Христо Минчев
Загадка в подземието (3)

Експедицията

Нещо чукна в стената, после леко тупна в леглото. Скочих и зърнах в рамката на отворения прозорец къдравата коса и засмените очи на Деян. Той изрече само едно „хайде“ и аз набързо навлякох дрехите си.

Щом ме видя да излизам, баба завика подире ми къде съм хукнал, без да закуся, но аз хич и не я слушах. Какво ти ядене, когато Златко и Деян чакаха вече навън в пълна екипировка. Деян беше презрамчил дълго въже и един издут спортен сак. Златко държеше малка войнишка лопатка с топчеста накрая дръжка, останала още от дядо му. Аз, както се бяхме наговорили, взех само автоматичното си електрическо фенерче, което татко ми беше донесъл от Съветския съюз. То светеше без батерия, само натискаш лостчето и динамото започва да работи.

Подтичвахме от нетърпение. И тримата се вълнувахме от едно — какво ли щяхме да открием, какво ли щеше да стане?

Наближаваше девет часът, когато пристигнахме.

Но щом отместихме плочата и дупката зейна под нас, като че ли смелостта ни се изпари. Колкото и да си давахме вид, че не ни е страх, лъжехме се. Но връщане назад нямаше и ние пристъпихме към работа.

Деян завърза теслата, която измъкна от сака, на единия край на въжето и го заспуска внимателно. Усетил, че е стигнал дъното, той дръпна и спусна три-четири пъти въжето. Притаили дъх, ние ясно чувахме острото изтракване на теслата.

— Удря в камък — каза Деян и отново повтори опита.

Този път освен изтракването до слуха ни долетя и слаб ек, като в пещера.

— Казах ли ви, че тук има нещо! — възкликна Деян и сините му очи засвяткаха.

Не го оставих да продължи, а мушнах ръка в дупката и натиснах лостчето на фенерчето. Снопът светлина прониза тъмнината и освети дъното. Опрели глава до глава, тримата се взирахме през отвора. Деян излезе прав. Сега вече съвсем добре виждахме наредените на дъното плочи.

— Прилича ми на тунел — казах аз.

— Влизам, пък какво ще да става — решително извика Деян и се изправи.

Любопитството ни надделя страха. Желанието да узнаем по-скоро тайната на нашето откритие ни даваше смелост. Деян извади един железен клин, заби го близо до дупката и завърза майсторски въжето за него.

— Аз ще сляза пръв, а ти ще светиш — обърна се той към мене.

— Ами аз? — запита Златко малко обиден.

— Ти за всеки случай ще държиш въжето. Ще видя какво е положението и ще ви дам знак да слезете.

Едва изрекъл последните думи, Деян спусна крака в дупката, уви ги ловко около въжето и бавно се заспуска надолу. Докато да запаля фенерчето, Деян извика:

— Стигнах.

Мушнах фенерчето в джоба си и се спуснах по същия начин, както и Деян. Щом усетих твърдо под краката си, вдигнах глава нагоре. Разкраченият над отвора Златко ми се видя късичък и много смешен. А съвсем не бяхме на дълбоко. Най-много два и половина метра.

— Лесно ще се изкачим — каза Деян и подвикна на Златко: — Хайде!

Чух как гласът му проехтя и потъна някъде в подземието. Когато и Златко слезе при нас, запалих фенерчето. Оказа се, че наистина се намираме не в пещера, а в средата на тунел. Истински тунел, иззидан с груби камъни. Ширината му беше колкото височината, но към тавана се стесняваше и образуваше свод. Подът беше постлан с плочи. От едната страна минаваше неширока вадичка, по която течеше бистра вода.

— А сега накъде? — проехтя гласът на Деян. — Напред или назад?

Не разбрах на кое вика напред и на кое назад, но се сетих, че ще е най-добре да вървим срещу течението на водата и пристъпих плахо напред. Чел съм в книгите, че когато хората изследвали пещери или подземия, развивали подире си въже и поставяли знаци, за да не се объркат и изгубят, но тук нямаше нужда от това. Изминахме няколко крачки почти допрени един до друг. Непрекъснато стисках фенерчето и осветявах пътя. Когато извървяхме десетина-петнадесет метра, спряхме. Обърнах се и видях, че светлината, която нахлуваше от дупката, се бе стопила съвсем.

— Чудно, откъде идва свеж въздух? — запита Деян.

Не се обадих, защото сам не знаех какво да отговоря. А въздухът наистина беше свеж. Усещаше се течението, макар не така силно, както при дупката. Пристъпвахме предпазливо и колкото по-навътре отивахме, толкова смелостта ни започна да намалява. Не виждах лицата на двамата си другари, но и без да ги виждам, знаех, че и те се страхуват. Безброй въпроси се въртяха из главата ми. Какъв е този тунел, кой го е строил, за какво е служил, откъде идва и накъде отива?! Не можеше да се разбере прав ли е, или извива. На места беше по-широк, на места по-тесен. Помъчих се да си спомня какво има над нас. Освен поляната и близкия хълм — нещо като могила — нямаше нито постройка, нито пък следи от стара крепост, каквито се срещат на много места из този край. Още по-надалече знаех, че е военна зона, но каква точно и за какво служеше, не бях се интересувал, а и не можех да узная. Целият район бе обграден с бодлив тел.

Тръгнахме отново. Деян не сваляше ръката си от гърба ми и като че ли ме подкрепяше лекичко за кураж. Изминахме още десетина метра и спряхме.

— Сбъркахме — продума тихо Деян.

Долових в гласа му повече колебливост, отколкото страх.

— Защо? — запитах също така тихо.

— Слаба ни е светлината. Трябваше да вземем един газов фенер.

— Ами ако се повреди батерийката? — обади се Златко.

— Нова е — отвърнах аз, макар че ми се искаше да се съглася с него и да предложа да се върнем.

— Ама ние не знаем колко още ще вървим и докъде ще стигнем — каза Деян. — Като ще вършим нещо, нека бъде както трябва.

— Какво друго можем да правим? — не го разбрах аз.

— Не помниш ли, че когато учениците от техникума изследваха пещерата „Зандана“, имаха всичко — петромаксови лампи, въжета, радиотелефон за връзка с тези отвън и какво ли не.

Заслушан в приказките му, бях забравил да стискам фенерчето и за минута останахме в пълен мрак. Затаихме дъх. Чувахме само ударите на сърцата си и усещахме засилващия се хлад. Това мигновено затишие ни стресна и разколеба, но аз не смеех пръв да предложа да се върнем. Щяха да ме обвинят, че съм страхливец. И за да се избавя от това неудобство, запитах:

— Кажете тогава какво да правим?

— Да се връщаме — обади се Златко.

— Ще вземем голям огнеупорен фенер и пак ще дойдем — допълни Деян. — Той ще осветява навсякъде.

— Добре — съгласих се аз. — Но без отказване, нали?

— Как отказване! — възмути се Деян.

— Откъде да ви знам — продължих аз и почувствах, че смелостта ми се възвръща. — Щом веднъж сме започнали, ще караме докрай. Хайде! — подканих и понечих да мина зад тях, та на излизане да вървя отпред.

И тук се случи нещо неочаквано. Като насочих светлината към краката си, за да се разменим, останах като вдървен:

— Чакайте! Какво е това?

— Ха! — сепна се Деян. — Стъпки!

Застисках още по-припряно фенерчето, сякаш щях да увелича светлината му. По влажния прах върху плесенясалите плочи ясно личаха човешки стъпки. Те бяха обърнати и напред, и назад. Че не са нашите, не се усъмнихме нито за миг. И тримата носехме гуменки, а тези стъпки бяха от мъжки обувки. Дори когато приклекнахме да ги разгледаме по-добре, забелязахме фигурки от гумени подметки. Преместих снопчето светлина по-встрани — стъпките продължаваха навътре.

— Тук е влизал някой преди нас — продумах тихо. Колкото и да се силех, не успях да скрия уплахата си, гласът ми потрепваше.

— И то не много отдавна — допълни Деян.

— Тук има нещо загадъчно — казах аз и сега вече без колебание предложих: — Да се връщаме по-бързо.

Обратният път изминахме за минута-две. Успях да забележа, че стъпките отиваха и в другата посока на тунела. Значи този, на когото са те, е влизал не от нашата дупка, а от другаде. „Кой ли ще е той? Какво е дирил тук?“ — питах се аз.

Излязохме на открито. Тримата бяхме възбудени, изплашени и объркани. Трябваше да изминат няколко минути, докато се опомним и оживим.

— Ами сега! — ококори сините си очи Деян.

За пръв път вечната усмивка бе изчезнала от лицето му. Питащ поглед отправи към мене и Златко. Явно двамата очакваха какво ще кажа аз. Може би по-добрите ми познания по история и археология ги караха да вярват, че и сега мога да им дам най-правилния отговор на загадката. Но какво можех да кажа, когато самият аз бях объркан не по-малко от тях? Отговорих колебливо:

— Струва ми се, че преди всичко трябва да научим какво е това подземие, кой го е градил, за какво е служило, откъде идва и за къде води.

Подпрял брада на коленете си, Деян седеше замислен. Изглежда вече съжаляваше, че не ще можем сами да доведем докрай проучванията си, и не се излъгах.

— Значи трябва да търсим чужда помощ — продума той. — Ама сме изследователи!

— Добре де, ти какво предлагаш? — сопнах му се аз.

— Защо се изплашихме? — запита той.

— Кой се е изплашил!

— Всички — отвърна той. — Можехме поне още малко да походим, да поразгледаме.

Златко мълчеше. Той винаги се обаждаше последен и докато се накани да каже нещо, минаваше доста време. Сега само с поглед следеше спора ни с Деян.

— Все пак трябва да измислим какво да направим — казах аз. — Не бива да стоим така.

— Да питаме някого, щом сами не можем — отвърна Деян.

— Кого?

— Да съобщим в милицията — обади се най-сетне Златко.

— Ей че го измисли! — присмя му се Деян. — Какво общо има това с милицията?

— Ами стъпките? — възрази Златко. — Нали те ни изплашиха.

Деян не отговори. Замислих се и аз. Наистина, нали заради тези загадъчни стъпки решихме да се върнем. Въобразявахме си, че сме първите откриватели на тунела, а се оказа, че преди нас друг е влизал и скитал из него. И пак предишните въпроси се завъртяха в главата ми. Кой е той, какво е дирил из това изоставено и забравено от хората подземие? Станах и огледах околността. Помъчих се да си представя посоката на тунела, но ми беше трудно да я определя. Едно е да си горе на земята, друго е, когато си под нея.

Изведнъж се досетих, че понякога археологическите открития са ставали съвсем случайно. Така, когато бях още малък, чух, че пионерите от историческия кръжок в с. Дивдядово първи посочили старините, където археолозите открили аула на Омуртаг край гара Цар Крум. Трактористи пък открили старините край село Войвода, недалеч от Плиска. А златното съкровище и каменната плоча с надписа от времето на Константин Тих? Само преди няколко дни бях преписал в тетрадката си надписа върху камъка от Шуменската крепост, писан някъде към края на XIV век: „… От бога, аз български цар Иван Шишман, син на великия цар Иван Александър, дойдох в град Шумен с царско благоволение в името на небесния цар Христос и аз Срацо писах, внук на великия епикарни Срацимир, тези слова…“. Ако всички тези исторически открития не бяха станали достояние на археолозите, едва ли щяхме да научим толкова ценни неща от нашето славно минало.

— Няма какво да умуваме — предложих внезапно аз. — Не е правилно да мълчим.

Деян и Златко ме гледаха учудени.

— Така е — продължих аз. — И тъй, и иначе, никой не може да ни отнеме заслугата, че ние първи сме открили тази старина.

— А на кого ще кажем? — запита Деян.

— В Археологическия музей. Това е тяхна работа.

— Жалко за радостта ни — със съжаление продума Деян.

— Тъй ми се искаше най-напред ние да изследваме подземието — разочарован добави Златко.

— Какво ни пречи да участваме в проучването? — успокоих го аз. — Ще ги помолим да вземат и нас. Колко бригадири работят на разкопките в Преслав, Плиска и къде ли не!

— Вярно бе — оживи се Златко.

Взели това решение, и тримата отново бяхме обхванати от приятна възбуда. Събрахме набързо багажа си, замаскирахме дупката и забързахме припряно към града. Наближаваше обяд.