Но всичко това плюс треската да избере подходяща рокля за събеседването, притеснението за прическата (много демоде, виждаше го), усилията, които положи да излезе от образа на госпожа Майкъл Браун, жената на своя съпруг, всичко това се оказа излишно. Щом стъпи в кабинета на Чарли Купър, той възкликна:

— Вие ли сте госпожа Браун? Слава богу, че се съгласихте. Започвате днес, нали? Чудесно!

Приятелят и посредникът Алън Поуст я бе представил като изключително способна дама, на чиито рамене лежи многочислено семейство, но е била убедена да го остави без надзор, за да избави от затруднението уважаваната международна организация. От самото начало Кейт получи специалния статут на външен сътрудник, чийто труд се приема като услуга.

Оказа се, че от четиримата преводачи, издирени, за да заместят първоначалния екип от опитни специалисти, двама отново са отпаднали по семейни и здравословни причини.

— Не ни върви, сякаш сме урочасани! — гневеше се Чарли Купър. — Но вашето идване, сигурен съм, ще ни върне късмета.

И припряно я преведе през широк, сияен и бляскав коридор, целият в стъкло, вкара я в просторен асансьор с голяма цветна фотография на засмяна тъмнокожа берачка на кафе пред яркозелен храст, после минаха по друг внушителен пасаж покрай комисиите за масло и захар и влязоха в дълга зала, посред която бе разположена лъскава овална маса с такива размери, че веднага се замисляш как някъде работи цяла фабрика само за да произвежда гигантските маси (правоъгълни, кръгли и овални) на международните конференции.

Комисията беше започнала да се труди. Масата бе отрупана с чаши вода, моливи, писалки, изписани и издраскани листове. Но столовете зееха разбутани и празни; всички делегати се освежаваха с напитки — предполага се, кафе — в бюфета и навярно водеха най-честия от всички съвременни разговори за крайната неефикасност и некомпетентност на обслужващата сфера, разговор, който определено щеше да става все по-актуален и изнервен с нарастването на населението и с още по-резкия спад, ускорен от инерцията, на обслужването заради повишеното търсене. Едва тук Чарли Купър тактично разкри на Кейт, че са я очаквали в десет сутринта, а не в дванайсет, колкото показваше часовникът в момента, за да подхване работата си още с откриването на първата сесия, но разбира се, сигурно са пропуснали да й предадат, вината не е нейна, винаги се случва нещо такова, да, да, той прекрасно си представя как са й казали да мине по някое време през деня, нали? Типично!

Та ще може ли да започне сега, да, веднага, по-точно, когато делегатите се върнат в залата след принудителната почивка за кафе — днес, освен Кейт работел само един добре подготвен симултанен преводач от португалски.

Кейт смяташе, че този ден ще има само събеседване и преди да излезе от къщи, бе обещала да се прибере бързо, да приготви обяд и да занесе прането на пералня. Но ако е възможно да се обади отнякъде по телефона, тогава… Лицето на Чарли Купър се сгърчи: делегатите ще се върнат след минута, били извикани от кафенето още щом Кейт се появила. Дългогодишният навик на Кейт методично да се подчинява на отговорността към домашния свят се откърти с виеща болка от нея. Чарли Купър ще се обади от нейно име да предаде, че госпожа Браун ще бъде заета. По всяка вероятност съобщението щеше да приеме Ейлийн: сподавяйки инстинктивното желание да изпрати на дъщеря си вест за обич и подкрепа, Кейт се остави в ръцете на младата жена, която щеше да я въведе в новите й задължения. Към всяко място около масата имаше апарат, който индивидуално преобразуваше за делегатите чуждата реч в родна: това ставаше по пътя от говорителя до слушателя. Благодарение и на Кейт, редом с много други. Всяко превъртане на ключа бе врата към непознат език. Имаше слушалки. В стъклени кабини в двата края на залата се виждаха други превключватели, приемници, слушалки. Задачата на Кейт беше да седи в една от кабините, да слуша изказванията на английски, френски и италиански и успоредно да ги изговаря на португалски в микрофона, свързан с ушите на португалски говорещите участници — повечето бразилци, които или не знаеха английски, или разбираха по нещо, но предпочитаха родния си език. Кейт поемаше ролята на машина: до ушите й щеше да достига един език, а от устата й щеше да се лее друг.

Разбира се, дори при недостига от преводачи нямаше да остане в кабината през целия ден. Често щяха да я сменят, полагаха й се почивки за възстановяване на силите, изразходвани в този толкова изтощителен труд, както непрекъснато подчертаваше Чарли Купър; той се появи отново, след като бе телефонирал на семейството й, но понеже смяташе поръката за крайно маловажна, дори не й съобщи, че я е изпълнил. Двамата седяха в кабината, тя бе сложила слушалките и въртеше ключа напред-назад под неговите указания. Докато й обясняваше, той нахвърли в бележника си обръщение към делегатите с искрените и смирени извинения на организационния комитет за кризата с преводачите и с молба да запазят търпение. После изхвърча от кабината да търси машинописка, която да отпечата текста. През стъклото на кабината Кейт — оставена да се справя сама — огледа от малката височина на подиума заседателната зала и я намери за много приятна. Прозорците бяха високи. Стените — покрити с фигурална дървена облицовка в цвят на мед. Подът беше застлан с дебел тъмносин мокет.

В тази зала се решаваха съдбите и щастието на милиони дребни хора — какви култури да отглеждат, какво да ядат, какво да обличат и… как да мислят.

Докато Чарли Купър разпределяше листовете с извинението, магически размножено само за няколко минути, завърналите се делегати, усмихнати и оживени от разговорите помежду си, запълниха местата около масата. Каква красива гледка бяха само! Подобно многонационално общество от мъже и жени с всички възможни оттенъци на кожата сигурно е заветната мечта на всеки филмов режисьор, заел се да заснеме идилична картина на обединените нации. Но ще се намерят ли актьори, които достоверно да пресъздадат самочувствието и ненатрапчивата авторитетност на членовете на комисията? Защото те правеха впечатление тъкмо с тези свои качества. Само по тях се отличаваха от асистентите, секретарите и помощниците си. Тези мъже и жени пристъпваха към столовете си, заемаха местата си, довършваха започнатите разговори и се усмихваха със съвършена непринуденост, която недвусмислено изразяваше едно-единствено нещо: Сила! Всеки жест, всеки поглед изразяваше увереност в собствената полезност и тежест.

Някои бяха облечени в национални костюми. Имаше пет-шест мъже и жени от Африка, в сравнение с които останалите изглеждаха като представители на непълноценни раси; стройни, грациозни и величествени в екзотичните си дрехи; дългите им роби, украшенията, осанките — всичко в тях изразяваше отреден смисъл. Каква мощ излъчват даже гънките на един смачкан костюм, ако го носи човек, чиито решения засягат безброй хора, превити под тежки чували с кафе на хиляди мили оттук!

Заседанието започна и Кейт откри, че мозъкът й, нейната машина, работи гладко. Паниката, връхлетяла я за няколко секунди, и мимолетното усещане, че главата й е безнадеждно празна, се разнесоха, щом чу смислено подредените думи, излитащи от собствената й уста, и видя израженията на делегатите, слушащи нейната кабина. Никой не изглеждаше объркан от това, което чуваше; всичко си вървеше гладко.

След невероятно кратко време — после се оказа, че били цели два часа — я отмени колегата й и я пратиха да си почине, като се подкрепи с един добър обяд. Върна се в кабината, уверена в силите си, и до пет часа следобед се почувства също тъй незаменима част от конференцията, както от семейството си. Върна се вкъщи закъсняла за вечеря и установи, че дъщеря й успешно се е справила с готвенето и всичко върви по реда си.

До края на седмицата Кейт бе посветена в цялата сложност на проблемите около горчивото уханно растение, чиито плодове човечеството тъй ненаситно поглъща; и почти не мислеше за друго. Къщата й бе почистена и подготвена за нови обитатели. Дадоха я под наем до края на септември и семейството се пръсна в разни посоки без никаква помощ от нейна страна. Само им заяви с глас, който допреди седмица щеше да тежи от тревога, а сега беше безразличен: „Някой трябва да се погрижи за къщата, защото аз нямам време.“ Целуна на довиждане мъжа си, тримата си сина и дъщеря си, но не разполагаше дори с един свободен миг, за да изпита някакво особено чувство.

Настани се в стая на апартамент, нает от колежка, която отначало също превеждала, но я повишили и сега беше организатор на конференции. Преместването от дома й в стаята под наем с всичкия багаж за летните месеци й отне половин час и усилието да нахвърля малко дрехи в куфара.

Те и бездруго нямаше да й послужат. В някакъв свободен миг от претрупаната си седмица тя се впусна по магазините и напазарува всичко необходимо за един нов гардероб, който щеше да бъде паспортът й за новия начин на живот. Никой нямаше да каже, че госпожа Майкъл Браун се облича зле; но в Световната организация за изхранване на населението не започна работа госпожа Майкъл Браун.

Преди да тръгне на покупки, тя попита Чарли Купър какво ще е заплащането й. Неговото кръгло, смешновато, вечно загрижено лице — придобило израза си от многобройните конференции, на които е бил бавачка — се сви виновно.

— Скъпа Кейт! — започна да се извинява той. — Прости ми, моля те! Как можах! С това трябваше да започна. Тази седмица ми се струпа истински ад! А ти ни дойде като божи дар!

След което спомена такава сума, че Кейт едва се овладя да не ахне. Произнесе я по онзи непреднамерен, изискан начин, сякаш светът на профсъюзите и надниците, извоювани с тежки битки, на нищетата, страданията и глада не съществуваше, нито имаше нещо общо със заплатите на тези международни чиновници, щастливците, без които не може.

Тя си купи половин дузина рокли и си помисли как след двете седмици ангажимент в Световната организация за изхранване на населението ще разполага с пълен комплект тоалети за луксозна почивка някъде. А планът й беше само да посети стара приятелка в Съсекс и една леля в Шотландия. Всъщност нямаше представа какво ще прави до края на лятото.

Втората седмица не беше толкова напрегната. Справяше се с работата тъй леко, както — невероятно, само допреди няколко дни — и с грижите за дома. Превеждаше автоматично. А паузите между сесиите прекарваше в кафенето и наблюдаваше. Беше чужда в този свят и не смяташе, че е част от привилегированата тълпа. Беше прелетна птица; след седмица всичко щеше да свърши. Но седеше в кафенето с чувството, че има право на всички блага около нея — новите й тоалети я улесняваха в това усещане; пиеше превъзходното кафе и се оглеждаше. Приличаше й на пазар. Или на безкрайно, шумно празненство.

Една жена, служителка в международна организация, облечена подходящо и с подобаващи обноски, седеше в кафенето, почиваше си и наблюдаваше; в същото време в съзнанието й се въртеше лентата на нейния живот, по-точно думите, които изразяваха мислите й за него. Нима за двайсет и петте години, през които е била част от семейния заплетен възел, бе забравила, че обикновеният живот, онзи, който всеки води извън дома си, е толкова приятен и необвързващ? Колко красиво са облечени всички тук! Каква свежест лъха от лицата им! Как леко и свободно ще влезе някой мъж или жена, ще хвърли бърз поглед наоколо, ще срещне отвсякъде усмивки и поздрави, ще махне с ръка и ще се уедини с красноречив жест: „Искам да остана малко сам“, и естествено всички ще се съобразят с желанието му. Или как небрежно, почти дръзко друг ще огледа помещението, за да прецени към коя група да се присъедини. Никъде не се долавяше дори следа от напрежението, с което се сблъскваш пет минути след като напуснеш това закътано убежище. Навън, по улиците, в магазините или у дома, те връхлитат разнопосочни вихри, пресичат се, пораждат нови. Извън тази голяма административна сграда бушуват конфликти. А тук? Случвало ли се е на тези приятни, красиви, излъскани до блясък от парите същества да страдат? Плакали ли са в мрака? Знаят ли какво е да желаеш недостъпното? Сигурно знаят, не е възможно иначе, но видът им не го показваше. Били ли са някога… може би е нетактично да питаме… били ли са някога гладни?

Малко вероятно. Проблемите на всекидневието започват да ти изглеждат дребни и нелепи, като се замислиш какво олицетворява тази сграда и защо денонощно е пълна със заседаващи хора. А Кейт вече се бе гмурнала дълбоко в новия си свят. И всичко се развиваше в движение — тя скоро престана да е „заместничката на разболелите се или претърпели злополука преводачи“. Превърна се в Кейт Браун, съпровождана из коридорите от усмивки и приветливи лица, все по-често търсена за съвет и информация. Откъде да си купят този или онзи крем или специален деликатес; как се стига до еди-кой си ресторант, хотел, моден магазин; къде се продава прочутият английски вълнен трикотаж, а уиски?

През първата седмица се строполяваше изтощена вечер в леглото и успяваше само мислено да установи, че се е превърнала във функция, в език за няколко десетки международни чиновници. През втората седмица лежеше будна до по-късно, понеже не се уморяваше толкова и забеляза, че първоначалната й роля на квалифициран папагал много бързо се сменяше с друга, дълбоко привична за нея. Как някой да направи едно или друго, къде да намери това или онова? — питаха нея, новодошлата! Нищо чудно, в тази сграда, през която хората прелитат за ден-два, тя беше вече стар служител.

Неусетно пое истинското си призвание: да е бавачка и гледачка като Чарли Купър. Майка. Но няма значение, нали след няколко дена ще се отърве от всичко това. Ще престане да е папагалът, който се отнася със съчувствие и разбиране към всякакви дребни капризи; ще бъде свободна… Кейт забеляза, че при тази перспектива я побиха тръпки. Улови се да си казва: „Трябваше да замина с Майкъл за Америка.“ През ума й мина още: „Като отида при Роуз, ще й помагам с гледането на децата.“ Роуз беше приятелката й от Съсекс, която смяташе да посети.

Кейт всъщност не искаше да прекара лятото си в друго семейство, подсъзнателните мисли бяха просто страх. Преди да я унесе сънят, огледа още веднъж стаята си, колко подредена и чужда й изглежда, но знаеше, че така е далеч по-добре, отколкото да се върне в големия си дом или да отиде в къщата на Роуз, пълни догоре, претъпкани и наблъскани с предмети, навяващи асоциации, напомнящи истории, принадлежащи на този или онзи от семейството, означаващи нещо, важни. Тази стая като кутийка с креват, стол, скрин и огледало… това избира тя, ако може да избира… Сънят я понесе. След време, когато сънят от тази нощ зае мястото си в мозайката и стана първа глава от нейната история, първа картина от пътуването й насън, Кейт се опитваше да си го припомни по-точно, в повече подробности. С лекота възстанови атмосферата, усещането, особената смесица от тревога и радост, която не се изживява наяве, но детайлите й се изплъзваха. Сънят я споходи призори (тя се събуди в мрака и се опита да го сграбчи за опашката, но той й избяга и отлетя) прост и ясен като начало на епически разказ.

Спускаше се надолу по северния склон на хълм в непозната местност. Един глас й извика: „Виж, какво е онова странно нещо, погледни, там лежи нещо черно.“ „Охлюв ли е?“ — запита се тя. Не е възможно, няма толкова големи охлюви. Оказа се тюлен, безпомощно прострян върху сухите скали на студеното възвишение. Тюленът стенеше. Тя го вдигна. Тежеше. Попита го какво му е, как да му помогне. Той нададе вопъл и тя разбра, че трябва да го отнесе до водата. Взе го на ръце и заслиза надолу по склона.

В деня, преди да изтекат двете седмици, Чарли Купър я покани на кафе. Седнаха и той я попита ще има ли възможност да поработи за тях още един месец. Комисията по кафето приключила работата си, но друга започвала.

— Значи, добре съм се представила? — попита Кейт. Знаеше, че е така, поне що се отнася до преводаческите й задължения; но особената мекота в гласа на този постоянен служител на Организацията говореше нещо повече. Очароващото внимание към другите беше втора природа за него. Нали с това бе спечелил поста, който заемаше! Но ако искаше да разбере какво казват думите му, Кейт трябваше да забрави изискания му маниер.

— Скъпа госпожо Браун, без никакво съмнение! Толкова сме доволни, че ви открихме. Извадихме истински късмет! Много мило от ваша страна, че ни посветихте времето си.

Всичко това я омайваше, тази игра, сякаш работи, за да им направи услуга, а не заради солидния хонорар; не очакваше, че ще попадне на старомодни кавалерски обноски тук, в най-новите образувания на съвременния растеж — международната администрация.

— Наистина, Кейт, повярвай ми… — продължи той — нали можем вече да се обръщаме един към друг на малки имена, на Кейт и Чарли? Особено след като така любезно прие да поработиш за нас още малко… ако зависеше от мен, щеше да е за дълго, за много дълго време. Но на този въпрос ще се върнем по-късно, нямаш нищо против, нали? Признавам, че те каним не само заради твоите забележителни способности, те са наистина забележителни, защото се включи на пълни обороти от първия час без никаква подготовка… на някои хора им трябват седмици, за да влязат в крак, а ти изобщо нямаше нужда от подобно нещо… искам да кажа, не е само заради това. Всички са възхитени от твоята отзивчивост да помагаш по всякакъв начин. Не преувеличавам. Госпожа Кингсмийд от американската делегация например сподели тази сутрин, че не си представяла как щяла да се справи без твоите безценни съвети. Предполагам, че тези умения се развиват само в едно голямо семейство! Алън Поуст ми е разказвал за твоите прекрасни деца и за задружния ви живот… ето, за това става въпрос. Мисля си, че когато човек е добър в една област, не може да е слаб в друга и ако имаш възможност да работиш още месец, но като организатор, за нас ще е голям шанс. Да похабяваш невероятните си дарби като обикновена преводачка е направо престъпление. Ти имаш много таланти. В известен смисъл аз правя сега нещо ужасно — увещавам те да оставиш работата си, която ти е призвание. Ако приемеш, заплатата ти естествено ще е по-висока. Месец, можем ли да разчитаме на един месец?

Разбира се, че ще приеме. От една страна, парите: тя още не можеше да повярва. Не успяваше да пропъди чувството за вина, че възнаграждението за ролята й на интелигентен папагал с бърз и точен език плюс добавката за силния й майчински инстинкт бяха почти равни на онова, което мъжът й — доктор със солидно образование зад гърба си и дългогодишен опит — печелеше като консултант невролог. (В Англия, разбира се, не в Щатите, където получаваше много повече.) А за да стане по-зле, сега й предлагат дори повече, не е ли абсурд! Но трябва да приеме факта, че в този свят не важат обикновените правила, норми, ценности и стандарти. Що се отнася до това да се откаже от работата, с която тъй добре се бе справила — чувствата й бяха смесени. С какво щеше да се занимава на новия пост?

Ами, с нещо много близко до задълженията й вкъщи. Започна да организира, да прекарва голяма част от времето си в телефонни разговори, да съгласува хора, места и време… после изведнъж стана засечка. Плъзна страх от тифозна епидемия. Неизбежният конфликт между потребностите на туризма и опазването на общественото здраве обърка всичко за дни наред; надвисна заплаха всички пътувания към и от страната да бъдат отменени. Властите успяха да ограничат епидемията, но пък служителите от гражданската авиация обявиха стачка. Вестниците разгласиха, че стачката ще продължи дълго. В един момент екипът установи, че заради ред недоглеждания не са резервирани хотелски стаи за четирийсет делегати, които се очакваше да пристигнат всеки момент — още един пример за безнадеждната неефикасност, любим повод за вечни оплаквания. Настана смут, вдигна се шум на най-високо равнище: затрещяха телефони, полетяха телеграми от и до Ню Йорк, Лондон, Австралия, Канада… стигна се до извода, че не е задължително конференцията да се проведе точно в Лондон. На нея щяха да се обсъждат общи въпроси, как например да се насочат храни от държави с излишък към такива с недостиг. Има толкова много привлекателни градове, подходящи за конференции — Париж? Не, в никакъв случай, юли в Париж е лудница, претъпкано е с туристи… затрудненията в организацията отдалечиха датата на откриването; ето, дойде средата на юни. Обмисляха и отхвърляха предложения за разни европейски градове: Рим, Барселона, Цюрих. Като истинска грижовна домакиня Кейт се притесняваше през цялото време за навъртените сметки от безбройните телефонни разговори заради отлаганията, промените и допитванията; само с парите за телефоните можеха да се изхранят седмици наред хиляди гладуващи. Но не й плащаха да разсъждава като домакиня, не искаха това от нея. Какво тогава? Струваше й се, че пилее недопустимо много време в разговори и обсъждания с Чарли Купър и другите служители. Усещаше как затъва в някакво бюрократично блато, където нищо не помръдва, всичко се отлага и протака. Само приказваше. Другите също. Непрекъснато звъняха по телефоните на хора в други страни — така ли работят големите организации? Чудно ли е тогава, че… А защо непременно в Европа? — подхвърли някой. В края на краищата делегатите, тия неуморими пътешественици, прекарващи живота си в заседания около кръгли и овални маси в просторни светли зали с високи прозорци и поглед към възхитителните панорами на разни градове, тези хора едва ли ще имат нещо против, ако открият листовете си, моливите, писалките, чашите с вода и постоянните си секретарки в Бейрут или Найроби, вместо в Рим или Лондон. Северна Африка? Не, ще е прекалено горещо. Тогава да отидат на север — защо не Стокхолм? Този град е най-подходящ за спокойни, безпристрастни обсъждания. Или Осло? Не, Скандинавия е твърде на север. Нека се спрат на някое по-централно място. Средиземноморието — може; но не Ливан, нито Сирия, изобщо да не е арабска държава или поне да не е вземала страна в арабско-израелския конфликт. А Турция? Да, това вече е друга работа — Истанбул! Ами разбира се! Но и там е горещо, също като в Северна Африка и Рим. Така е, обаче градът е приказен и рядко използван за международни конференции, а е направо съкровище от забележителности (археологически, културни, религиозни, социални) за изтощените от заседания делегати. Няма логика — да отхвърлят толкова градове заради туристическия наплив или горещия климат, а накрая да изберат Истанбул! Вярно. Може би все пак да си останат в Лондон? А стачката? Няма да попречи, гостите ще летят до Франция, а от там ще пристигнат с фериботи, не е трудно. Как са се придвижвали хората, преди да открият самолета? С параходи и влакове. Безспорно, но ще се съгласите, че самолетът и международната конференция вървят ръка за ръка, те просто си прилегнаха.

Страхът от тифозна епидемия отново пламна. Чарли Купър и Кейт Браун отново грабнаха телефоните, за да уредят триседмичната конференция под егидата на Световната организация за изхранване на населението в Истанбул. За баснословни телефонни сметки делегатите, още в своите страни, бяха уведомени, че не Лондон, а Турция ще има честта да ги посрещне.

Празното лято на Кейт се запълни до средата на юли; при още закъснения може би и до по-нататък. Вътрешният глас й говореше, че не трябва да го позволява. Дошъл бе моментът да остане насаме със себе си, да осмисли състоянието си, ледения вятър. Трябваше да разбере какво изразяват резките и невъздържани смени на настроенията й към Майкъл и децата — особено към Майкъл. Сега разполага с време, както никога, а не прави нищо или съвсем малко; дните й са по-празни от всякога — усеща как емоционалният й механизъм работи във вакуум: обектите на нейните чувства са много далеч и не са в състояние да реагират, като се съгласяват с нея или й се противят. Какъв е смисълът да обича, мрази, желае, негодува, страда, отхвърля (да преживява всичко това понякога в рамките на час), когато е сама и свободна; все едно разговаря със себе си, пълна лудост… добре, че ще е ангажирана. Поне още месец. Излезе по магазините и си купи още рокли. Добави към тях и аксесоари. Не, новите й тоалети не се отличаваха особено от предишните. Работата беше как ги носи. Важен е „духът на дрехата“, както би казал дядо й.

Пред големите огледала на разни магазини заставаше една жена и изпитателно се вглеждаше с недотам приятелско любопитство в жената отсреща — в началото на четирийсетте, запазила непроменена през целия си зрял живот фигурата си от младини, плюс-минус няколко сантиметра, с хубава кестенява коса, боядисана, разбира се, защото сивият цвят напираше отдолу. Хладното й любопитство обаче бързо прерасна в споразумение на четири очи между две жени и много заприлича на разяждащата иронична гримаса — разяждаща, защото отменяше собствената официална (или дневна) представа за себе си. Да, по-добре да избягва дългото взиране очи в очи, винаги има опасност да се разтресе от смях; да, знае, че след време ще си спомня с циничен кикот цялата история… както волно разпускат с Мери Финчли (дали за удоволствие или профилактика?), когато останат сами, без мъже, семейства и гости.

Стига, трябва да отстъпи крачка назад, да се огледа от глава до пети и да признае, че пред нея стои една приятна елегантна жена пред прага на третата възраст. Все още пред прага — не се е предала на физическото състояние. Преценявайки безпристрастно отражението си, можеше спокойно да каже, че краката, талията, гърдите, устата, косата, шията не бяха по-различни от формите, с които преди почти четвърт век бе изкусила доста млади мъже и с които се бе омъжила за Майкъл. Не бяха по-различни, може би дори по-хубави след толкова много козметика, витамини, диети и грижи за косата, зъбите и очите, вложени в сътвореното от природата — как ли щеше да изглежда сега, ако се бе родила в някой бразилски бордей?

Промяна имаше, но неуловима. И отново тя се дължеше на излъчването, на онова невидимо нещо, което Кейт носеше със себе си. Причината същият този комплект от прелести (зъби, очи, крака и така нататък) на младини да бе съблазнявал, а сега не или поне не повече, отколкото при всяка жена на нейна възраст (и от привилегированото женско малцинство в света, което — по редица причини, първа от които е бедността — не се отказва рано от заниманието да привлича), бе именно тази деликатна работа „духът“. Разбира се, неподходяща дума, но коя е точната — състояние? Настроение? Присъствие? Тя не надяна нежното, ефирно като сияние на пламък одеяние, еманацията на съблазънта, с което жената заявява: „На вашите услуги, приближете, помиришете и опитайте.“ Не го облече, защото години наред живя като съпруга и майка и не се интересуваше — поне не често и задълго — как да запленява други мъже, освен собствения.

Разбира се, бяха обсъждали с Майкъл всичко това подробно и откровено. Приемаха го като задължение. Защото още от самото начало си бяха изработили свой семеен правилник за тази сложна страна от брачния живот, осеяна с опасни плитчини и остри подводни скали. Спазваха го до ден-днешен, без нарушения… Кейт обаче отчиташе, че онова, което двете с Мери Финчли приемаха за естествено в срещите си насаме, които бяха нарекли „злобарските сеанси“, противоречи на всички брачни договорености където и да било. Какво й става, че мисли толкова често за Мери? Забрави ли колко я засегна реакцията на нейната стара приятелка, когато й съобщи, че започва работа? Мери прихна в невъздържан смях, който много обиди Кейт, и заключи:

— Най-после! Отдавна ти беше време!

При всички положения за Кейт бе дошло време да огледа лицето си отблизо в много огледала и да запали пламъка в себе си, да пусне вътрешните си токове. Не, не както в мимолетните случаи от миналото, когато, вече омъжена, бе изпитвала неудържимо влечение към други мъже (случаи, саркастично споменавани от Мери като „падението на света заради сластолюбието“). Не, този път бе съвсем различно. Както девойката изведнъж осъзнава силата на своите прелести, така Кейт рязко превключи вътрешния си термостат от режима: „Хей, ти там, да, ти, ела и ме завоювай!“ на посланието: „Всички сте прекрасни, ако поискам, мога да стана ваша, но трябва доста да се постараете, защото е много по-приятно да се нося по вълните на всеобщата възхита и ще е ужасно скучно да се окова с един човек.“

Никоя омъжена жена не си позволява това. Освен Мери! Но колко препати семейството й заради нейното поведение — не, Мери не е за завиждане, нито пример за подражание; дори не трябва да слуша приказките й, какво остава да се отдава с нея на безсмислено кикотене и клюки. Но да остави Мери. Нито една удовлетворена в брака си жена не настройва вътрешния си термостат на Том, Дик и Хари. (В разговорите с Майкъл на тази тема бяха постигнали пълно единомислие какво представлява истинският брак.) Ако жената държи на семейството си. (Или пък е готова да понася брак като Мериния, който през всичките петнайсет години, откакто Кейт я познаваше, напомняше френски фарс — разбира се, в приглушената гама, подходяща за дискретния въздух на Южен Лондон.) Кейт знаеше, беше напълно сигурна, че не всеки брак е истински и че истинските бракове се срещат все по-рядко. Тя сполучи със своя. Ако предпочитате думата „сполука“ вместо „заслуга“ за жена, която е и продължава да бъде (независимо от влиянието на Мери) истинска съпруга на истински съпруг. Партньорството в такъв съюз означава регулиране на термостата на един-единствен режим. С изключение естествено на ония кратки и неважни увлечения, за които Мери все й се присмиваше, защото носели „максимални терзания за минимално удоволствие“… Ако не може да разсъждава сериозно за брака си, без всеки миг да й се натрапва Мери Финчли, по-добре изобщо да спре да мисли!

Преди да завърши обновлението на външността си, Кейт отиде на много скъп фризьор, той се изправи зад нея, положи внимателно ръце на раменете й и започна да изучава образа й в огледалото, съвсем както правеше самата тя през последните дни. Двамата огледаха суровия материал за неговото изкуство; той я попита дали косата й винаги е имала този лек червен оттенък. Както можеше да се очаква, позна от пръв поглед; но тя се оправда, че нейният наситеночервен по рождение цвят е прекалено крещящ за възрастта й. Той отсече „глупости“ и я изпрати от салона с тъмночервена права прическа, която с всяко движение на главата се полюшваше като тежка коприна около лицето й. Усещане отпреди години, което тя прекрасно помнеше.

Това разбуждане на младостта у нея я объркваше. Реши, че става много емоционална. Ту гореше от желание нейният Майкъл да е до нея, за да й се възхити, ту също толкова разпалено благодареше, че е далеч, в Бостън. Какви са тези скокове в настроенията й, какво ги предизвиква? Само за час мислите й за Майкъл се мятаха от едната крайност в другата, противоречиви, сякаш е в умопомрачение. Коя е причината? Не е възможно да е била луда цял живот и едва сега да го забелязва! Едно е сигурно: радваше се, че децата й не могат да я видят — о, никой млад човек не понася да гледа скъпата си майчица излъскана, бляскава и съблазнителна.

Но те се бяха разпилели по света — в Норвегия, Судан, Мароко и Нова Англия. Съвсем като нейните делегати: за едните се бе грижила допреди дни, а другите, пръснати в този момент из далечни страни, стягаха куфари и се сбогуваха с жените и децата си, в по-редки случаи — с мъжете си.

Оставаха три дена до полета й за Турция — ако стачката приключи в обявения срок, иначе щеше да пътува с влак. Три дни. Нямаше повече задачи до откриването на конференцията. Чувството за вина, че не работи, а й плащат толкова добре, я подтикна да намекне на Чарли Купър да й възложат нещо за това време — може да помогне на преводачите например. И за първи път видя Чарли Купър подразнен. Той отново я засипа с уверения колко я ценят… и как запълни времето си? Пиеше безброй кафета с Чарли в кабинета му; разговаряха, два пъти на ден се съвещаваха с началника на техния отдел за организацията на предстоящата конференция. Нима това е работа? Ех, да я оставят да обнови отдела… може и цялата служба, подслонена в сградата, тоя кошер, гъмжащ от високоплатени чиновници… спри, не се бъркай! Може би критичното й отношение се дължи на липсата на опит?… Глупости, всичко тук е нелепо: цялата организация с комитетите, конференциите и безкрайните приказки, приказки, приказки е измама; просто е механизъм, за да бъдат осигурени няколко стотици мъже и жени с огромни доходи.

Тия мисли са напълно безполезни; щом й плащат да стои в кафенето и да умува, ще стои в кафенето и ще умува. В края на краищата откога не бе разполагала с време да помисли — почти от двайсет и пет години. Май за последен път бе седяла, спокойно вглъбена в себе си и усмихната под погледите на околните, когато гостува на дядо си… В смущаващо неустоимата си бяла рокля, ритмично полюляваща стола с единия си крак и свободно провесила другия встрани като прекършено крило на птица, Кейт и тогава, както днес, разпращаше във всички посоки вълни на физическа съблазън, и тогава разсъждаваше и анализираше, и тогава оставяше думите, формулиращи нейните представи за бъдещия й живот, да текат през съзнанието й като на кинолента… Дали и тогава се бе мятала между полюсите на емоциите? Ако е било така, не помнеше. Може би бялата рокля, която не сложи ни веднъж, без да се почувства лукава, нечестна и превъзбудена, изобразяваше видимото блюдо на везните, а на скритото поставяше мислите си? Мисли не е точната дума. Защото онова, което бе уловила да си пробива път в съзнанието й, бе ярост, да, помнеше съвсем ясно, гняв и нетърпение клокочеха зад меката усмивка, толкова харесвана и тогава, и сега.

Най-напред от Чарли Купър. Кейт внесе в Организацията атмосфера на добросърдечие и отзивчивост, които съставляваха смазката на нейното семейно благополучие. Дали не го бе сторила (подсъзнателно, разбира се) заради повеите на ледения вятър? Ако се е побояла да бъде само добрата преводачка, която пристига на работа в девет и половина и си тръгва в пет следобед, а междувременно изпълнява стриктно само онова, за което й се плаща? Почувствала е, че това не е достатъчно? Защо тогава то задоволява изцяло останалите преводачи, четирима мъже и една жена? Но те си останаха там, където бяха, практикуваха уменията си на преводаческия пулт, а тя, Кейт, беше повишена: тъкмо защото си бе позволила да излъчва благонамереност и услужливост, което моментално бе „уловено“ от бюрокрацията. Дали онези, които я избраха за бавачка на групата в Турция, осъзнаваха защо са го направили? „Много сърдечна жена — беше основанието им. — Мила.“ Simpatica.

Това голямо кафене, изпълнено с маси, но достатъчно просторно и непретъпкано, беше най-подходящото убежище за отдих на спокойствие: странно как в едно така оживено място човек може да се уедини. Доста по-сполучливо, отколкото в стаята си на улица „Бърк“, където нейната колежка постоянно й досаждаше вечер след работа с желанието да си бъбрят, а сутрин й натрапваше чай с препечени филийки. Накратко, една много самотна жена. Тя също намираше Кейт за изключително сърдечна.

Но и в кафенето кръгът на уединение взе да се стеснява, защото и тук започнаха да се появяват и множат стереотипи. Отначало, в първите дни, когато се отбиваше тук, забързана между две преводачески смени, за да се подкрепи със сандвич и да се освежи с кафе, й се струваше, че наоколо цари някакъв пъстър хаос. Който я заслепяваше. Но свикна с обстановката, опозна я и вече само се любуваше на красотата на тази нова класа, служителите в международните организации, до един млади или младолики, или ако са на средна възраст, то в съвременния вариант на средната възраст, за която старостта е враг, умело държан на разстояние. Когато ги гледаш, безразличието бързо отстъпва на възхищението от облеклото, козметиката и ефектния контраст на кафявите, бяло-розовите и мургавожълтите оттенъци на кожата. Каква хармония! Какво успокоение носи тази картина: ето го бъдещето — форуми на цивилизовани същества, доброжелателни, не войнствени, приятелски внимателни едни към други дори ако около заседателните маси са водили битки за националните си интереси.

Както винаги, най-бързо проличаваха сексуалните схеми: случайните свалки и връзки, които вървят с международните конференции и срещи.

Момичетата, които работеха тук, бяха от средната или горната средна класа, викаха им „стажантките“.

— Тук е пълно със стажантки — обясни Чарли. — Всички без изключение са прелестни, какво щяхме да правим, ако не бяха те?

Стажантките не идваха тук, за да си намерят съпрузи — боже опази, когато им дойдеше времето, щяха да се задомят в своята среда — а заради „интересната работа“. Тоест заради компанията на обаятелни мъже — и разбира се, жени — от различни страни и възможността да бъдат поканени на работа в някоя от тях. Или както чистосърдечно се оплака Чарли Купър:

— Знаеш ли, понякога сериозно си мисля, че сме бюро за намиране на първокласни назначения.

Ако не трайни връзки, работата в Организацията със сигурност поднасяше завидни светски възможности. За делегатите, които нахлуваха в сградата на отлично планирани приливи, момичетата представляваха идеална компания за обяд или театър, за флиртове без усложнения, богат избор на секретарки от най-желания тип, които могат да отведат в канторите си (за кратко, докато Ема или Джейн решат, че е време отново да сменят климата) в Ню Йорк, Лагос или Буенос Айрес.

Да седи в кафенето тихо и незабележимо за Кейт бе като театрално представление.

Утре започва да заседава нова комисия — „Синтетични храни за Третия свят“. Много по-скромно събитие от голямата конференция в Турция, но с всеки ферибот пристигаха делегати от континента. И ето, в единайсет сутринта всички секретарки и момичета от отделите за връзки с обществеността са разположени в кафенето, сами или на групички по две-три; те не поглеждат към вратите, през които ще влязат бъдещите им партньори за секс или приятелство през следващия месец-два. Един по един започнаха да прииждат и делегатите — какви ли не по ръст, цвят на кожата, телосложение и красота. Двата отбора (асоциацията със спорта е просто неизбежна — по местата, готови, старт) се оглеждаха взаимно. Обигран рефлекс: възраст, физически данни, вкус за облекло и вероятен капацитет за секс, всичко това се преценяваше само с няколко мълниеносни погледа. И се слагаше начало на запознанствата.

— Може ли да седна при вас? Аз съм Фред Уонакър от Ню Йорк.

— Вие сигурно сте госпожица Хановър? Аз съм Хесукиа от Гана.

До края на първия ден двойките бяха обособени или поне можеше да се отгатне кой с кого ще се сближи.

Същински театър, не, по-хубаво и от театър, защото тя беше действащо лице.

Въпреки че не искаше… нали заминава за Истанбул, там я чака такава работа, че няма да й остане минута да мисли за себе си; а и не желае точно сега да си раздвоява вниманието… все по-ясно разбираше, вече бе почти сигурна, че трябваше да откаже на Чарли Купър и съблазнителната заплата, да си уреди да остане в Лондон, да наеме стая и да поживее сама. Съвсем сама.

А какво прави — уж термостатът й е включен на най-ниска степен, пък отбива аванси. С честотата, с която мъже с черна, шоколадова, матова или бяла кожа приканващо я питаха „Свободно ли е мястото?“ Кейт смени зрителния ъгъл и се погледна отстрани, през техните очи. И както в играта с огледалата, видя жена с впечатляваща тъмночервена коса, млечнобяла кожа и добродушни като на верен шпаньол очи. (Собствената й необходимост да обича и да се раздава я отвращаваше, затова сама се нарече „куче“ и „робиня“, после й мина през ум, че това е ново за нея, поне така си помисли.) Но тази жена, към която толкова мъже се насочваха, беше двайсет години по-възрастна от момичетата наоколо. Това означаваше, че на пръв поглед (през разстоянието на залата и движението на хора) тя не изглежда на своите четирийсет и малко отгоре години. Кейт се намираше в онова състояние на консервирана младост, на което женското битие посвещава тъй голяма част от времето и силите си (по-точно — тази мисъл напоследък натрапчиво я завладяваше — битието на жените от благоденстващите нации, които не изглеждат възрастни на трийсет години). Ако наблюдаваше внимателно, без да я заслепяват суета и предубеждения, щеше да забележи, че поредният мъж, запътил се към нея, каквато и да бе възрастта му, едва доловимо се разколебаваше за миг, щом установеше, че Кейт не е в свежото начало на трийсетте (за каквато очевидно я вземаха от малко по-далеч). Но след мимолетното двоумение и бърз обигран оглед (като от око на проститутка или фотограф), с какъвто се преценяваме едни други на тържищата на секса и професията, мъжът неизбежно сядаше и май оставаше доволен от откритото: приятна събеседница за чаша кафе. Така се оказа, че в края на краищата нейният вътрешен термостат очевидно се подчиняваше на заповедите й.

Тя не седеше в кафенето заради този вид удоволствие, нищо, че й бе приятно. Искаше просто да се помае, да се отпусне, да помисли… Не беше достатъчно да регулира вътрешния си пламък така, че мъжете на масата й, да намират в нейно лице само приятна събеседница. Какво още трябва да направи? Безсмислено е да спре да се гримира, да навлече бабешки дрехи и да се загрози! (Кейт се намираше пред един от вариантите на женската дилема, чийто краен израз е момичето с поличка до чатала и разкопчана без две копчета блузка, което е прекарало два часа да рисува лицето си, а после се възмущава: „Какво ме е зяпнал тоя отвратителен мъж, как си позволява?“ Или екстравагантната жена с дръзко деколте и разголен гръб, която смразява с леден поглед мъжа, изследващ прелестите й. „Простак“, потрепват миглите й.)

Разбира се, че е нелепо да очакват от нея сама да се състарява заради… Скоро откри, че ако искаше да остане сама, трябваше да седи отпусната, прегърбена, отчуждена, да разкриви крака в неугледна поза. Тогава мъжете просто не я забелязваха. Готова беше да се закълне, че изобщо не я виждаха. Но седнеше ли стегната, изправена, елегантно кръстосала крака, вече подаваше сигнал. Прегърбена и омърлушена, към масата й пристъпваха само ако в кафенето нямаше ни едно друго празно място. И бе достатъчно да издължи лице, за да я оставят в желаното усамотение без никакъв опит за контакт.

Поразително! Ето я Кейт Браун такава, каквато винаги е била като характер, ум, темперамент, наблюдава света зад съвсем леко променена от шестнайсетте си години фасада. И е достатъчно само да прегърби рамене, отпусне гърди и изпише на лицето си израза „Е, ако чак толкова настояваш…“, за да престанат да я забелязват. Това вся смут в душата й, обърка я, нещо се изплъзваше от реда на нещата. Защото осъзна с болезнена острота като най-важна истина в живота си, че наблюдаващата жена, незабелязвана и отбягвана от мъжете, с нищо не се отличава от жената, която ако пожелае, може отново да ги привлече само като оправи позата и изражението си: като изпъне мускулчетата около устните, заиграе с очи, изправи гръб и рамене. Сигурно това е да си актьор — какво напрежение трябва да е опазването на собствения пламък зад толкова различни маски!

Някъде далеч назад видя Кейт Ферейра в ефирната й бяла рокля от бродиран лен, облегната в стълба на една веранда сред чебъри и лилии. Момичето се усмихваше на младежите около нея. Търсеше погледите им, а те шареха по тялото й — от главата до петите. През прозорците на дневната, които гледаха към верандата, виждаше старата Мария, икономката на дядо си, седнала вътре с плетка в ръце така, че да държи под око Кейт и младежите. В онзи ден Мария я смъмри: „Не бива да запретваш високо полата си, когато седиш.“ Полата на Кейт се бе плъзнала нагоре и едва откриваше коленете й. А само предния ден Кейт бе носила къси яркочервени панталони за тенис и Мария й бе казала, че много й отиват. Миналата зима Кейт наблюдава подобна сцена със собствената си дъщеря: цял ден Ейлийн се мота с минипола едва до средата на бедрата. Вечерта облече дълга рокля. Седнала на пода, тя забеляза погледа на един от гостите върху глезените си: инстинктивно Ейлийн придърпа полата си да ги прикрие и хвърли възмутен поглед на мъжа.

„Съпричастна“ и „мила“ ли беше далечната девойка от верандата?

Навярно не. Тези качества не се ли развиват с постоянната самодисциплина да бъдеш съпруга, майка, домакиня?

Какво ще стане, ако в Турция не само започне да се държи като незабележима, но и регулира вътрешния си термостат на толкова ниска степен, та изключи даже отзивчивостта си, ако откаже да бъде майка на конферентното племе? Още по-интересно е, че (готова е да се хване на бас) хората, които я ангажираха и толкова настояваха да приеме работата, нямаха ни най-малка представа защо искат именно нея. Не го осъзнаваха, въпреки че Чарли Купър, при това мъж, изпълняваше същата функция. Значи и Чарли не знаеше кои негови качества са ценени най-високо в службата му.

Преводачката, чието неявяване предизвика кризата и доведе Кейт на нейно място, била жена на средна възраст и Чарли спомена, че струвала „килограмите си в злато“. Опитвайки се да изясни какви по-точно са тези нейни златни качествата, Кейт успя да измъкне от него само: „Улегналите жени са много по-търпеливи от младите.“

В първата комисия, за която превежда Кейт, имаше една тъмнокожа жена от Северна Африка. Тя беше висока, елегантна, остроумна, изискана, сдържана, открояваща се. Понякога се появяваше в носии на страната си и приличаше на ярка екзотична птица, друг път — в парижки тоалети: беше много различна от Кейт; двете в един глас биха казали, че по нищо не си приличат. Но всички забелязваха, че когато африканката отсъстваше, заседанията не вървяха гладко. Възможно ли е нейният маниер — невъзмутим, категоричен, усмихнато-студен и съвсем неангажиран — да няма нещо общо с този факт? Тя внасяше в сесиите на комисията особеното свойство, което Кейт влагаше в решаването на организационните и страничните въпроси.

Ако тя, Кейт Браун, остане на постоянна длъжност в Организацията, каква ще е същинската й функция? На първо място, разбира се, ще прекарва часове наред в разговори на кафе с Чарли Купър и в съвещания с други мъже как да се подготви едно или друго. И това било работа!

Ако остане, вероятно бързо ще наследи мястото на Чарли, а той — както очевидно беше правилото тук — ще бъде изтеглен по-високо. Тя ще е подходяща за неговия пост; но той може и да се почувства горе в безтегловност, изгубен и не на място, а няма да разбере защо се е получило така.

Чарли имаше една голяма дарба — да излъчва невидими флуиди и да ги разпръсква, както царицата на мравките изпълва с духа си (или биотоковете си) целия мравуняк и обединява в един организъм отделните индивиди, които иначе не биха се свързали.

Това е ролята на жената в семейството, същата, която Кейт бе играла цял живот. И която току-що успешно изпълни още веднъж (заедно с красивата млада африканка) в заниманията си с предната комисия. Щеше да я поеме и в Турция. Вече се бе сляла с тази роля. Започваше да разбира, че е в състояние да приеме постоянно назначение в Организацията само защото е неспособна да излезе от образа на доставчик на невидима манна, съчувствие, топлина и отзивчивост. Не заради финансова принуда, нито за да се осъществи. Просто двайсетгодишното й битие на съпруга и майка я бе настроило като робот.

В един ъгъл на оживеното шумно кафене седеше жена — вглъбена в себе си, разгърнала вестник в добре поддържани, но прекалено сръчни ръце, свела очи и отпуснала рамене: това бе защитна поза срещу връхлитащ студ, какъвто усеща одрания звяр или новороденото агне, когато тупне от топлата влажна утроба на вкочанена земя във вятър и лапавица.

Разбира се, нямаше да й е трудно да запречи ледения вятър: можеше да го прави неопределено дълго време. Години още. Достатъчно бе само да съобщи на семейството си — и знаеше с какво облекчение щяха да приемат известието — че е решила да започне редовна работа. А после да намери подходящо място. Може би тук, в Организацията, защо не? Къде ще е по-полезна? Тук най-добре ще отгледа в себе си онова същество, изтъкано от топлота и чар, което няма нищо общо със самата нея — жената нащрек, наблюдаващата и запомнящата зад грейналия кафяв поглед, грижливо поддържаното лице и тежките извивки на тъмночервената коса.

Но през близките три-четири седмици ще е твърде заета, за да разсъждава над тези неща: ще се грижи за други хора. И по това време утре — сложи точка Кейт, преди да отлети за Истанбул — днешните чувства и мисли, наболели в тридневното ревниво пазено усамотение, ще й изглеждат безкрайно далечни. В най-добрия случай ще помни, че е стигнала до важни изводи и ги е складирала в паметта си. Дори само за да ги извиква за някой кратък миг, откраднат от претрупаната й програма.

Тази нощ сънят за тюлена я споходи отново — по-скоро неговото продължение. С втората му поява тя разбра, че този сън носи дълбок смисъл за нея. Почти бе забравила първата част, трябва да си я спомни… разтревожи се, а втората вече течеше.

Тюленът беше тежък и хлъзгав. Едва го държеше на ръце. Препъваше се в острите камъни. Къде е морето, къде е водата? По правия път ли върви? Обзе я паника да не е тръгнала в грешна посока и свърна надясно през някакво плато, вървеше, не след дълго тюленът неспокойно се размърда и това й подсказа, че е било вярно първото направление. Отново зави на север. Цялото тяло на бедния тюлен бе покрито с рани: беше се мятал и влачил по сушата, за да се добере до морето и бе раздрал кожата си в камънака и скалите. Кейт страдаше, че няма подръка балсам за раните му, някои бяха съвсем пресни и кървяха. Имаше и много белези от стари рани. Може би тия ниски остри храсталаци, изникнали буквално от камъните, имат някакви целебни свойства. Сложи внимателно тюлена на земята, а той повдигна глава от камъните и я отпусна върху стъпалата й, така че тя само се наведе, извърна се, без да пристъпва, и откъсна няколко листа. Единственият начин да ги превърне в мехлем беше да ги сдъвче и го стори, после изплю кашата право върху раните. Стори й се, че започнаха да заздравяват, но нямаше за кога да повтаря процедурата, затова вдигна тюлена на ръце и отново пое тежкия си път.

Кейт знаеше, че само за няколко часа експедитивно ще бъде прехвърлена от една любезно безразлична организация на друга, благодарение на услугите на някоя любезно безразлична самолетна компания. Като всеки от нас, тя градеше представите си за работата и живота в международните авиолинии от радиото, телевизията и филмите. Но не стана като на кино. Вечерта преди да тръгне техническият персонал на летищата наистина прекрати стачката си и Кейт не се съмняваше, че ще отлети; но на сутринта осъмнаха с нова стачка — този път на административните служители. Кейт взе влака за Париж, откъдето се надяваше да хване самолет за Рим: в Париж научи, че всички пътища към летището са блокирани от демонстрация на работниците имигранти, главно испанци и италианци, и е невъзможно да се добере до летището същия ден. Тогава се качи на влака за Рим. А в Рим изникна нов проблем — как да се прехвърли от една транспортна мрежа, железопътната, на друга, въздушната. Наложи се да преодолява задръствания, неразбории и какви ли не заверки, но накрая успя: с доста голямо закъснение все пак. В Турция я посрещнаха точно така, както очакваше: лъскава лимузина, изпратена специално за нея, я преведе през тълпи от хора, които дори не можеха да си мечтаят, че някога в живота си ще седят в подобна кола, освен в качеството на шофьори или автомеханици, и грижливо защитена по всички възможни начини, ако не броим визуалния, от окръжаващата я среда; разговаряше с шофьора на френски. По стил и атмосфера хотелът много напомняше сградата на Световната организация за изхранване на населението. Стаята й беше същински двойник на безличната кутия, която бе напуснала само преди ден. Понеже се забави заради безбройните перипетии, Кейт пристигна едновременно с първите делегати; хиляди дребни неотложни неща не бяха свършени и на всичко отгоре не достигаше един преводач. Захвърли багажа си в стаята и веднага се представи: натрупаното раздразнение се фокусира върху нея; за момент тя олицетворяваше цялата неорганизираност, възмущаваща делегатите, препълнили грамадния хотел, и самата Кейт вчера и завчера в Лондон, Париж и Рим.

За нуждите на конференцията бяха предоставили един етаж. Заседателната зала беше копие на онази, която бе оставила, и вече имаше за свой дом. Както лондонската, новата бе облицована от горе до долу с бляскава дървена ламперия; само тук подът не бе застлан с дебел мокет, а покрит с декоративни керамични плочи по модел на настилката в прочута джамия. В средата на залата бе разположена огромна маса, този път правоъгълна, отрупана със слушалки и апарати за синхронен превод. Нейното задължение беше да осигури всяко заседателно място с листове (служещи най-вече за драсканици в приливите на досада, когато делегатските речи прекомерно се проточваха), моливи, химикалки и вода. Впрочем работата й не беше лично да извършва огледа. Само трябваше да проследи дали хотелският изпълнител на задачата не е забравил да я свърши. Той се казваше Ахмед, млад мъж, възпълен и блед, винаги готов да услужи, усмихнат, нейно копие от турска страна, неин съюзник и брат. Ахмед говореше френски, немски и английски, зарадва се, когато научи, че тя владее езиците, които му липсваха — италиански и португалски; познаваше в тънкости хотелския живот, но до този ден не бе работил за международни конференции, обслужвал бе само търговски срещи и очакваше, че тази ще е по-различна. С Кейт разговаряха ту на един, ту на друг език. Когато покрай тях мина момче в хотелска униформа с лъскави галони и копчета, Кейт чу разпореждания и отговори на турски. Откакто пристигна в страната, за първи път чуваше турска реч. Докато стояха и говореха с Ахмед, докато седяха и говореха, вървяха и говореха все на тема как да осигурят максимални удобства за делегатите, покрай ушите й пробягваха фрази на турски, но тя ги възприемаше като страничен шум, не повече. А навсякъде извън хотела я обграждаше един свят, на чието въздействие ушите й рано или късно щяха да бъдат изложени и тогава изведнъж щяха да оглушеят, защото нямаше да разбират: непонятният за нея език я обкръжаваше като неизмита стъклена стена, помътняла и тягостна; сякаш смъмрени, ушите й болезнено се напрягаха след разменените реплики на камериерките из коридорите — те чувстваха като самостоятелни живи същества, че трябва да разбират и че ако не разбират, вината е в тях… Без Ахмед Кейт беше с вързани ръце и излишна.

Той имаше нужния опит и в нощния живот, ресторантите, заведенията с ориенталски танци, джамиите, църквите и маршрутите за интересни кратки излети извън Истанбул — в това отношение беше незаменим. От високия хотелски прозорец и бегло зърнат, градът омайваше с бляскави покриви, сребристо море и далечни улици, кипящи от живот, които подобно на турския език привличаха Кейт да ги опознае, да ги разбере… Една птица се стрелна пред очите й, както гледаше от прозореца. Птица, каквато не бе виждала преди. Стори й се, че някакъв непознат свят й праща неуловими сигнали; дълго следи с очи полета на птицата над протока, преливащ водите на Черно море, към пиките и кубетата на отсрещния бряг, а Ахмед, застанал зад нея, търпеливо чакаше указания за кулинарните предпочитания на гостите. Докато от небето слезе и последният от тях, двамата подготвиха забавления, екскурзии и културни развлечения от всякакъв характер, без да броим богатия избор от специалитети на поне една дузина национални кухни. Повечето делегати веднага се възползваха от предложенията, защото тези мъже и жени изобщо не бяха уморени от пътя, толкова са свикнали да прекосяват континенти, че слизаха от самолетите изрядно облечени, безгрижни и бъбрещи на всички възможни езици. Ясно беше от самото начало, че конференцията ще протече в приятна и непринудена атмосфера. Хората си допаднаха. Всъщност тези бюрократи, тези възпитани противници, тези изкусни проводници на национални интереси, винаги си допадат. Няма значение, че около внушителните маси избухват разногласия, а някои безцеремонно се опитват да налагат интересите на своите страни; не е важно дори, че се набеждават в двойни игри: „Виновна е страната Х, тази година реколтата им се оказа заразена с паразити, провали и нашата!… Нищо подобно, цял свят е наясно защо паразитите нападнаха вашата реколта — ами защото не знаете как да я отглеждате… Вашата страна не пуска никой друг да спечели… прибирате всичките бонуси!… Не е вярно, толкова усилия полагаме да помогнем на братята си от бедните страни“… Да, съвсем като детска караница; но колкото сериозно и често да се разгаряха подобни пререкания, после, във фоайетата, барчетата, кафенетата и ресторантите, да не говорим за спалните, цареше разбирателство и братство. Съвсем естествено: всички тези хора ги свързваше една и съща работа, еднакъв начин на живот, те просто имаха много общо помежду си.

Същата вечер Кейт тръгна на разходка с няколко много странствали, но непознаващи Истанбул делегати и щом излезе от хотела, попадна в град на легенди, тайнственост и романтика, точно такъв, какъвто го описваха туристическите справочници на всички познати и непознати на нея езици. Групата се състоеше от мадам Пхири, красива и изискана като французойка негърка от Сиера Леоне, господата Даниел от Бразилия и Феруджа от Италия. Както се очаква от всеки турист по тия места, вечеряха в турски ресторант, после се отбиха в две нощни заведения, погледаха как танцьорките въртят кючек, а факири гълтат саби, уговориха се да посетят при първа възможност и в същия състав някакво село на седемдесетина километра, където наскоро открили интересни антични находки. Пожелавайки си лека нощ във фоайето, четиримата се увериха един друг колко особено приятна е била вечерта; говореха като добри познавачи. Прибраха се по стаите си рано, тоест преди един часа, за да са бодри на другата сутрин за откриването на конференцията.

Преди да заспи, Кейт успя да помисли за своя Майкъл, който, предполагаше, вече е пристигнал в Чикаго за няколко дни да се види със стар колега, емигрирал в САЩ. Помисли и за четирите си деца. И забеляза, че убождането, което я жилна при спомена за тях, бързо отшумя: знаеше, че навлиза в период на разцвет, че разперва криле, устремява се нагоре — беше търсена, необходима; щеше да е нужна на другите по цял ден и през голяма част от нощта.

В кратките паузи от напрежението на деня Кейт забелязваше как бавно се покачва еуфорията й — наблюдаваше се безпристрастно. И тъй като беше твърде заета, за да размишлява надълго и широко, допускаше в съзнанието й да се промъкват мисли, които, застояха ли се, щяха да са непоносимо болезнени: с каква радост например посрещна семейството й новината, че е заета с конференцията в Лондон и няма време да приготвя куфари, да организира и урежда пътувания; и какво облекчение долови у Тим, когато му каза: „Тим, миличък, стегна ли се за Норвегия? Съжалявам, че съм толкова натоварена…“

Очевидно представата й за себе си като топлото огнище на семейството, източникът на неуловимото излъчване, термитната царица, от две-три години не отговаряше на действителността. (А не я ли лъже паметта? В последно време все по-често й се струва, че носи няколко самостойни памети и всяка от тях противоречи на останалите.) Истината бе, че напоследък, откакто пораснаха децата, Кейт изпитваше особен глад и жажда. Дали защото недостигът в нея се разви като процес, настъпи постепенно и изобщо не се появи точка, от която тя да заяви децата вече са големи и задачата ми е изпълнена, затова ли я заблуждават тези нейни памети? Разбира се, не „истинската“ Кейт беше жадна за внимание. Както винаги (или поне както в добрите етапи от живота й), тази Кейт стоеше дискретно встрани от сцената и наблюдаваше оттам — в повечето случаи доброжелателно. Все пак фактът, че я лишиха, беше болезнен; колко често бе оставала сама в стаята си, разяждана от гняв заради крещящата несправедливост. Незаслужена обида и болка я бяха пресрещали на всяка крачка през последните години, но тя не си позволи да ги изживява, не задълго. Вместо да остави да я завладеят, ревностно следваше онази представа за семейството (как да я нарече… Десета фаза, Петнайсета?), която двамата с мъжа й бяха оформили в интелектуалните си разбори. Не допусна чувства отвъд ироничната гримаса. Няма да се остави и сега да я нападне старата обида. Но някой ден може да не издържи! За щастие много е заета, така удовлетворяващо заета! Ето, отвсякъде й се усмихват — камериерки, келнери, хотелският управител, етажните администратори, шофьорите и преводачите, и особено Ахмед, който я обожаваше. Както и тя него. Отношенията им бяха като на евнуси в харем. Той я подкрепяше във всичко, разбираше, доставяше: тя пък бе единственият човек, в състояние да разреши проблемите и нуждите на тези трудни, способни, разглезени, свикнали на обгрижване големи деца — служителите от международните организации, новият елит: тя и нейният двойник Ахмед. Докато течаха сесиите, тя седеше в една съседна стая в готовност да се притече на помощ, а при необходимост сядаше на поредното опразнено място в кабините и щом й подадяха знак, започваше да превежда от френски, италиански и английски на португалски. След заседанията делегатите, на които португалският бе роден език, неизменно я поздравяваха за безупречната й вярност към духа на техните речи. В паузите за кафе и освежителни напитки, на обедите и вечерите, навсякъде и във всички часове на деня и нощта тя бе неизменно на линия, винаги услужливата, винаги разположена и всеобща любимка Кейт Браун.

Миналото лято, докато гостуваше в Щатите, тя наблюдава отстрани състоянието, в което се намираше сега…

Цяла Америка е осеяна с еднотипни здания, приличащи на градове под един покрив, понякога дълги километри; те са разделени на самостоятелни сектори, а всеки от тях обслужва отделна авиокомпания. Това са летищата. Големите компании наемат за работа момичета, чиято външност много напомня мажоретките, без които не минава ни едно американско тържество, карнавал или шествие. Облечени са екстравагантно в ярки цветове, обикалят зоната около гишетата за полети на своята линия. Задачата им е да упътват клиентите и те наистина я изпълняват, но не това е главната им функция. Девойките са там, за да привнесат към образа на компанията идея за достъпен и невинен сексапил. Не, разбира се, предизвикателен, дързък, опитен или потаен секс — Боже опази! Момичетата наистина са привлекателни, но не са вулгарни. Избират ги заради тяхната приветлива, наперена, дневна красота; те сноват напред-назад, сами, по две, по три и се усмихват, усмихват, усмихват; впервате очи в тях, за да минат по-леко досадните часове на чакането, ако, да речем, полетът ви закъснее, а момичетата постепенно се опиват от нагряването на въздуха между тях и пътниците. Те направо и буквално се прехласват от собствената си привлекателност, от положението си и подходящото за него облекло, от погледите, които привличат върху себе си, от чувство за собствената си полезност. Усмихват се, усмихват се, усмихват се и скоро започваш да си мислиш, че момичетата ще се откъснат от земята и ще се издигнат, тласкани от мощното гориво на своята благоразположеност към другите, постоянно презареждано от вниманието, насочено към тях. Да, сякаш ще полетят през остъклените стени и ще останат да се полюшват в небето като ярки метеорологични балони сред излитащите и кацащите самолети. Хубавиците от бордовете на самолетите също живеят в подобно приповдигнато състояние: всяка стюардеса се опиянява от ролята си на благодетелка, на дарителка на любов. Това не се отнася за дългите международни полети, където красивите жени се скъсват да раздават внимание и грижи на клиентите си най-вече във вид на храна, но кратките бързи рейсове из цяла Америка са щедро изпълнени с момичета, които не вършат някаква особена работа. Предлагат напитки. С нежни и сърдечни усмивки поднасят табли с пакетирани закуски. И огласяват по радиоуредбата ласкави послания, чийто подтекст е: „Обичаме ви, нуждаем се от вас, пътувайте отново с нас, обичайте ни и вие.“ И се суетят напред-назад, напред-назад, усмихнати, засмени, под очарованите погледи на мъже и жени. Работата им се състои в това да бъдат харесвани. Понеже са изложени така на показ, възбудата им расте. В началото на полета стюардесата е свежа и приветлива; но много скоро, под напора на попитото внимание, тя сякаш ще се пръсне. Направо ще гръмне от самодоволство; сигурно и температурата й се покачва, поне придобива вид на човек с висока температура — страните й горят, очите трескаво блестят.

И се усмихва. Усмихва. Усмихва.

Никак не е трудно да си представим как тази млада жена, завърнала се у дома след полета, не се успокоява, не я сдържа на едно място, не може да заспи, не спира да се усмихва, не яде. Тя е толкова наелектризирана, че не е в състояние да изключи. А ако има любим — какво е любовта на един човек пред възторга на десетки мъже всеки ден? Да не говорим каква става картината, когато жертвата се омъжи! Което неминуемо се случва, при това много скоро: в тази професия женитбеният индекс е много висок, както и бракоразводният. В течение на година, две или три — във всички случаи не повече от шест — девойката ден и нощ е била център на вниманието, привличала е върху себе си стотици очи; във всяка минута от работния си ден и от всички посоки е събирала като резервоар възхита, обожание и завист, от своя страна е разпръсквала топлина, удобство, грижовност. И изведнъж — брак. Навярно същото усещане изпитва примадоната, когато слезе от ярко осветената сцена сред буря от аплодисменти на хилядна тълпа и прекрачи прага на тясна и тъмна гримьорна. Най-вероятно младата жена изобщо не осъзнава защо се чувства като пумпал, навиван, навиван, а сетне оставен завинаги да се върти нахалост. Сигурно никога не се е вглъбявала и не се е опитвала да анализира себе си; защото, за да пожелае такава работа, момичето трябва да е наивно. Трябва никога през живота си да не е подозирало колко чудовищно е да бъде поставено едно човешко същество — мажоретка, манекенка, стюардеса — месеци и години наред за мишена на обществената любов. Девойката бърза да се омъжи, защото бракът в ранна младост е един от начините да се докаже пред себе си; после се оказва, че тя сякаш е развила някакъв вътрешен орган, който поглъща по хиляда волта Любов, Внимание и Ласкателство, и той продължава да работи с пълна мощност, а младата съпруга не е в състояние да го изключи. Какво става с нея? Тя няма ни най-малка представа. Защо е толкова раздразнителна, защо не може да се отпусне, да се успокои, да заспи? Чувства се като дете, дълго обсипвано от възрастните с обожание, но в един момент, отегчени от капризите му, те са му обърнали гръб, повели са разговор за свои неща и са забравили момиченцето, нищо, че то танцува, усмихва се, позира и крещи: „Погледнете ме! Погледнете ме!“; те не го забелязват. Най-много някой да го смъмри: „Млъкни. Бягай да си играеш!“

И я наляга главоболие. Става безчувствена, после прави превъзбудена любов с мъжа си, а той започва да подозира, че си има съперник. Скоро идва и разводът. Навярно жената прави постъпки да се върне на работата си, но вече е прехвърлила възрастта. Изгубила е сладката си младежка жизнерадост, а мястото й е заето от момиче, току-що завършило колежа.

Юли скоро щеше да преполови. Конференцията приключваше след ден-два, делегатите щяха да се разотидат по домовете си, а нови щяха да долетят и да заемат техните места: хотелът щеше да подслони симпозиум за холерата.

Кейт се усмихваше, сияеше в светлината на всеобщото одобрение и на свой ред щедро насочваше навън своята доброжелателност, за да огрее всички; мисълта, че скоро й предстои да остане насаме със себе си, пресилваше реакциите й. Познаваше това състояние. Паника. Излъчването й беше твърде силно. Или не? Може би просто предлагаше онова, което има, правеше го и в началото на конференцията, но сега всички мислеха за багажи и завръщане у дома, затова нейната любезност изглеждаше прекалена. Видя се отстрани през очите на Ахмед — една организирана, енергична, усмихната жена продължава да върти на празни обороти, сякаш е машина, която някой е забравил да изключи. Той й предложи хапчета против главоболие и й призна, че сам страдал от същия синдром — в края на прояви като тази губел съня си и жена му недоволствала. Кейт му показа снимки на семейството си; той също — на своето, където видя спретната хрисима жена да държи на колене стреснато от обектива момиченце; за майката и дъщерята снимката очевидно е била много специално събитие, разбра го от един поглед. Разглеждаха снимките в почивката на горната площадка на стълбището, близо до прозореца. Защото Ахмед, за разлика от Кейт, нямаше право да седи с делегатите, нито да ги придружава по обеди, вечери и екскурзии. Затова сега стоеше права до него и слушаше съветите му как, ако си легне рано и вземе неговите хапчета, на сутринта няма да е толкова напрегната и нервна.

Кейт си помисли, че няма да се получи; дадеше ли шанс на онова, което я очакваше, успокоителните нямаше да го изтикат и скрият от погледа й. Трябва да се върне в Лондон, да остане някъде сама два месеца и да премисли живота си. Разбира се, разни мъже и жени, станали нейни приятели, я бяха поканили да им гостува в разните техни страни — в типичния стил на приятелство за този начин на живот, случайно, необвързващо, толерантно, което всъщност беше пълно отрицание на приятелството. Защото не осъжда. Не изисква. Не придава значение на националните и расовите различия, доставящи в тези очарователни среди единствено приятна тръпка. И при абсолютна демокрация по въпросите на секса. Без разбити сърца. Как иначе, кариерите са по-важни от любовта и секса: може би това е сексуалността на бъдещето — романтичната страст, копнежът и любовното страдание във всички техни варианти остават завинаги в неврастеничното минало. Тези двойки, бивши и бъдещи любовници, спокойно могат да се разделят след няколкодневна гореща връзка в Буенос Айрес, да не си разменят дума месеци и години, дори да не помислят един за друг, а после да се срещнат отново в Рейкявик и дискретно, с добре премерено удоволствие да се отдадат на нов порив удобна интимност. Като актьори и актриси в пиеса, които за кратко страдат и се радват на бурна близост, за да се разделят и срещнат десет години по-късно в нови костюми.

Дали да не замине за Сиера Леоне с очарователната мадам Пхири? Защо не? Може да остане и тук; не е разбрала много от Турция, ако изключим отличните ястия в ресторантите и посещението на две джамии и една църква. Но Турция не е страна за сама жена. Ако беше Париж или Рим, тогава евентуално… Тук обаче е немислимо да тръгне из страната сама, поне не в битността си на дългогодишна съпруга, но без съпруг до себе си.

Кейт седеше в хотелското фоайе и чакаше мадам Пхири, която я бе помолила да й запази час при фризьор. Естествено това можеше и дори трябваше да свърши някой от обслужващия персонал; но милата Кейт така добре урежда всичко, с което се захване.

Тя чакаше, а покрай нея минаваха хора, поздравяваха я, усмихваха й се. Скъпа Кейт. Chère Катерин. Сладка Катя, Катинка, Кити. Безценна Кати, моя Катиона. Чаровна Катлин, Катерлайн, Кит, Катерина. Екатерина, моя, любов, ангел наш, Кейти. Карън, не зная какво щях да правя без вас.

Ще ми липсвате, госпожо Браун.

Тя се усмихва, усмихва и беззвучно, наум, си тананика с нотки на хистерия:

Ще ми липсвате, госпожо Браун!

Тъжно ще ми е без вас!

Хранихте ме, водихте ме,

давахте ми всичко, що си пожелах,

но идва време, друга ще ви замени.

Ах, колко ще ми липсвате, госпожо Браун!…

Наложи се да чака значително по-дълго, отколкото предполагаше, защото мадам Пхири се сбогуваше с някого много етажи нагоре, и както седеше, видя към нея да се приближава млад мъж със смътно познато лице: преди да разбере какво става, той вече я канеше на разходка до Коня на другия ден. Наел бил кола с шофьор.

Бяха се забелязали седмица по-рано пред входа на хотела. Той — слаб, тъмнокос младеж със светъл летен костюм — стоеше с гръб към бясното улично движение и оглеждаше хотела от горе до долу, сякаш мереше височината му. По външността му можеше да се заключи, че е гост на хотела, дори можеше да е делегат, тъй като елегантният му костюм рязко го отличаваше от летните тълпи небрежно облечени туристи. След това се засякоха още веднъж в кафенето. Той седеше на съседна маса в компания с връстници и нещо си говореха. Сега беше облечен съвсем като турист и изглеждаше страхотно. Тъмната му лъскава коса, сресана назад, падаше на свободни вълни. Освен това не беше юноша, за какъвто Кейт го бе взела отдалеч. Каза й, че е американец, пътувал из Европа, не за първи път, имал намерение скоро да замине за Испания, където се чувствал като у дома. За последното му повярва: приличаше на испанец и във всяка латинска страна щеше да мине за местен.

Не живеел в хотела, обясни й: възможностите му били далеч по-скромни. Значи поканата му не е импулсивно желание, планирал я е, така ли? Той й обясни, че когато я видял в кафенето, предположил — това съвсем не беше трудно — къде може да е отседнала, разпитал и ето, открил я. Докато й отправяше неочакваната си покана — „Толкова хубаво ще бъде, ако намерите време да дойдете, жалко ще е да пропадне свободното място в колата“ — в очите му, приковали погледа на Кейт, святкаха насмешливи пламъчета (наясно бе с нелепостта на ситуацията и собственото си положение) и не се забелязваше дори следа от настойчивост. Естествено в колата щяха да са само двамата. Задълженията на Кейт към конференцията приключваха същата вечер — формално, разбира се; иначе тя не се съмняваше, че ако позволи да се обръщат към нея за услуги, ще бъде заета до последната минута. Кейт отвърна, че ще й бъде приятно да обиколи някои забележителности с него, а пред очите й изведнъж се мярна образът на Мери Финчли, който й каза, че си е загубила ума. Тъкмо да послуша Мери и да сложи край на познанството си с младия мъж — впрочем не толкова млад, колкото изглеждаше на пръв поглед, както и нейната външност не издаваше годините й — но в този миг мадам Пхири се втурна към тях с грациозни движения на крайниците и невероятно издължените пръсти на ръцете си, отрупани със скъпоценности, и засипа Кейт с пламенни извинения, задето я бе накарала да чака.

Кейт не пропусна как младият мъж огледа с преценяващи очи красивата африканка. Погледът му беше неприкрит, нито извинителен, нито засрамен; не беше и агресивен, изразяваше открито възхищение, което мадам Пхири прие с едва доловимо развеселено кимване и усмивка, преди да отплува от фоайето с думите: „Кейт, скъпа, ужасно закъснявам…“

— Добре — обърна се Кейт към младия мъж. — Все още не зная името ви.

Казваше се Джефри. Уточни, че ще й се обади довечера и така направи още една стъпка към правото си над Кейт, със същата прямота на намеренията или поне на желанията си, ако му дадат възможност да ги осъществи, заради която преди малко мадам Пхири го удостои с усмивката си.

Изобщо не стигнаха до Коня. Пътешествието (неприятно и дълго заради горещината и защото колата първо се развали два пъти, а накрая съвсем отказа) бързо „сближи“, както е изразът, двамата спътници с това, че споделиха неудобствата, а сетне и двоуменията дали да търсят автобус, за да продължат, или да наемат нова кола. Канейки Кейт, младият мъж сигурно бе разчитал на тези и сродни препятствия и навярно бе очаквал тя също да ги има предвид. Той не се огорчи, че не стигнаха до Коня. На Кейт й стана неприятно, но не много — жегата беше убийствена, прахът — непоносим. Останаха да си приказват на задната седалка, а шофьорът тръгна да им търси друг транспорт.

Говориха за Джефри. Работел в рекламно бюро в Ню Йорк, но бил роден в Бостън. Той не само имаше приятна външност, оказа се интелигентен, забавен и културен събеседник. Привличаше и бунтарското в него: четири години преди това лято решил да напусне работата си, която в изблик на охотна самоирония нарече „златната мина на рекламния бизнес“ и така двойно се присмя на себе си — веднъж, задето се бе набутал в мината, и втори път, задето я бе зарязал само след три, при това изключително успешни години. Именно лекотата на успеха го ужасила повече от всичко. Затова „излязъл от играта“. Не за да я замени с бохемска бедност или хипи комуна, те вече били на изживяване, той — твърде стар за това. А и родителите му били с възможности. Но обърнал завинаги гръб на кариерата и свързания с нея начин на живот. Оттогава прекарвал времето си, пътувайки на автостоп из Европа, живеел предимно на палатка. Беше на трийсет и две години.

За Кейт, заслушана в Джефри, сякаш говореше някой от синовете й, беше ясно, че у него бушуват безпокойства и конфликти. „Излизането от играта“ не било окончателно решение за него. Тепърва му предстояло да търси мястото си. За един двайсет или двайсет и пет годишен човек нямало нищо по-естествено от това „да излезе от играта“. Да изкара с момичето, което харесва или което го харесва, едно лято из планината Шаста — вече го бил правил; или във Върмонт — и това го бил правил. Да си поживее от наследството на баба си: той побърза да подчертае, че парите, с които разполага, не са от родителите му, а „негови“. Но Джефри е прехвърлил трийсетте. А още не знае как иска да живее: това е същината на неговия случай. Както милиони други младежи по белия свят (може ли да каже някой колко са на брой?… слава богу, нейните деца не са сред тях, поне засега, защото тепърва ще разберат дали Тим няма да се окаже именно такъв), той не знае какво да прави със себе си. Има предвид младото поколение на охолните страни, на богатата третина от света. Младежта на неукия и гладен свят няма избор. За да оцелее, тя трябва да открадне, извоюва и отгладува съществуването си. Незнанието какво да прави с живота си е привилегия на преситената младеж.

Той излагаше тези идеи по своя невъзмутимо ироничен начин първо по пътя към Коня, после докато чакаха отзад в колата и гледаха фучащите потоци от автомобили и накрая край пътя, където излязоха, понеже вътре им стана много душно. Следобедът преваляше, когато техният шофьор ги качи обратно за Истанбул в таксито на приятел — истинска таратайка. Друсаше и тресеше. Движеха се сред облаци жълт прах, които сгъстяваха краските на и без това изумително яркия залез. Джефри не спираше да говори. После влязоха в ресторант. По-евтин, понеже черпеше той, а не разполагаше със заплата на служител от международна организация. Късно вечерта влязоха в нощно заведение, той дори не погледна кючекчийките и певиците, говореше, говореше. Кейт слушаше. От всичко тя най умееше да слуша. Докато той я заливаше с поток от думи, тя се запита дали ще го пусне в леглото си. Мислено размени нецензурни реплики с Мери. Кейт знаеше, че мъжете, които щяха да ухажват Мери, ако тя бе тук, нямаше ни най-малко да приличат на този младеж. А на Мери дори през ум не би й минало — и щеше да го заяви с брутална откровеност — да погледне Джефри. „Пак започваш, Кейт — представи си как й казва Мери. — Какво се чудиш? Боже мой, щом искаш да те изчука, направи го!“

Ако Мери бе отседнала в хотела, неизбежно някоя вечер в късен час в стаята й щеше да се озове портиер, келнер или пиколо, или може би някой делегат; двамата щяха да са се засекли преди това някъде из коридорите, в асансьора или във фоайето; между тях щяха да са припламнали сигнали. И след една нощ, която Мери щеше да определи като задоволителна — инстинктът й в това отношение беше безпогрешен — тя никога повече нямаше да се сети за въпросния човек. Най-много да отбележи между другото: „Помниш ли оня мъж, който ме спря на плажа в Хейстингс, разказвала съм ти, нали? С него никак не беше скучно!“

В себе си Кейт се съгласяваше с призрака на Мери; вече знаеше, че този любовник, ако позволи отношенията им да вземат подобен обрат, си бе избрал… слушателка.

Ето, дойде моментът да се замисли над нещо, което не я бе занимавало досега… но и това е лъжа, поредната лъжа. Отново измама на паметта. Трябва честно да си спомни какво значение отдаваха на изневярата в своята успешна и благополучна връзка съпрузите Браун.

Определенията, до които стигаха в разговорите си, отговаряха на действителността… е, донякъде. Леката иронична гримаса не се появяваше заради разминаването на дефинициите им със случващото се. А дали не греши? Кейт усети как една схема в паметта й се опитва да изблъска друга; победи онази, с която беше свикнала. Съжителството й с Майкъл бе щастливо и удовлетворяващо, защото и двамата отрано осъзнаха, че недоволството и незадоволеността, неизбежни във всеки съвременен брак — всъщност неизбежни за всичко в живота и в това е проблемът — не са по вина на когото и да било от двамата партньори. Нито са заложени в самия брак. Те се подхранват и засилват от очакванията за него, внушавани на хората от малки, защото материята на битието (май още една шаблонна фраза? Замества друга, по-стара, нали? Как беше тя… че животът е долина на сълзите?) се оказва протрита и пропусклива. Бракът е обременен с тежест, която не може да издържи. Всички тези въпроси Кейт и Майкъл бяха обсъдили надълго и широко още в първите години на женитбата си. Не, не в Първата фаза, тя бе посветена на захласа им един по друг, не беше и във Втората… Кейт омаловажаваше първите две фази, като се присмиваше на младежката наивност, нейната и на Майкъл; така и не стигнаха до Третата фаза, какво остава до Десета и Петнайсета, защото бързо надраснаха собствената си тържествена сериозност. За чест и на двамата, скоро след като се ожениха, те се разбраха да не се обвиняват един друг за неутоляването на дълбокия глад у партньора. Глад за какво? Сами не знаеха; бяха твърде заети, за да си задават подобни въпроси.

Преживяха и криза, когато Майкъл безумно се влюби в една млада колежка от болницата. Но Браунови вече бяха преодолели множество напрежения и изненади. Имаха семейство от десет години; всички деца бяха родени. Неговото увлечение така разтресе чувствата на Майкъл и Кейт, макар с разума си и двамата прекрасно да разбираха характера на връзката, че никога повече не се повтори. Или поне не в тази форма. По-късно Кейт научаваше — той сам й даваше да разбере — че от време на време, опазвайки грижливо достойнството й на съпруга, той е имал дискретни и безболезнени връзки с млади жени: от рода на онези, които разцъфват сред делегатите на конференциите на световните организации. Тя се примири с тях и болката й беше напълно поносима. Доколкото я изпитваше, то бе по-скоро заради усещането й, че не трябва безропотно да преглъща подобни обстоятелства. Но въпреки всичко бракът им вървеше доста гладко. За изненада и на двамата, понеже отвсякъде ги заобикаляха двойки в развод и съпружества, неиздържали на изневярата… на това място схемата, която следваха мислите и спомените на Кейт, се разпадна. В тях имаше истина: двамата с Майкъл бяха прави да не очакват прекалено много един от друг, нито от семейния живот. Но останалото… Кейт изгуби уважение към мъжа си. Защо, нали не правеше нищо по-лошо от „всички“ останали мъже с неговото положение? Тя обаче започна да се отнася към него — при това от доста време насам — като към болен от лакомия за сладкиши човек, който не е в състояние да се спре. Без съмнение падна в очите й. Започна да изпитва майчинска снизходителност към мъжа си; преди никога не се бе случвало подобно нещо. Да се влюби силно, да страда — това можеше да разбере, случвало се беше и на нея. Но съзнателно и умишлено да подреди живота си така, че да е „чист“ пред жена си и в същото време да се хвърля в безразборни необвързващи сексуални контакти едва ли не с всяка срещната млада жена — това го правеше крайно тривиален. Какви грижи само полагаше за облеклото и косата си… Когато веднъж се прибра от поредното си пътуване в чужбина с нова прическа — опит да върне назад календара с петнайсет години — Кейт се разтрепери от гняв и отвращение. Скоро обаче той успя да я убеди — не с аргументи, тях ги избягваше, а с красноречиви намеци, — че я яде най-дребнава женска ревност.

Тогава Кейт проумя, че той е такъв, какъвто е и не може да очаква, че ще го промени преди старостта да направи своето… а ако… също като превъртелите бабички, дето си боядисват косите и носят къси поли, за да се любуват околните на запазените им бедра, и той продължи, докато не затвори очи… това уязвяваше човешкото й достойнство, най-съкровената й същност. Не можеше да обясни защо, но беше факт. Защо тя, Кейт, се чувства унизена, понеже мъжът й (добър, грижлив съпруг във всяко отношение) е решил да изживее незнайно колко авантюри, безотговорни поначало и лишени от съдържание извън секса? Май предпочиташе той да си признае, дори да отстоява правото си на истински чувства и пълноценна връзка с жена, нека да са две и три, на отношения, които са дълбоки, устояващи, изискват лоялност не само от него, но и от нея, Кейт. Едно такова изживяване нямаше да отвори у нея сегашната дълбока рана, от която изтичат всичката й жизненост и сила, когато седи в дома си в Южен Лондон и знае, че Майкъл пак е хукнал да преследва (разбира се, само в почивките от работата си, която е истинският смисъл на живота му) един или друг плътски гъдел. Обратно на всички доводи на разума и на изводите от собствените си внимателно съставени житейски схеми, тя гледаше на мъжа си като на човек, изгубил пътя, изгубил себе си.

Глупаво е да се поддава на такива страсти. Нечестно е, грубо и дребнаво. Не се съмнява какъв ще е коментарът на Мери, ако сподели с нея — че няма абсолютно никакво значение. Но Кейт така усещаше нещата. Няма да се преструва, че изпитва друго. Само допреди няколко дни беше убедена, че каквито и чувства, мисли или нови схеми от истини да стоят зад кулисите и да чакат своя миг за поява на сцената — когато реши, че достатъчно е била бавачка на други хора, достатъчно е говорила и достатъчно се е усмихвала, усмихвала, усмихвала; или когато се отдръпне в подножието на любовно приключение, ето, сега например, и вътрешният глас й казва да го изкачи до върха, сякаш е алпинист, за когото покоряването на височината е повеля — каквито и да са тези нови истини (а толкова се страхуваше от сблъсъка с тях, че всякак гледаше да го избегне), те със сигурност нямат нищо общо с факта, че нейният Майкъл се впускаше, без да подбира, в десетки банални любовни връзки. Преживя това разочарование преди години. Но може би тъкмо оттам трябва да започне (когато й остане време да помисли!): от инстинктивното, по детски ирационално, но категорично чувство, че Майкъл я бе превърнал в пълнена кукла, от която стърготините бавно се изсипват.

Такива размишления занимаваха съзнанието на Кейт, докато седеше и гледаше срещу себе си младия мъж, привел тяло напред в отчаяната си нужда да срещне разбиране — от нея, от когото и да било, стига да е в състояние да му го даде — и да говори, говори, без дори да я забелязва; тя вече бе катерила този връх, връзката жена на възраст — млад мъж!

Според житейската мъдрост тази особена любовна връзка е най-парливото, нежно, поетично, деликатно, с една дума най-отбраното блюдо от любовното меню. Може да му съперничи евентуално само обратното съчетание, възрастен мъж — младо момиче. (Ако склони на приключението пред нея, ако приеме блюдото, което й се поднася, щеше ли причината за това да е Майкъл? Нима дължи малодушието и вцепенеността, неспособността си да каже „не“ и нерешителността да последва желанието си на Майкъл, който я е включил на определена мощност като кухненски уред?) Житейската мъдрост никога не греши. Но Кейт вече бе опитвала вкуса. Тогава съставките бяха идеални: тя — на трийсет и пет; той — на двайсет. Връзката им беше тайна, ни една жива душа не узна. Беше вълшебно, невъзможно, горчиво и сладко, обречено — всичко.

Гьоте, по-точно Гьоте в тълкуването на неговия алтер его Томас Ман, е казал, че целувката е същината на любовта. Твърди, че много бил „дълбал“ навремето в проблема; и това било, целувката е всичко.

Само една омъжена трийсет и пет годишна жена със зорки над нея съпруг и деца във всеки миг от деня и нощта може да се докара до положение, когато целувката е всичко. Не е така, пресилва, а прелестният уикенд, уреден с цената на какви ли не комбинации, кроежи и лъжи? Все пак, като поглежда назад, ясно вижда, че не сексът е бил същината на връзката им. Защото, освен всичко друго, никоя нормална жена не търси секс при едно момче, на това поле далеч по-важни са зрелостта и опитът: животът й с нейния Майкъл утолява всичко, което пожелава фантазията й. Утоляваше, някога… Какво тогава я привлича сега? Физическата красота естествено. А емоцията? От къде на къде? Мери ще умре от смях само ако подхвърли, че чувствата изобщо може да са от значение. (Когато с Мери живеехте врата срещу врата, не мислеше толкова често за нея.) Факт е — напоследък, откакто разбра, че плътските интереси на Майкъл са изцяло насочени към плътно подредения му график на авантюри с млади жени, сексът със собствения й мъж… е, не може да каже, че я отегчаваше, не, но неохотата й да го прави растеше. Сякаш й предлагаха тежко ястие, а тя не беше гладна… Сексуалният й апетит не е намалял… така ли е наистина? А ако е намалял, защо се бои да го признае, да не би да смята, че ако го признае, ще приеме поражението? Да, апетитът й е силен, но към миналото, към времето, когато тя и бракът им (той все още ценеше и брака, и брачния секс) бяха за него необходимост и цел, нещо, което държеше да получава от нея, извън децата, извън бремето на домашните задължения и грижи, извън всичко останало. Едно време Кейт знаеше, че нейното гориво и заедността в откриването поддържат живота на мъжа й, а огнището на този пламък бе леглото им.

Задаващата се любовна афера, която я гледаше право в очите, естествено нямаше да й донесе нито нежни наслади, нито силни страдания. Младежът пред нея имаше дух на стар човек. Беше твърде опитен. И прекалено самокритичен.

Но нещо в него я привличаше. Беше забавен, особено когато съзнателно се измъчваше над проблема кой начин на живот от многобройните възможности, предлагани му от съдбата, да избере за себе си и когато се бунтуваше срещу материята на обикновения живот, тази долина на сълзите.

Тази вечер те се разделиха по взаимно съгласие: неговото желание да дойде в стаята й бе отложено за следващата нощ.

Кейт си легна сама с мисълта, че в стаите наоколо делегатите си вземаха довиждане след седмици приятни сексуални и друг вид човешки общувания: без съмнение ласкави сбогувания; тя би правила същото, ако приличаше на Мери… Джефри бе твърде млад за нея; не, твърде стар; във всеки случай не беше в подходящата възраст. Ако бе на двайсет, двайсет и пет години… да, тогава щеше да е „младеж“ за нейните години на залеза. На трийсет и пет щеше да е по-близо до нейната „зряла мъдрост“, както гласи шаблонът. Но на трийсет и две… трябва ли да оценява хората по очакваното поведение от достигнали определена възраст, фаза или стадий млекопитаещи или пък по обществен признак? Е, обикновено хората ги съдят с един аршин; малцина остават извън категорията. И според неписаните закони на обществото на трийсет и две той трябваше да е изцяло отдаден на целта да „уреди живота си“, като създаде задоволителен брак, ако още не го е сторил, и положи основите на здраво семейство. Не бе направил ни едно от двете, но и не бе отхвърлил изцяло очакванията, възложени на него. А виждаше избора си само в крайностите, или — или: „Или започвам подходяща работа, женя се, създавам семейство и деца, или се оставям да ме носи течението. Половината от моите приятели работят, женени са и имат деца; другите нямат и отказват да поемат отговорности. Аз какво да избера? Свободата или капаните на бизнеса?“ В него и дилемата му имаше нещо старомодно. Защото ако пожелаеше, можеше да си избере всяка работа: не бе принуден да се влива в легионите на безработните. Освен това още разполагаше с личен доход.

Кейт обаче определено го харесваше.

Трябва да се върне право в Англия, да потърси подслон при някой от приятелите им… или да си вземе стая под наем… — ясно е защо иска да отиде при приятели, ами нали там всяка минута от времето й отново ще бъде запълнена, ще помага, ще се грижи за нещо… — където да седи безмълвна и да се остави леденият вятър да я блъска с всичка сила.

Усещаше как я влачи мъртво течение… някак смътно то бе свързано с мъжа й, но защо го обвинява? Не може вечно него да упреква за това, което е и което е станала — не бива да тръгва за Испания с Джефри, не бива да се пъха в леглото му. Вече знаеше, че после, когато Джефри Мъртън щеше да е епизод от миналото й и тя погледнеше назад, щеше да го види скучен и банален. Но по всичко личи, сега не можеше да събере воля да се прибере в Лондон, да си намери стая и да прекара в усамотение останалата част от лятото.

Щом се унесе, сънят отново я навести. Седеше в кино. Пред нея се въртеше филм, беше го гледала и преди, два пъти, не насън, а наяве. Филм за една нещастна костенурка на остров в Тихия океан, върху който е била хвърлена атомна бомба; костенурката е снесла яйцата си, но е изгубила усета си за ориентация и вместо да се насочи към морето, следвайки закона на своята природа, си пробива път навътре в безводната суша, където я очаква гибел. От тъмната зала Кейт наблюдаваше как горката животинка безмълвно пълзи към смъртта си, все по-далеч от морето, и си помисли: „А тюленът, моят беден тюлен, трябва да го спася, мой дълг е, къде е тюленът?“ Още докато тези мисли пробягваха в съзнанието й, тя знаеше, че сънува и в този сън потърси другия, нейния, за тюлена; костенурката така или иначе щеше да умре и тя не можеше да стори нищо, но трябваше да спаси тюлена; само че както объркваме стая в чужда къща, Кейт бе попаднала в погрешен сън и не можеше да отвори вратата, за да стигне до своя… Къде е тюленът? Ами ако лежи някъде изоставен сред сушави скали и я чака, взира се за нея с тъмните си очи?

На другия ден от сутринта до вечерта тя помага на делегатите да отпътуват при семействата си; това не влизаше в задълженията й, времето на нейния ангажимент бе изтекло, но характерът й я заставяше да подаде ръка. А през нощта, след като всички се пръснаха по посоките на света, тя се присъедини към оная категория гости на хотела, дето се промъкват от своите стаи в чужди и дискретно се връщат, преди да се е показало слънцето, а по коридорите да са се разшавали камериерките.

Кейт прекара нощта с Джефри и се съгласи да отиде с него в Испания за целия август. Лудост бе, разбира се, да ходи в Испания през август; но и да обикаля из Европа в това време също беше безумие. Разумните хора пътуват в месеците преди и след август. Какво пък, не е задължително да се блъскат по крайбрежието, ще влязат навътре в страната. Там ще открият истинската Испания, недокосната от туризма според Джефри, който я познавал добре.

Към следващата част или към съдържанието

Дорис Лесинг Лятото преди мрака (2)

Метаданни

Данни

Лятото преди мрака

Информация

История

Сваляне / Връзки

Световната организация за изхранване на населението

Дорис Лесинг
Лятото преди мрака (2)