Иван Ефремов
Мъглявината Андромеда (7)

ГЛАВА ПЕТА
КОНЯТ НА МОРСКОТО ДЪНО

Морето, топло и прозрачно, едва полюшваше своите удивително ярки, лазурнозелени вълни. Дар Ветер бавно навлезе във водата чак до шията и широко разпери ръце — стараеше се да се закрепи на полегатото дъно. Като гледаше над вълните към хоризонта, той отново се чувствуваше така, сякаш се разтваряше в морето и сам ставаше част от необятната стихия. Тук той донесе отдавна сдържана печал. Печал от разлъката с покоряващото величие на Космоса, с безграничния океан на знанието и мисълта, със суровата съсредоточеност на всеки ден от живота. Сега съществуванието му беше съвсем друго. Любовта към Веда поразкрасяваше изпълнените с непривична работа дни и тъжната свобода за размишления на отлично тренирания мозък. С ентусиазма на ученик той се отдаде на историческите изследвания. Реката на времето, отразена в неговите мисли, му помогна да се справи с промяната в живота си. Той беше благодарен на Веда Конг за това, че тя с достойна за възхищение отзивчивост устрои пътешествие с винтолет в област, преобразена от труда на хората. Както през необятността на морето, така и пред величието на земните работи собствените загуби издребняваха. Дар Ветер се примиряваше с непоправимото, което винаги най-трудно се удава на човека…

Тих полудетски глас го извика. Той позна Миико и като махна с ръце, легна по гръб в очакване на дребничката девойка. Тя стремително се хвърли в морето. От нейната твърда смолиста коса се търкаляха едри капки, а възжълтото мургаво тяло под тънкия слой вода изглеждаше зелено. Те заплуваха един до друг срещу слънцето, към самотното пустинно островче, което се издигаше на километър от брега. Всички деца от Ерата на пръстена израстваха край морето и бяха отлични плувци. А Дар Ветер притежаваше и вродени способности. Отначало той плуваше, без да бърза, поради опасение, че Миико ще се умори, но девойката се плъзгаше близо до него леко и безгрижно. Дар Ветер ускори движението, малко озадачен от изкуството на Миико. Но дори когато се понесе с всички сили, Миико не изоставаше, а нейното неподвижно мило личице си беше както преди спокойно. Чу се глух плясък на вълни от обърнатата към морето страна на острова. Дар Ветер се извъртя на гръб, а девойката описа кръг и се върна при него.

— Миико, вие плувате чудесно! — с възхищение възкликна той и като напълни гърдите си с въздух, задържа дъха си.

— Аз плувам по-лошо, отколкото се гмуркам — каза откровено девойката и Дар Ветер отново се учуди.

— Моите прадеди са били японци — продължаваше Миико. — Някога е имало цяло племе, в което всички жени умеели да се гмуркат — ловели бисери, събирали хранителни водорасли. Това преминавало от род в род и за хиляда години те постигнали забележително майсторство. Сега то се прояви случайно и у мен.

— Никога не съм подозирал…

— Че далечната потомка на жени-водолазки ще стане историчка? В нашия род съществувала легенда. Живял преди повече от хиляда години японският художник Янагихара Ейгоро.

— Ейгоро? Значи вашето име?…

— Рядък случай в наше време, когато имената се дават по което и да е харесано съзвучие. Впрочем всички се стараят да подберат съзвучия или думи от езиците на ония народи, от които произлизат. Вашето име, ако не греша, е съставено от корени на руски език?

— Напълно вярно. Даже не корени, а цели думи. Първото означава подарък, а второто — вятър, вихър…

— Неизвестен ми е смисълът на моето име. Обаче такъв художник действително е живял. Мой прадядо открил една негова картина в някакво хранилище. Голямо платно — вие можете да го видите у дома, за историка то е интересно. Много ярко са изобразени суровият и мъжествен живот, бедността и непридирчивостта на народа… Ще плуваме ли по-нататък?

— Минутка още, Миико. А какво станало с жените-водолазки?

— Художникът обикнал една от тях и се заселил завинаги сред племето. Дъщерите му също били водолазки. И те цял живот изкарвали прехраната си в морето. Гледайте какъв странен остров — кръгъл бик или ниска кула като за производство на захар.

— Захар! — неволно прихна Дар Ветер. — В детството ми такива пусти острови бяха примамка за мен. Самотно стоят те, обкръжени от морето, неразгадани тайни се крият в тъмните скали или горички — всичко, което пожелаеш, което ти се иска в мечтите, можеш да срещнеш тук.

За награда той получи звънкия смях на Миико. Девойката, мълчалива и винаги малко тъжна, сега се беше изменила до неузнаваемост. Весело и храбро устремена напред, към тежко плискащите вълни, тя, както и по-рано, си оставаше за Ветер затворена врата — съвсем различаваща се от прозрачната Веда, чието безстрашие бе по-скоро великолепна доверчивост, отколкото действително упорство.

Край самия бряг между големи скални блокове минаваха дълбоки, пронизани от слънцето, подводни коридори. Настлани с тъмни хълмчета от морски гъби, обградени с ресните на водораслите, тия подводни галерии водеха към източната страна на островчето. Дар Ветер изпита съжаление, че не взе от Веда точната карта на крайбрежието. Под слънчевите лъчи саловете на морската експедиция блестяха при западната пясъчна коса — само на няколко километра. Виждаше се плажът, там сега бяха Веда и другарите. Днес в машините сменяваха акумулаторите и цялата експедиция почиваше.А той се увлече от детската страст да изследва безлюдни острови.

Страшна стена от андезитови скали^[1] надвисна над плувците. Местата на пречупването на каменните блокове бяха пресни — неотдавнашно земетресение е срутило част от брега. Откъм открито море идваше силен прибой. Миико и Дар Ветер дълго плуваха по тъмната вода край източния бряг, докато намериха плоска каменна издатина.

Разтревожените чайки се носеха напред-назад, ударите на вълните се предаваха от скала на скала и разтърсваха андезитовата маса. Нищо освен гол камък и твърди храсти, нито най-малки следи от звяр или човек.

Плувците се изкачиха на върха на островчето, погледнаха към мятащите се долу вълни и се върнаха. Храстите, които стърчеха горе от дълбоки пукнатини, изпускаха тръпчива миризма. Дар Ветер се изтегна на един топъл камък и лениво отправи поглед към водата на юг от изпъкналостта.

Миико приклекна до самия й край и се мъчеше да види добре нещо долу. Тук нямаше прибрежни плитчини или струпани камъни. Стръмната урва висеше над мазната вода. Слънцето пламтеше като ослепителен кант покрай ръба на стената. Там, където срязаната от нея светлина влизаше отвесно в прозрачната вода, едва-едва проблясваше равно дъно от светъл пясък.

— Какво виждате там, Миико?

Замислена, девойката не се обърна веднага.

— Нищо. Вас привличат пустинните острови, а мен — морското дъно. Аз също смятам, че там всякога може да се намери нещо интересно, да се направи откритие.

— Тогава защо работите в степта?

— Това не е така просто. За мен морето е толкова голяма радост, че аз не мога да бъда постоянно с него. Любимата музика не бива да се слуша по всяко време — така се отнасям и към морето. Затова пък срещите ми с него са скъпоценни…

Дар Ветер кимна утвърдително.

— В такъв случай да се гмурнем ли ей там? — той посочи белите петна в дълбочината.

Миико вдигна извитите си край слепите очи вежди.

— Нима ще съумеете? Има не по-малко от двадесет и пет метра — това е само за ловък в гмуркането човек…

— Ще пробвам… А вие?

Вместо отговор Миико стана, огледа се, избра голям камък и го замъкна до края на скалата.

— Отначало позволете на мен да опитам! С камък е против моите правила. Но да не би там да се окаже течение — твърде чисто е дъното…

Девойката вдигна ръце, преви се, изправи се, като отметна глава назад. Дар Ветер следеше дихателните й движения. Миико не произнесе нито дума повече. След няколко упражнения тя хвана камъка и се хвърли в тъмната морска бездна като в пропаст.

Дар Ветер изпита смътно безпокойство, когато изтече повече от минута, а от нея нямаше и следа. Той започна на свой ред да търси камък за тежест, като съобразяваше, че е необходимо да вземе много по-голям. Току-що бе вдигнал едър отломък андезит — и Миико се появи. Девойката дишаше тежко, изглеждаше силно уморена.

— Там… Там… има кон — едва изрече тя.

— Какво има? Какъв кон?

— Статуя на огромен кон… там, в естествена ниша. Сега ще разгледам както трябва.

— Миико, това е трудно. Ще се върнем, ще вземем водолазни апарати и лодка.

— О, не! Искам сама, сега! Това ще бъде моя победа, а не на уреда. После ще извикаме всички.

— Само че и аз ще дойда с вас! — Дар Ветер сграбчи своя камък.

Миико се усмихна.

— Вземете по-малък, ето оня! А как сте с дишането?

Дар Ветер послушно направи упражненията и се гмурна. Водата го удари в лицето, извърна го с гръб към Миико, притисна гръдта му и предизвика тъпа болка в ушите. Той я преодоляваше, като напрягаше мускулите на тялото си и стискаше челюсти. Студеният сив полумрак се сгъстяваше долу, веселата светлина на деня бързо помръкваше. Студената и враждебна сила на дълбочината надвиваше, главата му се размътваше, нещо го прерязваше в очите. Изведнъж твърдата ръка на Миико го докосна до рамото и краката му допряха до плътния, леко сребреещ пясък. Като обърна с мъка врата си натам, накъдето посочи девойката, Дар Ветер се люшна назад и от изненада изтърва камъка. Водата го подхвърли нагоре и той се озова на повърхността, но не виждаше нищо в червената мъгла на замайването. Вдишваше и издишваше конвулсивно и тежко… След малко последствията от подводното налягане се разсеяха и това, което беше видял, възкръсна в паметта му. Само един-единствен миг, а колко много подробности успяха да забележат очите и да запомни мозъкът!

Тъмните скали се събираха горе във вид на гигантска стреловидна арка, под която стоеше изваян исполински кон. Нито едно водорасло, нито една раковина не се бяха залепили за полираната повърхност на статуята. Неизвестният скулптор е искал преди всичко да изрази сила. Той е увеличил предната част на туловището, прекомерно разширил чудовищната гръд и високо изправил извитата шия. Левият преден крак бе вдигнат, с издадена напред точно срещу наблюдаващия го закръгленост на ставата на коляното, а грамадното копито почти докосваше гръдта. Другите три крака с усилие се отделяха от дъното, поради което колосалният кон надвисваше над зрителя така, сякаш го смазваше с приказната си мощ. По стръмната дъга на врата гривата се очертаваше като нащърбен гребен, главата почти опираше в гръдта, а очите изпод наведеното чело гледаха със страшна злоба, отразена и в малките притиснати уши на каменното чудовище.

Миико се успокои за Дар Ветер и като го остави прострян върху плоската скала, се гмурна отново. Най-сетне девойката се измори от спусканията в дълбочината и се насити от съзерцанието на своята находка. Тя седна наблизо и дълго мълча, докато не се възстанови нормалното й дишане.

— Интересно на каква възраст може да бъде статуята? — замислено се запита Миико.

Дар Ветер сви рамене, припомни си това, което го учуди най-много.

— Защо по нея няма водорасли и раковини?

Миико стремително се обърна към него.

— Да, да! Зная такива находки. Те са покрити с особена смес, която не допуска закрепване на живи същества. Това е към края на последния век от ЕРС.

В морето между брега и островчето се появи плувец. Като наближи, той махна за поздрав с ръка. Дар Ветер позна широките рамене и тъмната до блясък кожа на Мвен Мас. Скоро високата черна фигура се изкатери на камъка. Върху мокрото лице на новия завеждащ външните станции засия пълна с добродушие усмивка. Той бързо се поклони на малката Миико, с широк свободен жест поздрави Дар Ветер.

— Ние пристигнахме за един ден с Рен Боз да искаме вашия съвет.

— Рен Боз?

— Физик от Академията на върховете на знанието…

— Познавам го малко. Той работи над въпросите на взаимоотношението: пространство — поле. А къде го оставихте?

— На брега. Той не плува като вас…

Лек плясък прекъсна речта на Мвен Мас.

— Ще отида на брега, при Веда! — викна от водата Миико.

Дар Ветер ласкаво се усмихна.

— Ще съобщи за интересно откритие! — поясни той на Мвен Мас и разказа за подводния кон.

Африканецът го слушаше разсеяно, опипваше с пръсти брадичката си. В погледа му Дар Ветер прочете безпокойство и надежда.

— Тревожи ви нещо сериозно? Тогава защо да протакаме?

Мвен Мас се възползува от поканата. Седнал на края на скалата над морската бездна, която скриваше тайнствения кон, той разказа за своите колебания. Срещата му с Рен Боз не била случайна. Видението от прекрасния свят на звездата Епсилон от Тукан никога не го напускало. И в оная нощ се зародила мечтата — да се приближи до този свят, като преодолее по какъвто и да е начин чудовищното пространство. Между изпращането и получаването на съобщение, сигнал или картина да няма недостъпния за човешкия живот срок от шестстотин години. Да се усети пулсирането на онзи прекрасен и така близък нам живот, да подаде ръка на братята-хора през бездните на Космоса. Мвен Мас съсредоточил усилията си върху запознаването с неразрешените въпроси в незавършените опити, каквито вече хилядолетия са се правели в изследването на пространството като функция на материята. Да проучи онова, за което е мечтала Веда Конг при първото си изказване по Великия пръстен…

В Академията на върховете на знанието подобни изследвания се възглавявали от Рен Боз — млад математик и физик. Неговата среща с Мвен Мас и последвалата дружба били предопределени от общите стремежи.

Сега Рен Боз смята, че проблемата е разработена до възможност за извършване на експеримент. Опитът, както и всичко, което е свързано с космичните мащаби, не може да бъде проведен по лабораторен начин. Колосалността на въпроса изисква и колосален експеримент. Рен Боз стигнал до необходимостта да извърши опита чрез външните централи със силово изразходване на цялата земна енергия, като се включи и резервната централа за Ку-енергия в Антарктида.

Предчувствие за опасност обхвана Дар Ветер, когато гледаше горящите очи и потръпващите ноздри на Мвен Мас.

— Нужно ви е да узнаете как бих постъпил? — спокойно зададе той решаващия въпрос.

Мвен Мас кимна и прекара език по пресъхналите си устни.

— Аз не бих предприел такъв опит — отсече Дар Ветер, като пренебрегваше тъжната гримаса върху лицето на африканеца, мярнала се и изчезнала за миг — незабележима за по-малко внимателен събеседник.

— Така си и мислех! — изтръгна се от Мвен Мас.

— Тогава защо придавахте значение на моя съвет?

— Струваше ми се, че ще съумеем да ви убедим.

— Какво пък, опитайте! Да идем при другарите! Те навярно готвят водолазните уреди — да разглеждат коня.

Веда пееше и две непознати жени й пригласяха.

Когато видя плуващите, тя направи призивен знак — като свиваше пръсти към откритите си длани. Песента секна. Дар Ветер позна в една от жените Евда Нал. За пръв път я виждаше без бялата лекарска дреха. Високата й гъвкава фигура се отделяше сред останалите с белотата на още незагорялата си кожа. Изглежда, знаменитата специалистка по психиатрия е била много заета напоследък. Синкавочерната коса на Евда, разделена от прав път, беше вдигната при слепите очи. Изпъкналите скули над леко хлътналите бузи подчертаваха дългия разрез на черните й очи. Лицето неуловимо напомняше древния египетски сфинкс — оня, който от много стари времена стои в пустинята до пирамидалните гробници на царете от първата на земята държава. Сега, двадесет века след като пустинята е изчезнала, върху пясъците шумят плодородни горички, а самият сфинкс е покрит със стъклен калпак, който не затулва вдлъбнатините по неговото разядено от времето лице.

Дар Ветер помнеше, че родословието на Евда Нал е започнало от перуанците или чилийците. Той я поздрави по обичая на древните южноамерикански поклонници на слънцето.

— Работата с историците ви е допринесла полза — каза Евда. — Благодарете на Веда!…

Дар Ветер веднага се обърна към милата си приятелка, но тя го хвана за ръка и го заведе при съвсем непозната жена.

— Това е Чара Нанди! Ние всички тук сме гости на нея и на художника Карт Сан, защото те живеят на този бряг вече месец. Подвижната им студия е в края на залива.

Дар Ветер подаде ръка на младата жена, която го погледна със своите грамадни сини очи. За миг дъхът му замря — в тая жена имаше нещо, отличаващо я от всички други. Тя стоеше между Веда Конг и Евда Нал, чиято красота, доведена до съвършенство от силния интелект и дисциплината на дългата изследователска работа, все пак губеше от блясъка си пред необикновената сила на прекрасното у непознатата.

— Вашето име по нещо прилича на моето — проговори Дар Ветер.

Ъглите на малката й уста трепнаха от сдържана усмивка.

— И вие самата приличате на мен.

Дар Ветер хвърли поглед към черните кичури на нейната гъста, слабо виеща се коса и се усмихна широко на Веда.

— Ветер, вие не умеете да говорите на жените любезности — лукаво произнесе историчката, като наведе глава встрани.

— Нима това е необходимо, откакто изчезна нуждата от измама?

— Необходимо е — намеси се Евда Нал. — И тази необходимост никога не ще отпадне!

— Ще бъда радостен, ако ми обяснят — леко се намръщи Дар Ветер.

— След месец ще чета есенната си реч в Академията на тъгата и радостта, в нея ще има много неща за значението на непосредствените емоции… — Евда кимна на идващия Мвен Мас.

Африканецът, както винаги, вървеше плавно и безшумно. Дар Ветер забеляза, че мургавите бузи на Чара пламнаха от жарка руменина, сякаш слънцето, напоило цялото тяло на жената, внезапно беше изскочило от загорялата кожа. Мвен Мас равнодушно се поклони.

— Ще доведа Рен Боз. Той седи там, на един камък.

— Да идем при него — предложи Веда, — да посрещнем и Миико! Тя изтича за апаратите. Чара Нанди, ще дойдете ли с нас?

Девойката поклати глава.

— Идва моят повелител. Слънцето се спусна ниско и работата скоро ще започне…

— Навярно е тежко да се позира? — запита Веда. — Това е истински подвиг! Аз не бих могла.

— И аз мислех, че не ще мога. Но ако идеята на художника те увлече, тогава сам навлизаш в творчеството. Търсиш въплъщение на образа в собственото си тяло. Хиляди оттенъци има във всяко движение, всяка извивка! Да ги ловиш като отлитащи звукове на музика…

— Чара, вие сте находка на художника!

— Находка! — гръмлив бас прекъсна Веда. — А как я намерих само! Невероятно! — Художникът Карт Сан разтърси високо издигнатия си могъщ юмрук. Светлата му коса се разроши от вятъра, обветреното му лице почервеня.

— Придружете ни, ако имате време — помоли Веда, — и разкажете за вашите идеи.

— Лош разказвач съм аз. Но това все пак е любопитно. Аз се интересувам от реконструкцията на различните расови типове, които са съществували в древността чак до Ерс. След успеха на моята картина „Дъщерята на Гондвана“ прииска ми се да пресъздам друг расов тип. Красотата на тялото е най-добрият израз на расата през поколенията на здрав, чист живот. Във всяка раса в древността е имало свое съвършенство, своя мярка за прекрасното, създадени още в условията на дивото съществувание. Такова разбиране имаме ние, художниците, които са считани за изоставащи от върховете на културата… Винаги са ни смятали за такива, навярно още от древнокаменния век. Хм, виж ти, говоря не това, което трябва… Замислих картина „Дъщерята на Тетис“ или „На Средиземно море“. Порази ме в митовете на древна Гърция, Крит, Двуречието, Америка, Полинезия туй, че боговете излизали от морето. Какво може да бъде по-чудесно от елинския мит за Афродита — богинята на любовта и красотата. Самото име Афродита Анадиомена значи родена от пяната, вдигнала се из морето… Богиня, родила се от пяната, оплодотворена от светлината на звездите над нощното небе. Кой народ е измислил нещо по-поетично!…

— От звездна светлина и морска пяна! — чу Веда Конг шепота на Чара и крадешком погледна девойката.

Твърдият, сякаш изрязан от камък профил на Чара говореше за древните народи. Малък, прав, леко закръглен нос, слабо наклонено назад чело, силна брадичка, а главно — голямо разстояние между носа и ухото — всички характерни черти на народите от античното Средиземноморие бяха отразени в лицето на Чара.

Веда незабележимо я огледа от глава до пети и си помисли, че всичко в нея е малко „прекомерно“. Прекомерно гладка кожа, прекомерно тънка талия, прекомерно широки бедра… И се държи подчертано изправена — от това здравите й гърди прекомерно изпъкват. Може би на художника е нужно именно нещо такова, силно изразено?

Пътят бе пресечен от редица камъни и Веда измени своята току-що създадена представа. Чара Нанди необикновено леко скачаше от камък на камък, сякаш танцуваше.

„В нея безусловно има индийска кръв — реши Веда. — Ще я попитам после…“

— За да създам „Дъщерята на Тетис“ — продължаваше художникът, — необходимо беше да се сближа с морето, да се сродя с него — та нали моята критянка трябва да излезе като Афродита от морето, но така, че всеки да разбере това. Когато се готвех да рисувам „Дъщерята на Гондвана“, три години работих в горска станция в Екваториална Африка. Щом създадох картината, постъпих механик на пощенски глисьор и две години разнасях пощата из Атлантическия океан — по всички тия, знаете ли, риболовни, белтъчни и солодобивни заводи, които плават там на гигантски металически салове.

Една вечер управлявах машината си в Централния Атлантически океан, на запад от Азорските острови, където противоречието се съединява със северното течение. Там всякога има големи вълни. Моят глисьор ту се издигаше под ниските облаци, ту стремително се спускаше в ямите между вълните. Витлото ревеше, аз стоях на високия мостик до кормчията. и изведнъж — никога не ще забравя!… Представете си колосална вълна, по-висока от всички други, която беззвучно се носи насреща ви! Върху гребена й, точно под ниските плътни бисернорозови облаци, стоеше девойка, загоряла до цвета на червен бронз… Тя летеше, неизразимо горда в своята самота сред необятния океан. Моят глисьор се издигна нагоре и ние префучахме край девойката, която приветливо ни помаха с ръка. Тогава забелязах, че тя стоеше на лата — знаете ли, такава една дъска с акумулатор и мотор, управлявана с крака.

— Зная — обади се Дар Ветер, — именно за пързаляне по вълни.

— Най-много ме потресе това, че наоколо нямаше нищо — ниски облаци, пуст на стотици мили океан, вечерна светлина и девойката, която препуска върху грамадна вълна. Тази девойка е…

— Чара Нанди! — каза Нал. — Това е ясно. Но откъде се е взела?

— Разбира се, не от пяната и светлината на звездите! — Чара се разсмя неочаквано с висок звънлив смях. — От сала на белтъчния завод. Ние стояхме тогава при саргасите,^[2] където отглеждахме хлорела.^[3] Аз работех тогава като биоложка.

— Така да бъде — примирително се съгласи Карт Сан. — Но от оня момент ние станахме за мен дъщеря на Средиземно море, излязла от пяната, неизбежен модел за моята бъдеща творба. Цяла година ви чаках.

— Може ли да дойда при вас да погледам? — помоли Веда Конг.

— Заповядайте, само че не в часовете за работа. По-добре — вечер! Аз работя много бавно и в това време не понасям ничие присъствие.

— С бои ли рисувате?

— Нашата работа малко се е изменила. Оптическите закони и окото на човека са същите. Изострило се е възприемането на някои оттенъци, измислени са нови хромкатоптрически бои^[4] с вътрешни рефлекси в слоя, някои начини за хармонизиране на цветовете. В общи черти художникът от незапомнена древност е работил като мен. А в някои отношения и по-добре… Вяра, търпение — ние станахме твърде стремителни и неуверени в правотата си. За изкуството понякога наивността е нещо по-хубаво… Пак се отклонявам! За мен, за нас е време… Да вървим, Чара!

Всички се спряха да погледат подир художника и неговия модел.

— Сега зная какво представлява той — мълвеше Веда. — Виждала съм „Дъщерята на Гондвана“.

— И аз също — откликнаха се едновременно Евда Нал и Мвен Мас.

— Гондвана от страната на гондите в Индия ли произлиза? — попита Дар Ветер.

— Не. От събирателно название на южните континенти. С една дума — страна на древната черна раса.

— А каква е „Дъщерята на черните“?

— Картината е проста — пред степно плато, в светлината на ослепително слънце, в края на величествена тропическа гора върви чернокожа девойка. Половината от нейното лице и осезаемо твърдото, сякаш излято от метал тяло е в пламтяща светлина, а другата половина — в прозрачна, но дълбока полусянка. Около високата шия — наниз от бели животински зъби, късата коса е вързана на темето и прикрита с венец от огненочервени цветя. С дясната, издигната над главата ръка, тя отстранява от пътя си последното клонче на дърво, с лявото отблъсква от коляното си обсипано с бодли стъбло. В спряното движение на тялото, в свободната въздишка, в силния замах на ръката личи безгрижието на младостта, сливаща се с природата в едно цяло, вечно променливо, като поток. В тъмните очи, устремени към далечината, над морето от синкава трева, към едва забележимите контури на планините, така осезаемо се вижда тревога, очакване на много големи изпитания в новия свят, който току-що се е разкрил!

Евда Нал замлъкна.

— Но как е могъл Карт Сан да предаде това? — попита Веда Конг. — Може би чрез свитите тесни вежди, леко наклонената напред шия, открития беззащитен тил. Чудните очи, изпълнени с тъмната мъдрост на древната природа… И най-странното е едновременното усещане на безгрижна сила и тревожно знание.

— Жалко, не съм я виждал! — въздъхна Дар Ветер. — Ще се наложи да отида в Двореца на историята. Виждам боите на картината, ала никак не мога да си представя позата на девойката.

— Позата? — спря се Евда Нал. — Ето ви „Дъщерята на Гондвана“… — Тя хвърли от раменете си кърпата, високо вдигна прегънатата си дясна ръка, отметна глава назад, която застана полуизвърната към Дар Ветер. Дългият крак направи малка стъпка и застина, докоснал с пръсти земята. Нейното гъвкаво тяло сякаш разцъфна.

Никой не скриваше възхищението си.

— Евда! — възкликна Дар Ветер. — Вие сте опасна като полуизвадено от ножницата острие на кинжал.

— Ветер, пак несполучливи комплименти! — разсмя се Веда. — Защо „полу“, а не „съвсем“?

— Той е напълно прав — усмихна се Евда Нал, като отново ставаше предишната. — Именно не съвсем. Нашата нова позната, очарователната Чара Нанди — ето съвсем извадено от ножницата и блестящо острие, ако се говори с епичния език на Дар Ветер.

— Не мога да повярвам, че с вас сравняват друга жена! — дрезгаво се обади някой.

Евда Нал първа забеляза червеникавата подстригана коса и бледите светлосини очи на непознат мъж, който я гледаше с необикновен възторг.

— Аз съм Рен Боз! — стеснително каза червенокосият, когато невисоката му, тясна в плещите фигура се появи иззад голям камък.

— Ние търсехме именно вас. — Веда хвана физика за ръка. — Ето това е Дар Ветер.

Рен Боз почервеня, поради което станаха забележими луничките, обилно покриващи лицето и дори шията му.

— Забавих се горе. — Рен Боз посочи каменистия склон. — Там се намира древна гробница.

— В нея е погребан знаменит поет от много далечни времена — отбеляза Веда.

— Има изсечен надпис, ето го — физикът разгърна металическо листче, прокара по него къса линийка и на матовата повърхност излязоха четири реда сини знаци.

— О, това са европейски букви — писмени знаци, които са се употребявали преди въвеждането на световната линейна азбука! Те са с нелепа форма, наследена от пиктограмите^[5] на още по-отдавнашното минало. Но тоя език ми е познат.

— Тогава четете, Веда!

— Няколко минути тишина! — настойчиво поиска тя и всички послушно седнаха на камъните.

Веда Конг започна да чете:

Гаснат във времето, тънат в пространството

кораби, мисли, събития разни…

Вземам със себе си в сетното странствуване

най-примамливата земна съблазън!…

— Това е великолепно. — Евда Нал се вдигна на колене. — Съвременният поет не би казал нещо по-ярко за мощта на времето. Иска ми се да зная коя от земните съблазни той е смятал за най-примамлива.

В далечината се показа лодка от прозрачна пластмаса с двама души.

— Ето Миико с Шерлис, един от тукашните механици. О, не — поправи се Веда, — това е самият Фрит Дон, ръководител на морска експедиция! Ветер, до довечера трябва да останете тримата, затова аз отвеждам Евда.

Жените изтичаха при леките вълни и дружно заплуваха към острова. Лодката се насочи към тях, но Веда замаха с ръка — отпрати я напред. Рен Боз неподвижен гледаше подир плуващите.

— Елате на себе си, Рен! Да се заловим за работа! — високо каза Мвен Мас и физикът се усмихна смутено и кротко.

Участъкът от плътен пясък между две редици камъни се превърна в научна аудитория. Въоръжил се с парче раковина, Рен Боз възбудено чертаеше и пишеше, изтриваше написаното и пак чертаеше. Мвен Мас изказваше съгласие или ободряваше физика с отривисти възклицания. Дар Ветер, опрял лакти върху коленете си, бършеше потта, избила на челото му от усилие да разбере говорещия. Най-после червенокосият физик млъкна и като дишаше тежко, седна на пясъка.

— Да, Рен Боз — проговори Ветер след продължително мълчание, — вие сте направили забележително откритие!

— Нима аз сам?… Преди повече от десет века великият математик Хайзенберг изтъкнал принципа на неопределеността — невъзможност точно да се определи мястото за дребните частици. В действителност невъзможността станала възможмост при разбирането на взаимните преходи, тоест при репагулярното изчисление.^[6] Приблизително по същото време учените открили мезонния пръстеновиден облак на атомното ядро и състоянието на преход между нуклеона^[7] в този пръстен, тоест дошли непосредствено до понятието антигравитация.

— Така да бъде! Не съм познавач на биполярната математика,^[8] а още по-малко на такъв неин раздел като репагулярното изчисление, изследването на преградите на прехода. Но това, което сте направили във функциите на антигравитационната сянка, е принципиално ново, макар и още слабо разбираемо за нас, обикновените хора. Обаче аз мога да схвана величието на откритието. Единствено само… — Дар Ветер се запъна.

— Какво, какво именно? — разтревожи се Мвен Мас.

— Как да се превърне това в опит? Струва ми се, че не разполагаме с възможност да създадем такова напрежение на електромагнитното поле.

— За да уравновесим гравитационното поле и получим състояние на преход? — запита Рен Боз.

— Именно. А тогава пространството отвъд пределите на системата ще остане както преди извън обсега на нашето въздействие.

— Това е така. Но, както винаги, в диалектиката изходът трябва да се търси в противоположното. Ако антигравитационната сянка се получи не дискретно, а векториално…

— Охо!… Но как?

Рен Боз бърже начерта три прави линии, тесен сектор и пресече всичко това с част от дъга с голям радиус.

— Това е известно още преди биполярната математика. Преди около хиляда години я наричали задача с четири измерения. Тогава още били разпространени представите за многомерност на пространството. Хората не знаели свойствата на сянката на притеглянето, опитвали са се да прокарват аналогии с магнитоелектрическите полета. Те мислели, че сингуларните точки^[9] означават или изчезване на материята, или превръщането й в нещо необяснимо. Как е било възможно да си представиш пространството с такова познаване на явленията? Но нали те, нашите прадеди са се досещали — виждате ли, те са разбрали, че ако разстоянието, да речем, от звездата А до центъра на Земята ето по тая линия ОА е двадесет квинтилиона километра, до същата звезда по вектора ОВ разстоянието е равно на нула… Практически не на нула, но на стремяща се към нея величина. И те са казвали, че времето се превръща в нула, ако скоростта на движението е равна на скоростта на светлината. Но нали кохлеарното изчисление^[10] също е открито съвсем неотдавна!

— Спиралното движение са познавали преди хиляди години — предпазливо се намеси Мвен Мас.

Рен Боз пренебрежително махна с ръка:

— Движението, а не законите му! И тъй, ако полето на притеглянето и електромагнитното поле са две страни на едно и също свойство на материята, ако пространството е функция на гравитацията, тогава функцията на електромагнитното поле е антипространството. Преходът между тях дава векториалната функция на сянката на нула-пространството, което е известно в обикновената реч като скорост на светлината. И аз смятам за възможно получаването на нула-пространство в която и да е посока. Мвен Мас иска към Епсилон от Тукан, а за мен е безразлично, само да се организира опитът. Само да се организира опитът! — повтори физикът и уморено отпусна късите си белезникави ресници.

— Но нали за опита ви са нужни не само външните централи и земната енергия, както говореше Мвен, а и някаква уредба? Едва ли тя е проста и бързо осъществима?

— В това отношение ни провървя. Може да се използува уредбата на Кор Юл в непосредствена близост до Тибетската обсерватория. Преди сто и седемдесет години там са се извършвали опити за изследване на пространството. Ще бъде необходимо да се направи малка реконструкция, а доброволци-помощници по всяко време мога да имам пет, десет, двадесет хиляди. Достатъчно е само да ги повикам, и те ще вземат отпуски.

— Вие наистина всичко сте предвидили. Остава още едно, обаче най-сериозното — опасността от опита. Възможно е резултатите да бъдат най-неочаквани — та по законите на големите числа не може да организираме опит в малък мащаб. Веднага е нужен извънземен мащаб…

— Кой учен ще се изплаши от риск? — сви рамене Рен Боз.

— Аз говоря не за личното! Зная, че хиляди ще се явят незабавно, щом като се наложи да се проведе това. Ала в опита се включват външните централи, обсерватории — целият кръг от апарати, които струват на човечеството гигантски труд. Апарати, отворили прозорец в Космоса, приобщили хората към живота, творчеството, знанията на други населени светове. Тоя прозорец е най-великото наше постижение. Има ли право някой — вие, аз, който и да е отделен индивид, която и да е група хора — да рискува да го затвори макар и временно? Иска ми се да узная има ли във вас чувство за такова право и откъде изхожда то?

— В мен има — изправи се Мвен Мас, — а то изхожда… Вие сте били на разкопки… Нима милиардите неизвестни скелети в неизвестните гробове не ви молеха, не изискваха и не ви укоряваха? Аз виждам милиарди изминали човешки живота, чиито младини, красота и радости са изтекли мигновено като пясък между пръстите. Те настояват да се разкрие огромната загадка на времето, да се поведе борба с него! Победата над пространството е победа именно над времето — ето защо аз съм уверен в своята правота и във величието на замисленото дело!

— Моето чувство е друго — заговори Рен Боз. — Но това е обратната страна на същото нещо. Пространството както преди е непреодолимо, то разделя световете, не ни позволява да открием близките по население планети, да се слеем с тях в едно безкрайно богато с радост и сила семейство. Това би било най-голямото преобразование след Ерата на световното обединяване, когато човечеството прекратило най-сетне своето обособено съществуване. Всяка крачка по този нов път е по-важна от всичко останало, от всички други изследвания и познания.

Щом Рен Боз млъкна, веднага пак заговори Мвен Мас:

— Има и още нещо, мое лично. На младини ми попадна сборник старинни исторически романи. В него бе отпечатана една повест — за вашите прадеди, Дар Ветер. Срещу тях било извършено нападение от някакъв завоевател — свиреп изтребител на хората. С такива е била богата историята на човечеството в епохите на низшите общества. Повестта разказваше за един силен юноша, който обичал безмерно. Взели в плен неговата девойка и я отвели — тогава това се наричало „отвличане“. Представете си, вързани жени и мъже карали като добитък към родината на завоевателите. Никой не познавал географията на Земята, единствени средства за придвижване — яздитните и товарните животни. Тоя свят тогава бил по-загадъчен, необятен, опасен и по-труднопроходим, отколкото за нас пространството на Космоса. Младият герой търсил своята мечта, скитал в продължение на години по неимоверно опасни пътища, докато я намерил в лабиринтите на азиатските планини. Трудно е да се изрази юношеското влечение, но и сега ми се струва, че аз също бих могъл да вървя към любимата цел през всички прегради на Космоса!

Дар Ветер се усмихна:

— Разбирам вашите чувства, обаче неясна е за мен логическата основа, която свързва руската повест и стремежите ви към Космоса. Думите на Рен Боз разбрах по-добре. Впрочем вие предупредихте, че това е нещо лично…

Дар Ветер замлъкна. Той мълча така дълго, че Мвен Мас неспокойно се размърда.

— Сега разбирам — отново заговори той — защо по-рано хората са пушели, пиели, ободрявали са се с наркотични вещества в часове на неувереност, тревоги, самота. Сега аз също съм самотен и неуверен — какво да ви кажа? Кой съм аз, че да ви забраня този опит, но нима мога да го разреша? Трябва да се обърнете към Съвета — тогава…

— Не, не така! — Мвен Мас стана и огромното му тяло се напрегна като пред смъртна опасност. — Отговорете ни: вие бихте ли направили експеримента? Като завеждащ външните станции. Не като Рен Боз… Неговата работа е друга!

— Не! — отговори твърдо Дар Ветер. — Аз бих почакал още.

— Какво?

— Построяването на опитна уредба на Луната!

— А енергия?

— Лунното гравитационно поле е по-малко и по-малък е мащабът на опита, може да се мине с няколко Ку-централи.

— Все едно — нали за това ще бъдат нужни стотина години и аз никога не ще го видя!

— Вие — да. За човечеството обаче не е чак толкова важно — сега или след едно поколение.

— Но за мен това е краят, край на цялата мечта! И за Рен Боз…

— За мен е невъзможност да проверя чрез опит, а и следователно невъзможност да поправя, да продължа работата.

— Един ум е дребно нещо! Обърнете се към Съвета!

— Съветът вече реши — с вашите мисли и думи. Няма какво да чакаме от него — тихо произнесе Мвен Мас.

— Вие сте прав. Съветът също ще откаже.

— Повече за нищо не ще ви питам. Чувствувам се виновен — ние с Рен Боз стоварихме върху вас бремето на решението.

— Това е мой дълг, като на старши по опит. Не е ваша вината, ако задачата се е оказала и голяма, и крайно опасна. От това ми е тъжно и тежко…

Рен Боз пръв предложи да се върнат във временното селище на експедицията. Тримата унили хора тръгнаха бавно по пясъка. Всеки по своему преживяваше горчивината от това, че небивалият опит няма да се проведе. Дар Ветер поглеждаше отстрани своите спътници и си мислеше, че на него е най-трудно. По темперамент той беше безразсъдно смел. С тази своя черта трябваше да се бори през целия си живот. Душата му се възмущаваше — протестираше срещу мъдрото, но не и смело решение.