Дорис Лесинг
Лятото преди мрака (4)

Хотелът

Кейт се разплати с шофьора и предплати стаята си; запитаха я има ли сили да изчака малко във фоайето. Въпросът и загрижеността я трогнаха, въпреки че нямаше избор, освен ако не се оставеше да я откарат в болница — възможност, явно отхвърлена от шофьора и хотелския администратор в кратката (и неизбежна) консултация помежду им по въпроса дали има инфекция, зараза или нещо друго. Не, администраторът на хотела, шофьорът и Кейт прецениха, че е по-скоро изтощена, а не болна, затова, останала без капка сила, тя се настани във фоайето и за да не припадне, насочи вниманието си към обстановката наоколо. Ако човек погледне от подходяща географска точка — от върха на Алпите например — със силен бинокъл, сигурно ще му се стори, че през август в Европа започва великото преселение на народите. В това фоайе, богато украсено с цветя — изкуствени, но така великолепно имитиращи природата, че всяка естествената растителност до тях щеше да изглежда невзрачна и не на място — униформите на обслужващия персонал и ваканционната пъстрота на гостите прикриваха на пръв поглед един наистина интересен факт: че Кейт навярно бе единствената англичанка тук. Портиерите и носачите, забързани напред-назад, усмихнатите и приветливи администратори зад щандовете — истински бавачки, обгрижващи клиентите, като самата нея до неотдавна, келнерите, да не говорим за гостите, бяха придошли от всички краища на Европа. Спокойно можеше да е в Истанбул или Малага, или Аликанте, навсякъде, с едно изключение — селцето, което напусна вчера. Ушите й още се напрягаха да разгадаят потоците нечленоразделни звуци, за които нямаше ключ, докато други словесни съчетания проникваха с лекота в съзнанието й. Недалеч от нея млад мъж и жена разговаряха на немски; те се обърнаха и се втренчиха в нея, а тя се почуди защо. Наблюдаваха я приятелски, но настойчиво и внимателно. Бяха красиви и очебийно богати. В душния летен лондонски ден той носеше палто от тънка гладка кожа в дискретен бледоморав цвят, може би от най-фина шведска кожа. Палтото беше закопчано от горе до долу, оставаше разтворено само около врата, където блестеше бяла коприна. Очите му бяха тъмни и ласкави, косата, подстригана като на паж, падаше на черни меки къдрици. Момичето сякаш му беше двойница. Косата й — тъмна, прическата — като неговата. Очите и усмивката й бяха също толкова чаровни. Беше с дълга бяла рокля от крепдешин, закопчана със стотина миниатюрни облечени копчета отпред и на ръкавите. Дълъг наниз от прозрачни мъниста и бели летни боти допълваха тоалета й. Ръцете им, гъвкави, бързи и вещи, бяха отрупани с пръстени. Дори сред тази сита охолна тълпа младата двойка се открояваше с удовлетворението от чувствената хармония между тях. Самата им поява внушаваше, че храненето, сексът, разговорите и сънят в техния живот са истински празници. Видът им сякаш говореше, че цял живот са били лъскани от невидими медени езици… Не само Кейт изучаваше двойката. Те й отвръщаха със същото: „Да, свикнали сме да ни зяпат, знаем, че това е цената, която плащаме, за това, че сме елегантни и красиви, но всяко нещо си има граници!“ Кейт отмести поглед от тях, вслуша се обаче в разговора им на немски — не, вече бяха минали на френски и обсъждаха дали да поръчат такси, за да отидат на гости у приятели в Уилтшър или първо да обядват — естествено в ресторант навън, не в хотела, където очевидно не могат да очакват прилична кухня… Разговорът им се отдалечаваше и връщаше при Кейт на вълни; фразите облъхваха като ветрило студеното й влажно чело: усмихната млада жена в контрастно черно-бяло облекло се бе навела над Кейт и я канеше на английски с чужд акцент да я последва. Докато Кейт я гледаше с невиждащ поглед, поканата бе повторена.

— Извинявайте — съвзе се Кейт, — не съм съвсем добре. — Опита се да стане, залитна и момичето я подхвана. Топлина и загриженост обсипаха Кейт: о, да, момичето си знаеше работата, кой би оценил това по-добре от Кейт, нали до неотдавна сама бе изпълнявала същите задължения?

— Прощавайте, казаха ми, че не сте добре и наистина сте пребледняла, нека ви отведа в стаята ви, трябва непременно да си легнете.

Беше се наложило да почака малко за скъпо предплатеното внимание — нали е август и разгарът на туристическия сезон — но веднъж задействано, то бе от най-високо качество.

Отведоха Кейт в стаята й, обградиха я с отзивчивост и сърдечност; момичето Аня от Австрия, пристигнало в Англия, за да усъвършенства очевидно превъзходно овладяната професия на хотелски управител, помогна на Кейт да се съблече и да си легне, спусна завесите, за да затъмни стаята в мек полумрак, обади се да донесат чай, лимон и бисквити, препоръча й пълен покой, тишина и почивка и си отиде, след като повери Кейт на грижите на друго момиче, този път от Италия, също толкова любезно и съвестно и също пристигнало в Англия да усъвършенства езика и хотелиерството. Новото момиче не бе напреднало като Аня в тънкостите на професията, защото обичливостта и всеотдайността на Аня облъчваха всички етажи, а засега Силвия се справяше само с един.

След като обясни, че ще бъде на разположение, щом Кейт пожелае да натисне необходимия бутон, Силвия се оттегли усмихнала.

Кейт лежеше в стая с размерите на най-малката спалня в нейния дом. Пространството беше организирано повече от рационално. Хотелското легло беше точно толкова голямо, колкото ложето им с Майкъл в първите години след сватбата, когато можеха да си позволят само най-скромно обзавеждане. Второто легло, двойник на нейното, беше на една ръка разстояние, покрито със светлосива завивка и две розови възглавници отгоре, вероятно за да създават усещане за уют и удобство: всяка вещ в стаята беше функционална. Завесите, плътни, розови, се перат в машина и не изискват гладене… я, стига, какъв е смисълът да живее на хотел, ако ще разсъждава като домакиня? Но продължи огледа: мокетът беше тъмносив без никакви петна. Виж, стените не са решени практично: белите релефни тапети събират много лесно прах; вероятно ги чистят с прахосмукачка поне два пъти в седмицата. Имаше телевизор, радиоапарат и табло над леглото с множество бутони и копчета за натискане.

Не може да се каже, че стаята бе тиха, не, уличното движение тътнеше и трещеше под прозорците, които в този сезон естествено трябваше да бъдат отворени, а някъде съвсем наблизо вероятно имаше служебна стая, защото оттам не спираха смеховете и тракането. Кейт се радваше на полумрак, спокойствие и почивка, но не и на тишина.

Въпреки всичко трябва да се потопи в забравата на съня, докато болестта й, каквато и да беше тя, премине. Ами ако е жълтеница? Не, не е пожълтяла. Нито трепери от студ; обратно, гори, сякаш палещата жар на Испания бе останала в тялото й. Май има треска, главата й се пръска от болка. Но от друга страна й се гади, струва й се, че отвътре тялото й е вкочанено, макар отгоре да гори… Едва сега осъзна колко ужасно е било пътуването с друсащите автобуси, самолета и накрая таксито — кошмар от знойно движение и ледени спазми.

Повдигна й се. Повърна. И още веднъж… Хванала се с две ръце за мивката, тя видя в огледалото едно зеленикаво пребледняло лице с яркочервени петна на скулите, върху което падаха провиснали лепкави кичури изсушена коса. Сивото при корените напираше неудържимо. Лицевите кости изпъкваха, кожата беше сбръчкана и отпусната. Ако това лице се бе появило в испанското село, жените щяха да разпознаят в него посестримата; Кейт се върна, залитайки, в леглото и задряма. До съзнанието й стигна дискретно почукване и видя усмихнатото лице на Силвия да се навежда над нея. Но не помръдна; после се проточи дълго забавено време, сякаш под вода; денят се отличаваше от нощта само по това дали стаята е тъмна шумна пещера с болезнено ярки вертикални процепи светлина, от които тя отвръщаше глава, или тъмна пещера с тънка хоризонтална ивица светлина на пода, от която също криеше очи. Силвия я навестяваше редовно с най-полезното според нейния опит лекарство за състоянието на Кейт — изстискан лимон с разбит белтък. Напитката освежаваше, Кейт изпиваше до дъно всяка поднесена чаша, а щом Силвия излезеше, я повръщаше. Знаеше, че по нареждане на управителя Силвия я следи, за да се увери, че Кейт не страда от болест, за която по-високото началство може да им потърси сметка: Силвия долагаше за състоянието на Кейт — и Кейт би правила същото на нейно място. Тя не обвиняваше Силвия; обратно, само внимаваше да прикрива колко чести и раздиращи са пристъпите й и колко болезнено понася шума, по-тежко дори от повръщането. Лежеше в унес, не спеше, но не бе и будна; неспирният шум наоколо пробождаше тялото й до кокал; писъкът на спирачките от улицата режеше гръбнака й; разноезичният хор в коридора и топуркането на стъпките гърмеше и отекваше в главата й като буря.

Няколко пъти чу тежко търкаляне и очевидно бе попитала Силвия какъв е този шум, защото помнеше, че били количките — едни разнасяха по стаите пособия за чистене, други ястия, напитки и цигари за гостите и всъщност сновяха нагоре-надолу непрестанно, през целия ден и голяма част от нощта. Те звънтяха, дрънчаха и тракаха, тънките стени се тресяха, а прозорците вибрираха от грохота на движението.

Навярно бе водила и други разговори с винаги любезната и мила Силвия, защото знаеше, че момичето живее в малко място близо до Венеция, където „баща ми има гостилница и всички му помагаме“! В семейния хотел Силвия упражнявала всички професии на туристическата търговия — келнерка, камериерка, готвачка и дори замествала баща си, когато преди година си взел почивка и завел майка й на летуване в Швеция. Догодина щяла да практикува в Лион на пост, какъвто Аня изпълняваше тук, тоест едно стъпало по-нагоре. А след това? Искаше да се омъжи за годеника си; това лято той изучавал винарския занаят в Цюрих. Щели да потърсят работа на едно място, вероятно в Италия, но можело и другаде — във Франция, Германия, защо не в Англия. „В наше време човек може да се устрои навсякъде, не е ли така?“ Силвия виждаше себе си като управителка, годеника си — също управител на скъп хотел от класата на този, дори по-добър. Тук всичко отговаря на високи изисквания, няма спор, била приятно впечатлена, но дойде ли му времето, иска да си има собствен хотел в провинцията, по-луксозен от бащиния, за най-богатите, те могат да си позволят съвършена простота, съвършена тишина, съвършено всичко и естествено превъзходно обслужване. Тогава Силвия няма да раздава отзивчивостта и благоразположението си, щом потрябват; други хора ще са назначени за тази работа.

Засега обаче изпълняваше задълженията си така всеотдайно и мило, че лицето й, наведено над Кейт в затъмнената стая, стана символ на успокоението и съпричастието — смешно и нелепо, така е, Кейт го разбираше дори в своето болестно състояние и все пак колко приятно! Чудно ли е тогава, че красивият мъж със сакото от копринено мека кожа и жената с бялата крепдешинена рокля със стотиците миниатюрни копчета, облечени в един нюанс по-различна коприна от материята на роклята й, така че да придърпват погледа да проверява какво ги прави по-блестящи от дрехата и да създават илюзията, че са от слонова или друга полирана кост, чудно ли е, че тази двойка излъчваше самочувствие, увереност и естествена невъзмутимост: самоотвержеността на хиляди като Силвия ги бе направила такива. Накъде ли се отнесоха? Към Швейцария? Гърция? А защо да се ограничават с Европа? Може би вече са в Южна Америка или Исландия?

Кейт изведнъж си даде сметка, че е будна в гробна тишина. Нищо не се търкаляше по коридорите, нямаше движение. Беше гладна. Обади се по телефона и разбра, че е четири сутринта; но реши, че след като е отседнала в такъв скъп хотел, може поне да се възползва от удобствата на цената. Донесоха й в стаята студени закуски и приятно на вкус вино, но очевидно бе избързала. Хапна малко и моментално й прилоша, този път поне главата й остана ясна, Кейт бе готова отново да се включи в живота. Денят започна с обичайния глъч; светлината плисна и проряза до болка очите й. Тя стана и се облече. Дрехите увиснаха на нея като на закачалка; кантарът показа, че е отслабнала със седем килограма. За колко време? Напрегна паметта си да изчисли поне приблизително датата, но стигна само до заключението, че трябва да е началото на септември.

Застана пред огледалото; завесите, дръпнати за първи път, откриваха през прозореца площад, изпълнен с жаркия блясък на автомобили, а над него — натежали от влагата раззеленени корони. От огледалото я погледна същество от кожа и кости, с изпъкнали колене над изтънели глезени, с малки, тъмни, неспокойни очи и бледо, хлътнало лице, оградено от сплъстени, разбъркани, изгубили цвета си кичури. Сивата пътека в косата й бе израснала с три пръста. Нямаше и следа от приятната жена от хубавата къща в Южен Лондон, полагала толкова грижи за външния си вид; никой от така радостно общувалите с милата, усмихната и елегантна Кейт в централата на Организацията за прехрана на населението и в Истанбул нямаше да я познае.

Заради косата, преди всичко заради косата… това поне най-лесно се слага в ред. Обади се да си запази час във фризьорския салон на хотела, разбра, че първият свободен е чак късно следобед и установи, че няма сили за плановете си, заради които се вдигна от леглото и се облече: беше си намислила да извърви пеш разстоянието от хотела до сградата на Организацията, около километър и половина, за да прибере писмата, които сигурно я чакаха там. А всъщност загуби съзнание и се свести на пода с натъртено рамо; върна се в леглото и помоли да изпратят куриер от хотела за пощата й. Донесоха й я; не беше голяма. С най-голямо нетърпение чакаше писмата на мъжа си. Беше му изпратила много картички и едно по-дълго писмо от Истанбул, в което му съобщаваше, че смята да „отскочи“ до Испания; знаеше какво ще разбере — че си е намерила приятен спътник и е решила да си признае с една дума сега, за да му даде време да свикне с мисълта. От него бяха пристигнали две писма, топли, шеговити, пълни с новини за какво ли не, включително и за приключенията на дъщеря им, гостуваща на приятели във Филаделфия и изглежда, сериозно влюбена. Писмата с един замах изтриха всичките й черни мисли за нейното положение и брака й. Лежеше, отново й се повдигаше, но копнееше за мъжа си, за тяхната интимност, разбиране и близост. Сега изведнъж видя обидата си от неговите любовни истории като напълно детинска: те губеха всякаква стойност в сравнение дори само с един-единствен факт — когато тя протягаше ръка към него или той към нея, жестът съдържаше четвъртвековна заедност. Затова празното легло до нея я обезценяваше; самото й присъствие тук, излизането дори за кратко от модела, който бе приел нейният живот, й се стори грешка на умопомрачена жена. Бурните й реакции, нежеланието й да стане от леглото, пристъпите на плач и подтикът да извика Майкъл с телеграма да си дойде у дома — всичко това й подсказваше, че още е болна и може би е разумно да потърси лекар. Реши, че ще направи точно това, но отново се отпусна в леглото и заряза здравомислещата дневна Кейт — за да се избави от отчаяната си нужда мъжът й да бъде до нея и да забрави всичко останало; засънува, че е застанала в дебел чист сняг сред борове и смърчове. Небето беше стоманеносиво. Приближи село с дървени къщи, от тях започнаха да излизат хора и да прииждат към нея; най-величествен и по-висок от всички беше младият принц от дървената къща, заради любовта с когото тя бе изоставила тюлена. Той беше рус, с хубаво мъжествено лице и ясносини очи. И малко поостарял, откакто го бе видяла за последен път. Наведе се, целуна я властно и я увлече в шеметен танц. Хората от селото, млади и стари, мъже и жени, хванати за ръце или през кръста, буйно скачаха и се въртяха. Той и тя се вихреха на дървен подиум, за да ги виждат всички, защото колкото и да се вдаваха в собственото си веселие, селяните бяха вперили очи в него и в нея, избраницата му, усмихваха се, смееха се с пълно гърло от радост, че тя е с принца им. Музиката беше силна, а тя не разбираше откъде идва. Сетне той я остави и без дори да я погледне, слезе от подиума, хвана за ръцете едно момиче, което потропваше долу с някакво момче, навярно неин брат, издърпа я усмихнат на платформата и продължи танца си с нея. Дългите й златни плитки, вързани с червени панделки, се разлетяха, когато се понесе в кръг, направлявана от ръката му на кръста й, и цялата грейна пред засмяното лице, наведено над нея за целувка. Кейт побягна безутешна и нещастна. Хората от селото се втурнаха след нея с викове: вече беше враг, защото бе отритната. Настигнаха я и я хванаха; младият принц не искаше да знае нито за селяните, нито за нея; танцуваше с момичето. Бутнаха я в яма, обрамчена с прясно издялани ухаещи дъски, нямаше измъкване оттам. Ръбът на дупката беше на нивото на очите й и тя гледаше вихрушката на принца с момичето на подиума. Изкрещя, че несправедливо е затворена, несправедливо е свалена от подиума, усмивката му мигом се смени с гняв, той прегази през снега, повлякъл партньорката си за ръка, застана до ямата и я нахока: тя не е великодушна, душата й е дребнава и заядлива, не е способна да споделя общата радост и най-вече не разбира законите на живота — дълг на принца е да танцува с различни жени и девойки, една след друга, докато всяка стане избраница и стъпи до него на подиума пред очите на селото. Празникът продължаваше, музиката гърмеше, песни, смях, целувки. Над нея боровете се олюляха, изсвистяха в засилените пориви на ледения вятър, проплакаха и запищяха. Кейт знаеше, че трябва да се измъкне от ямата, на всяка цена. Някъде съвсем наблизо тюленът беше сам; разкъсван от болки, отново се бореше да преодолее сушата и да стигне до морето. Смяташе, че тя го е изоставила.

Събуди се замръзнала. Опита се да стане от леглото, за да се погледне в огледалото и да види дали не е пожълтяла, почервеняла или добила друг някакъв цвят, който ще определи диагнозата й, но се строполи и позвъни за Силвия. Влезе непознато момиче. Пълничко и тъмно, с къса бяла рокля. С кръгло лице и благи черни очи. Усмихваше се, а над горната й устна се очертаваше нежен детски мъх, подсказващ в каква красива и решителна жена ще се превърне детето. Поведението й изразяваше самоувереност и удовлетворение, идващи, както при Силвия и Аня, от съзнанието за отлично изпълнени задължения. Тя се наведе усмихната над Кейт, докосна я със свежата си ръка и я попита как се чувства днес. Седна на леглото, взе ръката на Кейт в своята и каза, че тя също е швейцарка, от френскоезичен кантон, и също изучава хотелиерската професия; също има годеник, който овладявал винарството; замествала Силвия, която заела временно мястото на Аня, защото Аня поела за две седмици задачите на управителката на хотела, тъй като неочаквано я извикали при болната й майка. Девойката се казваше Мари, усмихна се, засмя се и заяви, че госпожата няма температура, но дали не я тревожи нещо? Думите й развеселиха Кейт, двете се посмяха, но избликът на Кейт изтъня в плачлив скимтеж като молба за незабавна обич. Не страдаше от нищо сериозно; и двете мислеха така. Но в главата й се въртеше, гадеше й се и килограмите й се топяха. Мари й даде супа, Кейт я повърна моментално; момичето още не бе излязло от стаята и помогна на Кейт навреме да се добере до банята. Този път и двете решиха, че е настъпил моментът да се изпълни ритуалът с повикването на лекаря. Той пристигна и както испанския си колега, постави само отрицателни диагнози. Кейт не е болна от жълтеница. Не, нито от тиф. Не, няма и анемия или ако има, то е в много слаба степен. Вероятно е хванала някоя от многобройните разновидности на грипа, трябва да лежи и да взема тези хапчета… Така Кейт се върна в съня си.

Някъде далеч зад нея слънцето се наклони към хоризонта, където страшно чернееха планините на вечния лед, после се килна надолу, почти проби билото, стигна на сантиметри от него и бързо издърпа деня, оставяйки тъмната земя във властта на студените сенки. Тя вървеше в гъстия здрач и едва различаваше сухите камънаци, през които си проправяше път. Тюленът, безжизнено отпуснат, облягаше глава на рамото й. Изплъзваше се от ръцете й, беше в кома, береше душа. Чуваше сухото му, остро и неравномерно дишане. Трябва бързо да го полее с вода. Но всичко наоколо е замръзнало, а освен това пресъхналата кожа на тюлена се нуждае от солена вода. Остави го на снега и се огледа, как да си помогне? Видя една черна скала с кристалчета сол по пукнатините. Във вдлъбнатината до нея съзря ледена коричка и я счупи. Отдолу имаше малко вода, все още незамръзнала. Събра и натроши солни кристали, пусна ги във водата и направи солен разтвор. Домъкна полуживия тюлен до този живителен извор, който въпреки солта вече бе на път да замръзне, започна да облива животното с шепи, бързо, по-бързо, бясно, защото кладенчето замръзна и водата изчезна. Но преди съвсем да се втвърди, тя успя да овлажни цялото тяло на тюлена, засъхналата кожа, главата и очите. Той я погледна и простена благодарно. Тя разбра, тюленът е жив и спасен поне за момента. Трябва да го вдигне и отново да го понесе на север, още по на север, най на север, далеч от южното слънце и неговия вечен ден. Мракът около нея стана непрогледен. Снегът отново заваля. Тя повдигна тюлена, вече по-лек, защото дишаше и беше жив, и пое своя път на север.

Стана от леглото едва в средата на септември. Беше отслабнала още повече. Косата й стърчеше в безпорядък около изпосталялото лице, сплъстена, мъртва, с оранжеви краища и сиви корени. Дори четка не минаваше през нея. Разбира се, ако има търпение да си запази час при фризьор, ще излезе оттам след няколко часа с тежката лъскава копринена прическа, която беше „нейният“ стил. За някакви три месеца. Иначе, когато се прибере вкъщи, ще трябва да се върне към „своя“ стил отпреди лятото — приятни ненатрапчиви вълни без помен от предизвикателност. Но има ли смисъл едното или другото, когато тялото й е живи мощи? Обмислен, въпросът означаваше, че Кейт няма да се подложи на двучасово мъчение под сешоара.

Тя среса косата си назад и я върза на опашка: прическата бе прекалено младежка за нея, но нямаше сили да направи нищо повече. Мина през шумното фоайе, тъй тежко ухаещо на скъпи парфюми, че отново й се повдигна, и излезе на улицата, където май всеки минувач беше турист, тръгнал на лов за атракции. Хората я заглеждаха. Зърна отражението си в една витрина и разбра защо. Видя, че е трябвало да завърже шал около главата си и да пристегне с някакъв колан чувала, който висеше на раменете й. Влезе в първия магазин за аксесоари, купи наслуки широкопола шапка и я нахлупи ниско над лицето си. Почувства се защитена от любопитни и критични погледи.

Намери спирката на автобуса, който й трябваше, качи се с усилие на втория етаж, седна; залиташе от слабост през целия път от хотела на юг към своя дом. Искаше да го наобиколи. Не, не да влезе, само да хвърли едно око. Никога не бе виждала къщата си, заета от чужди хора. Все едно щеше да погледне живота си отстрани.

Слезе от автобуса, прекачи се на друг и той я откара до края на тяхната улица. Широка, с редици дървета от двете страни. Не се мяркаше жива душа. Проснат на тротоара, шпаньолът на господин Джаспър дишаше тежко. Позна я, но не помръдна. Беше му горещо и от езика му се стичаше слюнка. Чак когато видя запъхтяното от жегата куче в пухкавия си кожух, тя осъзна, че е много топло и сама е изпотена.

Без да бърза, тръгна по улицата. Едва сега почувства, че се е завърнала от чужбина в родната Англия. Вече наистина е у дома. Космополис е зад гърба й. Младата госпожа Хач окопаваше в предната градина своя храст с белите рози. Тя погледна Кейт, минаваща край къщата в този момент, погледна втори път и тъкмо когато Кейт щеше да я поздрави, изгуби интерес към странната жена и продължи да копае.

Кейт застана в сянката на чинара пред входа на тяхната градина и надникна вътре. Просторният заможен двор бе замрял под обедното слънце. Градината изглеждаше напечена и клюмнала под ясното небе. Нуждаеше се от поливане. Гълъб гукаше в клоните на дървото, под което седяха в оня паметен следобед. Тревата не бе косена: наемателите сигурно щяха да я подрежат надве-натри в суматохата, преди да се върнат те, собствениците. Насред поляната лежеше преобърнат забравен самотен шезлонг.

Кейт се застоя под дебелата сянка. Може би някой ще излезе? Но нищо не се случи. Може би госпожа Ендърс готви? Или е излязла на пазар? Това не е работа на Кейт. Така ще изглежда нейната къща, нейният дом, когато, много скоро, ще го напуснат с Майкъл и ще отидат да живеят в по-малък апартамент. Човек говори „моята къща“, „моят дом“. Глупости. Хората прелитат през разни домове, а те си остават непроменени от човешкото присъствие, само леко се приспособяват към обитателите си. Кейт не изпита нищо особено при вида на този дом, между чиито стени бе прекарала почти четвърт век от своя живот. Сърцето й не трепна. По-скоро беше малко замаяна и лека, имаше усещането, че понеже е безплътна, въздухът ще я отнесе нанякъде. Така е, направи глупост, като се втурна право от леглото, където прекара последните три седмици, без да сложи залък в уста, в това пътешествие през половин Лондон. Сега трябва да се върне и да лежи до края на деня. Напусна сянката на дървото и видя на отсрещния тротоар Мери. Мери беше с шапка и ръкавици. А не можеше да понася ни едното, ни другото; и рядко ги слагаше; откъде ли се връща? Кейт разтегна устни в усмивка, готова за мига, в който щеше да срещне очите на Мери. Но физиономията на приятелката й с нищо не се промени. Както Айрис Хач, тя мерна жената на улицата, хвърли втори поглед, заради ексцентричния й вид — как е попаднала тая бездомница на тяхната благопристойна улица! — и отмина.

Този път буря от емоции разтърси Кейт. Ураган от страх и възмущение. Как смее Мери да я погледне и да не я познае! Та те са най-близки приятелки от години! Мери е пияна или не е на себе си! Нали бяха делили скърби, семейни и лични, децата си, може би и мъжете си? Кейт знаеше, че по някое време Мери се увлече по Майкъл — Мери си е Мери, сама бе изтърсила всичко на Кейт. Знаеше също, че и Майкъл намира Мери за привлекателна — е, не беше единствен, Мери се харесваше на мъжете дори когато не си признаваха и не одобряваха поведението й. Какъвто беше случаят с Майкъл. Тогава Кейт дори малко изревнува — по дяволите, пак се поддава на лъжливата памет: малко била изревнувала, та тя се изяде от ревност, поболя се. Неразделната й дружба с Мери всъщност започна от този момент. Меко казано, не се гордееше с този спомен.

Кейт гледаше отдалечаващия се гръб на Мери, изправен и самоуверен под изрядната стилна шапка: в появата на тази жена нямаше нищо от истинската Мери, тази беше предрешена.

Кейт изпита облекчение, че Мери не я позна. Нещо повече: олекна й, сякаш се освободи от бреме. Бързо напусна убежището си под клоните и тръгна през дълбоките сенчести кладенци по заслепяващо огрения тротоар. Видя, че Мери вече е захвърлила шапката, ръкавиците и обувките и стои боса на поляната си, разкрачена, с ръце на хълбоците, отпуснала гърди. Смръщила лице от яркото слънце, тя втренчено гледаше насреща към къщата на Кейт.

Присвитите очи придаваха на лицето й озадачено изражение: това беше много характерно за нея. Твърде често Мери посрещаше трудните ситуации в живота с физиономията на човек, който има нужда от преводач.

Например техните така наречени „злобарски сеанси“. Всъщност те бяха само два. Първия си устроиха преди година, след като учителят на десетгодишния син на Мери я посети вкъщи да й обясни, че момчето силно се нуждаело от нещо, което „домашната атмосфера не му дава“, така се изразил учителят.

Стана така, че Майкъл отпътува за края на седмицата, мъжът на Мери беше дежурен, а децата и на двете бяха заети със свои си работи. Известно време Кейт и Мери ахкаха колко било хубаво, че са свободни по едно и също време, после решиха, че случаят е специален и се уединиха в спалнята на Мери, където първо пиха кафе, а после минаха на уиски.

Мери подробно преразказа на Кейт по своя уж добросъвестен, а всъщност доста объркан начин какви препоръки й дал учителят, за да помогне на детето си „да се интегрира в средата“. Термините валяха един след друг: приспособимост, типичен, нормален, съвместимост, сигурност, норматив; много скоро започнаха да се смеят, все по-силно и невъздържано с покачването на веселието им, дължащо се отчасти на мисълта за предстоящите два дена пълна свобода, отчасти на погълнатото уиски.

От своя страна, Кейт сподели с Мери как преди време училищната възпитателка дошла у тях със същата мисия относно Ейлийн, която по една или друга причина, забравена днес, била „трудна“ в оня период.

— Тя каза — продължи Кейт, — че проблемите на Ейлийн лесно се преодоляват в идеално структурирана семейна единица като нашата.

При тези думи Мери избухна в смях.

— Единица — повтори Кейт. — Точно така каза, че сме единица. И не само това, каза, че сме сплотени като ядрена единица.

Двете се разтресоха от смях. После взеха да врещят, да пискат, да се давят, Мери се запревива на леглото, Кейт в креслото. Сетиха се и за други случаи, които повлякоха неустоимо смешни думи. И всяка дума ги хвърляше в по-неистово търкаляне и крясък. Търсеха изрази, които да отприщват още смях и стигнаха дотам, че не само професионални определения от рода на „конфронтация между родители и деца“, „синдром“ или „стресова ситуация“, а и съвсем обикновени думи като „разумен“, „подреден“, „здрав“ и така нататък подновяваха пристъпите им на забавление. Накрая се кикотеха даже на „семейство“, „дом“, „майка“, „баща“.

В един момент обаче Кейт се почувства неудобно и нейната неловкост бързо се предаде на приятелката й (инстинктите на Мери бяха необикновено остри), чието лице си възвърна познатото изражение на любопитство и готовност да бъде поучавана: защо обаче Кейт реагира сега с неодобрение, а тогава отношението й бе съвсем различно?

Няколко дни след тази случка, докато чакаха в кухнята на Мери яденето да възври, те отново прихнаха само защото Кейт неволно смени мястото на една дума в изречението си и без да иска, наблегна на нея. Разказваше как влязла в дневната и сварила мъжа си да играе на карти с децата, но думата „мъж“, използвана на необичайно място, ги разсмя. И не можаха да се спрат. Започнаха да импровизират, да си разказват смешки и да описват истински случки, в които се повтаряха определени думи: жена, мъж, съпруга, съпруг… Задъхваха се, примираха от смях. „Бащата на децата ми“, подхвърляше едната; „човекът, който печели хляба ни“, отвръщаше другата и кряскаха злостно, същински харпии.

Случката беше ритуална, като мъжките събирания на съседи от заможните предградия — там всичко, на което мъжете посвещават силите си в нормалния живот, бива оплювано, омаловажавано и обругавано.

Нямаше съмнение, че чувството за вина у Кейт сложи край и на втория „сеанс“; Мери послушно и охотно спря, щом секна смехът на Кейт, запали цигара; седеше и пушеше, тръскаше пепелта по пода и се усмихваше по своя си начин: Добре, спряхме, доволна ли си? Прехвърлихме мярката, така ли? Каква мярка? Кажи, обясни ми!

Много скоро двата инцидента, неповторени, потънаха в миналото и Мери споменаваше за тях с думите:

— Когато се посмяхме, помниш ли, Кейт? Нашите „злобарски сеанси“.

Изражението на лицето й беше също, както в този миг, докато гледаше къщата отсреща с присвити, заслепени от слънцето очи: Не разбирам, но щом казваш, май трябва да се съглася; полагам всички усилия, за да се нагодя към твоите идеи, знаеш го. Винаги го правя.

Мери стоеше сред шезлонги, отдавна ненужна детска катерушка, велосипеди, градинска маса, птичи кафез, хортензии, пръскачка, две котки, лейка и шарена купчинка на тревата от чантата, ръкавиците, шапката и обувките, които бе захвърлила.

Кейт заобиколи проснатия шпаньол, изплезил розовия си език в прахта, който в знак на поздрав лениво й махна с опашка.

Отново в автобуса тя си повтаряше само едно: „Мери не ме позна. Айрис Хач не ме позна.“

Беше станало обяд, движението беше претоварено, мина час, преди да се добере до центъра на Лондон, но през целия път я глождеше мисълта: Не ме познаха, гледали са ме всеки ден години наред, а не ме познаха! Само кучето разбра коя съм.

Докато пъплеше по стълбите пред хотела и се стараеше да мине незабелязано през фоайето, докато търсеше опора о стената на асансьора, от който й се виеше свят, докато се добере до кревата си в шумната стая, в ума й се въртеше едно: Погледнаха през мен като през празно пространство и не ме познаха! Това обаче никак не я огорчи, напротив, даже я зарадва, изпита такова облекчение, та чак се замая при мисълта колко повърхностни се оказват приятелствата, връзките, познанствата и колко лесно се оборват.

Прекара в сън целия горещ следобед и когато се събуди, каза на загрижената Силвия — върнала се на своя етаж след краткото бягство във висините на своята професия, — че се чувства много по-добре, да, дори чудесно, сигурно вече й минава. Съзнаваше колко глупаво е да напуска отново леглото — още не успяваше да задържи поеманата храна, — но се обади в администрацията и поръча да й осигурят билет за театър.

Все едно й беше за коя пиеса. Искаше да гледа хора, приели образа на други личности, нищо повече. Най-близката й приятелка не я позна, изгубените килограми, нахлупената шапка, навярно провлечената походка също, убедеността на Мери, че Кейт се намира някъде на Средиземно море — тези дребни подробности бяха напълно достатъчни Мери да не познае жената, с която години наред бе прекарвала всеки божи ден; достатъчно бе Кейт да влезе в роля, малко по-различна от обичайната за нея.

Служителите в хотела бяха горди, че й намериха билет за „Месец на село“; с безпогрешен усет бяха избрали точно онова, от което имаше нужда; затова се гордееха.

В осем часа тя зае мястото си на първия ред на партера. Театърът беше препълнен. Тази пиеса обикновено се играеше в по-малки зали и за по-отбрана публика, но беше септември — златоносен месец, колкото и август. Долари. Публиката се състоеше предимно от американци. Дошли бяха да видят знаменита актриса в знаменита роля от знаменита пиеса. Да разберат какво е първокласно светско и културно преживяване; залата се огъваше под тежестта на благоговението, което й се налагаше да понесе.

„Месец на село“ е особена пиеса, в светски и житейски смисъл; зад всяка вежлива усмивка стои преглътната сълза. За да я гледа с удоволствие, човек трябва да е в подходящо настроение; да е постигнал онази настройка на духа, с която Кейт гледа пиесата за последен път преди четири години, и излезе от залата, помнеше го като вчера, с чувството, че са я угостили с майсторски приготвено блюдо.

Кейт и Майкъл ходеха често на театър. Ако се случеше да пропуснат по-дълго време, струваше им се, че се разплуват, занемаряват себе си. Отиваха най-често двамата или с приятели, защото децата им предпочитаха киното. Гледаха с еднакъв интерес и авангардни пиеси, където се омесват публика и сцена, или актьорите се появяват голи, или аудиторията става прицел на сценични провокации, и стари пиеси, например Шекспирови, преобърнати с главата надолу, за да изразят някое гениално режисьорско виждане, и постановки като настоящата, оставящи чувство за красиви рецитации на познати стихове. Кейт и Майкъл обсъждаха естетическите си преживявания — „Не беше лошо“, „Нямаше равнище“ — но определящо за тяхната преценка беше дали е заситен духовният им глад, дали са си тръгнали задоволени, укрепнали, с по-силен дух или са останали ненахранени, не открили доказателства. Доказателства за какво? За Кейт именно този вид театър носеше най-удовлетворяващи отговори. Ибсен, Чехов, Тургенев — в техните пиеси тя срещаше хора като нея, разпознаваше препятствията пред героите като свои.

— Типично руска история — чуха се реплики около нея и лъсна фактът, че по скалата на културното равнище публиката тази вечер стоеше доста ниско. Иначе ухото й щеше да улови:

— Също като нас, не мислиш ли?

Наистина Кейт смяташе, че животът в дома на Наталия Петровна много напомня на нейния. По-скоро мислеше така, когато гледа пиесата последния път. Май е грешка, че дойде на театър, още неоправила се от дългото боледуване на легло.

На първия ред на партера една жена биеше на очи и всички наоколо поглеждаха към нея. Някои дори й отделяха толкова внимание, колкото и на сценичното действие. С прекалено ексцентричната си розова рокля, увиснала като чувал на нея и затова пристегната с жълт шал в кръста, с несресаната си разноцветна коса, изпито, прежълтяло лице и горящи, сърдити очи мястото на жената съвсем не беше в залата. Тя не спираше да мърмори:

— Глупости! Била типично руска! Тъпотии! — и неспокойно се въртеше и усукваше на мястото си.

Наталия Петровна се провикна:

„И на какво да се надявам? Господи, не позволявай да презра себе си!“

А окаяното същество от първия ред, което все пак трябва да беше богато, щом си позволяваше цената на такъв билет, извиси глас, настойчиво и фамилиарно, право към актьорите:

— Глупости, глупости, защо говорите така?

Кейт усещаше, че очевидно възприема сбъркано нещата. Защото, макар да седеше на крачка от сцената, тя се рееше някъде далеч: опитваше се да се върне, да се пренастрои, да вникне в действието, помнеше как някога бе съпреживявала театъра и разбираше, че сегашното й състояние няма нищо общо с тогавашното. Виждаше героите като през телескоп, толкова отдалечени й се струваха от нея и реалността. А последния път, когато гледа пиесата, беше убедена, че Наталия Петровна е самата тя, Кейт. Нима съществува на света жена, която не разпознава себе си в Наталия Петровна?

Е, не и жените от испанското селце, където поживя с младия си любовник Джефри. В никакъв случай не и те. Само едно нещо свързваше испанките с героинята на Тургенев — това, че Наталия Петровна, поне според автора, беше на двайсет и девет години, а поведението и разсъжденията й (както и актрисата в нейната роля) бяха на петдесетгодишна жена. Жена, която вижда себе си в залез, и се вкопчва със зъби и нокти в младостта. Очевидно деветнайсети век, както и животът в нищета, бързо състаряват жените. Можем ли да си представим днес една двайсет и девет годишна жена да се държи по този начин? Та тя в никакъв случай няма да си помисли, че любовта й със студент е напразно духовно разточителство, напротив!

Тогава какво търсят всички тия хора в театралната зала? Какво? Глупости, пълни глупости — о, не играта, разбира се, не постановката, те са прекрасни, възхитителни!

— Великолепни сте! — извика тя на актьорите, защото я загриза чувството за вина да не би нейните остро критични мисли да им навредят, но те продължиха да играят, без да забелязват лудата жена на няколко метра от тях.

Да, бяха блестящи; в залата преди четири години нещо отвътре я стягаше, защото й се струваше, че осъждат нея; беше й неловко заради самозаблудите и суетата на красивата героиня, огледален образ на всяка жена от публиката, която дълго време е била център на вниманието, а в един момент открива, че влиянието се изплъзва от ръцете й.

Но колкото и да викаше „Великолепно!“ (по-точно искаше да извика, но се възпираше заради гневните погледи и шъткането отвсякъде към нея), нямаше съмнение, че е платила баснословно скъп билет на първия ред за една игра или ритуал (това разбиране се дължеше на настроението й, не на нещо друго) на благородни маниаци, на които никой не им бе разкрил, че са луди. Пиесата си е фарс, а не изтънчена комедия за живота на висшата класа с прозрения за човешката природа. Истината е, че случващото се в реалния свят, сривът на всичко, придава на събитията в тази пиеса, а и в други, фарсово звучене. Анекдот. Какъвто бе целият живот на Кейт. Фарс!

Но зрителите от залата тази вечер щяха да прекосят хиляди километри по море и въздух до домовете си, да разказват на приятели как са гледали „Месец на село“ и да пазят програмата от представлението в кутия за спомени.

— Престанете най-сетне! — обади се някой. Отнасяше се за нея. Значи продължава да дава воля на чувствата си? Колко невъзпитано от нейна страна. Време е да се измъкне незабелязано оттук, да се прибере и да си легне.

„Застанала съм на ръба на пропаст, спасете ме!“ — извика Наталия Петровна, а публиката тръпнеше с нейните вълнения.

Кейт стисна плътно устни, за да не изпусне нито звук, и си помисли: тя е луда, тази Наталия Петровна. Побъркана. Откачена. Защото й позволяват да бъде такава. Дори я насърчават. Вместо да я заключат. А ние седим тук и я гледаме. Заслужават да ги замеряме с гнили ябълки. Себе си също. Точно така, ех, защо няма сега подръка някоя ябълка или банан, гнили по възможност… дявол да те вземе, не мисли за храна! И не поглеждай към сцената, за твое добро!

Насочи вниманието си към седящите наоколо, разбираше, че косите погледи, които им хвърляше, са нахални и предизвикателни, сякаш очакваше да й изсъскат: „Не зяпай!“ Но я ги виж само колко спретнати, охранени и издокарани са тия туристи (като нея допреди седмица), колко грижа и усилия са вложили в лицата и прическите си — господи боже, тия глави около нея са скъпо гледани, а като си помислиш, че в някои части на света цели семейства преживяват седмица с някакви стотинки. Със сумите, похарчени за красотата на главите в залата, десетки семейства ще се хранят месеци наред. Тези разсъждения са неуместни, защото не казват нищо ново, хората не са преставали да се занимават с темата от два века насам. От Френската революция. От две хиляди години. От появата на християнството. Може би от хиляди години по-рано, само дето не знаем. Хилядолетия наред хората гледат всякакви глави, увенчани със скъпи прически, и си мислят колко храна и топлина са отишли за тях, мисълта е толкова очевидна, че е изгубила стойност, защо тогава да й обръщаме внимание? Но безполезни или не, този род идеи не спират да тиктакат в човешкото съзнание. До Кейт седеше възрастна дебелана със снежнобяла коса, старателно тупирана и сресана на букли, за да прикрие лъщящото отдолу розово теме. Туловището й с диамантите и скъпите кожи по него можеше да изхранва с години стотици семейства. Това наблюдение никога не се е изтривало от съзнанието на хората. Но тази вечер залата представляваше забележителна гледка — препълнена с народ, по-скоро зверове, те следяха с очи други маскирани животни, издигнати на сцена да играят; животни, прикрити под дрехи и кожи, накичени със скъпоценни камъни, боядисали лица и хищни нокти в ярки цветове. Всяко от тях току-що бе изяло друга твар; в топлата лятна вечер кожите бяха в изобилие, одрани от животни, които са живели и играли на воля, размножавали са се по гори и поля; краката на всички в залата бяха защитени с кожа, но най-ужасно беше положението… не може да спре да мисли за това, то просто се е набило в съзнанието й… с косите: редки и гъсти, перуки и изкуствени кичури, фризирани, къдрени, изправяни, удължавани и скъсявани, боядисани във всички възможни нюанси, парфюмирани, напомадени и напръскани с лак. Залата беше пълна с животни, кучета и котки, вълци и лисици, изправени на задни лапи, надянали си каишки, пригладили козини… Още по-безполезна мисъл от предишната, ако изобщо бе възможно. Едно време някакъв карикатурист бе рисувал хората като животни, нали? Какво си е заблъскала ума тогава, то и карикатуристът не бе постигнал нищо с изкуството си, светът я караше, както си знае.

С премерено кокетство Наталия Петровна произнесе:

„Обиждате ли се? Престанете, какви са тези глупости! Исках само да кажа, ние с вас сме… зная, не ви харесва думичката «болни»… е, добре, ние с вас сме възрастни, ужасно възрастни.“

„Хайде, де!“ — помисли си Кейт, уви, май го бе изтървала и на глас, защото една жена през няколко места се наведе напред и я измери презрително. Жената приличаше на котка, на стара, затлъстяла, ленива писана… Стига, престани! Щом не можеш да се държиш прилично, не поглеждай към сцената! Насочи вниманието си другаде… наистина, защо никой, освен нея не вижда, защо никой не проумява, че пред очите им се разгръщат отношения между луди хора? Пародия на нещо. Зрителите трябва да се превиват и тресат от смях, а не да съчувстват умно на абсурдните, нелепи, измислени проблеми.

„Ти си влюбена, нещастнице! За първи път в живота си.“

Скоро публиката се блъскаше, ръгаше и протягаше ръце за чашите с напитки във фоайето, а Кейт отиде до тоалетната и изобщо не се изненада, когато видя от огледалото да я поглежда маймуна. Чистачката в преддверието беше дебела стара свиня; зрителките, стичащи се, за да се напръскат с вода или по нужда — кучета и котки. Мярна се и една красива лисичка с остър нос и пронизващо святкащи очички. Когато се върна с потока на публиката, тромаво заемаща местата си, Кейт установи, че зрителите са се превърнали точно в онова, което тя подозираше, че са преди малко: беше попаднала в зала, пълна с животни, всяко облечено с по-смешни дрехи от съседа си. Така ли е виждал човечеството старият драматург? Очевидно не от каприз непрестанно бе живял в нейното сегашно състояние. Може би в магазините са го обслужвали прасета и маймуни, може би е обичал жени с муцунки на котки и на малки кучки, може би е заобикалял вълците, взирал се е в огледалата с надеждата, че някой ден насреща ще се появи човешко лице и ще изпъди маската на звяра, непомръдваща от огледалото, колкото и ловко да се е прокрадвал, за да изненада сам себе си, понеже все е чакал светлината на зората, сепването от съня или откъсването от ръкописа и статива да му покажат в отражението човешко лице с човешки поглед?

Може би е чакал деня, в който всички маски ще се разпаднат и той ще види лицата на хората около себе си… и тогава… какво?

Вълкът да се побратими с агнето, разбира се, а тези нелепи мисли — наречете ги както щете, старомодни, „прогресивни“, „либерални“, „интелигентски“, социалистически — да спрат да тревожат умовете, защото се оказаха безполезни и нищо не промениха; ония от сцената са били пометени от революция и какво от това, още са там, всичко си е, както преди, в главите на хората се въртят все едни и същи мисли, стържат в стари улеи и скоро пак ще екнат като надраскани грамофонни плочи, защото безкрайното безсмислено чегъртане става непоносимо за хората. И те ще сложат край. Неизбежно.

В красивата си зелена рокля, трета за вечерта, Наталия Петровна бе на ръба да избухне в плач. Сълзи на съпричастие блеснаха в очите на Кейт.

За да се превъплътят така майсторски в абсурдното и срамно поведение, което публиката просто трябваше да освирка, талантливите и умни актьори бяха посветили години от живота си на къртовски труд, упоритост, всеотдайност и учение, бяха преглъщали унижения и гладували с два и половина пенса на ден из провинциални театри. Бяха предплатили с пот и кръв онзи вдъхновен миг на великото изкуство, когато Наталия Петровна величествено помита с полите си мръсните дъски на сцената и се обръща към момичето, влюбено в същия млад човек:

„Вера, за нашата тайна тук вече знаят двама души, разбира се, по моя вина… вместо да се измъчваме с подозрения и укори, нека помислим как да излезем от невъзможното положение!… Как да се спасим! Смяташ ли, че мога да понасям тия вълнения, тия тревоги? Забравила ли си коя съм в този дом?“

Да, заслужава си да тръгнеш на поклонение, за да чуеш тези думи.

Каквото и да си мислеше Кейт в този момент, всичко щеше да се изличи от съзнанието й; коя е тя, та да охулва едно вдъхновяващо всички изкуство? Нали и нея е възторгвало в миналото, когато го възприемаше за еталон на прекрасното, и сигурно отново щеше да му се прекланя, веднъж само да си възвърне нормалното състояние, старите навици и семейството, да развърти отново поли из цялата къща и да разтвори изящния дантелен чадър с един уверен замах на снежнобялата си ръка.

„Още едно последно усилие и ще бъда свободна. Свобода и покой, как копнея за вас.“

При тези думи публиката скочи на крака и дълго и гръмко аплодира, както е прието в нашите театри, сякаш нуждата на актьорите да получават възхищение, а на зрителите да го подаряват захранва с картечния пукот на овациите друго действие — то се явява коментар на нещо извън случващото се на сцената и не е свързано с това дали представената история е била грозна или благородна, обаятелна или не; по-скоро е ритуална самовъзхвала на зрители и актьори за това, че първите са отишли на театър, а вторите са го изиграли. Чуден ритуал. И общо взето, чуден бизнес.

Кейт ръкопляскаше бурно и крещеше „Браво!“ заедно с публиката от задните редове и галерията, изблещи се на жената котка, която й мяташе унищожителни погледи (сигурно защото Кейт шумно приветстваше сега, а допреди миг — гласно недоволстваше), и се остави тълпата хора, изгубили маските си на животни и отново станали обикновени мъже и жени, да я изтласка на тротоара.

Забеляза, че доста таксита предпочетоха да я отминат, нея, безумното същество на бордюра, но упорито продължи да чака. Най-сетне едно спря, но когато съобщи адреса, шофьорът възкликна:

— Това е на две крачки!

— Зная. Дълго боледувах.

Той я откара до хотела и Кейт се шмугна през фоайето като престъпница, надявайки се никой да не я забележи. Но, разбира се, всички глави се обърнаха след нея. Тя се добра как да е до стаята си, извади джобното си огледалце — не й бе останала капка сила да се съзерцава права в голямото огледало — тръшна се на кревата и се вгледа в лицето си.

Сухата й, сплъстена във всички оттенъци на червения цвят коса беше още по-окаяна от сутринта, а лицето й се бе съсухрило като бабешко. Наталия Петровна и за миг нямаше да се примири с такова лице. По-лесно си я представяше да седи в тънка бяла утринна роба пред голямо огледало, да разнася краставичен крем (русите имат особена слабост към краставиците) по своята губеща свежест плът под острия, отбраняващ се поглед на зачервените си очи и драматично да произнася; „Застанала съм на ръба на пропаст, спасете ме!“ Или докато камериерката разкопчава безбройните ситни копчета на гърба на роклята й, да се провикне; „Има ли по-нещастен човек от мен?“

Много отдавна едно момиче бе лежало на някакво легло, приближило бе огледало към лицето си и си бе помислило: „Значи, това ще види той.“

И той скоро съзря лице като на самодива, всъщност „съблазнително“, нищо, че очите бяха дълбоки и кафяви и можеше да бъдат сравнени само с очите на шпаньол.

Кейт бе отслужила всичкото полагаемо време пред огледалата, затова години наред знаеше точно какво вижда той, когато лицето му е над нейното. О, да, отчайващо е и обидно… нима наистина е посветила толкова много от живота си на огледалата (и с годините сигурно ще увеличава вниманието си към тях)? Като всички жени. Години, изкарани в сън или транс. Жената ли избира него или оставя той да я избере, защото е харесал лицето, което тя е обгрижвала, докосвала и изучавала — няма да се изненада, ако е така, изобщо няма да се изненада! Защото през целия си живот или поне след като навърши шестнайсет — да, момичето се влюби в лицето си на тази възраст — огледалата й показваха онова, по което другите я възприемаха. А сега този образ се бе свлякъл, навил се беше на руло и сам се бе захвърлил в ъгъла, останала бе само гримасата на болната маймуна.

Актьорите са прави. Те не допускат да бъдат затваряни в един образ, прическа, походка и начин на изразяване, не, те се променят, никога не са едни и същи. А тя, Кейт Браун, жената на Майкъл, бе позволила да съществува цели трийсет години като закръглено стройната домакиня с червена коса и топъл всеотдаен поглед.

Кейт се взираше в огледалцето си и като същинска актриса пробваше разни изражения — откри стотици, които никога не бе помисляла да използва! Сама си бе очертала ужасяващо тесен периметър от няколко роли, показващи я в добра светлина и приятни за останалите, или поне недразнещи; но какво да направи сега, в нея всичко бушува, болна е (кожата й отново пламна, гореща черупка около леденото езеро на болестта й), отвътре й ври и кипи, сякаш мравешка армия лази по труп? Добре де, разполага с още време… Колко по-точно? Потършува за писмата на Майкъл, те прогониха всичките й вълнения и оставиха само едно: копнежа по него, по спокойствието с него, по семейството и дома й. Едва сега забеляза, че й пише за намерението си да се върне в края на октомври, дори в средата на ноември, ако, разбира се, тя няма нищо против. Ако тя поиска да се върне, той естествено няма да приеме поканата. От нейното писмо разбрал, че прекарва интересно лятото си — е, желае й всичко хубаво, радва се за нея, време било и тя да си почине. Ако не му отговори скоро, ще се видят наесен. Разбира се, не бе отговорила скоро, защото не бе запомнила този пасаж от писмото му: ето, сега трябва да му изпрати телеграма да не бърза с връщането.

Още на разсъмване тя се изкъпа, облече рокля, която се въртеше на нея от слабост, среса косата си първо на една страна, после на друга и като не успя да я овладее, я овърза с шал, поръча си закуска, обичайното обилно космополитно меню, но не хапна нито залък, после напусна хотела, без да знае къде отива.

Сметката за престоя чувствително намали средствата й. Намали ги според навиците на Кейт Браун от света на международните конференции, иначе от гледната точка на всяка обикновена жена й остана доста голяма сума за няколкото седмици бездейно очакване семейството й да се върне при нея.