Дорис Лесинг
Лятото преди мрака (5)

Апартаментът на Морийн

Качи се на първия срещнат автобус и се вози, докато видя искряща ивица вода — канал — и ослепително бяла табела с алени букви, пламтящи в яркото септемврийско слънце, на която пишеше: Ristorante. Като се изключи табелата, улицата беше типично лондонска. Кейт слезе от автобуса и до едно магазинче за цигари забеляза табло за обяви. Докато приближаваше, видя, че собственикът на магазина, дребен старец с работна престилка, и някакъв млад мъж окачват нова обява на дъската. Възрастният мъж вдигна палец с оня жест, означаващ в някои страни „хубава работа, добре направено“, но в случая от вътрешната страна на палеца му се мярна кабарче, а той го заби и натисна точно в горната среда на белия квадрат. Младият мъж беше бос и с дълга христова коса. Имаше мило, детско и открито лице; когато възрастният се прибра в магазина, младежът се зачете в стотината малки бели обяви; сред тях неговата напълно се губеше.

Тя гласеше: Стая в апартамент с ползване на кухня и баня. Дава се под наем до края на октомври. Пет лири на седмица.

Кейт се обърна към младежа:

— Къде се намира апартаментът?

— Зад ъгъла.

— Ваш ли е?

При този въпрос той се усмихна учтиво и малко накриво, „какво друго може да попита една госпожа на години“ изразяваше гримасата му, предназначена да я забележи тя, защото последва възклицание:

— Мой?

С което доизясни, че подобно на цялото свое поколение, Кейт мери всичко с критерия на частната собственост, докато той, истинският представител на младите, е разкрепостен човек; едва след това усмивката му стана естествена и добави:

— Живея там заедно с други.

— Ако наема стаята — започна Кейт с хумора и предразполагащия тон, тъй леснопостижими след дългогодишното упражняване върху „децата“, — ще разполагам ли изцяло с нея или ще трябва да я деля с други?

Той оцени шегата й, разсмя се и отвърна:

— О, ще бъде изцяло ваша. Аз заминавам за известно време, останалите също се разбягват.

— Тогава ще ми покажете ли стаята?

Той я огледа. Нищо чудно, пред него стоеше възрастна жена. Това, че е болна или е боледувала, влизаше в понятието „възрастна жена“. Завъртя се и застана до нея, така показа, че е приемлива наемателка, и двамата тръгнаха по тротоара край канала. Хвърляше й коси погледи от време на време, а тя си ги превеждаше като нещо от сорта на: „Какво ми става, никога не сме си помисляли да прибираме бабишкери при нас.“

Обърна се към него да го успокои:

— Аз съм чиста, кротка и с опит в домакинството.

Той отново се изсмя по неговия особен начин, който показваше, че първо внимателно е обмислил думите й, и отговори:

— Не съм маниак на чистотата. — После поясни: — На мен лично все ми е едно какво ще правите. Но в апартамента живее един човек, който…

— Трябва да ме одобри, така ли?

Апартаментът се намираше в сутерен, изглеждаше доста мрачен след жълтото септемврийско сияние на улицата. Младият мъж вървеше пред нея, преведе я през просторен хол, обзаведен само с купчини възглавници и афиши. Носеше се сух остър дъх на марихуана. Кейт следваше младежа и си мислеше, че ще й покаже стаята под наем, но се озова в голямо помещение с френски прозорци, разтворени към малък вътрешен двор, гъсто обрасъл с всякаква растителност. На дървен стол до прозореца, окъпана в лъчите на слънцето, седеше девойка. Босите й загорели нозе си почиваха върху рогозка. Водопад от гъсти руси коси се спускаше около лицето й, почти го закриваше и едва когато момичето вдигна глава, Кейт видя загорелия тен, излъхващ здраве, и кръглите откровени ясносини очи. Не правеше нищо. Просто седеше и пушеше.

Огледа Кейт, после отмести очи към младия мъж.

Той се обърна към Кейт:

— Не попитах за името ви.

— Кейт Браун.

— Това е Кейт — представи я той на момичето. Със сдържано кимване, едва загатващо поклон, което се овладява само при изключително добро възпитание, каза на Кейт: — Това е Морийн.

Отново се завъртя към момичето с наивната непохватност на човек, усвояващ нов начин на живот, и обясни:

— Тя беше там, когато окачвах обявата, и поиска да види стаята.

— Аха — промълви Морийн. Отметна назад косата си, скочи от стола, сякаш бързаше да свърши нещо, но седна обратно и се отпусна като котка. Носеше много къса кафява пола със синя карирана риза, съвсем като момиче от реклама за мляко и яйца.

Най-после се усмихна и каза:

— Искате да видите стаята, така ли?

— Да — отвърна Кейт.

— Значи, смяташ, че ще ти пасне? — попита младият мъж момичето, навярно негова приятелка. Това веднага издаде, че възпитанието му все пак е по-грубовато, той дори се изчерви, докато обясняваше на Кейт: — Разбирате ли, искам да съм сигурен, преди да замина, че Морийн е устроена добре.

Морийн рязко сведе поглед — два бледи полумесеца се очертаха над загорелите страни. На Кейт й се стори, че момичето сподави усмивка.

— Няма защо да се грижиш за мен, Джери — успокои го тя.

— В такъв случай аз просто ще…

— Да, върви.

Джери кимна на Кейт, отправи към Морийн дълъг, настойчив поглед, който трябваше да й внуши нещо, какво точно — Кейт не разбра, и излезе от стаята. Кейт не го видя повече.

Морийн се замисли. Питаше се дали не трябва да поразпита Кейт доколко е платежоспособна. Но само каза:

— Стаята е в края на коридора, вляво. На Джери е, но той заминава за Турция.

Морийн не придружи Кейт, остана си кацнала на стола сред облаците синкав дим, разнасящи мириси от непознати състояния и климати. Синкавите вихри, кръгчета и вълни я обгръщаха отвсякъде, сякаш плуваше в слънчеви лъчи.

Стаята на Кейт се оказа малка, с едно тясно единично легло и шкаф. Беше доста по-студена от предната част на апартамента с южно изложение. Навяваше хлад, който се сливаше с трайния лед, стегнал стомаха на Кейт. Но щеше да свърши работа.

Тя се върна при момичето, каза, че харесва стаята и ще остане в нея до края на октомври — щом се чу да произнася това, разбра, че подсъзнанието й е взело решения без участието на разума й.

Тъй като Морийн не спомена нищо за наема, Кейт остави пет банкноти по една лира на червената възглавница до краката на момичето.

При този жест Морийн пусна една усмивка иззад завесата от руси коси.

— Благодаря — каза. — Можеше и по-късно.

— Ще ми дадете ли ключ? — подсказа й Кейт.

— О, да. Трябва да е тук някъде. Аха, сетих се.

С едно движение скочи и се изпъна като стрела, рязко се наведе, без да присвива колене и взе да обръща безразборно възглавниците. Изпод една от тях се появи ключът. Подаде го на Кейт наведена, сетне кръстоса грациозно крака и седна на възглавницата, под която намери ключа.

— Балерина ли сте? — попита я Кейт.

— Не съм. Но обичам да танцувам. — Смръщи чело в недоумение пред вкостенелите представи на старото поколение.

На излизане Кейт спря пред едно дълго старомодно огледало с подвижни крила. В него съзря кльощава маймуноподобна жена с „изискана“ жълта рокля и прибрана в кок коса на тила. Смъкна шала от главата си и косата й щръкна на всички посоки, гъста и твърда. Забеляза, че външният й вид крещящо се нуждае от грижа — да отиде на фризьор, да си купи дрехи по мярка; ако не за друго, поне заради момичето с младата стегната плът и свежи модни дрехи. Отбеляза също, че този импулс има много общо с чувствата й към нейната дъщеря: Морийн беше приблизително на годините на Ейлийн. Кейт внезапно осъзна, че завръщането й вкъщи ще е драматично независимо дали ще се е съвзела дотогава (тоест дали отново ще се е сляла с домашния образ, който семейството й вменяваше) или ще е избрала да не влиза в старата си роля… все пак не може да си позволи да остане в това състояние… не може ли? А защо не? Интересна идея! Но те, както се казва, ще припаднат, ако я видят такава. Тази мисъл приятно я загъделичка, все едно погълна наведнъж препълнена лъжица сладолед и гърлото й се парализира — по същия начин се почувства предния ден, когато Мери Финчли не я позна, и на представлението, докато подигравателно наблюдаваше Наталия Петровна и жалките й опити да се самозалъже.

Това усещане обаче изчезна и остави друго, недотам приятно. Отново попадна в лапите на суетата. Ако в този вид сега се появеше в дома си, мъжът й и четирите деца щяха да кажат само, че не прилича на себе си, защото знаеха колко приятна може да е външността й. А Морийн, замечтаното момиче върху червената възглавница сред кълбетата дим с остър мирис, никога не я бе виждало в друг образ, освен предрешена като болна маймуна… да, май полудява. По дяволите, какво значение има за момичето или за самата нея как изглежда? Или как е изглеждала — ако изобщо някой, тя или който и да било друг човек, знае какво е истинското й лице. Тя, Кейт, е наела стая под наем при Морийн, това е всичко. Намира се в точно обратното положение на онова от началото на годината, когато даде стая в къщата си на едно момиче, белгийка, приятелка на най-близкия приятел на Джеймс: дошла бе да учи английски. Тогава Кейт искаше само едно нещо от момичето — да влезе в тон с атмосферата в семейството, още повече че имаше чувство за хумор и добронамерен нрав, макар и малко дребнав и старомомински (възпитанието й беше дребнобуржоазно), както и да не нарушава мира и равновесието в дома. А това можеше да се случи, ако например момичето се влюбеше в Майкъл… Кейт, разбира се, не смяташе, че мъжът й би отвърнал със същото чувство… При тази мисъл тя се обузда и сама си заповяда: „Да не си посмяла отново да започваш, не забравяй домашната помощница Моник, колко скъпо се наложи да платиш за подозрението, че Майкъл е хлътнал по нея.“

Кейт все пак си припомни и други изисквания, които бе предявила към младата белгийка, за да остане всичко в рамките на благоприличието: да не се влюбва прекалено силно в никой от тримата й синове, освен ако въпросният син сам не се влюбеше силно в нея. Да не забременява и още повече да не прехвърля на Кейт отговорността за справянето с проблема, както направи Моник, за чийто аборт платиха Браунови, защото бащата, млад французин, когото срещнала в курса по английски език, не разполагаше с никакви средства. Да не е наркоманка като Розали, предишната им домашна помощница от Франкфурт, е, можеше да изпуши някоя цигара марихуана, но нищо по-силно. Да не надува стереоуредбата докрай. Да не… В духа на настоящото си настроение Кейт сумира накратко: момичето трябваше да се приспособи към нейния начин на живот без сътресения и дискретно, защото, макар естествено Кейт да не изискваше особени добродетели и начин на живот от домашните си помощнички, тя нямаше никакво желание да променя своите.

Морийн влезе боса като пастирка от детска приказка. Като видя Кейт да стои в полумрака пред огледалото, тя запали лампата, тръгна към нея с пружиниращата си енергична стъпка, застана малко зад Кейт и впи очи в техните две отражения.

Морийн отметна назад жълтите си коси, огледа себе си, после Кейт. Намръщи се. Лицето й изразяваше обърканост или може би желание да разбере положението.

После се усмихна ослепително — блеснаха бели зъби между червени устни — и затанцува. Танцът й беше жив, скоклив, отсечен; през цялото време, докато играеше, следеше движенията си в огледалото, същинско дете, което се наблюдава как върши нещо за пръв път. Прецени, че е доволна от изпълнението си и се ухили. Отметна назад глава, разтвори ръце и се завъртя още по-вихрено, стъпалата й затопуркаха, защото се замая, накрая се свлече до едната стена и се разсмя.

Всичко беше като представление, тя беше изцяло погълната от себе си. Но ето че се оттласна с рамо от стената, изправи се и дойде при Кейт. Кейт се улови, че е извила устни; усмивката на зрелостта, тъжна, иронична, проницателна и търпелива. Може би тъкмо това бе предизвикало наперения, предизвикателен танц?

Морийн се наведе малко напред, изпитателно се вгледа в себе си през рамото на Кейт. Изплези й език. От яд, от желание да се самоутвърди? Сетне със същата неприязън отново се изплези, този път на себе си. Накрая направи престорено развеселена муцунка на Кейт и бързо се оттегли в своята слънчева стая.

Кейт се засегна. Разумът й говореше, че жестът е приятелски — момичето бе дошло да сподели нейния миг пред огледалото — но Кейт го прие като нападение, просто заради невъзмутимата самоувереност на младостта. Заради смелостта на Морийн да удовлетворява на мига спонтанните си желания. Да, за това става дума, това е изгубила Кейт.

Но няма никаква полза да стои тук, в този грамаден хол, отрупан с възглавници — нахвърляни в безпорядък, сякаш е спано върху тях предната нощ — само защото се страхува да излезе на улицата, да изложи на показ слабостта си. Трябва да си почива. И трябва отново да започне да яде.

Изкачи циментовите стъпала и излезе на обляната в слънце улица. Застана под гъстите корони на дърветата край канала, намираше се на няколко крачки от Ristorante. Реши, че е време да е гладна, най-малко трябва да се храни заради задълженията, които я очакват през идващите седмици… я чакай, тя няма никаква работа и никой нищо не иска от нея, защо тогава продължава да мисли за задължения, предстоящи усилия, за чужди желания и нужди? Ето, сега ще влезе в ресторанта, ще хапне, няма вече да повръща, може би яденето дори ще й достави удоволствие… Кейт се запъти към елегантния ресторант с двете лаврови дръвчета на входа. Преди да влезе, зърна през стъклената витрина как един келнер старателно се навежда към жена на нейната възраст, а тя жадно попива неговото ласкателно внимание и доволно се хили — „дърта глупачка“, помисли си Кейт. Тъкмо се канеше да влезе, и си помисли, че преди пребиваването й в охолния живот на международния елит щеше да избере подобен ресторант само в особен случай; при обикновен повод щеше автоматично да го отмине и да потърси по-евтино заведение, а сега от цялата улица той й се видя единствено подходящ. Мисълта я сепна и я върна от прага, но дълбоко в нея остана чувството, че е несправедливо ощетена. Стотина метра по-нататък влезе в най-обикновена закусвалня, дето се срещат на всяка крачка в Лондон. Беше почти празно. Обедното струпване не бе започнало. Седна и зачака. Пред нея стоеше листа с типичното британско меню. В другия край на помещението една келнерка говореше с клиент, мъж на средна възраст. Изобщо не бързаше да обслужи Кейт.

Когато най-сетне дойде, не я погледна, надраска поръчката върху някакво тефтерче, върна се да довърши разговора си с мъжа и едва тогава изкряска поръчката на Кейт в прозореца към кухнята. Кейт зачака да й донесат обяда. Седеше очевидно невидима за келнерката и останалите посетители: заведението започна да се пълни. Разтрепери се от несдържан глад и пристъпи на плач. Чувството, че не я забелязват, я тласкаше да изкрещи: „Погледнете ме, аз съм тук, не ме ли виждате?“ Като раздразнено малко дете Кейт бе на ръба на истеричен припадък. Изригването бе възпряно от появата на чиния с пържен дроб, картофи и воднисто зеле, тикната под носа й от келнерката, без и този път да я погледне… Кейт не вкуси. Наистина се чувстваше като дете, наказано да яде само в ъгъла, защото не е слушало, и забравено там. Беснееше, ярост заглушаваше разума й. Опитваше се да се успокои с мисълта, че всичко се дължи на болестта й и няма вина, но събори чашата с вода. Очакваше келнерката тутакси да се озове до нея и дори да се разсърди, тя не й обърна внимание. Кейт стана, прекоси помещението, доближи келнерката, която разговаряше с друг клиент, и каза:

— Съжалявам, но разлях чашата си с вода.

Гласът й трепереше.

Този път келнерката я погледна и на мига разбра, че се задава кавга. Затова отвърна:

— Идвам след секунда, милинка.

И отиде да подрежда друга маса.

Когато най-после дойде при Кейт, хвърли равнодушен поглед към мокрото петно и каза:

— Ако не ви пречи много, ще сменя покривката, след като свършите.

И изчезна.

Така е най-разумното — обади се домакинята в Кейт; едно мокро петно на покривката няма да й навреди кой знае колко. Тя обаче незабавно извика да й донесат сметката и се улови как на излизане от ресторанта люшна полата си, а можеше да се закълне, че никога в живота си не бе прибягвала до този жест: той е характерен за жените, които имат навика да сумтят презрително, все едно казват: „Пет пари не давам за вас! Не си мислете, че това може да ме засегне!“

Вън, на улица „Еджуеър“, беше пладне. Най-оживеното време, особено през лятото, когато всеки влиза и излиза от кафенета и барчета, за да хапне сандвич за обяд, да изпие чаша чай или просто да поседи. Без да бърза, Кейт мина покрай Ristorante и надзърна вътре през тънките муселинени пердета. Ако бе обядвала тук и над нея се бе навеждал онзи внимателен млад мъж, сега нямаше да я избива на плач, нито щеше да се цупи обидено — нямаше и да е разляла чашата с вода!

Общо взето, дългият й престой в скъпия хотел, обсипващите грижи на Силвия и Мари, не й се бяха отразили добре. Бяха я върнали в детството и тя отново се нуждаеше от постоянно ласкаещо внимание.

Слезе от яркия пъстролистен ден в хладния полумрак на квартирата си. На пода в хола, проснат по корем върху възглавниците, лежеше с разперени ръце млад мъж. Спеше. По всичко личеше, че Морийн не е вкъщи.

Кейт се прибра в стаята си, видя, че леглото й няма чаршафи, откри в един шкаф в хола чисто спално бельо и хавлиени кърпи, взе каквото й трябваше, без да безпокои младия мъж (ако съдеше по дълбокия му сън, той вероятно не бе спал от дълго време), и си легна в чисто застланото легло. Тогава направи нещо, което по правило никога не си позволяваше. Плака съзнателно и дълго. Отвори резервния отдушник, така ли? Да, и това; но по-скоро призна пред себе си, че има за какво да плаче. Отвсякъде я нападаше самотата, отвътре също. Плачеше безутешно като дете, току-що научило, че го пращат в далечен пансион или че родителите му тръгват на дълго пътешествие и го оставят при непознати хора.

Но докато тялото й се тресеше и произвеждаше сълзи, тя разсъждаваше трезво и спокойно: пристигането й тук, в тази стая под наем, където никой не я познава, всъщност е нейният първи самостоятелен живот, първото й излизане от пашкула на удобството и защитеността, от аурата на хорското одобрение за избора й какво да олицетворява. Тук никой нищо не очаква от нея, не знае нищо за източника на нейната сила, за защитната й обвивка. Сега й стана приятно, като си спомни сцената с Морийн пред огледалото в хола: Морийн бе откликнала пряко на Кейт, на истинската Кейт, на онази Кейт пред очите й, която се свеждаше до една суха, крива, предпазлива усмивка.

Изплака се, заспа, събуди се в непозната стая, студена, но пресечена от дълъг слънчев лъч: слънцето се бе прехвърлило от другата страна на апартамента, нейната.

Трябваше да купи нещо за ядене. Този път възглавниците в хола бяха празни; впрочем тя не видя повече младия мъж, който бе спал на тях.

Морийн седеше сама в кухнята и ядеше детска каша с чаена лъжичка направо от бурканчето. Пудинг от праскови и сливи. На една лавица беше строена цяла батарея консервирани детски храни, само десерти.

Морийн носеше яркочервен пеньоар с волани и бе пристегнала косата си на конска опашка. Приличаше на десетгодишно момиченце, облякло роклята на майка си.

— Можете да си купите всичко необходимо от магазините наоколо — каза тя, скочи и облиза лъжичката. Запрати бурканчето в кофата за смет, а лъжицата в мивката, където тя остро издрънча. И излезе от кухнята с танцова стъпка.

Кейт потътри една пазарска торба на колелца, грабна с другата ръка голяма кошница и едва на вратата съобрази, че съвсем няма да пазарува за шест или шестнайсет души, а само за себе си. Показа се на грейналата в слънцето улица само с найлонова торбичка. В късния следобед магазините бяха пред затваряне. На всяка крачка срещаше бакалии от категорията на закусвалнята, в която бе обядвала — по-точно не бе обядвала. Малки, натъпкани с консервирани и замразени храни. Нямаше ги супермаркетите на квартала Блакхийт, предпочитани от средната класа. От двете страни на улицата се издигаха евтини блокове, а притиснати между тях, малки стари къщи приютяваха обитатели, никога не напускали четирите им стени. Тия хора бяха клиентите на магазинчетата, от чиято стока при нормални условия на Кейт дори не би хрумнало да вземе нещо. В едно от тях тя купи корав бял хляб, четвърт краве масло, оцветено в жълто, пакет обезмаслено сирене и бурканче от такъв вид ягодов конфитюр, че вкъщи само погледът към него щеше да й се стори престъпен. Забеляза, че вълненията й около покупката на второкачествените храни определено са твърде силни. В нея бушуваха чувства, сякаш й бяха прочели заповед за едногодишен арест: през целия си брачен живот бе изразходвала огромна част от енергията си да избира безупречни храни за семейството. Помисли си още, че хората от испанското селце със сигурност никога не са виждали подобни отвратителни изкуствени продукти, нищо, че са далеч по-бедни от купувачите в тези магазинчета, попадащи под определението „обикновени хора“, тоест британските работещи, ползващи услугите на ужасната долнопробна снабдителна търговия… И какво от това, какво й става, защо това я засяга толкова силно, защо в очите й отново напират сълзи, защо иска да тропа с крака и да крещи от гняв — защо? А милионите хора в бедните страни — те умират, защото няма какво да ядат; а милионите деца, които никога няма да пораснат нормални, защото до тях не достига дори лошокачествената храна, наблъскана в найлоновата й торбичка на оранжеви и розови маргарити… На касата я разтресе негодувание и едва се удържа да не избухне в сълзи. Защо? Касиерът не я погледна и не възкликна усмихнато: „Ах, госпожо Браун, ах, Кейт, ах, Катрин, колко се радвам да ви видя“, затова. Усети хладното му отношение. „Напълно съм полудяла“ — говореше разумът й, докато я разкъсваше яростта на малко дете.

Запъти се към Марбъл Арч. Уличният пазар там вече затваряше. Значи е събота? В нито един миг от живота на Кейт не й се бе случвало да не знае точния час, какво остава за деня от седмицата.

Застана пред сергия, върху която сред повехнали марули се търкаляха няколко домата — жалки останки от свежото обилие на сутринта. Но точно под носа й спуснаха дървен капак. Сякаш хлопнаха в лицето й врата. В паниката, че ще бъде лишена, тя бързо заобиколи тезгяха и почти извика към другата страна, но с принудена усмивка; усети колко отчаяна е гримасата, разтягаща устните й:

— Може ли да купя домати, половин килограм?

Продавачът се сопна, без да прикрива раздразнението си:

— Затварям. Времето ми изтече.

— Моля ви! — изпъшка тя и чу в гласа си нотка като на живот и смърт.

Този път продавачът бавно я измери от горе до долу. Също тъй бавно се наведе и огледа редицата отворени сергии, по които все още се въргаляха изостанали плодове и зеленчуци. После обърна гръб на Кейт и пусна страничния капак на своята будка. Равнодушно като в съдебна зала изрече в празното пространство присъдата, която тя заслужаваше:

— Потърсете при лелките ей там, все ще намерите нещо.

Тя отиде до най-близката отворена, нареди се на опашката и се заслуша в приказките на жената пред нея — жена домакиня като нормалната Кейт, тоест като Кейт от миналото с пазарската чанта на колелца, с торбите и мрежите, пазаруваща седмични запаси за голямото семейство.

Жената си тръгна, приведена, натоварена; робиня, но раменете й изразяваха удовлетворение, че влачи бремето за близки хора. Изцяло погълната да наблюдава жената, Кейт пропусна реда си и отприщи цялата палитра от емоции, неизменно съпровождащи опашките. Жената, изместила Кейт, агресивно уверена в правотата си, непоколебимо обърна гръб на Кейт и подвикна високо на съседката си от другата страна:

— Ако тя може да се помайва тук цял ден, аз нямам време за губене.

Кейт купи от продавача, който не я удостои дори с поглед, два лимона и една зелена чушка, навреме овладявайки рефлекса си да поръча дузина лимони и килограм чушки.

Върна се в квартирата си с ясното съзнание, че още не проумява с какво й предстои да се сблъска. До този ден дори не бе подозирала за него. Ако не беше тъй отпаднала, ако не бе боледувала, нямаше да реагира толкова пресилено, разбира се, че не. Значи трябва да е доволна, че изживява титанични чувства, иначе какво щеше да усети — някое и друго боцване, някое дребнаво излияние. Можеше дори да не разбере какво означават те, да се престори, че не ги е забелязала.

Но какво да прави с изверга в себе си, впримчил я в плен, чудовищното бебе, което, щом поиска, трябва на мига да получава ласки, усмивки и внимание: жената, индиректно заявявала години наред: „Забравила ли си коя съм в този дом?“ Наталия Петровна го казва направо; фактът, че Кейт Браун се срамуваше да го произнесе на глас, говореше за известен напредък.

На ниския парапет пред входа към апартамента седеше отегчена млада жена с огромен рус кок, силен син грим на очите и яркорозови куклени устни. Беше облечена със старомодна вечерна рокля от черна дантела и атлаз.

Когато Кейт наближи, надменното лице на младата жена цъфна в широка усмивка и Морийн попита:

— Защо си толкова кльощава?

— Защото изведнъж отслабнах много.

— Логично.

— Не и за мен, поне засега — отбеляза Кейт и се спусна надолу към апартамента.

Едва сега, сякаш се опитваше да поправи излязла от строя машина, да смаже мотора й, Кейт се зае със задачата да си приготви храна, която ще успее да изяде. Длъжна бе да хапне нещо. Имаше нужда от енергия. Трябваше да натрупа сили, за да победи чудовището, което я изпиваше отвътре.

От гадния корав хляб направи препечени филийки, намаза ги с масло, намачка отгоре сирене и се настани на кухненската маса да се нахрани. Но всяка хапка се превръщаше в топка, засядаща на гърлото й. Морийн нахълта, полюшвайки дантелени поли около босите си крака.

— Болна ли си била? — попита.

— Малко.

Морийн взе от лавицата бурканче с бебешка каша, този път от сливи с грис, повдигна полата си, седна върху ъгъла на масата и започна да яде. Като видя колко трудно преглъща Кейт, тя махна с ръка към запасите от бебешки храни и й предложи:

— Опитай от тях. Аз ям само бебешки пюрета.

— Ще получиш авитаминоза — отговори машинално Кейт и едва сдържа сълзите си, докато момичето се превиваше в подигравателен смях.

Морийн й подаде бурканче с ябълково пюре и Кейт успя да преглътне няколко лъжички.

— Аз пък обичам да боледувам — каза Морийн. — Много по-приятно, отколкото да се тъпчеш с хашиш.

— Веднъж опитах хашиш, но не ми подейства.

— Сигурно не си продължила — констатира Морийн.

В този момент на вратата се появи млад мъж, подстриган на венец, с джинси и копринена риза с къдрички. Той кимна на Кейт, мина покрай нея, вдигна на ръце Морийн от масата и каза:

— Трябва да тръгваме. Започва след пет минути.

Морийн навлече бели боти с връзки, приличаха на детски обувки, и метна на голите си рамене красив испански шал, целият прояден от молци.

На излизане двамата кимнаха на Кейт, а нея я проряза болка, сякаш за дълго се сбогуваше с любими хора. Почувства се ограбена, задето й отнеха, макар и за една вечер, очарователната, безпардонна, непостоянна компания. Нейните деца се държаха много по-официално, далеч бяха от подобна спонтанност. Тя ли е виновна, че израснаха такива? Трябва да…

Спря се навреме, замоли чувството си за вина и тъгата да стоят по-далеч от нея, докато натрупа издръжливост, та да може да ги понесе.

Кейт натрупа одеяла на леглото си и се пъхна под тях. Заспа. Търсеше съня за тюлена, но не можа да го улови. Повлякоха я други сънища, дребни и неважни; понесена от тях, тя усещаше, че се е приближила на метри от центъра на лабиринта, но както и да завиваше, оттук или там, не успяваше да стигне до него. А там, на няколко крачки от нея, се намираше тюленът. Една част от Кейт носеше тюлена на север, това бе онази Кейт, поела задължението, но тя оставаше скрита от самата нея, защото незначителните сънища, сякаш куп пакети, за които също трябваше да се погрижи, й пречеха да върви към главното.

Събуди се. Отвсякъде се носеше музика. Въздухът беше тежък и влажен, но в него витаеха безгрижие и веселост, движение и бъркотия от много хора; този летен полъх, тази свежа струя в лятната съботна нощ ощипа лицето на Кейт, по което изтънелият мрак отпечатваше сенките на листата в прозореца: отвън на тротоара светеше улична лампа. Едната от няколкото музики, нахлуващи в стаята, идваше от апартамента.

Кейт се чувстваше значително по-добре: душевните бури от деня май бяха отминали. Навярно се дължеше на няколкото хапки, които най-после бе успяла да задържи — отново ще отиде в кухнята да се подкрепи. Приятно й стана при мисълта, че може да срещне Морийн. Наметна жълт хавлиен халат и излезе в коридора. Беше празен. Видя отражението си в голямото огледало: образът само я разсмя. Все едно, никой, освен Морийн няма да я види. Вратата на кухнята беше затворена. Кейт я отвори усмихната и сцената вътре я смути като незаслужена агресия.

Около кухненската маса, отрупана със закуски и чаши с вино, седяха петима младежи. Мургава девойка свиреше на китара. Кейт осъзна, че усмивката, надяната на лицето й, беше навик от другата къща, от нейния дом: когато влизаше в някоя от стаите с децата и техните приятели, тя се появяваше с тази усмивка и очакваше да я приветстват, пък било то и в тона на семейната традиция да се дразнят с „любовни обяснения“.

„Охо, кой идва!“

„Сигурно ще ни съобщиш, че масата е сервирана.“

„Това е майка ми! Казах ви, че не е толкоз лоша.“

Така я посрещаха преди време, когато децата й още встъпваха в юношеството, с непохватни закачки, изразяващи обич и зависимост от нея, защото се градяха на увереността, че тя, майката, ще е винаги на разположение, неизменно ще влиза усмихната и ще казва: „Благодаря за комплимента. Да, вечерята е готова.“

Сега обаче я посрещнаха пораснали хора и й беше по-трудно да приеме хладната им вежливост.

„Влез, мамче. Това е приятелят ми от Шотландия/Испания/ Щатите. Може ли да остане малко при нас? Купил съм нов спален чувал. Обещай ни, че няма да правиш готварски подвизи, моля те!“

Стори й се, че петте лица, сред тях и това на Морийн, се обърнаха към нея с онова забавено движение, което трябваше да изрази безразличие, а прикриваше симпатия, но им бе необходимо за самозащита — от какво ли?

Пет чифта очи се втренчиха в скелета в крещящо жълт халат с измъчено лице, оградено от щръкнала суха коса.

Побягна от враждебните, както й се сториха, погледи, и изломоти:

— Извинявайте…

Опомни се в стаята си и осъзна, че чувството й за отхвърленост е надделяло над рационалното у нея; можеше само да констатира присъствието му, но не и да го овладее. Припряно навлече една от красивите си летни рокли — приличаше на скелет в чувал — опита се да приглади разчорлената си коса, но бързо се отказа и излезе на улицата. Под запалените улични стълбове седяха младежи на групички, надяваха се да се случи нещо интересно, вероятно бирариите вече бяха затворили.

Не мога, не мога да мина покрай тях, помисли си тя, защото виждаше заплаха във всяка група мъже, дори в двете разговарящи момчета. Но си наложи да тръгне, сама си предписа лекарство срещу инстинктивното желание да побегне обратно в апартамента, да се пъхне под одеялото, да се завие презглава и да се спотаи. Улицата й се струваше огромна, безкрайна, всичко вещаеше опасност, а самата Кейт се чувстваше уязвима от всички посоки. Вървеше и гледаше право напред, все едно минаваше по италианска или испанска улица, там жените винаги имат усещането, че са като публична зелена градска площ с предупредителни табелки: „Не стъпвай по тревата!“

Никой не й обърна внимание. Хвърлиха й един-два безразлични погледа и те веднага рикошираха от нея в търсене на нещо по-вдъхновяващо.

Отново стана невидима.

А цялото й същество, смутените й вперени очи, тялото й, дори краката й в елегантните обувки очакваха внимание, сякаш бе младо момиче, прекарало три часа пред огледалото и заложило цялото си съществуване в момента, когато ще излезе под обстрела на армия изпитателни погледи. Кейт се почувства безплътна, витаеща, без тежест; в главата й бе пълен хаос, чувствата й — вцепенени от объркване; бореше се с някакви подтици, толкова различни от всичко, изживявано досега, и от представите за собствената й природа, че се втрещи, сякаш четеше случка от жълтата преса. Съзнаваше, че ако не внимава какво прави, може да се приближи до някоя група разговарящи мъже, да вдигне полата си и да се покаже: „Ето, тук съм, не ме ли виждате? Защо не ме поглеждате?“

Едно малко кафене, изложило пред входа същото меню, като на обяда, още бе отворено. Но до английските ястия имаше и друг списък, подсказващ за гръцки произход на собствениците. Предлагаше традиционни гръцки ястия: тарама, шиш кебап и грах. Заведението беше претъпкано с младежи от околните високи блокове; не им се прибираше след затварянето на кината и бирариите. Никой не я забеляза, въпреки че се бе вцепенила в очакване на насмешки и подигравки. Вече знаеше, най-после бе разбрала, че цял живот невидими флуиди са я поддържали изправена — вниманието на другите към нея. А сега притокът на флуиди бе пресъхнал. Тя залитна, наложи се бързо да седне на едно свободно място при маса, където вечеряха млада двойка и момиче, очевидно сестра на съпругата. Сестрата нещо се цупеше, но май повече се преструваше и всъщност беше доволна: правеше се на безразлична; младата съпруга мрънкаше да се прибират при детето, защото съседката, на която го оставили, сигурно искала да си ляга; сравнявайки сегашната си обвързаност с предишната свобода, младият мъж жално оглеждаше ресторанта.

Един грък й донесе поръчания шиш кебап и се опита да накара шестнайсетгодишното момиче да го погледне; така че Кейт не си направи труда да попита защо не са сложили подправки и не се нае да му обяснява как не всички англичани избягват пикантната кухня; нито помоли да й приготвят друга порция по техния вкус. Специално за мен, бяха думите на върха на езика й.

Хапна набързо и напусна оживеното приветливо заведение, което с наближаването на часа за затваряне се пълнеше още повече с посетители, сякаш застрашително възвираше и щеше да се изплиска на улицата.

Кейт се поздрави за това, че докато плащаше сметката не привлече внимание с някоя подчертано изразителната усмивка, която трябваше да съобщава: Свикнала съм да ме забелязват.

Върна се в апартамента, вратата на кухнята беше отворена, а Морийн стоеше в коридора, облегната на стената до млад мъж, когото Кейт не бе виждала до този момент. Държаха се за ръце. Морийн видя Кейт и попита:

— Защо не влезе при нас преди малко? Можеш да идваш в кухнята по всяко време. Не се притеснявай от нас.

Още преди тя да завърши изречението си, Кейт се размекна от благодарност.

— Това е Филип — представи Морийн мъжа, измъкна ръката си от неговата, побутна го към Кейт и добави: — А това е Кейт. Приятелка.

Филип послушно кимна на Кейт, усмихна й се, после прекоси коридора и от вратата напомни:

— Значи, до утре.

В думите му прозвуча предупреждение, почти ултиматум. Морийн отвърна със свиване на рамене и напрегнато изражение на лицето.

— Добре — отвърна тя. — Обещавам. Наистина мисля за това. Но много напираш.

— Напирам, защото зная какво искам — отсече Филип и без да поглежда назад, изчезна в нощта.

Морийн въздъхна шумно, май държеше да подчертае, че от гърба й е паднала тежест, и отиде в кухнята. За този половин час в отсъствие на Кейт обстановката напълно се бе променила. Младежите бяха изчезнали, масата — разчистена и вече нямаше никакви чинии, чаши и закуски. Само момичето с китарата все още седеше там и галеше с пръсти и коси струните на инструмента. Не удостои Кейт с вниманието си.

Морийн разглеждаше Кейт с неприкрито неодобрение. Очите й се плъзнаха по сплъстената коса с широката сива ивица около пътя. Внимателно изучи роклята й, като я обиколи от всички страни. Накрая сухо отсече:

— Почакай! — и изчезна.

Върна се след малко, награбила няколко рокли, и взе да ги показва на Кейт една по една. Двете жени се разсмяха, отначало леко, после по-силно и даже гръмко, а момичето с китарата учудено вдигна глава да види какво е толкова смешно. Тясната рокля с волани, опъната по скелета на Кейт, го накара да се усмихне вяло, после отново потъна в музиката си.

Сред купчината дрехи на Морийн имаше една тъмнозелена права рокля и Кейт я пробва.

Морийн много се зарадва, установявайки, че й стои по мярка.

— Вземи я. Носи я, докато понапълнееш. Истина ти казвам, изглеждаш тъжно в твоите ужасно скъпи тоалети, приличаш на кокали в чувал. Изглежда, си богата?

Вълна на самосъжаление заля Кейт: през ум не й бе минавало, че някога някой ще я нарече „кокали в чувал“. Но всъщност очите на Кейт се насълзиха от милото внимание на Морийн. За да се прикрие, тя обърна гръб и се залови да приготвя чай, а когато се върна на масата с чаша в ръка, момичето с китарата се изгуби към друг край на апартамента и после звуците на струните долетяха отдалеч. Морийн бе заела крайно неугледна поза, разтворила навън петите на белите боти и разпростряла диплите на черната си дантелена рокля; тя внимателно следеше Кейт.

— Носиш халка.

— Да.

— Разведена ли си?

— Не.

Кейт се боеше едносричните й отговори да не отблъснат приятелството на девойката, но след малко Морийн отново попита:

— Съжаляваш ли, че си се омъжила?

Кейт първо се засмя неловко като на нетактичен въпрос, а после, изненадващо дори за себе си, седна и прихна. Неудържимо. Трябва да се спре, смехът й изби на плач. Морийн опря брадичка на ръцете си, отпуснати върху облегалката на стола, иззад който надничаше, сякаш гледаше коне и други животни през порта към широко поле; втренчи се в Кейт с нетрепващи, настойчиви сини очи.

Не помръдна, докато Кейт не се успокои и не й обясни причината за необуздания си смях:

— Смешно е, когато ти задават такива въпроси, разбери! Ами, аз съм женена едва ли не, откакто се помня.

— Не виждам нищо смешно в това — отбеляза Морийн.

— Имам деца. Четири. Най-малкото е на деветнайсет.

Доста време Морийн остана вцепенена, не смени позата си, не отмести поглед. После стана и се отърси от своето разочарование, сви рамене, нави си цигара, внимателно раздробявайки стръкчетата остро ухаеща трева. Изчезна по посока към музиката, без да каже довиждане или лека нощ.

Кейт си легна. Събуди се по обяд. Полежа, загледана през прозореца в бялата стена отсреща, покрай която бяха наредени саксии с растения, и в дървесните корони над тях, окъпани в ярка светлина. От апартамента не долиташе звук. Без да срещне жива душа, Кейт се изкъпа и отиде в кухнята. Никой не бе влизал тук от предната нощ. В хола телефонът зазвъня. Морийн отговори, после се появи на вратата на кухнята. Точно там, откъдето снощи Кейт бе гледала петте лица да се обръщат към нея, Морийн стоеше и я наблюдаваше. Беше с бяла плажна пижама, а косата й бе вързана с бели панделки на две свободни плитки над раменете.

Морийн влезе, отряза си филия от хляба на Кейт, намаза я с конфитюр и седна да се храни.

— Ще си боядисаш ли пак косата?

— Не съм решила още. Имам още шест седмици да си помисля.

— Какъв е бил естественият цвят на косата ти, когато си била млада?

— Като този. — Кейт показа края на един меденочервен кичур, който висеше над рамото й, но бързо се поправи. — Всъщност беше тъмночервена.

— Сигурно си била красива — каза Морийн.

— Благодаря ти.

— Ако тръгна на път и те оставя сама в апартамента, ще се грижиш ли за него? Разбира се, в такъв случай тук няма да се мъкнат тълпи както сега, ще бъдеш напълно сама.

При този внезапен обрат на начина на живот, който й се предлагаше, Кейт не се сдържа, засмя се.

— Значи, не искаш?

— Не. — С огромно усилие над себе си успя да не добави: „Но ако е необходимо, естествено ще се грижа.“ Вместо това каза: — Разбери, не ми се случва често да бъда напълно свободна, да не трябва да върша или да се грижа за нещо. Не зная кога отново ще ми се удаде подобен шанс.

— Отдавна ли?

— Какво?

— Отдавна ли си се откъснала на свобода?

— Отскоро, за първи път в живота ми.

Кейт долови раздразненото отчаяние в гласа си, което означаваше: „Не е възможно, сама не мога да повярвам.“

Морийн й хвърли неприязнен поглед; после Кейт схвана, че се дължеше на спотаен страх, а не на враждебност. Морийн се изправи, запали цигара — този път обикновена — и взе да обикаля кухнята с едва загатната танцова стъпка.

— И никога преди това? — попита отново.

— Никога.

— Млада ли си се омъжила?

— Да.

Нова дълга и дълбока въздишка на боязън, на предчувствие: момичето прекъсна скокливия си танц — птича игра на брега на море — и разпалено я притисна с въпроса си:

— Не съжаляваш ли? Кажи! Не съжаляваш ли?

— Как да ти отговоря? Не виждаш ли, сама не зная!

— Не виждам. Защо не знаеш?

— А ти смяташ ли да се омъжваш?

— Може би.

И отново се спусна да обикаля с танцова стъпка кухнята, все едно беше малко момиченце, на което винаги са забранявали да танцува, и сега си наваксва, прескачаше невидими бариери, прегради, линии по пода. После изведнъж прозря, че внимателното избягване на видимите само за нея линии изгражда друга схема на танца. Смръщи се, ядоса се, обезкуражи се. В другия край на кухнята слънцето очертаваше жълт квадрат. Морийн започна да обикаля квадрата на пръсти с войнишка отмереност: едно, две; едно, две.

— Ако реша да пътувам, ще отида в Турция при Джери.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Не. Той не иска. Но Филип настоява да се оженим.

— Искаш да кажеш, че бягаш при Джери от страх да не се омъжиш за Филип?

Морийн се изсмя, но продължи да марширува около слънчевия квадрат.

— Излиза, че трябва да се чувствам виновна, задето не искам да поема грижата за апартамента, с което ще те принудя да се омъжиш за Филип.

Морийн отново се изсмя и с рязко движение седна до масата.

— Имаш ли дъщери?

— Една.

— Омъжена ли е?

— Не.

— Иска ли?

— Понякога да, понякога — не.

— А ти какво й пожелаваш?

— Не разбираш ли, че не мога да отговоря на този въпрос?

— Не! — крясна Морийн. — Не, не, не, не! Не разбирам. Защо не можеш?

И избяга от кухнята с развени плитки.

Госпожа Браун се разхожда в парка цял следобед. Отначало не осъзнаваше, че отново е станала госпожа Браун; разбра го едва когато забеляза вниманието и погледите на другите към нея; дължеше се на блестящата зелена рокля на Морийн — стоеше й по мярка; на спретнато прибраните и вдигнати нагоре коси — прическата придаваше „пикантно“ изражение на лицето й, защото тя наистина вече „се съвземаше“, както е изразът; осанката и държанието й хармонираха с всичко останало.

На пейката, където седна да си почине, дойде някакъв мъж и я покани на обяд.

Прибра се вкъщи в летния неделен здрач, разчела разни шансове в очите на мъжете по пътя.

Кейт застана пред голямото огледало и се вгледа в слабата елегантна жена — измъченият вид бе изчезнал от лицето й, прогонен от общата възстановяваща се привлекателност — съблече роклята, захвърли я и навлече старата, която й стоеше като на закачалка, разпусна косата си и отново излезе на улицата. И отново стана невидима за околните.

Достатъчно бе само да облече друга рокля и да прибере косата си, за да привлича погледи и предложения на всяка крачка.

Казват, че майчините чувства се разбуждат в жената, щом съгледа специфичната извивка на детската главичка: тъй е отредила лукавата природа. Патето, излюпващо се от яйцето, сляпо следва формата или звука, запечатани завинаги в съзнанието му като „майка“, независимо какви ще са формата и звукът в този решителен момент от патешкото му съществуване.

Един прочут африкански ловец е описал как по време на лов запечатва силуета на преследваната антилопа или сърна някъде зад очите си, а после наслагва този въображаем шаблон върху някоя малка, едва видима частица от звяра, прикрит зад защитното наметало на светлините и сенките, така лесно отгатвал очертанията на преследваното животно.

Една жена с провиснала рокля, тежка походка и старомодна коса (това прави най-силно впечатление) не е „включила бутона“ за привличане на мъжете. Същата жена, облечена в елегантен тоалет, стъпваща уверено, настроила вътрешния си термостат, макар и на най-ниска степен, вече подканва.

Вниманието на мъжете привличат сигнали, не по-сложни от тези, които следва патето и през целия си живот на зряла личност, откакто е осъзнала секса, може би някъде от дванайсетата си годишнина, тя се е приспособявала като кукла на конци към повелите на тези сигнали…

На другия ден Морийн изобщо не се мярна — дали бе заминала за Турция? Кейт отново облече тъмнозелената рокля и през целия ден беше госпожа Браун: заедно с маската, фасона и първообраза се върна и старият маниер, сърдечната красива Кейт Браун, около която келнерите се въртяха с удоволствие, а продавачите в магазините — с усмивка.

Кладенецът на сълзите в Кейт, застрашаващ да прелее при всяка най-дребна проява на безразличие към нея, сякаш се успокои, свадливите нотки в гласа й затихнаха и тя престана да събаря чашите с вода.

На следващия ден Кейт забеляза пред касата в бакалницата една жена на средна възраст с лошо боядисана червеникавожълта коса, обувки с много високи токове и впита в тялото пола. Жената се бе изпъчила пред касиера, хихикаше и бърбореше, изтъкваше присъствието си, а той едва вмъкваше от време на време по някое „Да?“, „Така ли?“ и „Нима!“.

Тя не спираше, самотницата, очите й блестяха от принудена жизнерадост, гласът й просеше благосклонност, докато накрая човекът се обърна към Кейт и прекрати излиянията й.

Лицето на жената помръкна отчаяно, усмихна се жално, в очите й блеснаха сълзи; издаде брадичка напред и излезе на улицата с лек отсечен жест на презрение.

Кейт я последва; вървеше бавно след своята двойница по улица „Еджуеър“, наблюдаваше я как изпитателно се вглежда в лицата на насрещните минувачи, мъжки и женски, за да отчете дали я забелязват, дали външността й покрива очакванията на човека пред нея, зададени в него от условностите на времето. Видя жената да оценява себе си в отраженията на модните витрини, пред които спираше, и заглеждаше рокли, подходящи за Морийн и Ейлийн; проследи как с всяка стъпка умората я притиска, високите токове я наказват, но тя не се предаваше, стягаше се и започваше да хвърля агресивни и умолителни погледи във всички посоки.

Кейт се върна в апартамента и намери Морийн, изтегната на възглавниците в хола, да гледа в една точка в тавана. Беше облечена с дълга свободна рокля от алено трико и обута с червени ботуши; беше разпуснала косата си. Приличаше на кукла.

— Помислих си, че си заминала да се жениш — подхвърли Кейт.

— Не си прави шеги с това!

Кейт отиде в стаята си, съблече роклята, която й отиваше, облече другата, която й седеше безобразно, и отново развърза косата си.

Морийн я гледаше от легнало положение, попита я:

— Защо?

— Започвам да осмислям нещо. Трябва да го разбера докрай.

Над Морийн се издигна син дим, обикновен, без острия носталгичен дъх на упойваща трева. Морийн лежеше под димните кълбета като същинска удавница. Безмълвният й въпрос накара Кейт да обясни:

— Коя в мен е била омъжена през всичките тия дълги години в края на краищата.

— Ясно.

— Не, не ти е ясно. Не мисля, че разбираш.

— Много си покровителствена! — възмути се Морийн.

— А как иначе? Задаваш ми едни въпроси… съвсем лековати. Личи си колко ти липсва житейски опит.

— Това ли е най-важното? Зрялост и опит?

— За мен да… какво да ти кажа? Нямам друго за предлагане. Не съм правила подвизи в живота си… не зная и какво е постижение в твоите очи. Не съм търсила злато в Катманду, не съм се занимавала с благотворителност за стари хора, нито съм защитила дисертация. Само съм отгледала семейство… — Кейт млъкна, защото долови горчивина в гласа си. Тръшна се на стола и простена: — Боже мой… какви ги говоря!

Но Морийн скочи на крака, вълните синкав дим се разплискаха из цялата стая и я обгърнаха до кръста, тя се разкрещя:

— Не разбираш, защото не искаш!

— Когато споделям откровено какво чувствам, ти ме обвиняваш, че ти говоря покровителствено.

— Майната ви на всички!

Морийн избяга в кухнята. Кейт се прибра в стаята си. Само след няколко минути Морийн влезе, без да чука, и завари Кейт, седнала на стола, да гледа през горната част на прозореца как по тротоара се мяркат като щракащи ножици краката на минувачи: сякаш две филмови ленти бяха погрешно слепени и долната част на кадъра показваше върховете на обляна в слънце градина, а горната — крака без тела.

— Филип много настоява да се оженим. Предложи ми, моли ме, каза: „Стани моя жена. Обичам те. Ще ти осигуря дом, кола и три деца.“

— А ти какво решаваш?

— Защо не ме питаш обичам ли го?

— Това ли те попита майка ти?

— О, остави майка ми! В интерес на истината, да, точно този въпрос ми зададе. И аз си го задавам.

— С майка ти май не върви?

— Нищо подобно.

— Напротив. Какво не върви?

— Тя е пълна неудачница. Ужасно е…

— Смотана?

— Точно така. Да не съм луда да искам да приличам на нея! Абе, защо всички вие не можете… няма да започвам отново, бъдете каквито си щете, не ме засяга. Искам да зная обаче какъв е твоят съвет?

— Бъди каквато искаш! Не мога да ти помогна.

— И каква е ползата тогава от целия ти опит?

— Сигурно никаква.

— Той ще дойде на вечеря. Искаш ли да се опознаете?

— Много сте официални.

— Той е официален. По принцип.

— Тоест? — Кейт долови нещо недоизказано в думите й.

— Той е от тия, новите… неофашистите, така им викат. Говори ли ти нещо това?

— Още не съм срещала. Но най-малкият ми син веднъж отиде на тяхно сборище и след това каза, че според него ги набеждавали. Изглежда, му бяха допаднали.

— Как няма да му допаднат! Закон и ред. Ценности. И разбира се, държат се с теб като с последна отрепка — как да не те зарибят!

— Добре, ще опозная твоя Филип.

— В осем часа — каза Морийн на излизане.

Масата в кухнята беше застлана с покривка. На нея — поставени три чинии. И бутилка вино, вече отворена.

Кейт се бе постарала да изглежда угледно. Морийн, обратно, в жаждата си за самоутвърждение бе сложила просташки шарена рокля от различни тъкани във всички възможни цветове, форми, райета и карета. Непостижим шедьовър на дизайнерството, от който очите просто не се откъсваха, защото все се мъчеха да разгадаят как са съчетани частите. Предницата с дълбоко деколте беше от бежова дантела до кръста, през която прозираха голите й гърди с очертани зърна като ококорени очи. Лицето на Морийн беше непроницаемо зад маската от грим.

Очевидно Филип се бе издокарал с новата униформа, осъвременен вариант на стария стил; бяха изменени не толкова дрехите, колкото начинът им на носене. Джинси, но тъмносини, неизбелвани, нови и идеално чисти. Тъмносинята памучна риза много му отиваше. Сакото му бе с войнишка кройка, също тъмносиньо, с метални копчета. Сложил бе тънка черна вратовръзка. Косата му не бе остригана до голо над ушите, но почти. Отгоре падаше свободно от средата на темето без път и покриваше главата като кепе. Прическата сякаш го освобождаваше от всякаква сериозност; който го погледнеше, изпитваше желание да разроши косата му; приличаше съвсем на момче. Виждаше се обаче, че този стил скоро щеше да бъде заменен от нещо по-сковано. Като цяло внушаваше чистота, стегнатост и готовност за поемане на отговорности. Но те сякаш не му бяха дадени от природата, а по-скоро изградени с воля, с усилие на колективна воля. При поглед отблизо гладко избръснатото лице на младия мъж, розовите възпълни бузи на провинциалист и желанието за налагане, святкащо в очите му, изведнъж издаваха, че неговата собствена истинска природа е друга. Все пак той излъчваше преди всичко крещяща увереност, и това бе главното, че е носител на новото, надигащата се вълна; осъзнаваше, че в негово присъствие всички Джери, Том, Дик и Харис изглеждат като пълни смотаняци; сравнени с него, дългокосите рошльовци, пъстрите хипита, анархистите и бунтарите, които до неотдавна гордо носеха одобрителния печат на епохата, неочаквано ставаха бледи, хилави и безкръвни; като призрачни сенки те щяха да се стопят, достатъчно бе само Филип да се покаже.

Също както преди известен брой години младежкото поколение (не нейните деца, те бяха още малки и се приспособяваха към духа на времето по-късно и поотделно, докато растяха) се роди буквално за една нощ със специфичния си жаргон, поведение, облекло, политически и социални възгледи, появиха се отведнъж милиони млади хора еднакви като капки вода, сега очевидно бе настъпило време за нова метаморфоза. Филип ли я олицетворяваше? Не, вероятно той щеше да се окаже междинен тип; щяха да го изместят. Но засега привличаше много силно, с абсолютната си самоувереност. Не беше необходимо да обяснява с много думи, че предлага нещо хиляди пъти по-добро от анархията и лигавенето на другите млади мъже — точно такива изглеждаха те в сравнение с Филип — които лазеха, пъплеха и кретаха през живота на Морийн.

Морийн поднесе пастет на препечени филийки. Съвсем по правилата. Заради Филип и тримата се държаха като благовъзпитана средна класа.

А Филип не беше средна класа. Баща му бил печатарски работник; по едно време Филип дори бил „изоставил“ училището, но после се върнал и взел всички изпити; сега имаше, общо взето, сигурна работа — общински служител; решаваше проблеми с безпризорните деца. Носеше му се слава на бунтар, отказал да се примири със „системата“. Филип влагаше в думата „система“ същия смисъл като поколението преди него, но смяташе, че тя трябва да се реформира, втвърди и направи по-властова, а не да се отхвърля. С две думи той олицетворяваше новия модел авторитарна фигура, благодетеля, социалния служител, чиято сила идва не от принципа: „Подчинявай се на закона, той е общ за всички, нали сме демокрация?“, нито от: „Прави това, твоята партия го изисква“, а от максимата: „Ще постъпиш така, защото си беден, гладен, необразован, отчаян и нямаш друг избор.“

Филип беше член на някаква организация, наречена „Младежки фронт“, тя пък била свързана с друга, по-нова — „Британска лига за действие“.

Какво защитават всички тия организации? — поинтересува се Кейт. Морийн си играеше със залъци препечен хляб и следеше разговора на Кейт и Филип, докато се опитваше да установи какво е собственото й отношение към всичко това или поне какво трябва да бъде. Как би реагирала в подобна ситуация майка й например? Морийн остави Кейт да води разговора и отстъпи в заден план. А Кейт се върна в старата си същност на жената с отговорности, започна да се съобразява, иначе нямаше да е Кейт.

— На вас поне не е нужно да се обяснява, госпожо Браун, всички виждаме докъде са докарани нещата.

— Така е.

— Ние ще трябва да сложим ред.

— Добре. Но как?

— Искаме всеки да носи своята отговорност пред нацията. Дошло ни е до гуша от критикарство, злословене, ровене в мръсно бельо и бездействие. Ние сме хора на действието. Ще оправим нещата. Не се плашим, че ще си оцапаме ръцете. — Ядеше бързо, докато излагаше кредото си, ядеше и говореше, поглеждаше към Кейт и към любимата си, която бавно и лениво отхапваше от препечения хляб с пастет, а силно гримираните й очи се рееха някъде далеч от Филии; погълната бе изцяло от себе си. — Да, не се срамувам да го кажа — продължи, — искаме порядъчност, стига сме се въргаляли в мръсотията, днес се нуждаем от морални норми.

— И с какво ще ни помогнат те? — намеси се неочаквано Морийн. Гласът й трепереше. Под грима, дантелите и воланите я разкъсваха противоречия. Кейт веднага усети. Е, да, Филип наистина беше привлекателен. На мястото на Морийн, пред избора между Джери и подобните му и Филип, тя знаеше на чие ухажване щеше да отвърне и дори щеше да се бои от силата на чувствата си.

— Погледни се, Морийн — започна той с подчертано любезен, но неестествен тон; в обсега на нейната хубост той правеше отчаяни опити да бъде овладян и спокоен. Не можеше да я погледне, толкова силна беше любовта му към нея и презрението към собствената слабост. Трепна, когато очите му се плъзнаха по полуголите й гърди и ядно избухна: — Колко харчиш за външния си вид всяка седмица, ще признаеш ли? За дрехи, лице и коса?

— По-малко, отколкото си мислиш — тросна се Морийн и скочи да раздига чиниите с маслото и останалото от пастета. — Купувам си дрехи главно от разпродажби. И сама ги поправям. Съобразителна съм, не харча много.

— Но не се занимаваш с нищо друго, цялото си време прахосваш за такива работи.

— А милиони хора гладуват, така ли? И милиони умират, докато ние тук седим и вечеряме, така ли? — Искаше да бъде саркастична (не към факта, а към Филип и претенциите му да отговаря за съдбата на човечеството), но в гласа й прозвуча безпокойство.

— Да — отвърна той меко, опитвайки се да устои на нейните прелести и да улови погледа й.

Тя наистина го погледна, въздъхна и бързо се обърна с отрупания поднос към мивката.

— Да — повтори той, — по цял ден само си сменяш роклите и гримираш лицето си.

Хвърли още един изтерзан поглед към гърдите й и посегна да вземе ябълка от фруктиерата. Но се сети, че още не е дошъл редът на плодовете и сви ръце в юмруци на покривката.

— Не — отговори тя след дълга пауза. — Не е вярно. Не правя само това. Не прекарвам цялото си време по този начин. Така изглежда само отстрани.

— Ти и твоята тайфа! — упорстваше той, ядосан и затруднен от това, че тя решително и категорично отхвърли твърдението му.

— Моята тайфа ли? — изсмя се тя.

— Да — отсече той, с което се разграничи от цялото предишно поколение.

Морийн вдигна от печката тенджерата и величествено се приближи към масата.

— Ти си безобразно самонадеян! — възмути се тя.

— Донякъде, да. Но все пак не твърдя, че имаме лек за всички болки.

— Това „ние“… — намеси се Кейт.

— Подкрепят ни много хора.

— Това не е довод.

Той не долови смисъла на думите й.

— Кейт има предвид — поясни Морийн и за себе си, — че не предлагате нищо ново. Меко казано.

— Съвсем меко — потвърди Кейт.

Филип местеше поглед от едната към другата, мигаше. Подобно на предишното поколение, излязло на сцената като един човек с един глас и една представа за света и себе си, те не смятаха, че повтарят някакви предшественици — нито по външен вид и убеждения, нито по съгласие помежду си. Така и Филип, възприемаше се като новост, току-що изкована от историята.

— Наричат ни фашисти — неочаквано каза Филип. С ожесточение, обида и без капка самонадеяност. — Разбира се, с камъни и тояги могат да ни строшат костите, но с думи няма да ни пречупят.

— Добре, обясни ми обаче какво ще направите на практика? — попита Кейт. — Не казваш нищо конкретно.

— Никога не е казвал — оплака се Морийн.

— Първо, ще се обединим, после ще се разберем какво ще правим.

— Говориш, сякаш е много лесно, а няма да е така.

— Напротив, дори ще е съвсем лесно — отсече той надменно и изтръгна от Морийн нова въздишка. — Първо трябва да сме единодушни в простия извод, че положението е докарано до невъобразима каша и отдавна е изтървано. След това ще се захванем да въведем ред. Няма да си губим времето в спорове какви са причините за неразборията, те са очевидни — от години нямаме морални норми. Трябва да съживим старите. Това е всичко. И да премахнем гнилото.

— Мен например — изпъшка Морийн, докато сипваше в дълбоките чинии супа. Подпря с ръка брадичката си и дългите й морави мигли затрепкаха над силно начервените й бузи. Започваше да се проваля в ролята си на изрядна домакиня, рухваше под тежестта на невъзможната сложност.

— Да — потвърди Филип. — Ако останеш такава, каквато си сега.

— Тогава защо искаш да се ожениш за мен?

Той се изчерви, не можа да се овладее, стрелна злобен и страстен поглед към Морийн, обърна се умолително към Кейт: в нея виждаше in loco parentis. Окопити се с усилие и заяви храбро, макар да личеше колко му е трудно:

— Не искам да се женя за това, което представляваш в момента. Но виждам истинската ти същност. Прозирам в теб. Ти не си такава, на каквато се правиш. Не си изпортена и празноглава…

Нервно разбърка с лъжицата супата си, забравил добрите обноски. И тримата бяха зарязали маниерите от началото на вечерта. И тримата бяха дълбоко смутени.

— Тая работа с премахването на всичко гнило… — започна Кейт.

— Да — присъедини се Морийн.

Той отвърна твърдо, сякаш думите щяха да отекнат за първи път в историята:

— Няма как да се направи омлет, без да се счупят яйцата.

Привършиха вареното в гробно мълчание.

Морийн все така подпираше с една ръка брадичката си, докато ядеше. Дразнеше и Кейт, и Филип. Нарочно се държеше отчуждено, все едно ставащото не я засягаше. А Кейт се почувства като домакиня, задължена да поддържа разговора, да предразполага Филип, да ги насочва да спазват добрия тон: едва сдържа рефлекса си да влезе в своята обичайна роля и продължи да вечеря в мълчание.

Най-сетне Филип пресече тишината.

— Всичко е въпрос на организация, на правилна организация.

Жените мълчаха.

— Нещата трябва да се вземат в здрави ръце, а не да се оставят да вървят от лошо към по-лошо.

Въздишката на Морийн излетя неволно, но накара Филип да млъкне.

Кейт си помисли, че поне едно от нейните деца, ако не всичките, с готовност ще се присъедини към въпросния „Младежки фронт“ или друга подобна организация. Кой, Тим ли? Не, той не е по дисциплината. Защо е толкова сигурна? Хората се променят, стават неузнаваеми, когато са подложени на натиск. А Стивън? О, не, от черногледците не се очаква да вземат отношение по една или друга политическа платформа. Кой знае? Ами Джеймс? Изключено — той е непоколебим социалист, вярва. Но всичко може да се случи. Тогава Ейлийн? Едва ли, повече от всичко на света тя иска да се задоми и такова се очертава нейното бъдеще.

Погледнати така обаче, нещата се подценяват и омаловажават. Политическите действия напомнят все по-често движенията на марионетки или на играчки с механични пружини — щом ги навият, изпълняват дребните си зададени жестове, а стихията ги върти, обръща и разпилява във всички посоки.

Все пак, типични представители на своята среда, Браунови не бяха аполитични; за тях политиката представляваше онова, което бе религията за родителите им. През своя съзнателен живот и особено след войната, защото тя ги изгради като хора, те устояха и следваха избрания път благодарение на самоуважението и упованието си в думи като свобода, независимост, демокрация. Всички около тях бяха повече или по-малко социалисти или либерали. Май нямаше ни един, който да не е. Но истината бе, че Кейт все по-често си мислеше (беше сигурна, Майкъл също) колко глупаво е всичко това. А дори само допускането на подобна мисъл бе непоносимо и за двамата.

Ожесточението й към Филип всъщност беше страх. Може би активистката му разпаленост ще се окаже куклен театър, подобно на всичко останало, а неговите фронтове и лиги — празни думи?

Ако остави настрана думите, какво й предложи Майкъл, когато се ожениха? Това ли? Не, той никога не би използвал думи като порядъчност, отговорност, организация — твърде ясно виждаше какво може да се спотаи зад тях; по онова време такива изрази определено намирисваха на причината за последната война, поведена от човечеството, за да я изтрие завинаги от лицето на земята. Тогава тези думи далеч не отекваха като новоизковани истини, както май ги възприемаше новото поколение десетина години след „анархията, слободията и самодоволството“, заклеймени от момчето срещу нея. Всъщност двамата с Майкъл водеха типичния, подреден, „отговорен“ живот на средната класа, подчинен на дълга към работата и семейството. Та нали младият човек насреща вярва тъкмо в този живот и желае да го сподели с Морийн! Тогава какво значение имат лозунгите? Само че нито тя, нито нейният Майкъл, нито който и да е от техните познати не би си помислил да „премахва гнилото“. Ето, пак се връща на същото, извървя пълния кръг и отново е в началната точка. Винаги става така.

— Филип — обърна се тя към младия мъж, — когато казваш, че ще унищожите от корен всичко гнило, не улавяш ли как подрънкват много стари призиви? Никога ли досега не си ги чувал?

— Някога и някъде всичко е било казвано — отговори той. Но погледът му беше гузен. На Кейт й мина през ум, че може би тази вечер той за първи път излагаше последователно мислите си в думи и произнесени на глас, те изведнъж изразиха съждения, за които не бе подозирал да се въртят в съзнанието му. А как добре, как хубаво прозвучаха! Сега вече ще станат част от новата му програма, манифеста на „Младежки фронт“ или както и да се казваше организацията му.

— Ти да не си водач на тая ваша групировка?

— Може и така да се каже. Заедно с други. Но не съм основател. Началото му сложиха…

Сепна се, защото си спомни, че говори пред външни хора.

— Ясно, някакви мекушави либерали, но сега вие ще въведете по-твърд дух в движението — продължи Кейт. Той я погледна смаян. — Логично е да предположа, че е станало така — добави тя по-меко. — Така ще върви и нататък.

Едва не изтърва: Следващият ще си ти. Разбра, че трябва да изсипе раздразнението си върху историята, а не върху един младеж на годините на втория й син. Опита се да потуши гнева си, какъв е смисълът да спори? Но изпитваше страх.

— Изглежда, аз ще съм една от ония, които ще се наложи да премахнете.

— Но, моля ви, разбрали сте ме съвсем погрешно! — Той беше шокиран. — Не става дума за физическо унищожаване на хора. А за промяна на тяхното мислене. Наложително е. Неизбежно е. Възможностите днес са големи. Ето, последните научни изследвания показват, че поведението на хората може да се управлява — имам предвид антиобщественото поведение естествено, само онова, което е заплаха за другите. С лекарства. Засега не са напълно безопасни, но във всички случаи пред нас се отварят шансове, с каквито никой досега не е разполагал.

Морийн стана, раздигна чиниите и се върна с поднос със сирена в едната ръка и хляб в другата. Тръшна ги на масата доста отвисоко. После седна на стола си, облегна се назад, разтвори колене под фантасмагоричната си рокля и заби пети в пода, сякаш беше с ботуши (а носеше черни обувки на висок ток с катарами), скръсти ръце и се втренчи в ъгъла на кухнята.

Филип отново се изчерви, започна да говори, прозвуча като начало на реч или декларация; после хвърли умоляващ поглед към Кейт. Тя не му помогна и сведе очи.

Филип се изправи. Видимо правеше усилия да не избухне.

След миг се овладя. С лек шеговит тон, който навярно е бил естественият му маниер, преди да се превъплъти в спасител на нацията, се обърна към Морийн:

— Не ми даваш никаква надежда, Морийн, така ли? — Застана зад момичето и постави ръце на раменете й. Кейт видя как Морийн първо се дръпна леко, после се отпусна и отново се напрегна: да, несъмнено той силно я привличаше. Искаше ли тя или не.

— Ще ти бъда добър съпруг — обеща й Филип, възвърнал увереността си, с насмешка и към нея, и към себе си. — Обичам те. И господ не знае защо, но те обичам. Ще си луда да не се омъжиш за мен. Никога няма да намериш втори като мен.

— С теб никак няма да ми бъде скучно! — отговори Морийн малко злобничко, малко развеселено.

— Няма. Освен това не съм безработен. Сигурно няма и да бъда. Това все пак не е за пренебрегване, нали?

Шегуваше се, но в думите му имаше истинска гордост и не се срамуваше да я показва: революцията бе доведена докрай!

— Мечтата на живота ми! — възкликна Морийн.

И се разсмя. Той се наведе над нея, плъзна очи по напластеното й с тъмен фон лице и задържа поглед на гърдите й.

Тя не помръдна.

— Ще си тръгна, ако искаш — измърмори засегнат той. И понеже тя не реагира, добави: — Добре тогава.

— Не — спря го Морийн. — Недей!

Без да погледне Кейт, тя стана и двамата се отправиха към стаята на Морийн, пожелавайки й мимоходом лека нощ.

Беше полунощ. Кейт бавно се разходи до Марбъл Арч и се върна, сподиряна от погледи, покани, нашепнати ласкателства, тихата ненавист, бълвана от пленниците на незадоволения секс. В този час и на тази улица тя приковаваше вниманието отдалеч, съвсем като разгонена кучка. През целия път си мислеше, че ако бе с другите си дрехи, никой нямаше да я забележи; щеше да е буквално невидима, нищо, че нейното вътрешно „аз“ щеше да си остане непроменено, каквито и маски да слагаше. Ако беше с другата си външност, щеше да мине покрай десетки стабилни мъже, глави на семейства, възпитани младежи, порядъчни бащи, дядовци, братя и съпрузи, щеше да извърви километри по лондонските тротоари, без да изпита на гърба си, че сексът е много търсена търговска стока. Защото след една определена възраст — по-точно след една определена възраст в определена външност — жената изведнъж усеща как някой е махнал с магическа пръчка над улицата: къде са се изпокрили всичките ловци на секс? Магическата пръчка ги е превърнала в благоприлични граждани.

Стига глупости и тъпотии, как можеш да си губиш времето с идиотщини!

Когато се прибра, апартаментът беше тъмен. В стаята, денем окъпана от слънцето, огласяна от птичи песни, уханна от дворските треви на тази раззеленена улица, Морийн лежеше в прегръдката на Филип. Лежеше свита в блажена топлина. Лежеше в безопасност. Лежеше в ръце, които я закриляха от всякакви злини. Обгърната от тях, лежеше. Спеше ли? Разбира се, как иначе, не помните ли топлия, дълбок и сладък сън на летенето от вашето юношество, съня, в който всички ваши мечти се сбъдват наведнъж?

На другия ден Кейт се събуди късно. Върху кухненската маса намери бележка от Морийн: „Отиваме на море за два-три дена. Ще се видим скоро. С обич. Морийн.“

Кейт усети как шаблонната за всяко писмо думичка „обич“ впръска топла струя в сърцето й. Скъса бележката и изруга:

— Шибана лигла! — излетя от устата й думата, която децата й, Морийн също, употребяваха на всяка крачка, а нейният език досега не се бе обръщал да изрече. Този път обаче тя се почувства в правото си да я присвои: Как само я премята това момиче! Каква гадна и тъпа игра й играе! Шибани номера!

За нея употребата на тази дума беше като влизане в забранена зона — самозабранена, автоцензурирана, дори в известен смисъл форма на тактичност, като например неотиването в Америка по едно и също време с дъщеря й, за да не развали прекарването й. Подобно нещо бе изпитала, преди да свикне с думата „еба“. Помнеше колко спорове бяха водили навремето за допустимостта в езика: нейното поколение хвърли предизвикателство с думата „кървав“, тогава тя дращеше слуха доста силно и затова я използваха за всичко. Но не пожелаха да усвоят „еба ти“, не можеха да преодолеят себе си, не на последно място защото изразът бе хулителен за секса, а това вече на нищо не приличаше. Така поне мислеха тогава. Само че не след дълго „еба“ се затъркаля от устата им гладко и леко, също както „кървав“. Не обаче и „шибан“, тая дума й се опря, както преди това другата.

Децата й слагаха във всяко изречение „шибан“, „нашибвам“ и „шибай си го“, както всяка втора дума в езика на работниците беше „еба“, „еби се“ и „еба ти“.

Ето, изплъзна се и от нейната уста, изобщо не разбра как стана.

Толкова за думите.

Кейт тръгна на пазар със старите си дрехи и разчорлена коса; обиколи като невидима уличния пазар от край до край и през цялото време си представяше как госпожа Браун обикаля (благовъзпитано е единственото възможно определение) своя си квартал, минава пред магазинчетата по търговската улица и всички я познават, усмихват й се, поздравяват я, а тя сияе, признанието на околните я загрява, издува се от щастие, задето всички я забелязват — любезната госпожа Браун, която живее от толкова години на Байрон Парк Роуд и е купила, освен това и платила!, тонове продукти от всички тези обичливи, приветливи собственици на магазини, госпожа Браун, майката на толкова много потребители на храна, книги, екипировки за пътешествия и спорт, и…

Остана съвсем сама в апартамента. От време на време се отбиваха млади хора да питат за Морийн. Една нощ някакво намусено момиче преспа на възглавниците в хола, заяви още от вратата правото си да спи в апартамента — „винаги“ спяла тук — а на сутринта, без да каже нито добро утро, нито довиждане, изгледа Кейт с пълно безразличие и неодобрение. Изчезна и дума не отрони.

Кейт забеляза, че изобщо не я трогна неприязънта на момичето, а само преди седмица щеше да избухне в сълзи от подобно отношение.

Започна да се храни нормално, не получаваше пристъпи на повръщане. Но взе да не я свърта на едно място. Залови се да посвърши някои работи в апартамента, първо излъска мивката, после почисти бюфета. Осъзнавайки какво прави, тя довърши онова, което бе започнала — закалката й беше твърде силна, за да й позволи да остави започнатото по средата — и се възпря с воля да не мине пода с прахосмукачката. Ако ще върши всички тия работи, по-добре да си отиде вкъщи.

А кой ще се върне у дома, коя Кейт? Моментът за вземане на решения още не бе дошъл. До края на октомври разполагаше с още цял месец.

Пристигна писмо от Морийн. Кейт го прочете с фаталистично презрение: Хайде, стига, какъв е смисълът? Нима очакваш нещо? От писмото, изпъстрено с ирония и шеги, се долавяше примирение.

Морийн съобщаваше, че „горе-долу“ е решила да се омъжи за Филип. „В края на краищата… за кой друг… кой може да си представи, че тя, Морийн… какво толкова ще се опъва…“

Кейт хвърли писмото в кофата за смет и излезе на улицата, като забрави да провери в кой от многобройните си образи беше в момента (на порядъчна дама, оказа се по-късно), качи се на един автобус, отиде до Световната организация за изхранване на населението и прибра писмата за госпожа Браун.

Не ги отвори, преди да се прибере в квартирата си.

Липсвала на мъжа си, но извън това той си прекарвал много интересно. Дори смятал догодина отново да отиде на обмен на опит. Тогава тя непременно трябвало да дойде с него — как гледа на предложението му неговото поостаряло момиче? Щял да се върне около седмица по-рано. Ако домът им е все още под наем — не помнел от коя дата освобождават къщата им — можел да преспи няколко нощи в своята болница.

Кейт знаеше и минутата, в която къщата им отново щеше да е тяхна.

Стивън. Алжир е прекрасен. Правителството им е скапано. Ще се върне у дома на предвидената дата.

Ейлийн. Щатите са голяма работа. Всичко е адска бъркотия, но нима навсякъде не е така!

Джеймс. Судан е фантастичен. Англичаните нямат понятие какво става в останалите части на света, малко е да се каже, че имат островно мислене. Скоро ще се върне у дома.

Тим. Ухапан от насекомо, не знае какво. Бил доста болен, но не им писал, за да не развали ваканцията на останалите; ще се прибере три седмици по-рано, а тъй като са му препоръчали да не се преуморява, може би ще е най-добре…

Госпожа Браун мигом възкръсна и протегна ръка към телефона. Набра собствения си номер, на който отговори госпожа Ендърс, и я обсипа с възклицания какво чудесно съвпадение било, дето госпожа Браун се обадила точно сега, защото те неочаквано решили, че ще им е по-удобно да се върнат за Щатите малко преди уговорената дата.

Кейт можеше да влезе във владение на дома си само след три дена.

Стоеше до телефона и мислите й потекоха по старите улеи. Най-напред ще разпрати телеграми до всички тях, после ще се обади в магазина за доставки по домовете… не, първо трябва да позвъни в службата за почистване да оправят къщата от безпорядъка, който Ендърсови несъмнено щяха да оставят, и едва тогава ще поръча да заредят с храни. Добре ще е да има… Тя знаеше, че се усмихва, че от всяко нейно движение искри енергия, увереност, решителност. Ще настани Тим в свободната стая на втория етаж, той ще се нуждае от по-весела обстановка, тонът на писмото му издава колко е потиснат, а в свободната стая грее слънце през целия ден.

Отново посегна към телефона.

— Службата за почистване ли е, моля? — започна и видя Морийн да я гледа от прага с ококорени очи. Зад нея стоеше Филип, прихванал кръста й с две ръце, сякаш искаше да представи на Кейт нещо, което лично е сътворил. Морийн беше неузнаваема. Нямаше следа от ексцентричността й. Беше с най-банален костюм и сплетени на плитки коси, които бе вдигнала нагоре, същинска Гретхен.

Кейт им отправи усмивка „Заета съм в момента“ и продължи да набира номера. Те отидоха в кухнята и седнаха. Смълчани. Оттам следяха всеки неин жест и дума. По-точно наблюдаваше я Морийн, а Филип гледаше Морийн, заинтригуван от интереса й към Кейт.

Погълната да организира бита на семейството си, Кейт съвсем забрави за Морийн и Филип. В някакъв интервал между две обаждания тя направи чай, обърна се да предложи и на тях и установи, че не са в кухнята, бяха отишли в стаята на Морийн. Караха се. Докато звънеше на Мери Финчли, за да поръча на общия им мияч на прозорци извънредно измиване в нейния дом, тя се огледа и видя Морийн да седи на стол до масата с червени очи и подпухнало от плач лице. Момичето отново я наблюдаваше много внимателно.

— Не плачи! — подвикна й ободряващо Кейт, а лицето на Морийн се изкриви от омраза.

— Не ми говори с тоя тон! — крясна Морийн и Кейт се сепна. Но не силно, още беше на върха на удовлетворението от собствените си способности — неприлагани, както й се струваше, от десетилетия, а не от седмици. Докато слушаше телефонния сигнал на Мери, Кейт се вгледа изпитателно в момичето. Отсреща не отговориха. Кейт остави слушалката, отбеляза, че лицето на Морийн е разчувствано и омекнало от каквато и мъка да изживяваше. Лице на ужасено дете, впило поглед в нея.

— Какво се е случило? — попита Кейт и едва когато чу гласа си, разбра, че вече изразява всичко, което липсваше в него, когато машинално бе подхвърлила: „Не плачи!“

Пряко волята на Кейт крайниците й усетиха, че до неотдавна са били в болестно състояние, макар и затихващо: те просто бързо изгубиха удоволствието от нейната решимост. Кейт изведнъж се почувства изтощена и проумя, че в последните минути не е била съвсем на себе си. Тя гледаше изпитателно Морийн. Морийн гледаше изпитателно нея.

— Какво има, Морийн?

— Току-що заявих на Филип, че няма да се омъжа за него — отговори Морийн.

В думите й прозвуча толкова силно обвинение, че Кейт веднага разбра: завръщането й у дома отново се отлага. Бавно седна на стола до кухненската маса.

— Защо?

— Готова съм на всичко, готова съм да живея вечно сама, но няма да се превърна в това.

Безмълвно, Кейт погледна това — себе си отпреди няколко минути.

— За всичко съм виновна аз, така ли? — опита се да се измъкне със суховато иронично самообвинение, но нямаше да й се размине толкова лесно.

Морийн избухна:

— Ужасно! Отвратително! Отблъскващо! Ти просто не можеш да си представиш, не се ли виждаш? Само да можеше да се зърнеш отстрани!

Захлупи лице върху ръцете си и се разрида. Кейт отговори:

— Може и да е така, но ти не искаше да се омъжваш за Филип от самото начало и ако не аз, то някой друг непременно щеше да ти повлияе да промениш решението си.

Морийн поклати глава, сякаш искаше да каже: „Работата не е в това.“ Сетне промълви:

— Изобщо не искам да се омъжвам, за никого — и продължи да плаче шумно.

Кейт седеше и мълчеше. Мислеше си, че през последните месеци е извървяла много дълъг път. Преди не би останала безучастна, когато момиче на годините на дъщеря й ридае от мъка за това, че тя, Кейт, е помрачила бъдещето му. Онази Кейт, от началото на дългото пътуване към себе си, щеше да се държи „мъдро“, щеше сдържано да изтъкне едно или друго, щеше да се опита да даде утеха, защото тогава все още вярваше, че е възможно да дадеш утеха някому. Да, точно в това беше промяната. На глас тя каза:

— Според мен се заблуждаваш, като смяташ, че ако откажеш да станеш нещо, другото, което избереш, непременно ще е по-добро.

Морийн кимна, без да вдига глава. Но спря да плаче, след малко вече се бе стегнала:

— Няма значение, още когато бях на десет години, видях какво е бракът и се зарекох да направя всичко, ако трябва даже да умра, но да не се превърна в това. То е ужасно.

— Само това съм овладяла до съвършенство.

— По цял ден заета, заета, заета… за какво?

— За да отгледаме вас — сухо отвърна Кейт.

— О, не, не ми натяквай! — изпищя Морийн очевидно срещу собствената си майка.

— Крещиш на мен, защото никога не си посмяла да го сториш пред майка си — изсмя се Кейт и добави: — Кой знае, може би в този миг, някъде из Щатите Ейлийн вдига врява на някоя злощастна жена, защото никога не е викала на мен. Позволяваше си най-много…

— Какво?

— Да се цупи. Да мърмори. Да чупи чинии. Да тряска врати. Веднъж се престори, че е забременяла, та седмици наред държа цялата къща в непоносимо напрежение… и други подобни. Ти сигурно знаеш по-добре — каза Кейт във внезапен изблик на злоба, която бе насочена към миналото и нямаше нищо общо с Морийн.

— Грешиш — отвърна Морийн. — Аз й казвах всичко и направо. Казвах й го в очите, повтарях й го, всеки път. Но тоя тип жени са непоправими. Смятат, че всички трябва да са като тях и толкоз. И винаги са прави. Не мога за миг да си представя майка ми да се пита дали нещо не е сбъркала. През целия си шибан живот само се е щурала, щурала, щурала като муха без глава за нищо, нищо и нищо.

— Като да отгледа теб, и то не зле — настоя Кейт.

— Не, казах ти вече. Не ме е отгледала достатъчно добре.

— Както и да е. — Кейт се отпусна приятно в прилива на спомените за гнева. — Няма да позволя да прехвърлиш отговорността за разрива ти с Филип върху мен.

— Някой да е казал, че ти си виновна? — разкрещя се отново Морийн. — Кой? Не съм споменавала такова нещо. От къде на къде ти трябва да си отговорна? Защо? Защо трябва да има виновен за всяко нещо? Аз няма да бъда като вас — моята отговорност е да ви кажа „не“. Няма да съм като майка ми. Вие сте маниачки. Луди.

— Да — спокойно каза Кейт. — Зная. Значи не искаш да си като нас. Желая ти късмет. Каква ще бъдеш тогава?

При този въпрос очите на Морийн отново се наляха; тя започна да мига, за да прогони сълзите; гласът й потрепери, когато промълви:

— Какво ще правя? Какво? Проблемът е в това, че май обичам Филип.

Лицето на Кейт, без да го съзнава, трябва да бе останало безучастно, защото Морийн настойчиво повтори:

— Да. Обичам, и не за първи път. Зная какво е. Да обичаш. Затова се жени човек. Обичала съм и преди, познавам чувството. Но и тогава отказах да сключим брак. Няма да се зачисля към техния вид.

— Кой вид по-точно? — попита Кейт, макар да се досещаше. От една страна — апартаментът, Морийн плащаше наема, а не печелеше. Освен това имаше небрежната, почти арогантна самоувереност на облагодетелстваните. От друга страна, същият маниер и самоувереност често се усвояват, при това безпогрешно, от всякакви авантюристи.

— Аристократите — отговори Морийн. — Не, не моето семейство. Ние сме обикновено средно семейство, нищо специално, нали разбираш. Но за мен искаше да се ожени най-малкият син на благородническа фамилия. Уилям. Много добро момче. Също като Филип, когато не изглупява… чакай, казвам „изглупява“, защото не искам да знам за неговите работи, но „глупав“ не е думата, която описва Филип, сигурна съм. Онова за яйцата и омлета обаче, дето го изтърси, сещаш се, е ново. Доскоро той беше съвсем като другите ми приятели, само по-надежден, винаги можеше да се разчита на него. Плаша се — изхлипа тя и сълзите й отново рукнаха, — какво им става? С Уилям щях да бъда богата и така нататък, отказах му заради неговия кръг, нали знаеш, добри и мили, но не виждат по-далеч от ливадката си. А след като отказах на Уилям, как да се омъжа за Филип! Толкова ги обичам и двамата, обичам ги, много ги обичам! Когато се влюбих в Уилям, си помислих изненадана: „Значи това било, трябва ти силен мъж, опора, видя ли?“ Сега вече съм наясно, изглежда, е така. Първо Уилям, после Филип. Не обичам Джери. Нито някой от останалите. Не ги приемам сериозно. Искам да кажа, с ума си ги приемам, но вътре в мен нещо ги отхвърля. Случва се, нали? Жените знаят какво им е необходимо… Джери ми е приятел от много години. С него сме от един дол… Ако щеш, вярвай, той е генералски син. И той като мен е избягал от всичко. Безделничи, медитира. Разбираш, нали? Само с това се занимава. Пълно отсъствие от света. О, той е душа, голям добряк, какво ли го одумвам? Не съм по-свястна от него. Не съм се преработила, живея на гърба на баща си. Все пак, ако трябва да избирам между Джери и Филип, ще бъде Филип. Но не се налага. А това е вече нещо.

— Хубаво си приказваме — прекъсна я Кейт, — но имам работа да върша.

И отново развъртя телефона да отменя току-що направените поръчки, да съобщава на съседите, че плановете са се променили, да отказва хранителните продукти, които сигурно вече бяха снети от рафтовете (госпожа Браун е твърде ценна клиентка, за да си позволяват даже най-дребна небрежност в изпълнението на заявките й), та да ги върнат по местата им.

Морийн седеше в мълчание, облегнала на стената главата си, очевидно пръскаща се от болка. Следеше какво прави Кейт.

Кейт изпрати следната телеграма до Щатите: „Много съжалявам. Моят план — връщам се в края на октомври.“ После добави: „Ейлийн да поеме домакинството“, но като видя усмивката на Морийн, бързо завърши: „С обич, Кейт“, надявайки се, че в края на октомври поздравът щеше да е валиден.

На Тим пусна следния текст: „Съжалявам, не мога да поема грижата за теб сега, къщата свободна от вдругиден.“

На Ендърсови писа: „Оставете ключовете на Мери Финчли, плановете ми се промениха.“

Денят се изниза. Правиха си кафета, чайове. На вратата се звънеше, телефонът трещеше, не отговаряха.

По едно време Кейт каза:

— Знаеш ли, сега си спомних, снощи те сънувах. Сънувах те като яркожълта птица, блъскаше се в стените на тоя апартамент; той приличаше на клетка, а ти се мяташе, изхвърчаше от тъмните ъгли и се стрелваше към заслепяващите лъчи на светлината… — Двете жени погледнаха бледите слънчеви снопове, гъмжащи от прашинки, които вяло се провираха тук и там в подземния апартамент, изсмяха се. — Ти само повтаряше: „Не, не, не, в никакъв случай, няма да се съглася.“

Развеселиха се, после прихнаха неудържимо. Разтърси ги истеричен смях, запревиваха се, по страните им потекоха сълзи.

— Стига, трябва да се успокоим! — едва издума Кейт.

— Да, ето сега.

— Имам един сън, който много често ми се появява… не зная как точно да го определя. Нещо като сън с продължения, нали разбираш?

— О, да, много обичам такива сънища.

— Така ли? Ами… искаш ли да ти го разкажа? В момента май само той ме занимава… само това правя. Искам да кажа… в този период от живота ми… започна в началото на лятото. — Последва дълго мълчание, Морийн търпеливо чакаше, вперила очи в Кейт. — Да — продължи Кейт най-после, — като погледна назад към оня следобед, който промени всичко… падна като гръм, като възвестяване, от тоя род, така или иначе излязох, излязох от живота си и оттогава, мисля, истински ми се случва само едно нещо — той, сънят… Не митарствата ми по пътя. Или поне… — Отново замълча, сякаш изчакваше мисълта си да стигне до края. — … или поне външните събития, работата ми, пътуванията и любовната ми връзка (междувременно изкарах и любовно приключение, ако изобщо може да се нарече така, съвсем глупава история) просто… подхранваха съня ми. Да. Точно така… Сънят черпеше жизнени сокове от всекидневните ми преживелици. Като зародиш в утроба. Едва сега го осъзнавам.

— Разкажи ми го, моля те.

Кейт започна разказа си за тюлена като приказка, като легенда:

— В далечна северна страна една жена вървяла надолу по тъмен скалист склон и зърнала нещо да лежи между камъните. Помислила си, че е охлюв, голям грозен охлюв, но като доближила, видяла, че е малък тюлен, който се опитва да мине през скалите. За да стигне до морето. На всяка цена трябвало да стигне морето, иначе бил обречен да загине.

Кейт млъкна. В разказа й звънна фалш. Защото, разказвайки в трето лице, тя избягваше нещо много важно. Опитваше се да се предпази от силата на съня с безличното „Една жена, която… тя…“.

— Тогава забелязах, че кожата на бедния тюлен е пресъхнала и вкоравяла, мустаците му са очупени и го наплисках с вода…

Още докато произнасяше думите, изведнъж осъзна, че откакто е дошла в апартамента на Морийн, нощ след нощ е сънувала пътуването си с тюлена и често се е будила след поредния етап на съня, но всичко е забравяла до сутринта. Сънят й отново бе потънал (да, тази дума май е най-подходяща) в мрака и тя не можеше да го стигне, освен в мигове на проблясък. Защо? Защото е стигнала много болезнена фаза от съня ли? Или будният й живот в момента, в този апартамент, заедно с Морийн, е грешка, не захранва достатъчно съня, та да го помни? Но не е забравила самотната мъчителна борба да прекоси ледения мрак на север. Нощ след нощ мъкнеше и теглеше бедното животно с търпеливите очи през пронизващ студ, който хапеше и режеше телата им. Снежната буря ги биеше с мразовити камшици. При всяка стъпка режещи ръбове на скали и лед, незатрупани от снега, се забиваха като ножове в нейните крака, в опашката и перките на тюлена, които се влачеха по земята, защото не й достигаха нито сили, нито височина да го крепи над земята. Мракът беше непрогледен. Тя не виждаше нищо. От време на време усещаше отпор или присъствие около себе си, знаеше, че са дърветата: няколко пъти налетя на съпротивата на натежали клони, те се блъскаха в нея, дращеха лицето й, посягаха към очите й и очите на тюлена, засипваха ги с вкочаняващ снежен порой. Тя не усещаше краката си. Ръцете й здраво стискаха тюлена, а той се хлъзгаше и изплъзваше от прегръдката й.

— Не зная колко далеч е морето. Дали изобщо има море. Умирам от страх да не съм поела в грешна посока. Може би никога няма да стигна до откритата морска шир, от която се нуждае тюленът. Може би там има само лед, сняг и мрак, вечни и безкрайни, може би с тюлена ще се строполим в бялата пустош и няма да се вдигнем повече. Но защо тогава го сънувам? Какъв е смисълът да сънувам сън, който завършва със смърт за тюлена и мен, независимо от нашите усилия, сън, в който ние просто ще умрем?

Кейт млъкна; Морийн я бе слушала в захлас, сякаш й разказваха стара приказка, но сега рязко скочи и енергично заяви:

— Знаеш ли? Не е зле да се подкрепим. И малко да се пооправим. Я виж на какво приличаме и двете!

Тя наряза филии и ги намаза с масло, извади чиния с плодове и друга със сирене и взе от лавицата две бурканчета с бебешки каши. Нахраниха се в мълчание.

Едва тогава Морийн каза:

— Мисля, че трябва да завършиш съня си.

— Да, но не мога да го върна.

— Имам предвид да завършиш съня си, преди да се върнеш при семейството си. Не трябва да се прибираш в дома си, преди да си го изсънувала докрай.

След това Морийн се изкъпа, среса се и се преоблече; Кейт направи същото, дори успя да укроти отчайващата си коса, като плътно я стегна отзад с ластична превръзка: малко по ученически, но поне успя да открие лицето си. Сивата ивица разполовяваше главата й от челото до темето. И така щеше да остане занапред.

— О, не! — чу се Кейт да си мърмори на глас, докато оглеждаше отблизо косата си и й се искаше сивотата по-бързо да се разпростре, природата да прогони боята. — Не, никога повече няма да я боядисвам, била съм луда.

По едно време следобед на вратата се зазвъня толкова настойчиво, че Морийн отиде и отвори. Беше Филип. Многозначително спокойно, но без следа от укор в поведението, той престъпи в коридора, погледна към Морийн, а после през нея и в кухнята към Кейт.

— Искам и двете да дойдете с мен. Ще ви покажа нещо.

— Какво?

— Моля ви. Нищо не ви коства.

На пръв поглед не се държеше обвинително, но самото му идване беше упрек. Личеше си отдалеч: изопната стойка, изправен лице в лице с Морийн, решителен, ръцете му опънати по тялото, очите му направо заповядващи на Морийн. В облеклото си, напомнящо униформа, той наистина приличаше на войник.

Решителността и надмощието му очевидно привличаха Морийн. Но в същото време я отблъскваха: тя стоеше пред него колеблива, пребледняла, изгубена. Накрая погледна към Кейт, която поклати отрицателно глава. А Филип мигом изкомандва:

— Вие също, госпожо Браун. Тръгвайте. Искам и двете да видите нещо.

Морийн сви рамене и се подчини. Кейт я последва. През отворената врата се виждаше как прашният вятър разнася окапалите листа. Жените изкачиха няколкото стъпала до равнището на улицата и излязоха пред колата на Филип. Малолитражна, цялата облепена с лозунги от рода на: Изберете английското. Подкрепете страната си. Родината се нуждае от вашата помощ. Подпомагайте Англия, не хаоса. Изпълнете дълга си. Бъдете истински англичани.

Колата беше украсена като за карнавално шествие или за мюзикъл от епохата на 30-те… За какво изписваха лозунги в ония години? За Япония ли? За Хонконг?

Филип отвори предната врата, а Морийн се опита да се намести на задната седалка. Филип сложи ръка на рамото й и я задържа:

— Не, искам да седиш до мен.

Гласът му прозвуча ласкаво, но властно: цялото му поведение беше карикатура на облагородения от вярата в себе си авторитарен маниер. Цялата сцена, колата, всичко започваше да прилича все по-определено на маскарад, може би на „хепънинг“, и още докато се настаняваше отпред до Филип, Морийн недоумяващо възкликна:

— Но това е пълна глупост! Какво правя тук? Защо изобщо тръгнахме, Кейт?

— Доверете ми се — отговори Филип с най-чистосърдечно въодушевление. — Остави на мен, Морийн.

— Господи! — изпъшка Морийн, но двете жени вече бяха в колата, а Филип караше по улица „Еджуеър“. Сред обичайния несекващ поток на уличното движение стигнаха до ъгъла на Хайд парк, където обстановката рязко се смени. Цялото пространство беше задръстено от коли с цветни надписи като тази на Филип, групи хора от всякакви възрасти под развените знамена на Британската лига на действието издигаха плакати и лозунги като неговите. Стотици зяпачи от спрелите наоколо коли изразяваха с жестове одобрението си, една жена видя лозунга: Назад към добрата стара Англия! и извика: „Браво, страхотни сте, давайте смело!“

Продължиха покрай Бъкингамския дворец и обичайната тълпа, шляеща се наоколо, за да подиша кралски въздух, после излязоха на кея. Там по тротоара се бяха проточили дълги редици народ: стотици, хиляди. Плакатите и лозунгите бяха колкото хората, но всички бяха самодейни: видяха само един, направен професионално, и той синтезираше каузата, извела хората на улиците: Нахрани гладните пред своя праг. Нахрани своя народ. По картони и големи листове обикновена хартия, издраскани с креди, цветни мастила и дори печатани на машина, можеха да се прочетат хиляди индивидуални призиви: Вие искате ние да гладуваме безропотно! Далеч от очите, далеч от ума!… Днес нищо не сме яли! А вие?… Сити сте, нали! Щастливци!… Вие имате работа — аз съм безработен!

Филип само поглеждаше Морийн и по всичко личеше колко е доволен от себе си. Караше съвсем бавно.

На пръв поглед демонстрантите не правеха впечатление на гладуващи. Бяха бедни, но не умираха от гладна смърт или поне не по драматичен начин. Те оцеляваха на ръба на глада, едва преживяваха от пенсии, помощи и благотворителност, които никога не стигаха за нищо, и от редките посещения на държавните фургони, раздаващи храни. Но ако се вгледаше по-отблизо в лицата им, човек безпогрешно щеше да различи печата на унинието, безразличието и лишението; да, тези симптоми са ни отлично познати от телевизионните екрани, но защо винаги ги свързваме с други страни?

Мъже, жени, деца се тълпяха под пожълтелите дървета, а около тях се носеше вихрушка от листа и ако някой запиташе каква е разликата между тази демонстрация и други, отговорът (той не изпъкваше веднага, защото градът отдавна не бе виждал подобно явление) беше, че тук, на кея, са излезли цели семейства — майките, бащите и децата — а не профсъюзи, политически партии и групи за натиск. Семействата от хиляди, десетки хиляди лондонски домове стояха на улицата и мълчаливо обвиняваха ситите и осигурените в момента, които минаваха покрай тях и ги гледаха. Зяпачите не показваха самоувереност и превъзходство, ни най-малко; прекрасно съзнаваха колко лесно могат да се озоват отсреща, сред обезверените върволици. На тротоара вече не можеше да се разминеш от хора, които не откъсваха очи от мълчаливата демонстрация. От всички странични улици прииждаха още. Мълвата очевидно бе обходила кварталите наоколо и народът се стичаше да види собствените си страхове, приели плът и образ в демонстрантите.

Филип караше бавно. Опиваше се от това, което им показваше, целият сияеше. А Морийн пребледня, почервеня, наведе се напред да види по-добре гладните, после му хвърли поглед на неверие, гняв, омраза и разбира се, възхита.

— Добре — отсече тя. — Хубаво. Дойдохме тук. Е, и? Какво искаш сега да направя? Да сляза и да раздам дребните пари, които са ми в портмонето? Да направя чудото с хляба и рибите? Това ли?

— Исках само да видиш — отговори Филип. Той направо трепереше от възбуда и решителност. Провинциалният му вид със свежия грубоват овал, здраво набито тяло и простодушни очи сякаш се стопи, физиономията му напълно се преобрази. С всеки миг вътрешната му необходимост Морийн да застане до рамото му и да го подкрепи видимо растеше и затваряше отвсякъде кръга около момичето. Морийн също трепереше, но се дръпна от него в най-далечния край на мястото си. Той забеляза и каза:

— Ясно, не мисли, че не разбирам; не ме желаеш; не съм толкова тъп, колкото ме смяташ; исках само да ти покажа.

Думите му, както думите на жената от колата, която бе извикала: „Браво, страхотни сте, давайте смело!“, прозвучаха като лозунги от плакатите.

Изминаха повече от километър между върволиците изтерзани хора и тротоара, преливащ от любопитна тълпа.

— Какво става с теб? — попита Морийн. — Кажи ми! — Нейният въпрос прозвуча като от плакат или лозунг за лепене по колите. — Сега ли проглеждаш? От години милиони хора умират от глад всеки ден. Милиони и милиони. Милиони деца израстват уродливи и умствено непълноценни от недохранване. Всички го знаят. Защо изведнъж ни повлече по улиците? Щом пуснеш телевизора си, виждаш същата тази картина да се разиграва някъде по света. Човечеството решава проблема си с пренаселеността, като оставя да умират хора… Шибан свят, какво да приказваме! — завърши тя, бясна на себе си, защото собствените й думи я разбиха с лозунгарството си.

— Само че това става у нас! — отбеляза Филип, след като изслуша Морийн с образцово изражение на благородство и всеотдайност. — В нашата страна. Не някъде си. Мен не ме засягат другите страни. Интересува ме моята. Англия.

— О, я стига! — простена Морийн и извърна лице от безкрайните колони демонстранти, но тъй като нямаше накъде да гледа, освен към зяпачите, отклони очи и от тях и се вторачи напред. Пъплиха дълго сред бавния поток коли, пълни с любопитни пътници.

В стратегическите точки бяха струпани полицейски коли. Но полицаите не излизаха от тях. Седяха си вътре, зрители като ония от тротоарите с осигурената работа (засега), разполагащите със средства. Или с бижута, картини, земя…

Не щем милостиня! Искаме работа! Дайте ни работа! Искаме си правата, работа и хляб!

Един мъж с изпито лице се отдели от тълпата с плакатите и лозунгите и се обърна към зяпачите от тротоара:

— Не ви пречим, ако кротко си умираме от глад между четири стени, нали? Нямате нищо против! Но вече излязохме на улицата и няма да помръднем оттук.

Двама полицаи изхвърчаха от една кола и предвидливо тракнаха вратите зад себе си. Приближиха оратора, започнаха да клатят глави и да му размахват пръст като възпитателки на палаво дете: изглежда, речите не бяха позволени.

Човекът се покачи на раменете на двама свои приятели, а те вдигнаха ръце да го държат: за миг заприличаха на циркаджии, които ще правят акробатическа пирамида. Но човекът изкрещя:

— Ние сме тук. Ще гладуваме публично, не скрито. Ако трябва, докрай. Затова излязохме. Ще умираме от гладна смърт пред очите ви.

Нерешителни, полицаите гледаха оратора. Чисто човешки те съчувстваха на демонстрантите: подчертаваха го с погледи, жестове, усмивки.

Пристигна телевизионен фургон. От него наизскачаха мъже с камери и се втурнаха през движението. Правене на вечерни новини в действие.

— Нали няма да им позволят да останат тук? — попита Морийн, бушуваща от ярост, сякаш искаше сама да разгони демонстрантите или да изкомандва полицията да го направи. Лицето й почервеня от яд, разрева се, сълзи рукнаха по подпухналите й страни.

Филип беше доволен от реакцията й Морийн разбра и се опита да се овладее. Но колкото повече се бореше да обуздае чувствата си — каквито и да бяха те, преди всичко гняв, ако се съдеше по външния й вид, — толкова по-неудържимо я тресяха те. Скоро Филип се насити, обърна колата и подкара към апартамента.

Морийн му обърна гръб и се загледа през прозореца навън, където вече нямаше и следа от глад и други сродни бедствия. Филип се усмихваше. Вероятно си даваше сметка, че не е много благородно от негова страна, но погледнеше ли Морийн, не успяваше да се сдържи: победоносната усмивка отново се изписваше на устните му и трябваше да я прогонва с усилие на волята.

— Щом е така — обади се най-после Кейт, — кажи какво предлагате вие да се направи, за да се премахне злото?

— Не бъди наивна, Кейт, не виждаш ли, че няма никаква идея, и той е като другите.

— Да мислим преди всичко за страната си.

— Възможно ли е да си толкова малоумен?

Той се обиди и крясна:

— Знаем какво трябва да се прави, ще видиш, като започнем.

— Не мога да повярвам! — изпищя Морийн, избухна в смях и плач едновременно, заблъска с юмруци облегалката, приличаше на умопомрачена. — Какви ги приказваш! Не е за вярване! Сериозно ли ги говориш тия работи, Филип? Не само ти, всички вие. Дрънкате шибани глупости! Не е възможно наистина да го мислите!

Кейт, лечителката на недоразуменията, пазителката на равновесието, универсалната миротворка, се обади:

— Досега не си казал нищо конкретно, Филип, затова изкарваш Морийн от кожата й.

— Ами, няма какво конкретно да каже! — разкрещя се Морийн. — Шибан идиот — врещеше, — не виждаш по-далеч от носа си! Не можеш да видиш. Никога не си могъл.

— Трябва да подредим собствения си дом — отсече Филип решително.

Очевидно двамата щяха да продължават така, докато са заедно, тя истерично да пищи, той — непоклатимо самоуверен; те успяваха да разговарят само с лозунгови фрази или несвързано.

За щастие вече се носеха по булеварда с дърветата край канала за яхти, недалеч от апартамента на Морийн.

Филип спря колата.

— Няма да излизам — заяви той.

Морийн слезе, след нея Кейт. Морийн застана на тротоара и безпомощно гледаше Филип, който също не откъсваше очи от нея. Вълните на взаимното привличане прииждаха от единия към другия и се връщаха обратно. Морийн възнегодува:

— По дяволите всичко! — и побягна към къщи, препъвайки се на високите си токове.

— Довиждане, госпожо Браун — произнесе сухо, учтиво и победоносно Филип и потегли.

Вътре Морийн вече бе пуснала телевизора. Двете зачакаха новините. Ново земетресение в Турция. Конференция за съхраняването на ядрените отпадъци. Съобщение за решенията от заседанието в Чили на Световната организация за изхранване на населението. После кратка информация за демонстрацията на кея. Камерата се плъзна доста бързо по колоните от демонстранти, плакатите и лозунгите и се застоя малко повече само на: Не искате да виждате как умираме от глад, за да не ви тежим на съвестта! От някакъв фургон раздаваха на демонстрантите супа и хляб. Един оратор, същият с изпитото сърдито лице, крещеше: „Не ги вземайте, не ги вземайте, искат да ни затворят устата, затова ни подхвърлят милостиня.“ Но монахините раздаваха в пластмасови съдини супата и хляба на децата, подредени в стройни опашки от родителите им. На сцената се появи още един фургон: от правителствения фонд за помощи за безработните. Тълпата демонстранти се стопи и прегрупира в опашки за храна. Двама полицаи отведоха оратора — арестът беше деликатен, камерата показа съчувствените физиономии на полицаите, докато му извиваха ръцете на гърба, а той продължаваше да призовава: „Гладувайте, дръжте се докрай, нека гладуваме тук пред очите на обществото, а не като зверове в бърлогите си…“ Полицаите му помогнаха да се качи в тяхната кола, вратата хлопна и потеглиха.

„А сега прогнозата за времето…“

Щом свършиха новините, Морийн се изкъпа и се преоблече в строга рокля от груб кафяв памучен плат — женски вариант на униформата на Филип. Огледа се в голямото огледало и каза на Кейт:

— Май ми се носи униформа, не мислиш ли? Изглежда, подсъзнателно нещо ме влече към нея. Но няма да я бъде!

Втурна се към спалнята си и след малко се появи, безразборно навлякла първите дрехи и бижута, попаднали й подръка.

— Ще приготвя вечеря за нас двете — каза тя на Кейт.

Минаха няколко часа, преди да извика Кейт в кухнята; Морийн поднесе варени ангинари и авокадо за предястие, телешко със спанак за основно блюдо, салата, сирене и пудинг. Беше ходила с такси до някакъв денонощен магазин, изхарчила бе доста пари. Имаше и изстудено бяло рейнско вино.

Вечеряха, без да бързат, мислеха за хората от кея и за милионите, които те представяха.

На другата сутрин Морийн каза, че иска да си купи нова рокля — а стаята й беше буквално задръстена от дрехи. Излезе, прикрита зад масивни тъмни очила, търсеше си нова самоличност или може би нова маска. Защо не униформа? Можеше да се прибере у дома във всякакъв облик — беше способна да нахлузи и монашеско расо, и шалвари… абе, ти да не завиждаш? Изглежда, да! В рамките на един ден Морийн бе готова да се преобрази в циганка, момче, скромна домакиня; по този специфичен начин изразяваше свободата си. А щеше ли да седи цяла година на една веранда и да играе ролята на затворница под надзора на любещ дядо тиранин и възрастна дуеня само от тактическо послушание или просто на шега (впоследствие излезе, че не е шега, доказа го целият по-нататъшен живот на Кейт)? Не, Морийн никога нямаше, не можеше да го направи; тя бе преминала отвъд границата даже на престореното подчинение; природата й, цялото й същество не го допускаше. А дали е така? Наистина ли е така? Не е ли признак на носталгия Морийн да облича черната дантелена рокля в стила на 30-те години с цепката отзад до талията, дето я купи от сергия, да си слага ярко червило и да навива косата си на едри букли? Или неочаквано да се появи като героиня на Джейн Остин в рокля с толкова тесни ръкави, че да стои като вдървена? Дори да бе така, настроенията й изтрайваха до една вечер или една сутрин. Ако девойката се издокарваше в облекла на определен тип жени от миналото от вътрешна необходимост да е като тях (да бъде себе си беше твърде голямо усилие за нея), то поне прищявките й не продължаваха дълго и тя бързо си доставяше ново удоволствие. Защо Кейт използва израза „доставяше си удоволствие“: дали защото години наред бе потискала собствените си желания, за да ги сведе до поносимия за семейството й праг? Ето, сега нищо не я спира да удовлетвори фантазията си, да излезе и да си купи всяка дреха, грабнала окото й, а сетне да си я носи тук, в апартамента на Морийн. Реши да направи точно това.

На същата улица строяха висок ъглов блок с апартаменти към небето. Приземната му част беше завършена, заемаше цялото разрешено пространство и не оставяше един празен милиметър. Първите пет-шест етажа също бяха готови, не бяха измити само тебеширените знаци от стъклата на прозорците. По-нагоре започваше хаосът: сякаш сградата беше пречупена. Във висините мъже сновяха по дъски, носеха кофи, размахваха мистрии, управляваха кранове. Мъже работеха и долу, на земята — подготвяха материалите за горе. Кейт осъзна, че стои и ги гледа; от доста време, може би няколко минути. Никой не я забелязваше.

Това изведнъж я вбеси. Отдалечи се от строежа и свали жакета си, жакета на Морийн; остана по тъмната, прилепнала о тялото й рокля. Върза ефектно косата си с шал. После се върна към строежа и мина бавно пред работниците, полюшвайки бедра. Буря от подсвирквания, подвиквания и предложения. Когато се изгуби от погледа им в другата посока, тя отново се преобрази в първоначалния си вид и се върна обратно: мъжете я погледнаха, но не я видяха. Разтрепери се от ярост, сякаш сподавяна цял живот. А яростта бе само външен израз на нещо по-тежко — болка, която тя не искаше да чуе, защото непрестанно й натякваше: „Това си правила години, години, години наред.“

Мина още веднъж в образа на сексобект и погледът й улови, че от отсрещния ъгъл едно момиче, облечено като холандска кукла, следи всяко нейно движение. Широка жълта пола, тесен червен жакет, разпуснати руси къдрици, яркорозов руж на двете страни, огромни сини очи. Кейт отиде при Морийн и й каза:

— Толкова струва всичко.

Морийн замига многозначително с почернените си мигли и сама мина покрай строежа сред буря от гръмки подвиквания и подсвирквания от мъжете. Когато се скри от погледите на Кейт и работниците, спря и зачака. Кейт мина маршрута като невидима жена. И усети, че отново я обзема безумното желание да вдигне предизвикателно пред тях полата си и да им покаже задник, така са се подигравали чехкините на руските войници по време на окупацията; идеше й да се изсекне в лицата им, да се изпикае като крава пред очите им. А всичко това нямаше нищо общо с мислите й, с внимателно дозираното й съчувствие към тези мъже на тежкия физически труд, които трябва да са на седмото небе от щастие, че имат работа. Припомни си още, че когато едно животно показва задника си на друго, то изразява угодливост, поражение, послушание; без да съзнават, навярно това са правили и чешките жени. Дали всъщност не са казвали „Дойде ни твърде много“?

Морийн я погледна в лицето и я хвана за ръка: Кейт трепереше. Плахо и с лек укор я увещаваше:

— Успокой се, не бива да приемаш всичко така присърце, недей, това не си ти.

— Не съм ли? Ето за това съм живяла. Това е всичко. Година след година, след година.

Върнаха се в апартамента. Морийн предложи да направи чай, но Кейт тръсна глава и побърза да се прибере в малката си студена стая под земята, свря се под купчина завивки и се сви безмълвна с лице към стената. Заспа и засънува, но и този път не улови съня за тюлена, привиждаше й се само Морийн като яркожълта птица, пееща в клетката си: „Не, не, не, не.“

Събуди се в тъмнина. А в апартамента бяха запалени всички лампи. Морийн седеше в кухнята, вече не беше холандска кукла, а малко момиченце в ефирна викторианска нощница, цялата в басти, къдри, дантели и бродерии. Ядеше царевични ядки със сметана. Забърка една чиния и за Кейт, без да каже дума.

После отидоха в стаята на Морийн, тя включи грамофона, но заради Кейт рязко намали звука. Седяха на възглавниците и Морийн лакира в яркорозово ноктите на краката и ръцете си. Кейт изпи чаша вино, Морийн изпуши една цигара марихуана, просто седяха, не правиха нищо. Сякаш чакаха нещо. Може би Кейт да стигне до края на съня си?

Дните изведнъж се занизаха бързо, един след друг, всеки като предния. В противоположния край на Лондон домът на Кейт отвори отново, семейството й се завърна в родната къща и нейният живот пак започна да тече: но без нея. Сега тя им пращаше телеграми, както толкова пъти досега бяха правили те: „Ужасно съжалявам, много съм заета, ще ви съобщя по-късно кога пристигам.“ А веднъж дори им писа: „Прекарвам чудесно, до скоро.“ Съзнаваше, че посланията й са детински и злобнички, но трябваше да изживее прелома си докрай.

Телефонът почти замлъкна. На вратата обаче продължаваха да звънят, както преди. Веднъж, точно когато излизаше, Морийн се сблъска на прага с млад мъж и го върна:

— Съжалявам, Станли, ела друг път, сега съм заета.

Морийн разказа на Кейт за Станли. Сложи го в една група с Филип и Уилям, не с Джери: работел в някаква организация в помощ на бедните и бездомните, бил с леви убеждения в традиционния смисъл, което днес изглеждало съвсем нелепо, и май бил готов да се ожени за Морийн, стига тя да го допуснела по-близо до себе си. Спали са, харесало им и на двамата, но тя не е влюбена в него.

— Какво не е наред с мен? Какво? Защо през цялото време всичко ми изглежда толкова абсурдно? Имам предвид целия шум около благотворителността и спасяването на човечеството. Зная, казвали са ми го милион пъти — аз съм безсърдечна. И зла. Но това не ми помага, не мога да възприема този стремеж като съществен. Ето, Уилям например и досега се чувства задължен на своите арендатори — не че са много, но колкото и да са. Ръси огромни пари за благотворителност. Виж го Филип, готов да чупи яйца, ако вече не е започнал, но не разбирам как е възможно да вярва в подобно нещо? Мисля го за луд, а може би лудата съм аз?

Станли също. Той прави най-много от тримата, от гледна точка на работата. Наистина върши добрини. Непрекъснато. Но когато съм с него, в главата ми не спира да се върти: „Важното не е в това, не е в това.“ Добре, осигуряваш подслон за триста души… а останалите? Той не гледа така на нещата, може би е прав? Какво ще правя, Кейт? Защо съм такава? Филип казва, защото съм разглезена буржоазна кучка и са ме научили да мисля само за себе си. Но не е вярно! Помагах на Станли цяла година, не съм ли ти споменала? Така беше. Живеех в малък мръсен апартамент с още петима души, работехме денонощно да настаняваме бедни хора под покрив. И през цялото време си мислех. Важното не е в това. В кое тогава?

— Не зная, как да ти отговоря?

Кейт започна да разказва случки от своя живот. Не помнеше откъде тръгнаха, но скоро нейните истории запълваха целите им дни. Никога преди не бе смятала спомените си за важни, нито дори за интересни: сега ги преценяваше през реакциите на Морийн. Те сякаш изплуваха от миналото й, защото Морийн се интересуваше и се нуждаеше от тях. Тя ли ги избираше?

Например веднъж, много отдавна, когато били родени само две от децата, Стивън и Ейлийн, две малки същества на четири и три години, а Майкъл отпътувал нанякъде, тя натоварила децата на колата и излезли извън града, сред природата. Забравила е името на местността, но било „сред девствена природа, разбираш ли, помня ясно, че цял ден не срещнах жива душа. Намирах се в гора с поточе“.

Седяла с децата край потока цял ден и нищо не правила: изучавали листата на дърветата, гледали пеперудите, любували се на водните вихри по гладките камъчета. Децата пищели от радост и смях, слънцето се провирало през зеления гъстак, а той се полюшвал в лекия вятър и хвърлял трепкащи златни светлосенки по голите им тела.

Морийн настояваше да чуе всяка подробност за този отдавна отминал и толкова съвършено щастлив ден, че дори сега прелестта му осветяваше мрачния апартамент в сутерена. Защото зад прозорците на Морийн есента напредваше влажна, дъждовна, без слънце.

Морийн поиска да чуе историята още веднъж, за да я запомни добре, затова Кейт се върна по-назад, разказа как е станала рано сутринта и облякла децата — Ейлийн в жълта памучна рокличка с бродирани маргарити — как е пълзяла с колата през задръстеното движение и после стигнала гората, как тримата правили това или онова… и така нататък, картина след картина; колкото по-обстойно описваше, толкова денят изпъкваше по-ясен в спомена й.

Разказа й още и за майката на Майкъл, когато дошла веднъж да гледа децата — колко били тогава? Три ли? Или май всичките били вече родени? Няма значение, Кейт и Майкъл отпътували да прекарат почивните дни сами, за пръв път, откакто се появили децата. Отседнали в хотел на брега на Норфолк. Валяло, но в старомодния хотел запалили големите камини. Те се разхождали в дъжда, после се греели пред камината, състезавали се с местните в бирарията по забиване на перца, а сетне правили любов.

Морийн не можеше да се насити на тези спомени и щом свършеха обяда или вечерята си с бебешки кашички, хляб, масло, ябълков мармалад или нещо от този род, тя молеше Кейт:

— Разказвай ми още, Кейт, разказвай.

Отпускаше се на възглавниците и слушаше усмихната, а Кейт си спомняше на глас.

— Искам пак да чуя как сте се стреснали с Майкъл посред нощ и сте си помислили, че в къщата ви е влязъл крадец, оказало се котка и като сте разбрали, сте отишли в кухнята да отпразнувате, а Стивън се събудил и дошъл при вас.

Морийн изтананика изреченията като песен, с ритмични паузи, за да даде възможност на Кейт да улови спомена и да подеме разказа оттам, откъдето Морийн спря. Кейт продължи:

— Изведнъж стана ясно, че всички сме в кухнята без Тим и ние, тоест Майкъл и аз, непрекъснато шъткахме на децата да не го събудим, защото е по-малък от другите, но Стивън се опълчи: „Не, не е честно“… той винаги бранеше Тим… отиде горе и издърпа Тим от леглото: „Бързо ставай, майка и татко дават банкет, канят ни.“ И Тим слезе, тоест Стивън го донесе на ръце. Тогава Тим беше на три годинки, съвсем дребосък, и само повтаряше: „Бързо, бързо, дават банкет.“

— И сте останали в кухнята дълго и сте яли сладкиши, и сте пили какао, и изведнъж сте забелязали, че се разсъмва. И сте решили, че не си струва да лягате да спите в толкова прекрасно утро. Натоварили сте се всички на колата и сте отишли на брега. Морето не било много студено, нищо, че било април, и сте се къпали цял ден на плажа.

— Като се наобядвахме, децата, разбира се, трябваше да си починат, увихме ги в хавлии и ги сложихме да спят в сянката на вълнолома. После всички пихме чай и кафе. Следобед закусихме със сандвичи с шунка и яйца. И когато отмина пиковият час на движението, се прибрахме у дома. Децата още говорят за този ден. Всъщност доскоро говореха.

Дните им минаваха в опитите на Кейт да открие в паметта си щастието, но в нощите тя търсеше тюлена, мъчеше се да улови съня. И макар да знаеше, че често влиза в него, той й се изплъзваше, щом отвореше очи. Боеше се, че не е в състояние да запомни съня, защото тюленът е умрял. Този етап на сънуването беше изпълнен с тъга, болка и чувство за загуба. Стряскаше се от усещането, че са й отсечени краката, защото я режеха студ и болка, а нямаше такова нещо, краката й бяха топли. Будеше я и изтръпване в ръцете от тежестта на тюлена. Той като че ли ставаше по-тежък? Дали защото е умрял? Знаеше, че някъде далеч зад нея, зад хоризонта, слънцето още свети. Но нямаше да се изкачи нагоре, не бе изгрявало в съня й от дни, от седмици. Тя вървеше все така на север, отдалечаваше се от слънцето. А пред нея се стелеха зима, лед и безкраен мрак.

— Разказвай ми още, Кейт. Как с Майкъл сте отишли на гости, а ти си била в лошо настроение, защото сте се карали от няколко дена, но там, у вашите приятели, сте открили, че се обичате по-силно от всички около вас, и сте се влюбили за втори път.

— Нека ти разкажа за Мери Финчли. Трябваше ми дълго време, за да разбера, че тя наистина е много различна от мен. От всички жени, които познавам. Хората казват „луда жена“, нали знаеш, някой мъж изведнъж изтърси: „Ти си луда жена“, мъничко се страхува от теб, но ти се възхищава. А ти се чувстваш поласкана и даже ти се иска да си поиграеш на луда. Само че няма такова нещо. Няма, Морийн, ето, ти например може да си мислиш: „Аз съм луда жена, никой не може да ми сложи юзди!“ Но вече са ти сложени. А Мери никога не е била укротявана. Сякаш нещо й липсва по природа. Тя е като някои кучета, дресираш ги месеци наред и накрая се отказваш: „Безсмислено е, не възприема.“ Мери нищо не е възприела. Не притежава чувство за вина — това е. Всички ние сме оковани в невидими вериги, измъчват ни вини, трябва да направя това, не трябва да върша онова, ще се отрази лошо на децата, несправедливо е към съпруга ми. Мери не е обременена със скрупули, те са извън нея. А е получила нормално възпитание. Така и не успях да установя какво в него е било изпуснато. Може би нищо — просто природата й е спестила нещо. Омъжила се рано. За първи път ме смая, когато ми заяви: „Взех Бил, защото имаше по-добра работа от другите ми кандидати.“ Не, почакай, сигурно много жени си мислят същото или постъпват по същите съображения, но ще кажат: „Омъжих се за него, защото много го харесвах или бях влюбена в него, или беше изключително мъжествен.“ Не и Мери. Тя наистина го бе избрала затова. Родителите й не били заможни. А той я обожавал. Още е така. Правели страхотен секс. До днес. Но Мери му изневеряваше от първия ден. Помня какъв шок изживях. Един ден седях до прозореца и шиех, погледнах навън и видях разносвача на продукти да влиза в къщата на Мери. Много се забави. Но през ум не ми мина. Помислих, че го е почерпила с чай. На другия ден случайно се завъртя разговорът и аз споменах за него, а Мери ми отговори: „Биваше си го.“ Първо си помислих, че се шегува. После — просто, че се перчи. Нищо подобно! Тя е такава. Ако излезе на пазар и някой мъж по пътя й хареса, и имат възможност, действа незабавно. След което никога повече не се сеща за случилото се. Правеше го непрекъснато — докато беше бременна, дори когато кърмеше. Питала съм я, а тя ми обясняваше: „Не мога само с един мъж!“ В такива случаи изглеждаше малко объркана, но само защото ти задаваш тъпи въпроси. Веднъж се влюбих — историята беше доста глупава — и едва тогава истински проумях, че Мери е различна. Тя никога в живота си не се е влюбвала. Просто не разбираше за какво й говоря. Както обикновено, моята първа мисъл беше, че се шегува. А тя смяташе, че си измислям. Да, Мери е убедена, че любовта, влюбването, е заговор, нещо като царят е гол. Горе-долу по това време открих, че тя не се интересува от книги, не гледа театралните продукции по телевизията. Каза ми: „В тях винаги показват хора, които се измъчват за глупости.“ Чете само кримки, юношески приключения и разкази за животни. По едно време се питах дали не е обратна. Нищо подобно. Просто е оперирана по рождение от инстинкта за любов — оная, романтичната, така де, цялата шантава работа, вековната ни цивилизация. Мери смята, че всички сме побъркани. При нея е ясно: харесваш мъж и той те харесва, чукате се, докато на единия или на другия му омръзне, тогава довиждане, без излишни емоции…

— А мъжът й?

— Ето, видя ли, значи не си „луда жена“, щом задаваш такъв въпрос, не си като нея. Седиш тук, слушаш и питаш: „А мъжът й, а децата?“ Да. Така… Мери спеше с други от самото начало. Но то изобщо не засягаше съзнанието й и мина време, преди Бил да повярва, че е истина. Той я подложи на кръстосан разпит, а тя отговори: „Вярно е, но аз съм такава.“ Неловко й беше заради него, задето не е като жена си. Той започна да прави ужасни сцени. Тя се разстройваше, ставаше й неудобно. „За какво толкова вдига врява?“, недоумяваше. Това го стъписа — нейното отношение. Тя не изпитваше вина. После се родиха трите им деца. Мери често повтаряше: „Децата са хубаво нещо, но са пречка да си живееш живота.“ Е, не и за нейния. Веднъж Бил се върнал неочаквано вкъщи и заварил Мери в леглото с мъж, дори не знаела името му. Бебето било в люлката в същата стая, а по-големият им син Седрик, прекрасно момченце, си играел на пода до люлката. Бил подаде молба за развод. Стопи се от мъка. Тя също. Разведоха се, съдът присъди децата на него. Мери не оспори, а и нямаше как. Около година по-късно отново се събраха. Той не се влюбил в друга жена. На всички разказваше как след Мери никоя не можела да му завърти ума: „Аморална е, но като изключим това, е чудесна жена.“ Предполагам, че понася изневерите й, защото не ги възприема като обвинение и обида за собствената си мъжественост. Когато се случи той да й изневери, тя повика, повика и се оправят в леглото. Това е, секс. Докато бяха разделени за около година, и двамата изпаднаха дълбоко — всеки съдеше за нещата от своята гледна точка. Той се бил развел от развратната си жена, която разваляла децата, а тя била жертва на луд мъж. „Какво ти става? — питаше го тя озадачена. — Та ние страхотно си допадаме!“ При повторната им женитба той й постави какви ли не условия, за да задоволи самолюбието си, разбира се. Трябва да е бил наясно, че тя няма да се съобразява с тях. Но щеше ли да я прибере втори път, ако не си падаше по нея? Така я карат. Децата вече са юноши и по логиката на нещата трябва да са истински нехранимайковци. А с нищо не са по-лоши от останалите. Всъщност според Мери прекалено си позволявали — разправя, че щом малко кривнела, всички вкъщи започвали да изказват мнения по добрите и лошите страни на похожденията й. Оплаква се, че никой не разбирал най-важното — няма добри и лоши страни. Харесва й нещо и си го взема. Ако децата забележат — понякога тя наистина се старае да запазва дискретност — започват да обсъждат, да раздават присъди. Тя пък се нервира: „Я ме оставете на мира! Дотегнали са ми вашите «защо» и «защото». Обичам секса, толкоз.“ Нейните деца са в къщата ми по цял ден — по-малки са от моите, но са неразделни. Моите, четиримата, обсъждат Мери, откакто се помнят. Обичат я. Всички я обичат. Те схванаха много преди аз да включа. На мен ми трябваха години. Загряха, че тя не е като другите жени, че е съвсем различна. Веднъж прелъсти мъжа ми. Дали това е думата? Не естествено, тя просто го хареса и си го взе. Аз изживях кошмар, съсипаха ме мисли за измяна и всякакви подобни глупости. А следващия път, когато пиехме кафе в нейната кухня, тя ми каза: „Майкъл е много добре. Достави ми голямо удоволствие.“

— И какво? — извиси предизвикателно глас Морийн. — Какъв извод искаш да си направя от всичко това?

— Аз самата не успях да си направя никакъв извод, освен че тя е коренно различна от мен. Това е всичко. Всеки път, когато направя нещо — тоест не го направя, защото аз само поглеждам мъжа, който ми е харесал, и си помислям, че не бих имала нищо против, но не предприемам нищо — всеки път в подобна ситуация се сещам за Мери. Дълго време сравнението с нея ми вдъхваше сила и увереност, въобразявах си, че съм по-добра, благородна и чувствителна от безотговорното същество Мери, но сега изобщо не съм сигурна в това. Наистина не съм. Седя в театралната зала и гледам как любов раздира душите на хората, а пред очите ми е Мери, която в буквалния смисъл на думата не разбира за какво са всички тия мъки. Или в киното… ходили сме понякога с нея и все едно че… Като излезем, тя веднага дава оценка: „Пълна измишльотина!“ Отначало, като кажеше подобно нещо, си представях, че тя пуска в действие защитния си рефлекс, всички го правим от време на време, но когато проумееш, че човекът до теб наистина, ама съвсем наистина приема вдън душата си (ако изобщо изразът може да се отнесе до Мери) всичко на шега, тогава ти става странно, изменя ти се перспективата, през която гледаш на живота. Знаеш ли, в някои моменти начинът, по който възприемам света, се обръща наопаки. Сега целият ми живот след детството ми изглежда различен, а себе си виждам като умопомрачена. Любов и дълг, да си влюбена и да не си влюбена, да обичаш, да се държиш така, че всички да те одобряват, да трябва да свършиш едно и да не трябва да правиш друго, да си позволяваш и да не си позволяваш. Ами това е болест! Понякога наистина си мисля, че всичко е болест.

— Веднъж, когато бях малка, си въобразих, че майка ми е влюбена в някого. До днес не зная колко сериозно е било. Но бях разбита — каза Морийн. — Ужасих се. Помислих, че ще ни остави с татко. Никога след това не успях да я погледна със същите очи. Зная, че е глупаво. Беше най-страшното ми преживяване в детството.

— Децата на Мери и моите обсъждат нейните забежки като симптоми на болест, която трябва да бъде понасяна.

Разказвайки историята на Мери, Кейт не подозираше, че слага край на молбите на Морийн: „Още нещо, Кейт, моля ти се, разкажи ми.“

Но стана точно това.

Кейт сънува отново тюлена, този път запомни съня си. Тюленът се въртеше неспокойно в ръцете й, искаше тя да забележи нещо. Кейт спря, снегът падаше беззвучно, покриваше всичко наоколо. Тя гледаше как се стеле: не е ли по-лек въздухът отпреди? Пред нея затрепка светлина и като самотна свещ в снега блесна разцъфтяла сребристорозова череша. Кейт прегази през дълбокия сняг, стигна до дървото, откъсна клонче, натежало от цвят, стисна го с премръзнали пръсти и го понесе, отминавайки нататък в мрака.

Разказа на Морийн за новия развой на съня си и момичето отговори:

— Е, мисля, че няма да е още дълго.

Каза го несъзнателно, отчаяно. Кейт видя, че момичето е натъжено и безразлично. Беше изгубило живеца си. Кейт седна до нея, прегърна я, притисна я, сякаш беше дъщеря й. Морийн сведе глава на рамото й и се остави да я притискат и галят. Така заспаха.

Когато се събуди, Морийн седеше, кръстосала крака върху една възглавница пред себе си. Видът й стресна Кейт, накара я да се вгледа по-внимателно и да застане нащрек. Лицето на Морийн беше ново или поне ново за Кейт.

— Знаеш ли — изсъска Морийн, — събудих се с палец в устата.

Морийн бе чакала върху възглавницата, без да мръдне, Кейт да се събуди, за да запрати обвинението право в лицето й. След като го изрече, тя стана и отиде в кухнята. Кейт не се спусна подире й. Разбира се, чувстваше се виновна, сякаш беше сторила нещо лошо. Замисли се къде бе сгрешила, кое бе лошото.

Час по-късно завари Морийн в кухнята да яде от бебешките каши, седна до нея и поиска да узнае присъдата й. Морийн каза:

— Не разбираш ли? Работата е в твоите истории. Ние с теб харесваме различни неща. Ти обичаш да разказваш за децата си като малки. Това са най-живите ти спомени. Искаше да споделяш за тях, а когато те помолих да ми опишеш щастливите ти дни с Майкъл, реши да превключиш на Мери.

— Това ли било?

— Да. Това беше удар под лъжичката. Така смятам. Каква поука може да е за мен или дори за теб историята на Мери? Никаква.

Морийн се нахрани, изми съдовете и почисти кухнята; Кейт седеше и я наблюдаваше. После момичето метна през рамо торбичка и излезе.

Върна се вечерта и веднага потърси Кейт, за да й съобщи:

— Ходих в зоологическата градина. — Беше силно възбудена. Кипеше от ярост.

Към Кейт ли? Тя ли бе причината? Защо нахълта така устремено в нейната неприветлива стая?

— Останах цял ден в зоологическата градина.

— Вината не е моя — Кейт се опита да го обърне на шега. А Морийн се тросна:

— Има ли значение кой е виновен? Това ли е важното? — На излизане от стаята, спря на прага, обърна се и попита: — Защо го каза? Защо трябва ти да си виновна? Това си е чиста проба мегаломания. Ти страдаш от мания за величие.

Кейт онемя. Морийн съжали:

— Ох, извинявай, извинявай. За теб е добре, но за мен? — Избяга от стаята, шумно разревана, без да се стеснява, същинско напляскано дете, което знае, че сълзите са част от цялото и няма за какво да им се обръща много внимание.

Всъщност искаше да каже: „За добро или лошо, ти вече си минала по тоя път, а аз тепърва трябва да решавам дали да тръгвам по него или не.“

Загрижеността й за състоянието на Морийн й подсказваше, че обвинението на момичето е справедливо. Морийн бе станала нейно дете: тревожеше се за нея, както за четиримата. Дори повече — упорстваше тя и издаваше колко здраво се е вкопчила и защитава нещо, на което няма право, защото не го е заслужила; последните седмици донесоха на Кейт радост от общуването с младо същество, каквато не бе изпитвала със собствените си деца от… за малко да каже от години, но преувеличението я възпря. Браунови винаги са изживявали щастливи мигове заедно (от спомена за тях Кейт изпита остър копнеж незабавно да се върне вкъщи) дори когато децата са се опълчвали на родителите си — Майкъл също си имаше трудни моменти, за които тя предпочиташе да не се сеща; тя дълго време бе отказвала да приеме, че бащата и синовете често се бореха за надмощие, мълчаливо се съпротивляваха един на друг или си съперничеха и това тревожеше Майкъл. В края на краищата всичко се свеждаше до едно: понеже семейният живот на моменти се усложняваше (неизбежност според всеки човек с опит), понеже Кейт изпълняваше отредената й роля на майка и нямаше как децата да не й се противопоставят, да не воюват с нея и да не посрещат на нож всяко нейно желание, понеже невинаги я обсипваха с любов и признание, тя заклейми целия си живот досега и го видя в черна светлина, грозен като… Нима реакциите й през последните няколко месеца не доказват именно това? Не се ли ожалва, задето не е била достатъчно обичана, забелязвана, ласкана и галена? За това ли бяха терзанията й?

Готова бе да приеме, че това е истината; и този път преобръщането на представата за себе си бе преломно (нищо, че настъпи постепенно), както предния, когато видя себе си, семейството си и мъжа си, оплетени в паяжина от горчиви самоизмами.

Но мислите й по въпроса навярно нямаха никакво значение.

Тя отново щеше да се озове на прага на дома си в неуместно състояние на духа: това бе важното, това бе истината. Цял живот ние преценяваме, претегляме, проверяваме мислите и чувствата си… и какво? След време изживяното и осъзнатото някога добиват съвсем друг смисъл. Случило се е еди-какво си, теглим чертата, а разсъжденията и емоциите ни от оня минал момент ни изглеждат смехотворни и кухи.

Как ще вижда след година или повече това лято, далеч от семейството? Със сигурност не в светлината, в която й се появява сега. Защо тогава се измъчва да анализира постъпките си и да прави изводи: „Понеже смятам така, трябва да свърша онова, за да се получи…“ Морийн влезе и прекъсна размишленията на Кейт (разбира се, тя се занимаваше точно с онова, което миг по-рано бе отхвърлила като безсмислено) с думите:

— Знаеш ли, Кейт, кое е основното? Че е все едно. Няма абсолютно никакво значение. Каквото и решение да взема.

И изчезна.

На другата сутрин тя помоли Кейт да излязат заедно на покупки. По пътя насреща им се зададе млада жена, приблизително на годините на Морийн. Тя буташе седяща количка, към която здраво бе привързано малко дете; с другата ръка влачеше по-голямо. Детето в количката беше обляно в сълзи, защото майката беше натрупала пакети на стъпалото и крачетата му стърчаха над пакетите в най-неудобна поза. На пръв поглед то си беше дете в количка като всички други, но объркването и нещастието му крещяха за помощ към цялата улица, да го избави от стегнатите каишки, неудобните пакети, мощния рев на движението край тротоара и заслепяващото слънце в очите му. Майката, обезумяла от раздразнение към двете деца, блъскаше количката на резки силни тласъци, когато голямото дете, изостанало малко назад, я дръпна за ръката. То беше нацупено и сърдито. Личеше, че току-що бе изяло шамар. Едната му буза пламтеше.

— Хайде, върви — нареди младата майка, — мърдай, защото ще отнесеш още един, предупреждавам те.

Детето продължи да я тегли назад; обида, а не съзнателна съпротива, бе мобилизирала всичките му сили.

Майката пусна ръката на детето и го плесна най-напред с длан по едната буза, после с опакото на китката по другата и отново по първата. Детето се вкамени и я гледаше с широко отворени очи. Бавно в тях избиха сълзи и рукнаха по пламналите страни.

— Тръгвай! — крясна разярена майката. Грабна отново ръката му и го повлече: момченцето изгуби равновесие, политна към нея, за да се задържи, сграбчи я за полата, но и това не му помогна — падна на четири крака върху тротоара. Остана така, със зачервено личице, запенена от плач уста и стичащи се сополи от носа.

— Виж какво ми направи роклята! — изпищя майката. Момченцето беше оставило петна от мазно, пот, сълзи и лепкава захар от близалката, която допреди малко държеше в свободната си ръка, а сега лежеше сплескана на тротоара. — Ако не станеш веднага и не тръгнеш, такъв бой ще изядеш, че няма да можеш да седиш на дупето си — просъска над ухото му майката, а от очите й святкаше омраза.

Момченцето бавно се надигна. Тя сграби отново ръката му. В това време бебето в количката се разрева на глас. То плачеше, защото бе нещастно, не от обида или гняв. Но бебешкият вой отприщи още по-безутешно ридание у момченцето. То ситнеше отчаяно след майка си, а тя се носеше по улицата с големи бързи крачки, тикайки едното дете пред себе си и влачейки другото. Когато се изравни с Кейт и Морийн, лицето й беше също толкова злочесто, като на децата й. Забеляза как двете жени са се вторачили в нея и ги измери предизвикателно, сякаш недвусмислено им заповядваше: „Гледайте си работата!“

Вниманието й привлече Морийн, облечена тази сутрин в бяла рокля на сини бродирани цветя и привързала на две опашки русата си коса. Погледът на младата жена към Морийн изразяваше всичко, което бе изгубила, за да стане майка на двете деца. Очите й се замъглиха, трите същества отминаха, забавили ход, облени в сълзи.

— А ти не помниш нито един такъв случай — обърна се Морийн към Кейт. — Защо?

Кейт понечи да отговори: „Защото никога не се е случвало подобно вещо“, но продължи да върви в мълчание, опита се да си спомни дали наистина не се е случвало.

След малко Морийн подхвана:

— Ако се омъжа за Уилям, няма да ми тежат такива работи, нали? Винаги ще разполагам с дойки, гледачки. Може би в края на краищата ще избера точно това. Ще бъде в моя стил, нали? Няколко свободни години по широкия свят и хайде обратно в домашния двор.

Морийн пребледня; видът й стана болен. Вече нямаше нищо общо с момичето, сякаш създадено за ярката ефектна рокля. Щом влязоха в апартамента, Морийн се втурна към стаята си и започна да се съблича още от коридора. Върна се в строга тъмна рокля. Седна в кухнята, опря глава на стената и затвори очи. По страните й се затъркаляха сълзи. Не след дълго обаче избърса делово лицето си, наплиска го с вода и излезе.

Кейт се спретна и също напусна апартамента, тоест пещерата, защото мястото беше буквално вкопано в земята и облицовано с тухли. Както и да му викаха, беше си пещера. С тази мисъл стигна до спирката и взе автобуса за зоологическата градина.

Щом мина входа й, зърна пред себе си Морийн. По-скоро мярна две лъскави светли плитки на фона на черен муселин.

Беше работен ден и нямаше много посетители. Ни едно облаче не замрачаваше пладнешкото слънце. Над градината слягаше тежка, гъста светлина. Кейт не беше дошла да следи Морийн, затова пое по своя посока. Видя табела: „Към гривестите тюлени“, озова се при техния басейн и прилежно пусна монета в информационния автомат. Докато наблюдаваше екземплярите на породата, по-големи и тромави от недораслото животинче, чиято тежест вече усещаше постоянно в ръцете си, тя чу в слушалката, че гривестите не са обикновени тюлени, защото имат малки уши и не се затрудняват да преодоляват скали и земя. Не, нейният тюлен не е толкова подвижен. Разходи се до водоема на същинските, наведе се, два тюлена кръжаха като златни рибки във фонтан. За да разнообразят досадата на своето затворничество, те си измисляха игри. Част от маршрута минаваха по гръб, после се извъртаха по корем; гмуркаха се навътре и навън от водната струя, впръсквана от дъното, която се разнасяше на бълбукащи лъчи; плуваха един през друг, един под друг, един около друг.

Кейт усети, че Морийн е до нея. Обърна се и наистина я видя на крачка от себе си. Двете погледаха тюлените, сетне, без да разменят дума, отминаха нататък.

Пред тях вървеше момиче — можеше да е сестра на Морийн. На около тринайсет. Русата й коса — като на Алиса в страната на чудесата, носеше джинси и светла блуза. Беше пълничка, в онова състояние на девическата физика, когато тялото и дрехите се разминават. Джинсите бяха твърде тесни; блузата — сякаш измъкната от гардероба на майка й. Беше красива, реноаров тип, цялата от заоблености и слънчева светлина, но лицето й бе застинало в отчаяние. Следваше по петите момче на около петнайсет. Високо, гъвкаво, с особено привлекателно лице; всичко в него пленяваше и двете жени прекрасно разбираха защо момичето върви подире му. Момчето също бе отчаяно за нещо си, също изживяваше смут. Морийн тръгна след двамата юноши. Кейт я последва: четиримата напредваха навътре през рехавата публика.

Смръщило лице, момчето спря пред една маймунска клетка. Момичето стоеше зад него.

Току-що бяха хвърлили храна през някакъв отвор; на един рафт млад мъжкар се бе изтегнал по гръб в най-зрелищна поза на наслада и ръфаше кочан от прясна зелка. Маймунът беше жива картина на ленивото блаженство и момчето се засмя. Неволно, не съзнаваше, че маймуната го очарова. Трите жени не сваляха очи от тях и тревожното им чувство относно младежа изведнъж се разреди, сякаш успяха да го прегърнат и предпазят от нещо. Докато маймуната се излежаваше и сладко си похапваше, друг мъжкар от насрещен рафт се надигна и се втренчи в него: удоволствието на съкафезника му възбуди наблюдаващия звяр и той се хвърли към неговия рафт. Лежащият уж не го поглеждаше, но още докато нападателят летеше във въздуха, се изстреля към трети рафт. Натрапникът, изгонил дразнителя си, поровичка огризките от зеле, моркови и портокали, но не беше гладен: завиждаше на кефа на другия, не на храната му. Тоя, завистникът, получи ерекция: дългият му червен бастун щръкна. Беглецът, зарязал удоволствието, не сваляше очи от узурпатора, неговият пенис също се издължи и той започна да мастурбира. Лицето на момчето се изкриви и пребледня. Досега той не бе показал, че забелязва момичето, но изведнъж рязко се обърна и я отведе, не искаше да позволи тя да гледа как една маймуна мастурбира. Момичето обърна веднъж назад глава да зърне онова, което й се забраняваше; после, отново послушна, взе да хвърля изпод златистите си вежди влюбени погледи към момчето. А той вече я забравяше, дръпна ръката си от нея и след миг я изпревари. Момичето пак тръгна по петите му, двете жени след тях.

Следващото му спиране беше пред едно ограждение, в което се разхождаха три антилопи гну. Момчето имаше пълен джоб с фъстъци и без да обръща внимание на табелите, забраняващи раздаването на лакомства, протегна шепа, пълна с ядки, към най-малкото от животните. Едното от двете големи мигом изблъска мъника и лапна храната от ръката на момчето. Поучено от случката, момчето изчака търпеливо двете големи животни да се отдалечат. И отново подаде фъстъци на малкото гну. Но пак се разигра същият епизод: отново и отново момчето изгребваше ядки от джобовете си и се опитваше да ги даде на невръстното; отново и отново силните го изблъскваха и изяждаха предназначеното за него. Момчето побесня от яд, но упорстваше. Големите животни изядоха всичките фъстъци, малкото не можа да докопа ни един. Момчето се притисна в оградата, в погледа му гореше пламенно желание да го закриля. Жените видяха как, ако ги нямаше решетките, младежът щеше да прегърне антилопчето, може би щеше да зарови лице в четината му и да си поплаче. Морийн и Кейт вече обичаха момчето, колкото го обичаше и момичето. А тя агонизираше от любов, не можеше да откъсне очи от него, лепнала се бе за гърба му, изгаряше от копнеж да я забележи и да оцени стремежа й да му помогне в неговото безнадеждно начинание да нахрани малкото животно.

Момчето веднъж не я погледна. Отърси се от болката на провала си и се отдалечи. Момичето се спусна след него. Той побягна — от нея ли? Тя също се затича. Той влезе в палата на птиците. Когато жените го настигнаха там, той гледаше една ярко шарена птица в малък кафез, колкото кашон, с надпис, отбелязващ, че птицата е дарена на зоологическата градина през 1925 година. Лицето на момчето бе почервеняло и подпухнало: като на шамаросаното дете от тротоара. Започна да обикаля клетка след клетка, четеше табелките, осведомяващи от колко време птиците са в тях. Появи се някакъв пазач, момчето отиде при него и попита:

— Пускате ли понякога от кафеза тоя папагал?

— Как да пускаме хвъркатите, нали ще избягат?

— Ама никога, никога ли не излизат навън?

Пазачът реагира на момчешката емоция, като си тръгна, но подхвърли през рамо:

— Не, стоят си, където им е мястото.

— Не схващате ли, че тази птица живее в клетка от половин век! Петдесет години! — възмути се момчето и самозабравило се от негодувание, задърпа за ръкава униформения мъж.

— Такъв им е животът, аз какво да направя? — отвърна мъжът. Откачи от стената една дълга метла и премете пода, обърнал гръб на момчето.

То направо получи изстъпление от мъка. Момичето стоеше до него, но не смееше да го докосне, само го ободряваше с усмивки, подсказващи, че могат да излекуват всяка болка на света. Но момчето се поболя от преживяното, лицето му се изопна, прорязаха го линии и сенки; цялата мекота на плътта се стопи.

— Разбираш ли, Джейн, тук има птици, затворени в клетки от години! От десетилетия! По-дълго от живота на родителите ни!

Нейното лице му предлагаше само утеха: той я отбутна и продължи напред.

До алеята имаше някакъв уред; навярно косачка.

Беше изоставена, просто си стоеше там. Момчето спря и загледа устройството. Зад него спря Джейн, която го обичаше. Зад нея Морийн. Кейт застана малко встрани. Тя наблюдаваше тримата. Виждаше картината така — те представляваха едно цяло, а тя не беше част от него. Красивото нещастно момче, което не можеше да понесе света, хубавото момиче, което знаеше, че възлюбленият е краен във всичко, но ще му мине, разкошната млада жена, която се оглеждаше какво бъдеще да избере.

Момчето извади от другия си джоб прозрачно пликче с няколко останали фъстъка и ги поднесе, както си бяха в пликчето, към машината. Когато — във въображението му — машината посегна да ги вземе, той ги дръпна назад с жеста на палячо.

Разиграването на тази сценка даде повод на Кейт да се замисли дали момчето не бе забелязало Морийн и дали не знаеше, че го следи повече от една жена.

Не изглеждаше да е така.

Той отново подаде пакетчето с изкусителните ядки и когато машината откликна, отново си ги дръпна.

Избухна в театрален смях и Кейт вече беше сигурна, че е наясно поне с присъствието на Морийн, което стана очевидно, след като той рязко се завъртя, подаде пакетчето на Морийн, също както на машината преди това, и се изсмя заплашително в лицето й. Морийн нито отстъпи назад, нито се усмихна, нито се смръщи. Стоеше и го гледаше. Той се усмири. Едва сега я огледа, красивата млада жена с лъскавите руси плитки на опашки над тъмната прозрачна рокля. В тежката опалова светлина на деня тя го омагьоса. Лицето му, доскоро изкривено от болката да понася възрастта на юношеството, омекна. Отвори пликчето и го поднесе на Морийн. Тя протегна ръка към него и почти го докосна. Наложи се той да придърпа леко назад своята, за да изсипе фъстъците в шепата й, изглеждаше, като че ли изтръсква пликчето върху собствените си гърди. Засмя се. Тя също и хвърли ядките в устата си, показвайки ослепителните си зъби. Продължиха заедно, един до друг. Зад тях се влачеше опечаленото момиче. Накрая пристъпваше жената на средна възраст.

Сподирящите не виждаха лицата на двойката. Те изглеждаха оживени. Май се смееха. Подминаха змийския дом и влязоха в аквариума.

След тях Джейн, после Кейт.

В полумрака на аквариума четиримата преминаваха край осветените стени, зад тях гъмжеше от риби. Двамата отпред не разговаряха. Напредваха невъзмутимо и отделяха поравно внимание на всички контейнери. Изведнъж се задържаха пред една витрина, зад която една тръба вкарваше мощен приток разпенена вода. В пречистения басейн си играеше морска лисица. Сякаш танцуваше, помахваше с опашка и се виеше насред свежата струя: опияняваше я въздухът от външния свят, който нахлуваше в резервоара.

Усмихната, Морийн целуна момчето.

Пламенно, момчето целуна Морийн.

Ръка за ръка, те продължиха нататък.

Зад тях се тътреше Джейн, наблюдаваше ги, не ги изпускаше от поглед, не виждаше нищо друго, не забеляза рибите, пропусна волната игра на морската лисица сред мехурчетата.

Кейт излезе от аквариума с намерението да се прибере, но и тя като Джейн трябваше да види края, да присъства на смъртта, да я заковат на собствения й кръст. Зачака. Видя Морийн и момчето да излизат, хванати за ръце. Зад тях се влачеше Джейн.

Морийн отново се засмя и целуна момчето — стръвно, победоносно и предизвикателно, удряйки плесница в лицето на света. Зърна Кейт и повтори. Но момчето се дръпна от нея; почувства се използвано. Погледа безучастно как Морийн си отива. После, макар да не бе давал знак, че е забелязвал Джейн, отиде при момичето, прегърна я и каза раздразнен, но търпелив:

— О, Джейн, моля те недей, защо все правиш проблеми от нищо?

— Защото не мога иначе! — избухна в сълзи тя и зарови глава в рамото му. Той я прегърна още по-плътно и опря лице в косата й. Но очите му следяха отдалечаващата се Морийн.

Кейт настигна Морийн, а тя й каза:

— Реших, ще се омъжа за Филип.

— Добре.

— А защо не за Станли? Той не е безразличен, нали така? Към животните, птиците и рибите. Да не говорим за хората.

— Я стига! Не бъди така гадно… — Кейт беше бясна. Давеше се от гняв. Избяга от Морийн, която се спусна след нея:

— Извинявай, Кейт.

След известно време Кейт се поуспокои и каза:

— Няма защо, аз се извинявам. — Прозвуча надуто.

Когато пристигнаха в апартамента, Морийн обобщи:

— Само се извиняваме една на друга.

— Да, като в семейство.

— Да.

— Няма да е за дълго.

Тази нощ Кейт започна да сънува, щом заспа. Мракът беше все така непроницаем и леден. Тюленът беше толкова тежък, че едва успяваше да го влачи по снега. Вече не се страхуваше за него, не се боеше, че умира или може да умре: знаеше, той кипи от живот и както самата нея, е изпълнен с надежда.

Остър дъх на сол я блъсна в лицето; вдиша на големи глътки солен морски въздух. Снегът спря да вали. Лицето й докосваха не снежинки, а свеж топъл полъх.

Под краката й снегът се бе стопил, стъпваше по млада пролетна трева — свежи и нежнозелени стръкчета в тъмната влажна земя. В тревата пъстрееха пролетни цветя. Напред се издигаше стръмнина. Тя я изкачи и се озова с тюлена на ръце на върха на малък нос; морето долу отразяваше огряно от слънцето небе, синевата отгоре насищаше в още по-синьо дълбината в краката й. По скалите лежаха тюлени и се грееха на слънцето.

Със сетни сили Кейт повдигна тюлена, колкото можа по-високо, за да не разранява опашката му, ако я повлече по земята, и залитайки, тръгна надолу по тясната пътека към морската ивица. Там от една плоска и гладка скала тя плъзна тюлена във водата. Той потъна и изчезна от очите й, после изплува и за раздяла сложи глава на ръба на скалата: тъмните му благи очи се вгледаха в нейните, после затвори ноздри и се гмурна в дълбокото. Морето кипеше от тюлени — плуваха на групи, преобръщаха се, пореха по гръб водата, мятаха се, гмуркаха се, играеха. Край скалата се мярна гръб, целият в белези, и Кейт си помисли, че е нейният тюлен, съществото, което бе пренесла през толкова опасности. Но той не я погледна.

Пътуването беше свършило.

Тя видя слънцето пред себе си, не някъде далеч зад гърба си, под хоризонта, където се бе притаявало толкова дълго. Гледаше го — огромно, ярко, грейнало, весело, огнено слънце и като че ли пееше.

Обърна се с усещането, че е завършила съня си. Събуди се.

Разказа на Морийн, а момичето попита:

— Тогава всичко е наред, нали?

— Би трябвало.

— Искам да кажа, за теб всичко е наред.

Морийн седеше до кухненската маса и в гласа й прозвуча укор.

— Значи според теб смисълът на сънищата е само за сънуващите? Така ли?

— Не сънувам такива работи, откъде да знам? — тросна се Морийн.

— И какво от това?

— Кейт, аз не сънувам такива неща. В моя стил са клетките, затварянето, права беше.

Не искаше да говори повече, затова Кейт отиде до телефона, обади се вкъщи и съобщи, че се връща на другия ден. Насреща беше Ейлийн. Тя бе поддържала къщата, докато Кейт отсъстваше.

— Всичко е изрядно, мамо, справяме се отлично.

Кейт се върна в кухнята и каза:

— Знаеш ли, Морийн, излиза, че съм безработна! Няма задачи за мен. Какъв е твоят съвет, с какво да се захвана? Благотворителност? Да помагам в кухня за бедни? Или да се върна в Организацията за изхранване на населението, която май също е кухня за бедни.

Морийн сви раздразнено рамене и Кейт я остави. По-късно момичето влезе в стаята на Кейт и заяви:

— Вдигам купон.

— Защо го казваш с такъв тон?

— Защото е вятърничаво да си устройваш купони в такива моменти, нали това ще кажеш, Кейт? Нечестно е? Цинично?

— Кога го вдигаш?

— Довечера. Ще бъдеш с нас, нали? Моля те, много искам, наистина искам.

Останалата част от следобеда Морийн прекара на телефона, а доставките на храни и напитки пристигаха една след друга.

Морийн влезе в стаята, където Кейт лежеше на леглото като пътник пред път, куфарите — стегнати, вещите — спретнато подредени, и каза:

— За живота няма абсолютно никакво значение с какво ще се занимаваш ти. Или аз. Това е истината, която нямаме сили да погледнем в лицето.

— Не съм съгласна — отговори Кейт.

— Все ми е тая дали си съгласна, или не. — Морийн излезе от стаята, но пак се върна. — Твоят тюлен е жив и здрав, нали? Спасен е, на сигурно място.

— Не мисля, че тюленът е мой.

— Аха! И ако тупнеш утре да умреш, ще е все едно, така ли?

Морийн беше в истерия. Кейт се възпря точно когато се оформи решението й да направи нещо — какво. Да й даде аспирин? Или добър съвет? Може би чаша чай? Телефонът иззвъня и на излизане от стаята Морийн извика:

— Ако има нещо важно в живота, ако изобщо нещо наистина е важно, то на мен никой никога не ми е говорил за него.

Кейт се повъртя в очакване да свърши телефонният разговор. През ума й пробягаха какви ли не фрази, вероятно запомнени от вестници или телевизионни проповеди. От рода на: „Светът не за пръв път се сблъсква с отчаянието“ или „Меланхолията не помага да се оправят нещата“.

После придойдоха собствените й мисли: „Милиони умират в момента и други ще умрат, сред тях и ние с теб, но все някъде трябва да има разумни и трезви хора, които ще успеят“, „Историята на нашата планета е поредица от катастрофи, войни, бедствия, просто този път е по-лошо отпреди“, „Ти всъщност търсиш мъж, който знае всички отговори и може да те напътства — направи това, направи онова. Но такова животно не съществува.“

Дочу Морийн да казва:

— Да, купон. Реших в последния момент. Добре, чудесно, ще те чакам. — Говореше подчертано любезно, както я бяха възпитавали в детството й.

Кейт не можеше да помогне на Морийн. Но имаше свои деца; да им занесе подаръци: има достатъчно пари от хонорара на Световната организация. Тръгна по магазините. Заглеждаше отражението си във витрините; тялото й си възвръщаше познатите очертания. Лицето й бе застаряло. Видимо. Те нямаше да го пропуснат. Какво щяха да кажат? Щяха да се престорят, че не се е случило: „Изглеждаш чудесно, мамо!“ Излъчването й, тоест желанието да се харесва на всички, беше угаснало. А и беше крайно време… Косата й… нея със сигурност никой нямаше да отмине мълчаливо!

Преживяното през последните месеци — откритията й, самоанализът, всичко, което, надяваше се, бе станало нейна сила — се съсредоточаваше в една постъпка: да се завърне у дома с неподредена и небоядисана коса, опъната и привързана назад за по-удобно; твърда, на сплъстени кичури, с разпростираща се сива ивица в средата, свидетелство за нейната непоколебимост. Сякаш всяка друга част от нея — тялото, краката, дори лицето, което остаряваше, но можеше да се оправи — принадлежеше на останалите. Но не и косата й! Никой повече нямаше да я пипне. През цялото си съзнателно съществуване, по-точно откакто напусна къщата на дядо си в Лоренсу Маркиш, тя бе живяла в климат, където всичко се облича в думи: мислите, чувствата, импулсите трябваше веднага да се разпознават, от нея и от другите в семейството, защото отлагането на обсъждането или неяснотите криеха опасности; а после се класифицираха, каталогизираха и поставяха на подобаващото място и лавица в паметта. Или ако предпочитате, в компютъра на мозъка. Беше прекарала живота си сред думи и хора, научени да използват и да бъдат използвани от думите. Но сега, когато беше толкова насъщно важно за нея и нейното самосъхраняване да формулира послание, да бъде разбрана, тя предпочете да се изрази чрез косата си, чрез онова вещество, изникващо от порите на темето й като спагети от машина, единствената част от нейното тяло, която не усещаше дали я галят, щипят или опипват. Тоалетите, прическите, обноските, осанката, гласът на госпожа Браун (или на езика на търговците — на модела на фирмата „Jolie Madame“) бяха репродукция, най-малкото отклонение от която донесе на Кейт такива тежки страдания, каквито навярно изпитва опитният плъх, когато лаборантът натисне съответния лост на експерименталното устройство. Но сега тя заявява не: не, не, не, НЕ — и това послание щеше да разпрати нейната коса.

Завари Морийн на своето легло, просто седеше, не правеше нищо. Наближаваше седем. Приготовленията за гостите бяха приключили, но Морийн не се бе преоблякла. Не помръдна от леглото. Може би отново предявяваше правата си над стаята, щеше да й трябва — на нея, на приятелите й. Кейт каза:

— Открих нещо. Завръщането ми вкъщи по този начин и в този вид е заявяване на позиция, каква точно, още не ми е ясно. Но знаеш ли докъде се е стеснил периметърът ми на избор? До прическата! Невероятно, нали?

Морийн сви рамене.

— Премислих много неща — продължи Кейт. — През последните дни споделих с теб всичко, което преживявах. Абсолютно всичко. Години наред, преди да те срещна, делях всяка своя мисъл, дума и чувство на малки дози. Непрекъснато си повтарях: не трябва да казвам едно на този или онзи, мога да го разкрия само на Ейлийн, но в никакъв случай на Тим… Мери не разбира друго: никога например няма да узнае за тюлена. Мога обаче да го доверя на Тим. Разбира се, с Майкъл обсъждаме почти всичко, но той ме слуша, сякаш му говоря за нещо безкрайно далечно и несвързано с него. Питам се дали усеща, че и аз също толкова давам ухо, когато ме занимава със своите работи. Той, разбира се, никога не сънува, поне така твърди. Неговият живот е изцяло свързан с външното. Не мога да повярвам какво разстояние лежи между нас. След всичките ни години съвместен живот! Не казвам, че моите приказки го изненадват или шокират, но очевидно за него те са съобщения от друг континент, на който той не е стъпвал и не възнамерява да го посети. Имам чувството, че съм раздала късчета от себе си на семейството ми — на Тим, на Майкъл, на Ейлийн и така нататък. По-скоро — че те са ме поделили. Някога. В миналото и веднъж завинаги. А с теб мога да говоря свободно и за всичко.

— Срещнали се кораби в морето и се разминали — промълви Морийн. — Като пътешественици на организирана екскурзия. Сигурно никога повече няма да се видим.

Излезе и затвори вратата.

Час по-късно в апартамента още цареше тишина и Кейт потърси Морийн. Намери я облечена във вечерна рокля в стила на трийсетте години, веревна, но плътно обгръщаща тялото й. С дълбоко деколте на гърба и кръстосани тънки презрамки. Беше от черен атлаз. Морийн бе отрязала косата си. На равна черта по линията на ушите. Беше я прихванала с шнолки и гребенчета и ако от шията до петите имаше вид на стандартна красавица, лицето й беше като на жена, току-що пусната от затвора или от приют за бедни.

Седеше на възглавниците в хола и майстореше нещо от отрязаната си коса. Вдигна предмета. Очите й нарочно избягваха Кейт. От кичурите беше сплела нещо като сламена кукла.

Кейт се вкамени, каквато беше и целта на Морийн.

— Хубав купон се задава! — изпъшка Кейт.

— Права си.

На вратата се позвъни. Първите гости.

— Здравейте! Здрасти! — Целувки. — Какво си направила, Морийн? Какво е това в ръцете ти?

— Косата ми. Не виждате ли? Тава е бебето ми.

Морийн започна да танцува пред тях, не ги поглеждаше, вдигнала нагоре ръце, от които висеше куклата, яркожълта и крехка.

Скоро стаите се препълниха. Настана стълпотворение, множество млади мъже, които следяха с очи черно атлазеното тяло на Морийн — тук бяха Станли и Филип, и един човек, доста по-възрастен от останалите, солиден и авторитетен, който можеше да бъде само Уилям — нейният паспорт за връщане към висшето общество, ако пожелаеше да го използва; многолика тълпа, едновременно географска карта и удостоверение за богатите възможности в живота пред Морийн. Но гостите посрещаше куклата от коси, а не стопанката. Морийн, изглежда, нямаше сили да ги гледа в очите, да остане с кой да е от тях по-дълго насаме и да поговори; тя прелиташе от група на група, танцуваше няколко такта с един мъж, после бързо се изплъзваше от него или изобщо изчезваше от стаята под предлог, че трябва да се погрижи за напитките и закуските.

Една мисъл внезапно проряза съзнанието на Кейт: защо да не си отиде у дома сега, в този миг, тази вечер; за какво да чака до утре?

Остави на Морийн бележка и — тъй като не можа да измисли нищо по-подходящо и добро, което да не е обидно — шишенце парфюм.

Застана в коридора с куфара и потърси с поглед Морийн.

Тя бе в прегръдките на Уилям. Облегнат на стената прав, здраво стъпил на краката си, той държеше здраво Морийн през кръста с двете си големи ръце.

Отпусната в прегръдката му, тя си играеше с куклата от коса, закачена на китката й, мръщеше се и не го поглеждаше.

— Прекрасно знаеш, че в края на краищата ще се омъжиш за мен, защо не сега?

— Зная! Я виж ти! — измърмори Морийн и продължаваше да подмята куклата.

— Дай ми тая играчка, не ми харесва. — Но моментът не беше най-подходящ да я притиска и Морийн не предаде куклата.

— Някой да те кара да я харесваш?

В гласа й отекна раздразнение; може би ясен знак за неговите шансове?

Лесно бе да си ги представи заедно в просторна къща в Уилтшър или другаде, огласяна от деца, коне и кучета, където всичко тече гладко, по правилата, включително и ироничните забележки за семейното им всекидневие.

На вратата към кухнята зад Уилям се появи Филип, както обикновено в облекло като униформа; придружаваше го спретнато миловидно английско момиче, чиято женственост бе напълно сплескана от чувство за отговорност, дълг, служене — целия набор. От пръв поглед си личеше, че момичето е специалистка по омлетите, доброволен носач на общественото бреме, готова да избира верни пътища; роклята й, както и облеклото на Филип, напомняше военния вкус — от тъмносин креп, с бяла якичка и брошка като медал върху пристегнатата й гръд. Двамата се допълваха идеално, тя го бе хванала под ръка; но Филип не можеше да сдържа гневните си копнеещи погледи към Морийн, равнодушно отпусната в ръцете на своя Уилям.

 

 

— Просто ти забранявам тия глупости! — заяви Уилям с тона на по-голям брат и се опита да изтръгне русите кичури, завързани за китката й.

— Не! — изпищя Морийн. — Да не си посмял!

Но не се дръпна от него.

Филип не откъсваше очи от тях; а момичето наблюдаваше ревниво Филип.

Никой не забеляза Кейт с нейния куфар. Тя го взе, изниза се от апартамента и тръгна към автобусната спирка, за да се завърне у дома.