Христо Минчев
Загадка в подземието (14)

Кои са „бунтарите“?

Цяла вечер стоях като на тръни. Чичо Герасимов не спираше да говори за видяното през деня, да споделя впечатленията си от преживяното. Дядо, който си търсеше компания за приказки, го предизвикваше да разправя колкото се може по-подробно, а и сам бърбореше какво ли не. Слушах и се ядосвах, че не мога да науча какво са направили Деян и Златко. Дали са намерили полковник Миладинов, дали са попаднали на двамата непознати? Малко преди да си легнем, успях да издебна удобния момент и да запитам дядо дали знае нещо за шуменските бунтари.

— Че как да не знам — наежи се той. — Нали и аз участвах в бунта. — После ме изгледа учуден: — Откъде ти щукна да ме питаш за това?

— От училището възложили на Златко и Деян да напишат свободно съчинение за тях, за бунтарите де, пък те нищо не знаят — бързо отвърнах аз, поглеждайки скрито към чичо Герасимов да не разбере, че лъжа.

Дядо наближаваше осемдесетте, но бе запазен, здрав и с бистър ум. Обичаше да разказва за войните. И сега с готовност се върна в спомените си от преди петдесет години.

Но да предадеш разказ на дядо е трудна работа. Той така се увлича в приказките си, толкова подробности описва, че колкото и да внимавах, не всичко му разбирах. А и говореше повечето на чичо Герасимов, който го слушаше с интерес и само поклащаше подканващо глава.

Разбрах, че отначало полкът, в който служел дядо, дълго време стоял на Северния фронт край река Дунав. Там те тайно се били срещали с руски войници — болшевики. Една нощ пет души от тях преминали със сал Дунава и дошли при нашите, които ги посрещнали с прегръдки и целувки, дори плакали от радост. От тях те научили, че в Русия имало революция, че на власт вече били работниците и селяните. Когато призори се разделили, някой от руските войници извикал високо: „Будет мир, братушки! Будет мир!“.

— През пролетта на 1918 година — продължаваше разказа си дядо — нашият 31-и пехотен Варненски полк беше прехвърлен на Южния фронт. Отначало ни настаниха в село Дуня, а сетне заехме позиция на завоя на река Черна. А тук знаеш какво беше положението тогава — обърна се той към чичо Герасимов. — На войниците им беше дошло до гуша, омръзнало им беше да се бият заради този дето духа. Пък холерата ни тръшкаше, не ти е работа. Сума ти народ измря. То не е за разправяне. Все по това време научихме от писма, а и от отпускари, че в нашия край ставало нещо. Пък и как няма да става, когато и в тила хората бяха не по-добре от нас, войниците. Всички бяха озлобени от безмилостната война и от глада. Рахат си живееха само управниците и богаташите. Та точно по това време не изтраяли и нашите жени, дошло им до гуша от теглото и се вдигнали на бунт. Хич окото им не мигнало. Излезли из улиците на Шумен. Било през май 1918 година. Нищо не могло да ги спре горките. Измъчени и озлобени от теглото, те искали хляб, искали да се върнем ние, мъжете им, от фронта, искали да се тури край на войната…

— Така е — обади се замислен чичо Герасимов.

— И ха иди се бий! — ядосано добави дядо. — И ние не изтраяхме. Една нощ, беше през август, като представители на седма рота аз и моят другар Енчо Трифонов от село Ивански, Шуменско, отидохме на войнишко събрание в тила на позицията в местността „Киселата вода“. Имаше доста войници. Всеки искаше да вземе думата, да изплаче болката си. Говориха няколко души, говори и един представител от София. Не мога сега да си спомня точно думите им, но всичко се въртеше около едно — да се сложи край на войната, да напуснем фронта и да обърнем пушките си към царя и управниците. Демек, да последваме примера на руските войници…

— Де да бяха се вслушали всички в този съвет тогава! — със съжаление го прекъсна чичо Герасимов. — Отдавна да се бяхме оправили.

— Тъй, тъй, ама ха де. То на българина акълът му все малко късничко идва — съгласи се дядо и продължи: — Та ви разправям де. Събранието завърши на зазоряване. Тръгнахме си окуражени и тъкмо пристигнахме в ротата, арестуваха ни и ни затвориха в една влажна галерия. Дали ни бяха проследили, дали някой ни беше издал, не знам. На другия ден ни разпита дружинният командир. Ех, какво куче беше, сега да ми падне, жив ще го одера — закани се дядо и удари с юмрук по коляното си. — И ето ти нова беля. Вечерта докараха и целия трети взвод. Протестирали, загдето са ни задържали, и затова арестували и тях.

— После какво стана? — подпитах нетърпеливо аз. За първи път чувах, че дядо имал такива преживелици.

— Сетне откараха всички ни в Крушевица, където беше щабът на дивизията. Разследваха ни на бърза ръка и след няколко дни ни изправиха пред военен съд. Знаеш през военно време как стават тия неща — обърна се отново към чичо Герасимов дядо. — По късата процедура. Прочетоха присъдите в един часа през нощта. Осъдиха на смърт Иван Рачев от село Ивански, Шуменско, и Харалан Шейков от Смядово и веднага ги завързаха и ги отделиха от нас. Още подир два дни няколко души, между които бях и аз, ни откараха под силна стража в Шуменския затвор…

— Май излязохме роднина — подхвърли чичо Герасимов, който досега слушаше съсредоточено.

Дядо не го разбра, затова той поясни:

— Щом и двамата сме лежали в един и същи затвор, сме почти роднина…

— Тъй, тъй — поклати глава дядо и продължи прекъснатия разказ: — После научихме, че когато разбрали за нашето арестуване, войниците от трети взвод на седма рота решили да не излизат на работа на позиционния път. Взводният командир ги заплашвал. Ходили да ги увещават и много офицери, но те на всички отговаряли: „Пуснете другарите ни и тогава ще отидем на работа“. Следобед палатките на взвода били обкръжени от въоръжени войници от другата дружина и арестували целия взвод.

Когато ни съдиха, председателят на съда се обърна към Иван Рачев и го запита защо сме се бунтували. „Виновни са тия, които ограбват хляба на семействата ни“ — отвърна му той, без да му мигне окото. Смел мъж беше. По-късно научих, че малко преди да го разстрелят, полковият поп се приближил до него да го изповяда, но Иван му казал: „Връщай се, попе! Аз не съм грешен! Изповядай истинските грешници, които са в София!“.

Дядо замълча.

— Значи това е историята за „шуменските бунтари“? — казах аз.

— Разказах ви, което знаех — отвърна дядо. — Наричат ги така, защото повечето от войниците, които се разбунтуваха тогава, бяха от шуменските села.

Дядо и след това продължи да разказва на чичо Герасимов някои допълнителни подробности, но на мене и това ми стигаше. Радвах се, че съвсем неочаквано можах да науча толкова много по възложената ни от полковник Миладинов задача.

Едва на следващата сутрин се досетих да запитам къде и как са били разстреляни войниците, но дядо не знаеше. По това време се говорело, че имало и други разбунтували се от Шумен и в околните села, че били също разстреляни, някои дори без съд, но кои, не могъл да научи, защото бил в затвора.

Още не бяхме станали от масата и Деян и Златко пристигнаха.

— Ето ги и нашите приятели! — посрещна ги весело чичо Герасимов и като се обърна към дядо, ни похвали: — Чудесни момчета са и тримата!

— Те, че са добри, добри са, ама много палуват и скиторят — подхвърли дядо.

— Скиторят, но вършат хубава и полезна работа — защити ни чичо Герасимов. — И ние на техните години не сме били по-добра стока.

— Де да видим, ще му се чуе то гласът — поклати недоверчиво глава дядо. — Изчезнат ли нейде, със свещ не можеш ги намери ювите му с юви.

— Вие кога ще изпълните поръчението на оня полковник? — запита чичо Герасимов, сякаш за да прекрати упреците на дядо.

— Той ни е търсил — отвърна Златко.

— Кога? — учудих се аз.

— Обадил се е тази сутрин рано по телефона на татко, но като разбрал, че още спя, не рачил да ме будят.

Тази новина ме озадачи и разпали любопитството ми. Защо ли ни е търсил полковникът, какво ли се е случило? Сигурно ще е нещо много важно и спешно, щом вдига тревога още в зори. Може би щях да се досетя малко от малко, ако знаех какво се е случило снощи, след като се разделихме със Златко и Деян. Но да ги разпитвам сега пред дядо и чичо Герасимов, не биваше. И тъкмо се питах как да постъпя, чух, че на пътя спря кола и след миг на външната врата застана полковник Миладинов. Щом ни видя всички, усмихна се и тръгна към нас. Поздрави, ръкува се с дядо и с чичо Герасимов и се накани да каже нещо, но баба излезе от кухнята с тепсия в ръце.

— Ха добре ми дошли — усмихна се добродушно тя и сложи на масата още горещата баница, от която се вдигаше сладка пара.

Единствено баба умееше да прави такава млечна баница, че пръстите си да оближеш.

— Сядайте!

— Благодаря — отвърна полковник Миладинов с ръка на гърдите, — закусил съм.

Златко и Деян също поклатиха отрицателно глава. Знаех, че друг път колкото и да са сити, нямаше да откажат, но сега не им беше до ядене.

— Аз бързам — каза полковник Миладинов. — Трябва ми едно от тези момчета. — И като че ли се оправдаваше за нещо, поясни: — Имаме работа по „операцията“.

— За днес са напълно свободни — разпери ръце чичо Герасимов. — Можете да ги вземете и тримата.

Идеше ми да го разцелувам за тия думи, защото през цялото време мислех със свито сърце как да се измъкна. Той ми беше гост и аз бях длъжен да му оказвам внимание и да не го оставям сам.

— Трябва ми само Деян — обърна се към него полковник Миладинов. — Максим и Златко могат да останат. — Но като видя киселата гримаса по лицето ми, допълни: — Те си имат друга задача.

Баба не миряса, докато гостите не си взеха от баницата. Когато полковник Миладинов и Деян тръгнаха, ние със Златко отидохме да ги изпратим. Преди да се качат в колата, където чакаха капитан Гочев и още един млад мъж, полковник Миладинов ни дръпна настрана:

— Ние с Деян ще отскочим до Мадара. Ония двамата били нощес там — и посочвайки с очи към колата, допълни: — Това е шофьорът, който ги е возил вчера и който ги е оставил снощи отново в Мадара. Ще се помъчим да ги засечем. Вие през това време вижте какво можете да откриете и научите за шуменските бунтари. Ако случайно зърнете двамата непознати, тръгнете по петите им и се постарайте да разберете къде ходят, с кого се срещат и с кого разговарят. Ще бъде голям успех, ако може да се доберем до отпечатъци от пръстите им. Тогава със сигурност ще узнаем дали те са влизали в подземието. И внимавайте — предупреди той, като постави ръце на моето и на Златковото рамо. — Ние ще се върнем до обяд. Контролна среща около тринадесет часа на същото място.

Деян замина, а ние седнахме на пейката пред къщи.

Слънцето се бе вдигнало над покривите и ни галеше приятно с топлите си лъчи.

Златко ми разказа накратко какво се бе случило снощи, след като се разделихме. Слушах го и ми се искаше да направим час по-скоро нещо, което да ускори края на тази загадъчна и оплетена история. Но какво, не знаех.

— Ако тръгнем да проучваме бунтарите, едва ли ще имаме възможност да срещнем ония — гласно изрекох аз и набързо разказах на Златко онова, което научих преди половин час от дядо за бунта на войниците.

— Аз пък разпитах татко — отвърна Златко — и той ми каза, че бил чел във вестник „Народна армия“ някаква статия за шуменските бунтари. Но какво точно пишело в нея и в кой брой била поместена, не можа да си спомни.

— И това не е малко! — възкликнах обнадежден аз. — Ако трябва, ще проверим броевете и за две-три години назад.

— Къде ще ги намерим?

— Или в окръжната библиотека, или в Денеато.

— Там ще е по-добре — съгласи се Златко. — Библиотекарката ме познава.

— Тогава да не се мотаем, а да вървим — станах аз и влязох да се обадя вкъщи.

Чичо Герасимов заяви, че заминавал за Варна със следобедния влак, а дотогава щели да си правят компания с дядо „по мъжки“. Баба пак предупреди да не закъснявам за обяд и аз изхвърчах моментално навън.

Библиотекарката в Дома на народната армия ни посрещна любезно и като изслуша молбата ни, обеща да ни помогне.

— Щом разстрелването на разбунтувалите се войници е станало през 1918 година — размишляваше гласно тя, — следва да търсим статията в течението на вестника от 1968 година.

— Защо именно тогава? — погледнах я въпросително аз.

— Предполагам, че с тази статия вестникът е отбелязал 50-годишнината от бунта — отговори тя и хлътна в книгохранилището.

Нейното заключение ми направи силно впечатление. Замислих се и си припомних, че през последните дни с мене става нещо много интересно. От срещите и разговорите с възрастни хора като полковник Миладинов, археолозите, капитан Гочев, чичо Герасимов, сякаш ставах по-голям. Те ме накараха да не се държа хлапашки, да не говоря, както говоря с приятелите си, а да се замислям сериозно върху всяко нещо, да разсъждавам правилно, да проследявам внимателно всяко събитие и едва тогава да се изказвам или да вземам някакво решение. И сега библиотекарката нагледно доказа, че ако бяхме проявили съвсем малко съобразителност, щяхме сами да се досетим в кои вестници да търсим статията, а не да ровим из няколкостотин броя, както смятахме да постъпим. С една дума — възрастните хора ме научиха здравата да се замислям върху всяко свое деяние.

Библиотекарката донесе голяма, подвързана с дебели корици книга и я постави на масата.

— Ето ви течението на вестника за второто полугодие на шестдесет и осма — каза тя. — Търсете внимателно, за да не става нужда да се връщате повторно назад.

Вслушахме се в съвета й и запрелиствахме страница по страница, като гледахме да не пропуснем нито едно заглавие. Скоро се убедих, че било много забавно да се ровиш в стари вестници. Толкова интересни материали открихме по тях, че имаше опасност да пропуснем статията за бунтарите. Мене ме привличаха историческите очерци и съобщения, а Златко, нали беше привърженик на армейците, не можеше да се откъсне от спортните колони.

Изведнъж двамата извикахме радостно. На втора страница в един от ноемврийските броеве беше отпечатана статия под заглавие: „Шуменските бунтари“. Зачетохме я жадно. Над нас се надвеси и библиотекарката. Стори ми се, че в общи линии статията повтаря разказа на дядо. Но имаше и нещо много по-важно. Авторът цитираше заповед №437 от 26 август 1918 година на 31-и пехотен Варненски полк, издадена в село Крушевица. В точка 19 била обявена присъдата на многобройна група войници. Между другото в нея пишеше:

… Редниците от 6-а рота Кириази Флоров, Никола Тодоров Костов и старши подофицер Ради Захариев за подбуждане във военно време войниците към непокорство на законите ги осъжда първите двама по на 4 години, а третия на 5 години строг тъмничен затвор…

… Редниците от 7-а рота Енчо Трифонов и Калин Ганев, обвинени в съзаклятие, което има за цел да препятства на българското правителство да упражнява свободно своите права, съдът ги осъди по 2 години строг тъмничен затвор…

… За открито предявяване във военно време несъвместими на службата искания съдът със същата присъда осъди: редниците от 3-и взвод и 7-а рота Харалан Петров Шейков и Иван Рачев Вълчев — двамата на смърт чрез разстрелване…

Следвали имената на целия взвод с присъди от по 15, 10, 5 и 2 години — всичко 22-ма войници, но авторът не ги беше посочил.

От статията се разбираше само, че осъденият Калин Ганев е бил от село Веселиново, Шуменско, а Янчо Маринов Гроздев — от село Смядово, Шуменско.

— Чудно ми е защо не открихме между осъдените името на бащата на полковник Миладинов! — произнесе замислен Златко.

— Вероятно ще е от тези, които са били разстреляни без съд — отвърнах аз и веднага се упрекнах, че пак избързах.

Не бях казал на Златко, че е имало разстреляни без присъди войници, а библиотекарката въобще не знаеше за какво става дума, освен че се интересуваме от историята около бунтарите. И какво щяхме да й отговорим, ако ни запиташе за разстрелите, какво общо има тук полковник Миладинов и така нататък. Трябваше ли така глупаво да издам тайната на нашата задача! Но те не обърнаха внимание на думите ми, а и аз замълчах.

След като преписах всичко важно от статията, номера на броя и датата на вестника, станах, но Златко подхвърли:

— Вземи и името на автора. Щом е могъл да напише това, сигурно е проучил много материали и ще знае повече подробности.

Отново се смутих и сведох глава. Ядосах се, че Златко ме изпревари, че пръв направи разумното предложение. Изглежда, че той е по-бавен от мене в действията си, но по-разсъдлив в решенията си. Записах името на автора, като си обещах занапред да не допускам никакви грешки от подобен характер.

Благодарихме на любезната библиотекарка и напуснахме Дома на народната армия. Беше едва десет часът предобед.

— Смятам, че това е достатъчно — казах аз, за да предотвратя някое предложение на Златко за нови проучвания.

— Разбира се — съгласи се той. — Щом има тези данни, полковник Миладинов лесно ще издири делото и цялата преписка от военния архив и ще се запознае подробно с тях.

— Тогава какво да правим? — нарочно запитах аз, за да проверя дали и Златко мисли като мене.

— Остава ни само едно поръчение — отвърна той. — Да се опитаме да открием случайно ония.

— Защо трябва случайно да ги открием, а не по предварително изготвен план?

— План можем да направим — спокойно отвърна Златко, — но това не значи, че ще ги открием на всяка цена, освен ако не ги срещнем случайно.

Замълчах сконфузен, признавайки, че Златко е добър съветник. Не беше фантазьор като мене, а преценяваше нещата умно.

— Как мислиш, откъде да започнем? — запитах аз.

Златко се поколеба, мисли дълго, после заговори сериозно:

— Ако съдим от досегашните срещи с тях, най-добре е да обходим всички сладкарници, аперитиви и ресторанти и да си отваряме очите на четири по улиците. Друго нищо не можем да направим.

Той беше напълно прав.

— Да почнем от ресторанта на гарата, а? — предложих аз.

— Добре — кимна Златко. — Да вземем автобуса. Ето го идва.