Христо Минчев
Загадка в подземието (15)

Какво донесе едно упорито търсене

Да търсиш някого на Шуменската гара през този час на деня се оказа трудна работа. Между десет и половина и единадесет часа тук се срещаха двата бързи влака от Варна и от София, пристигаше един пътнически влак, а друг заминаваше за Комунаре. И голямата, и малката чакалня бяха изпълнени с пътници, посрещачи и изпращачи. Опашките пред билетните гишета едрееха, по перона и на площада зад гарата имаше много хора. И всички се движеха, бързаха.

— Да започнем от бюфета — прошепнах на Златко. — После ти ще минеш по перона, а аз ще обходя чакалните. Иначе може да се разминем с тях.

Разбира се, в момента не си задавахме въпроса защо ония непременно може да са тук, но щом бяхме решили да търсим внимателно и упорито, трябваше да го сторим колкото е възможно по-добре. В бюфета нямаше нито една свободна маса, нито един свободен стол, но все пак го огледахме старателно.

Двамата ги нямаше. Не ги открихме и по-късно.

— А сега накъде? — обърнах се към Златко. Той беше шуменец, познаваше по-добре от мене заведенията на града.

Златко само махна с ръка и аз тръгнах послушно след него. Влязохме в ресторанта, който е в градската градина близо до гарата. Изглежда, току-що го бяха отворили и нямаше никакви хора. После обходихме сладкарницата и аперитива в новия комплекс „Херсон“. В ресторант „Шумен“ изобщо не стана нужда да влизаме — прозорците му бяха широко отворени и можахме да го огледаме от улицата.

Колкото приближавахме към центъра на града, толкова повече се обезверявахме и изморявахме. Тук хората се увеличаваха и ни затрудняваха да се взираме във всеки човек.

Отново се разделихме. Златко тръгна по тротоара, а аз — по алеята между двете платна на булеварда, където също се разхождаха много хора или пък седяха по пейките под прохладните сенки на кестените и липите.

Вървях бавно, като оглеждах всички лица, но наблюдавах и тротоара, особено когато Златко влезеше в някоя сладкарница или аперитив и не можеше да следи минувачите.

Така стигнахме до площада. Едва сега си отдъхнах от напрежението, с което изминахме пътя от гарата дотук. Чувствах се отпаднал, но не от умората, а от неуспеха. Макар предварително да знаех, че вероятността да срещнем двамата непознати е съвсем нищожна, сега не можех да скрия разочарованието си.

Беше вече обяд и тълпата по улиците и площада се увеличи двойно. Огледах се за последен път и тъкмо се канех да направя знак на Златко да дойде при мене, сърцето ми като че ли спря. Не вярвах на очите си.

По стълбите за към Градския съвет, точно срещу мене, се изкачваха ония. Между тях вървеше младо високо момиче с дълги коси и черни кръгли очила, толкова големи, че закриваха половината от лицето му. Минаха почти до мен, като разговаряха весело, прекосиха и вторите стълби и тръгнаха по горния тротоар.

„Този път няма да ми избягате“ — заканих се аз и замахах припряно с ръка към Златко да тръгва след мене. Но и сега преследването трая само минута-две. Когато стигнаха края на тротоара, тримата се спуснаха надолу. Пред хотел „Мадара“ имаше много чужди коли, автобуси на „Балкантурист“ и един автобус, който отскоро пътуваше по линията Шумен-Бургас-Истанбул и обратно. Около него се тълпяха не по-малко от двеста човека, предимно турци. Вероятно изпращаха преселници. Двамата непознати и момичето преминаха с безразличие край тях и влязоха в сладкарницата.

В този момент Златко ме хвана за ръката:

— Всичко видях — каза задъхан той. — Бягай подире им, а аз ще стоя отвън.

Ако се бях забавил само миг, щях да ги изпусна. В преддверието на сладкарницата погледът ми случайно попадна във второто помещение, където се виеше нагоре някакво стълбище. Точно там зърнах двамата и момичето. Тръгнах след тях. Никога не бях влизал тук и не знаех накъде водеше тази стълба, но се заизкачвах по нея. Намерих се в просторен ресторант, в който вече пристигаха посетители.

Тримата бяха стигнали почти средата на салона, но не спряха, а продължиха нататък. Като си дадох колкото е възможно по-спокоен и по-безразличен вид, тръгнах по застланата между масите дълга пътека. В дъното на ресторанта имаше втора врата. Тримата минаха през нея. Последвах ги и аз.

Не беше трудно да разбера, че влязохме в обширното фоайе на хотела. Тук тримата се разделиха. Единият застана пред асансьорите, а момичето се отпусна в един фотьойл, извади цигари и като кръстоса крак върху крак, запуши. Този, който отиде към администрацията, се върна при другия с ключ в ръка. Двамата се вмъкнаха в асансьора и той с бучене се заизкачва нагоре. Ако тези асансьори бяха като асансьорите в ЦУМ, със светлинни табла, сигурно щях да разбера на кой етаж отиват, но и това, което видях, ми беше достатъчно.

По-трудно ми се стори как да оправдая стоенето си във фоайето. Чувствах се неудобно и не биваше да стърча като паметник. Точно до стълбището за етажите под клонест фикус в буре също имаше едно канапе с табуретки и ниска масичка. Седнах там. Запрелиствах уж задълбочено старите списания и рекламните диплянки на „Балкантурист“. Макар да стоях като на тръни, бях доволен, че избрах това удобно за наблюдение място. От него можех да следя без особена трудност момичето, главния вход за фоайето, стълбището за хотела, вратата към ресторанта и асансьорите. Малко встрани ми се падаше само администрацията, но тя не ме интересуваше.

Но ето че се случи това, от което най-много се опасявах. Към мене се запъти млад портиер в униформа с жълти лампази на панталоните и сърмена кокарда със знака на „Балкантурист“ върху шапката. Направих се, че не го забелязвам.

— Ти какво правиш тук? — запита безцеремонно той.

Ами сега?! Какво да отговоря, какво да му обясня? Постарах се да изглеждам колкото е възможно по-спокоен, откъснах поглед от списанието и повдигнах бавно глава.

— Чакам родителите си — казах невъзмутимо аз. — Ще дойдат всеки момент.

— Не сте ли оттук? — промени изведнъж тона си и премина на „вие“.

— Софиянци сме, пътуваме с кола и ще отседнем тук за две-три вечери.

— Чудесно — поклони се леко портиерът и се върна на мястото си между летящите врати и главния вход.

Наду ме на смях, но се въздържах и забих глава в списанията. Как ми хрумна тази дърта лъжа, как не се оплетох?! Ето какво значи да не бързаш, да не се плашиш, а да съумееш да се овладееш и да обмислиш добре, преди да отговориш или да извършиш нещо. Бях доволен от себе си.

Изминаха десетина минути, без да се случи нещо особено. Само една група чужденци, вероятно пристигнали с автобус, нахълтаха шумно и привлякоха вниманието на всички. Това беше благоприятно за мене, но и ме затрудни малко. Имаше опасност да пропусна нещо в бъркотията.

Точно в този момент асансьорът спря и от него излязоха двамата непознати. Единият отново се отправи към администрацията и аз избързах след него. Той подаде ключа на дежурната и тя го окачи на определеното му място, където издайнически блестеше емайлирано кръгче с цифрата 516. Момичето с черните очила скочи живо и с грациозна походка се приближи към другия. После тримата влязоха отново в ресторанта. Изчаках няколко секунди и тръгнах подире им, но не стана нужда да ги последвам вътре. През стъклената врата видях, че се спряха пред една свободна маса близо до прозорците, които гледаха към площада.

Щом седнаха, ще се забавят и няма опасност да ги изгубя, мислех си аз. Върнах се бързо и през главния вход излязох на площадката срещу хотела. Златко стоеше на мястото си. Свирнах му и той изтича при мене.

— В ресторанта са — казах тихо аз — и сигурно ще обядват.

— А ние какво да правим?

Наистина какво да правим оттук нататък?! Докато размишлявах, очите ми шареха по площада. Откъм Градския съвет долетя удар на камбана. Вдигнах глава. Беше един часът.

Внезапно си припомних тазсутрешния ни разговор с полковник Миладинов. Улисани в издирванията и преследването си, бяхме забравили, че той ни определи контролна среща точно по това време.

— Бягай светкавично в градинката пред окръжния комитет на партията и ако другарят полковник е вече там, кажи му да дойде веднага тук! Чакам…

Не бях завършил мисълта си и Златко литна към площада. Умно момче е той. От една дума разбира всичко. Затова го обичам! След малко той вече се връщаше с полковник Миладинов и Деян. Сърцето ми се отпусна. Дадох им знак да минат по северния тротоар и се запътих към тях.

Не стана нужда от моите обяснения. Златко бе успял да разкаже набързо най-важното.

— Няма ли да привлечем вниманието им, да събудим подозрение, ако влезем всичките в ресторанта? — запита полковник Миладинов.

Само мисълта, че можем да бъдем лишени от по-нататъшното преследване, ме накара да изтръпна.

— Защо? — избързах аз.

— Да не би да са забелязали, че вървите и се въртите около тях? Имам пред вид тебе и Златко.

— Ами, и дума да не става! — възразих аз.

— Добре, тръгваме — подкани полковник Миладинов и ни побутна пред себе си. — Дано не направим някоя грешка.

— Да минем тогава от долния вход — предложих отново аз.

— Кой долен вход? — спря се полковникът.

— Другият, през сладкарницата.

Той се замисли, свивайки вежди, после каза кратко:

— Водете!

Влязохме като обикновени посетители и се настанихме на маса за шест човека. От нея добре се виждаше масата, на която бяха седнали двамата непознати и момичето. То и сега не беше свалило очилата си.

Докато се изкачвахме по извитото стълбище, полковник Миладинов ни предупреди в никакъв случай да не гледаме към тях. Така и направихме. И все пак аз изхитрувах, избързах и заех такова място, откъдето можех да ги виждам, без да будя подозрение. Полковник Миладинов седна точно срещу тях, което беше съвсем правилно. От само себе си се разбираше, че оттук нататък той поемаше командването и отговорността.

— Така или иначе — каза той, — налага се да обядваме тук. Изберете си кой каквото желае.

Спогледахме се смутени. Как ще обядваме, когато тримата разполагахме само с жълти стотинки!

Полковникът веднага разбра и през смях почти заповяда:

— Никакво назлъндисване, ясно ли е!

Изправила се до нас, сервитьорката започна да записва поръчките ни. Всеки се стремеше да избере нещо съвсем обикновено.

Забелязал това, другарят полковник издърпа листа с менюто и сам нареди какво да ни се донесе. Масата бе отрупана с всевъзможни ястия и десерти.

— Заслужихте го — каза усмихнато полковник Миладинов. — Сега искам да ометете всичко без остатък — и като се обърна към мене, подаде ми незабелязано една огъната книжна салфетка и ми прошепна: — Излез навън и от някой уличен телефон се обади на двата номера, които съм записал. Първият е на капитан Гочев. Нека незабавно дойде тук, но непременно цивилен. Вторият е за друго място, но който и да се обади, ще съобщиш само, че полковник Миладинов чака да му изпратите веднага човек в ресторанта на хотел „Мадара“. Разбра ли ме? Ето ти стотинки.

Кимнах и излязох.

Излишно е да казвам, че изпълних безупречно задачата си. Е, срещнах и малко трудност, но и без това не може. Първите два улични автомата се оказаха повредени и само ми глътнаха стотинките, но аз изтичах до кабините в пощата и всичко мина без усложнения.

Когато се върнах, другите преполовяваха обяда си. Побързах и аз да утоля глада си. Преди да приключим, пристигна капитан Гочев цивилен, а след минута-две още един непознат млад мъж. Седнаха на свободните столове — капитан Гочев до полковника, а другият срещу него — и си заговориха тихо.

Нахранихме се сито и пресито. Полковник Миладинов погледна към нас и все така усмихнат каза:

— Свършихте две великолепни работи — и като намигна, поясни: — Първата няма грешка, знаете коя е — и с леко кимване посочи към масата на двамата непознати. — Втората е, че се нахранихте мъжката, а за днес това ви стига. Другото ще го свършим ние. Чакат ви вкъщи.

Колкото и да разбирах, че така трябва да бъде, че вече сме излишни и е време да си отиваме, да си призная, домъчня ми.

Благодарихме и си тръгнахме. Излязох от ресторанта с препълнен стомах, но в душата ми беше празно. Дори мисълта, че Деян ще ни разкаже какво са правили до обяд в Мадара, какво се е случило, не можа да поправи потиснатото ми настроение…