На трийсет и първи юли тя излезе от високия, бляскав многонационален хотел в Истанбул и само като прекрачи входа, остави света на международното планиране и икономика, на конференциите и големите организации — света на парите, невидими, но тъй обилни, че стават без значение. Кафето и кейкът, с които закуси, преди да си тръгне, струваха две лири, а на нея и през ум не й мина да попита за цената им. Но още на тротоара пред хотела подхвана оживена препирня на три езика с шофьора на таксито, който се опитваше да й вземе няколко пенса повече.

Носеше само един куфар, беше майстор в подреждането на багаж в малки пространства, нали години наред бе приготвяла за път четирите си деца, а те, както и родителите им, принадлежаха към класата граждани на света с възможности да си набавят най-висококачествени стоки от всички краища на земята от преливащите щандове на кварталните си магазини. Даде няколко от новите си елегантни рокли на Ахмед като подарък за жена му, но не преди да се увери, че носят един и същи размер, и по лекото трепване на невярващите ръце, с които Ахмед ги пое, примесено с едва доловимо вътрешно негодувание — не срещу нея, надяваше се, а срещу обстоятелствата — разбра колко такт и сдържаност е влагал Ахмед в работата с нея през изтеклия месец.

Кейт стъпи на борда на самолета, облечена с яркорозова рокля в точно пресметнат дисонанс с тъмночервената й коса и ослепително бялата й кожа, нехващаща слънчев загар и биеща на очи — истинско предизвикателство към това място, където хората са мургави по природа или много бързо се сдобиват с тен. От вестникарския щанд купи за себе си „Пари мач“, „Оджи“, „Гардиан“, „Тайм“ и „Монд“. Джефри си взе „Хералд Трибюн“, „Интърнашънъл Таймс“ и „Крисчън Сайънс Монитър“.

Докато прегледат пресата, всеки своята, а после и на другия, самолетът прелетя над Гибралтар и след няколко часа си пиеха аперитива в Малага.

Ушите й отново понесоха болезнено наказание — с испанския говор случаят беше по-тежък и от турския, защото знаеше най-близките езици. Навсякъде около нея се лееше разноезична реч, която разбираше с лекота, но извън кръга от консуматори на напитки и келнери царуваше испанският език, само че защо и него долавя като далечно мърморене и страничен шум? Испанците са нежелани пришълци на собственото си крайбрежие.

От първите дни на юни тези обжарени от слънцето плажове се пълнеха с туристи. И вече така натежаваха под тяхното нашествие, че бе съвсем лесно човек да си представи как, ако погледне отвисоко, ще види полуострова да се сляга и водите да го заливат — лазурът на Средиземноморието от единия край и сивотата на Атлантика от другия. Ще види милионните тълпи да потъват с все пъстрите им дрехи, чадъри и слънчеви очила, с хотелите, нощните заведения и ресторантите.

На маса между висок китайски розов храст и декоративна метличина, чиято синевина бе помръкнала до пепеляво в зрака на изкуственото осветление, седяха, пренебрежително извърнали лице от тълпата, мъж и жена и ту бегло докосваха, ту здраво стискаха ръцете си. Един-два пъти даже се целунаха; но леко, почти присмехулно и съвсем благопристойно. Ако ги наблюдаваше известно време, човек щеше да забележи, че не се гледат много в очите, дълго реят взор не към навалицата в заведението, от която бяха част, а по-далеч и надолу към многонационалните орляци от младежи и забавленията им на плажа. Не в морето, не: къпането в морето, уви, вече бе станало съмнително удоволствие; вълните, тъй примамливо бляскащи на лунна светлина, криеха твърде много неизвестности. Плътта се въздържаше да се потопи. Или почти. Няколко плувци наистина демонстрираха безстрашие или безразличие: да повериш тялото си на водите, миещи тези брегове, бе добило смисъл на манифест; внимателният наблюдател можеше да разчете отношението на хората към бъдещето по избора им от менюто и по смелостта да поплуват или да оставят децата си да газят боси в плитчините. В този ресторант например поръчката на ястие от прясна риба се правеше с показност и оглеждане на заведението, сякаш клиентът заявяваше на всеослушание: „Тази вечер ще съм безразсъден“ — същият жест, с който едно време в заведенията са отваряли шампанско само в много специални случаи. Нагазеше ли някое момиче в морето в топла утрин, всички се вторачваха в него, правеха гримаси, свиваха рамене: „Тая си я бива, не се страхува. Но аз няма да рискувам живота си, в никакъв случай!“ Телата вече страняха от блазнещата вода, в която някога курортистите плуваха, гмуркаха се и играеха до полунощ; сега по стотиците, хилядите километри плажове младежи от десетки страни само танцуваха на пясъка под звуците на китари.

Погледите на двамата към брега определено таяха копнеж: неговият, защото му се искаше да участва във веселието; нейният — защото й липсваха децата. Тя държеше под око и мъжа срещу себе си, следеше желанията му, готова да предложи целителен балсам и утеха, ако разбере, че ще му помогнат.

Мъжът беше слаб, с приятна, но не забележителна външност, кафявите очи, гладката тъмна коса и матовата кожа не го отличаваха от тукашните хора. Докато не проговореше, разбира се.

Затова пък жената, по-възрастна от него, се набиваше още по-силно в очи тъкмо защото той така добре се сливаше с местната среда. Тя бе типична представителка на расата на червенокосите. Кожата й беше бяла като сняг. Очите — кафяви, с цвят на стафиди. Лицето й, приятно и усмихнато, беше обрамчено от красиво подстригана, оформена и сресана коса, която падаше на толкова плътни и гъсти, сякаш изваяни чупки, че извикваха спомен за тежест в ръцете на гледащия. Всъщност само на евентуалния ухажор; иначе келнерите без грешка преценяваха колко струват прическата и тоалетът й и автоматично завишаваха очакванията си за солиден бакшиш.

Тази двойка веднага се забелязваше… опитни очи наистина ги наблюдаваха отблизо. Огледаха ги внимателно още на летището, докато слизаха по стълбичката, после в малкия автобус, където седяха сред спътниците си от самолета, и отново, когато се записаха в хотела — стаята им беше запазена по телефона още от Турция от името на Световната организация за изхранване на населението. Разни лица, чиято единствена работа през летните месеци е да следят и претеглят възможностите на туристите, ги изучиха, сложиха им цена, определиха категорията им и си отбелязаха всички изводи наум.

Те деляха туристите на три големи категории. В първата влизаха пакетните летовници, групите, комплектувани в родните им страни — Англия, Франция, Холандия, Германия, Финландия — които пътуват с автобуси или самолети като неделима единица, прекарват неразделни ваканцията си и пак в пакет се прибират у дома. Те бяха най-предсказуеми, финансово и индивидуално. За пет минути професионално внимание всеки хотелски управител или келнер можеше да прецени и „сортира“ членовете на такава група. След нея идваше категорията международна младеж; те се щураха нагоре-надолу по крайбрежията на ята и стада и ревниво пазеха духа си на самодостатъчност и самовъзхита, с който се ограждаха. Винаги живописни, все разпалваха бурни емоции — зависти, омрази, възторзи и така нататък — и общо взето, бяха финансово неблагонадеждни; но можеше да се разчита, че с времето ще се присъединят към група Едно или Три. Към третия и най-малоброен клас спадаха пътниците, каквито всички сме били в някакъв момент от нашия живот — единаците, двойките или семействата, неотстъпно следващи свои самостоятелни маршрути. За експертите в туристическия бизнес с философска или комарджийска настройка те бяха най-интересните посетители, понеже можеха да се окажат всякакви: бедни и богати, ексцентрици и престъпници, самотници. Сред тях се срещаха най-често любовните двойки, като изключим младежите, защото те по дефиниция са в състояние на вечна любовна или сексуална треска. Не ще и дума, неженените пътуващи двойки днес са много повече, отколкото доскоро. Допреди пет-десет години появата на обществени места, а дори и по плажове и морски тераси по бикини, с разголени колене и рамене се забраняваше от разпоредби и правилници (guardia civile обикаляше навсякъде и строго бдеше за тяхното спазване), а днес, под натиска на Парите, нямаше и следа от ограниченията и табутата, вдигнато бе и мълчаливото „НЕ“, така затрудняващо неофициалните двойки просто да влязат в първия хотел и да си наемат стая. Е, случваше се и тогава, правеше се, но много по-дискретно и често с измама от страна на необвързаните в брак. А сега, в месеците на лятната вакханалия по напечените брегове, докато „децата“ лудуваха и правеха любов по пясъците или ако бяха с по-хазартни темпераменти, се отдаваха един на друг в топлите, коварни и все по-замърсени води, понякога съвсем открито като кучета и котки, бе станало нормално един съдържател на хотел, праведен католик и порядъчен глава на семейство, който в личния си живот не би проговорил на жена прелюбодейка и би изхвърлил дъщеря си, ако го опозори с любов извън закона, този човек приемаше в чистия си порядъчен хотел, в постелите, бара и трапезарията, си жени и мъже, които не бяха съпрузи, усмихваше им се, кланяше се, разговаряше с тях, пожелаваше им добър ден, добър вечер и добър апетит без нотка на неодобрение или сянка на укор в гласа… добре де, едва доловима сянка може би все пак се прокрадваше, загатване, че го прави от икономическа принуда, но той (съдържателят) поне осъзнава аморалността на деянието, независимо че му дава подслон и храна. Толкова чест и благопристойност все пак му оставаха — всичко това той успяваше да предаде с едва загатнати нюанси в поведението си, та да могат влюбените спокойно да се престорят, че изобщо не са ги забелязали.

Местните експерти по социално положение отнесоха Кейт и Джефри към категорията на аморалните двойки.

Те очевидно спадаха и към друг вечен любовен модел: жената на възраст с млад мъж. Когато разтвори паспортите им, за да впише в регистъра необходимите за полицията данни, хотелският администратор се изненада от голямата разлика в годините им. Не се държаха лекомислено, нито скандално; напротив, поведението им беше изискано и ненатрапчиво. Но любовта също се подчинява на условности и една от тях е, че страстта в тази специфична подгрупа — жената на възраст с младия мъж — трябва да е обречена и романтична. Или поне нежна и изстрадана. Може би — подсказва ни неписаният тираничен канон на емоционалния код — пламенната болка е единственото оправдание за тази връзка, напълно безплодна в обществен план. Допустима ли е тогава в техния почти случаен вариант, видимо развиващ се като на шега, надсмиване над себе си? Безразлични ли са един към друг? Дума да не става! Благоприличието им се гради на нещо много по-дълбоко от само доброто възпитание — така ги прецениха очите на местните познавачи с десетилетен опит, способни с един мълниеносен поглед точно да определят какви са класовата принадлежност, сексуалната температура и финансовите възможности на двойката. Може пък тия двамата да не са любовници? Но не са майка и син, не, в никакъв случай. Брат и сестра? Няма начин, кой ще повярва, че две толкова противоположни същества са излезли от една утроба? Несполучлива брачна двойка? Не, липсва им онази съгласуваност на настроението и движенията, по които се познават женените двойки, а и документите им тук, на бюрото, доказват обратното. Няма друго, любовници са.

По тази логика ги причислиха към категорията, изискваща най-голяма търпимост от тази страна с все още строги нрави, където мъжете са повелители на женската сексуалност; а в рамките на категорията ги разпределиха в подгрупата на чудаците. Те приличаха на невлюбени любовници, макар да отдаваха дължимото на положението си, като от време на време се държаха за ръце или нежно се целуваха. Точно това предизвикваше лека студенина и неодобрение у келнерите (те естествено не съзнаваха, че издават отношението си) и караше двойката да оставя по-големи бакшиши от необходимото.

Джефри бе посещавал Испания три пъти. Първия път бил на двайсет години и лудувал по бреговете, подобно на „децата“ сега, към които хвърляше толкова жадни погледи, че тя, майката, нагаждала се към настроенията на другите в продължение на четвърт век, почувства копнежа му като свой. Забеляза как не откъсва очи от момичетата, едно от друго по-прекрасни, поне така изглеждаха във вълшебната игра на светлината с наситенозелената растителност и ревящото море, проблясваща шир под бягащите лунни лъчи — лятната вечер спотайваше изострено предчувствие, че този крайбрежен живот, туристическите преселения, култът към слънцето и морето са обречени и скоро ще изчезнат завинаги. Кейт наблюдаваше как Джефри тъгува по безвъзвратно изгубеното — свободата и безгрижието на младостта — и усети, че бремето на неговата дилема се стоварва върху нея. Той не беше вече един от тайфата. Миналото лято пътувал из Холандия като тях. И се почувствал не намясто, чужд. Заради преживяванията тогава не се осмеляваше сега да слезе от терасата и да се присъедини към пеещата и танцуваща група, както правел, „когато бил млад“ — с тези думи назова днешното си положение, разбира се, с нотка на самоирония. А как копнее да хукне към плажа, да се слее с тази приятелска общност, която от никого нищо не иска! Разсъждаваше на глас с присмехулния си, самоязвителен и вече леко болезнен тон, че май е най-добре да остане до края на живота си „един застаряващ хипи“, защо не? И без това, каквото и да направи, все ще е нелеп и неуместен, защо тогава да не избере да бъде неудачник по начин, който поне ще му доставя удоволствие. Но естествено няма да му доставя удоволствие. Неговото възпитание няма да му позволи. „Заложеното в мен, дявол да го вземе, то ще ме довърши!“

На двайсет и пет завършил колежа и отново пристигнал в Испания; прекарал дългите топли месеци от май до ноември в евтин пансион на северното крайбрежие с момиче на име Стефани. Отначало били омайно щастливи, после не толкова, накрая тя заминала с някакъв млад германец, когото срещнала на плажа, а на Джефри оставила писмо, че е безотговорен, егоист, бездушен и закоравял консерватор. По-късно Стефани се омъжила за служител от адвокатската кантора на баща си в Сидар Рапидс, Айова.

За трети път дошъл в Испания преди две години и прекарал цяло лято в Кордова и Севиля, където само слушал и гледал фламенко, лудо запален бил по танца. В някакъв момент дори си мечтаел професионално да се занимава с фламенко, както други бленуват да станат матадори. Някои даже го постигат. Той имаше фигурата и — напълно беше убеден — темперамента да играе фламенко. Но боязънта да не стане смешен и глупав в очите на другите (или просто възпитанието, което в изблици на лошо настроение определяше като малодушие) го бе възпряла. „Направо виждам родителите ми! Как се появяват някой хубав ден и настояват да ги заведат в най-близкия катун: Къде са циганите — откраднали са ни момчето!“

Ето, сега отново е в Испания, за четвърти път, отново през август и вече се чувства измамен и отчужден. Защото подобно на всеки, живял в страната със скромни средства по-дълго от месец, Джефри се смяташе едва ли не за местен и му бе обидно да пребивава тук в сезон, когато всеки кореняк испанец преглъща мисълта, възпитано, разбира се, че родината му временно не е негова, продадена е на туристите.

Сега страната е развратена, стъпкана и изродена, а преди не била такава.

Разговаряха надълго и широко за всичко това, докато гледаха как лудуват момчетата и момичетата със златен загар на пясъчната ивица край морето с плуващи мазни петна.

Когато Джефри дошъл за пръв път в началото на 60-те години, в Испания имало гордост и достойнство; хората били отзивчиви и безкористни, не искали пари за дребни услуги; дори по туристически развитото крайбрежие испанската им чест не позволявала търгашество. Имало човещина… висота… дълбочина… в отношенията. Кейт се разсмя, той също, на себе си. В очите му избиха сълзи, със сигурност не от жалост за испанците.

Тя пък бе идвала в Испания с мъжа си и четирите деца; дошли с кола за дълга ваканция на палатка преди — трудно й бе да го признае, но си наложи да го каже — двайсет години. Пристигнали с първите туристически приливи. По тия брегове, сега презастроени с хотели и къмпинги, тогава нямало нищо, абсолютно нищо. Между носовете на обширните заливи се диплели само голи дюни, прободени тук-там от сухи тръстики; те разпънали палатката си под боровете и с дни не срещали жива душа. Кейт също хранеше спомени за спонтанната топлота на местните — картина, близка до описаната от него, — достойнство, гордост и така нататък.

Разказа му как тогава, в редките случаи, когато в градчетата спирала чуждестранна кола, армия млади мъже и юноши се боричкали кой да пази колата през нощта и да отработи шест пенса; как Браунови сядали в ресторанта, поръчвали си съвсем скромни менюта, а дузина гладни личица мигом се залепвали отвън на витрината и Брауновите деца виждали живи илюстрации на познатите им приказки за бедните момченца, изпиващи с поглед масите с лакомства, и за добрите домакини, дето ги забелязват и канят вътре на богатата трапеза, и за добрата фея, която ще въздаде справедливост, като ги отнесе от бедната им улица право в приказното царство. Кейт разказа за дрипави и боси деца с рани по лицата, накацани от мухи, с издути от недояждане коремчета. Но още докато говореше, си помисли, че до съвсем неотдавна тези неща се приемаха за повърхностни признаци, бързо лечими с прилагане на здрав разум, а не за симптоми на общо заболяване на човечеството, които скоро щяха да се влошат до пълна безнадеждност. Спомни си, че преди години подобен разговор щеше да носи заряда на призив за построяването на един по-добър свят или щеше да е израз на дълбока тревога. А сега кънтеше от равнодушие. Само след миг Кейт и Джефри щяха да се надпреварват в най-разпространената словесна игра на средната класа: да си доказват кой е по-отзивчив към страданията на другите.

Тази мисъл не беше нейна: така разсъждаваше синът й Джеймс. Той изпадаше в ярост всеки път, когато някой споменеше нещо за бедните — особено ако това бяха Ейлийн и Тим, активисти в разни благотворителни дейности. За Джеймс пътят към решаването на този проблем беше ясен: революция. Всичко друго бе половинчато, обидно за бедните и пилеене на време. Класическа революция — като тази на Кастро.

Четирите й деца си изградиха самостоятелни и напълно различни разбирания по въпроса. А понеже неуморно пътуваха из толкова много страни, имаха собствени възгледи и за туризма.

Стивън, най-големият, беше изпреварил всичките — според гледната точка все пак. Позицията му, че всички правителства на земята са еднакво реакционни, му даваше вътрешната свобода да пътува навсякъде така, както пътуват, без да се замислят, егоистите и безразличните, които той не спираше да напада. Ейлийн изобщо не се интересуваше от политика, но също като Стивън обикаляше света без угризения на съвестта. Най-объркан беше Джеймс: той например отказваше да стъпи в Гърция, но миналата година обиколи Испания, защото, каза, това щяло да помогне за политическото му самообразование; смяташе Израел за фашистка държава и се бе зарекъл да не минава границата й, но най-невъзмутимо кръстоса повечето страни с военни диктатури в Близкия и Среден изток. Тим пък вярваше, че настъпва краят на цивилизацията и светът се връща към варварството в нова форма — вездесъщата бюрокрация — така че утре, поглеждайки назад от онова гадно място, настоящето щяло да ни се вижда като изгубен златен век: Тим пътуваше по света като човек, който пие последната бутилка от скъпоценна реколта вино.

А какво прави майка им? Седи на терасата на някакъв ресторант в Испания с млад (да, няма друга дума) любовник, двамата отпиват аперитиви, на другия ден щяха да отидат на борба с бикове, защото той обожавал коридата. По естетически причини.

Преди да се приберат в стаята си, Кейт и Джефри слязоха към морето по пътека, излъхваща тежък мирис на олеандри, козметични масла и урина, поседяха край младежите, нагазиха в разровения пясък. Беше късно, полумесецът се бе изкатерил високо над морето, навсякъде бе пълно с народ, макар тълпите по терасите на кафенетата да бяха оредели, защото мнозина вече бяха в леглата си и разменяха прегръдки в обятията на нощта; тук, навън, едни се бяха приютили сред скалите, други на пясъка върху проснати хавлии, трети в спални чували. Някои още танцуваха на плажа върху нахвърляни тръстикови рогозки — косите им развени, очите бляскави, унесени. До самата вода една група пееше около момиче с китара, грациозно седнало на скалата като русалка.

Кейт се стараеше да не гледа компаньона си; разбираше, че в неговото състояние на изострена чувствителност това положително щеше да го раздразни: тя вече сравняваше поведението му с реакциите на собствените си деца. В нея нахлуха спомени — не, не от младостта й, толкова далечна и различна от картината пред очите й. В съзнанието й изплува времето преди десет години, когато се влюби в онова момче. Само онази болка и онзи копнеж по нещо, което стои отвъд бариерата на времето, можеха да се сравняват с чувствата на Джефри в този момент. Тогава тя изпи чашата до дъно — нямаше среден път. Същото предстоеше и на Джефри. Но каквито и да бяха всеобщата представа и собствената й оценка за нежно-горчивата болка на подобни преживявания, тя не обичаше да си спомня тази връзка. Ето, отново пада в измамния капан на паметта, разкрасила е историята в спомена си, за да я направи по-представителна и подходяща за условната схема „жена в залез — млад мъж“. А истината е, че историята беше унизителна. Да, като гледаше тези прекрасни млади създания, техните естествено грациозни движения, спокойните им пози на мечтание и сън, тя си призна, че онова време беше страшно унизително за нея. Причината бе проста. Защо старият Гьоте (или Ман) говори, че много бил „дълбал“ да търси обяснението? Дългогодишният брак, дългогодишният удовлетворяващ секс бяха култивирали първичния физически секс в свободен всекидневен израз на емоциите, в език на чувствата. Момчето обаче почти нямаше сексуален опит и разбираше само играта на въображението, романтичното. Нейната чувственост просто го ужасяваше — по-скоро би го ужасила, ако тя, разбира се, не бе я сподавила, когато откри, че диалозите на плътта са предимство на зрелостта и за пръв път тревожно осъзна колко е зависима от дълголетния съпружески контакт. С момчето тя се чувстваше така, сякаш има срамна тайна или недъг и трябва да ги крие. Когато беше онова момиче в бялата рокля (още една стереотипна представа, старомоден портрет със заглавие: „Девойка в бяла рокля с лилии“), целувката отвори пред нея вход към един нов свят, който впоследствие преобърна наопаки всичките й понятия… докато един ден й се наложи да го погледне през очите на двадесетгодишен английски студент, невинен поне що се отнася до жените.

Знаеше, че няма право да изостря дивата болка на спътника си, примесена с толкова много животински срам (нейният с момчето беше същият), като му даде да разбере колко й е лесно да сподели чувствата му.

Стояха на десетина крачки, но напълно отделени от младежите; едно момиче мина покрай тях, влачеше боси крака през пясъка и се усмихваше на удоволствието от усещането. То хвърли поглед на Джефри, усмивката изчезна, обърна безизразно лице към него, после продължи и отново се засмя. Кейт познаваше това изражение: хората го надяват пред чужди за ятото, стадото или групата му натрапници. Опита се да се постави на мястото на момичето — седемнайсетгодишно, с тънките си, стройни, загорели крака и ръце и дълга черна коса то беше олицетворение на самоувереността — и да види Джефри през неговите очи като достатъчно възрастен и зрял мъж, за да бъде отминат с безразличие. Трудно й се удаде. Но на ония години и Кейт гледаше със същите очи мъжете над двайсет и пет. Помнеше само, че кумирите от нейната младост привличаха преди всичко с отговорност и стабилност в света на възрастните. Завръщайки се в настоящето и в своя отрязък действителност, тя видя пред себе си млад мъж, чиято сила се изчерпваше със смелостта да признае собствената си безпомощност и усилието да не рухне под тежестта й.

— Добре, че си тук с мен, иначе можеше да се оставя пак да ме повлекат при тях — обърна се той към нея.

При това безпощадно откровено признание защо е тук с него, сърцето й, разбира се, трепна, сви се от болка, но не пронизващо остра, то и бездруго преливаше от твърде парещи спомени за дребни неща: официалните спомени от всякакъв вид изтъняваха, ставаха прозирни. Ако в края на май, в оня следобед, когато мъжът й неочаквано срещна и доведе своя познат на гости у тях, когато възникна първата брънка от веригата случайности, довели я дотук, ако някой тогава я бе запитал в какъв момент и при какви обстоятелства би предпочела да осъзнае безмилостно ясно и да признае, колкото и да я боли, че е стигнала определен праг в живота, тя навярно щеше да си пожелае това да се случи точно така: на мръсния утъпкан пясък, облян в банална лунна светлина, а тя да пие с очи стотината юноши, някои по-млади от собствените й деца, до рамото на млад мъж, който — няма смисъл да се преструва — будеше майчински чувства у нея. За малко да каже: „Хайде, хайде, ще ти мине“ и да го гушне за утеха. Улови се, че мисли за него като майка: „Ами, иди при тях, така или иначе ще трябва да го преживееш и дори е по-добре да не съм до теб, но, разбира се, ще съм наблизо, ще направлявам стъпките ти, без да ме виждаш…“

Хотелът, в който отседнаха, не беше в бляскавата ивица на курорта. Намираше се по-назад, в старата част на градчето, където в месеците извън сезона живееха само испанци. Но влязоха в светло фоайе, оживено като посред бял ден — беше върхът на ваканционния сезон и сънят можеше да се отложи. Двойки от всякакви националности седяха на питиета. Трапезарията беше отворена и окъснели гости още вечеряха, а вече минаваше един след полунощ. Администраторът подаде ключа от стаята на господин Джефри Мъртън и госпожа Катрин Браун, без помен от сянка да помрачи вежливата му усмивка, но все пак нещо в жестовете му несъзнателно издаде засегнато чувство за благоприличие.

Качиха се в стаята, не от най-добрите в хотела: Кейт разполагаше с доста средства от високоплатената си работа, но се приравни към неговите финансови възможности, а той не се разпускаше, за да е сигурен, че парите от баба му и в бъдеще ще гарантират неговата независимост — не ги бе инвестирал, вложил ги бе в скъпоценности и картини, които съхраняваше в банка. Хотелът беше скромен и старомоден, такъв, какъвто би наела тя, ако летуваше със семейството си. Стаята имаше балкон към малка градска градина, оттам се носеха весела, игрива музика и гласове. Тя излезе на балкона. Той я последва. Целунаха се, опитни любовници. Той отиде в банята. Долу на улицата, белосана от лунните лъчи, местните бяха насядали пред праговете на домовете си, приказваха си. Децата им, дори невръстните, седяха с тях или играеха наоколо. Нощта бе топла и мека, далечните звуци на музиката подсилваха голямата тишина. Хората бяха прекарали следобеда в сън и нямаше да се върнат в постелите си, преди небето да изсветлее. Градът беше по-буден, по-жив и по-свеж от който и да било час на деня. В нощите на изгарящото лято в градчетата на Южна Испания разцъфваше друга жизненост, която сплиташе в една мрежа на общуване улици, алеи, градини, детски крясъци, кучешки лай, музика, одумки. Нощта беше времето да поседиш с другите, да наблюдаваш, разговаряш и живееш. Отвсякъде в притихналия мрак, от кръговете светлина под уличните лампи се разлитаха гласове.

Джефри се върна в стаята. Тя влезе от балкона, насочи се към леглото и понечи да отгърне завивката, когато той се просна отгоре. В първия миг нейната оскърбена женственост възропта от обида: бяха спали заедно само веднъж, нали са любовници! Но в следващия вече напипваше пулса му, а с другата ръка се опитваше да определи температурата му. Тялото му гореше, но и времето беше душно. Имаше вид на изтощен от умора човек. Доколкото успя да огледа лицето му, видя, че е зачервено и обсипано с капчици пот. Пулсът му беше забавен. Тя вложи всичката си физическа сила, за да го обърне по гръб, да го намести и да придърпа чаршафа, за да го завие. Червенината се отдръпна от лицето му пред очите й, той побледня, прежълтя. Може би нямаше температура, но очевидно не беше добре.

Въпреки че женствеността й продължи да кипи от възмущение, по-точно да имитира недоволство, защото знаеше, че пренебрежението трябваше да я засегне, тя се върна на балкона, общо взето, с облекчение. Изнесе си стол от стаята, спарена и потискащо мрачна в сравнение със светлата прохладна нощ над улицата, още огласяна от шумове и смях, постави го в ъгъла и се настани удобно. Облечена беше с бяла памучна рокля без ръкави и с деколте, така че лекият вятър приятно разхлаждаше ръцете и шията й. И ето, отново се намираше в най-добре познатата й от всички ситуации — бдяща и нащрек, а в кревата на две крачки от нея спи същество, по-младо от нея. Лунното петно на балкона скоро се измести. Тя дръпна стола си, искаше лъчите да огряват само краката и ръцете й, а главата й да остане в сянка — все едно луната беше слънце.

Недалеч на отсрещния тротоар разговаряха двама мъже. Солидни татковци с измачкани летни костюми, които от балкона изглеждаха призрачно бели, като пясъка на плажа в лунната светлина. Гънките на дрехите им чертаеха черни ивици. Зад тях, откъм площада, където музиката бе спряла, помахваха клони на дървета. От време на време профучаваха автомобили и по техния шум се разбираше, че музиката е била по-силна, отколкото бе предполагала. В интервалите между свистенето и клаксоните Кейт ясно чуваше гласовете на мъжете. Испанската реч влизаше в ушите й нечленоразделна, на блокове. И спускаше завеса между нея и Испания, а Кейт не умееше да я вдигне. Но за разлика от турския, измъчвал слуха й до тази сутрин, завесата тук бе полупрозрачна. На моменти дори напълно се провиждаше през нея. Португалският, който й разтваряше врати към половината от този полуостров и огромни територии от Африка и Южна Америка, от време на време съвпадаше със звуците, долитащи до нея, друг път — не. Езиците, от които нямаше представа, немския например, бяха плътни и непроницаеми. Да слуша испанския говор от улицата беше като да улавя гледки през клони на дървета, докато лети с кола по пътя, край който са израсли. Разговорът на мъжете долу бе заял на прага на нейното разбиране. Затова когато се надвеси през парапета и луната я обля с хладен бял душ, а тя се почувства така крещящо изложена на показ, че не се сдържа и огледа насам и натам фасадата на хотела (слава богу, никъде нямаше хора по балконите), та когато се надвеси над парапета, за да вижда ясно жестовете, позите и израженията на двамата едри испанци, тя започна да схваща по-добре какво си говорят. Помръдването на масивните рамене или махването с ръка допълваха мелодията на думите и тя почти разбираше техния испански. Мъжете водеха делови разговор, това беше ясно. Нищо, че Кейт не бе доловила и една дума, която да я насочи към подобно заключение. Просто имаха гласове на мъже, които разговарят за пари, и жестове и пози, които ги свързваха с рискове и печалби. Преминаване на кола погълна за секунда разговора им, после го изплю обратно: почти разгадаваше смисъла, сякаш гледаше през прозорци, които вместо стъкла имаха кварцови плоскости. Гласовете замлъкнаха. Лъхна я миризма на тютюн. Наведе се още малко напред и видя, че палят пури. Димът се разнесе на облачета и изчезна в листата на дърветата. Единият здравеняк си отиде; другият се помая и се огледа, сякаш очакваше нощта да му предложи отсрочка на съня; после и той си тръгна. След минути и двамата щяха да са в пижами на райета. Светлите костюми щяха да са захвърлени на плочките в баните им, за да ги вдигнат жените им на другия ден и да ги пуснат в прането. След малко двамата дебели мъже щяха да се вмъкнат в постелите до двете си дебели бледи жени.

Darling! Cheri! Carissimo! Caro!

От ярко студената светлина навън мракът в стаята й се стори непроницаем. На леглото лежеше проснат любовникът й. Долови дишането му. Не й хареса звукът. Ако беше някой от нейните синове, щеше вече да мисли как да извика лекар още в началото на деня… веднага престани да мислиш!

Наближаваше четири сутринта. Най-после улиците се опразниха, макар на площада по пейките още да седяха хора, отпускаха се, вдишваха нощта, мечтаеха, пушеха. Праговете на къщи наоколо опустяха. Но край хотелската стена две деца продължаваха тихичко да играят под погледа на баща си, седнал близо на столче и опрял гръб о̀ тухлите, които сигурно още излъчваха топлина. Майката излезе и подкани децата да се прибират и да си лягат, а те ревнаха, че не искат; на Кейт не й трябваше да знае испански, за да разбере думите на непреклонния татко, ядосаната майка и децата, вкопчили се в живота, който родителите им искаха да засилят със сън. После майката изнесе столче и седна до мъжа си; едното дете се сгуши в нейния скут, другото — в бащиния. Децата мигом клюмнаха; родителите си приказваха тихо: може би работят в хотела, в кухнята? Вече и коли не минаваха. Градът притихна колкото можеше в безумните туристически месеци.

Кейт не изпитваше нужда от сън.

Разбира се, изкушаваше се да се мушне в голямото легло и да заспи, но само за да избегне онова, което рано или късно трябваше да направи.

След всички тези години, в които подреждаше живота си според графиците и нуждите на семейството, тя не бе изгубила способността да изпитва наслада от свободни мигове като този, без никакви задължения. И още обичаше да си казва: „Много важно, че няма да си легна до сутринта. Ако искам, ще спя до обяд.“

Кейт си върна тази свобода едва преди три години… точно така, там трябва да порови, времето, когато децата тръгнаха по своите пътища. А можеше да потърси правото си на лична свобода години по-рано. Години. Както Мери Финчли например. Ако на Мери й се лежеше до обяд, без никакво колебание оставаше в леглото и крещеше на децата да й носят чай и закуски. Но в интервала между деня, в който момичето Кейт се омъжи за Майкъл, и жената Кейт отпреди три години, осъзнала необходимостта да осмисли редица неща, процесът на гниене беше започнал.

Кулминацията настъпи точно преди три години, когато на вечеря Тим, тогава неуравновесен шестнайсетгодишен хлапак, се разпищя срещу нея, че го задушавала. Яростта се изтръгна дълбоко от него, видяха го всички. Цялото семейство присъства, стъписаха се — о, да, прекрасно разбраха, че този инцидент беше съвсем различен от всичко, случвало се между тях, беше разрушителен, вещаеше заплаха за тяхната дотогавашна цялост; сплотиха се и тактично замазаха епизода, ужасил и попарил както майката, така и сина. Защото викът наистина се откъсна от него и той сам се шокира от излялата се омраза. В това благовъзпитано семейство — за каквото се смятаха и полагаха не малко усилия да поддържат такъв образ — подобни конфликти обикновено се обсъждаха открито и се преодоляваха с шеги. Понякога жестоки. Може да се каже, че духът от Втората фаза на родителите — откровени разговори, за да смекчат болните проблеми от Първата фаза — бе подет години по-късно от децата. Кой започна, как? Май с упрека, който им отправиха децата, че в това семейство нещата се замазват, крият и натискат под повърхността.

Дали изригването на сина й по този начин, сякаш изгърмя от напрежение пред очите на всички вкъщи, не разкри, че да поръсваш конфликтите с хумор, да правиш психологически разбори и да хвърляш упреци не е толкова здравословно и терапевтично пречистващо, както си представяха Кейт и домочадието, а някаква форма на самоизмама? Семейна лудост, нещо подобно на помрачението, обсебващо любовниците, когато започнат да се самоунищожават. Щом може да се индуцира психоза между двама, защо да няма обща лудост между… колкото желаете души!

Обърнала поглед назад към обичайната картина от периода, когато растяха четирите й деца, тя видя себе си: седи начело на масата, разнежена и издута до пръсване като угоен гъши дроб под страховития натиск на четири борбени и утвърждаващи се Аза в един или друг стадий на конфликт или разбирателство с нея, техния център, тяхната равновесна точка; насреща е мъжът й, държи се толерантно, шеговито, леко е отегчен. Но не е замесен в живота на семейството, защото работи изключително много и почти не му остава емоционална енергия, за да я раздаде на тях, четирите деца чудовища. Те сами се нарекоха така: ние сме четирите чудовища. Петте — добави наум Кейт: толкова въвлечена бе в тяхното израстване, в непрестанните кризи, в техните сближавания и отдалечавания от нея, във всички бурни вълнения, че й бе трудно да отдели себе си от тях. Все още не беше в състояние да го стори. А натискът на четирите чудовища над нея и техните безапелационни изисквания приключиха. Е, почти, като изключи Тим, най-малкия.

В оня случай, когато Тим избухна, тя се оттегли от масата, щом прецени, че може да го направи, без да остави впечатление за обидено момиченце, побягващо от стаята да си поплаче и цупи на скришно място. И все пак се почувства като куче или котка, сритана от любимия приятел ей така, без никакъв повод. Още докато напускаше масата, усети с гърба си как пет чифта очи се стараят да не гледат след нея. Прибра се в стаята си, а момчето, след като издържа, заболо нос в чинията, докато всички изядат пудинга си, побягна навън, засрамено, че е крещяло.

В стаята си тя седна да помисли, опита се, докато в нея бушуваха чувства. Стори й се, че ще полудее от болка и обида. Не е честно, какво още искат от нея?

Тя ли е виновна, че Тим е тъй строг към себе си, към останалите, към нея? Другите трима преминаха незабелязано от детството в юношеството. Разбира се, и те бяха неудържими, създаваха проблеми, но скокът на Тим в пубертета разтърси цялото семейство. Модерните им деца обсъждаха неговия случай, проявяваха разбиране, показваха колко са умни. Обявиха Тим за най-жестокото чудовище сред тях, а Кейт — за неговата жертва. Но поне нямаше — Кейт все се връщаше към тази мисъл — прикритост, наболелите въпроси не се избягваха. През дългите години, в които й се струваше, че е заключена завинаги в една клетка с четири непрестанно избликващи „его“, тя се утешаваше с една мисъл: между нас няма нищо скрито, казваме си всичко в очите. И сравняваше семейството си с други (не с това на Мери Финчли, те бяха извън всяка класация, живееха по свои закони). Навсякъде откриваше същата картина. В центъра е майката, жената, от нея хвърчат искри във всички посоки, а психиките на другите са скупчени в свой лагер като плажни камъчета след буря. Може би рефлексът й да властва и контролира, да ги държи по-малки, отколкото са, е бил прекалено силен? Стига, нали толкова се стараеше да им дава възможно най-голяма свобода, от малки се отнасяше към тях като с равни! А ако тъкмо това е била грешката й, ако Мери, която никога не се замисляше как да се държи с децата си и просто следваше настроенията си, е по-права? Проблемът не беше в доминирането, а в пълното отдаване на децата. Твърде много се вживя във всичко, свързано с тях, прекалено се обезличи, дотам, че децата престанаха да виждат в нея здравата основа, на която да стъпят. Но не трябва ли мъжът, бащата, да е тази опора? Може би ще излезе, че през цялото време Майкъл е бил прав и тя незаслужено го е упреквала: неговата степен на намеса в живота на децата да е точната. Защо й е на майката да поема ролята на воденичен камък, който смила всичко, изпречило се на пътя? Взирайки се в миналото, тя видя как не е имало миг, в който да не е била под разпореждането на всяко кимване и махване от тях, винаги на разположение, вечна мишена на критиките им, изцеждана до последна капка кръв, за да задоволи, тях, чудовищата. Сравни собственото си юношество с това на децата си и не откри нищо общо между тях. Разбира се, беше силно, много силно свързана с майка си до деня, в който тя почина — случи се една година преди Кейт да замине за Лоренсу Маркиш; баща й отсъства от къщи почти през цялата война; сами, майката и дъщерята се сближиха още по-здраво; и все пак не мислеше, че отношенията между двете бяха такива, каквито имаше с децата си.

Безсмислено е да седи тук и да прелива от пусто в празно… оправдания ли търси? Тим изпадна в пристъп, крещеше, че го задушава, държи се с него като с бебе и това, че обвиненията му съвсем не бяха в рамките на тяхното семейно „любовно обяснение“ — така наричаха кавгите помежду си — се доказа от реакциите на останалите.

Така, значи, била е прекалено властна спрямо него.

По-интересно обаче беше друго: както в този миг седеше на обления в лунна светлина балкон и виждаше себе си, застанала на скала, над бездна, а северният вятър връхлита право в лицето й и скоро ще отвее от нея плът, хубост и цвят, така тогава предусети от самото начало, че отглеждането на последната издънка в семейството ще я изложи на опасности. Естествено само предчувствието не бе достатъчно, за да знае как да се справи, иначе Тим нямаше да кресне в лицето й: „За бога, остави ме на мира, не ми даваш да дишам!“

А тя само бе подсетила сина си да не забрави… какво точно, не помни вече… ако наистина нейната забележка е отприщила бента, вероятно го е раздразнило съдържанието, а не тонът й… не знае, няма спомен. Изтрил се е, защото не е искала да го запази, подредила бе случката в архива на официалните си спомени, далечните, отпреди десет години, петнайсет, от четвърт век? Но онова момиче е съществувало, кипяло е от жизнерадост, откроявало се е, било е надраснало връстниците си по опит (за което много бе допринесла годината в Португалска Африка на съзнателно и даже малко театрално приспособяване към обноските на девойка от изисканото общество); момиче с темперамент, подхождащ на червенокосите (от най-ранно детство я поздравяваха, че проявява характер, това го помнеше много ясно); момиче, което винаги е изпъквало от останалите (и си е давало сметка за това), където и да се появеше, и то не само с драматичния цвят на косата си, но и със стил, маниер… измама на паметта ли е всичко това? Нима описаният образ е само плод на нейната фантазия? Не, категорично не. Това момиче, толкова желано от какви ли не обожатели, се омъжи за Майкъл. След като живяха заедно една година (Първата фаза). Очарователната млада двойка бързо се превърна в магнит за другите, притегляха около себе си познати и приятели, кои неженени, кои пред женитба, кои вече сключили брачен съюз, но лишени от техния… какво, чар ли? Или индивидуалност? Бракът им всъщност бе принесен в красива своеобразна жертва на образцовия модел; те продължиха да показват, че живеят в обич, обичани са и обичат. Първото дете промени нещата, но не коренно. Бебето (днес Стивън) зае съответното място в битието на тази привлекателна двойка, която живееше по-интензивно от хората около тях. Водеха бебето със себе си по гости, на пътувания, не им попречи да посещават курса за влиянието на сарацините върху провансалската поезия. Вярно, никак не им беше лесно да продължават да водят живота си, сякаш нищо не се е променило, сякаш не се будят през нощта и не стават рано сутрин, сякаш не подчиняват всяка минута от деня си на режима на детето. Но тогава, за разлика от по-късно, Кейт не смяташе, че рязката промяна на навиците е най-важното нещо, ставащо в живота й. Когато първото им дете навърши една година, тя отново забременя. А в мислите и на двамата все още витаеше представата, че ще карат по стария си начин и с две деца.

Всеки можеше да им каже, че това са глупости.

Истинският прелом в битието им дойде с раждането не на първото, а на второто дете (днес младата жена на име Ейлийн). С едно дете Кейт и Майкъл бяха лъчезарно семейство и по своя воля и желание още отдаваха дължимото на нелепи условности и обществени ангажименти. С идването на втория малчуган преимуществата им направиха остър завой. А когато видяха колко различен стана животът им, решиха да родят и трето дете, „за да приключат със задълженията“, това вече беше съвсем нова нагласа; докато се огледат, се сдобиха с къща на кредит, малолитражна кола, прислужница и подреден семеен живот — всичко в името на децата. Учудващо е само колко дълго двамата успяваха да се заблуждават, че всички тези, несвойствени придобивки — колата, къщата и прочие — нямат нищо общо с тях и не са за тях, а само за децата.

Що се отнася до Кейт, тя започна да се приучва на трудни навици, на самодисциплина. Като погледна назад към красивата девойка, глезена от майка си, щадена и ласкана от дядо си, обсипвана отвсякъде с леко насмешливата почтителност, полагаща се на момичетата, и като я сравни с младата жена от само пет години по-късно, Кейт едва не изкрещя с пълен глас, че всичко е било гигантска измама, чудовищен цинизъм. Загледана назад, тя се видя просто като угоена бяла гъска. Нито вниманието на дядо й към нежния пол, нито възпитанието, дадено от майка й, нищо не бе я подготвило за онова, което твърде бързо щеше да научи.

С три малки деца, а после и с четвърто, тя трябваше да развие умения, за които дори й липсваха думи. Търпение. Самодисциплина. Самоконтрол. Себеотрицание. Целомъдрие. Приспособимост към другите — това на първо място. И да ги приеме като свои веднъж завинаги. Възпита тези добродетели, необходими за отглеждането на четири деца при ограничен доход, у себе си постепенно. Усвои ги още преди да намери подходящите наименования. Помнеше много ясно как един ден се бе зачела в стар роман и се натъкна на думи, които първо й се сториха старомодни, а после изведнъж й светна в ума: „Но те означават точно това — многократно да ставаш нощем месеци наред и никога да не си изпускаш нервите; да не правиш любов с Майкъл, когато някое от децата е болно. А коя е думата за това, че си попивала като гъба години наред безброй дребни искания, докато накрая всичко, което не е дете, се отдалечи отвъд хоризонта за теб?“ Забавляваха я високопарните думи за качествата, които трябва да притежава една майка. Добродетели? Нима? Истински добродетели? Ако е така, в нейния случай те се превърнаха във врагове. Докато се взираше с очите на зряла жена, съпруга и майка в момичето от миналото, което се омъжи за Майкъл, не успяваше да прогони мисълта, че е развила не добродетели, а особена форма на слабоумие.

На сутринта след избухването на сина си Кейт тръгна на покупки, но някъде на главната улица я спря неголямо улично задръстване. Забеляза млада жена, която буташе количка с малко дете. Тя беше на около деветнайсет — същата възраст, на която Кейт роди първото си дете — носеше минипола, имаше гъста червена коса, зелени очи и излъчваше неизтощима енергия. Но кой знае защо, напомняше по-скоро момиченце, което си играе на майка и деца. С една ръка буташе количката столче с детето, в другата крепеше огромен плик с хранителни продукти. Стъпваше с широка крачка като жена на древен викинг. От нея Кейт насочи вниманието си и към минувачките наоколо. Стори й се, че улицата изведнъж загъмжа от жени, неомъжени момичета и млади майки с бебета и всички вървят — да, долавяше се именно в движенията им — със спокойна, естествена и волна грация, със свобода на тялото. Те внушаваха увереност в себе си. Онова, което Кейт бе изгубила в прекаленото съобразяване с последствията от всяка своя постъпка.

След като съвестно разгада истината за младите жени — много я заболя от сравнението с тях — тя се вгледа в движенията и лицата на своите връстнички. Разликата беше само двайсет години, достатъчни, за да издълбаят печата на предпазливостта и подозрението върху тези някога храбри лица. И още една категория жени — глупаво добричките с простодушието на жертви и ужасна беззащитна приветливост, като смях насила, на ръба да прелее във водопад от сълзи. Техните движения бяха забавени, сякаш жените живееха в постоянен страх да не попаднат в капан, да не се насадят на нещо; те стъпваха по тротоарите, като че ли ги заобикаляха невидими врагове.

Кейт броди цяла сутрин нагоре-надолу, нагоре-надолу по дългата многолюдна улица, докато приеме истината, че повечето жени на средна възраст имат лица и движения на затворнички и робини.

В началото на дългия и криволичещ житейски път стъпва младо, уверено, смело момиче; към другия край върви застаряваща жена — това е тя, Кейт.

След тази разходка Кейт се прибра у дома и седмици наред внимателно наблюдава всяко свое движение, дума, действие, но вече от новата си гледна точка, и стигна до извода, че е невменяема. Защото от сутрин до вечер, маниакално мислеше само за едно — за домакинството, за уреждането на това или онова, за контрола на всичко, за последиците, ако постъпи или не постъпи така. От самонаблюдението и вслушването в себе си тя насочи вниманието си към жените на своята възраст от приятелските им семейства. Установи, че всички до една бяха натрупали солидни знания в една-единствена дисциплина, суетенето. (С изключение на Мери Финчли, разбира се. Не и Мери. Кейт ще разнищи докрай какво е Мери за нея, какво олицетворява. Очевидно не може просто да я изключи от всички нормални категории, това няма да реши въпроса.) Докъде само води дългогодишното отглеждане на добродетели: тя и нейните съвременнички са се превърнали в автомати за една операция — да въртят домакинството, да уреждат, оправят, предвиждат, поръчват и организират, да се безпокоят и тревожат. Да се суетят.

Едва сега видя, че всички в семейството й прекрасно разбираха това. Тези независими личности — мъжът й и младежите, нейните деца, наскоро освободили се от тиранията на пубертетската емоционалност и затова още по-нетърпими към чуждите слабости — се отнасяха към нея като към необходимото зло. Майка им беше за тях неопределена величина. Като стара бавачка, отдала живота си в служба на семейството, която сега трябва да изтърпят. Добродетелите бяха станали пороци, досадни натяквания и тормоз над другите. Дългото въртене в мелницата, вечната, без миг прекъсване, готовността да е на разположение на другите, неотстъпното задължение да се грижи за техните най-дребни желания, нужди, потребности, събития и кризи бяха превърнали безстрашното младо създание в маниачка. Обсебена от маловажната страна на битието.

Осъзна всичко това преди три години. Продължи по навик да стопанисва огромната задължаваща къща, която, струваше й се, бе станала хотел или почивен дом за семейството й, приятелите и приятелите на приятелите, но направи опит да се отдръпне. Затвори се в себе си, тъй като нямаше как да обяви на всеослушание какво иска, без да раздразни близките си и допълнително да обремени гузното им чувство, че са й задължени, на нея, прислужницата, която върти целия им живот. Болеше я още повече от това, че никой не забелязва усилията й. Мъжът й беше по-зает от всякога и Кейт го разбираше, задето се товари с работа; на негово място тя също нямаше да пропусне и най-малката възможност да се изяви, да блесне, да отблъсне още малко подкастрящото настъпление на възрастта — та той бе седем години по-голям от нея. Децата естествено се интересуваха от проблемите й не повече, отколкото всички нормални пораснали деца се вълнуват от родителите си. Но Кейт забеляза, че за всяка ситуация, дори най-дребната, те продължават да използват старите си начини да се опълчват срещу нея. Всеки път отново я повличаха в старото русло — превъзмогнато от нея, надяваше се — и все така очакваха тя да реагира, както са си свикнали.

Защо все пак тя не обяви пред всички, че ще промени, всъщност вече променя начина си на живот? Защото не посмя. Щяха да го приемат като домогване към тяхното внимание, към съчувствието им. Както би го възприела и тя на тяхно място — същественото беше в това… ето отново се връща към него… че всички техни откровени разговори, определенията им на модели и линии на поведение, бяха пълни глупости. (Хората не се променят по този начин; не става по желание; променяш се, когато ти се наложи да преживееш нещо, тогава, накрая, изведнъж откриваш, че си станал друг.) Ако от всички тези „любовни обяснения“ през годините е имало някаква полза, дори съвсем малка, сега тя би трябвало да намери сили да им заяви: „Стига вече. Години наред ви бях прислуга, изтривалка за краката ви, сега съм саката, инвалид. Помогнете ми. Нуждая се от вашата подкрепа.“ Но езикът й не се обърна.

Скоро след вечерта, когато Тим се разкрещя в лицето й, тя отиде да погостува на стари приятели. Остави къщата на грижите на дъщеря си. Кейт удължи няколко пъти престоя си под различни претексти. Мислеше си, че ако се откъсне достатъчно дълго време от къщи, стереотипът ще се разпадне, вратите на клетката ще се разтворят… После се върна преди предвиденото, защото Ейлийн внезапно реши да отиде на гости на свои приятели.

И макар да пое право от вратата задълженията, от които бягаше, отсъствието даде възможност на Кейт да се погледне с други очи и да види в изтерзаната жена, предизвикала яростта на собствения си син, напълно смахнато същество. Луда.

Скандалът онази вечер и последвалото бягство на Кейт заченаха събитията от това лято, защото без тях тя не би приела предложението на Алън Поуст дори и с поддръжката на Майкъл — да, неговото раздразнение, задето Кейт не подскочи от радост при предложението за работа, си беше направо поддръжка. Когато си в задънена улица, в клопка, винаги е спорно дали виждаш отварящите се навън възможности и дали е полезно да се вслушваш в съвети.

Какво обаче възпря Кейт да им съобщи за намерението си да наеме стая за лятото някъде в Лондон? Само това, че беше немислимо! Щеше да прозвучи като толкова краен каприз, че дори не си помисли да го изговори, а май точно това трябваше да направи.

Нужен й беше трамплин.

И ето я, седи на балкона, напуснат от лунната светлина, вдига очи към светлеещата сивина на небето, където звездите избледняват, после поглежда надолу към улицата, най-сетне наистина опустяла. Ако беше сама, съвсем сама в тази страна и можеше изцяло да разполага със себе си… Да, ето как трябваше да организира лятото си; но тази мисъл изобщо не й бе минала през ум.

Ако беше съвсем сама, можеше да седи на балкона до зори, после да спи цял ден, ако поиска, след това да скита, докато й омръзне, из града, който освен туристически център беше и голямо средиземноморско пристанище. Щеше да се шляе на воля и да се прибере вкъщи след два месеца, изкарани насаме със себе си като човек, сам избирал действията си.

Вместо да направи това, тя седеше в хладното утро и мислеше, че е крайно време да си легне, защото той ще се събуди свеж точно когато тя ще се отпусне в сън. И ако не бъркаше, веднъж буден, той непременно щеше да се доказва, задето предната нощ се бе строполил и заспал, и не бе правил с нея любов, както изискваха обстоятелствата и условностите. Тя почти се надяваше да е малко болен, само малко.

По улицата се зададе мъж. Рус, северен тип, турист като нея. Къде е бил, на брега с младежите? На пиене? На танци? Или е седял на приказки в някое кафене? Или в прохладен бар? Изравни се с нейния балкон точно когато угаснаха уличните светлини. Нощна птица, застигната от разсъмването, помисли си Кейт; небето порозовяваше на хоризонта, а той спря и тя се загледа в него. Не, не е толкова млад, та да се е застоял с тайфата на плажа. Оказа се понатежал, мъж на средна възраст с набраздено от бръчки лице. Май е още по-стар, отколкото изглежда отдалеч, косата му е съвсем побеляла, а не руса: о, той е испанец, сигурно се прибира след нощна смяна. Мъжът мина по алеята между редиците олеандри и спря при чешмата, за да напръска с вода лицето и ръцете си. Отпи няколко глътки, като насочи водната струя с края на дланта право в гърлото си. После отмести ръка, тъй че струята да облее наведената му глава. Отдръпна се, тръсна енергично глава, отиде до най-близката пейка и се излегна върху нея с лице към облегалката, изцяло загърбил улицата и случайните зяпачи. Значи е бедняк? Бездомник? Кейт усети прилив на загриженост. Състрадание, което бликна като струята на чешмата. С насмешка над себе си тя се наблюдаваше отстрани — своето спонтанно желание, рефлекса си да слезе долу на площада, да докосне мъжа по рамото, внимателно, разбира се, за да не го стресне, и да го попита нуждае ли се от нещо, да му предложи помощ. А на какъв език щеше да го стори? Трябва да научи испански!

Подобен изблик на слабост изпита и през зимата след драматичната сцена с Тим, когато приюти една бездомна котка. И разви чувства към нея, много силни, докато съществуваха. Кейт нямаше да е жената, формирана от дългогодишните „любовни обяснения“ в семейството, ако, давайки подслон на котката, не си бе помислила: „Това съм аз, котката е с мен. Грижа се за горката животинка, защото чувствам нужда някой да се грижи за мен. Но кой? Семейството ми естествено! Тези, които не се нуждаят вече от мен и смятат, че съм станала непоносима.“

Всички вкъщи бяха наясно с ролята на котката в живота на Кейт, четяха мислите й по въпроса; отчитаха и своя принос в историята, отношението си към майката. Отнасяха се към случая със закачки и снизхождение:

— Прибрала си тая стара смрадливка само за да ни натякваш, че не сме достатъчно добри към теб?

— О, не му обръщай внимание, мамо, нали го знаеш, смахнат си е. Ти не ни натякваш, само ни показваш.

Седнала на някакъв балкон на стотици километри от тях, две години по-късно, Кейт понечи да скочи и да излее без задръжки гнева и горчивината си към тях. Но тогава тя, разбира се, само се усмихваше и доказваше чувството си за „хумор“. А трябваше да им зашие по една хубава плесница, на своята прекрасна Ейлийн, на очарователния Майкъл и най-вече на Тим.

— Защо не го набих! — усети се да си мърмори. — Как искам да им бях ударила по един и на тримата!

Колко пъти бе чувала Мери Финчли да крещи обиди по мъжа си и децата, а минути след това да се превива от смях. Мери винаги прави каквото желае, щом го пожелае.

Семейството се отнесе към Кейт като към болен и прие котката като лек за болестта й.

— Добра занимавка за критическата — чу веднъж Тим да подхвърля на Ейлийн.

Кейт не беше влязла в критическата възраст, но беше безсмислено да ги разубеждава: очевидно семейната митология изискваше майка в критическа възраст. И тя страдаше като ранена птица, накълвана до смърт от здравите си ближни. Или като животно, измъчвано от жестоки деца. И разбира се, живееше с чувството, че си го заслужава, защото се презираше — ужасна пролет след още по-мрачната зима! Състоянията й на гняв и раздразнение бяха толкова продължителни, че се уплаши да не губи разсъдъка си. После двете по-големи деца започнаха да отделят все повече време на университета и приятелите си и Кейт живна. Зарадва се и разбира се, веднага изпита вина заради радостта си. В нашата просветена епоха комплексът за вина е почти определение на майчинството. Глупости, всичко това са глупости, от начало до край… някъде по дългия житейски път бяха тръгнали накриво… Кой? Тя ли? Не децата, в никакъв случай децата! Може би обществото? Но защо в нея се натрупаха толкова напрежение, противоречия и негодувание? Така или иначе, свърши вече. Ейлийн бе заета с мъже; само Тим все още не я изпускаше от очи — поне така усещаше тя. Значи горчивото време е зад гърба й. Вглеждаше се назад… но ако наистина е така, какво дири тук с този млад мъж? Той — Мери Финчли щеше да го забележи от пръв поглед — щеше да й предложи само онова, което тя вече познаваше и изобщо не искаше… Кейт напусна балкона едва когато слънчевият ръб зад хоризонта стрелна с жарещи лъчи първо морето, а после и градските покриви. Едва се държеше от умора. В стаята тъмнината ослепи очите й, нагодили се към светлината на деня. Когато прогледна, видя, че Джефри я наблюдава втренчено. Усмихна се в очакване на неговата реч, но разбра, че не е съвсем буден. Той се надигна, сви се на леглото, вперил в нея очи като хванато животно, тънките му грациозни крайници още витаеха в съня, а лицето му нащрек и подозрително, само дето не се извърна от нея. Тя произнесе тихо и внимателно името му: „Джефри!“, но той издаде глухо враждебно ръмжене и се втурна към банята. Чу го да повръща. Тя остана на мястото си и се запита дали когато се върне, ще се е събудил. Той се появи, влачеше крака, опря се на вратата, на шкафа. Май си мисли, че е сам, после я видя, политна, улови се за леглото и впери поглед в нея. Тя съобрази, в рамката на заслепяващо осветената балконска врата той я вижда като черна, наблюдаваща го сянка. Най-после устните му се разтегнаха в усмивка: знаеше, че щом е в стаята му, трябва да знае коя е. Една част от него още спеше, но той направи усилие, беше възпитан човек, бяха го научили от малък да е учтив и внимателен към другите. Усмивката му отдаваше дължимото на ситуацията, но не показа топлота или удоволствие. Намести се в леглото и мигом потъна в тежък сън.

Кейт седна до него, бялата й рокля на волани още пазеше в гънките си приятния хлад на нощта, който внесе от балкона, побягвайки от жегата на настъпващия ден. Зарече се, че когато се събуди, няма да го засипе с майчински грижи, няма да настоява да търсят лекар, няма да се тревожи за състоянието му. Легнала до този млад мъж, който очевидно, ако не болен, бе поне неразположен, тя се опита да се държи и мисли като жена, дошла тук за любовно приключение. Да предположи, че е „жена за любов“ (избра си тази фраза), а не грижовна майка с четвъртвековен опит на бавачка… ако е „жена за любов“, как ще постъпи? Не е много трудно да си го представи, достатъчно е само да се сети за Майкъл. Ще събуди Джефри, за да правят любов — с мъжа й обичаха да правят любов, когато единият от двамата, особено той, имаше лека температура. Майкъл лесно вдигаше температура и години наред те използваха неразположенията му като еротичен стимул, поне така смятаха. Но Кейт не си представяше как ще доближи Джефри по еротичен начин. Една от причините бе (можеше да я научи от всяка специализирана книга или експерт по въпросите на брака), че ако една жена е постигнала хубава и истинска настройка с един мъж, трудно влиза в нова връзка. (По тази причина Кейт никога не прие съмнителното удоволствие на размяната между двойки, нито секса между приятели.) В края на краищата целият й чувствен опит беше свързан с Майкъл, а опосредствано — с наученото от Мери.

Разбира се, ако беше безумно влюбена, както изискваше случаят и както налагаха естетиката и благоприличието, нямаше да лежи тук и да се опитва да се види в еротично състояние.

Кейт се надигна на лакът и започна изпитателно да оглежда Джефри, както майка болното си дете. Дори в този момент, когато тялото му гореше, той създаваше усещане за хлад. Челото му беше студено и влажно. От него се носеше неприятният дъх на повръщал човек. Не, дори безумно влюбена жена не би го доближила в този момент. Състоянието му отблъскваше всякакво желание за секс.

Възможно бе и друго — той да не е по секса, поне в настоящата си объркана тревога за своето бъдеще, или с нея… равнодушието, с което прие това заключение, само потвърди безразличието й към него.

Кейт заспа и изведнъж се озова на скалистото възвишение. Да, ето го нейния беден, измъчен тюлен, напредва бавно и мъчително към далечния невидим океан. Тя взема на ръце хлъзгавото създание — как е могла да го остави тук! То е още по-отпаднало; тъмните му очи я укоряват. Кожата му е съвсем засъхнала; трябва бързо да намери вода и да го наплиска. В далечината вижда къща. Залитайки под тежестта, тя тръгва към нея. Къщата е дървена, с остър скосен покрив, за да не се натрупва сняг по него, а той — усеща го във въздуха — скоро ще завали, защото е късна есен. Къщата е празна, но по всичко личи, обитавана от хора, тъй като в неголямото огнище още тлеят въглени от угаснал огън. Кейт полага тюлена пред камината върху каменния под и се опитва да раздуха огъня. Няма много дърва, но накрая успява да го разпали. Тюленът лежи неподвижен, само хълбоците му потръпват тежко. Очите му са затворени. Той загива за вода. Тя го отнася до пристроената баня и го пръска с вода от ведрата, наредени край дървените стени — в съня все по-силно и определено нахлува вятър от стари времена, митове и древни приказки. Животното отваря очи и сякаш започва да се съживява. Тя си мисли колко неща чакат на нея да ги свърши: да почисти къщата, да събере дърва за огъня от близката гора, преди да навее първият сняг, да набави храна, да извади от шкафовете топли дрехи за себе си и за обитателите на къщата, които, тя знае, са нейното семейство, но са приели образите на митични създания, по-могъщи и внушителни, отколкото в обикновения живот. В една от стаите на горния етаж на къщата вижда висок млад мъж с руса коса и сини очи. Познава го. Нейният любовник. Вечният. Правят любов. Чакали са този миг безкрайно дълго и копнежът прави любовта им съвършена… изведнъж си спомня за тюлена. Той не можеше без нея, лежи изоставен на пода в банята и я чака. Тя напуска русокосия, някакъв благородник, може би дори принц, с думите: „Прости ми, искам да остана с теб, но първо трябва да отнеса тюлена до морето.“

Стресна се, връхлетяна едновременно от заслепяваща слънчева светлина и от Джефри, който напористо проникваше в нея, като пубер, предизвикан от тайфата си да изкатери висока стена или като съветски работник, преизпълняващ нормата си във фабриката. Макар опитът й — твърде ограничен, както вече стана дума — да не включваше любов с американец, Кейт имаше познания, от литературата, разбира се, за болезнената чувствителност на американския мъж в това отношение. Освен това Мери Финчли й бе разказвала — в подробности естествено — за една своя двуседмична връзка с американски пилот. (Кейт често се укоряваше, задето не прекъсва словоизлиянията на Мери и я оставя да говори.) Така че разбираше: ситуацията от предната вечер изискваше секс; Джефри не бе изпълнил задължението си; неговата мъжественост беше под въпрос.

Искаше й се да обърне всичко на шега — както сам той често правеше — но от кървясалите му очи и напрегнатото тяло разбра, че в този момент шеги по темата са невъзможни. Беше шест сутринта; нямаше и час, откак бе заспала. Когато атаката на Джефри приключи, стана ясно, че е болен: не трябва ли като разумни хора да се разделят сега и всеки да поеме по своя път?

Излегната върху купчина бели дипли, самото въплъщение на съблазнително разхвърляна жена, Кейт се взираше в свъсения мъж, приличащ на осемнайсетгодишен юноша; ако у него имаше капка здрав разум, трябваше незабавно да се обърне към лекар.

С усилие на волята, което й изхаби енергия, колкото за изстрелване на средно голяма космическа ракета, тя не предложи да потърсят доктор.

Облякоха се и отидоха да закусват на хотелската тераса, вече препълнена от шумна многоезична тълпа; след като притича три пъти до тоалетната, Джефри призна, че стомахът му не е в ред и трябва да потърси аптека.

Тя остана сама на масата и насочи вниманието си към един петдесетинагодишен мъж, седнал насреща й с момиче на около двайсет. Косата му беше подстригана също като на Майкъл — падаше свободно и без път от върха на темето по челото и врата; същата прическа при жените се наричаше „момчешка“. Кейт също я бе носила, но преди време. По изпитото, красиво и загоряло лице на мъжа, приело иронично изражение, за да поддържа неговото самоуважение, се четеше умоляващо преклонение пред ослепителната свежест на момичето; то беше едновременно поласкано от чувствата му и ужасно отегчено. Мъжът оставяше впечатление за интелигентен човек, но откъслеци от разговора им — този път на английски — които дочу, накараха Кейт да си помисли: „Моят човек поне не е толкова глупав.“ Май трябва да се засрами! „Mon semblable“, в едно и също положение сме, обърна се мислено тя към мъжа срещу себе си и си припомни, че само преди по-малко от двайсет и четири часа, когато се сбогуваше с Ахмед, обслужващия международни организации друг неин двойник, го бе нарекла, но само на четири очи, брат. Навярно някъде в Щатите нейният Майкъл със същата момчешка прическа, слабо, красиво лице и опит също се отбраняваше с ирония от седналата пред него младост в изкусителна плът, също тъй поласкана и отегчена. Дори да бе така, Кейт никога нямаше да узнае: тя не познаваше светския, ироничен и уязвим Майкъл. Възможно беше жената с него и да не е млада: Кейт всъщност не знаеше какво търси той. Разбира се, Ейлийн бе наоколо, което означаваше, че ръцете му са вързани и той няма как да следва спонтанно желанията си. Защо пък момичето с него да не е дъщеря му, а той да се топи от гордост, както всеки мъж на средна възраст с порасналото си женско отроче… Ако изобщо беше сигурна в нещо, то бе, че при връзката на Мери Финчли с нейния млад мъж не е имало тайнствени неразположения, нито горчиво-сладки равносметки по слънчеви тераси заради възрастни господа с млади любовници. Нито сладкопойни птици. В никакъв случай! Цели четири години Мери се срещаше с един келнер от гръцки ресторант. Когато започнаха, той бил на около двайсет и три, красив и „страшно мъжествен“, както се изрази Мери. Боготворял я. Бил готов да се ожени за нея, искал да живее при нея и да стане баща на трите й деца. Мери наложи вето на намеренията му и тайната им връзка продължи неочаквано ведро, сговорчиво и любвеобилно, докато той отпътува за родната си Гърция.

Тогава Мери плака. Това бе единственият път, в който Кейт я видя да ридае. Така че дори Мери плати полагаемото за прелестта на тази категория любовна връзка.

Джефри се провря между заетите столове и маси, натоварен с пакетчета лекарства. Обсъждаха известно време няколко възможни плана, но той огледа критично ваканционната врява около тях и заяви, че иска да тръгнат навътре в страната, към „истинската“ Испания.

Този път се сблъскаха с проблема за парите. Той не разполагаше с достатъчно, за да отлетят със самолет или да наемат кола. Можеше да си позволи само автобуси и влакове и съответно се налагаше тя да приеме. Впрочем щяло да й хареса, каза той.

От терасата се виждаше плажът, празен и целият разровен от нощните игри. Двама мъже с големи гребла изравняваха пясъка и го подготвяха за новите нашествия на младите, още по леглата; неколцина спяха направо върху пясъка, там, където той опираше в стената на терасата. Тия хора нямат парични проблеми, помисли си тя; делят си всичко, което притежават. Поне фактът, че Джефри не можеше да приеме пари от други хора, без да се преобърнат червата му — както сам се изрази — коренно го отличаваше от снощната „детска“ компания.

— Нагоре по брега има едно евтино място — обърна се той към Кейт. — Туристите още не го знаят. Там можем да наемем стая за долар на вечер.

Облегнат назад в рехавата сянка на олеандрите, той държеше ръка на гърдите си, сякаш да се предпази от опасност, очите му бяха полупритворени. Под ръката гърдите му се издуваха и отпускаха много бавно, като на спящ човек. Между откъслечните реплики, които едва отронваше, се проточваха дълги мълчания, другата му ръка, отпусната на масата, леко потръпваше, очевидно изпадаше в унес, после отново идваше на себе си. Една оса кацна върху капката конфитюр на пръста му. Отначало той я погледна апатично, после рязко я тръсна от себе си с движение, достатъчно да стресне слон.

— Мисля, че трябва да си легнеш и да не ставаш, докато не се оправиш.

Думите просто излетяха от устата й, а той отривисто извърна глава към нея и в погледа му светна неприязън.

— Защо? — попита с леден глас.

Не бяха минали и двайсет и четири часа от пристигането им в Испания, а те отново се тресяха в автобус на север, край брега, срещу приливите от туристи, които се стичаха на юг. Пътуваха към девственото село. Дори не било село, каза той, а само няколко къщи на рибари, чиито жени подслонявали случайни пътници, но били толкова гостоприемни, че се налагало дълго да ги убеждават да приемат отплата. Добраха се до мястото късно следобед само за да открият грамаден нов хотел на брега и плаж, гъмжащ като мравуняк.

Като зърна картината, Джефри, който бе спал през цялото пътуване, отпуснал глава на нейното рамо (тя умело прикри от него този факт така, че той дори не се досети), се обърна, без дума да продума, и тръгна назад към автобуса.

— Къде отиваме сега?

— Още нагоре по брега. Там има друго място.

— Да вечеряме преди това? Може би да пренощуваме и да продължим утре?

— Не, съвсем близо е, на трийсет и няколко километра, хайде, качвай се!

Той скочи в раздрънкания автобус, опразнен, защото беше разтоварил работниците и те вече прекосяваха полето на път към къщи.

Така поеха отново. Долу вдясно синята ивица на Средиземно море криволичеше и се виеше покрай кафявия бряг, а цялата безкрайна бяла пясъчна нишка между тях беше гъсто осеяна с тела.

Тук и там по спирките се качваше селянка с препълнена кошница на връщане от гости при роднини или от пазар. В едно градче в автобуса нахлу ято деца; час по-късно те се изсипаха на някакъв хълм, където не се виждаше ни къща, ни светлинка. Изчезнаха в мрака, хванати за ръце, обсъждайки на висок глас свои си детски работи — като екзотични птици испанските думи се разлетяха над морето.

Джефри спеше. В полунощ спряха на последната спирка от маршрута. Бяха минали Алмерия и се озоваха в малък град на около километър-два навътре от брега. Имаше един хотел, съвсем неприспособен за туристи. Човекът на рецепцията ги изчака мълчаливо да попълнят имената си и ги заведе в ресторанта, където още вечеряха местни хора, не туристи. Джефри поръча едно след друго няколко тежки испански блюда, мръщеше се, докато поднасяше вилицата към устата си и щом усетеше в ноздрите си миризмата на храна, отново отпускаше ръка. Държеше се така, сякаш никога в живота си не бе чувал за разболяване и гадене. Изглежда, се тревожеше: защо ръката му, сякаш имаше собствена воля, все връщаше вилицата с храната обратно в чинията? Когато сервираха десерта, той изяде няколко праскови и поръча още. Беше първото им хранене за деня; Кейт, добре похапнала, го наблюдаваше как погълна пета праскова и излетя от ресторанта.

Намери го проснат на кревата в стаята им, светлината от тавана биеше право в лицето му. Засенчваше с ръка очите си, сякаш се пазеше от слънце. Като я видя, той още по-силно се намръщи. Тя си представи как изглежда отстрани, в зелената рокля, подчертаваща белотата на ръцете и краката й, видя извивката на гъстата си червена коса и топлите си кафяви очи. Изпод дланта си той намръщено погледна непознатата, която стоеше до леглото му и се усмихваше.

— Джефри!

— Какво?

— Трябва да те прегледа лекар.

Той рязко извърна глава на една страна, като войник при команда „Надясно!“, и както лежеше, изпъна ръце. Обърна се, дръпна нагоре чаршафа и се покри. Беше напълно облечен, не бе свалил дори обувките си. След будуването предната нощ Кейт заспа в мига, в който сложи глава на възглавницата.

Събуди се рано; той беше вече на крак и гълташе с шепи от лекарствата, които му бе предписал аптекарят. В седем часа сутринта пред нея стоеше енергичен млад мъж, който й заяви:

— Продължаваме навътре към Гранада. Не е далеч оттук.

Тя се съгласи, разбира се.

Но изпи кафето си, изяде сладките кифлички и погледа как се лепят осите по кайсиевия конфитюр, без Джефри да влезе в ресторанта; той я чакаше навън, разговаряше с администратора и пиеше газирана вода. Оттук нямаше директна линия до Гранада. Трябваше да се върнат обратно в Алмерия и там да се прехвърлят на друг автобус. Щяха да пътуват цял ден.

Той се показа на вратата на ресторанта и я повика; тя забеляза, че се пази да не гледа храната и миризмата й да не стига до него. Решил бе да продължат по крайбрежието. По-нататък имало спокойни места, помнел много добре. Беше очевидно, че връщането в Алмерия, висенето да чакат друг автобус и друсането до края на деня по пътищата из провинцията щеше да е пряко силите му. Но нещо го тласкаше към непрестанно движение. Кейт разбра, беше му необходимо.

— Ще отидем в Гранада после — обяви той и занесе нейния и неговия куфар до автобуса за Аликанте, на север, където трябваше да пристигнат около три следобед. Всъщност нямаше да пътуват чак до Аликанте, селцето, което имал предвид, било преди това.

Този автобус беше препълнен с местни, не с туристи, ако не се смятаха няколкото юноши, ползващи евтиния транспорт. Весела, общителна блъсканица; хората си приказваха, обменяха новини — Кейт естествено не разбираше нито дума. Наистина се оказа необикновено преживяване, по-странно дори от абсурдната ситуация, в която бе попаднала с този млад мъж, когото не можеше да остави насред пътя, защото беше болен или изживяваше душевна криза, или нещо подобно, и очевидно твърдо бе решил да продължи на север, без да спира, покрай лустросания летен бряг; само допреди два дена (колко далечни й изглеждаха) тя бе съществувала седмици наред като автомат за превод и бе приемала езиците, говорени около нея, ако не всички, поне повечето, като стъклени врати. Преди да пристигне в Испания, дори си бе въобразила, че компетентността й в света на международните конференции ще я следва и в по-нататъшния й живот, завинаги ще се втъче в нея и тя без усилие ще проговори на испански; а сега се чувстваше като изтръгната от сън, в който е летяла, и не й се вярваше, че в действителността не може просто да подскочи и да полети. Струваше й се, че почти разбира испански; че някога го е знаела, а сега е получила временна амнезия. Когато жената през пътеката й се усмихна и преди това, когато шофьорът мина да събере парите за билетите, тя отвори уста да каже подходящите думи, порови в паметта си, но оттам изскачаха само фрази на други езици, а нейната собствена реч беше безполезна и излишна. Наложи се да разтегне мускулчетата на устните си в усмивка, за да изрази желание за общуване и добронамереност. Седеше и слушаше, попиваше тежките звукосъчетания, които криеха значението си, докато накрая се предаде и започна да търси смисъл по лекия път — в жеста, позата на главата, стойката на раменете. Сякаш бе невидима сред тази бъбреща, смееща се тълпа. Джефри, отново заспал, се хлъзна от мястото си и се отпусна с цялата си тежест върху нея.

По пладне автобусът направи по-дълъг престой, за да се подкрепят пътниците с разхладителни напитки и сандвичи. Кейт остави Джефри проснат на седалката, изпи една лимонада, изпуши цигара и когато се върна, завари шофьора изпитателно да оглежда спящия млад мъж. Шофьорът посочи многозначително болезнения вид на лицето му. Тя кимна, усмихна се, езикът й отново се парализира, въпреки че ушите й почти улавяха смисъла на думите. Шофьорът поклати загрижено глава, върна се на мястото си и запали. Затисна ги огнен зной. Слънцето ги ослепяваше, всичко се разтрепка в маранята, а тя и Джефри плувнаха в пот. Неговата обаче издаваше нездрав дъх, а лицето му стана като восък с жълтеникав оттенък. Ами ако е жълтеница? Не, не е, с неговия цвят на кожата той няма как да не прежълтява при всяко заболяване.

Следобедът преваляше, когато пристигнаха в Аликанте и Джефри се събуди. Беше вир-вода от пот и трепереше. Но нищо не можеше да го разколебае да продължи на север. Кейт го сграбчи за раменете и го разтърси:

— Ти си болен. Чуваш ли ме? Болен си. Трябва веднага да си легнеш и да ме оставиш да извикам лекар.

Той я отблъсна от себе си, сякаш се отърси от паяжина, в която се е оплел, или се откачи от чепат клон, закачил го за ръкава. Отиде до най-близкия автобус и се качи в него, без да погледне накъде отива. Тя остана в недоумение — дали да повика помощ? Кого? Полицията ли?

И понеже нищо не измисли, вдигна куфарите, тръснати на тротоара (техният автобус междувременно бе обърнал назад по пътя, по който бяха дошли), и ги понесе към другия автобус. Само фактът, че този свръхучтив американец я бе оставил да мъкне тежките куфари, без дори да забележи, че го прави, беше достатъчно красноречив за състоянието му.

На автобусната табелка беше изписано някакво име, но Кейт нямаше ни най-малка представа нито в коя посока, нито колко далеч е целта на курса му. Имаше ли някакво значение? Купи от кафенето бутилка сода и я занесе в автобуса. Джефри изпи течността, но с вече познатото й изражение на човек с блокирал мозък, сякаш гладен звяр, разкъсван едновременно от отвращение и страх от храната. Изгарящ от жажда, той припряно вдигаше чашата към устните си и отпиваше, без да се замисля, но после дълго я задържаше в уста, а лицето му се разкривяваше в съмнение. Преглъщаше, сякаш се опитваше да си спомни какви ужасни работи е чувал за водата, след това ръката му отново поднасяше чашата към устните, пак припряно и отчаяно; така глътка по глътка изпи цялата бутилка, без да повърне. Поне няма да припадне от обезводняване, все пак е нещо. Свлече се обратно на седалката. Стана още по-жарко. По улиците не се мяркаше жива душа, беше часът на сиестата; само кафенетата и пейките около прашния площад бяха пълни със сънливи хора. Градът беше като премазан от жегата и когато автобусът потегли, беше почти празен.

Отпуснат, Джефри се друсаше и клюмаше с движението на автобуса. Отначало пътуваха на север, но после свиха на един завой и се понесоха навътре от брега. Джефри, изглежда, не забеляза, че лазурът на Средиземно море вече не ги придружава. По едно време измърмори с доволна усмивка:

— О, да, това е пътят, помня го, води право в селото.

Автобусът прекоси равнина, само тук-там обработвана. После запъпли по невисоки хълмове. Когато се изкачиха по-нагоре, морето изникна зад гърба им, далечна синя шир. След което отново изчезна; скриха го възвишенията. Селският път се виеше към върха на единия склон. В полудрямка Джефри се тресеше и люшкаше. Тя го прегърна през раменете, за да го придържа да не се свлече. Веднъж отвори очи и я погледна — не намръщеният болен мъж, а другият, от началото на запознанството им, който я бе избрал за компания. Усмихна се чаровно и възкликна:

— Кейт! Нали е велико! Нали е прекрасно? Нали е…

Не довърши, отново изпадна в унес.

Слънцето напече предницата на автобуса. Пътниците от първите седалки се изместиха назад, а шофьорът се опитваше да крие главата си, като изопва шия нагоре към сянката на покрива и вири брадичка: в тази поза сякаш се готвеше да пресрещне удар.

После слънцето се спусна зад планинска верига, много по-висока от хълмовете, през които минаваше пътят им. Падна здрач. В някакво село, което можеше да се намира и в Северна Африка, ако се съди по напуканите къщи и дрипавите селяни, автобусът спря, стовари разкривена телена клетка с подивели от жажда кокошки, каца със сардини в зехтин и щайга портокали. Качи две монахини, тъй изтощени от горещината, че приличаха на болни, и изчака Кейт да донесе от кафенето още сода за Джефри. После отново подкара навътре.

На Кейт вече й беше все едно. Виждаше се скорошният край на кошмарното пътуване. Не защото Джефри искаше да свърши: той изгаряше от нужда да е в движение, да върви нанякъде, да пътува — тя усещаше какво му е, разбираше го. Но Джефри вече не беше съвсем на себе си: ту внезапно се развеселяваше, бръщолевеше, кикотеше се, ту изведнъж оклюмваше в дрямка. Скоро сам щеше да признае, че е болен и да склони да спрат. Или някой шофьор щеше да откаже да ги вземе. В осем вечерта, когато пълнолунието обля всичко наоколо, те спряха на селски площад. Мястото беше съвсем затънтено. Една чешма едва процеждаше струйка вода към корито, на чийто перваз се белееше нащърбена порцеланова чаша. Наблизо няколко прашни дървета стояха на пост. Постройката насреща приличаше на кафене; големият прозорец бе покрит отвътре, за да пази от слънцето; отвън бяха изнесени две маси, около които седяха и пиеха мъже. Една по-солидна старомодна сграда носеше знак, че е хотел. Кейт откри селото на картата си. Бяха навлезли на осемдесетина километра във вътрешността.

Остави Джефри в автобуса, полузаспал-полубуден, и влезе в хотела. Съдържателят се показа от трапезарията, където вечеряше; смесвайки няколко езика, тя му обясни, че по време на пътешествието им мъжът й заболял. С облекчение чу отговор на френски от сеньор Мартинес, съдържателя, който дойде с нея до автобуса и й помогна да издърпат Джефри навън. Наложи се да го влачат като сноп пране, току-що извадено от пералнята; беше толкова мокър, че ръцете му се хлъзгаха, а косата му лепнеше от пот. Прикрепяха го, докато се качат по стълбите — нямаше асансьор естествено — и го сложиха на тесен креват в обикновена стая като във всеки европейски хотел. В нея имаше брачно легло за мама и татко и три единични за децата.

Сеньор Мартинес излезе и след минута се върна с бутилка минерална вода: глава на семейство с богат житейски опит, не бе необходимо да му се обяснява, че младият мъж е на границата на обезводняването. Той повдигна Джефри до седящо положение, а тя поднесе няколко чаши една след друга към устата му. Джефри гълташе жадно, но със свирепо отвращение.

Сеньор Мартинес се запъти към вратата с думите, че ще се опита да повика лекар.

— Но трябва да сте наясно, госпожо, il faut que vous compreniez, oui? Тук е малко село, няма условия, ние дори нямаме постоянен лекар, pas de medicin, oui? Докторът живее на двайсет мили, може да е на почивка, не зная. Но ще направя всичко, което е по силите ми.

Той отиде в канцеларията си, а тя седна на твърдия стол до прозореца и отново трябваше да съзерцава от някаква нажежена душна стая бездънно звездно небе и облени в лунна светлина покриви и дървета. Джефри отново взе да настоява незабавно да се прекачат на друг автобус, после се ухили при спомена за някаква смешна подробност от пътуването им през деня, но коя точно, не успя да разкаже, тъй като отново го събори сън. Сеньор Мартинес се върна след малко и съобщи какво му е отговорила лелята на доктора: той щял да се върне след три дни; ако положението било спешно, да се обърнат към сестрите в манастира.

— Това е малко селце, нали разбирате? Тук хората са бедни. Викат доктор само при крайно сериозни случаи. Сестрите лекуват дребните болести.

Стояха от двете страни на леглото и гледаха болния с полепнали дрехи и прогизнала коса.

Петдесетинагодишният испанец Мартинес сякаш беше Джефри на старини. Цялата му фигура беше в отпуснати наклонености: наклонено плешиво теме, наклонени тесни рамене, наклонено шкембе. Джефри, американецът, дете на немски имигранти, трябва да носеше някой и друг ген от тези брегове, защото, ако се съди по сходството, сеньор Мартинес можеше да му е баща.

Колко сериозно болен беше Джефри?

Кейт си помисли, че ако пред нея лежеше някой от синовете й, изобщо не би се разтревожила, щеше да определи състоянието му като спасяване от строя: невисока температура, лека изстинка или намалена жизненост, за които се полагат посещение от доктор и няколко дена в леглото, но важното са дните в леглото. Нали и тя съвсем съзнателно е прибягвала до този метод на измъкване, когато й е идвало до гуша. Това състояние е като зимния сън за земята: усещаш как цялата ти топлина се е отдръпнала навътре, огънят едва мъждука под някаква скала, слънцето е много далеч. В такива моменти лягаш свит или проснат, зависи от темперамента ти, отчужден от плътта, косата, очите си, сякаш не са твои, като куче на слънце, което събира топлина от зима.

Сеньор Мартинес, баща на много деца, също не изглеждаше по-притеснен от нея. Но видимо Джефри все пак беше болен: не ги виждаше, гледаше през тях, тялото му се тресеше и гърчеше като че ли малко театрално. Сеньор Мартинес я измери с живите си тъмни очи, изпълнени със съчувствие и разбиране, и каза:

— Утре ще е по-добре, да, госпожо, сигурен съм — сякаш беше лекар, а тя разтревожена майка.

Преди да си тръгне, й каза, че долу може да й сервират вечеря, но, разбира се, неговият хотел не е от онези, с които очевидно са свикнали, и се налагало да се задоволи с каквото има.

Трапезарията не беше голяма, отговаряше на нуждите на едно буржоазно семейство и май някога такова е било предназначението й. С тежки тъмни мебели и тежки бели покривки. Менюто включваше супа с пържени хапки, печено и плодове. Сервира й момиче, което беше още камериерка и помагаше в кухнята. В хотела отсядаха държавни служители, когато минаваха през селцето, полицаи, които имаха работа в районния щаб наблизо, и свещеници при редовните си обиколки да изповядат и причестят монахините.

Кейт си легна успокоена. Тук откри първото тихо място, откакто напусна просторната градина в Блакхийт. Испанският бряг, Истанбул, Организацията за изхранване на населението в Лондон… я оглушаваха със звън, кънтеж, викове, приказки. А тук към полунощ я събуди початкване на копита (кон ли беше, муле ли?) под прозорците. Джефри също се събуди и сякаш не бе витал часове наред някъде другаде, сякаш не бе отсъствал от случващото се, седна в леглото и с най-естествен глас попита какво да хапне и къде се намират.

Тя му обясни. В притихналия селски хотел, където в този час нищо не помръдваше, Кейт и Джефри отново се насладиха на нормален любовен акт.

— Значи, през цялото това време съм бил болен? — попита той.

Тя потвърди и слезе долу по пеньоар, все едно си беше у дома, да потърси нещо за ядене, тъй като знаеше, че прислужницата и сеньор Мартинес (жена му и децата бяха на гости при роднини в Барселона) отдавна спяха. На големия бюфет откри хляб и масло, покрито заради мухите; отнесе горе няколко филии, малко масло и плодове. Джефри, който бе успял да се измие, облече и среше, я посрещна с настойчивото предложение да излязат и потърсят кафене или ресторант. Преливаше от енергия, подозрително силна. Раздразнението и възбудата му бяха предупреждение. Тя отново обясни, че по това време всяка жива душа в селото спи дълбок сън, че се намират далеч от туристическите маршрути, че могат да продължат едва сутринта. Той погълна храната с отвращение, повдигна му се, докато я убеждаваше да излязат и да се разходят на лунна светлина.

Хвана се за рамката на кревата, олюля се, прежълтя, но продължи да твърди, че се е оправил. После допълзя обратно в леглото, отпусна се и заспа.

Утре сигурно ще му бъде по-добре.

Наистина на другия ден се събуди рано и двамата слязоха в трапезарията, където завариха сеньор Мартинес да пие кафе. Кейт веднага призна за нощната си кражба; той, разбира се, бил забелязал и се сетил каква е работата. Беше подчертано любезен и тя веднага долови промяната в отношението му. Предната нощ бе оставила техните паспорти върху бюрото му: в суматохата около болестта на Джефри сеньор Мартинес не бе успял да впише данните в книгата си. Беше го направил тази сутрин. Снощи тя и сеньор Мартинес бяха като родители около леглото на болното им дете; а сега той не можеше да отпъди мисълта, че гостите му съжителстват в незаконна връзка. Излъчваше укор и огорчение. Но с философско примирение. Благите му изразителни очи гледаха любовниците и сякаш казваха: „Ние тук сме бедни хора. Не си позволяваме подобни неща.“

Все пак даде знак на момичето и тя им поднесе ароматно горещо кафе и филийки, препечени, както ги обичат англичаните — той познава английските обичаи, да, добре ги познава, защото брат му е работил като келнер в един ресторант в Манчестър; и повтори няколко пъти притеснено, че много съжалява, но автобус от селото щяло да има едва на следващия ден. Неговата нервност, ако беше нервност, издаваше онова, което вежливостта му пречеше да каже — че предпочита тяхната греховност и нередност да изчезнат от хотела му възможно най-скоро.

Иначе от любезност говореше колко съжалява, че неговото родно място предлага твърде скромни възможности: защото, разбира се, господинът и госпожата са на ваканция и е жалко странствали хора като тях да стоят затворени в село без удобства и развлечения, на каквито са свикнали.

В този дух се лееше монологът на сеньор Мартинес; Кейт седеше мълчалива, съзнаваше, че поставя добрия човек в неудобно положение и се надяваше засенчената стая да прикрие смущението й. Сеньор Мартинес продължаваше да говори на френски и се обръщаше само към нея; той вече знаеше, че Джефри разбира малко испански, но не му обръщаше внимание. Да не би тогава неодобрението му да е насочено само към мъжа? Може би не укорява жената? Джефри не му е приятен, но Кейт му допада въпреки нейната аморалност?

Когато привършиха закуската, двамата излязоха на малкия площад. Беше пусто. Само едно куче дремеше на сянка. Августовското слънце вече прежуряше като по пладне, небето беше побеляло. Чешмата беззвучно процеждаше струйка вода. Отсреща ги привлече голямата, затъмнена отвътре стъклена витрина — вратата зееше отворена, за да влиза въздух. Оказа се кафене, но работеше само вечер: никой в селото нямаше време да седи на сянка в разгара на деня. Вътре нямаше жива душа, даже келнер. Излязоха пак на площада и тръгнаха по една странична уличка, минаха покрай ковачница, после край бакалия — селския магазин. Продаваха лук, евтини колбаси, зехтин от варели, сардини, затрупани с буци сол и почти невидими сред тях, големи зелено-розови домати, още дъхащи на стъблата, от които бяха откъснати, грамадни самуни бял хляб, зелени чушки. В селото живееха стотина семейства и само няколко метра по-нататък започваха нивите, където сред маслинови дървета и камънак стърчаха жълтеещи царевици.

Върнаха се на площада в мълчание. Сеньор Мартинес бе забелязал неуспешния им опит да се възползват от услугите на кафенето и бе изнесъл в сянката на дървото пред главния вход на хотела дървена маса. Махна им с ръка да седнат и им донесе минерална вода с резени лимон. Те се разположиха с пълното съзнание, че са наблюдавани. Всички къщи на селцето имаха прозорци с капаци, а зад капаците гледаха очи. Един-двама селяни минаха през площада на отиване или връщане от нивите си, поздравиха ги с добър ден. Тези мъже бяха изпълнени с достойнство и сдържаност. Точно както ги помнеше Джефри. Ето, намериха каквото търсеше в дискретното неодобрение на сеньор Мартинес (който въпреки всичко напътстваше в този момент готвачката как да приготви обяд по вкуса на гостите, а не някое от техните селски ястия); в жените, скрити и надзъртащи зад капаците на прозорците; в мъжете, които с напредването на знойния ден идваха да изпият шепа вода от чешмата.

Но да седят изложени така на показ беше истинско наказание.

Наоколо цареше крайна нищета, дори дрехите им, съвсем обикновени според стандартите на техните страни, бяха недостижими за всеки тук; дамската й чанта (до този момент тя я бе носила като най-обикновена вещ, а сега не можеше да откъсне очи от лъскавата елегантна кожа върху ожулената маса) сигурно струваше колкото месечната надница на един сезонен работник. Купи я от луксозния щанд на хотела в Истанбул, за да удовлетвори каприз. Но не това бе важно, не това бе причината да ги наблюдават, Кейт знаеше, че нито минувачите, нито скритите зад капаците очи зловидят за роклята, чантата, обувките. За тях бе непоносимо онова, което представляваха Кейт и Джефри — възможността да пътуваш, когато пожелаеш, удоволствието да безделничиш, лекотата на движението, свободата на интимните отношения.

Намираха се само на осемдесетина километра навътре от морето, а на брега техният начин на живот беше общоприета норма. Там всички, или поне туристите, кръстосваха страна след страна с коли, автобуси, кораби, самолети, влакове, пеш, прекосяваха континенти, за да отидат на музикален фестивал или дори само на ресторант, нищо не ограничаваше приятелствата им, любовта или секса; за обитателите на селото всичко това беше немислимо.

А те седят тук — Кейт Браун, четирийсет и пет годишна майка на четири деца, съпруга на уважаван психиатър, който в този момент вероятно изнасяше лекция за патологиите на нервната система на поредната си конференция, и Джефри, който по същото време догодина със сигурност ще заляга прилежно, макар и не много охотно в адвокатската кантора на чичо си във Вашингтон — и минават за „любовници“, а в отношенията между тях чувствата са почти нищожни и когато погледнат назад след време историята на своята връзка, ще открият, че „любовта“ е била най-незначителната съставка в нея. В селото нямаше ни една жена или момиче, които да не живеят поне на сто години път от свободата на Кейт. Тук мадам Бовари още беше образец за безнравственост; а ако някои от мъжете последват брата на сеньор Мартинес и тръгнат да работят като келнери в Манчестър, със сигурност няма да пренесат в родното си село нормите и морала на големия разгулен град. Повечето мъже обаче бяха селяни и можеха само да обработват земя. Отглеждаха царевица и произвеждаха от нея брашно. Отглеждаха маслини и продаваха част от тях. Отглеждаха домати. Обработваха земите на богатия аристократ, прекарващ по-голяма част от годината в Мадрид или във вилата си на морето, подобно на баща си и дядо си преди него; надниците на тези мъже държаха селото бедно и посърнало.

Към пладне слънцето изтъни в дантела сянката на дървото, под което седяха Кейт и Джефри; те се оттеглиха в хотела и Джефри припадна в хола. Още веднъж тя и сеньор Мартинес го качиха в стаята и го сложиха в леглото.

И отново Джефри изчезна зад невиждащия поглед на възмущение и почуда.

От къде на къде очаквате толкова много жизнена енергия от мен? — питаха очите му, независимо дали ги вперваше в тавана, стените, ослепителния слънчев квадрат на прозореца или в сеньор Мартинес. И отново плувна в пот. Този път сеньор Мартинес се извини и повдигна клепачите на Джефри: лигавицата отвътре беше жълто-зеленикава. После мълчаливо посочи ръцете на Джефри, които силно жълтееха върху белите завивки. Поклати глава и изтрополи надолу по стълбите към телефона, за да се обади на лелята на доктора.

Тя отговорила, че непременно ще предаде на лекаря, когато се обади за редовната проверка на оставените съобщения, за младия американец в хотела, дето се е разболял, има треска, обилно се поти, а очите и кожата му са пожълтели. Според лелята, осведоми сеньор Мартинес, ставало дума за жълта треска: нейна роднина в Южна Америка била починала от тази болест. Той сви рамене: разбира се, приказките на добрата жена не трябва да се вземат сериозно.

Кейт се качи в стаята и забеляза, че Джефри не дава признаци на живот. Лежеше по гръб, отпуснат и безчувствен; Кейт вдигна и пусна ръката му, а тя тупна глухо на кревата. Сякаш костите му се бяха стопили и не държаха тялото. Очите му бяха полуотворени. Приличаше на смъртник, а тя продължаваше да си повтаря (наум, разбира се, както обикновено разсъждаваме за децата и възрастните, съзнателно бягащи от света на отговорностите): „В края на краищата той трябва да направи своя избор в живота; щом не вижда трета възможност за себе си, да реши — юрист ли ще е или скитник. Ако го бе направил, нямаше да се търкаля тук с температура и прежълтял… А не е болен, поне не е повален от холера или дребна шарка.“

Все пак Джефри не беше наред, страдаше истински, макар че ако беше испански селянин или полски работник и от дневната му надница зависеше дали ще яде или гладува, изобщо нямаше да е на легло. Не, Кейт не го вини! Няма право да го съди, но дълбоко в себе си съжаляваше, че не бе отишъл да преживява духовната си криза у дома, в Америка. Защото неговата болест беше именно това… А тя се намира тук, измърмори на себе си цинично, щом сеньор Мартинес се отдалечи, по чисто физически причини. За това сключи договор — за тялото, за удоволствието на плътта; искаше й се да има с кого да се пошегува за иронията на ситуацията, но само избърса челото на Джефри и го повдигна да му даде да пие.

В трапезарията срещна възпълен човек в униформа и с кобур на колана. Военна униформа. Той следеше строго момичето, докато му сервираше студена желирана супа, студено печено, салата и хляб.

Кейт се върна в стаята, Джефри лежеше, проснат в същото положение, в което го бе оставила, накара го да поеме още вода, сетне сама се строполи в леглото и потъна в непробуден сън. Спа, спа, смътно улавяше, че нещо витае в съзнанието й; нейният вътрешен настойник й подаваше сигнали, тя трябваше да ги разбере, но бе изпаднала в притъпено състояние и не възприемаше. Сънуваше тюлена или го бе сънувала, защото още усещаше тежестта на тялото му, още мокро от водата, с която го бе наплискала. Зад нея, слязло на ивицата на хоризонта, враждебното слънце описваше ниска широка дъга. То беше дребно, не топлеше, не грееше и всичко наоколо бавно потъваше в мрак; а тя вървеше нататък в безкрайния мразовит здрач.

На другата сутрин, отдръпвайки се от стаята, слънцето сякаш остави жълтевината си в плътта на Джефри. Тя потърси сеньор Мартинес и го помоли да направи още един опит за връзка с доктора. Този път и лелята не се обади: оказа се, че сутрините й са ангажирани в църквата на манастира. Докато Кейт и сеньор Мартинес разговаряха край един прозорец, на площада спря камион, разнебитен форд. Шофьорът започна да пълни радиатора с вода от чешмата. Почти едновременно с камиона на площада се появи конска каруца, от онези, дето от столетия карат в Испания. Конят очевидно изгаряше от жажда, защото отиде право на чешмата и започна да пие вода, а шофьорът гребеше с консерва под носа му.

Изведнъж лицето на сеньор Мартинес светна; той излетя навън, поговори нещо с шофьора и когато се върна, съобщи, че този човек — работник по пътищата — ще откара Джефри, ако успеят да го приготвят бързо, в манастира, където за него ще се грижат сестрите.

Кейт и сеньор Мартинес се опитаха да облекат пациента, той не оказваше съпротива, но беше толкова отпуснат и тежък, че само го увиха в одеяла. Гол отдолу, но увит като пашкул, те го изведоха и го настаниха във високата кабина на камиона. Сеньор Мартинес се качи да придружи Джефри, защото сестрите от манастира говорели само испански. Нито Кейт, нито сеньор Мартинес си спомниха как е жълтеница на френски, затова го изпратиха в манастира с любителската диагноза „жълта болест“.

Камионът се разтресе и напусна площада; в кабината, между хотелиера и пътния работник, Джефри се люшкаше като прострелян.

Беше десет сутринта.

Когато се върна, сеньор Мартинес разказа на Кейт, че сестрите с готовност приели да подслонят Джефри и да се грижат за него, а към пет часа телефонира от нейно името и го уведомиха, че Джефри спи; сестрите го смятали за сериозно болен и чакали да дойде лекарят от Аликанте, когото викали за по-тежки случаи.

Кейт не можеше с нищо да помогне, но реши да отиде пеш до манастира. Пътят й минаваше по улица, която не бе забелязала преди: даже не улица, а мизерен проход между два реда едностайни постройки, във всяка от които живееше по едно семейство. Стаите имаха по една врата към прохода, по който вървеше Кейт, и друга към също толкова бедна уличка. Вратите зееха отворени, всяка стая беше пълна с деца на всякакви възрасти, а сред тях по една майка, вероятно на годините на Кейт или по-млада, но с вид на грохнала старица. Имаше и много старци, насядали по столчета, изнесени на улицата, сред кокошки и кози. Не се виждаше нито един мъж, млад или на средна възраст; очевидно работеха на полето. Кейт вървеше смутено усмихната: изгаряше от срам и никакви разумни доводи не можеха да отпъдят чувството й за вина. На всяка крачка си повтаряше, че само на някакви осемдесет километра оттук, на брега на морето, щеше да се претопи незабелязана в човешката тълпа и с нищо нямаше да се отличава по морал от стотиците, хиляди — в тези месеци и милиони — като нея. Напразно. Усмивките и поздравите на тези бедни жени в протъркани черни рокли и рояците деца сред тази отчайваща грозна немотия бяха крещящи обвинения срещу нея, срещу елегантната й бяла рокля, тъмночервената модна прическа (нищо, че вече проличаваше как отдолу напират сивите корени), луксозната й чанта и бялата й гледана кожа.

Улицата не беше по-дълга от стотина метра и я изведе на каменист склон с маслинови дървета, през който се виеше коларски път — по този път изчезна сутринта тресящият се камион, отнесъл Джефри — и когато се обърна, за да погледне вече отдалеч, уличката преливаше, гъмжеше от жени в черно и босоноги хлапета, сякаш оживели от платната на Мурильо, безмълвно вперили очи в нея.

Кейт продължи с пламнало лице през маслинови горички и царевични ниви, после свърна покрай едно евкалиптово дърво, пръскащо в сухия въздух по-силно ухание даже от маслините. Там беше манастирът. Висока каменна стена тръгваше назад от двете страни на желязната порта, през която попадна в току-що преметен двор с нацъфтели храсти и белосана двуетажна сграда. Прекоси двора и се озова пред друга порта (очевидно главния вход, а онзи, през който влезе, беше нещо като преддверие), а зад нея се показа църквата: извисяваше се над манастира, стената и желязната порта с орнаментите; над маслиновите дървета, полетата и каменистата земя. Куполът й пламтеше в огнения залез. Кейт похлопа на малка врата и едва тогава съобрази, че вероятно е черен вход; посрещна я с усмивка и добре дошла първо една жена в черно расо, после две, три, докато я наобиколиха отвсякъде — всички знаеха коя е и че идва да навести техния пациент. Заведоха я в една малка стая в края на двора, където Джефри лежеше върху монашески железен креват под гланцово изображение на Христовото сърце. На ниска масичка бе поставено разпятие; на белосаната стена висеше кръст от слонова кост.

Под влиянието на някакво упойващо лекарство Джефри се бе отнесъл още по-далеч, отколкото сутринта. Лежеше напълно безжизнен, хладен и влажен при докосване, плътта му беше като боядисана. Идването й беше напълно излишно, но седна на плетеното столче, а сестрите я почерпиха с кафе и бисквити, после и с чаша вино, усмихнати и очаровани, че Кейт им дава възможност да извършат добро дело в името Господне. Тя поседя, благодари им и си тръгна. На излизане се отби в църквата. Беше тихо, миришеше на тамян, прииска й се да седне, да помисли, дори ако успее, да си спомни подходящата молитва, но какъв бе смисълът? Със златото и скъпоценните камъни в този малък, незначителен и невзрачен Божи храм можеха да бъдат нахранени и излекувани хиляди хора. Само че тук, на място, констатацията се обезсилваше, звучеше неуместно и заядливо като изгубена кауза; Кейт спотаи негодуванието в съзнанието си и излезе от църквата, тръгна обратно към селото през топлия, уханен, отмаляващ здрач.

В уличката на бедните семейства мъжете се бяха прибрали от полето и тя благослови дрезгавината, по-гъста тук от контраста с оцъклената светлина от стаите. Отвсякъде се понесе „добър вечер, добър вечер, buenas tardes, buenas tardes“, рояци деца затичаха около нея, съпроводиха я сред облаци прах до прага на хотела и като ято птици, налетели на преграда, изведнъж се отклониха и отлетяха с викове в мрака.

В трапезарията, в компанията на възрастен духовник — оказа се очакваният в манастира лекар — тя вечеря гореща гъста супа, пържени яйца, чушки, домати и компот от дюли. Помоли свещеника да й телефонира, след като прегледа „съпруга й“, издържа студения му поглед, който той положително не смяташе за обвинителен, и се качи в стаята си да чака обаждането му. Свещеникът щеше да отиде пеш до манастира, като нея, там естествено щеше да си поприказва с усмихнатите любезни монахини в черните раса и едва тогава щеше да прегледа Джефри. Минаваше полунощ, когато телефонът пронизително иззвъня и сеньор Мартинес дойде да й съобщи, че според отец Хуан Джефри е болен от жълтеница, но имало и симптоми срещу тази диагноза. Затова по-точно мнение можело да се очаква след три дена, когато местният лекар щял да направи редовната си визита в манастира.

Кейт си легна и се унесе в лека дрямка под ръба на будността, в плитчините на сънищата, където мислите, едва загатнати, се стрелкат леки и хладнокръвни като риби, далеч от земята на мрачния север и мъчителното й пътуване с тюлена. Събуди се рано, сивата свежест на деня още гонеше мрака. Седна до прозореца да погледа разсънването на селото.

Скоро при чешмата дойде мъж, насочи струята с ръка и оплиска лицето си; после се наведе към чучура, наклони глава на една страна и отпи; блед слънчев лъч заигра по загорялата му буза.

От една странична улица се появи черен кон, спря, сведе ниско глава, отпъди мухите от очите си със силно примигване.

Една жена излезе от вратата на дома си и сложи в прахта пред прага дървен стол. Върна се вътре и след малко се показа с нож в ръка, емайлирана чиния, препълнена със зелени чушки, и пластмасова купа. Носеше протрита черна рокля, като всички бедни жени в Европа. Седна внимателно на стола, сякаш се пазеше да не се нарани, и постави купата между коленете си. Притисна със сгънат лакът пълната чиния към тялото си, започна да разрязва чушките и да ги пуска в купата. Жената беше стара, стара и уморена, с прошарена коса, силно опъната назад. И точно когато Кейт си помисли: „Не, сигурно изобщо не е стара, ето, отново ще проличи…“ — жената вдигна глава и погледна право в Кейт, седнала в рамката на прозореца сред белите си волани и дантели. Жената й се усмихна и Кейт също отвърна с усмивка, но прекрасно знаеше, че й липсва искреността отсреща: и разбира се, жената не беше по-възрастна от нея, но бе съсипана като товарен кон.

Кейт се дръпна от прозореца, облече се. Донесоха й на поднос кафе, кифлички с глазура и конфитюр. Слънцето нахлу в стаята. Тя спусна капаците, за да се скрие от яркия блясък, и тъй като нямаше нищо за четене, освен списанията и вестниците отпреди почти седмица, които оттук, от това затънтено село изглеждаха точно толкова фалшиви и глупави, колкото очакваше, преди да ги разтвори, изкара цялата сутрин в безделие, до времето за обяд. После пак поспа, след това отиде до манастира. Джефри лежеше в белосаната килия, а подът бе напръскан с благоуханна вода. Монахините поливаха ароматизирана вода няколко пъти на ден, за да овлажнят поне малко горещия сух въздух и да слегне прахта, покриваща всичко наоколо като бяло платно.

Върна се в хотела пеш и с усилие на волята си наложи да мине през прохода на нищетата, остана в стаята си до десет, вечеря и й се прииска да отиде в кафенето, пълно с народ в този час. Но, разбира се, не можеше, там имаше само мъже. Дори ако Джефри беше с нея, щеше да е невъзможно или поне неловко, защото щяха да притеснят редовните посетители, които се отбиваха всяка вечер тук, хората, за които кафенето беше продължение на семейното им битие.

Трябва да си намери някакво занимание, да прекрати онова, което все си повтаря, че е най-важното за нея: време да осмисли живота си. Защото не мисли, а само чувства. Липсва й домът, животът в него, тоест — миналото. Но, изглежда, гради в мислите си някакво бъдеще, иначе защо непрестанните усилия да се възпира с думите: „Свършено е, всичко е минало“, пораждат толкова бурни емоционални изблици?

Копнееше за мъжа си.

Нейното неуравновесено състояние, преди да напусне дома си през май, на резки смени на настроенията, непрестанното люшкане между острата й необходимост да бъде обичана и ненавистта към себе си заради същата тази необходимост, между порива й към неограничена свобода и малодушната й нужда от попечителство, всичко това бе преляло в страстно желание, което трябваше да отложи за по-нататък, за есента. Изгаряше за тялото на мъжа си, както момичето отпреди много години жадуваше за своя любим, но сега го искаше дори по-силно, натрупаните спомени усилваха жаждата. Цял ден и половината от нощта държа своя брачен живот между палеца и показалеца си, поднася го към светлината, за да огледа по-ясно и анализира малкия обект с чисти очертания, който все още можеше да захвърли завинаги, но ритъмът на нейното тяло и паметта й я отведоха на среща с мъжа й. С онзи човек, когото умът й трезво причисляваше към мъжете, избрали да се наслаждават на плътта до последен дъх — трезво, но и отегчено, сякаш искаше да запази благоприличие, нещо в духа на: Не съм съгласна с начина му на мислене, но давам живота си, за да защитя правото му да го има, и прочие. Онзи човек, на когото в себе си се подиграваше, защото го виждаше като дете, угаждащо си със сладкиши.

Разбудената й сексуалност — изпаднала във вакуум, защото не срещаше опора нито в мислите, нито в чувствата, нито в очакванията й от бъдещето — беше истинско предателство спрямо убеждението й, че сега, точно в този момент, тя има едно-единствено задължение: да премисли в какво се е превърнал и какъв трябва да бъде оттук нататък животът й. Копнежът й по Майкъл не беше глад на човек, лишаван дълго време от храна: плътта не я измъчваше, не изпитваше незадоволеност; нейното сексуално желание — ако изключим лекото притреперване и присвиване на устни при надушването на вкусен аромат или гледка на шоколад във витрина — беше само отложено. До есента. До бъдещето, което няма да се сбъдне, поне не в образа от представите на мъжа й, нейните и на децата й преди паметния майски следобед на рязката промяна. Бъдещето нямаше да е продължение на близкото минало и погледнато оттам назад, това лято нямаше да се вижда като маловажна пукнатина. Не, бъдещето щеше да започне от точката, в която го захвърли, от нейното детство. Защото все по-определено осъзнаваше (заради тая нейна изблъскана сексуалност, сякаш беше орган, изваден от тялото й и поставен до нея, за да го разгледа като деформирано дете без функции, бъдеще и цел), че излиза от дългогодишна лудост, започнала в онзи миг на ранната й младост, когато природата й бе изискала от нея да си намери мъж (разбира се, тогава тя даде романтично определение на биологичната необходимост), и продължила до неотдавна, когато замайването започна да отслабва. Сега всички тези години й се струваха като предателство спрямо нейната същност. През цялото време, докато тялото, желанията, чувствата, цялата й личност се бе въртяла като слънчоглед около един мъж, тя бе държала в ръце нещо друго, безценно, и напразно го бе предлагала на мъжа си, децата, на всеки близък — никой не го взе, дори не го забеляза. А несъзнателно предлаганото, пренебрегнато не само от другите, но и от самата нея, беше истинското в Кейт.

Дори сега, свалила бремето от раменете си, останала насаме със себе си, постигнала състояние, за което дори не можеше да си мечтае през дългите години обезличаване в семейството, тя не бе в състояние да се съсредоточи, да размисли, да вникне, да се вглъби, защото цялото й същество беше устремено към бъдещето, прегръдката на мъжа й и морето на интимността, а то обхващаше и нейното минало. Разумът й крещеше, че това е лудост. Но тя продължаваше да тъгува по миналото, изцяло завладяна от него. Сама в хотелската стая, трескавото й желание я пренесе в спалнята на нейния дом и в обятията на мъжа й; вън фучеше студен вятър и завихряше мъртви листа, но топлината на тяхното огнище ги приютяваше: миналото.

Кейт седя до прозореца, докато остана последният буден човек в селцето: всички къщи угаснаха. Светещият грозд високо в планината, за който сеньор Мартинес й бе обяснил, че са светлините на друг манастир, замига в далечината, сякаш мощни тласъци на вятър заблъскаха сигнални фенери и те започнаха да разпращат предупрежденията си. Всъщност от люшкането на листака бе проблясвала единствената лампа над манастирската порта. Тя разбра това едва на другата сутрин, когато се разходи нагоре по планинските пътеки и излезе пред самотна бяла сграда сред портокалова горичка, огласяна от кудкудякане на кокошки. Една монахиня окопаваше дръвчетата, високо запретнатите черни ръкави откриваха ръцете й, полите на черното й расо белееха от прах.

Христовата невяста се усмихна на Кейт; Кейт й отвърна. „Луда — помисли си. — Всички ние, проклетото човешко племе, до един сме побъркани, мъже и жени, ненормални сме, а не го знаем.“ Ето я тази жена пред нея, доброволно избрала затвора си; ето я самата Кейт, арестант на спомените си; ето го и Майкъл, пленен от кутията шоколадови бонбони — не може да ги изяде, но не спира да избира, нахапе един, погълне друг, захвърли трети, без да го е вкусил.

Железният фенер над портата изглеждаше вековен. Май го бяха нагласили да прилича на антика. Вятър в клоните на едно прастаро маслиново дърво бе клатил предната нощ светлината му.

Когато се върна в хотела, сеньор Мартинес я посъветва да не се разхожда сама в жегата; изрази съчувствие, че в селото няма развлечения за нея, но ако ще й бъде приятно, може да й отвори двора, иначе недостъпен за обикновените гости на хотела.

В двора имаше шадраван със златни рибки, които едва се забелязваха през прашния слой отгоре и буйната водна растителност, гъмжаща от въздушни мехурчета. В другия край на двора, в сянката отсреща, седеше възрастна жена, леля на съпругата на сеньор Мартинес. Тя четеше библия и плетеше черна дреха.

Вечерта Кейт посети отново Джефри. Той все още не бе продумал дума, уведомиха я сестрите, но когато тя влезе, отвори очи, изглежда я позна и с най-нормален глас каза:

— Здравей, как е? — И отново изпадна в неговия сън като безпаметство.

По-късно лекарят минал през манастира и сестрите позвъниха на сеньор Мартинес, за да съобщят, че може би Джефри е болен от тиф, но нямало защо да се тревожат.

На другата сутрин възможността да е тиф бе изключена, не се потвърдиха и предположенията за жълтеница. Мина ден, после още един. Тя навестяваше Джефри, оставаше при него, минаваше по уличките на нищетата и вървеше през маслиновите градини към манастира; седеше в двора, бореше се с чувствата си в бяс и ярост срещу себе си; сънят за тюлена отново взе да я спохожда. Духът на съня бе проникнал толкова дълбоко в нея, че атмосферата му, чувствата, които предизвикваше тюленът, я владееха дори и будна. Кейт открай време поддържаше добри отношения със сънищата си, винаги гледаше да научи нещо от тях. Още като малко дете на пет-шест години успя да докосне царството отвъд деня, опипваше познатите предмети там, разхождаше се кротко, без да се учудва и бои. Не се изненадваше и когато сънищата й се разгръщаха като притча или мит: имаше си няколко поредици от сънища и щом някоя от темите й навлезеше в нов етап, лежеше будна, спотайваше се Майкъл да не усети, че не спи и премисляше идеите, оформящи се в съзнанието й, които денем не улавяше, а виждаше само в тези отражения — огнени сенки по стените на нейните сънища.

Но новият й сън за тюлена се различаваше от всичко досега. Не само защото й се струваше съвсем „истински“, и други й въздействаха като наяве. Не, този обаче имаше толкова особен дух, че Кейт можеше да влезе в него дори ако тюленът отсъстваше, зает със своите работи, както сега. Можеше просто да прекрачи вътре и точно да определи, че се намира в „съня за тюлена“. В този етап от живота й зависеше само от нея дали ще заспи и ще отвори вратата към съня, както дали ще остане в хотела на това бедно селце, замряло в августовски прах и пек, дали ще посещава Джефри и ще го чака да оздравее, дали ще се бори със собствената си емоционалност — предателя, пръкнал се в нея. Но сънят, който вече се развиваше самостоятелно, напълно я бе завладял.

В дрямката на един горещ следобед тя изведнъж се озова с тюлена на ръце насред гладиаторска арена, в чийто северен край се издигаше древноримски амфитеатър. Стоеше на земното ниво на арената. Внезапно клетките в стените на арената се отвориха и нахлуха диви зверове. Лъвове, леопарди, вълци, тигри. Тя побягна нагоре, грабнала тюлена, изкачи се възможно най-високо, зверовете я следваха по петите. С отчаяно усилие Кейт се добра до ръба на амфитеатъра, но той се оказа паянтов дървен парапет, който се огъна под тежестта им, нейната и на тюлена. Издърпа се върху него, подви крака горе и се опита да вдигне тюлена на безопасна височина от зъбите и ноктите. Зверовете надаваха страховито ръмжене и рев. Помисли си, че няма да й стигнат силите да издържи, няма да опази жив тюлена дълго. Силата й се топеше, а чудовищата се мятаха и зъбеха в краката й на сантиметри от покритата с белези опашка на тюлена. После бесните им скокове оредяха и скоро тя стоеше с товара си далеч от зверовете, те се смалиха, изтъняха и накрая изчезнаха.

Мина седмица, откак закараха Джефри в манастира. Със сигурност не беше болен от тиф, но манастирът, пък и властите в селцето, изживяха две много тревожни денонощия. Вече не смятаха, че е болен и от жълтеница въпреки жълтия оттенък на кожата му. Той напълно изчезна, но високата температура на Джефри продължи. Несъмнено беше само едно — че е болен и не е в състояние да пътува.

Кейт ходеше всеки ден при него, понякога по два пъти на ден. Той вече я разпознаваше и разговаряха, не дълго, но приятелски, разположени един към друг, както бяха в Истанбул. Треската му ту го хвърляше в огън, ту стихваше. Той каза, че му е добре тук, в спартанската килия, да гледа дървото, лехата с петуниите и жасминовия храст в слънчевия четириъгълник на прозореца, това му стигало, щяло да му е достатъчно още известно време. Джефри не се мислеше за болен: забравил бе дните на полусъзнание и не знаеше за дните на безсъзнание. Приемаше престоя си в манастира като почивка — да полежи кротко в бели постели и бяла стая, да съзерцава зелената корона на дървото и цветята.

Когато не беше в манастира, Кейт прекарваше часовете си в хотелския двор. Нощем заставаше на прозореца — бдителен страж срещу предателството на спомените, желанията, напразните надежди — и впиваше очи в пълнолунието.

Една вечер разходката до манастира не бе по силите й. Жегата беше смазваща, спа прекалено дълго следобед, гадеше й се от тежката, неподходяща за сезона храна; предната нощ се откъсна едва на разсъмване от лунния прозорец, звездите и манастирската светлинка, трепкаща на далечния склон през неспокойната завеса на листата. Помоли сеньор Мартинес да се обади в манастира и да предаде съобщение за Джефри, че няма да мине да го види тази вечер и остана в леглото си. Не слезе за вечеря, върна недокосната закуската на сутринта и когато сеньор Мартинес се появи в стаята й да попита как е, разбра от лицето му, че и тя, както Джефри, е болна.

Значи, такава била работата? Чувстваше се толкова… не знаеше как да опише състоянието си, но ако й кажеха, че може да е болна от жълтеница или от каквото там страдаше Джефри, щеше да й подейства успокояващо. Предната нощ прекара в леглото — нямаше сили да стои на прозореца — наблюдаваше как луната пълзи в звездния правоъгълник, но в същото време продължаваше пътешествието си на север с тюлена. Вярваше, че морето трябва да е някъде пред тях, иначе и двамата щяха да загинат. Тихо заваля сняг и запълни пролуките и отворите между острите черни скали. Потрепера, но се зарадва, че тялото на тюлена е притиснато до нейното като щит. Той склони глава на рамото й, тя усети върху бузата си лекото докосване на четинестата му кожа. Животът на тюлена висеше на косъм, не се заблуждаваше. Разбираше още, че проправяйки си път през настъпващата зима заедно с тюлена, тя носи на ръце и своя живот — сякаш в наплива на ледения вятър протяга разтворена длан, в която държи сухо листо.

Сеньор Мартинес поиска разрешение да се обади на лелята на лекаря, за да поръча на доктора да дойде и да й постави диагноза. Кейт схвана, че състоянието й е начален стадий на процес, който може да я докара до леглото в съседната на Джефри белосана килия. Ако е болна или на път да се разболее, тогава незабавно трябва да се прибере у дома. До този момент не искаше да оставя Джефри сам тук, щеше да е безсърдечно, дори безотговорно, но сама започна да се убеждава, че в края на краищата той е мъж на трийсет, ще живее и ще се оправи независимо дали тя седи и го чака в хотела, за да го навестява за по час веднъж-два пъти дневно, което така или иначе вече не бе в състояние да прави. Май се налагаше да го напусне. По телефонната връзка чрез сеньор Мартинес и монахините му предаде новини за себе си, после помоли сеньор Мартинес да й донесе няколко листа — в хотела нямаше хартия за писма — и му писа. Кратко, шеговито, тъжно-иронично писмо за положението, в което бяха попаднали, и още преди да свърши, проумя, че наистина е болна, защото й костваше огромни усилия. След време и той щеше да й отговори с подобно писмо. Но дотогава селцето и техните тъй различни преживявания в него щяха да потънат в миналото като два филма, започнали с един и същи кадър — жена и мъж, седят един до друг в раздрънкан междуградски автобус, който спира някъде си. Оглеждат се в светлата лунна нощ. Намират се на селски площад. На ръба на стара чешма блести бяла порцеланова чаша. Мъже прекарват времето си на пиене в открито кафене. Наоколо дърветата сякаш не са в ред. Болни ли са? Не, покрити са с дебел слой прах.

Докато чакаше край чешмата с багажа, след като плати невероятно скромна сметка за престоя си в хотела, сеньор Мартинес дълго държа ръцете й в своите и в очите му блеснаха сълзи. Тя усети, че и нейните овлажняха. И отново се почувства неловко, защото сеньор Мартинес хранеше симпатии към нея, да, наистина я харесваше и разбираше защо онзи нещастен болен млад мъж бе избрал именно нея въпреки разликата в годините им (паспортите издават всичко!), но беше шокиран, до края не свикна и съжаляваше за отношенията им: знаеше, че съвременният свят приема такива връзки, но не смяташе, че те правят света по-добър — всичко това и още куп неизказани неща изрази той с дългото ръкостискане и влагата в топлите си живи очи, но автобусът вече ръмжеше и се тресеше в първите лъчи на слънцето в очакване на двете си пътнички — Кейт и едно момиче, което, обясни й сеньор Мартинес, било дъщеря на градинаря, дето гледал нивата с доматите по пътя към манастира; Кейт я знаела, защото минавала край нея. Момичето щяло да работи един месец като камериерка в някакъв скъп хотел край брега, а после щяло да се върне у дома и да помага на майка си в отглеждането на шестте по-малки братчета и сестричета.

Сеньор Мартинес качи куфара й в автобуса и предупреди шофьора, че сеньората не се чувства добре и трябва да се грижи за нея по пътя. Кейт действително се нуждаеше от това: пътуването беше безкрайно гадене и жега, а от ослепителния блясък на брега, когато пристигнаха, направо й се зави свят. Беше пладне. Главата й се пръскаше и трябваше незабавно да си легне, но я бе обзела само една мисъл — да се върне в Лондон възможно най-бързо.

Прекачи се на друг автобус и скоро пристигна в достатъчно голям град, за да потърси туристическо бюро; към пет часа вече бе при лекар, а само няколко мили по-навътре от брега затъналите в мизерия хора чакаха с дни лекарска помощ и я получаваха едва след посредничеството на Църквата.

Лекарят изслуша всичко, което имаше да му разкаже за жълтеницата и тифа, прегледа я и заяви, че според него страда от анемия. Посъветва я да се обади на личния си лекар, щом се върне в Лондон, макар че според него скоро щяло да й стане по-добре. Предписа й успокоителни и й взе точно пет лири. Защо не! Беше върхът на сезона, по крайбрежието се лееха златни реки, а сеньората очевидно беше богатичка — колко струват само роклята, чантата, обувките й! — напълно си е справедливо!

Сеньората разпозна в диагнозата на доктора собственото си отношение към Джефри, чието страдание определи — поне в началото — като депресия, заболяване на волята. Въпреки това беше твърде отпаднала, за да се люшка по автобуси, и се върна в охолния свят, като си поръча такси до летището.

Там, докато чакаше заверка на билета, задряма в едно кресло, но тъй като времето минаваше, тя се изпъна на едно канапе, нехаеща за любопитството и неодобрението на останалите пътници. Връхлетя я леденото гадене на тази болест, каквато и да беше тя, и когато най-после, но не преди разсъмване, се озова на борда на самолета, осъзна каква голяма грешка бе направила, като бе предприела пътуването: мислеше, че ще умре, надяваше се да умре, и издържа до Лондон само благодарение на мисълта за собственото си легло и своята стая със завесите на цветя, зад които, в разлистените клони на дървото, си играят слънчевите лъчи, опаловата светлина на облаците или лунните искри; едва чакаше да влезе в дома си, може би някое от децата се е завърнало отнякъде и ще й помогне. Беше дала адреса си на шофьора на таксито, когато си спомни, че няма право да се върне вкъщи: там живееха непознати. Помоли шофьора да почака, докато събере мислите си. Той спря колата, броячът продължи да отмерва минутите на безизходното й положение, а тя си помисли, че да разчита на свободна хотелска стая в Лондон през август, е лудост. Но не поиска да се обади на никой от приятелите си, особено на Мери, нищо, че без съмнение щеше да я приеме с радост. Ако, разбира се, не бе хлътнала в поредната любовна история — нейните деца също отсъстваха от града.

В края на краищата Кейт каза на шофьора за затруднението си и намекна, че ще възнагради едно грижовно отношение към нейното положение. Докато караше към Лондон, той погледна няколко пъти назад да прецени в какво състояние е и дали не трябва да я отведе в болница; обиколиха много хотели, тя стоеше в таксито, а той влизаше и обясняваше — на един, двама, трима, четирима хотелски администратори. Най-после някъде в Блумсбъри, в много по-скъп хотел, отколкото можеше да си позволи госпожа Майкъл Браун, шофьорът се върна в колата и каза, че ако има сили да изчака час, ще се освободи стая за двама с баня: цената я ужаси, но нямаше избор.

Към следващата част или към съдържанието

Дорис Лесинг Лятото преди мрака (3)

Метаданни

Данни

Лятото преди мрака

Информация

История

Сваляне / Връзки

Ваканцията

Дорис Лесинг
Лятото преди мрака (3)