа и войската ще продължат с конете. Няколко роби земеделци ще останат, за да орат полята. Няма нужда от град.

— Но ще се върнат ли догодина?

— Може би догодина, може би не. Може би ще я издигнем тук, а може и нагоре по реката. Или надолу по реката. Защо му е име на такъв град? Да не би римляните да дават име на всеки лагер, където остават да преспят легионите?

— Не, но…

— Това е.

И Флавий не можа да научи нищо повече.

Стори му се, че съвсем скоро, без да е имал време да асимилира мисълта за тази сбирщина от колиби, при която беше пристигнал и където трябваше да остане, той и войниците вече караха конете си по улиците. Това още повече засили изумлението и тревогата му. Ризницата и наметалото му изпъкваха на фона на останалите по същия начин, както зацапаните кожени ризници на хунските воини, когато минаваха по улиците на Равена. И тук, както у дома, хората спираха с вторачени погледи, които сега бяха отправени към него, а не към суровите, безстрастни лица на телохранителите му. Главната улица на столицата представляваше разкаляна тясна пътека, запусната и потънала в мръсотия. Беше пълна с крастави кучета, полудиви птици и улични хлапета, които се тълпяха в краката на конете. От двете страни на улицата застрашително се накланяха набързо сглобени постройки. След седмици яздене из гори и равнини с безмълвните конници глъчката на улицата му се стори оглушителна. В сетивата му се натрупваха едно върху друго врявата на продавачите, разнасящи примитивните си нечисти стоки, пронизителните крясъци на жените, които си подвикваха една на друга, и вонята, идваща от домашните животни, застанали пред самите входове на къщите.

Флавий се наклони напред отново, за да го чуе придружителят му, който яздеше наблизо.

— Тургрид! Къде е форумът?

Хунът го погледна неразбиращо. Флавий си помисли, че Тургрид не е чул думите и повтори въпроса си бавно и отчетливо:

— Попитах къде е форумът! Нали се сещаш… откритото просторно място!

Тургрид само сви рамене и посочи направо.

— Сега отиваме в двореца на краля.

Флавий поклати глава изумен и объркан. Столица без име? Град без форум?

Ескадронът премина през строго охраняваната ограда от колове, където часовите кимаха в безмълвен поздрав, до две паянтови стъпала, над които беше издигната скромна дъсчена постройка с грубо рендосани отвори за прозорците и комините. Според римските представи конструкцията й бе съвсем недодялана. Седалището на префекта в центъра на най-незначителната римска провинция бе по-величествено от тази груба постройка. И все пак тя бе най-голямата и най-хубавата в целия град. Здравината й личеше от пръв поглед по множеството дървени клинове по сглобките и подпорите под декоративната стряха — разкош, който липсваше на повечето от останалите постройки.

Сградата беше и доста по-голяма от тези, покрай които бяха минали по пътя си, но в сравнение с римските постройки си оставаше необяснимо малка, Флавий прецени, че помещенията вътре вероятно са шест на брой и че много малко от другите сгради имат повече от една-две стаи. Както по-късно щеше да разбере, той едновременно беше и прав, и грешеше, защото в палата наистина имаше място за шест помещения, но в действителност той представляваше едно голямо помещение с подвижни прегради от паравани с гоблени върху тях. Независимо от големите си размери, дворецът беше преносим, както и всички останали постройки в града. Както Флавий щеше да разбере с настъпването на пролетта, той можеше и щеше да бъде разглобен, пренесен от половин дузина каруци, теглени от волове, и сглобен в почти същия си вид. Години наред трупаха, дялаха и сглобяваха стари дъски, за да построят „дворец“, подобаващ за краля на хуните — толкова много години наистина, че дори тук, в двора, потискащият мирис на плесен по старата гниеща дървесина беше почти задушаващ и пропиваше въздуха със самото му излизане от прозорците. На места, където трошливата стара дървесина по стените най-после беше сменена, човек лесно можеше да различи наскоро поставени дъски по набъбналите зрънца смола, които избиваха по свежото дърво и заблестяваха като скъпоценности, щом ги огрее слънцето.

Флавий мърмореше раздразнен:

— И форума дори не видях! Атила каза, че имало голямо открито пространство…

В подножието на стъпалата той понечи да слезе от коня, но Тургрид го спря с пронизително изсвирване. Щом вдигна поглед, Флавий видя, че конниците, все още на конете си, ги смушкват да се качат по стъпалата.

— Слизаме от конете само ако кралят повели — обясни Тургрид.

Като изкачи стъпалата, Флавий се обърна и погледна назад. Видя, че палатът е в края на града, и от това отлично за наблюдение място погледът му прескочи оградата от колове, мина през навалицата по улиците и стигна чак до широката празна равнина — пасищата, които се простираха до хоризонта, и степта по-нататък. Тогава си спомни думите на Атила — огромно открито пространство — и се усмихна.

Пред входа на двореца, най-горе на стълбите, яхнал коня си, стоеше един мъж. Той бе на около петдесет години, тоест по-възрастен от придружителите на Флавий, но със същата атлетична стойка и загрубяло лице като ветераните, които го заобикаляха. Но този мъж се отличаваше от тях — рядката му прошарена брада беше съвсем различна от оскубаните бради и нашарените с белези скули на стражите около него, а откритото му дружелюбно лице рязко изпъкваше на фона на безстрастните погледи на войниците. Това е приветливо лице, помисли Флавий и жизнеността, която излъчваше то, го порази. И наистина, мъжът дори се усмихваше и момчето почувства как го изпълва почти физическо облекчение. Тази усмивка беше първият знак на човешка топлота, която срещаше, откак напусна Равена. Крал Руа се приближи с коня си към Флавий и горещо сграбчи ръката му.

— Добре дошъл, добре дошъл, принц Флавий Еций!

Флавий се беше вторачил в него, смаян както от искреното доброжелателство, което се излъчваше от този човек, така и от неочакваното удостояване с титлата принц… Но преди да успее да отговори, кралят даде знак и иззад гърба му пристъпиха група музиканти и се впуснаха в дивия ритъм на нещо, за което Флавий предположи, че трябва да е приветствена музика. Гъдулки, издялани във формата на конска глава, виеха жално, две дървени свирки пищяха, а един мъж с малък барабан, увиснал на шията му, започна да свири с пръсти бързи рефрени, като че отделно от такта и ритъма на останалите музиканти. Кралят се усмихна доволно и зачака да отвърнат на поздрава му. Запъвайки се, Флавий изрече първото, което му дойде наум:

— Благодаря ти, господарю, но аз не съм принц. Моят баща е генерал от Панония в служба на императора…

Но последните му думи се загубиха в звуците на музиката и кралят загърби с махване на ръка тревогите на момчето. Липсата на кралска кръв у младия му заложник явно изобщо не го притесняваше. Но в момента, в който Флавий започна да се съвзема и си пое въздух, за да се опита отново да разясни ситуацията, една по-възрастна жена, също усмихната, пристъпи напред и докосна крака му. Кралят извика към Флавий на развален латински нещо, което прозвуча като „кралица майка“, но отново не можа да довърши, защото две млади жени, които следваха вдовстващата кралица, грациозно пристъпиха между двата коня и вдигнаха над главите си малка сребърна масичка така, че и двамата ездачи да я стигат лесно. С широка усмивка кралят взе един от двата бокала, поставени там, и го подаде на Флавий.

— Кралицата майка те кани да споделиш гостоприемството на кралското ни домакинство и те моли да вкусиш от виното и месото, които е приготвила със собствените си ръце.

Флавий внимателно наблюдаваше хунския крал и подражавайки на жестовете му, си взе парче сушено месо от купата на масичката, погълна го бързо и пресуши бокала на един дъх. Около тях се чуха радостните възгласи на присъстващите и дори мълчаливите конници замърмориха одобрително.

Кралят му смигна.

— Ех, вино. Един хубав обичай, който усвоихме от приятелите си на запад — каза той. — По време на царуването на баща ми имахме само айраг — ферментирало кобилешко мляко, — с който да почетем гостите си. Но сега сме далеч по-изтънчени.

Кралят премлясна от удоволствие и остави бокала си, преметна крак над шията на коня и скочи на земята леко като момче.

Флавий стори същото и около него се събра тълпа от млади жени, които бърбореха, подвикваха му и го оглеждаха любопитно. Кралят хвърли поглед към музикантите, започнали да свирят още по-силно, за да се чува свирнята им над веселата врява на жените, и преди да се обърне отново към госта си, им даде знак да спрат.

— Моите съпруги — обяви той разнежен на Флавий. — Някои от тях! А това е племенникът ми Бледа, по-големият брат на Атила. Бледа, представи се, момче!

Иззад гърба на краля надникна едно бледо, плахо лице, после предпазливо пристъпи напред, като се подпираше с усилие на дървена патерица, която беше толкова къса за него, че трябваше да стои прегърбен, за да може да разчита на опората й под мишницата си. Явно беше, че това, от което момчето страда, не е временна травма, като да е паднало от кон. Патерицата беше изхабена от дългото ползване и дървото, за което той се държеше, лъщеше като излъскана кост. Върху лицето на момчето беше изписана несигурност, но личаха и умът, и любознателността му. То докуцука до Флавий на изкривените си крака и му се усмихна със също така изкривена усмивка. Сега Флавий разбра защо кралят бе изпратил за заложник в Равена якия Атила, а не болнавия му брат.

Кралят гледаше момчето с гордост.

— Бледа може никога да не стане велик ездач или воин — каза той, — но е разумен и ще стане мъдър владетел!

Бледа примигна, усмихна се и се върна на мястото си.

Зад жените цели дузини дребни дечица, които вече не можеха да сдържат любопитството си, се втурнаха напред, заповдигаха се на пръсти и се катереха едно върху друго в стремежа си да зърнат по-отблизо високия странен чужденец. Косите на момчетата бяха обръснати и гладките им темета, намазани с масло, лъщяха на яркото слънце. Появиха се две редици девойки, които тържествено се приближиха към краля, пременени в блестящи копринени одежди, същите като на онзи посланик от Персия, когото Флавий беше видял в Равена. Косите им бяха изкусно сплетени и стигаха почти до земята. Всяко едно от момичетата държеше ръба на дълго бяло платно. Когато спряха при краля, те издигнаха платното като балдахин, който се вееше над главите им и водеше към входа на двореца.

— … и децата ми — продължи кралят. — Добре дошъл, принц Флавий. Ще живееш тук с нас в двореца, който, както виждаш, е построен от най-добрите дърводелци сред готите. Не е необходимо да прикриваш удивлението си. И тъй като Атила, моят възлюбен племенник, беше като мой ойлан, мой собствен син, така и ти ще бъдеш като член на моето семейство. Всичко, което притежавам — и с един широк жест той обхвана и паянтовия дворец, и цялото си семейство, — е твое. Капитане!

Като извика тази команда, кралят силно плесна с ръце.

— Капитане на стражите! Тургрид!

Тургрид тръгна напред, като внимателно си проправяше път между множеството малчугани и жени. Движенията му бяха бързи и точни, с лекотата и увереността на атлет, което ярко го открояваше като важна фигура в двора на Руа.

— А, ето те и тебе — продължи кралят. — Радвам се, че се завръщаш невредим от пътуването.

После отново се обърна към Флавий:

— Тургрид ще те отведе в покоите ти и ще се грижи за всичко, от което имаш нужда. Още веднъж — добре дошъл, млади принце!

Флавий влезе в двореца редом с Тургрид, а след тях — цяла сюрия жени, деца и наперени музиканти. Чудеше се на странните превратности на съдбата, които го доведоха при народ без столица, в град без име и дори без форум, в дворец, който си беше дървена плевня, при крал, който имаше петдесет млади съпруги и сто деца и, изглежда, беше убеден, че всеки гост е принц. Изведнъж Равена му се стори недостижимо далечна, като че ли я бе напуснал преди цял един живот.

Мислите му го отведоха при баща му, но неочаквано споменът за лицето на Гауденций започна да се отдалечава и да бледнее. Ужасен, той бързо се върна в настоящето. Време за размисли щеше да има по-нататък.

Засега задачата му беше да изпълни дълга си като заложник в тази чужда земя. Така му бе наредил неговият император. Това щеше да прослави баща му и Рим.

I

Ездачите пришпорваха конете си из безбрежната степ като воини, които връхлитат вражеска колона, и свежият пролетен въздух прочистваше главите им от тягостната, гнила миризма, която изпълваше двореца. Придружаваха ги два огромни вълка от онези, които хуните обучават за лов. Без да се затрудняват ни най-малко, хищниците тичаха след ездачите в равен ритъм, в близост до препускащите коне. Отстрани, някак отделен от групата, яздеше един-единствен телохранител. Той беше по-едър, по-възрастен и седеше на коня си с лекотата на ветеран. От колчана на гърба му стърчеше гъст сноп стрели. Отдалеч човек можеше да вземе групата за отряд съгледвачи или може би за конни стражи, отдалечили се от пуснатите на паша конски стада на краля, които трябва да пазят. Отблизо обаче видът им бе още по-озадачаващ — с изключение на по-стария воин, никой от тях не носеше броня, каквато би могла да се очаква от съгледвачи или от стражи. Един от тях — висок и строен младеж — дори се беше пременил в избеляла туника на римски войник, а не в някоя от онези вълнени ризи с шевици, обичайни за хунските конници. Младежите нямаха оръжие, защото групата не беше нито военен отряд, нито отряд стражи.

Флавий и младите принцове от кралския двор продължиха своята бърза езда из пустата равнина още доста време, преди накрая да спрат запенените си, задъхани коне да се напият с вода при едно малко, обрасло с тръстика блато. В него газеха множество птици и щом ездачите приближиха, се вдигнаха на ято над повърхността на водата, размахвайки огромните си криле толкова близо до момчетата, че те усетиха раздвижения от перата им въздух, Флавий със задоволство сведе очи към коня си — роден в степите боен кон, отгледан в стадото на кралското семейство. Това беше най-невероятното животно, което беше яздил през целия си живот, но с него би станал за посмешище, видеха ли го на гърба му в Равена. С огромната си несъразмерна глава, изпъкналите кръгли очи и широка челюст, от предните крака нагоре конят приличаше на муле, а твърде широките ребра, извитият гръб и копитата му бяха почти като овчи. Но най-необикновена беше рунтавата грива, която се спускаше до коленете му. По нея не се виждаха никакви украшения — тя бе само леко разресана и сплетена най-горе, за да не влиза в очите на животното, Флавий се наведе и потупа коня по шията, а той изпръхтя доволно.

Макар и грозновати, мислеше си той, конете от тази порода имат качества, които не бива да пренебрегваме. За разлика от добре познатите му изнежени римски бойни коне, които неизменно трябваше да нощуват на закрито, за да не ги нападнат куп болести, на хунските коне не им трябваха нито конюшни, нито особени грижи. Понасяха еднакво добре и жега, и студ, приспособяваха се като камили и можеха да изминат огромни разстояния без вода и храна дори ранени, Флавий вече бе решил да купи няколко от тези животни по време на престоя си в Хуния и да ги подари на баща си, щом се завърне. Той знаеше, че конник от ранга на Гауденций ще прозре отвъд непредставителния вид на животните и ще усети красотата в тяхната неугледност.

Тургрид изтрополи с коня си зад тях и насочи животното да нагази във водата редом с коня на Флавий.

— Дълго яздихме — каза момчето печално, докато разтриваше задната част на бедрото си, където ръбът на грубо издяланото дървено седло го бе убивал, докато препускаха. Боеше се, че никога няма да свикне с тези примитивни, твърди като камък приспособления, макар другарите му да го бяха уверили, че за дългите пътувания коравото седло е най-удобно. Но седалищните му кости не бяха убедени в това.

— Дълго сме яздили ли? Това нищо не беше — измърмори Тургрид на своя тромав латински. Смъкна се странично от коня, цопна леко във водата и прекоси блатото, устремен към туфа острици, върху които се виждаше едно голямо гнездо. Посягайки с две ръце, хунът извади четири обли, нашарени с пръски яйца и хвърли две от тях на Флавий, който бе останал на коня си. Момчето ги хвана и ги заоглежда с критичен поглед.

— Петнайсет мили препускане нищо ли са?

Тургрид внимателно отряза с ножа си върха на едно от двете останали яйца, изсърба съдържанието му и схруска черупката.

— Нищо не е. И осемдесет мили са нищо. Или би трябвало да са нищо. Каква е ползата да яздиш цял ден, ако при пристигането си останал без дъх и си толкова схванат, че не можеш да се защитиш от първия, който замахне с копие срещу тебе? Ще те убие и тогава само дето си яздил толкова.

Усмивката върху лицето на Флавий изчезна и той уплашен сведе очи към коня си. Тургрид смекчи тона.

— Къде си се учил да яздиш? — попита той — Стремената трудно се овладяват, да?

Флавий отряза върха на едното яйце и погледна Тургрид.

— У дома яздих римски коне, а на стремената се учих, като наблюдавах теб и другите, докато пътувахме от Равена до тук.

— Това не е много време. Повечето от тези момчета се научават да яздят, преди да проходят. Още от пеленачета ги привързваме на коня. Справяш се доста добре… за римлянин.

— Имах добри учители.

— Хунските ездачи са най-добрите в целия свят.

Флавий отметна глава назад и погълна съдържанието на черупката. Ъгълчетата на устата му се изкривиха.

— Може би.

Тургрид се усмихна.

— Не ми ли вярваш?

— Малък съм още, за да преценя. Като дете седях върху оградата и гледах как се обучават конниците на баща ми. И те бяха много добри. Но какво ли съм разбирал тогава.

— Седял си на оградата? Защо?

Момчето пусна другото яйце в кесията на колана си и изведе коня си от водата. Животното не биваше да пие твърде много. Предстоеше им дългата обратна езда към града, преди да се е свечерило, а коремът, пълен с блатна вода, можеше да докара на коня спазми, които да го осакатят завинаги, ако го пришпореше твърде силно. Той погледна Тургрид, озадачен от въпроса му.

— Защо седях на оградата ли? Защото нямаше къде другаде.

— Не — каза Тургрид, докато се качваше на коня си, — имах предвид защо изобщо е имало ограда?

— Защо е имало ограда ли? — попита Флавий — За да не бягат конете, разбира се!

— А защо им е да бягат? Къде ще отидат?

Флавий замълча, защото не знаеше какво да отговори, а Тургрид продължи:

— Ние, хуните, нямаме огради, не заграждаме ливадите и не поставяме никакви прегради.

Флавий се загледа в степта. Море от трева, която стигаше до коленете му, се люлееше на вълни, без нито едно дърво чак до хоризонта. Тук-таме се мяркаха тъмни петна върху иначе златистия простор на равнината — големите конски стада на владетеля, които през летните месеци пасяха из тучните пасища около хунската столица. Животните на останалите, по-нисшестоящи властници и по-малобройните стада на дребните дворяни и пенсионираните офицери от войската пасяха в по-отдалечени земи. Те бяха също толкова плодородни и златисти, но не така предпочитани, защото не се виждаха от столицата, която Флавий едва различаваше като петънце на хоризонта зад гърба си, над което се носеше бледосив облак, който леко се издигаше от тора над разкривените постройки.

— Всеки род дамгосва животните си със своя собствена тамга, за да ги разпознава. Това е напълно достатъчно. Човекът и животното бягат само ако им липсва нещо — храна, вода, другар. Ако конят получава всичко, което му е нужно — а то не е само храна, защото иска и обич, и уважение, също както човека, — той няма да избяга.

Флавий насмешливо изсумтя.

— Що за глупост. С конете може и да е така, но не и с хората. А любопитството? Ами стремежите? Не само гладът и самотата теглят човека към други пасища.

Тургрид настойчиво впери очи в него.

— Тези черти отличават човека от животните, но му причиняват и много мъка. А римската наглост, която току-що показа, е една от тези черти.

— Наглост ли? Наглост ли е да се съмняваш в едно недомислено твърдение?

— Никак даже. Нагло е да настояваш, че светът трябва да бъде ограден, без да разсъдиш какви са собствените ти основания за това твърдение.

— Ами тези пориви, за които ти казах — настояваше Флавий, — нима не е нужна сила, която да ги усмирява? Може ли Рим да удържа алеманите да не ни нападат при първа възможност, ако не ги заплашва, че легионите ще отвърнат със същото? Как щяхме да запазим целостта на легионите си, ако хората не се страхуваха, че за дезертьорство ще ги обесят? Как да попречим на слугите в домакинството си да не ни убият нощем, ако не ги заплашим с екзекуция? Не са ли огради тези заплахи?

— Така е — съгласи се Тургрид тихо, докато на свой ред излизаше с коня си от водата, — но един мъдър водач може да удовлетвори или поне да овладее дори и тези пориви. Виж себе си например.

— Себе си ли?

— Ами да. Тук си като заложник, а не като затворник, нали така? Можеш да избягаш, ако наистина го искаш. Хм. Дори не е нужно да бягаш. Посред бял ден можеш да си тръгнеш. Можеш да вземеш два от моите бойни коне, за да напредваш по-бързо. Дори ще ти дам одеяло — подарък от мен. Никой няма да те спре. Но има огради, които те задържат тук.

— Като любопитството?

— Вероятно. От една страна, моите задължения са да задоволявам любопитството ти, да гледам да не се изгубиш или да си навлечеш някоя беля. От друга страна, задълженията ми са да удовлетворявам стремежите ти, за да не търсиш по-силни предизвикателства някъде другаде.

— Ами честта? Дори и да ненавиждах земята ви, дори и да не исках да знам нищо за нея. Дори да нямах стремежа да постигна каквото и да е, пак щях да остана тук, защото моят баща и моят император ми наредиха да стоя тук и аз ще им се подчиня, тъй като залагам честта си.

Тургрид го погледна с недоверие.

— Заложил си честта си? А каква награда ще получиш за това подчинение?

— Наградата ми ли? Ами, предполагам, някоя отговорна длъжност, когато се завърна, слава за баща ми, ценни връзки с хуните, такива неща.

— Не е ли тогава „чест“ друга дума за стремеж? — попита Тургрид. — Никой не прави нещо само заради честта. Важно е това, което върви с честта, нали така? Длъжност. Слава. Ценни връзки. Искаш Рим да те забележи, щом се върнеш. Стремиш се към велики дела — да, наблюдавам как стремежът пламти в теб още от деня, когато те срещнах. Но знаеш, че ако тук не се представиш добре, ще пожънеш само срам за себе си и за баща си. Не е ли така?

— Така е — призна Флавий.

— Всеки си има огради.

Объркан, Флавий прехапа устна и се загледа напред. Младите му другари отдавна бяха напоили конете си и вече далеч пред него, го викаха на хунския си говор, който той вече почваше добре да разбира. Наистина ли честта беше друга форма на благополучие, нещо, за което да се бориш, за което да копнееш или да разменяш като злато или жени, или някакво друго имане? Тази чест със сигурност не беше това, на което го бе учил баща му. И за какъв се мислеше този хун, този варварин, който оспорваше римските разбирания, ученията, които Флавий бе възприел от великата гръцка и римска традиция, на върха на която беше поставен? Той понечи да продължи, но Тургрид вече се бе обърнал и вадеше от торбата, привързана за задната част на седлото, месо, донесено за изгладнелите ловни вълци, които ги следваха. Хунският офицер вдигна поглед и видя, че Флавий го наблюдава.

— Не е хубаво вълците да са гладни, когато в степта няма друга жива плячка, освен конете ни.

Усмихнат, той подхвърли две големи парчета еленско месо на вълците.

Флавий само кимна, без да каже нищо. Уморен от разговора, той извърна глава към пътеката, проправена през тревата от другите младежи, които бяха вече далече напред, и отново пришпори коня си в галоп.

II

Беше денят на есенното равноденствие, последният ден, в който се събират западните кланове за годишното прибиране на конете — „връзването“. Стотици родове се бяха стекли в столицата специално за този ден. Сред тях имаше такива, които бяха вървели и яздили седмици наред от далечни краища. Димът от говеждия тор на огньовете, над които приготвяха храната, сгъстяваше въздуха и се виеше ниско над земята, както и гнилата мазна миризма от вълната на овцете и козината на козите, които се шляеха между плъстените палатки и търсеха остатъци от храна. Макар самото връзване и състезанията да бяха само за мъжете, жените бяха тези, които налагаха тона в лагера, а в ден като този, с хубаво меко слънце, те бяха извадили домакинските си пособия вън от юртите, на открито, и се смееха и весело си бъбреха, докато клечаха насред пътеките и стържеха котли, плетяха вълнени постелки и търкаха с урина мръсни черги за пода, за да премахнат петната по тях. Имаше няколко, които бяха събрали овцете си в малко общо стадо и весело дояха блеещите животни, а други наливаха в овчи мехове пенливото мляко, което щеше да ферментира и да се превърне в айраг или в някое от сирената на малки твърди буци, с които се изхранваха семействата през зимата, щом виметата пресъхнеха. Един беззъб старец наблизо беше хванал угоено агне, бе го разпънал на задните му крака на триножник и разпорил корема му от гръдната кост до слабините. Бръкна в търбуха му с къс закривен нож, бързо отряза сърцето и го вдигна, още димящо, над главата си. Ухили се, докато кръвта се стичаше по ръката му, а група дечурлига се смееха и подскачаха около него в очакване на топлата вкусотия. Старецът разряза късчето на парчета и ги подметна на малчуганите, които им се нахвърлиха като изгладнели кучета, а кръвта изцапа устата им. После извади останалите вътрешности, черния дроб и стомаха и раздаде и тях, а след това се залови да разчленява трупа.

Откъм края на лагера долетяха мъжки викове и кучешки лай и всички жени за миг вдигнаха глави от работата си усмихнати. Съвсем скоро щеше да е — състезанията бяха приключили и мъжете вече щяха да почнат да се завръщат, потни и уморени, и да искат айраг. Време бе да приберат камъните, с които стържат чергите, да се шмугнат в юртите, да оправят косите си и да се заловят с приготвянето на гъстата чорба. Това беше нощта на последното угощение.

Отвъд лагера, при пясъчната яма, която набързо бяха изкопани предната нощ, във въздуха все още се усещаше вълнение, макар тържественото раздаване на наградите да бе приключило и шумните препирни около печалбите от залаганията отдавна да бяха стихнали. Последното състезание по борба беше свършило преди повече от час, но там, където се преобличаха, в малкото равно сечище, опасано с вълнени черги с ярки багри, които бяха преметнати на въжета, все още стоеше един младеж. Не защото го болеше — не беше пострадал; не защото се беше отчаял — той беше победителят; а защото се дивеше на обратите в живота си.

Младият мъж разглеждаше излъскания до блясък боен щит на гепидите, с който го бе наградил кралят. Беше великолепна плячка, взета в бой преди трийсетина години, и оттогава стоеше на стената в голямата зала на двореца и често удивляваше гостуващите воини. Беше толкова различен от малките ракитени щитове на хуните, които бяха леки и покрити с корава опната кожа, за да са стабилни. Очевидно бе, че само воин с мощната физика на германите е можел да си служи с неговия трофей. Изработен от здраво дъбово дърво, обкован с гладка желязна пластина и увенчан с разкошната глава на горгоната Медуза върху умбото — кухата бронзова полусфера, която покрива отвора в средата на щита, — той тежеше колкото три хунски щита, взети заедно. А за разлика от ракитените щитове, създадени за воините, които се бият, без да слизат от конете си, изработката на щита на гепидите осигуряваше защита от плещите до колената дори за воин с неговия висок ръст.

Това беше прекрасна награда, която той заслужено получи като победител. След победата си в двата предварителни тура на състезанието по борба, в последната битка се изправи срещу страховит противник — хитър ветеран с почти същия ръст като него самия. Залаганията бяха разгорещени, предимно срещу него, а виковете на озверялата тълпа, наобиколила импровизираната бойна арена, още кънтяха в ушите му. Почти час двамата се бориха и изпитваха силата и издръжливостта си един срещу друг, докато умората на противника му не почна да личи. Тогава младежът пъргаво избегна опита на хуна да го повали и го извади от равновесие с мощен удар в слепоочието, след което се хвърли върху слисания си противник с цялата си тежест и го прикова към земята, с опрян лакът в гърлото му. Държа го така, докато хунът не вдигна пръста си, за да покаже, че се предава. Докато двамата борци се изправяха на треперещите си крака, тълпата мълчеше, загледана в този изключителен мъж, който с уменията и решителността си ги бе завладял, пленил ги бе така, както те го държаха пленник.

Защото борбата беше само една малка част от победите, които бе спечелил. Оръжията ли? Той единствен сред състезателите запрати копието си в непосилно далечната мишена, докато стоеше изправен на стремената. И не само удари сламеното чучело, докато вятърът го люлееше, а заби копието право в гърлото му и така го прикова към стълба като трофей, окачен на стената, с глава, килната към рамото му. Ами обяздването? Той препусна с коня си посред стадото диви коне, докарани до полуда от два ловни вълка, които щракаха с челюсти към краката им. Като избягваше подплашените кобили и буйните жребчета, той следеше жребеца водач на стадото — огромно свирепо животно с пламтящи очи. Младежът умело го отдели от останалите, метна примката около врата му и тъй като беше по-едър и по-силен от него, животното замръзна на място. Тогава с едно-единствено дръпване на въжето, закачено на върха на копието, младежът го повали на земята и се хвърли върху му като разярен лъв.

А надбягванията с коне? Единствено тук младежът не постигна първото място, макар и не защото не положи достатъчно усилия, или защото му липсваха умения. Беше с по-едър ръст от дребните и пъргави хунски ездачи и те имаха предимство, защото техните малки коне можеха вечно да тичат с такива дребосъци върху гърба си и в крайна сметка го изпревариха. Все пак завърши трети, което беше достойно представяне и не застраши цялостния му успех като абсолютен победител.

Докато раздаваше наградите, крал Руа любезно го похвали, но отреди повече думи за генерал Тургрид, който през цялото време стоя до краля и представя юнаците от различните родове, докато минаваха покрай тях. Когато най-сетне щитът беше връчен, кралят опита тежестта му в ръката си, после изсумтя, подаде го на младежа и сложи дланта си върху рамото на Тургрид.

— Добре си си свършил работата — каза тихо той на своя офицер. — Никога чужденец не е приличал толкова много на нас. Като че ли ми е роден син, мой собствен ойлан.

Тургрид кимна. Лицето му си остана както винаги безизразно.

— Баща му също е велик човек и отличен генерал. Но синът ще го надмине. Виждам го.

Щитът беше великолепен — достойна награда за усилията му, макар и толкова тежък, че беше сигурно, че никога няма да го използва в истинска битка или поне не в битка така, както я водеше обикновено и както се биеха хуните. Но въпреки това сега, когато състезанието беше приключило и той вече разглеждаше разкошния предмет, усети как го обзема възхищение не заради нечуваната му големина или хитроумните детайли в майсторската изработка, а заради гладко излъсканата му желязна повърхност.

Колко години бяха минали — седем, или може би осем? — откакто за последен път се погледна в огледало? Тези вещи бяха рядкост в Хуния, а в редките случаи, в които беше попадал на огледало при посещение в покоите на някоя жена или когато проверяваше стока, предлагана от пътуващи търговци, не му беше хрумвало да прояви тази дребна суета. Но сега, макар и чудновато разкривено от изпъкналата повърхност на външната част на щита и от множеството резки и драскотини, врязани в метала по време на битките, отражението, което го гледаше от повърхността на щита, накара дъха му да секне.

Големите сиви очи му бяха познати — човек никога не забравя собствените си очи и не се изненадва, когато ги види; но той се учуди от възрастта и студенината, които като че виждаше в тях. Това не бяха вече очите на момче, а на воин — железни, ледени очи. И косата му беше позната — нали я виждаше всеки ден, нали я решеше всеки ден. Но самият факт, че това беше така, че можеше да види косата си, както я е хванал, щеше да го накара недоверчиво да се усмихне едва преди няколко години. Коса, толкова дълга, че да можеш да я видиш? Той се гордееше с кестенявата грива, която падаше по плещите му и която сплиташе и връзваше отзад на главата си във воинска плитка, когато се подготвяше за битка или за участие в състезание. Тя беше знак за неговата роля, за положението му в сплотеното, но йерархично общество на хуните, символ, който говореше за постиженията му и за това, че е приет в общността, също както и малката тамга на кралския род, с която беше дамгосана кожата над дясната му плешка.

Той остави щита на земята, подпря го на един кол и събра дрехите си, които беше съблякъл преди борбата. Докато си слагаше износените кожени навуща, ботушите от мека сърнена кожа и яркочервената вълнена риза, която обличаше за специални случаи като този събор на родовете, пусна мислите си на воля. Връзването беше приключило и сега щеше да се върне към службата си. Хубаво беше това разнообразяване на всекидневните задължения, макар и само за три дни, но все пак вече бе готов да се върне към своите обиколки и скитания из степта със зууна, който предвождаше — неговия ескадрон от сто воини.

Завърза последните връзки на кожения си елек, който беше облякъл върху ризата, внимателно постави на главата си шапката с козина по края и нагласи плитката между раменете си. Излезе от заграждението за преобличане и се запъти към коня си, но спря и се върна да вземе щита. Какво щеше да каже кралят, ако го беше забравил? Докато го вдигаше, той за последно хвърли поглед върху неясното отражение — почернелия и закоравял воин, облечен с кожата и козината, които носеха хунските конници, и несъзнателно, без суетност или колебливост, а от искрена радост, се усмихна.

И в отражението върху бойния щит офицерът от конницата Флавий Еций му се усмихна в отговор.

III

Тургрид и Флавий се бяха загледали в пращящия огън, докато младите войници, излегнали се наблизо, за да си починат, дъвчеха остатъците от вечерята си или безгрижно обсъждаха състезанията през деня. Конете им се шляеха безцелно наоколо, пръхтяха и душеха и от време на време се доближаваха до господарите си и нежно ги побутваха с муцуни по главите. Неколцина воини бяха полегнали близо един до друг встрани от огъня, до който седеше Флавий, и мълчаливо слушаха легендата, която Тургрид редеше ритмично и като насън на древния език.

Флавий се наслаждаваше на напевното мелодично звучене на думите толкова, колкото и на смисъла им. След осем години в хунския владетелски двор той владееше говоримия език отлично и говорът му по нищо не се отличаваше от този на някой хунски принц. Но художественият език — неясен и почти забравен, — на който се декламираха и предаваха от поколение на поколение епосите, беше съвсем различен — мистерия и загадка, която се разкриваше пред него едва сега. Много пъти беше слушал легендите на хуните, разказите за древните богове и за корените на хунската кралска династия, рецитирани във внушителните стихове, познати само на най-старите от старейшините на родовете, както и на членовете на хунското царско семейство, на които те специално се преподаваха. С всяко повторно изслушване той все по-ясно съзираше силата и красотата на думите. Не изпускаше нито една възможност да чуе хунските принцове да рецитират така, както ги бяха учили — направо по памет. Нито една дума не беше и нямаше да бъде записана. Мъжете около огъня слушаха запленени забележителния епос, макар че повечето, както и самият Флавий, можеха да разберат само най-общия смисъл, дошъл от подобието на произнасяните думи със съответствията на днешния хунски език.

Тургрид седеше с кръстосани крака, ръцете му бяха леко отпуснати на коленете в обичайната за бардовете поза, а очите му бяха вперени в огъня, без да трепват. Дори не примигваше, докато напяваше на мъртвото наречие, което Флавий се стремеше да разбере, напрегнал цялото си внимание.

… Ще бъде намерен някой ден древният меч — мечът, измайсторен и изкован от Бащата на династията, острие, изпитано в огън, калено в лед, целунато от вятъра. Ще бъде скрит в камък, и ще го открие кър Берик, Великият предводител, за когото е отредена най-славната участ, кралят, най-страшен сред хората, пред когото всички народи ще треперят. Стане ли негов Мечът на династията, ще се въздигне до боговете и сам богоподобен ще стане…

Гласът на Тургрид бавно заглъхна. Вече се чуваше само прашенето на огъня и приглушените стъпки на конете в тъмнината. Войниците, които досега слушаха разказа, почнаха да се прозяват и протягат, а след това се събраха върху една плоска скала да хвърлят жребий за нощната стража и се приготвиха за сън. Флавий остана още малко загледан в огъня, с някак вглъбено изражение. Накрая поклати глава, като че ли разваляше действието на някаква магия, и махна с ръка.

— Меч значи? Винаги съм се чудил, Тургрид, защо обвързвате съдбата на народа си с надеждата да откриете някакъв древен меч? Не с благоразположението на някой бог или със силата на войските си, или с немощта на враговете си, а с откриването на вълшебен меч?

— Неправилно си разбрал легендата — отговори му студено Тургрид. — Вероятно защото не знаеш добре езика.

— Да не би да оспорваш моето тълкуване? Надявам се някой ден да стана предводител на римската армия, като баща ми, но това ще стане, защото съм умел тактик и имам силна воля. Никога няма да се осланям на сбъдването на някакъв мит.

— Ако това е „тълкуване“, римското ти образование е учудващо повърхностно. Ние не обвързваме съдбата на народа си с намирането на някакъв меч, вместо да се уповаваме на боговете. Напротив, намирането на меча е външният знак за благосклонността на боговете — потвърждение, че са налице всички останали условия, за да осъществим съдбата си. Това може да означава, че войските ни са достатъчно силни, а враговете ни — твърде слаби. Може да означава, че Небесният дух е слязъл на земята и е приел формата на нашия владетел или че всички племена на земята са познали единствения истински начин на живот — този на хуните. Може да значи какво ли още не. Хората не бива да знаят точните обстоятелства.

— Не се ли чудиш какви може да са тези обстоятелства? Не се ли питаш? Не се ли вълнуваш какъв е смисълът на разказа?

— Не е необходимо. Мечът ще бъде намерен. Може да стане утре или след хиляда години. Когато се случи, ще разберем — целият хунски народ ще разбере, че обстоятелствата са назрели, че звездите са се подредили и съдбата ни ще се осъществи. Това е загадка. Загадка, която с радост оставям, без да гадая, и вярвам в нейната сила.

Еций гледаше огъня и клатеше глава.

— Загадка, гатанка. Гатанките имат своето място и в римската култура, господарю Тургрид, но няма такава, която да решава съдбата на народите. А! Ето ти една гатанка.

Тургрид го погледна раздразнено. Тайнствената и меланхолична атмосфера, която се стремеше да създаде, се строши като крехък бокал.

— Гатанка ли? — каза той. — Искаш да разгадая някоя гатанка?

— Да, една стара римска гатанка, на която баща ми ме научи. Трябва да познаеш кой съм аз. Слушай:

С другарите висях във лято жежко,

без капка ни от кладенец, ни дъжд.

Но стъпкаха те грубо юначаги

и хвърлиха те във тъмница отведнъж.

 

Ритници, бой, чак кръв потече,

не за мъст ме биха, а от радост,

и после в мрачна гробница ме пратиха,

да чакат и да чезна в старост.

 

Но ето че се смея най-подир,

Защото юначагите надвих.

Аз блудницата на кралица правя,

а краля сторвам на смешник.

 

Душата ободрявам,

страхливите със смелост надарявам,

и мъртвите надежди възкресявам.

А на пъкъла огньовете горещи не могат

даже да подгряват хаоса, който аз подклаждам.

— Е — завърши Флавий. — Кой съм аз?

— Кой си ти ли?

Тургрид за миг задържа погледа си върху него озадачен. Тогава чертите му се изопнаха.

— Ей! Прекарах нощта с твоята зууна и заради теб повтарям най-великата легенда, която е била разказвана някога — за великия меч на хуните, а ти ми отвръщаш с детска гатанка. Разказвай тия гатанки на децата в двореца, когато се върнеш.

— Най-великата легенда — за древен меч? Открит от прочут крал? Това е чудесен мит, също като митовете на древните гърци, които обичах някога. Но не вярваш в него, нали? Той е измислен да забавлява, като моята гатанка, и само толкова. А ти още не си ми отговорил.

Отегчен, Тургрид отмести погледа си от огъня, в който се беше загледал, и строго погледна Флавий.

— Това е хунският епос. Това е историята за нашето минало и нашето бъдеще, както „Илиадата“ е вашият епос. Да, познавам вашата „Илиада“. Мислиш ли, че е правдоподобна? А „Одисеята“! Това вече е истински мит!

Флавий сви рамене.

— Мечът на династията, „Илиада“ — всичко това са митове. Не ме обиждаш, като определяш Омир като такъв, какъвто в действителност е бил — разказвач на приказки. Предпочитам да слушам за истински дела. Бих искал да върша истински дела.

Тургрид изсумтя. Флавий го погледна объркан.

— Какво? Какво казах?

— Че би искал да вършиш истински дела. Знай, че ще ти се удаде такава възможност.

— Какво искаш да кажеш? — попита младежът.

— Представи се великолепно пред краля по време на укротяването на коне. Иска да те направи кър, старши офицер, и да ти възложи истинска служба в армията си, а не да предвождаш само зууна като тази.

— Римлянин да предвожда хунската армия?

— Хун, който ще предвожда хунската армия. Вече не си римлянин нито за мен, нито за владетеля Руа.

Флавий се усмихна и отново погледна огъня.

— За мен ще бъде чест.

Разговорът им беше прекъснат от тревожното изцвилване на кон в далечината, последвано от второ, изпълнено с болка, както и от виковете на мъжете. Тургрид и Флавий се сепнаха, грабнаха лъковете си и скочиха.

— Какво беше това? — попита Тургрид, както се взираше в мрака. Взе една горяща пръчка от огъня, хвърли я на Флавий и двамата се затичаха в тъмнината към горичката, чийто черен силует се извисяваше на фона на звездното небе.

Когато се приближиха, препъвайки се и лазейки по осеяната с камъни земя, изведнъж от храстите изскочи един кон без ездач и бясно се спусна към тях. Флавий отскочи от пътя му, а Тургрид се хвърли върху животното, хвана оглавника му и заби пети в земята, като дърпаше ремъка толкова силно, че конят изви шия назад и се строполи с цвилене.

Обезумяло от ужас, животното риташе във въздуха и размахваше острите си копита; двамата мъже отскочиха назад. Светкавично, животното се изправи на крака и избяга в тъмнината, като цвилеше изплашено и ужасено. Тургрид погледна Флавий.

— Видя ли го, като излезе? Хълбоците му бяха окървавени!

— Видях — мрачно отговори Флавий. — Кой беше на пост при конете тази вечер?

Някъде пред тях в далечината ужасените писъци на животните ставаха все по-силни.

— Няма значение. Нещо става и с другите коне. Бързо!

Нагазиха в храсталаците и се спуснаха към горичката, без да се пазят от тръните и копривата, които раздираха дрехите им. Оставаше им още седмица път до дома и трябваше да запазят конете на всяка цена. Около тях се чуваха виковете на другарите им, които също си проправяха път из гъсталака, за да спасяват животните. Флавий изруга. Нямаше излизане от проклетите храсти! Явно животните бяха навлезли в горичката от другаде, докато са следвали пасището. Когато Флавий и Тургрид заедно с неколцина други изскочиха от храсталака, видяха на лунната светлина шест коня, обърнали хълбоци към една надвиснала над тях скала. Очите им се въртяха от ужас. Едни вълк с покапала от челюстите му кървава пяна ръмжеше, приклекнал пред тях и готов за скок.

— Този е от нашите — каза разтревожен Тургрид. — Хванал е бяс.

Флавий се изправи, вдигна лъка и изтегли стрела от колчана на гърба си. Тургрид също издигна своя пък, но Флавий го спря.

— Не се тревожи. Ще го убия.

Но точно когато изрече това, ушите на вълка се наостриха и той се обърна срещу двамата мъже. Като видя, че единият се прицелва, той се сниши и се шмугна зад дърветата. Нямаше време за стрелба.

Тургрид проследи с поглед животното, докато то не се изгуби в тъмнината.

— Не може да мисли разумно — каза той. — Лудостта го тегли, няма да избяга. Ще се върне за конете.

Двамата сложиха стрела на тетивата на лъковете си и започнаха внимателно да се взират между дърветата. Дузина други войници, които също бяха пристигнали с факли и вдигнати лъкове, съсредоточено заоглеждаха стволовете на дърветата в долната им част. Като видя, че другарите му пазят добре храсталаците, в които изчезна вълкът, Флавий тръгна към конете, които се бяха сгушили, треперещи и изплашени, до скалата, където ги бе притиснал звярът.

— Ще успокоя конете, за да можем да ги изведем. Вече изгубихме един. Няма да оставим още шест да избягат посред нощ.

Тъкмо свали лъка си и почна да се приближава към изплашените животни, над него се чу ръмжене и конете отново зацвилиха пронизително. Без да разбира откъде идва този звук, Флавий отново вдигна лъка и бързо се завъртя около себе си, а очите му шареха диво. Нищо — само мрак и ръмжене. Едва когато един от войниците вдигна високо факлата си, светлината й се отрази в червените яростни очи на вълка, който стоеше най-горе на скалата, която беше заобиколил точно над главата на Флавий.

— Флавий! — извика му Тургрид. — Гледай на изток!

— Какво…?

Флавий пак се завъртя, но вече беше късно. Вълкът полетя от скалата с огромен скок и тихо разпори въздуха. Звярът го нападна откъм гърба и го блъсна на земята. Двамата се затъркаляха в боровите иглички и пръстта като кълбо от яростни викове, ръмжене, кожа и козина.

Като дишаше учестено от изненада и гняв, Флавий се освободи и се изправи на крака. Тъй като нямаше накъде да бяга, извади камата си, но вълкът не се поколеба. След като се претърколи, той бързо се изправи и отново скочи. Яките му челюсти тракаха от ярост. Сега беше върху Тургрид.

Коленете на хуна поддадоха под тежестта на звяра и той падна на земята, а лъкът и камата му отскочиха някъде в тъмнината. Животното яростно дърпаше хуна, забило нокти в земята за опора, а зъбите му потъваха все по-дълбоко в дебелия нагръдник на воина. Вълкът ръмжеше и го дърпаше, а Тургрид отчаяно го удряше по чувствителната муцуна с разкървавените си юмруци и се бореше да отдалечи от себе си острите му като бръснач зъби. Бореше се за живота си.

Хунът и вълкът се търкаляха презглава и се прехвърляха един над друг, като ту единият, ту другият се оказваше върху противника си, но човек без оръжие не можеше да мери сили с бясно животно, което не изпитва никакъв страх и няма никакво чувство за самосъхранение, а иска само да убива; иска само кръв; не изпитва никаква болка. Нямаше време за мислене, само за действие. Флавий скочи и се хвърли върху гърба на звяра и като го приклещи между краката си, с едната ръка стисна гърлото му, а с другата го заръга с камата.

Постепенно вълкът губеше сили, тавата му се завъртя, а езикът му увисна от разпенената паст, докато се мъчеше да си поеме въздух; мяташе се и риташе като жребче, за да се освободи от смъртоносния товар на гърба си. Внезапно, без никакво предупреждение, животното изхриптя и се отпусна мъртво на земята, Флавий лежеше задъхан върху него, а под двамата, почти загубил съзнание от болка, лежеше Тургрид. Лицето му бе плувнало в кръв.

Изведнъж от всички страни избухнаха викове, прекъсвани от цвиленето на все още изплашените животни и паническия им тропот с копита, докато ги отвеждаха на сигурно място. Десетина ръце се протегнаха към Флавий, повдигнаха го над покрития с кръв труп на вълка и го изправиха на треперещите му крака. Той се огледа замаян наоколо, а войниците захвърлиха трупа на звяра извън кръга, осветяван от факлите. Тогава младежът се свлече на коляно и се взря в Тургрид, проснат неподвижен в светлината на боровите факли, които държаха над окървавеното му лице. Странното бе, че никой от войниците не се навеждаше да го докосне или да му помогне, и тогава самият Флавий, обзет от ужас, който нарастваше с всеки миг, изведнъж осъзна защо.

— Тургрид! Боже мой, той те е ухапал! Вълкът беше бесен — и те е ухапал по лицето! Тургрид…?

По-възрастният мъж не помръдваше и Флавий усети как страхът го обгръща като облак. Хвана главата на Тургрид с две ръце и обърна лицето му към себе си. Клепачите на воина леко потръпнаха, а от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка, Флавий извика да му донесат вода и почна леко да потупва лицето му с длани, докато очите му се отвориха.

— Тургрид! Погледни ме, Тургрид! Виждаш ли ме?

Тургрид примигна и очите му се завъртяха в орбитите си, затвориха се от болка и после отново се отвориха. Постепенно зениците му се съсредоточиха и като повдигна глава, той се опита да се надигне.

— Флавий… вълкът… Убихме ли вълка?

Флавий въздъхна облекчено и приседна, а Тургрид немощно обърса лице с ръкава си и потрепери от болка. Внимателно заопипва бузите, челото си, огледа покритите си с кръв пръсти и се сви от болка едва когато докосна носа си.

— Не ме е ухапал… Тази кръв е от мен, когато паднах на земята.

Флавий се взря в лицето му.

— Носът ти е счупен — каза той безстрастно. — По-добре е от ухапване от бесен вълк.

Тогава нещо му дойде наум и бързо се изправи, а очите му засвяткаха гневно.

— Кой беше на стража при конете? — попита той със застрашителен глас, докато се приближаваше към групата войници, събрани около трупа на мъртвия вълк — Кой допусна да нападнат конете в гората?

Войниците вдигнаха поглед към него и мълчаливо пристъпиха назад, с изключение на един, който стоеше на мястото си, с наведена глава, без страхът му да личи по нищо друго, освен по отпуснатите ръце, които леко трепереха.

— Този ли? — изръмжа Флавий. — Този ли е? Генерал Тургрид за малко не плати с живота си небрежността на този, който измени на дълга си!

Останалите бавно излязоха извън светлината на факлите и се заловиха да събират другите животни. Срамът на един мъж не беше гледка, на която биха присъствали доброволно, защото провинението или злорадството, когато някой сбърка, е заразно като болест. Конникът падна на колене пред Флавий с все така наведена глава.

Флавий почти не можеше да си поеме дъх, толкова силен бе гневът му.

— Този човек не само застраши живота на командира си, но и живота на всички нас — каза той. — Няма по-тежко престъпление от това да измениш на дълга си.

Зад гърба му се чу шумолене и някой го хвана за ръката, Флавий застина, а пръстите, които стискаха ръката му, станаха железни. Разярен, той се извърна, защото пред него стоеше Тургрид и кръвта засъхваше по лицето му, което бързо се подуваше.

— И как смяташ да накажеш този човек? — спокойно го попита Тургрид.

— Според закона на хуните — студено отвърна Флавий.

— А ти знаеш ли какъв е той? Според традицията наказанието за измяна на дълга е смърт.

След кратка пауза Флавий отвърна тихо:

— Ако наистина така повелява хунската традиция…

Тургрид го прекъсна:

— Да, това повелява хунската традиция. Но не и аз.

Флавий се взираше в него с питащо мълчание, но лицето му беше в сянка и факлите не го осветяваха.

— Ти си командир на твоята зууна — продължи Тургрид — и можеш да наказваш хората си както искаш — до определен момент. Но като твой командир ти заповядвам да не вадиш меча си.

Облекчен, Флавий отпусна ръце и се изправи пред по-възрастния офицер.

— Както наредиш, генерале — каза тихо той.

Тургрид кимна.

— Не искам да прибавя обезглавяването на невъоръжен човек към бедите, връхлетели ни тази нощ. Аз умрях и бях съживен и не знам дали боговете ме закрилят, или ми мислят злото. Никой Бог няма да се разгневи, ако пуснем този мъж. Той ще бъде освободен.

Мъжът вдигна поглед. По лицето му нямаше облекчение, а само скръб.

— Убий ме — каза той. — Не мога да се върна.

— Няма да се върнеш — каза Тургрид. Извади камата от колана си и пристъпи напред. Хвана дългата воинска плитка на мъжа и с рязко движение я отряза близо до корените на косата, а после я захвърли настрана в тъмнината. — Ти измени на другарите си със своята небрежност и вече не си достоен да живееш сред хуните. Върви, където искаш, но няма да се върнеш с нас.

Тогава мъжът бавно се изправи, вдигна остриганата си глава и без да погледне Флавий или Тургрид, се отдалечи, мина през горичката и тръгна на изток през равнината.

Флавий го следеше с поглед, докато Тургрид прекъсна мислите му.

— Хунската традиция повелява и това — каза той. — Опозорените се прокуждат. За нас това е по-страшно наказание от смъртта. Но за разлика от убийството на невъоръжен човек това наказание не тежи толкова на съдника. По-добре е да съжаляваш, че си бил твърде милостив, отколкото твърде строг.

Флавий понечи да се обърне, но Тургрид пак хвана ръката му.

— Ти ми спаси живота. Длъжник съм ти.

— Нищо не ми дължиш. Ти щеше да сториш същото. Всеки от тези мъже би го направил.

Той откъсна парче от плата на туниката си и го подаде на Тургрид да почисти лицето си. За миг двамата стояха безмълвни и мислеха за всичко, което току-що се бе случило. До тях хунските воини оживено обсъждаха битката с вълка и побутваха с крака тялото на огромния звяр, проснат на земята. Накрая Флавий наруши мълчанието.

— Защо хуните все повтарят: „Гледай на изток“? Така и не можах да разбера.

Тургрид изръмжа и огледа окървавения парцал, който държеше върху носа си.

— Това е просто…

— … стара хунска поговорка — довърши Флавий вместо него. — Знам. Но какво означава? Звучи като нещо, което римляните биха казали — „Гледай на изток“, нали толкова много от враговете ни идват от изток. Но защо хуните го казват? Вие сте на изток. Вашите врагове са на запад!

Тургрид се засмя, но се задави и изплю на земята голяма кървава храчка.

— Говориш като римлянин. Стоите си на малкия си полуостров, заобиколени от вода, погледът ви на изток стига на едва до нас — хуните, и си мислите, че ние сме краят на света.

— Твърде малко са тези, които са стигали по-далеч на изток.

— А ние сме стигали. Не сте и помисляли даже какво може да има по-нататък от нас. Там е Персия — цивилизация, по-древна от римската, която познавате само по западните й граници. Има индийци, планини, пустини. Серите — народът на коприната от далечния изток, защитен от огромна стена и многомилионни войски. Милиони! И накрая, казват, има голямо море, отвъд което никой не знае какви страхотии дебнат. Цялото ни минало, предците ни са там, на изток, зад нас, и ни тикат напред, защото не можем да се върнем назад. Серите и душите на мъртъвците ни не ни позволяват да се върнем назад, макар и да се опитваме. Изправяме се пред запада, защото там е нашето бъдеще, както и най-близките до нас врагове. Но на изток е това, от което наистина се страхуваме.

— Затова „гледате на изток“ — измърмори Флавий. Той наведе глава почтително, макар и невярващо, и взе горящата главня, която му подаде един от войниците, за да осветява пътя им обратно към лагера. Но когато вдигна очи, погледът му се спря върху нещо, което проблесна на рамото му.

— Погледни.

С върха на ножа си Флавий извади един огромен кървав зъб, забит в кожените му нараменници.

— Този е бил предназначен за мен. Нищо чудно, че вълкът беше така разярен — сигурно адски го е заболяло, когато го е счупил. Ето…

С върха на ножа си Флавий грубо драсна някаква тамга върху зъба.

— Латинската буква „Е“ за „Еций“. Спомен от тази нощ.

После подхвърли зъба на Тургрид, а той го хвана във въздуха и го стисна в юмрука си, без да го поглежда. Погледът му беше вперен във Флавий, като че се готвеше да каже нещо, после крайчецът на устните му се изкриви болезнено в сянката на горчива усмивка.

— Грозде — каза той.

— Моля? — каза Флавий объркан.

— Твоята гатанка. Отговорът е грозде. Да не мислиш, че не знам нищо за гроздето? Дълги години служих в римските легиони. И аз съм си отвзел от гроздето.

Флавий също му се усмихна в отговор и се затича да помогне на другарите си за един от подплашените коне. В сечището и в малката горичка спокойствието се завръщаше. Чуваха се само гласовете на мъжете, които вървяха напред, тихо подканваха неохотно пристъпващите животни и ги водеха по пътеката, по която бяха дошли, както и мекият ритмичен звук от движенията на последния останал войник, който се беше заловил да отдели главата от тялото на вълка и да одере кожата му.

Тургрид грубо забърса засъхващата кръв по лицето си и проследи с поглед Флавий, докато факлата му се скри в гъсталака. Тогава погледна зъба, който стискаше здраво в пестника си. Поклати глава и отново потрепери от болката в разбития си нос, после сложи зъба в пазвата си и забърза обратно към лагера.

IV

Беше студен ноемврийски ден. Силните зимни снеговалежи още не бяха започнали и сухите прашинки от равнините все още се въртяха из тесните улици, носени на гърба на мразовития хиперборейски вятър. Сиви облаци висяха ниско над земята и големите стада коне бяха събрани от летните пасища и прибрани за зимата около плъстените заслони срещу снега, вече извадени от складовете и разстлани навсякъде из пустата степ. Полските мишки и лалугерите отдавна се бяха скрили за зимния си сън, а още по-рано — седмици преди обичайното си раздвижване — скитските гъски бяха прелетели над степта, събрани на устремени към юг стреловидни ята. Дори мравките и щурците бяха направили жилищата си по-дълбоки и по-високи от обикновено — така поне разказваха децата, от чието внимание тези неща не убягваха. Един млад мъж на кон, в разкошна броня и яркочервена мантия премина през външния стражеви лагер, спря, за да се ориентира по-добре в мъглата и пушека от тора, и в лек тръс тръгна из мръсния град. Придружаваше го отряд хунски воини, чиито качулки и наметала бяха украсени с чудесни хермелинови кожи, които можеха да носят само членове на владетелското семейство. Конникът кимаше на хората, но те стояха напрегнати и мълчаливи, вперили погледите си в него. Той, от своя страна, беше озадачен от тяхното мълчание, докато изведнъж се досети и свали бронзовия римски шлем с украсения наносник и големите набузници, които скриваха почти изцяло лицето му. Сега всички с изненада се взряха в младия офицер, в белезите по загрубялата кожа на скулите му, в тесните му очи — хун ли беше той, един от тях? — но в мига, в който го познаха, избухнаха в ликуване, втурнаха се вън от шатрите и разкривените дървени къщи и се струпаха около воина и свитата му.

Много трудно, с усмивка, той успя да се промъкне през нарастващата гръмогласна тълпа, за да стигне в двореца, където го очакваха крал Руа, придружен от огромното си семейство и почетна стража. Ездачът слезе от коня си, изкачи стъпалата на един дъх и прегърна стария крал, който като че придоби по-висок ръст и по-голяма сила в ръцете на младия мъж.

— Добре дошъл, племеннико — повтаряше възторжено Руа. — Носиш утеха за старото ми сърце.

Като чу гласа на краля, който така и не бе забравил през всичките тези години, очите на Атила се напълниха със сълзи.

— Боговете да те благословят, чичо — нека царуваш още петдесет години!

После се обърна към Флавий, който стоеше наблизо и наблюдаваше тази среща. Двамата млади мъже стиснаха мишците си за поздрав.

— Флавий Еций — каза Атила и бавно заразглежда високия млад мъж, който стоеше пред него, облечен от глава до пети в хунски дрехи. Тържествената сериозност на лицето му изведнъж се стопи и по него заигра усмивка. — Майка ти се боеше, че си завинаги загубен сред „варварите“. Но аз й казах, че сигурно си охранен и щастлив и имаш четири невести. Можеш да ми ги представиш…

Флавий се засмя:

— Крал Руа ме накара да запазя най-доброто за тебе. Но ще трябва да се преоблечеш. Много ги е страх от римляни.

Двамата млади мъже получиха позволението на краля да се оттеглят. Самият Руа вече разговаряше оживено с капитана на хунската стража за пътуването от Равена, Флавий и Атила се обърнаха и влязоха в двореца. Атила замислено опипваше с пръсти войнишкото си наметало.

— Тази вълна е отлична, но бронята е твърде тежка. Трябва да си намеря хунска.

— Нямай грижа — отговори Флавий, — когато получихме писмото от баща ми, в което ни съобщаваше, че се връщаш, кралят нареди да ти направят нова ризница. Най-хубавата, която съм виждал. Всеки офицер ще ти завиди.

Атила се вгледа в него.

— Отлично говориш хунски. Поздравления. Няма човек на света, който да говори хунски. Освен хуните.

— Чух, че и ти говориш латински свободно.

Атила сви рамене.

— Ами! Щях да го науча по-бързо, ако се шляех из форума с блудниците. Загубени години са тия школи, пълни с толкова момчета, които се превиват над граматиките, пребледнели от изтощение. Губят връзка с истинската си природа. Защо му е нужно на едно момче да знае повече от това как да стреля с пък, да се грижи за коня си и малко география?

Флавий го погледна, слисан от разгорещението, с което говореше.

— Баща ми те записа в първо ниво. Ти нали посещаваше занятията?

— Разбира се. Седях с осемгодишни момчета, превит като гърбав, за да скрия това, че съм по-висок от тях. Оня проклет евнух Дидим ме биеше с пръчка по пръстите, когато бягах от часовете. Така беше до деня, в който му казах, че ще му я тикна отзад, ако пак ме докосне.

Флавий се усмихна одобрително.

— Дидим отдавна си просеше някой да го постави на място.

Атила сви рамене.

— Ти щеше да направиш същото.

— Може би.

Когато влязоха в голямата зала, в която нямаше никой друг, освен един слуга, заспал в ъгъла, Атила изведнъж стана сериозен.

— Сега си свободен да се върнеш у дома. Водя други римски заложници. Ще пристигнат утре с кервана.

Флавий мълчеше, извърнал глава.

— Не искаш ли да заминеш? — попита го Атила.

Флавий не отговори веднага.

— Разбира се, че искам, но когато му дойде времето. Когато ще бъда сигурен за позицията си в Равена, или когато ще мога сам да си я извоювам. Мога да се прибера у дома само веднъж и не искам да пропилея тази възможност.

— Няма го в тебе онова нетърпение да се завърнеш в родината си, с което се върнах аз. Да не си се превърнал в хун?

— Винаги ще си остана римлянин. Но обстоятелствата не са еднакви за нас двамата. Хуните все още търсят своя Меч на съдбата, аз също търся моя. Ако се върна в Равена… Баща ми пише, че ситуацията не е стабилна. Не се знае какво ще бъде положението ми, ако се върна сега. Той не е сигурен и за своята позиция в двора…

Атила изсумтя отвратен.

— Позицията на баща ти ли? Дворът се управлява от евнуси и пияници. Гауденций трябва да се гордее, че няма позиция там.

— Наистина ли е толкова зле в Равена?

За миг Атила остана замислен.

— Ето ти един пример. Помниш ли птиците на императора?

Флавий потръпна от погнуса.

— А мога ли да ги забравя? Вресливи, своенравни, зловонни пернати. С по-малко мръвка и от фазаните, по-грозни и от свраки. Не мога да разбера защо е толкова привързан към тях.

— Вярвам, знаеш, че няколко месеца след като замина, Рим беше завладян и разграбен от бащата на Теодорих, Аларих, и неговите вестготи. Щом научи, че Рим е загинал, Хонорий така се разстрои, че припадна в леглото си. Преди още да е станал от него, се наложи баща ти да му обясни, че става въпрос за града Рим, а не за Рим — пилето, което Хонорий беше кръстил на него.

— Не говориш сериозно! В писмата на баща ми не пишеше нищо подобно.

— Мислиш ли, че баща ти може да запише такава случка на пергамент и да повери писмото на имперските вестоносци? Баща ти е велик и достоен човек, може би последният такъв в кралския двор. След като затвориха Теодорих…

— Теодорих е в затвора?

Атила мрачно кимна.

— Какво очакваш, щом Аларих нападна Рим? Теодорих беше заложник, за да гарантира доброто поведение на баща си. Аларих се развихри и Теодорих плати със свободата си.

— Но той беше съвсем малък!

Атила вдигна рамене.

— След като Аларих умря и нещата се върнаха постарому, забравиха за Теодорих и го оставиха да гние в килията си. Баща ти тайно го пусна, отведе го у дома си да закрепне с нас за няколко седмици и после тайно го изведе от страната — изпрати го при роднините на Аларих в Галия. И досега в двора на Равена цари такова объркване, че никой дори не забелязва, че е изчезнал пленник.

Флавий се замисли.

— Баща ми наистина е велик човек. Но за подобна постъпка можеха да го задържат за измяна.

— Цяло чудо е, че Гауденций оцеля толкова дълго — отвърна Атила. — Чудо е, че и аз оцелях, Флавий, ако си достоен мъж, Равена има нужда от теб. Но оцеляването на един почтен човек там е друг въпрос.

— Империята трябва да се промени. Може би аз ще съм този, който ще осъществи промяната. Но докато онзи шут Хонорий продължава да е император, домът ми е тук. Няма бъдеще за мен в такъв владетелски двор.

На лицето на Атила се появи лека усмивка.

— Значи моят „форум“ ти е харесал?

Флавий се загледа замислено навън към пустата степ, спомнил си някогашната шега на Атила.

— Аз съм римлянин. Но в Равена не мога да съм това, което съм тук. Ти, Атила, се връщаш в родината си по-осъществен, отколкото предполагаше, че ще бъдеш, когато беше само принц — връщаш се с почести и достойнство, без съмнение ще получиш място в кралския съвет и военен пост. И мен кралят ме удостои с всичко това. Но така ще е, докато съм при хуните. Какво ме очаква в Равена, при Хонорий? Ако положението дори на баща ми е несигурно, какво ще бъде моето? Моментът не е подходящ да се връщам.

— Може Би не си римлянин, но можеш ли някога да станеш хун? — попита го Атила спокойно — Ти не приличаш на хун. Можеш ли да мислиш като хун? Можеш ли да кроиш планове и заговори като хун?

Флавий се забави с отговора.

— Сега този народ е толкова мой, колкото и твой. С тях се храних, с тях се упражнявах… Атила?

Изненадан, той се огледа наоколо, защото изведнъж установи, че е сам — Атила беше изчезнал. Изведнъж разбрал какво става, Флавий присви очи.

— … с тях се упражнявах… — промърмори той и тогава, като се завъртя бързо, се приведе зад една колона и чу мекия удар на меча на Атила, който попадна точно там, където преди миг стоеше той. С мълниеносна бързина Флавий изскочи иззад колоната, извади меча си и леко опря върха му между лопатките на Атила. Застанал от другата страна на колоната, обърнат натам, където преди това стоеше Флавий, Атила застина на място, после бавно се извърна с поруменяло лице.

— Добре те е обучавал Тургрид — каза спокойно той.

— Да кроя планове и заговори като хун ли? — попита Флавий. — Вероятно не. Но мога да си пазя гърба като хун. Гледай на изток!

— Имаме много да си говорим — отвърна Атила, като смени темата и се овладя. — Но това може да почака. Да вървим — вече празнуват!

Двамата прибраха мечовете си и Атила потупа Флавий по гърба, докато той го водеше навън към двора.

— Хайде да ми покажеш девиците, които си ми запазил.

На устните на Флавий трепна лукава усмивка.

— Не съм казвал, че са девици…

V

— Не е лесно да нападнем племе, чиито прадеди са били наши братя.

— Те никога не са били наши братя, чичо — отвърна Атила. — Ние нямаме „братя“. Ние сме сами за себе си, раса като никоя друга. Ние имаме съюзници, а този народ, аланите, в миналото са ни били съюзници. Някога пак може да станат такива. Към този момент обаче те предадоха твоето доверие и трябва да бъдат наказани.

— Откраднаха конете ни…

— Цели стада коне, а и овце, с хиляди. Изклаха цели села пастири, които наглеждаха животните. Навлязоха в земи, които вече две поколения са хунски владения. Трябва да накажем тези алани, чичо, или ще загубим достойнството си пред народа им и пред другите племена, които ни заобикалят. Ще загубим достойнството си и пред своите хора, защото дълг на краля е да ги закриля. Ще загубим достойнството си и пред Рим.

Крал Руа въздъхна и се обърна към Флавий.

— Войната е задача за младия мъж. Но понеже младите мъже може прекалено силно да желаят да я започнат, старецът трябва да определи битките. Но и двамата доказахте, че сте умели не само с оръжията, но и че сте мъдри във въздържането на нрава си. Вие сте най-младите военачалници в цяла Хуния, може би в цялата история на народа ни. Младият Атила сподели какво е мнението му за тези алани и за война срещу тях. Бих искал също да чуя ти какво мислиш, Флавий Еций.

Флавий остави чашата си с айраг. Интересно, помисли си той, как с времето човек почва да понася отвратителното и то дори започва да му харесва. Защото действително беше започнал да се наслаждава на тази питателна отвара от вкиснало кобилешко мляко, която принцовете в кралския двор поглъщаха като че ли без отдих. Погледна в питащите очи на стария крал. Вече няколко месеца — откак Атила се завърна от Равена — старецът позволяваше и на двамата да присъстват на съвещанията на военния съвет. И действително оказаната му чест да бъде сред главните съветници на хунския владетел беше една от причините Флавий да бави завръщането си у дома. Но това беше сериозно. За първи път Руа молеше младите мъже за съвет и, изглежда, ги слушаше внимателно, макар че това беше по-скоро частна среща, а не съвещание с генералите и старейшините. Флавий подбираше думите си с цялото старание, което заслужаваше случаят.

— Съгласен съм с Атила — каза бавно той. — Набезите на аланите трябва незабавно да бъдат спрени и те да получат сурово наказание. Но мнението ми за това, че ще изгубим достойнството си, се различава от неговото.

Атила настръхна, но не каза нищо, само впери поглед в другаря си.

— Като понасяме набезите на аланите, можем да „загубим достойнството“ си пред съседните племена — продължи Флавий, — но не и пред Рим. В Рим не съществува понятие за „загуба на достойнството“, зад което да стои представата за гордост или морал. Рим прави разлика само между сила и немощ.

— Вярно ли е това? — учуди се кралят — Нямат понятие за запазване на достойнството?

Флавий сви рамене.

— От писмата на баща ми личи, че императорът въобще не мисли за хуните, защото те не са заплаха за границите на Западната империя. Съхраняването на достойнството може да е важно за някои народи, но за Рим е важна само непосредствената заплаха или демонстрацията на сила. Това е трудно забележима разлика, но според мен тя е изключително важна. Предприеми каквито действия прецениш за подходящи, велики кралю, за да запазиш достойнството си пред хунския народ. Но освен ако границите на империята не са непосредствено застрашени, не очаквай Рим да се заинтересува.

Руа изсумтя и погледна Атила, който задълго задържа погледа си вперен във Флавий, а после кимна в знак на съгласие.

След по-малко от седмица тръгнаха, а след още две седмици бяха вече в южните степи, близо до външната граница на древните владения на Персия, сега територия на южните хунски кланове. Двамата млади мъже препускаха на светлината на пълната луна, следвани от две хиляди конни стрелци, които водеха със себе си от кралския кешиг — личната охрана на владетеля в столицата. Други пет хиляди конници вървяха подире им като резерви и за смяна на конете. Движеха се с по-бавен, не така изтощителен ход. Предвождаха ги старият крал и Тургрид.

Докато яздеха из полюшващите се треви на пасищата, Атила подкара коня си към Флавий. Усмихна се леко и зъбите му проблеснаха на лунната светлина.

— Яздиш като хун — каза той.

— Прекрасна похвала — отвърна Флавий.

— Не те лаская и не се опитвам да се заяждам с теб. Много умения си придобил при Тургрид. Ще ти потрябват. Аланите са свирепи воини и конницата и стрелците им са почти толкова добри, колкото и нашите.

— Надявам се достойно да се бия за краля — простичко отговори Флавий.

— Аз също. Воин е той. Почти на седемдесет години е, а продължава да придружава войските си в битка, дори и да се придвижва бавно с резервните животни. Старите му кокали вече не издържат друсането от цяла нощ препускане.

— Видя ли в далечината пушека, който се издигаше от юг, точно преди залез?

Атила изсумтя.

— Още едно нападение на аланите. Зад хоризонта беше, но достатъчно близко, за да се види ясно пушекът. Пламъците се отразяваха в облаците над тях, като при залез. Мисля, че е на около петдесет миди оттук. Можем да стигнем дотам преди изгрев-слънце. Ще притиснем враговете си в най-тъмната част на нощта, приспани от айрага, преситени от наслада от хунските жени, които са откраднали.

— Хората ни и конете ни ще са изморени. Яздим вече две седмици. Най-добре да намерим някое закрито място, да поотпочинем и да почакаме пристигането на краля. Можем да ги нападнем утре вечер.

Атила го стрелна с презрителен поглед.

— Тургрид не те ли е питал каква е ползата да препускаш цял ден, ако нямаш сили да размахаш меч, щом пристигнеш?

— Да, пита ме. Решението е да се оттеглиш преди битката и да почакаш, докато си възвърнеш силата, преди да атакуваш.

— Не. Трябва да продължаваш да яздиш, докато пристигнеш, и да си достатъчно силен, за да сразиш врага отведнъж, докато той си мисли, че трябва да се оттеглиш за почивка преди битката. Решението е да имаш достатъчно сила, преди дори да си започнал. Иначе въобще не започвай.

При тези думи Атила изсвири пронизително и препусна напред, а след него в мрака, осветени от луната, се устремиха две хиляди хунски конници.

 

 

Двамата млади мъже лежаха по корем в тревата на върха на едно малко възвишение и се взираха във вълнистата равнина под тях, която блестеше сребриста на лунната светлина, като обширните ледени полета на север, за които бяха слушали. Малките точици — огньовете, на които аланите приготвяха храната си — проблясваха слабо на две мили на юг. Зад тях хунските ездачи стояха неподвижно на конете си, някои унесени в неспокойна дрямка, а други потънали в тих разговор, докато конете отдъхваха и пасяха.

— Ето ги — промърмори Атила. — Не видяхме следи и не се натъкнахме на ариергарда им. Тези не отстъпват след набега, а продължават да напредват в нашите територии.

— И не са случайна банда конекрадци — добави Флавий. — Това е армия. Само виж колко много огньове. Крал Руа не е очаквал подобно нещо.

Атила погледна към небето с присвити очи.

— Два часа до изгрев. Най-тихата част на нощта. Най-доброто време за нападение.

— Те са поне два пъти повече от нас. А кралят още не е тук. Ще пристигне с резервните коне сигурно след три часа. Трябва да пратим някой да го предупреди…

Атила изсумтя.

— Докато кралят дойде, ще просветлее и ще е твърде късно да се скрием. Ще сме пропуснали момента за изненадващо нападение и няма да имаме сили да надвием армията им в схватка. Трябва да ги нападнем сега.

— Без краля? Жив ще те одере.

Атила извърна глава и хладно огледа другаря си.

— Обучаван си като хун, но мислиш като римлянин.

Флавий се наежи.

— Казваш го като обида.

— Римляните никога не се движат нощем. Атакуват в строй, когато могат изцяло да видят врага си, или клечат зад стените от дървени прътове. Смели са, но не са находчиви. Имат кураж, но не и въображение…

— И не започват битка без заповедите на своите предводители — отвърна сърдито Флавий. — Врагът добре познава околността. Владетелят Руа също познава тези земи. Но познаваме ли ги ние? За теб това е липса на въображение. За мен е благоразумие. Трябва да изчакаме решението на Руа.

— Ако сега не нападнем, няма да има никаква битка — настояваше Атила. — Не можем да се бием срещу толкова голяма армия денем, а те ще разберат, че сме тук, преди да ни се открие втора възможност да ги изненадаме по тъмно утре. Няма какво друго да направим.

— Ние също сме армия, а не някакви грабители — отвърна Флавий. — Трябва да сме дисциплинирани като армия.

Атила не му обърна внимание и се изправи.

— Ще взема една четвърт от войниците, ще ги нападна в развърнат полукръг и ще ги ударя в тила. Там няма да има никакви стражи. Ще ти дам знак. Когато видиш да лети горяща стрела, изчакай малко, докато се разбудят и изтеглят всичките си сили в тила на лагера. Тогава ще ги удариш челно с останалата част от войниците ни.

Флавий скочи на крака.

— Полудя ли? Да ги нападнем, без кралят дори да разбере за намеренията ни?

Атила сви рамене и се усмихна, докато се мяташе с лекота на коня си.

— Мисли като хун, Флавий! Още тази вечер Руа ще вдигне наздравица за двама ни с айраг с чаша, направена от черепа на някой алан.

Обърна коня и се плъзна между стрелците, като заповядваше на тези от лявата му страна да го последват, а тези отдясно — да останат отзад. Изпълнен с гняв, Флавий също възседна коня си и започна да наблюдава случващото се, без да продума. След броени минути Атила и конниците му вече се носеха из обширната вълниста равнина, където тропотът на копитата потъваше в меката земя и неподвижния въздух и изчезваше като парата, която конете издишваха от ноздрите си.

Флавий хвърли поглед на юг, към светлините на вражеския огън. Жребият беше хвърлен — сега оставаше само планът на Атила да успее. Ще трябва много да внимава за знака и да пристигне в боен ред малко след атаката срещу тила. Но как да се доближи до лагера, без да го усетят? Дори и нощем хиляда и петстотин конници, които яздят като едно цяло, ще бъдат като черна сянка върху светлите поля и аланите в предните постове на стражата лесно ще забележат тази сянка. Затова не можеше да яздят като едно цяло.

— Слезте от конете — изсъска той шепнешком на мъжете до него, а те, след като предадоха командата на останалите воини, бързо скочиха от конете си леко като котки. Меките им кожени ботуши за езда не вдигаха никакъв шум. Конниците, които бяха далеч от Флавий и нямаше как да са чули заповедта му, веднага ги последваха. После тихо го наобиколиха в подветрената страна на малкото възвишение, което се издигаше между тях и лагера на врага.

— Сега водете конете си — заповяда той с дрезгав шепот, — така на фона на небето ще се очертават по-ниски силуети. И се пръснете — на десет крачки един от друг, в редици по петдесет. Тези отпред да внимават кога ще дам знак с ръка. Тези отзад и по фланговете да наблюдават конете около себе си. Никой да не продумва! Движете се бавно.

Мъжете дадоха знак с глава, че са разбрали заповедта. Това не беше традиционният начин, по който действаха хуните, но всички разбраха какво цели предводителят им. Флавий тръгна веднага, крачейки бавно и решително до коня си, като нежно галеше шията му, за да го успокои. Не биваше да допусне животното да изцвили от напрежението, което долавяше по чисто сетивен път. От двете му страни и зад него хиляда и петстотин мъже правеха същото, като внимателно се плъзгаха през тревата, която стигаше до хълбоците им. Чуваше се единствено изпръхтяването на някой кон, недоволен от бавното придвижване, Флавий се молеше тези звуци да се загубят в полъха на лекия ветрец или да се смесят с пръхтенето и помръдването на животните в лагера на аланите.

След четвърт час тихо придвижване пеш, като спираше от време на време, за да долови звуците на някакво движение във вражеския лагер, Флавий с вдигнат над главата си юмрук даде знак на войниците да спрат. Бяха в подножието на друго малко възвишение — едно от многобройните хълмчета, които сякаш оформяха вълни, разбиващи се о бреговете на безкрайната равнина, и му пречеха да види лагерните огньове в ниското, Флавий остави коня си на мъжа, който беше от лявата му страна, легна по корем и така пропълзя последните няколко метра до върха, откъдето отново прецени колко далеч от лагера се намира.

Там, пред него, на не повече от миля разстояние се простираше лагерът на аланите. Не можеха да се приближат повече, без да ги видят, защото на четвърт миля от мястото, където лежеше, виждаше малка черна точица в тревите — без съмнение преден пост на стражата. Както обхождаше с поглед лагера, дъхът му секна. Бяха прави — това не беше банда конекрадци. Но не беше и обикновено нахлуване на войска, чиято цел е грабеж. Бързо изчисли броя на огньовете и палатките. Не може да бъде! Преброи ги пак. Дори според най-умерените му сметки беше истина — там долу, в равнината, лагеруваха поне десет хиляди души. Войници със свежи сили, необременени нито от умората от току-що изминати големи разстояния, нито с плячка, нито с пленници. Сърцето му се сви, когато осъзна с какво се сблъскват. Това беше цяла нахлуваща армия, петкратно по-многобройна от хората на Атила и от неговите хора, взети заедно.

Флавий напрегна мисълта си. С толкова многочислен враг, когато Атила атакуваше, хората му просто щяха да бъдат погълнати в търбуха на огромния лагер и да бъдат загубени още преди Флавий да успее да се втурне нататък със своите воини, за да облекчи натиска. А щом Флавий се притечеше на помощ с войската си, какво ще стане тогава? Дори Атила да го споходеше изключителен късмет, дори да успееше да отвлече вниманието на половината лагер, което бе много малко вероятно, пак оставаха пет хиляди воини, които щяха да се изправят срещу Флавий. Численото им превъзходство изглеждаше непреодолимо, дори обстоятелствата да се стечаха по най-добрия възможен начин, но ако Флавий стигнеше лагера според плана, тоест след като Атила вече е започнал нападението, най-добрата възможност щеше да бъде пропиляна. Лагерът щеше да се е надигнал, мъжете — грабнали оръжията и битката — започнала.

Мисълта му препускаше лудо. С какви възможности разполагаше? Да избегне загубите сега, да се оттегли на сигурно в степта под командването на краля и да остави Атила сам в самоубийствения му щурм? Принцът и петстотинте му стрелци несъмнено щяха загинат, но Флавий и кралят щяха да успеят да се върнат в столицата и да съберат достатъчно голяма войска, за да отмъстят и да прогонят аланите от земите си веднъж завинаги. Как Би постъпил Атила на негово място? Какво би направил кралят? Флавий поклати глава. Не беше възможно да се мисли така, никой не можеше да влезе в съзнанието на някой друг. Нямаше избор. Можеше да поеме само по един път. Между двете нападения не биваше да има забавяне, защото то би позволило на по-многобройните алани да надвият първо едните, после другите нападатели, като бизон, който с рогата си отблъсква първо един вълк единак, а след известно време — и друг. Но ако нападнат едновременно, съгласувано, два хищника могат да повалят по-голямо от тях животно — стига да имат късмет.

Той се плъзна обратно по хълма към малката групичка конници, които тихо стояха и го чакаха в центъра на предната бойна редица.

— Предайте думите ми на останалите — каза той спокойно. — Разгърнете строя още по-широко. Искам фронт от половин миля, така че напълно да обгърнем лагера на аланите от край до край. Вървете, докато ви дам знак, и тогава яхвайте конете и препускайте напред. Но стрелите да останат в колчаните ви, а мечовете — в ножниците. Не закачайте конете им, нито хората — по-късно ще дойде техният ред.

Флавий млъкна, а мъжете го гледаха изумени, без да промълвят нито дума. Без стрели? Без мечове? Хуните никога не бяха воювали по този начин.

— Отивате към огньовете. Всеки взема главня или факла. Подпалвате всяка палатка, всеки навес, всеки куп от щитове. Всичко. Никакво плячкосване. Искам суматоха; искам огнен ад. Видите ли се заобиколени от безредие и пламъци, ще разберете, че сте се справили.

След кратка пауза един от конниците каза:

— А после какво, кър Флавий? Какво да правим, когато всичко пламне?

Ясно беше от какво е породен този въпрос, но толкова рядко се случваше войник да зададе въпрос на офицер, нарушавайки традицията за безмълвно подчинение, че всички за момент се обърнаха да го видят, а после преместиха настойчивите си, блеснали очи към Флавий. Флавий осъзна, че това е опасна ситуация, може би най-опасната за целия ден, ако не успее да отговори с разума и увереността, които хората му очакваха от него. Той също ги гледаше настойчиво и сам скри изражението си в сянката на шлема, който нахлузи на главата си.

— Тогава, когато всичко пламне, опънете лъковете си и довършете започнатото.

Заповедите на Флавий за нетрадиционната тактика започнаха бързо да се предават из бойните редици, също така бързо мъжете се заизкачваха нагоре по хълма, като образуваха огромен полукръг, и с равен ход тръгнаха напред. След малко тъмната точка, която Флавий по-рано беше видял, се раздели на две и той разбра, че това са двама задрямали стражи, облегнати на забитите си в земята копия. С бързо движение на ръката той даде знак на дузина воини от двете си страни да застанат в стрелкова позиция и щом подсвирна, те пуснаха стрелите си. Единият от стражите изскимтя и след миг и двамата, вече мъртви, се строполиха на земята като чували със зърно. При този шум избухна лаят на няколко лагерни кучета, последван от ядосаните гласове на разбудени войници, които викаха на животните да млъкнат.

Хуните тихо продължаваха да се промъкват напред. От време на време от различни места по фронтовата линия се посипваше тих дъжд от стрели и се чуваха простенванията на умиращи мъже, защото стрелците се целеха в стражи и шляещи се безделници, във вражески войници, които имаха злощастието точно по това време в тъмното да им се наложи да посетят отходните места. Напрежението ставаше осезаемо, лаят на кучетата ставаше все по-силен и дори конете и от двете враждуващи страни почнаха да цвилят, раздразнени от тихото придвижване. Но сигнал за тревога не беше обявен и лагерът продължаваше да спи неспокойния си сън.

Флавий забеляза, че отляво, от изток, се мержелее бледа светлина и звездите в онази част на небето вече бледнеят. Нямаше време. След час слънцето щеше да се издигне над хоризонта и тогава войската на врага вече щеше да е будна и да се готви за поход. Тръбите щяха зазвучат всеки момент. Ако искаха да ги изненадат, трябваше да го направят сега.

Флавий беше толкова близо, че ако присвиеше очи, можеше да различи отделните главни в почти угасналите огньове. Ясно се виждаха силуетите на спотаилите се наблизо кучета, а тук-таме някой сънен войник изпълзяваше от палатката, която споделяше с другарите си, и коленичеше да раздуха пламъците на огъня и да стопли ръцете си. Все още нито един от аланските войници не се сещаше да отправи поглед към мрака на равнината. Малцината, които бяха будни, мислеха само за това колко студени са пръстите им и колко топли — светещите огньове…

Флавий вдигна юмрук във въздуха и безшумно скочи върху гърба на треперещия си кон. Около себе си чуваше тихото шумолене на хората си, които правеха същото. За първи път осъзна истинския размер на предимството, което даваха хунските ризници от дебела кожа — мъжете се движеха съвсем тихо, нямаше нито потракване, нито стържене на метал. За миг се спря и зачака, напрегнал всичките си сетива, за да даде още няколко секунди на мъжете, които бяха най-накрая в строя, да получат сигнала и да се качат на конете си. Само още няколко мига…

Тогава, високо над главата си, с крайчеца на окото той видя това, което в първия миг помисли за падаща звезда.

Беше огнената стрела на Атила.

Нямаше нужда от други заповеди. Хиляда и петстотин мъже се спуснаха напред и връхлетяха върху дремещия вражески лагер от единия му край до другия. Конете се втурнаха през палатките и полевите готварници и почнаха да изтръгват коловете им и да тъпчат спящите войници в препускането си. Когато хуните насочиха конете си към огньовете, всеки ездач се наведе ниско към земята от едната страна на коня си, като с една ръка се държеше за рунтавата му грива, а на гърба му се крепеше само с едната си пета. Конниците сграбчваха полуизгорели пръчки, а светещите главни загребваха с шлемовете си и без дори да спрат да се огледат, се спускаха към най-близките до тях палатки и рогозки и ги подпалваха.

Надигаха се крясъци, когато въглените започнаха да прогарят сухите полуизгнили платнища на палатките и вълнените завивки. Полуголи мъже се търкаляха и препъваха, опитвайки се да избягат от танцуващите лудешки пламъци, без да могат да спасят прибраните в палатките брони и оръжия, и панически се втурваха из лагера, търсейки убежище и спасение. Блясъкът на пукващата зора се удави в димната завеса, издигнала се над горящите палатки и купчините провизии. С рев и почернели лица, конниците вилнееха из размътения пушек върху подплашените си коне, сграбчваха нови и нови главни и продължаваха да ги мятат във всички посоки. Страшните пламъци се надигаха и раздипляха и скоро над цялата северна част на лагера падна огнена завеса. Ужасените алански воини — някои пеш, някои отчаяно вкопчени в гривите на избягали коне, които бяха успели да уловят — бягаха от горещината на пламъците като слепци.

Докато тичаха към центъра на лагера, аланите бяха застигнати от облак стрели, които изсвистяха като ято зли стършели, защото Атила нападаше със своите хора от противоположната страна. В безумния си опит да избягат от смъртоносните стрели, аланите се обърнаха и се заизмъкваха назад, обратно към стената от пушек и огън, за да изчезнат и да се скрият в задушливия облак от това неочаквано нападение. Като че ли техните собствени богове бяха отприщили срещу им огньовете на ада.

Сред гъстата мъгла от пушек, която бяха създали войниците му, изплува фигурата на Флавий. Очите му бяха зачервени. Той се изплю на земята и стиснал меча в дясната си ръка, започна да оглежда какви са пораженията, нанесени на лагера. През сълзите, причинени от задушливия дим, той видя как войниците на Атила строяват конете си в гъсти редици пред него и обсипват с несекващи залпове раздърпаните вражески войници, които с мъка бягаха от пламъците и пушека. Войниците на самия Флавий изскачаха от суматохата на конете си и сечаха обезумелите алани с мечовете, които бяха изместили факлите в ръцете им. Флавий изръмжа доволен. Планът проработи отлично. Войската на аланите беше разбита.

Изведнъж с крайчеца на окото си младият мъж забеляза проблясването на метал. Извъртя се и се видя обкръжен от група конници, които изтрещяха покрай него с конете си като гръм. Генералът на аланите, личната му охрана и неколцина старши офицери бяха успели да вземат оръжие и да намерят коне и сега препускаха откъм далечния край на лагера — единствената част, която все още не бе достигната нито от неговите стрелци, нито от тези на Атила. С набързо надянати брони от плочки, над двеста мъже профучаха съвсем близо до коня на Флавий — толкова близо, че можеше да ги докосне, без да погледнат своите обгорели и умиращи войници, те се спуснаха през облака стрели на Атила, минаха колкото се може по към края му и излязоха от него с минимални загуби. Някой изкрещя команда и групата почна да се попълва с всички оцелели войници, които бяха успели да обуздаят някой кон и да го яхнат в суматохата. При следващата команда те профучаха през тлеещите останки от лагера към степта и изгряващото слънце.

Побеснял от ярост към самия себе си, задето бе оставил вражеския предводител да мине толкова близо до него и да избяга, Флавий силно срита коня си в хълбоците и препусна обратно към пушека и огъня, като заобиколи войниците на Атила откъм тила, за да не го убият стрелците. Докато се приближаваше към тях откъм тила, ги гледаше как изстрелват стрелите си една след друга към ужасените алани, които се препъваха, бягайки от пушека, и се предаваха с вдигнати ръце. Падналите тела се трупаха едно върху друго и издигаха стена от мъртви и умиращи, Флавий препусна с коня си към Атила и силно дръпна поводите.

— Изумително беше огненото нападение! — провикна се Атила над ликуващите викове около тях. — Врагът беше далеч по-многоброен, отколкото предполагахме.

— Сега можеш да вземеш пленници — оцелелите се предават!

— Пленници ли? Няма да вземаме никакви пленници. Всички ще умрат.

Флавий гледаше как беззащитните им врагове се гърчат и умират в унищожителния порой от стрели.

— Аланите не са въоръжени! Отзови хората си. Вземи тези войници за твои роби!

— Изпълни си задачата — викна Атила, — сега аз ще изпълня моята. Уби ли генерала им?

— Не! — отвърна Флавий. — Генералът им избяга с отряд въоръжени стражи!

— Няма да стигнат далеч без храна и припаси. Видя ли накъде тръгнаха?

— На югоизток — към своите земи…

— Убий го! — изрева Атила — Ще подаря главата му на краля!

Флавий се взираше в сивия пушек. Куцащите фигури, които преди миг бяха само неясни силуети, започваха да придобиват по-ясни очертания в дрезгавата утринна светлина.

— Хората ми са разпръснати. Много време ще ми трябва да ги събера. Всичките ти войници са тук заедно в строя. Дай ми ги и ще го догоня.

Атила не отговори веднага, докато изстрелваше стрела след стрела, напълно съсредоточен.

— Атила! — избухна Флавий — Спри това проклето упражнение по живи мишени и ми дай хората си или ще изпуснем вражеския пълководец!

— Вземай ги! — изрева Атила — след като разрушим лагера, ще събера останалите хуни и ще се върна да пресрещна чичо!

Флавий препусна с коня си пред хунските стрелци и вдигна юмрук, за да спре стрелбата им.

— След мен!

Като един, петстотинте конници на Атила обърнаха конете си и препуснаха след новия си водач. Когато напуснаха лагера, всичко утихна, с изключение на пращенето на пламъците и стенанията на ранените и умиращите. Атила спря коня си посред разрушенията и се огледа наоколо със задоволство. Почти беше изпълнил задачата си. Пощадил бе неколцина, които да разказват историята за поражението на аланите и прогонването им към техните земи. Не се случваше често, помисли Атила, човек така изкусно да се справи с цяла армия.

Един по един, после на групи от шест-седем човека и накрая — на цели дружини хуните, които бяха атакували по северния фланг на лагера, излязоха от пламъците и дима, покрити с лепкави черни сажди и опръскани с кръвта от битката. Видяха Атила на коня му посред лагера и подкараха изнемощелите си коне към него, а когато спряха, мълчаливо зачакаха заповедите му. Никой не носеше плячка или сандъци, нито вражески щитове или някакви други военни трофеи. Това не беше съревнование за слава. Това беше упражнение по опустошение.

Когато повечето воини се събраха в центъра на лагера, две накуцващи фигури излязоха от разсейващия се дим и се изправиха пред Атила. Първият беше мръсен, опръскан с кръв хун, чийто кон бе покосен от брадва на аланите, а той се беше сражавал пеш. Като приближи, кимна на другарите си върху конете за поздрав.

Другият беше вражески войник, когото хунът побутваше да върви напред с върха на меча си. Отначало, в бледата светлина на изгрева, останалите не го бяха забелязали, но когато двамата се приближиха, всички започнаха да се взират в тях, защото дори под мръсотията от битката пленникът изглеждаше различен от аланите. За разлика от тях кожата му беше бледа, а косата — рижа.

— Флавий Еций не ти ли каза да не вземаш плячка? — изръмжа Атила срещу хуна, когато двамата навлязоха в тълпата чакащи конници.

— Това не е плячка, а пленник — изсумтя хунът. — Твърди, че е римлянин. Опитваше се да избяга от лагера с командира на аланите и аз го свалих от коня му. Може да знае накъде е тръгнал командирът им, но ако искате, ще го убия.

Атила задържа погледа си върху него за момент и после сви рамене.

— Под всеки камък на тази земя можеш да намериш някой римлянин — сопна се той, — дори сред аланите посред степта. Ще го отведем при Руа. Кралят ще реши съдбата му.

Конниците направиха последна обиколка из лагера, разравяха тлеещите останки с копия и пръчки, довършваха осакатените коне, за да ги спасят от страданията, и събираха храната, която бе останала незасегната от пламъците. После, когато Атила изсвири, всички се събраха в периферията на лагера и препуснаха в посоката, откъдето току-що бяха дошли. Близо десет хиляди мъже бяха убити за един час, а след останалите бяха тръгнали войници, както след избягали роби. Снабдени с достатъчно храна, хуните можеха спокойно да поемат по обратния път към дома, без да си правят труда да ловуват. А аланите дълго щяха да помнят този урок — къде се намират границите и как не бива да се отнасят с чуждата собственост.

Когато слънцето изгря, червено и зловещо, разкъсвайки димната мъгла, сред тревите имаше само една огромна, безмълвна догаряща клада без нито едно живо същество около нея.

 

 

Руа беше почервенял от гняв.

— На тебе, Атила, и на твоя другар, Флавий Еций, който не присъства тук — нареждаше той с дрезгав глас и тревожно изражение, — ви дадох свободата да проследите разбойниците и да чакате пристигането ми. Но вие ме пренебрегнахте, като че ли съм някой изкуфял старец. Изпреварихте предводителя си и обоза и влязохте в битка без моя заповед.

— Срещу далеч по-многочислен враг — добави строго Тургрид.

— Вие двамата сте военачалниците, които най-много ценя, но ето че се противопоставихте на волята ми — продължи Руа. — Наказанието за измяна е смърт или изгнание.

Атила стоеше пред него напълно спокоен и разсеяно потупваше изтощения си кон. Не отговори веднага, защото мислеше над думите на чичо си. А после изведнъж смъкна от главата си бойния си шлем и го хвърли в краката на краля. Протегна се зад гърба си, сграбчи снопа стрели, които бяха останали в колчана му, разпиля ги по земята и накрая захвърли ракитения щит, който все още бе прикрепен към ръката му.

— Убий ме, щом искаш. Ето главата ми.

Очите на краля се разтвориха широко.

— Няма ли страх у тебе? — запита той — Било от остриетата на аланите, било от моя гняв?

Атила сви вежди.

— Страх ли? За страхливец ли ме мислиш?

Кралят поклати глава.

— Не. Но има различни видове смелост и искам да те позная по това каква е твоята. Някои не се страхуват, защото не знаят в каква опасност се намират. Не са смели тези хора, а глупави. Някои може би са смели, но само до определена степен. Извън нея страхът ги обзема, надвива смелостта им и те побягват. А ти…

— Дали изпитвам страх, или не, е без значение. Дори да се страхувам, изпълнявам дълга си въпреки страха, което е същото като да не се страхуваш. Наречи ме глупав или смел, както искаш. Важното е, че победихме.

— Това ли е наистина важното?

— Надвихме десетхилядна тежковъоръжена аланска конница само с две хиляди стрелци. А сега Флавий е по петите на генерала им.

— Победата извинение ли е за неподчинението? — запита Тургрид, раздразнен от самоуверения тон на Атила. — Може ли тя да премахне унижението, което причини на чичо си, като пренебрегна волята му?

— Победата облекчава болката. Не е нужно някой да знае, че кралят не е дал заповедта за нападението.

— Може би — отстъпи Руа, — но богатата плячка ще облекчи болката още повече. Покажи ми ковчежето на аланите.

За пръв път Атила сведе упорития си поглед.

— Не взехме плячка. Твърде малобройни бяхме. Не можехме да я търсим, а и всичко в лагера беше изпепелено. Може би генералът им е взел ковчежето със себе си и Флавий ще го залови.

— А пленници?

— Не взехме пленници, освен…

— Няма ли пленници? — погледна изненадано кралят към Атила. — Няма ли роби? До един ли избихте хората в лагера?

— Много изгоряха в пожара… други убихме със стрели. Остана един оцелял, чужденец, който твърди, че е римски гражданин. Опитал се да избяга с предводителя на аланите, но засега нищо не ни е казал за това къде може да са тези, които успяха да се измъкнат.

— Чужденец значи? Доведи ми го.

— Много е грозен.

— Да ме уплашиш ли искаш? — присмя му се кралят. — Доведи ми го този пленник. И преди съм виждал римляни.

Атила се обърна, отиде при един страж, който стоеше наблизо, и му даде инструкции. След малко пристигнаха двама яки войници, които дърпаха пленника. Краката му се влачеха по земята зад него. Носът и скулите му бяха разбити. Очите — подути и почти затворени. Когато го пуснаха пред Руа, той вдигна поглед, изправи се на колене и болезнената му усмивка разкри избитите му зъби.

— Какво му се е случило? — попита кралят.

— Паднал от коня си — отвърна Атила, — върху юмруците на моите хора.

— Не казва нищо — обади се единият от войниците.

— Глупаци! — възкликна кралят. — Племеннико, ако не за друго, този човек става най-малкото за домашен роб. Не е трябвало да бъде бит като обикновен престъпник.

— Тъй вярно, Берик кър — отвърна Атила твърдо.

— Така… Племеннико, ти говориш латински. Попитай го защо служи на аланите. Къде е базата му? Има ли други римляни в лагера на аланите? Обучават ли враговете ни на военно изкуство? Питай го!

Атила започна да сипе бързи въпроси към пленника, но той само се смееше или отговаряше, като повтаряше едни и същи думи. След малко, разгневен, Атила се отказа и се обърна към Руа с тревожно лице.

— Няма да ни каже нищо. Инат е, може би и луд, но според мен е сам сред аланите, защото не споменава за никакви свои сънародници. Запъва се на латински, като че ли не го е говорил от години.

— А какво повтаря?

— Повтаря: „Кана, Кана — хуните ще срещнат своята Кана.“

— Хм… каква е тази… тази Кана? Луд ли е наистина?

Атила се пренесе мислено в Равена, във времето когато го обучаваха и той месеци наред разсеяно слушаше как неговият magister historiae^[8] разнищва пуническите войни.

 

 

— При Кана се водила голяма битка преди векове. Когато картагенецът Анибал нахлул в Италия, той се престорил, че отстъпва, и подмамил римските легиони, които го преследвали, да влязат в затворено от всички страни място, където им устроил засада. В онзи ден загинали петдесет хиляди римски войници.

Старецът мълчеше, дълбоко замислен.

— Аланите са съюзници с много от племената, разпръснати из тези земи — каза бавно той. — Когато бях млад, преди десетилетия, и воювах по тези краища, не беше достатъчно да надвия само аланите. Трябваше да подчиним и техните съюзни племена — а те бяха десетки. Крепостите им се издигаха в речните долини и ги превземахме с цената на много жертви. Колко души каза, имаше в лагера, когато го разрушихте?

— Десет хиляди — каза Атила предпазливо и очите му се отваряха все по-широко, защото започваше да разбира.

— Наистина много, но не достатъчно за нашествие в хунските земи. Дали не са събирали войските си? Дали не са чакали племената от далечните долини да пристигнат и да се присъединят към тях?

— Ако е така, както казваш — каза Тургрид, — предводителят на аланите, който е избягал, може да се е оттеглил, за да търси убежище в някое от онези укрепления в долините…

— А тази Кана… — прекъсна го старият крал, като говореше с по-тих глас — като казва, че хуните ще срещнат своята Кана, какво има предвид този римлянин?

Атила отиде до пленника, чийто подигравателен смях беше стихнал в нервен кикот, а очите му се местеха ту към един, ту към друг от хората, които го бяха заловили. Без да продума, хунът извади от колана си кама с нащърбено острие и хвана косата на нещастника, за да издърпа главата му назад и да оголи гърлото му. Острието раздра кожата на римлянина като вълчи зъби и тъмночервената струя, която избликна от раната, потече по тревата в краката на краля. Когато Атила го пусна, главата на човека клюмна на гърдите му и той бавно се свлече настрани. В мъртвите му очи все още се четеше изненада.

— Той говореше за племената, които ти спомена — каза Атила и клекна да избърше острието си в туниката на мъртвия. — И за Флавий Еций.

 

 

— Вече на два пъти разгневи краля — каза Тургрид, докато двамата с Атила препускаха с всички сили на югоизток, оставили Руа и тлеещите останки от аланския лагер зад гърба си. Следите, по които вървяха, не можеха да бъдат по-ясни — двеста алански стражи и петстотин хуни, които ги преследват, не могат да оставят плитки следи по пасищата. — Първия път — защото нападна врага, а втория — защото се втурна да търсиш Флавий, без да ти е заповядал.

— Той отказа да ми даде хора.

— Нагъл хлапак! Какво искаш от него? Да ти даде още войници и да ги загубиш в тази засада, за която подозираше? И да тръгне сам към столицата с резервните коне? Ти отмъкна две зууни — двеста воини! — посред нощ и ги излъга, че изпълняваш заповед на Руа! Така ли се печели доверието на краля?

За миг Атила не каза нищо.

— А ти какво искаш да направя? — попита той после. — Да изоставя Флавий в капана, за който ние знаем, а той — не, и то не по своя вина? Заради бързата съобразителност на Флавий постигнахме победата в лагера на аланите. Така ли ще го възнагради кралят?

Тургрид енергично поклати глава.

— При всички случаи това е загубена кауза. Всички те имат половин ден преднина, Флавий или вече е заловил генерала на аланите и в този момент се връща като победител, или самият той е попаднал в капан и е вече мъртъв.

— Половин ден преднина ли? Това не е нищо. Техните коне — и на аланите, и на Флавий — са изтощени. Нашите са със свежи сили. Те нарочно заобикалят и се отклоняват. Ние вървим по следите им направо. И ако каузата ни е загубена, защо тръгна с нас? Това не те ли прави съучастник в моята „измяна“?

Тургрид го изгледа гневно.

— Години наред обучавах Флавий, а преди това обучавах и теб. Ако победиш, и аз ще искам част от славата. Ако кралят вземе главите ви за неподчинение, без съмнение ще вземе и моята, защото не съм бил добър учител, затова не мога да седя и мълчаливо да чакам това да се случи. Освен това…

Атила чакаше.

— Какво освен това?

— Длъжник съм на Флавий.

Атила се усмихна мрачно.

— Добре дошъл в „Дружината на двестамината“.

Зората ги завари в местност с неравен релеф, земя, начупена от лабиринти на криволичещи проломи, с обветрени отвесни скали и стръмни, рушащи се склонове. Конниците, които досега бяха препускали, преминаха в бавен, равномерен тръс и накрая съвсем спряха, за да огледат терена. Хунските ездачи дремеха, както седяха на конете си. Двата дни на непрекъсната езда и битки започваха да вземат своята дан от хората на Атила. Той изглеждаше единственият незасегнат от умората: повеждаше коня ту в една, ту в друга посока, спираше, за да провери каква е дълбочината на следите в едрия пясък и колко скорошни са животинските изпражнения, а после се взираше надалеч към сенките, които хвърляха надвисналите ниско скали.

— Отправили са се към онзи хребет в далечината — каза той — преди не повече от час и като гледам стръмния наклон, все още се изкачват.

Тургрид погледна натам и кимна.

— Флавий е намислил да ги притисне там. И аз бих направил същото. Ще му помогнем да го направи.

Едва бяха изминали четвърт миля към целта си, и Атила отново спря, този път загледан в песъчливите склонове от двете страни на сухото речно корито, през което яздеха.

— Виждаш ли? — посочи той на Тургрид — Пясъкът се е свлякъл съвсем скоро. И от двете страни. Прекалено стръмно е — не могат да минат коне. По тези склонове са слезли хора. Много хора.

Тургрид присви очи.

— Съюзници на аланите — измърмори той. — От племената.

Атила кимна.

— Точно както каза кралят.

Без нито дума повече, те подкараха конете си напред по каменистата земя, а ездачите зад тях, вече съвсем будни, внимателно си проправяха път между скалите.

След около час се чуха далечни викове някъде напред и щом се показаха зад един завой, хуните разбраха какво става. Пресъхналото речно корито, което следваха, завършваше в ждрело, високо около петдесет метра, от чийто връх реката падаше като водопад по време на дъждовния сезон. Сега коритото беше съвсем сухо, нещо като амфитеатър, отвсякъде обградено от скали и пълно само със сивкави камъни, избелели от слънцето — и със стотици свирепи мъже.

Навсякъде се виждаха мъртви хунски коне. Никой не бе оцелял в сухото корито, след като бягащите алански воини бяха влетели вътре, а после ненадейно се бяха обърнали и насочили стрелите си към преследвачите, докато планинците са обсипвали хуните със стрели откъм склоновете, Флавий и хората му бяха скочили от конете си, за да потърсят убежище зад скалите и камъните, но изплашените животни, които нямаше къде да се скрият, бяха станали първите мишени на вражеското нападение. Всъщност, помисли си Атила, така е по-добре, защото, ако хунските коне бяха в същото състояние като куцащите, изнемощели коне на аланите, които той различи на фона на скалата, най-добре щеше да е ние самите да ги убием, за да не се мъчат.

Аланите и техните съюзници, обитаващи тези каньони, не знаеха за пристигането на Атила и че в този момент хунският принц и неговите хора се намират зад гърба им. Атила се спря за момент, за да оцени ситуацията. В началото битката очевидно е била ожесточена — за това говореха проснатите навсякъде мъртви и ранени, чиито тела образуваха ниски прегради пред стрелковите позиции на двете вражески дружини в противоположните страни на сухото корито. Но когато изтощението и раните са започнали да ги надвиват, действията им са станали забавени и вяли. Атила си помисли, че единствените, които са запазили силите си и са нямали рани, са обитателите на проломите. Навярно стотици от тях са се катерили по стените на ждрелото голи или само с необработени кожи за защита. Притичвали са от камък на камък, за да намерят прикритие, скачали са по скалите, откъдето са пускали стрели и са мятали камъни с прашките си, и е било ясно, че въпреки примитивните оръжия и неточната стрелба техните свежи сили и многочисленост ще се окажат решаващи в тази битка, Флавий наистина бе срещнал своята Кана.

Атила се отдръпна назад, по-далеч от погледите на тези, които се криеха по склоновете. Речното корито беше прекалено тясно, за да може цялата му войска да премине през него достатъчно бързо, а освен това бе осеяно с твърде много скали и камъни и войниците му не можеха да останат на гърбовете на конете си и в същото време да се бият. Ако нахлуеха наведнъж в пресъхналия речен басейн, щяха да изпаднат в същата беда, която бе сполетяла Флавий. Атила погледна нагоре. Тесни кози пътеки пресичаха стръмните склонове, които се издигаха над главата му и свършваха до ръба на скалата над пресъхналия водопад. Имаше само един начин нападението да се увенчае с успех. Работата обаче бе там, че обитателите на тези скали несъмнено са били споходени от същата идея — скалите над басейна вече гъмжаха от хора.

Атила посочи към воините си.

— Тургрид, поведи половината от хората към височините! — изсъска той — И разбий тези козари!

Макар и изтощени, хуните не се забавиха нито миг. Скочиха от конете си и започнаха да се катерят по скалистите склонове, като се хващаха за корени и туфи трева. Докато се изкачваха, използваха всяка по-стабилна опора, за да изтеглят стрела от колчана си и да я запратят към обитателите на пещерите. Към сухото корито на реката полетяха тела, които отскачаха и се търкаляха по склона на скалата по пътя си надолу.

След няколко мига Тургрид и хуните стигнаха ръба на скалата и оттам започнаха да обсипват със стрели беззащитните алани и съюзниците им под тях.

— Това е като да стреляш по риби в басейн! — тържествуваше Тургрид.

Отдолу се надигнаха викове на болка и гняв. Атила, повел останалата част от войниците си, нахлу през теснината в речното корито. Извадиха мечовете си и започнаха да секат и да мушкат с тях, докато се придвижваха напред и си пробиваха път между изпадналите в паника планинци, втурнали се да бягат през същата теснина. Тъй като нямаха мечове, варварите бяха безпомощни срещу мощния тласък на хуните и скоро числеността им започна да намалява и редиците им да се топят, докато най-накрая виковете им напълно затихнаха.

Глъчката, която кънтеше в басейна, замря и вече се чуваха само стоновете на неколцина ранени, а Атила предпазливо излезе на открито и очите му зашариха във всички посоки, търсейки да забележат някаква заплаха. Вместо това обаче пред него се разкри гледка на ужасяваща сеч.

Навсякъде около тях, зад всеки камък лежаха проснати мъртви — мъже и коне, пронизани със стрели от високо или смазани от запратените по тях камъни. На върха на скалата неподвижно стояха стотина хунски воини и с все още обтегнати лъкове се взираха в сенките, за да уловят всяко възможно движение на врага. Силуетите им се очертаваха ясно на фона на сивото утринно небе. Тишината беше пълна, с изключение на тихото процеждане на водата в скалите — единствената останка от водопада, който бушуваше на това място през пролетта.

Атила смаян се оглеждаше наоколо. В Басейна не се мяркаше жива душа. Смел трябва да е онзи, който би издържал на подобна битка в такова място, помисли си той.

— Флавий? — провикна се той. Гласът му отекна като камбана в амфитеатър — Флавий!

С крайчеца на окото си забеляза движение от лявата си страна. Не беше само движение, а човек. Иззад един камък се показа хунски войник и залитна напред. От рамото му стърчеше стрела, запратена от някой от планинците, кожената му ризница бе разкъсана, а лицето покрито с мръсотия. С измъчена усмивка той се запрепъва към центъра на коритото, където стоеше Атила с воините си, и изтощен седна на пясъка.

Много бавно скалите оживяха. Още хуни почнаха да излизат иззад камъните, където бяха намерили убежище от стрелците, разположени високо по скалите. Макар да бе изминал само един ден, откакто Атила за последен път видя тези мъже, сега те изглеждаха като призраци — неимоверно изтощени, много от тях контузени, с рани от стрели, с подути и гротескно изкривени крайници, пострадали при падането им върху острите скали. С мъка се придвижиха към откритото пространство в центъра на басейна и насядаха до своите другари. Сред последните се появи призрачна фигура, която излезе иззад една канара високо срещу скалата. На раменете и беше преметнат като убит елен друг хунски воин. Мина по опасната скална пътека, приближи се към останалите хуни и внимателно положи товара си на земята, след което бавно отиде при Атила и сложи ръка на рамото му.

— Радвам се, че дойде — рече просто Флавий.

Дългият обратен път към хунския лагер беше труден, а войниците, повечето от които яздеха по двама на дребните коне, се движеха бавно, за да пестят намаляващите сили на животните. Мъжете се опираха един на друг, за да отпочинат, и всеки бе потънал или в мислите си, или в неспокойна дрямка. Накрая Флавий, едва крепейки се на коня поради огромното си изтощение, наруши мълчанието и заговори на Атила, който яздеше до него и внимателно го наблюдаваше:

— Когато веднъж убих един вълк, който нападна Тургрид, той ми каза, че животът му завинаги ми принадлежи.

— Така повелява традицията — отвърна Атила. — Един хун не забравя дълга си. Тургрид ти дължи живота си и няма да има покой, докато не ти се отплати по някакъв начин. Това може да продължи с години.

— Тогава, по същите причини, тъй като ти спаси живота ми, аз имам същия дълг към теб.

— Глупости — поклати глава Атила. — Ти доведе подкрепление, когато нападнах лагера на аланите. Аз направих същото за теб при сухата река. Квит сме. Освен това Тургрид е хун. Това е много древна наша традиция, която трябва да спазваме на всяка цена. Но тъй като тя е силно обвързваща, дори не помисляме да я налагаме на другите народи. Тя се отнася само до дълга на хуна.

Флавий се наежи.

— А дългът на римлянина безсмислен ли е? Римската чест няма ли стойност?

Атила сви рамене.

— Римляните също мислят така. В Рим даже е създадена специална професия, която да заставя хората да уважават дълговете си — тази на правниците.

— Получих почести като хун и в замяна на това трябва да приема задълженията си като хун. Дължа ти живота си.

Атила се усмихна.

— Както искаш. Но не се тревожи. Не се чувствай задължен. Наясно съм с римските обещания и римската чест.

За известно време Флавий остана безмълвен — размишляваше над думите му.

— Не — каза той накрая, — не си.

VI

Няколко месеца след завръщането им крал Руа дремеше тихо в резбования си дървен стол и около него безшумно сновяха няколко от съпругите и помощниците му. За стареца това бе краят на един дълъг ден и на Флавий не му се искаше да го безпокои, но преди малко го бяха повикали по заповед на владетеля. Приближи се с тихи стъпки и зачака да разбере дали Руа не го наблюдава през процепите на затворените си очи, но като не забеляза такива признаци, продължи скришом да поглежда заспалия крал. Толкова беше остарял старецът, откакто го видя за първи път; а още повече бе остарял, откакто се бяха върнали от битката с аланите. Този поход така изтощи краля, че той все още не се беше съвзел нито телом, нито духом. Главата му висеше на гърдите, а плешивото му теме блестеше на приглушената светлина като жълт алабастър. Флавий бавно се отпусна на едно коляно и се покашля. Руа се стресна и леко смутен, вдигна поглед към посетителя, но като го разпозна, лицето му грейна в широка усмивка, която разкри почернелите му венци.

— Флавий Еций, сине мой, ойлане мой — дрезгаво изграчи той. — Добре ли си?

— Отлично, велики кралю. Баща ми ми праща важни вести, които, сигурен съм, вече си научил от вестоносците си, защото иначе нямаше да ме повикаш в… своето свободно време.

— Флавий, мисля, че това, което е добро за теб, на мен като че ми се отразява зле. Вече съм много стар…

— Не е така — прекъсна го Флавий. — Още препускаш с вълците, както съм те виждал да правиш много пъти.

— Не мога дори коня си да възседна без помощ.

— Имаш петдесет жени и никоя от тях не изглежда пренебрегната, дори и най-младите.

— Научени са да се примиряват с участта си.

Лицето на краля се отпусна в скръбно изражение.

Флавий въздъхна.

— Често вдигаш пиршества и се храниш като борец. Предната вечер видях как слугите ти донесоха втора купа…

— … с айраг и варени яйца от жерав. Синко, в устата ми са останали само три зъба.

Флавий не знаеше какво повече да каже. Ала кралят изведнъж се разведри сам.

— Но два от тях правят захапка — изкикоти се той развеселен.

— Велики къре — прекъсна го Флавий, — изслушай ме.

Лицето на краля придоби сериозен израз и той внезапно млъкна.

— Говори.

— Император Хонорий е свален от трона.

Руа впери поглед в него.

— И аз така чух. А защо размириците в Рим са добра новина за теб?

— Защото Хонорий беше крадлив и малоумен. Той почти успя да разсипе империята с безразличието и небрежността си. В този момент вражески племена се готвят да нападнат границите й от всички страни. Баща ми често ми описва положението. Налага му се постоянно да е предпазлив в писмата си, но аз винаги разбирам какво иска да ми каже. Злодеянията на Хонорий обезсмисляха всички ценности на Рим.

— Все пак — спокойно каза кралят — Хонорий те изпрати да живееш при нас, нали така?

Флавий склони глава.

— Това е единственото, за което съм му благодарен.

Кралят го гледаше замислено.

— Който е високо, се сгромолясва, а който е ниско, се извисява, а богините на съдбата не щадят никого. И съдбините на човека се менят така, както и сезоните. Веднъж ми казаха, че един твой сънародник — автор на драми — загинал по много странен начин в апогея на величието си. Някакъв прелитащ орел, сграбчил костенурка в ноктите си, търсел твърда повърхност, където да разбие черупката й, и я пуснал точно върху голата му глава. Това го убило. И костенурката също, струва ми се.

Флавий сдържа усмивката си.

— Така е, велики къре. Името му е Есхил, но той бил грък, а не римлянин.

Доволен, Руа поклати глава.

— А за какво искаш да ме молиш, млади ми Флавий?

Флавий пое дълбоко въздух.

— Както знаеш, владетелю, често разпитвам търговците и пратениците, които пристигат от западните земи. Внимателно чета писмата от баща ми и внимавам за смисъла, който се крие между редовете. От много време се старая да съм възможно най-добре информиран за това, което става в империята. Правя го от една страна, защото се вълнувам какво става с родината ми, а от друга — защото това ти помага.

— Така е, синко, много пъти си тълкувал за мен действията на римските пълководци, което е от изключително значение. Признателен съм ти за това.

Флавий кимна и продължи:

— Вестите от баща ми бяха потвърдени от група гръцки търговци, които пристигнаха от Константинопол преди няколко дни, и от един дипломатически пратеник от двора на Източната империя. Хонорий бил свален от някой си Йоан, известен като Узурпатора — предводител на легиони и отколешен другар на баща ми. Помня го отпреди много години, когато ни посети у дома в Равена. Той е достоен мъж, не се стреми към богатства и слава и иска най-доброто за империята. Също така е добре настроен към хуните.

Руа кимна.

— Да, и аз познавам този човек. Значи той е взел властта в империята.

— Не съвсем, велики кралю. Свалил е императора, но не е укрепил властта си и отвсякъде го грози заплаха — и вътре в империята, и извън нея. Хонорий има наследници, а императорът на Източната Римска империя, Теодосий, се е съюзил с тях и дори сега, докато говорим, събира огромна армия, с която да нападне от Константинопол. Няколко влиятелни римски генерали също имат амбиции…

— Никога няма да ги проумея тези републики — недоволно измърмори Руа. — Трябва да имам поне стотина пратеници само за да ме осведомяват кой управлява Рим.

— От много векове Рим вече не е република, господарю — каза Флавий.

— Може и така да е, но ако Рим не е република, трябва да е нещо друго, което означава, че му липсва нещо изключително важно.

— Какво е то, велики къре?

Руа замълча и впери гневните си мътни очи във Флавий.

— На Рим му трябва добър владетел!

Флавий се усмихна.

— Може би е така. Може би си прав. И все пак, сега положението е деликатно, а с тези претенции за властта империята се разпада, настава хаос…

— Ясно — прекъсна го кралят, — искаш да помогнеш на този… Йоан Узурпатора.

— Да, така е. От много години бавя завръщането си в родината заради отговорностите, които поех тук, и заради верността ми към теб, но също така и защото не виждах какво бъдеще ме очаква в Равена. Виждах, че при Хонорий няма място за човек с благородни амбиции. Хонорий вече не е на власт. Бъдещето на Рим е на везните. Те могат да се наклонят и в едната, и в другата посока. Това е удобният случай, който отдавна чакам да ми се разкрие. Това е възможност за един мъж да направи нещо истинско, да спечели доверието на новия император, да възвърне изгубеното достойнство на родината си. Време е да се завърна и да се погрижа за бъдещето си.

— А планирал ли си как ще се погрижиш за твоето велико бъдеще? Младите мъже навсякъде по света мечтаят да го променят. Ти с какво се различаваш от тях?

— С това, че ти ме превърна в хун. Досега никой римлянин от знатен род не е имал възможността да излезе извън империята и да види родината си така безпристрастно. Погледът ми върху Рим не минава през владетелския двор, в който цари абсолютно разложение. Дарбите и уменията си не съм придобил благодарение на подкупни властници. Мотивите ми са почтени. Ти ме превърна в хун, но по-важното е, че ме превърна в римлянин, какъвто Рим досега не е познавал.

Руа го гледаше замислено.

— Интересни са тези твои възгледи. Но човек не може да покори цял народ само със силата, която има като ново явление. Ти не си артист. Ти си войник. За какво ме молиш, млади Флавий?

Младият мъж пое дълбоко въздух и погледна стария крал право в очите.

— За хунска войска. Ти се отнасяше се с мен като със свой собствен син, направи ме кър, повери ми командването на отряд конници…

— Да, направих те. Направих и двама ви с Атила — защото и двамата доказахте способностите и смелостта си, макар понякога все още да се съмнявам в правилността на преценката ви.

Флавий склони глава, за да покаже, че осъзнава някогашната си прибързаност, а после отново вдигна поглед към краля.

— Сега желанието ми е да поведа воини, с които да се бия на страната на Йоан. Не наемници, а истински хунски воини. Може би с такава войска ще помогна на новия император да затвърди победата си.

Руа се взираше замечтано в някаква точка зад гърба на Флавий.

— Някога беше римлянин. После стана хун. Помниш ли деня, когато за първи път пристигна тук, в моя двор? Едно изгубено, объркано римлянче, това беше ти по онова време. Но още тогава в очите ти видях искрата на непокорството, на любопитството и стремежа. Сега отново се превръщаш в римлянин, и то родолюбив.

И той поклати глава.

— Велики кралю — прекъсна Флавий унеса на краля, — Йоан би могъл да промени Рим. Това е добра възможност за хуните да поставят Теодосий на мястото му и същевременно да отрезвят Западната империя. Не бива да я изпускаме. Ще нападна нападателите на Римската империя, за да я спася, и тогава ще излекувам болката й, като я притъпя. Ще прочистя Рим с хунски меч и огън и ще затворя раната, причинена от Хонорий. Но ми трябват хора.

Кралят внезапно се върна в настоящето.

— Ами ако не ти ги дам?

Флавий издържа непоколебимия му поглед.

— Тогава сам ще яздя към дома. Издигането ми ще е по-трудно, но ще го постигна. А ако нямам кон, ще вървя пеш. Няма да взема нищо повече от нещата, с които за първи път стъпих на твоя земя, но това няма да ме направи по-беден.

Кралят кимна и се усмихна слабо.

— Трябват ти хора и ще ги получиш. Тургрид вече говори с мен по този въпрос и е решено кой да тръгне с теб. Северната армия.

Флавий отстъпи назад, сякаш някой го беше ударил.

— Северната армия! Но, велики къре! Това са шейсет хиляди конници!

Руа го гледаше строго.

— Точно така.

Флавий отново пристъпи напред с тържествено изражение.

— Рим ще те възнагради за прозорливостта ти.

По лицето на краля се появи погнуса и то изведнъж стана мрачно.

— Мислиш ли, че копнея за наградите на Рим, синко? Мислиш ли, че ме е грижа за този Йоан?

Младият човек се взираше в него объркан.

— Смяташ ли, че възможността Рим или който и да е друг да ме възнагради за решенията, които вземам, може да предизвика някакво мое действие? — настойчиво продължаваше кралят.

— Не, но…

Лицето на владетеля стана свирепо.

— Погледни ме! От години не мога да дъвча храната си, а онова, което мога да ям, за мен няма никакъв вкус. Едва чувам музиката, едва виждам хората в отсрещната зала и отдавна вече не мога да задоволявам жените си. Но се държа, защото не съм подвластен на никого, Флавий. Не съм средство за постигане на чужди цели. Не съм и музикален инструмент, задвижван отвън, като лира, която лежи мъртва в мълчание и оживява само когато някой дръпне струните й. Може тялото ми да се е изхабило, Флавий, и поданиците ми да се подиграват с…

— Никога, велики кралю — каза мрачно Флавий.

— … но волята ми е жива и тя ме отличава от обикновения инструмент. Жива е волята ми, жива е и честта ми — честта ми на хун! И този дар, Флавий, тази армия, която ти подарявам, е израз на моята воля и олицетворение на моята чест. Разбра ли?

— Да, господарю.

Крал Руа кимна и започна с мъка да се надига от стола. Една млада жена, която стоеше дискретно зад него, изведнъж излезе от сянката и го хвана за ръката, за да го подкрепи, и той, клатушкайки се, стигна до дверите на покоите си. Флавий също се изправи. Пристъпи напред и побърза да подкрепи стареца от другата страна, но кралят гневно отърси ръката му, спря мъчителните си стъпки и се вторачи в лицето на младия мъж. Внезапно очите му станаха студени и немигащи като на пепелянка и Флавий разбра, че на този човек му предстоят още много години живот и че съвсем не е изгубил разсъдъка си.

— Млади ми Флавий, независимо дали си римлянин или хун, аз вярвам на сърцето ти. Ти си ми като син. Но ако измениш на волята ми, ме предаваш като твой баща. Ще се подиграеш с единственото, което ми е останало — с честта ми. Успехът на начинанието ти зависи само от твоята мъдрост. Докажи, че си заслужил този дар.

— Няма да те разочаровам.

За един дълъг миг суровият старец се загледа втренчено в лицето на Флавий.

— Високо ще се издигнеш, млади ми Флавий Еций.

Разговорът приключи. Кралят се обърна и закуцука към спалнята си, а Флавий остана сам в атриума, където ставаше все по-тъмно, замислен над цената, която трябва да се плаща за всеки голям дар.

 

 

Седмица по-късно, пременен с хунските бойни доспехи, които бяха леки и подвижни по време на езда, а в битка — устойчиви срещу всякакви летящи оръжия, Флавий препускаше из степта, заобиколен от ескадрон хуни — знаменосци и адютанти. От кожената торба, закачена за седлото му, където им бяха постлали, предпазливо надничаха две малки вълчета, подарени му от Тургрид на раздяла, а блестящият гепидски боен щит, който спечели на онова състезание, беше здраво привързан към хълбока на коня, зад бедрото на Флавий. Недалеч зад него се чуваше бумтежът на Северната армия, която препускаше в свободен строй — шейсет хиляди степни воини, пременени и въоръжени като водача си, но украсени с всякакви части от онова, което им се бе удало да вземат от враговете, повалени в последните походи — мяркаха се парчета от скитски ризници с железни халки, германски бойни шлемове и дори окървавените скалпове и коси на аланите, завързани с трофейни ремъци и прикрепени към задната част на седлото. От този навик Флавий винаги се отвращаваше.

Докато препускаше из пасищата с войската си, отново си припомни последния разговор с Атила — разговор, който дълго нямаше да забрави. Тъкмо когато се канеше да възседне коня и да отпътува с войската, Атила го спря и силно стисна ръката му. Хунът не беше от онези, които дават външен израз на чувствата си, не го направи и сега, но Флавий се изненада от топлината на ръката му и искрената тъга в очите му. И наистина, тяхното приятелство беше дълбоко, градено и в битките, и в съперничеството между двамата, но и в уважението и възхищението им един към друг.

— Какво ще правиш сега? — попита го Флавий, а Атила се почувства видимо облекчен от това, че мълчанието, докато си стискаха ръцете, е прекратено.

— Аз ли? — отвърна той. — Със сигурност няма да стоя със скръстени ръце, а повечето работа, която предстои в бъдещите месеци и години, ще дължа на теб.

— На мен ли? Тогава имаш късмет, защото ще съм на седмици разстояние от теб.

— Така е — отвърна Атила с кисела усмивка. — Кралят ти направи огромен подарък със Северната армия. Но го стори не само защото те обича, макар до голяма степен да е и заради това.

— Разбира се.

— Хуните имат полза от това Рим да е силен — продължи Атила. — Не твърде силен, но все пак силен. В миналото сме виждали какво се случва, когато се сринат границите ви. Вестготите, които някога бяха наши съюзници, се изсипаха през Рейн и основаха свое кралство в Хиспания. Сега вандалите правят същото.

— Но те не са се съюзили с римляните — отвърна Флавий.

— Така е, но вече не са и наши съюзници. Немощта на Рим прави и хуните слаби, защото отвлича много племена, които някой ден биха могли да ни бъдат от полза.

— И твоят дълг ще бъде…

— Дългът ми ще бъде да наглеждам нашите граници. Когато с армията си подсилиш Рим, нашите съюзници, които се придвижват на запад, най-вече остготите, ще бъдат спрени и дори изтласкани обратно към териториите им по течението на Рейн. Ако не успеят да напреднат на запад, навътре в империята, пред тях ще има само две възможности — да останат там, където се намират сега, и да се плодят като зайци, или…

— Или да се върнат на изток — обратно към хуните.

Атила кимна в съгласие.

— Правилно. Затова е по-добре готите и другите племена да са ни съюзници, отколкото врагове. Аз ще ги направя наши съюзници. Ще ги убедя в това, ако е възможно, ако се противят — ще ги принудя…

— Ще ги принудиш да се съюзят с теб? — попита скептично Флавий.

— … а ако се наложи, направо ще ги унищожа — продължи Атила. — И нашите граници, също като тези на Рим, се намират под постоянен натиск. Трябва да разширяваме територията си или да загинем — не можем да останем неподвижни на едно място. Не можем да разрешим проблемите на Рим, като ги прехвърлим върху самите себе си.

— Можем да се справим заедно, Атила. Народите ни са изправени пред еднакви опасности, които идват от почти едни и същи племена. Може да се намери общо решение на тези проблеми, когато положението в Рим стане по-стабилно…

— Може би — сви рамене Атила. — Но кога положението в Рим е било стабилно? Желая ти голям късмет и огромен успех, приятелю. Но се страхувам, че дружбата не е нещо, на което може да се разчита в подобни случаи.

Тогава Флавий нямаше време да се замисли над думите на Атила, защото в онзи момент пристигнаха кралят и семейството му, както и Тургрид, за да се сбогуват с младия римлянин. Тази стратегия на хуните беше смела и както Флавий добре знаеше, необходима и с оглед на неговите собствени планове. И все пак имаше много неща, които трябваше да обсъди с баща си, когато най-сетне пристигне в Равена.

Сега обаче, когато заедно с конниците си препускаше из степта, думите на краля пулсираха в съзнанието му в ритъм с тропота на конските копита.

Високо ще се издигнеш, млади ми Флавий Еций… Докажи, че си заслужил този дар… Не ме разочаровай.

Флавий разтърси глава, за да прогони ехото от последните думи на краля. Почувства се празен. Тялото му беше силно, но духът му — раздвоен, разделен между два живота, разцепен като бойна брадва с две остриета. Хун ли бе или римлянин? Човек на степта или на форума? Другар на Атила или на Вортигерн? Никога не беше имал подобни съмнения, когато като момче живееше в Равена, нито когато като съвсем млад бродеше из равнините на Хуния, защото на никое от двете места не се беше чувствал цялостен, нераздвоен в лоялността и традициите си, и сякаш никога не присъстваше с цялото си същество там, където се намираше. Но сега съмнението го гризеше отвътре, както лисицата под туниката на спартанското момче в старата приказка. Но за разлика от спартанчето той не знаеше дали мълчаливо да търпи болката, или да разкъса материята, която е изворът на тревогите му, и да се покаже такъв, какъвто е — римлянин в хунски доспехи, хун с лице на римлянин.

И сякаш старият крал беше до него, Флавий му заговори тихо, така че да не чуе никой друг, освен него самия и великолепния му хунски кон — прощален дар от Руа.

— Няма да те разочаровам, велики къре — каза той.

Но още докато произнасяше тези думи, образът на Руа почна да бледнее и чертите му да се размиват, докато почти изчезна, а после се върна и отново беше ясен, макар и в друга форма.

Лицето на баща му.

I

Въздухът на вече късното лято беше натежал от аромата на дива мента и презрели къпини, а горещото слънце трептеше в небето и мързеливо оглеждаше упоритите облаци, които се събираха на хоризонта на буйни тълпи, Флавий яздеше коня си из старателно обработените хълмове на Северна Италия, където, макар и на много мили разстояние от големите градове, пътищата бяха постлани с калдъръм много по-гладко, отколкото на всички други места извън империята, които бе виждал през последните петнайсет години. Гранитните плочки, които се появяваха пред очите му на редовни интервали, показваха разстоянието, което беше изминал от последния по-голям град, както и пътя, който му оставаше до Равена. В края на дълги, добре поддържани алеи се виждаха каменни вили, а по хълмовете бяха пръснати малки селски колиби, може би твърде груби според местните разбирания със своите покриви от пръчки или слама, но независимо от това достатъчно здрави, за да просъществуват поне сто години, съвсем различни от преносимите плъстени постройки, с които беше свикнал, докато живееше на изток.

Овощните дървета се бяха превили под тежкото си бреме — смокини, късни ябълки и праскови, узрели и готови да бъдат изядени; навсякъде се виждаха лози, които пълзяха по стените на къщите, лозници, подредени в прави редици из полето, както и саморасли лози край пътя. Колко ли време беше изминало, откакто за последен път видя такова изобилие от пресни плодове? Макар стените на Равена все още да бяха твърде далече зад хоризонта, за да ги види, той попиваше и най-дребната подробност — зелените жилки на всяко листо, всяка туфа трева, всяко вдишване на уханния въздух.

Шейсетте хиляди войници, които яздеха зад него, бяха все така безстрастни, безчувствени и мълчаливи, но той усещаше, че дори тези сурови степни хора, ободрени от кървавата си победа над легионите на Източната Римска империя, вдишват с пълни гърди въздуха, пропит с аромата на цветя, и удивено поглеждат към плодородните земи, през които минаваха.

Когато околността започна да става все по-равна и да показва признаците на добре известните на Флавий солени блата в родните му земи, той различи в далечината познат силует на кон, застанал неподвижно сред пътя. В римски бойни доспехи от главата до петите, с трептящ от чистота плащ, грижливо раздиплен зад гърба му над белите хълбоци на великолепен боен кон, с копие отстрани до ръката му, баща му Гауденций сам представляваше цяла армия — видимо остарял, ала запазил цялото си римско достойнство и безупречната дисциплина, която Флавий помнеше от детството си. Зад него стояха войниците му — ескадрон от трийсет конни стражи, всички еднакво представителни, с еднакво въоръжение, също така неподвижни и безмълвни като командира си.

Флавий пришпори коня и препусна пред войската си. Когато синът му доближи малкия отряд римски конници, Гауденций слезе от коня си и бавно тръгна към него. Флавий скочи от своя по хунски: изпъна крака назад, наклони се от дясната страна на все още препускащото в галоп животно и леко се приземи, а конят се отклони наляво, забави ход и спря, без да го подканят, Флавий се затича към баща си и радостно го прегърна, а войниците, които яздеха начело на войската му, спряха на почетно разстояние зад него.

По-възрастният мъж хвана раменете на Флавий и отстъпи назад, за да огледа сина, когото не бе виждал толкова години. Погледът му се плъзна по чудноватия млад офицер с дълга плитка, спускаща се по гърба му, с пропита от пот броня с криволичещи украси, с панталони от сурова кожа и дълги ботуши с ресни и у него се надигнаха много повече въпроси, отколкото отговори. Трудно му бе да повярва, че този варварин, предводител на подобна войска, е навлязъл толкова навътре в цивилизования Италийски полуостров; още по-невероятно бе, че това е родният му син.

— Преди да ти задам неизбежния въпрос — каза Гауденций с безизразно лице, — искам да знаеш колко се гордея с теб.

Флавий се трогна.

— Татко, писмата ти ми бяха много скъпи.

Гауденций леко се усмихна, но погледът му остана строг. Той посочи с глава огромната армия, която мълчаливо стоеше зад гърба на Флавий.

— Писах ти за някои неща, други премълчах, защото се опасявах, че може да попаднат пред очите не на когото трябва. Но най-напред — с мир ли идваш или с война?

Флавий беше поразен.

— С мир или с война? Не получи ли вестите за моите победи? Тръгнах от Хуния преди седмици, незабавно след като разбрах, че Хонорий е свален. Победих войската на Теодосий, който настъпваше откъм Източната империя, за да подчини Йоан. Оттогава никоя войска не ме е нападала по пътя ми към Равена — нито тук, нито в отдалечените територии. Римските гарнизони ни позволиха да преминем безпрепятствено. Без съмнение, това е твое дело — осигурил си ни спокойно придвижване. Знаеш как идвам!

Гауденций поклати глава.

— Империята не е такава, каквато си я спомняш, сине. Властта постоянно преминава в различни ръце. Никога не можеш да знаеш кои са враговете на Рим. Понякога дори аз не ги знам. Гарнизоните са те пуснали да преминеш, без да те нападат, защото не са посмели да го направят — не са знаели дали легионите ще ги подкрепят. Твоята армия… — и той посочи многобройните му войници — … е преминала през врата, която е била леко открехната. Победил си враговете на империята, но това не те прави непременно неин приятел. Затова отново трябва да те попитам, защото не е ясно за императорския двор, а и за мен самия: с мир ли идваш или с война?

Флавий погледна зад гърба на баща си към малкия отряд римски войници. Калдъръменият път се виеше без край из мочурливите земи и се губеше някъде в далечната морска мъгла, която размиваше хоризонта. Той знаеше, че по-нататък пред пътника се разкрива големият издигнат път, който минава през тресавищата на реката Пад и оттам могат да се видят стените на Равена, извисяващи се в горещата трептяща омара. Но сега за пръв път в далечината забеляза блясъка на излъскана стомана пред една дълга сянка, затъмнила пътя, който се простираше чак отвъд хоризонта. Силният гарнизон на града. Разбира се, Гауденций не би изрязал сам, само с телохранителите си, за да пресрещне войска, която може да е неприятелска.

Флавий погледна в очите на баща си.

— С мир или с война? Идвам да защитя правото на Йоан. Идвам да защитя Рим.

Гауденций го гледаше също така настойчиво, без да мигне.

— Значи идваш твърде късно.

— Как така? Тръгнах веднага щом научих, че Йоан е взел властта.

— Йоан е мъртъв.

Флавий стисна зъби.

— Преди две седмици — продължи Гауденций — го убиха хора, пратени от Теодосий.

— Градът е непробиваем. Как са минали по издигнатия път, без да ги забележат?

— Не са минали по него — отговори Гауденций. — Някакъв овчар ги превел през тайна пътека из тресавищата. Някои казват, че бил преоблечен ангел, други — че бил дявол. Така или иначе, Йоан беше заловен. Отрязаха му дясната китка, преведоха го през улиците върху гърба на муле, после го отведоха в Аквипея и го обезглавиха в цирка. Равена отстъпи и всички важни фигури се заклеха във вярност пред източния император, аз също. Дойдох дотук, за да ти го кажа лично.

— Във вярност пред Теодосий? Та той се опита да нахлуе в Западната империя, когато тя беше слаба. Войската ми го победи преди седмици! Той няма никакво влияние…

— Сключени бяха нови съюзи. Не ме карай да ти обяснявам. Аз съм войник, не фокусник. Теодосий е човекът с най-високия ранг в двете империи. Той избра нов владетел на Запада.

Сянка се спусна над лицето на Флавий — нима напразно предприе това пътуване и извоюваната така трудно наскоро победа е безполезна? Опитваше се да си спомни кой от хората, които познаваше в Равена като момче, се е умилквал около източния император, за да получи този пост.

— Нов владетел ли? — попита той, едва сдържайки гнева си.

— Да — отвърна Гауденций с равен тон. — Братовчедът на Теодосий — Валентиниан. Не го познаваш. Преди да тръгне от Константинопол, Теодосий му дал титлата Nobilissirnus. Когато минал през Солун, го обявили за цезар, а когато пристигна в Равена, след свалянето на Йоан, го провъзгласиха за август, Сенатът го приветства и го облякоха с пурпурния императорски цвят.

— А този мъж — Валентиниан — достоен ли е за това внезапно издигане?

— Изобщо не е. — Гауденций стисна зъби и се загледа в далечината.

— Изобщо не е достоен?

— Изобщо не е мъж. Той е шестгодишен.

— Шестгодишен! — избухна Флавий. — Теодосий да не си е загубил ума?!…

— Възможно е. Императрицата майка Гала Плацидия ще бъде регент до пълнолетието на Валентиниан.

— Гала Плацидия — сестрата на Хонорий? Това означава, че дворът на Равена ще продължи да съществува в същия вид, както досега! Като хидрата. Отрязваш едната й глава, но…

— Нищо не мога да кажа за императрицата майка — студено го прекъсна Гауденций. — Трябва да разбереш положението ми.

Флавий мълчаливо загледа баща си, който се обърна и бавно се качи на коня заради твърдата си броня.

— Ще те придружа по пътя към Равена — продължи Гауденций. — Очакват ни три дни път — два, ако яздим бързо. Ще имам достатъчно време да ти разкажа за петнайсетте години, които пропусна от живота на владетелския двор. Императрицата майка иска да те види веднага след пристигането ни.

Флавий изправи рамене и хвърли поглед към войската си.

— Поне на това ще се подчиня с удоволствие — отвърна той.

 

 

Флавий и Гауденций, всеки от тях придружен от ескадрон от трийсет стражи, преминаха през портите на Равена, зачаткаха по калдъръмените улици на града и се отправиха към входа на солидния като крепост палат. Двете войски останаха извън стените на града, на разумно разстояние една от друга, но достатъчно близо, за да могат най-зорките войници внимателно да следят какво се случва от другата страна.

При главния портал всички слязоха от конете си и Гауденций тръгна пеш, но Флавий се поколеба. Възрастният мъж погледна през рамо.

— Тук оставяме стражите отвън. В двореца не се допускат легионери. А за хуни и дума не може да става.

Флавий сви рамене и мълчаливо даде знак на озадачените си войници да останат в двора, а той влезе след баща си.

— Няма ли първо да ме заведеш в жилището ми? — попита Флавий, разбирайки, че баща му го води в посока далеч от квартирите, право към централната част на двореца, през преддверието и атриума. — Не искам да показвам неуважение към императрицата, като се явя пред нея потънал в пот.

Той плесна кожената дреха, която покриваше бедрото му, и от нея се вдигна облак прах.

Гауденций го погледна за миг и просто ускори крачка.

— Императрицата регент иска незабавно да се явиш пред нея.

Двамата мъже влязоха направо в атриума и минаха покрай редица придворни и благородни дами. Известени преди часове от съгледвачите за наближаването на хунската войска, те се бяха явили с най-хубавите си премени и накити, изпълнени с нетърпение да станат свидетели на дългоочакваното завръщане на сина на Гауденций.

Със стиснати зъби Флавий си проправяше път между прехласнатите зяпачи, отметнал назад дългата си кестенява грива, която разплете и набързо разреса с пръсти, докато минаваше през двореца. В залата настана тишина и се чуваше само сухото скърцане на коравите ботуши на Гауденций по гладкия мраморен под и лекото тупкане на меките кожени ботуши за езда на Флавий. Резкият контраст между зацапаната му броня и проядената от молци кожа по края на простото му вълнено наметало и фината коприна и благоуханните украшения по косите на придворните предизвика презрителните усмивки на група евнуси, които стояха в подножието на постамента на трона.

Флавий гледаше право напред, без да обръща внимание на вперените в него погледи и шепота, който идваше от всички страни, и с бавни широки крачки пристъпи към императрица Плацидия, седнала на трона. Но тъкмо наближи първото стъпало към подиума, един млад патриций на възрастта на Флавий, мускулест като гладиатор, но с очи, изрисувани с черна линия според египетската мода, и коси, пригладени с благовонно масло, внезапно му препречи пътя. Флавий спря и мълчаливо загледа мъжа. Гауденций застана до него.

— Сине, представям ти главния дворцов управител на императрицата, Евгений Александрийски.

Управителят не благоволи дори да удостои с жест представянето. Вместо това студено посочи с глава меча, който се удряше в хълбока на Флавий.

— Не се разрешава носенето на оръжия в присъствието на господарката — изръмжа той тихо, но достатъчно ясно, че да се чуе из залата. — Спри и коленичи, за да бъдеш представен.

По лицето на Флавий не трепна нито мускул.

— Не давам меча си на никого — каза той със също толкова тих, но и заплашителен глас, — а най-малко на евнух.

Евгений настръхна, а присъстващите ахнаха. Гауденций се наведе и прошепна на сина си:

— Евгений не е евнух.

Флавий не трепна. Ръката му се придвижи към ефеса на меча и святкащият му поглед се премести от слабините на дворцовия управител към лицето му.

— Ще стане, ако не отстъпи.

И грубо изтласка смаяния царедворец настрана с рамо, продължи напред и за миг сви коляно пред императрицата регент и младия Валентиниан, който стоеше прав до нея, а после бързо се изправи и открито ги загледа в лицата.

Малкият император, пременен в умалената бойна униформа на римски легат, пресъздадена до най-малката подробност, включително металния нагръдник, изрисуван като бронзова черупка на костенурка, погледна новодошлия, привлечен от сплъстената му коса и прашната броня. След миг, сякаш лишени от любопитство и удивление, очите му се плъзнаха настрани, отегчени и замечтани, в някаква неопределима точка в групата придворни в дъното на залата.

Плацидия, великолепна в роклята си от проблясваща жълта коприна, украсена с нанизи от перли с цвят на слонова кост, седеше напрегнато, с приведени напред рамене. Предизвикателният поглед на изпитото й тясно лице беше вперен във Флавий и в него се четеше явно недоволство от държането на новодошлия и от начина, по който се отнесе със служителя й.

— Привет, млади Флавий Еций — каза тя с мек и овладян глас, в който все пак се долавяше напрежение, произтичащо от старанието й да го запази равен и безизразен. — Баща ти много ми е разказвал за теб. За наша радост научихме, че си пристигнал благополучно и че желаеш да служиш на императора.

Тя постави ръка на рамото на разсеяния си син, а той подскочи, сякаш го пробуждаха от някакъв блян, и отново впери безразличен поглед в покрития с прах и пот новодошъл, застанал пред него.

— Благодаря ти, императрице майко — отвърна Флавий почтително, без да отклони поглед в знак на уважение, както изискваше обичаят в двора. — Горещо желая да служа… на Рим.

Никой не пропусна паузата, най-малко императрицата регент, която се напрегна още повече.

— Да служиш на Рим. Да, така и ще бъде. Дълго време те нямаше и макар да се опасявам, че имаш много да учиш за нашите порядки, съм ти приготвила завидна длъжност — прокуратор на Италия. Разбира се, ще разпуснеш наемната си войска, ще поемеш отговорността за всички административни, парични и данъчни дела на полуострова и ще бъдеш съветник на този двор по…

Флавий спокойно я прекъсна:

— Благодаря ти, господарке, но смирено отказвам.

Императрицата млъкна и рязко си пое въздух, а залата отново ахна. Думите на Флавий отекнаха в мрамора на стените и канелюрите на колоните, сякаш ги бе изкрещял. Придворните онемяха и леко пристъпиха напред, вторачени в новодошлия. Досега никой не беше си позволявал наглостта открито да противоречи на императрицата регент, особено когато получава толкова висок пост. Гауденций гледаше право напред с безизразно лице, а по челото му се спусна капка пот, макар залата да беше хладна и проветрива.

Престорена усмивка се появи на лицето на Плацидия, като че се обръщаше към малко дете или към слабоумен роб.

— Вероятно не си разбрал добре, Флавий Еций. Предложих ти изключително привлекателна длъжност в гражданската власт — длъжност, повече от отлична за човек с твоите възраст и опит. Много мъже с по-добро потекло и по-високостоящи от теб ожесточено се съревновават да получат подобен пост…

Флавий Еций отново я прекъсна:

— Императрице регент, войската ми ме очаква извън портите. Това са здрави и амбициозни мъже и ми се налага да ги храня и да им намирам занимания, защото иначе… се изнервят…

Един дълъг миг императрицата и Флавий се гледаха настойчиво един друг, след като думите му отзвучаха, а премълчаното изпълни въздуха като дима от стенните светилници, който се виеше към тавана.

— В такъв случай — каза най-сетне императрицата с гневно присвити очи — ще трябва да помислим за служба, която да съответства на твоите възможности.

— Така е, императрице — каза Флавий с безизразно лице, — точно този въпрос с огромно нетърпение чакам да обсъдя с теб.

II

Скоро след това доволният Флавий и измъченият Гауденций крачеха по обратния път през коридорите и галериите. Навсякъде около тях личаха огромното богатство и власт на владетеля на Западната Римска империя: сложни мозайки, водоскоци, плискащи в малки атриуми, саксии с палми и нежно шумолене на коприна, когато придворните минаваха покрай тях, без да промълвят нито дума.

— Флавий — замислено поде Гауденций, — макар да си ми син, вече не те познавам. Ти си най-несвойственото създание, което някога е крачило из коридорите на този дворец, и въпреки това в много отношения си повече римлянин, отколкото… отколкото всеки един римлянин тук.

Флавий го погледна неразбиращо.

— Как така, татко?

— Имаш най-голямата войска в цяла Европа. Разбира се, постоянната армия на Рим е по-голяма, но легионите са разпръснати на територия от хиляда мили, дезорганизирани и ненадеждни, защото са лошо съставени от стотина варварски народа. А твоята войска е цялата тук. Войниците ти са обучени и редиците им са стегнати. Можеше да превземеш двореца. Можеше да превземеш империята.

— И все още мога.

Гауденций замълча за миг и видът му стана още по-измъчен.

— Косите ми посивяват, когато изричаш подобни думи. До края на деня ще побелея изцяло.

Флавий не показа никакво съчувствие.

— Но ако превзема империята, мога ли да я задържа?

— Това риторичен въпрос ли е, или го задаваш искрено?

— Винаги говоря искрено — отвърна Флавий — Самият ти си предводител на легиони, татко, затова си единственият, който може да знае това. Ако я превзема, мога ли да я задържа?

Гауденций строго погледна сина си.

— Тогава аз също ще говоря откровено. Ако я превземеш, ще бъдеш най-младият римски предводител от столетие насам. Може би и с най-голямата власт от времето на Константин до сега. Замина момче, а се завърна предводител на армия.

Флавий спря и се изправи пред баща си.

— Ясно. Това е от онези разкази, които представят израстването на героите. Но това не дава отговор на въпроса ми. Ако превзема Рим, мога ли да го задържа?

Гауденций отмести поглед.

— Това е една от онези приказки, в които е представено израстването на трагическите герои. Не, не мисля, че ще успееш да го задържиш.

— Аз също. Не и с армия от чужди наемници. Не и с войска от хуни.

— Много хора не биха се съгласили с това — каза Гауденций. — Императрицата се бои от теб. Иначе нямаше да отмени назначението ти за прокуратор и да ти предложи военното командване на цяла Галия.

Флавий леко се усмихна.

— Не тя ми го предложи. Аз го споменах и тя се съгласи. Можеше ли да очаква да приема нещо по-незначително?

Върху лицето на Гауденций не пролича нито едно от чувствата, които го вълнуваха.

— Внимавай да не прекрачиш отвъд възможностите си. Много мъже са се сгромолясвали жестоко, задето са се изкачили твърде нависоко твърде бързо.

Флавий веднага отхвърли тревогите на баща си.

— Не възнамерявам да взема властта с меч, татко. Ако я взема някога, искам да е легитимна. Искам да я заслужа. Взема ли я като шутовски жезъл, няма да съм нищо повече от диктатор. Поредният Сула или Нерон. Ще съм същият като Хонорий.

— И все пак това е цяла Галия — не можеш лекомислено да се заловиш с подобна длъжност.

— Няма и да го направя. Възложено ми беше командването на най-добрите конници в света. Такъв дар не се пропилява. Бях възпрепятстван в плана си да помогна на Йоан, но предстоят и други важни дела. Още докато живеех при хуните, знаех, че границите на Рим поддават. Остготите и алеманите, които срещах в лагерите, се хвалеха с нападенията си отвъд Рейн, с това, че Рим е твърде слаб, за да им попречи да прекосяват реката, когато си поискат, и че е само въпрос на време да съберат армия, достатъчно голяма да превземат Галия. Ти самият често си ми писал за този проблем — че числеността на войниците е намаляла до абсолютния минимум, защото най-добрите части били изтеглени за кампаниите на изток или в Африка, че дисциплината на помощните войски е спаднала и че войниците масово дезертират.

— Тези проблеми назряват от десетилетия — каза Гауденций, изненадан от влиянието, което писмата му са оказвали върху сина му през годините заложничество. — А ти искаш да ги решиш просто ей така? В границата по река Рейн не се е отворила някаква си малка пробойна, а цяла зейнала дупка, заради която тя всеки миг може да се срути като стена на водоем!

— Пристигнах с най-добрата конница в Европа, а сега разполагам и с войските в Галия. Не съм задължен нито на двора, нито на евнусите и имам пълната свобода да действам както пожелая, да се противопоставя на упадъка. Отдавна чакам това — подобна възможност няма да ми се удаде повторно. Вярвам, че имам благословията ти.

Внезапно разговорът им бе прекъснат от гръмнали тамбурини и флейти. Завиха зад един ъгъл и се озоваха в атриум с ярка украса, препълнен с хора. Отначало погледът им трудно можеше да види каквото и да било, освен редиците слуги, които се изсипваха във външната галерия, откъдето минаваха те двамата. Но докато си проправяха път напред, Флавий и Гауденций изведнъж се оказаха в самия край на атриума, откъдето можеха да виждат добре празненството.

На ленти, провесени между стените, бяха окачени малки светилници, всеки с по едно пламъче, танцуващо своя весел танц, заобиколено от ярко оцветен твърд пергамент от град Пергам, който светеше като сияйна картина и хвърляше цветни петна по стените и пода. Пойни птици пърхаха в пищно украсените си клетки от фини извити жички. Но това, което незабавно привлече вниманието на Флавий, бяха хората, сякаш дошли от друго време и от друг свят — точно както самият той, все още облечен в хунските си дрехи, изглеждаше в техните очи.

Плочите на открития атриум бяха не само измити, а излъскани до блясък, за да могат момичетата да танцуват боси, без пръст или прах да потъмнят нежните им розови стъпала. Туниките им бяха толкова къси, че едва покриваха ханша им, и внимателно украсени с ресни така, че зрителите да могат от време на време да зърнат белите им бедра при някое полюшване. През ефирните ленени одежди, леки като въздуха, прозираха всички извивки на телата им, а деколтетата бяха почти непристойно дълбоки и от време на време платът се плъзгаше по плещите на танцьорките и оголваше облите им рамене. На главите си носеха венци от нежни цветя, а бузите им бяха посипани с розов и златист прах. Така те изглеждаха задъхани и потни, или може би това беше от виното, което пиеха от позлатени бокали. Когато се вгледа в украсената кристална купа, от която наливаха виното, Флавий забеляза, че течността с цвят на пчелен мед се пени и бълбука от само себе си — виното сигурно беше долято с водата от онзи извор в Близките хълмове с мехурите, които гъделичкат носа.

Мъжете изглеждаха още по-изумително. Гърдите им бяха съвсем голи, макар ясно да се виждаше, че са млади патриции от най-добрите фамилии, а не роби, които се трудят в имотите на императора. И наистина, нямаха почти никакви дрехи, освен препаски с телесен цвят, украсени със стратегически поставени лозови листа. За разлика от прецизно направените прически на момичетата, косите на мъжете бяха оставени разбъркани и заплетени. Лицата им бяха небръснати и боядисани като на сатири, с изрисувани вежди с извити нагоре краища, а устите им уголемени извън очертанията си с неестествено ярка, чудовищно червена боя. Много от тях жадно поглъщаха вино от груби мехове от козя кожа, преметнати през вратовете им, и всички весело се поклащаха под ритъма на музиката на трима гръцки свирачи, застанали в единия край на атриума.

Флавий гледаше удивен. В земя като Хуния представление като това щеше да бъде немислимо и дори противозаконно и със сигурност щеше да бъде сметнато за възмутителна проява на лош вкус. Докато ги наблюдаваше, едно момиче, може би на осемнайсет години, го забеляза и подскочи още по-високо, засмяно и поруменяло. Гауденций веднага прикова укорителен поглед върху него.

— Девойко, дръж се както подобава на положението и годините ти! Това питие… — и той кимна към бокала й — … не е за момиче от патрицианско семейство.

— Генерал Гауденций! — изкикоти се тя. — Това е маскарад! Да не си дошъл тази вечер с твоето посърнало изражение в образа на покойния чичо Хонорий? Или може би с това кисело лице искаш да заприличаш на коня му! Върви си при чертежите и картите. Или… ти се иска да се присъединиш към нас? Робиньо! — и повика с ръка една прислужница със слисано изражение на лицето, която стоеше до близката колона и чакаше заповеди. — Донеси на генерал Гауденций лозов лист, за да си го сложи.

Гауденций се отдръпна, а зад момичето прокънтя силен смях.

— Какво, старият Гауденций е тук? — извика нечий груб глас. — Явно някой е извадил пръчката от проклетия му…

Момичето се обърна и прекъсна грозното подвикване със смеха си.

— Стига, Нарцис, бъди любезен!

И тя се приближи до Гауденций.

— Маскирал се е като Нарцис. Всеки от нас е облечен като любимия си герой от митологията.

С всяка минута Флавий се забавляваше все повече и повече.

— А ти на кого се правиш? — попита той.

Младата жена се извърна, престори се, че чак сега го забелязва, и по лицето й изби руменина от удоволствие при разкрилата се възможност да изиграе ролята си.

— Не виждаш ли? Аз съм Ехо! Не виждаш ли? Аз съм Ехо! Не виждаш ли…

— Мислех, че Ехо повтаря думите на другите, а не своите собствени… — прекъсна я усмихнат Флавий.

Тя млъкна леко смутена и се усмихна на развеселеното изражение, което просветна в очите на Флавий. Гауденций пристъпи напред. На лицето му бе изписано неодобрение.

— Сине, представям ти принцеса Юста Грата Хонория, дъщеря на императрицата регент, по-голямата сестра на младия император.

Хонория се нацупи очарователно.

— О, Гауденций, ти ме издаде! Това ли е прочутият Флавий Еций? По-хубав е, отколкото очаквах.

Тя хвана ръката на младия мъж и го задърпа към тържеството в центъра на атриума.

— Хайде, ела при нас! — извика засмяна, — можеш да си…

За миг спря, докато предизвикателно галеше кожения нараменник и с изненада оглеждаше слоя прах и сажди, полепнал по пръстите й.

— … да видим… Марс — свирепия и мръсен бог на войната!

Флавий се усмихна и внимателно издърпа ръката си.

— Благодаря, принцесо, но наистина трябва да вървя…

Зад гърба на момичето отново избухна онзи пиянски смях.

— Същият като баща си — и двамата имат пръчки в задниците!

Раздразнена, Хонория хвърли поглед към другарите си и отново се обърна към Флавий.

— Не им обръщай внимание — каза тя.

Флавий сви рамене.

— Няма.

— И скоро да ни навестиш, Флавий Еций — изкикоти се Хонория, — друг път ще имаме повече време да си поговорим.

Флавий и Гауденций се обърнаха и отново с мъка си запроправяха път измежду слугите и зяпачите към другия край на атриума, където галерията бе свободна от разюзданото тържество. Мълчаливо продължиха по пътя си.

— Тази е опасна — каза Гауденций намръщен. — Стой по-далеч от нея.

Флавий въздъхна и посочи всичко наоколо — палмите в саксиите във всеки ъгъл, мозайките в краката им, фреските, изрисувани по всички стени, в чиито цветове бе вдъхнат живот така умело, че сякаш светеха в треперливата светлина на факлите.

— Целият двор е опасен, татко. Политиката, размяната на услуги, всичко. В очите ти го виждам. Боиш се да помръднеш, боиш се да продумаш, ти — един от най-могъщите офицери в империята.

— В този двор евнусите разполагат с властта, не генералите — спокойно каза Гауденций.

— Рим може да е такъв, но това не му приляга — отвърна Флавий.

— Сине, Рим е достойнство и благородство. Императорите идват и си отиват като сезоните, но Рим е вечен, защото е издигнат върху чест и защото честта е вечна. Помни това и го постигни. Изпълни дълга си.

— Честта на Рим е само идеал, татко — каза Флавий. — Рим е основан от Еней, беглец от измамена и разгромена армия, който на свой ред измамил и захвърлил жената, която го обичала. Чест ли е това? Рим никога няма да заслужи честта. Само се огледай. Недей да се заблуждаваш.

За миг Гауденций замълча, после поклати глава.

— Не е заблуда това, както и Платон не се е заблуждавал, когато е описвал идеалния свят и идеалната република, макар да е знаел, че тази република никога не би могла да съществува в реалността. Трябва винаги да се стремиш да преодолееш реалността на Рим. Само тогава ще успееш да постигнеш идеала за Рим.

— Да постигна идеала — замисли се Флавий. — Дори това да означава да пренебрегна действителността.

Млъкнаха. Зад тях заглъхваха песните и виковете на празненството. Едва когато наближиха главния портал на двореца, където ги очакваха стражите им, Гауденций се покашля и отново заговори.

— Има още нещо.

Флавий се усмихна.

— Дълго ме нямаше. Доста неща трябва да има.

— Важно е. Мислил ли си да се ожениш?

— За много други неща ми се налагаше да мисля.

— Говорихме за това със сенатор Карпилио — продължи Гауденций. — Той има дъщеря, Присцила…

— Карпилио…?

— Главният магистрат — каза Гауденций. — Поколения наред от семейството му излизат сенатори. Дъщеря му е млада — ще трябва да минат няколко години, преди да може да се омъжи, но с положението на баща й вече имат много кандидати. Сенаторът склони да чуе твоето предложение, преди да приеме което и да било друго.

Флавий мълчаливо се замисли над това за момент, после вдигна глава.

— Признателен съм ти, татко. Това е голяма чест за мен. Но моментът не е подходящ. Каза ми да изпълня дълга си. Дългът ми е преди всичко към Рим.

Гауденций въздъхна.

— Значи веднага заминаваш за Галия?

— Още утре сутрин — бързо отговори Флавий. — Няма защо да оставам тук и ден повече.

Бе се върнал у дома съвсем наскоро, но без никакво съмнение знаеше, че трябва да отпътува. Един мъж не може дълго да остане в тази лотосова градина, без да загуби стремежа да постига целите си, без да се прости с почтеността и дисциплинираността си или без да бъде принуден, както баща му, да води непрестанна битка, за да ги запази, да използва всичките си сили във всяка минута от деня само за да не наруши вътрешното си равновесие. Защо да живее в леност и изкушения и да се бори само да изпълни очакванията към самия себе си, щом може да живее в една честна земя, сред хора, които вече съществуват спрямо тези норми, и да се въздигне още по-високо, върху онези основи? За него това беше толкова ясно, че нямаше място за терзания и дори за мислене.

Баща му прекъсна размишленията му.

— Ще изпратя с теб един човек, когато тръгваш — каза той, — да ти помага като адютант в щаба ти.

— Силен ли е, може ли да язди? Възнамерявам да се придвижвам бързо и без почивки. Нямам намерение да поддържам постоянен щаб.

— Флоренций ми служи от години — и на бойното поле, и в двореца. Беше главен центурион в конницата ми, докато не загуби крака си в една битка със славяните. Оздравя и сега язди като всеки друг. Междувременно го държах в моя щаб, защото е умен и има усет на организатор. Познава ме така, както никой друг. Аз не мога да тръгна с теб, но Флоренций ще ти служи вместо мен.

Флавий кимна и двамата млъкнаха. Завиха зад един ъгъл и влязоха в прохода през дългите шестнайсет крачки стени, които представляваха външната бариера на двореца крепост. В този момент нещо твърдо го блъсна по рамото, като че някой го удари със сопа. Ударът го завъртя и го повали върху калдъръма, а отгоре му се стовари огромен мъж, който изрева от болка и бързо се претърколи.

Флавий изохка, завъртя се настрана и с мъка се изправи на крака. Когато очите му започнаха да свикват с полумрака на тунела, гневът прогони зашеметяването му.

— Кой си ти? — викна той ядосан.

Пред него, на калдъръма посред засенчения тунел, върху ложе с разкошна дамаска седеше огромен мъж. Дрехите му приличаха на просешки дрипи и под тях се виждаха косматите му мускулести гърди. Рошавата му черна брада се издигаше чак до средата на бузите, като бръшлян, който пълзи по зид, а веждите му се сключваха в плътна линия над широкия нос. Ако очите на исполина не бяха почнали да се пълнят със сълзи, докато се гушеше в заплашително проскърцващото ложе, щеше да помисли, че е попаднал на някой трол от горите на германите.

— Кой си ти? — повтори Флавий и разтри пулсиращото си от болка рамо. Великанът гръмко простена.

Гауденций въздъхна.

— Магнус — каза той.

— Магнус — голям. Виждам, че е голям. Как се казва?

— Казваме му Магнус. Само Магнус.

Хунските стражи на Флавий вече бяха дотичали от поста си при централните порти с извадени мечове, Флавий ги отпрати с ръка и заоглежда хленчещия великан.

— Само погледни ръцете му — широки са колкото кръста му. Защо не е в пътуващия цирк? И защо седи на ложе от коприна посред тунела?

Бащата на Флавий въздъхна.

— Много е просто — каза той и погледна Флавий многозначително.

Флавий не го разбра.

— Казвай де — продължи след малко, — щом е толкова просто.

Гауденций поклати глава.

— Не — каза той тихо — Момчето е просто. Магнус е слабоумен. Едва говори. Той е син на стар придворен прислужник, който умря преди години. Хонорий го държеше като домашно животно. Върши работа — пренася мебели и какво ли не.

Магнус кимна, падна на колене пред Флавий, взе ръката му и я сложи върху чорлавата си мазна коса.

— Непохватен е — продължи Гауденций. — Ако чуеш да се чупи някой съд или мебел в двореца, знай, че Магнус е наоколо. Евгений го бие като краставо куче. Затова се свива. Когато мога, гледам да му покажа малко човещина. Стани, Магнус.

Великанът примигна и бавно се изправи на крака. На Флавий му се стори, че над него се извисява планина. Дребните хунски стражи, които едва стигаха до гърдите на мъжа, се свиха и стиснаха по-здраво мечовете си. Магнус изтри сълзите от очите си и като заудря гърди с грамадния си юмрук, произнесе с мъка:

— М-м-ми-лес.

— Милес? — попита Флавий, все още нащрек — Войник? Искаш да станеш войник?

— Твърде жалко — каза Гауденций. — Дори с тези мишци, какво ли ще може да върши? И каква ще е ризницата, която ще му стане? Шлемът му ще трябва да е голям колкото буре за аншоа. Вземи, Магнус — каза нетърпеливо той, когато очите на титана отново започнаха да се наливат със сълзи. Гауденций бръкна в кожената си кесия, която висеше от колана му, и му подаде две малки медни монети.

— Вземи ложето, внеси го вътре и върви да си купиш медена питка да се развеселиш.

Лицето на Магнус начаса светна в широка усмивка и белите му зъби, някои от които липсваха, се мярнаха изпод подобната на птиче гнездо брада. Но като пипна монетите, чедото му се сбърчи тревожно и отново като че облак засенчи лицето му. Съсредоточен в огромната си длан, внимателно взе едната малка монета с подобните си на наденички пръсти и я върна на Гауденций.

— Унус — изломоти той.

Гауденций се усмихна.

— Магнус може да е непохватен, но е най-честният човек в империята — знае, че медената питка струва един денарий, затова ми връща другия. Всеки път я играем тази игра.

После каза на Магнус:

— Задръж я, момчето ми. — Купи и за твоето момиче.

Великанът кимна усмихнат и здраво стисна дребните монети в тежкия си юмрук. После спря, взе дългото ложе с една ръка, като че беше навит пергамент, и като тръгна с неравната си походка през портата, без да иска на два пъти чукна ложето в каменните стени, по които останаха златни люспици.

За миг Флавий остана загледан след него, а после се обърна към стражите, които, изглежда, не бяха помръдвали от постовете си при портала през целия ден — или поне до изненадващия сблъсък с гиганта на двореца — и го гледаха мълчаливо.

— Довечера ще спим в Равена — съобщи им той.

Но хуните не отместваха очите си от него. Стояха все така, невпечатлени от случката, на която бяха станали свидетели преди малко, без да помръднат, докато един от тях най-накрая не наруши тишината.

— А на сутринта? — измърмори войникът на гърления език на хуните.

— На сутринта — отговори Флавий — потегляме за Галия.