Христо Минчев
Загадка в подземието (7)

Бележки на полковника

Всичко, описано дотук от Максим, беше почти така. Дори съм изненадан от неговата наблюдателност. Той вярно е доловил психическото състояние, в което бях изпаднал в оня момент. Никога не съм и предполагал, че едно спускане в старото подземие със съвършено друга задача ще разбули загадката около трагичното изчезване на баща ми и неговите другари. Бях смутен и объркан. Колкото и да не желаех да се показвам слаб, не можех да прикрия болката си. Моите млади приятели ми съчувстваха от сърце и едва се сдържаха да не заплачат. Мислех, че ще съжаляват, загдето прекратихме очакваната с толкова интерес и голямо нетърпение експедиция, но се излъгах. Те разбраха, че съм много разстроен, и с готовност се отказаха от по-нататъшните изследвания. А наистина беше невъзможно да продължим по няколко причини.

Преди всичко исках незабавно да предупредя прокуратурата и следствените органи. Тук трябваше да дойдат специалисти, да огледат и изследват всичко най-внимателно. Само съдебномедицинската експертиза щеше да установи точното време и причината за гибелта на тези хора. Ние ровихме безразборно около костите, а това можеше да попречи на следствието. Да прескочим скелетите и да продължим напред също не биваше, пък и не можехме. Впечатлението от откритието беше толкова силно за мен, че едва ли бих намерил сили за това. Същото заяви за себе си и капитан Гочев.

Безпокоеше ме и нещо друго. Прецених, че щом утре в подземието ще дойдат и други хора, те непременно ще го изследват от край до край. Това щеше да попречи на момчетата да присъстват на огледа и изследванията и следователно щеше да ги лиши от възможността да задоволят любопитството си и да изпитат задоволство от своето откритие. Но и аз имах сериозна причина да не допускам момчетата в галерията. На много места тя беше пропукана и всеки момент можеше да се срути, а това застрашаваше живота на всички.

Не исках да им съобщя, че те вече няма да могат да влязат в подземието или пък ако влязат, то ще стане по-късно, след като приключим с всички проучвания и отстраним опасността от срутвания.

Когато излязохме навън и войникът докладва за двамата непознати, реших, че в никакъв случай не бива да оставяме входа без наблюдение. Тогава помолих момчетата да подежурят наоколо, докато отидем с колата до поделението и доведем часови. Мислех, че по този начин ще удовлетворя отчасти желанието им да ни помогнат, и не се излъгах.

Те се съгласиха с готовност, но ако знаех какви ще бъдат последствията от това ми необмислено предложение, сигурно не бих го направил. Какво се беше случило, разказва най-добре Максим в следващите страници.